Политическа география на средновековната българска държава. II част (1186—1396)

Петър Коледаров

 

Заключение

 

 

Разкриването на пространствената страна от развитието на възобновената под ръководството на братята Асеневци българска държава допринася за по-пълното изясняване и на редица факти и положения от нашата история от 1186 до 1396 г. Наред с това то позволява да се направят и някои важни изводи и обобщения. Между тях от особена важност е обстоятелството, че през посочения откъс от време в България последователно се запазва приемственост с първоначалния период от нейното съществуване. Тя проличава не само от същото име, с което страната и политическата формация продължили да бъдат известни и наричани от другите народи, но и от изричните изяви в официалните документи на нейните владетели, че са царе на българите, а не на последно място — и от изразеното от тях и в книжовните паметници схващане за продължение на развитието от VII до XI в., за спазването на традициите от миналото.

 

Преди всичко обаче приемствеността изпъква най-ярко в основната задача, която народът и ръководителите му осъществяват и след 1186 г.: да бъдат освободени и задържани в пределите на единна политическа, икономическа и културна общност всички земи, населени с единородци българи. В тази насока ние разполагаме и с категоричното и ясно свидетелство на ромейския историк съвременник Никита Хониат, че още от самото начало Асеневци са се стремели да обединят управлението на българите от Горната и Долната земя „в едно, както е било някога”.

 

Приемствеността се установява също и при внимателния анализ и оценка поотделно на институциите на централната власт и изобщо на военноуправленската и административна система и терминологията, както и някои пространствени положения, на които не е било отделяно в достатъчна мяра внимание. Между последните могат да се изтъкнат:

 

1) Почти пълното териториално покритие на началните ядра при образуването и възстановяването на държавата (по двата бряга на Долни Дунав) и изборът на средището им — отново в дн. Североизточна България.

 

Старото българско население и намиращите се под неговото силно културно и етническо влияние инородци във въобще непокорените нито от Византия, нито от Унгария територии между Карпатите и Долни Дунав взели твърде дейно участие в освободителната борба на сънародниците си на юг от голямата река и незабавно се включили във възобновената държава. Това се явява напълно закономерна и естествена последица, която се дължала не само на народностните отношения, но и на недооценявания в историографията факт, че през IX—X в. българската народност се образувала и просъществувала едновременно както на юг, така и на север от Дунав. Нещо повече, през XI—XII в. в земите между тази река и Карпатите не престанали да действуват известни еманации на българската държавност, създадени в устройствената и отбранителната система на царството преди неговото покоряване през 1018 г.

 

2) Еднаквостта във военноадминистративната уредба, управлението и отбраната на държавата, която проличава съвсем ясно от: а) запазването на средищната (столичната или вътрешната) област и провинциалните поделения, които обаче вече не били наричани „комитати”, а „хори”, „страни” или „области”; б) пълното сходство в организацията на осигуровката на столицата и нейната област, а като цяло — и на държавните предели.

 

Особено отчетливо това се наблюдава в организацията на отбраната на север — чрез територии, предоставени на заселилите се сред местното българско население инородци — съюзници кумани, а впоследствие угровласи, бродници, татари и др. Те били поданици на търновския цар, както и печенегите на преславските и охридските владетели, и ги заместили напълно, защото изпълнявали същото предназначение — да пазят границата в едно от най-уязвимите направления, а едновременно с това да набират и помощни отряди, които се включвали в състава на царската войска. Срещу това населението отвъд Дунав продължило да се ползува с правата на известно самоуправление начело с тамошните български и своите племенни първенци.

 

В останалите посоки осигуровката на държавното средище се осъществявала отново от провинциалните поделения и една сложна концентрична система от ешелонирани редове от твърдини, които изпълнявали функциите на старите землени и градени съоръжения (окопи и укрепления).

 

Според данните, с които разполагаме от изворите и другите данни, междите на Търновското царство и останалите български феодални държавици и владения със съседните им страни през XIII—XIV в. не представлявали вече толкова обширни зони. Липсват сведения, че на българска територия през тази епоха са съществували и са били поддържани „пусти”, а още по-малко — „ничии” земи, каквито например създала по източна традиция североизточната съседка на царството татарската „Златна орда”.

 

Трасето на границите се определяло през разглеждания период до значителна степен от природните особености — естествените хидрографски и орографски препятствия, като морета, по-пълноводни реки, блата, езера или планини и възвишения, пресечени местности и пр. С по-голяма точност границите от това време се очертават предимно въз основа на сведенията в писмените извори в зависимост от данните, коя от страните владеела дадена крепост. От прякото предназначение на последната — да наблюдава и отбранява проход, брод или други сгодни и обичайни места за преминаване, а особено като се вземат предвид конкретните местни условия, е възможно да се определи на чия територия е

 

114

 

 

оставало дадено побрежие на река или планина, т. е. По-точно дали границата е минавала по билото на последната, или тя като цяло и заедно с подножията и предпланините си по посока към съответния съсед е била владяна само от едната държава. Същото се отнася и до реки, като например Дунав, където Търновското царство поддържало двойки крепости с гарнизони на двата бряга като Никопол и Холъвник, Малко и Голямо Йоргово (съответно дн. Русе и Гюргево) и др.

 

Тук трябва да отбележим, че граничното трасе през интересуващата ни епоха обаче може да се определи с най-голяма сигурност и пълнота само като се приложи комплексен метод. Това ще рече да бъдат използувани след внимателен анализ и съпоставка наред с наративните, епиграфските и други писмени извори и най-разнообразни данни, извлечени от източниците, и резултатите от изследванията на различни отрасли на науката, предимно археологията, етнографията, историята на църковното устройство, архитектурата, езикознанието, литературознанието и др. От особено значение е да се изтълкуват правилно срещаните в източниците стилови похвати и термини, особено пренасянето и архаизирането на етноними, имената на географските области, военноадминистративната номенклатура и др. Достатъчно е да припомним случаите с равнозначните етноними „българи”, „мизи”, „скити”, „власи” или „миксоварвари” „тюрки”, „трибали” и пр., макротопонимите Горна и Долна земя, Загоре, Неада, Угровлашко и др., Хемус (взето като комплекс), Оградената Тракия, темите и географските области Македония, Тракия и други подобни. При вярното разкритие на тяхното съдържание и локализация могат да се избегнат редица внесени в историографията заблуди и грешки, станали причина за неправилни констатации, изводи и заключения.

 

Отликите между първоначалната и възобновената ни държава трябва да се отдадат, от една страна, на въздействието на византийския имперски ред при продължителното съседство и особено през ромейското иго, а, от друга страна, и преди всичко — на настъпилите промени в структурата и управлението на царството, дължащи се на твърде напредналата фаза в общественоикономическите отношения при развития феодализъм. Следва обаче да се отбележи, че в действителност заемките (например на отделни институции или в административната терминология и титулатурата) са били повлияни и постоянно видоизменяни от местните условия и при подчертан стремеж за тяхното побългаряване.

 

При развития феодализъм решителна роля изиграва сепаратизмът на възмогващото се за сметка на централната власт болярство. За задълбочаването на процеса на раздробяването на държавата немалко допринесли и някои от търновските царе с личната си политика да облагодетелствуват свои родственици. Те им предоставяли територии и постове за тяхна лична издръжка и дори им отстъпвали отделни владетелски прерогативи, права и пр. Същевременно царете раздавали земи и административни служби и на по-изтъкнати първенци поради нарастващата необходимост да си осигурят тяхната подкрепа в отбраната или управлението на страната. При създадените условия някои от едрите феодали успявали в една или друга степен да превърнат дадените им територии, постове и права в наследствени, което още повече укрепвало техните икономически и политически позиции за сметка на централната власт.

 

Наред с нарасналите сепаратистки стремления сред по-видните първенци за отслабването на централната власт и настъпилите структурни изменения в българската държава, разбира се, допринесли и някои външни фактори. Само около половин век след възстановяването ѝ и непосредствено след постигнатия през управлението на първите Асеневци възход с възвърнато първенствуващо положение на Балканите от 1242 г. царството изпаднало в данна зависимост от нашествениците татари, която водела не само до икономическа, но и до политическа разруха. Така още през същото десетилетие то загубило значителни дялове от територията си, които били завладени от съседите.

 

Намаляването на територията на Търновското царство естествено се отразило и върху числеността на царската войска. В нея продължили да участвуват помощните отряди, набирани от поданното инородно население от кумани, угровласи, „яси” и др., но българските владетели едновременно с това започнали все по-често да прибягват до типичната за епохата практика: да привличат наемници съюзници, в случая татари, руси бродници и пр. Царете трябвало да разчитат понякога и на отцепилите се боляри и на угровлашките воеводи, а това вече изисквало все по-големи концесии. Така търновските владетели бивали принуждавани да им отстъпват територии или да разширяват степента на тяхната самостоятелност. Всичко това увеличавало децентрализацията в българската държава и намалявало нейната мощ, защото тя загубвала постепенно унитарния си характер при новите отношения с местните управители.

 

Тези ускорително развиващи се изменения се отразили върху общия брой и системата на разпределение на военноадминистративните единици. Те засегнали чувствително отбраната на страната, защото със стесняването на териториалния обхват на държавата цели звена, осигуряващи столицата, отпадали и местоукрепителната защита се доближавала все повече до нея.

 

През последния век и половина от съществуването на средновековната българска държава политическото развитие в земите, които влизали преди това в пределите ѝ и имали преобладаващо население от българи, се проследява вече в няколко феодални владения. Те били несъмнено български не само по своя народностен състав и общ облик, но и по силата на традициите на въведеното в тях от векове управление. За това можем да съдим по някои изрични изворови известия, като например назоваването „български” крале, деспоти и т. н. на видинските, добруджанските, прилепските, велбъждеките и други феодални владетели, а особено по твърде показателните и почти изцяло запазени устройство, български език в официалните документи и богослужението в просъществувалите и след унищожението на Търновското и Видинското царство през XV и следващите столетия Угровлашко и Молдованско воеводство. Те, както и всички останали феодални владения, създадени през XIII и XIV в. в средищната, северната и източната част от Балканите, сиреч в предишните предели на царството, следва да се разглеждат като производни на българската държавност.

 

От всичко това може да се направи още един съществен извод — за високата степен на културно развитие и политическа утвърденост на българската държава не само в нейната етническа територия, но и извън пределите ѝ. Това проличава ясно и от някои изворови известия и стигнали до нас документи, които сочат, че редът в царството и неговите институции са оказали силно влияние и върху другите балкански небългарски държавни образувания. Това се наблюдава и установява например в ромейската Солунско-Епирска империя на Дука-Комнините с въведените в нея „варварски [т. е. български] обичаи” и ред (по изричното свидетелство на Г. Акрополит), в Сръбското кралство (чиито владетели спазвали в хрисовули, законници и други актове редица положения, постановени от българските царе или заети от въведената от тях кодификационна система, и то не само в завладените територии в Македония, Поморавието, Белградската област, Косово поле, Южна Метохия и др.) и в други страни. В тази насока се поставя въпросът за възприемането от Унгарското кралство на термини като „комитати”, въведени в България през IX — XI в., титулатурата,

 

115

 

 

практиката на инородни поселения в граничните покрайнини и други институции.

 

Бъдещите проучвания върху привлечени нови източници биха изяснили важни и интересни въпроси не само от българската, но и от общобалканската и югоизточноевропейската история на развитието на държавното право и народностните отношения.

 

*  *  *

 

Приложеният комплексен метод на изследване разкрива нови възможности да определим и уточним последователните промени в териториалния обхват на възстановената през 1186 г. българска държава.

 

Обявеното от Асеневци въстание в т. нар. според българския народен дележ на отечеството Горна земя, или Загоре (което в много случаи се превръщало в синоним на Търновското царство), и в земите на юг от Балкана — до Странджа и прилежащите ѝ земи, обхванало и непопадналата изобщо под чуждо иго част от третия, или отвъддунавския дял на предишната българска държава — дн. Влашко, Молдова и Бесарабия, чието население веднага ги включило в пределите на Търновското царство.

 

Особено съществен в случая е правилният избор на огнището на освободителното движение в Мизия. Той бил предпоставка, която осигурила неговия победен завършек, тъй като една от главните причини за неуспеха на най-мощните надигания срещу поробителя на българите, едното начело с Петър Делян и Тихомир в 1040—1041 г., а другото с Георги Войтех и Константин Бодин в 1072 г., е обстоятелството, че те избухнали в бившите западни предели на царството. Така тези въстания останали без пряка връзка с отвъддунавските земи и не могли да получат помощ от населяващите ги техни сънародници и заселилите се отпреди сред тях вече обългарени печенеги. Асеневци обаче получили не само тяхната подкрепа, но и тази на придошлите през XII в. там кумани, които станали техни последователно верни съюзници и поданици. Това позволило на въстаниците да извършат стратегическо изтегляне в земите на север от Дунав и да ги използуват като плацдарм, за да се завърнат в Мизия с удвоени сили и като победители.

 

След повторното и несполучливо преминаване на Балкана в 1188 г. византийците били принудени да признаят отново българската държава. Тя се утвърдила напълно след претърпяното от ромеите при оттеглянето им през 1191 г. поражение в балканските проходи (вероятно Тревненския) и империята трябвало вече да се примири със съществуването на възобновеното царство в почти същия обхват, както при първите ханове Аспарух и Тервел. Ядрото му съставлявали земите от двете страни на Долни Дунав, до устията му, между Карпатите от север и Стара планина и Големия окоп (дн. наричан Еркесията) в Тракия от юг. На запад Търновското царство отново се разпростряло до вододела на Тимок и Велика Морава, а на изток — до Черно море и р. Днестър. В продължение само на четири десетилетия след обявяването на въстанието от братята Асеневци българската държава достигнала при цар Иван Асен II връхната точка на възстановеното си величие и международно значение като най-мощната и централизирана държава в Европа за разлика от останалите, които били вече феодално разчленени, а заедно с това осъществила и най-обширното си териториално нарастване. Нейните предели отново се разпрострели до бреговете на Черно, Бяло и Синьо, или Адриатическо море, Долни Дунав (от Срем до Устията), Долна Дрина и Сава, билото на Карпатите, Северномолдавскиге плата (Сучавско и Стърнишоара), Днестър, южнобалканските и южномакедонските планини и линията Мидия—Цурул—Енос.

 

След смъртта на цар Иван Асен II при настъпилия неудържим упадък Търновското царство започнало да губи от териториите си и владетелите му били принудени да водят вече войни не за разширяване на пределите му, а за отбрана или запазване и възвръщане на отнетите временно от съседите или от отцепниците боляри земи. Така българската държава претърпяла редица кратковременни и по-продължителни промени на границите си в различни посоки или окончателни загуби на покраинини.

 

Прегледът на тези промени обаче показва, че началното териториално ядро на възобновената българска държава се запазило почти до края на съществуването ѝ по двата бряга на Долни Дунав, т. е. Горна и Долна Мизия (според бившето имперско провинциално деление) и дн. Влашко, Молдова и Бесарабия, а по-продължително време в пределите ѝ били включени по-големите дялове от другите главни географски области, населени с българска народност — Тракия и Македония.

 

След освобождението от византийска власт в 1201 г. на черноморското пристанище Варна от цар Калоян Долна Мизия изцяло с Добруджа (бившата провинция Малка Скития) неотменно съставлявала неразделна част от Търновското царство. Изключение правели отделни части от земите между Долни Дунав и Стара планина, и то само за непродължително време. През последните две десетилетия на XIII в. Добруджа била отнета от татарите, а от 50-те години на следващото столетие там се обособили като самостоятелни болярите от Тертеровия род Балик, Добротица и Иванко.

 

Същото се отнася и до бившата имперска провинция Горна Мизия. Още при победния завършек на въстанието със завръщането на Асеневци на юг от Дунав поробителят бил прогонен от Видинската област, включваща долината на Тимок, т. е. до вододела на тази река с Велика Морава (състоящ се от пл. Свърлижка, Горуновец, дн. Горуновац, Кучевска, Гарван и Мироч) на запад и земите по долните течения на Огоста и Искър и пролома на последната — от изток. Тази територия влизала в пределите на Търновското царство почти през цялото му съществуване, освен когато отцепници боляри неколкократно, но временно я отделяли от него. Първия път това извършили през 1257 г. намерилите убежище в България и постъпили на царска служба руси Ростислав Михайлович и Яков Светослав, а след тях — в 1276 г. — боляринът Шишман, представител на един от клоновете на Асеневата династия. Във владенията на Яков Светослав и Шишман вече влизали изцяло или отчасти поречията и на Българска (дн. Южна) и Велика Морава, както и Олтения на север от Дунава (между Южните Карпати и р. Олт). Владението на Шишман обаче отново се обединило с царството, когато на търновския престол бил избран синът му Михаил III Шишман Асен (1323—1330). То останало в границите му до обособяването на Видинското царство при друг Асеневец — Иван Срацимир, който след смъртта на баща си не признал властта на своя полубрат Иван Шишман в Търново.

 

След като Асен и Петър освободили през 1191 г. Висока Средна България — Средецката (Софийската) област заедно с поречието на Нишава и Горна Струма, тези земи останали в състава на Търновското царство до последните му години.

 

В 1195 г. първите Асеневци прогонили поробителя от Белградската и Браничевската област — покрайнини, по това време оспорвани единствено от Унгарското кралство, което настойчиво се стремяло към разширение и на юг от Долни Дунав. Цар Калоян обаче затвърдил българската власт в тези територии и през 1201 г. освободил и временно присъединените от сръбския велик жупан Косово поле (с Липлян и Прищина) и Южна Метохия с Призрен. Завладени през управлението на Борил. Белградската и Браничевската област били върнати от унгарския крал като зестра на Иван Асен II след сключения династичен брак При неговите наследници в 1255 г. споменатият Ростислав Михайлович отцепил от царството тези две покрайнини, а от 1257 до 1262.г. и Видинската област. Той се признал за васал на унгарския крал и тогава били образувани маджарските

 

116

 

 

банства Мачо (от Мачва) и Кучò, или Баранч (от Браничево). През 1273 г. обаче първите две области образували самостоятелно феодално владение на българските боляри Дърман и Куделин. При татарската хегемония на Балканите бившият сръбски крал Стефан Драгутин от 1282 г. обособил свое владение със средище в Срем като зет и васал на унгарския крал. Той отнел в 1291 г. от двамата братя Белградската и Браничевската област до вододела на Велика Морава и Тимок с гр. Равън. След неговата смърт в 1316 г. те попаднали за първи път под сръбска власт, тъй като брат му Стефан Милутин заел престола и ги отнел от неговия син. Територията му била отново оспорвана от маджарите, които към 1322 г. обаче завзели само Белград с Мачва и възстановили банството Мачо. Браничевската област била задържана от сръбските крале до смъртта на Стефан Душан в 1355 г., когато велможата Радич Бранкович я отцепил като свое самостоятелно владение.

 

Вероятно за да осигурят неутралитета на великия сръбски жупан Стефан I Неман. когато освобождавали Белградската и Браничевската област в 1195 г.. Асен и Петър не му противодействували и той завладял Косово поле—Лаб с Липлян и долината на Ситница с Прищина. Цар Калоян обаче ги освободил в 1202 г. заедно с Южна Метохия и Призрен, чиято епископия била в диоцеза на Търновската църква. Тези територии, населени през средновековието със славяни от българската група и съставляващи неразделна част от държавата им през началния ѝ период, били заграбени заедно с долината на Българска Морава повторно за две десетилетия през управлението на Борил, но Иван Асен II ги освободил отново през 1233 г. след намесата си в сръбските междуособици.

 

През 1283 г. сръбският крал Стефан Урош II Милутин се възползувал от слабостта на търновската власт, за да завладее Южна Метохия и Косово поле. Едва тогава тези области, които в съвременната историография са включени в понятието „Стара Сърбия”, попаднали за по-продължително време в пределите на сръбската държава и след смъртта на Стефан Душан съставили владението на Вук Бранкович и други сръбски велможи.

 

Друга била съдбата на северните покрайнини на българската държава от IX и X в. — земите между реките Хрон и Средни Дунав, Високите Татри, Бескидите и Карпатите, т. е. басейна на Тиса (дн. Средно и Източно Словашко и източния дял от Унгария), Задкарпатска Украйна (или Рутения), Марамуреш, Банат и Седмиградско (или Трансилвания). Те въобще не се върнали под властта на възобновеното царство, а останали в пределите на Унгарското кралство, което ги завладяло през първите десетилетия на XI в. Значителната част от тамошното старо българско население, което не приело католицизма и не се помаджарило, а запазило не само православието (разполагайки дотогава със свои епископи, вероятно подчинени след унията на Търновската църква), но и народностното си съзнание, била принудена да се изсели. Причина за това били преследванията, предприети срещу тях след 1231 г. от кралската власт и католическото духовенство, когато Иван Асен II прекратил унията с Рим. Тяхната съдба споделили и настанилите се в Унгария през XI XII в. също православни, но романизирани елементи от старото балканско население, известни под името „власи” и придошли там като бежанци или изпратени като наемници от византийската власт от т. нар. през средните векове Велика Влахия в Епир и от други земи на юг от Дунав.

 

Бежанците от Унгарското кралство били наречени общо „угровласи”, за да се означи смесеният им етнически състав и за отлика от романизираните елементи в западните части на Балканите на юг от Дунав. Те били приети и настанени от търновската власт в нейните владения, разположени на север от Дунав между Южните и Гористите Карпати откъм Унгария и Северномолдавските плата Сучавско и Стърнишоара — откъм Галичко-Волинското руско княжество. „Угрите”, под което трябва да се разбира старото българско население в Унгарското кралство, подсилили още повече българския елемент в отвъддунавските владения на Търновското царство. По състава си той се бил доста размесил със заселилите се инородци номади, особено след идването на дунавската група от куманите, които останали докрай верни поданици на търновските царе и започнали бързо да се сродяват с местните българи, изпадайки под тяхното силно културно и етническо влияние, особено след като приели православието и минали в лоното на Търновската църква.

 

От 1231 г. отвъддунавските погранични области на България били преобразувани във воеводства и поверени на първенци от местното население, но по името на придошлите бежанци били наречени „угровлашки”. От 1360 г. воеводите от куманския род на Бесарабите разширили своите права и самоуправление върху териториите между Южните Карпати и Долни Дунав, възползувайки се от родството си с цар Иван Александър Асен, който взел за жена дъщерята на Иванко Бесараба. Въпреки това търновските владетели, вкл. и последният — Иван Шишман, запазили своя суверенитет върху областта. Това проличава недвусмислено от факта, че събирали в Рукер (на прохода Бран в Карпатите) митото върху външния стокообмен и поддържали до самото османотурско завоевание свои гарнизони в някои от ключовите крепости на левия бряг на Дунав. През следващите столетия воеводството, просъществувало като васално на султаните, станало известно като Влашко, като по-кратко и поради превеса, който постепенно добил романизираният елемент от населението му.

 

Другото воеводство, на територията между Гористите Карпати и Прут, получило името си от десния приток на Серет — Молдава. То съставлявало неразделна част от Търновското царство до 1352 г., когато било завладяно от унгарския крал и минало под негово върховенство. Българската власт била прекратена само през последните две десетилетия на XIII в., когато воеводството било завзето и присъединено от хана на „Златната орда” Ногай.

 

Преди преселението на угровласите частта от отвъддунавската територия на Търновското царство, разположена на запад от р. Олт (дн. наричана Олтения, Мало или Черно Влашко), освен по време на военни походи попадала за кратки периоди под маджарска власт: през управлението на цар Борил ( 1207—1218), от 1246 до 1259 (когато там било образувано Северинското банство), а вероятно и през част от следващото десетилетие до 1273 г.

 

Междуречието на Долни Днепър и Днестър, което съставлявало североизточната покрайнина на българската държава през целия ѝ начален период (от VII до XI в.), също не се включило в пределите ѝ, след като тя била възобновена в 1186 г. Там се разпореждали заселилите се кумани от бугската, лукоморската и деснобрежната днепърска група, които от 1242 г. попаднали под властта и във външната западна област на татарската „Златна орда”. По тези причини североизточната граница на Търновското царство трябвало да се отдръпне окончателно по Днестър. Междуречието на последната с Прут (т. е. дн. обл. Бесарабия) обаче останало негова територия почти през цялото му съществуване с изключение на два периода: първия през последните две десетилетия на XII в., когато областта била отнета от татарския хан Ногай и включена в неговия улус, и втория след 1339 г., когато „Златната орда” в края на управлението на хан Узбек я присъединила повторно. През втората половина на същото столетие до 1359 г. Бесарабия заедно с немалочисленото си българско население (за чието присъствие свидетелствуват известията в генуезките документи,

 

117

 

 

„Географията” на Абулфеда, хрониката от Путна и други източници) постепенно била включена в обявилото се за самостоятелно от 1365 г. Молдавско воеводство.

 

На запад върховната власт на търновския цар се разпростряла само за кратко време върху същинските земи, населени със сърби. Това траяло само през част от управлението на Иван Асен II, който поставил на сръбския престол своя зет Стефан Владислав (1233—1234). Впоследствие неговите приемници от Немановата династия постигнали замогването на Сърбия и нейния възход при Стефан Душан (1331—1355). При тях тя се разпростряла на изток и юг в земите на Търновското царство, тогава населени изключително с българи: Белградската област и Мачва, Косово поле, Южна Метохия с Призрен, Македония и част от Арбанашката земя.

 

Въпреки пестеливостта на византийските автори по отношение на военните успехи на цар Калоян и разширението на властта му на запад и юг критичният разбор на сведенията у Никита Хониат и съпоставката им с домашните агиографски извори (Словото за Йоан Поливотски, Житието на Иларион Мъгленски и Патриарх-Евтимиевия Пролог за същия светия) показват, че още този владетел е включил в царството земите до Драч и части от Тесалия и Епир, които се явяват с термините Далмация за първите и Неада — за последните, също населени през средновековието със славяни от българската група и съставляващи неразделни части от българската държава през X—XI в. В този смисъл Неада следва да се тълкува Нова Елада, като се има предвид започналата през ромейското иго (XI—XII в.) елинизация на обитателите българи на Епир и Тесалия. Възстановяването на царската власт в тези две области трябва да се свърже по време с признанието от страна на ромеите не само в Тракия, но и в тези покрайнини на върховенството на Калоян, когато те потърсили съюза му при въстанието си срещу латинските рицари кръстоносци след унищожаването на Византийската империя в 1204 г. Подчинилите се отгьм българския цар ромеи след неговата знаменателна победа при Одрин се включили в обособилото се със средище в Арта Епирско деспотство на Михаил I Дука Комнин, а впоследствие разраснало се и превърнато в Солунско-Епирска империя от приемника му Теодор Комнин.

 

След разгрома на Т. Комнин при Клокотница в 1230 г. цар Иван Асен II включил отново в българската държава Тесалия, чието управление предоставил на зет си Мануил Комнин със средище в Солун, а наред с това, както при цар Самуил, и територията до брега на Адриатическо море с Драч. Тя била наречена във византийските извори Албанон, а в старобългарските — Арбанашка земя, и била разположена между планините, днес наричани Североалбански, Грива, Радовичка, Грамос и Смолика — на юг. По последните границата с Епирското деспотство минавала от 1230 до 1246 г. Тогава то отнело за кратко време Арбанашката земя от Михаил II Асен, синът на Иван Асен II, когато между 1252 и 1256 г. Никейската империя я присъединила, за да стане тя от 1261 г. владение на възстановената Византийска империя.

 

Двете южни от главните области на земите, населени с българската народност — Тракия и Македония, наричани така според античната и днешната географска номенклатура, — влизали в пределите на нейната възобновена държава почти през цялото ѝ повторно съществуване, въпреки че отделни техни части са бивали отнемани от съседните страни за различни периоди от време.

 

Както през VII—XI, така и през XIII—XIV в. разграничението на територията на юг от Балкана зависело от съотношението на силите на империята и царството или по-точно — от възможността им да осигурят далечната отбрана на своите столици Българското население в покрайнината Загоре и в Горна, или Северна Тракия, т. е. в „близките до Хемус земи”, взело участие във въстанието на Асеневци за възстановяването на родната си държава. В споменатия израз под „крепостите около Хемус” Г. Пахимер и други византийски автори разбирали Хемус като орографски комплекс, който включвал освен Стара планина още и Средна гора. Странджа. Сакар и съединяващите ги Бакаджици. Светиилийските, Манастирските и Дервентските възвишения Това обусловило и наложило похода на Асеневци през 1186 г. до Агатопол, а след ромейския неуспех пред Ловеч — освобождението на областта Загоре до т. нар. от Ансберт „оградената [с окоп, т. е. с Еркесията] Тракия”. Констанция и Несебър—Месемврия обаче останали под ромейска власт до превземането им от цар Калоян към 1201—1202 г. Така до падането на Цариград под латинска власт (1204) Тракийското Поморие до южните разклонения на Сакар, Дервентските възвишения и билото на Странджа и нос Инеада вече влизало в пределите на царството.

 

В 1197 г. Византия назначила българския болярин Иванко (убиеца на цар Асен I) за управител на Пловдивската обл. с част от Родопите, но той се обявил за самостоятелен владетел, докато през 1200 г. бил премахнат от Цариград. След одринската победа в 1205 г. на цар Калоян Пловдив с областта бил освободен от ромейско иго и военновременните граници на България достигнали до мраморноморските и беломорските тракийски пристанища. Територията между тях и Средна гора обаче останала театър на стълкновения и България загубила до голяма степен позициите си в нея Иван Асен II, като се възползувал от слабостта на латинските рицари, успял да освободи отново Пловдив. Родопската област се управлявала от техния васал деспот Алексий Слав, който се отцепил в 1207 г., когато Борил след гибелта на Калоян заел търновския престол. Едва след клокотнишката победа от 14 март 1230 г. цар Иван Асен II отнел от солунско-епирския имп. Теодор Комнин цяла Южна Тракия с Одрин и Димотика до линията Енос—Цурул—Мидия. Тогава вероятно той ликвидирал владението и на Алексий Слав и го включил отново в царството.

 

При наследника на Иван Асен II — Михаил II Асен, съгласно капитулационния Регински мир от 1256 г. Никейската империя оформила властта си над заграбената територия до Марица, Дервентските възвишения и Агатопол, а в 1263—1264 г. възстановена Византия отнела и Тракийското Поморие с Несебър, Созопол, Дебелт, Росокастро и други градове в полите на Сърнена гора. С военна сила империята наложила свой поставленик на търновския престол — Иван Асен III, и сполучила да премести временно границата си до билото на Стара планина. Според сведенията на Г. Пахимер: „и цялата планинска верига на юг от Хемус.” Дотогава, ако се съди по данните в поемата на Мануил Фил, Византия владеела само земите южно от Агатопол (вероятно до нос Инеада), билото на Странджа и разклоненията ѝ Пенинадаг, Дервентските възвишения, Сакар, Манастирските и Чирпанските възвишения и южните поли на Средна гора, т. е. държала Мидия, Виза, Вризис, Скопелос, Проватон, Одрин, Вукелон, Констанция с Пловдив и Цепена.

 

Същата линия към 1304 г. съставлявала държавната граница между империята и царството отново при Теодор Светослав Тертер. Последният през 1306 г. унищожил създаденото в 1298 г. от чичо му Алтимир феодално владение в Крън с подбалканските полета — между седловината Козница и Сливенския Гребенец. За кратко време синът му Георги II Тертер сполучил да освободи и Пловдив, но империята си го възвърнала и при цар Михаил III Шишман Асен междата от 1304 и 1306 била потвърдена с договорите от 1324 и 1328 г.

 

118

 

 

С възцаряването си през пролетта на 1331 r и окончателно след победата си при Росокастро на 18 юли следната година Иван Александър Асен прогонил ромеите от цялото Тракийско Поморие, заграбено от имп. Андроник III след злополучния изход на сражението край с. Шишковци (Кюстендилско) в 1330 г. и на общите българо-византийски действия срещу Сърбия, или по-точно „крепостите край Хемус” Ктения, Росокастро, Созопол, Несебър, Въхело—Анхиало и Агатопол. Без последните четири пристанища те останали в българските предели до завладяването им от османските турци през втората половина на XIV в. Що се отнася до крайбрежните градове, те били отново освободени, но в 1366 г. Амедей VI Савойски (Зеленият граф) ги превзел, за да ги предаде на Византия. Тогава имп. Йоан V Палеолог образувал от приморските си завоевания в Тракия обл. Загора и я поверил на сина си Михаил като управител.

 

Последните териториални придобивки на Търновското царство били постигнати от Иван Александър Асен в 1344 г., когато той се намесил в припламналите отново византийски междуособици. Тогава били освободени Пловдив с част от Северозападните Родопи — крепостите Цепина, Кричим, Перистица, Света Юстина, Станимака, Аетос, Беден и Косник, общо 15 на брой.

 

След като завладели византийските градове в Галиполския полуостров и Югоизточна Тракия, османските турци накърнили през 1362 — 1364 г. територията и на Търновското царство и му отнели Боруй, Пловдив и други градове, а след победата си при Черномен в 1371 г., още през същото десетилетие — и останалите български територии в Тракия без твърдините в Северозападните Родопи. Тях поробителят превзел след падането на София в 1388 г.

 

Както свидетелствува Никита Хониат, освобождението на Долната земя, т. е. дн. географска обл. Македония, било неотменна задача на първите търновски царе още с възобновяването на българската държава. Най-напред (в 1191 г.) поробителят бил прогонен от нейните източни покрайнини: долините на Горна и Средна Струма до Беласица и южните разклонения на Пирин, Струмешница и Горна Места. В 1201—1202 г. цар Калоян ликвидирал владението на отцепилия се воевода на Струмица Добромир Хриз, който бил направил свое средище непристъпната крепост Просек на Вардар, а след това освободил и останалата част от Македония без нейните най-южни и югоизточни покрайнини През последната година от своето царуване той завзел и Беломорска Македония със Сяр и долината на Долна Бистрица с Бер—Верия. След това се насочил към ненапълно овладения от воеводата му Чъсмен Солун, но в 1207 г. бил погубен край стените му. Този град заедно с почти цяла Македония, където боляринът Стрез до убийството му в 1214 г. се обявил за независим от брат си Борил, били заграбени временно от солунскоепирския имп. Теодор Комнин След поражението и пленяването му край Клокотница през 1230 г. от българските войски населението в цялата област заедно със Солун и Халкидическия п-в доброволно се подчинило на цар Иван Асен II, който по същото време ликвидирал и владението на Алексий Слав, в което влизала долината на Средна Струма със средището му Мелник Търновският цар предоставил Солун с част от Южна Македония и Халкидическия п-в (без Света гора Атонска, която се самоуправлявала от Съвета на манастирските игумени) на своя зет и васал Мануил Комнин, а в края на царуването си — на тъста си Теодор Комнин.

 

След смъртта на този най-могъщ владетел на Търновското царство Македония останала в пределите му при първия наследник Калиман Асен въпреки кризисното състояние, в което то изпаднало след нахлуването на татарите, чийто хан му наложил тежък данък. Никейската империя се възползувала от затрудненията на българите, за да наложи върховенството си върху Солунското феодално владение на своите съперници Комнините. След дворцовия преврат в Търново и възцаряването на Михаил II Асен обаче през 1246 г. никейците отнели Източна Македония (долините на Струма със Сяр, Мелник, Велбъжд и др.) до Рила, Конявската пл., Доганица, Козяк, в. Султан тепе, Голек чука, Плачковица, Огражден, Беласица и Круша пл. При започналия разложителен процес и отслабналата централна власт в Търново първенците в Арбанашката земя и Западна и Южна Македония, вкл. долините на Бистрица (Халиакмон) с крепостите Сервия, т. е. целите области на Драч, Девол с Охрид и част от Прилепската с главния град и Битоля, доброволно признали властта на епирския деспот.

 

Внимателният анализ на изворовите известия и последвалите събития показва, че противно на приетото досега в историографията заключение българската власт се запазила върху Северна и Средна Македония до Източноалбанските пл., Дешат, Яма, Бистра, Буковик, Суха гора, Караджица, Бабуна, Селечка, Нидже и Паяк. т. е. върху Скопската, останалата част от Прилепската обл. (с Велес и други градове), а също тъй и върху Южна Метохия с Призрен, Косово поле с Липлян, както и долините на Българска (дн. Южна) Морава и Нишава. Неяснотата в пунктуацията на съответния израз у Г. Акрополит за завзетите от двете ромейски държави български земи през 1246 г. и твърденията на неумело използувалите текста му Теодор Скутариот и Ефраим Монах са причината за дословното и безкритично приемане на съобщенията им за тези събития от изследвалите ги автори в ново време. Именно това довело до неправилното определяне на действителните териториални загуби на Търновското царство към тази година.

 

Между непризналите търновската власт привърженици на убития Калиман Асен, недоволни от политиката на регентството на неговия полубрат Михаил II Асен, бил и скопският болярин Константин Тих. При утежненото положение в царството Никея безпрепятствено присъединила Солунското деспотство, а останалата част от Прилепската обл. с Велес, междувременно загубена от К. Тих, била завзета от Епирското деспотство. Първенците в Охрид, Девол, Костур и Арбанашката земя сега се отметнали от последното и се подчинили на Никея.

 

Българското население в Средна и Източна Македония се вдигнало на въоръжена борба срещу поробителите никейци и се присъединило отново към родната си държава, но поради бездействието на регентството в Търново имп. Теодор II Ласкарис успял да върне под своята власт тези територии (без Велес) и получил потвърждение на това си завоевание със сключения в 1256 г. Регински мир.

 

При избора на скопския болярин Константин Тих Асен (1257—1278) на търновския престол неговото и на останалите боляри отцепници владения отново влезли в пределите на царството. Териториите на последното в Македония били накърнени едва през управлението на поставения от болярския съвет за цар Георги I Тертер. Тогава сръбският крал Стефан Урош III Милутин (1282—1321) се възползувал от обстоятелствата, от една страна, че търновският владетел загубил благоволението на поставилия го под своя пълна зависимост хан на „Златната орда” Ногай, а, от друга страна — от нежеланието на имп. Андроник II Стари да воюва поради зреещата династическа междуособица във Византия. Така Ст. Милутин заграбил от България Скопската обл., Южна Метохия и Косово поле, а от империята — завзетите от нея Дебър и Кичево. На следната година той разширил завоеванията си с Пореч и Велбъждската обл.

 

119

 

 

Откъснатите вече напълно от Търновското царство югозападни покрайнини с Велес, Щип. Просек. Овче поле. Струмица, Мъглен и др. били лесно присъединени от Византия, защото царете от Тертеровия род не били в състояние да ѝ се противопоставят поради заетостта си да отразяват нейните нашествия в Тракия.

 

Заелият престола Михаил III Шишман Асен (1323—1330) съумял да възвърне част от заграбените от ромеите земи на юг от Балкана, но се отказал временно от действия в тази посока, за да осигури съюза на имп. Андроник II Млади срещу Сърбия с оглед да освободи заграбените от последната земи в Македония. Съсредоточил част от войските си край Велбъжд, той обаче загинал при вероломното нападение на нарушилия сключеното примирие крал Стефан Урош Дечански. Последният се опитал да използува оттеглянето на византийците от Битоля, когато те се насочили отново към българските територии в Тракия, за да разшири още повече властта си в Македония също така безпрепятствено, както в 1328 г. овладял Велес, Просек и Щип, предадени му от местния византийски управител Михаил Асен, но не постигнал нищо.

 

Присъединяването на нови български земи обаче се удало на сина му Стефан Душан, конто извлякъл най-големи изгоди от династическата разпра във Византия и османските нашествия в Тракия, но главно поради безразличието на населението при смяната на една чужда власт с друга. Така той завладял между 1341 и 1355 г. последователно и без военни действия не само държаните тогава от ромеите останали части от Македония (с изключение на Солун), но и други бивши територии на българската държава и тогава населени с българи — Епир. Тесалия и Арбанашката земя без Драч.

 

Сръбската власт в Македония не била продължителна, защото със смъртта на Стефан Душан в 1355 г. тя фактически се прекратила. Завоеванията на сръбските крале през промеждутъка от 1283 до 1355 г. не обхващали цяла Македония. Само северният ѝ дял със Скопие бил в държавните им предели 72 г., но средните и източните части били покорени през различно и за много по-кратко време — само от две до три десетилетия.

 

При Стефан Урош V Луди, сина на Стефан Душан, сръбската държава веднага се разпаднала на множество самостойни феодални владения. Раздробяването било особено силно в Македония. Вълкашин обособил кралството си със средище Прилеп и то обхванало нейния северен и среден дял. Брат му Иван Углеша приел от българката Елена, вдовица на Ст. Душан и сестра на цар Иван Александър Асен, беломорската част от Македония с Халкидическия п-в и Югозападна Тракия до Марица с главен град Сяр. Братята Деянови от рода на български боляри от крепостта Жеглигово (Кумановско) създали свое владение в Североизточна Македония със средище Велбъжд, Андрей Гропа — в Охрид и областта му, Богдан — по Долни Вардар със седалище в крепостта Женско край Кукуш, Хлапен — в Южна Македония с главен град Воден и др. По своя народностен състав, държавни и културни традиции тези феодални владения запазили българския си характер, което проличава и от изтъкнатия вече факт, че в съвременната им книжнина и други паметници техните господари били определяни като български крале и деспоти.

 

Феодалното раздробяване на земите, населени с най-многочислената тогава народност на Балканите — българите, — се оказало съдбоносно за цяла Югоизточна Европа, защото попречило те да дадат задружен отпор и осуетило създаването и на общобалкански фронт против нашествениците османски турци. За политическата разпокъсаност и неефикасната съпротива срещу султаните немалко допринесли и нарасналото взаимно недоверие, себичните интереси и късогледството на отделните феодални владетели. Те не постигнали решителни успехи, защото действували поотделно или в ограничени по обхват съюзи.

 

Цар Иван Александър Асен проявил прозорливост и съзрял опасността от османските нашественици, които византийските императори били довели като наемници, за да ги използуват при династическите си междуособици. Неговото предложение от 1331 г. преди сражението при Росокастро за съюз и задружни действия срещу общия потенциален враг обаче било отхвърлено от цариградския василевс, защото ромеите не могли да превъзмогнат вековната си омраза към българите. Вместо да обединят с тях силите си срещу султаните, византийците продължили да враждуват и дори през 1365 г. насочили в тила на търновския цар маджарите, които превзели Видин, а на следната година изпратили савойскня „Зелен граф” да отнеме българските черноморски пристанища.

 

Въпреки заслуженото недоверие към ромеите през 1351 г. цар Иван Александър бил склонен да удовлетвори искането на Йоан Кантакузин за помощ, предназначена за строеж на флот, който да спира нахлуванията на османците, но по внушение на Стефан Душан впоследствие го отхвърлил. Все пак този търновски цар бил последователен и убеден в идеята си за обща борба и съюз срещу нашествениците. Ето защо той единствен подкрепил Вълкашин и Ив. Углеша в злощастния им поход, завършил с поражението при Черномен на Марица през последната — 1371 — година от своя живот.

 

Липсата на сговор не позволила на балканските феодални владетели да използуват дори и победата, постигната при Плочник в 1387 г. от обединените сили на сръбския княз Лазар, босненския крал Твърдко и българските владетели цар Иван Шишман и карвунския деспот Иванко. Така султан Мурад I могъл веднага още в 1388 г. да се насочи срещу последните, за да им отмъсти за това, че подпомогнали бошнаците и сърбите, а на следната година се разправил и с тях на Косово поле. Това разкрило възможност пред османските турци да освобождават силите си, за да се справят поотделно и последователно-с християнските държавици на Балканите.

 

Султан Баязид I, заслужил прозвището Иълдаръм ( = светкавица), незабавно и най-напред се заел да порази и ликвидира Търновското царство, защото виждал ясно, че въпреки тежките си загуби то оставало най-голямата наред с Византия християнска държава на полуострова и могло отново да послужи за обединител на най-многочислената тогава народност на Балканите българите. Те все още били годни да организират отпор и да върнат османците в Азия, но в действителност от всички многобройни по това време техни владетели само цар Иван Шишман останал последователно верен на единствено правилната и спасителна стратегия на своя баща създаването на общ фронт срещу нашествениците. За тази цел той могъл обаче да разчита главно на унгарския крал, впоследствие германски император Сигизмунд (Жигмонд) Велики. Към съюза им се присъединили само добруджанският деспот Иванко и угровлашкият воевода Мирчо. Баязид I побързал да осуети задружните им действия и нахлул в Търновското царство. Иван Шишман стратегически изоставил столицата си и се затворил в Никополската крепост в очакване на помощ от своите съюзници. Той отбивал пристъпите на османците до съдбовната 1395 г., но подкрепата закъсняла, а на следната година с кръстоносната армия, предвождана от самия Сигизмунд, претърпяла поражение при тази крепост. Този неуспех на християнското оръжие решил съдбата и на последната

 

120

 

 

непокорена българска държавица — Видинското царство, чийто владетел едва тогава се бил включил в борбата срещу завоевателя.

 

Последното десетилетие на XIV в. донесло петвековна робска участ за българския народ. Отслабването и окончателното слизане от историческата сцена на неговата държава се отразило неблагоприятно и върху общата съдба на Балканите. От една страна, България престанала да играе ролята на стабилизиращ и умиротворяващ фактор, както по времето на своя апогей при цар Иван Асен II, който установил равновесие сред страните в Югоизточна Европа. От друга страна, лишена от своята мощ, тя вече не била в състояние да респектира, както през предишните столетия, всеки нашественик от Евразийската порта или от Мала Азия, а това не било без значение за сигурността на Стария континент.

 

Най-тежки били последиците от унищожението на държавата му за самия български народ. Поради географското положение на земите, които населявали — в най-непосредствена близост до столицата на султаните (първоначално Одрин, а след това — Цариград) и в първостепенните по важност от стратегическа гледна точка средищен и източен дял на Балканите, — българите били поставени буквално под желязната пета на поробителя. Още при първите си нашествия османските турци могли да опознаят съотношението на силите на полуострова и султаните им прозрели, че като най-многочислена народност българите биха се организирали и увлекли останалите християни за отпор и освобождение. Очакванията им се оправдали не само до падането на феодалните държавици под тяхна власт, но и след това — веднага след съдбоносното последно десетилетие на XIV и първите години на XV в. българите се вдигнали на борба начело с престолонаследниците на последните си царе, а впоследствие всяко половин столетие в земите им се организирало по едно голямо въстание, независимо че била под различни други форми, съпротивата на народа не се прекратила през целия период на робството. Ето защо Баязид I заедно с държавата на българите унищожил и самостоятелната им патриаршия. Така те единствено измежду подвластните на султаните народи били лишени от каквато и да била своя светска или църковна институция, която да ги обединява, закриля и поддържа народностното им самосъзнание.

 

Независимо от тези най-тежки условия при най-продължително иго българският народ съумя с цената на жестоки изпитания и кървави жертви да опази своята национална обособеност и култура, за да отстои и извоюва правото си на съществуване във възстановената едва през 1878 г. своя държава.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]