Глава VI
България и феодалните владения в земите, населени с българи, през втората половина на XIV в.
Бързият и необратим упадък на средновековната българска държава през втората половина на XIV в. и заникът ѝ в самия край на същото столетие се коренят, от една страна, в закономерностите на нейното вътрешно обществено-икономическо развитие, а, от друга в извънредно утежнената международна обстановка.
Както в началото на XI в. България престанала да съществува като държава с централна власт поради невъзможността ѝ да отстоява своята независимост под двойния натиск на съюзилите се срещу нея имп. Василий II Българоубиец и крал Стефан (Ищван) I, така и сега Византия и Унгария се обединили в завоевателните си стремежи към земята на Търновското царство. Този път обаче техните сложни ходове се съчетали с нашествието на османските турци. При това царството вече било много по-ограничено по територия и със значително отслабнала централна власт в сравнение c XI в. Съседите на България обаче, които от всички страни я лишили от земи, също били обхванати от неудържимия процес на разчленение вследствие на напредналите феодални отношения.
В западните български земи, първоначално завладени от Византия, а впоследствие от Сръбското кралство, което се разпаднало веднага след краткотрайния си апогей като Душаново царство, се обособили няколко феодални владения. Това се отразило особено неблагоприятно не само защото отслабило българската държава, като я лишило от половината ѝ територия и население и по този начин намалило нейния потенциал, за да се справи с нашественика, но изобщо увеличило общата политическа разпокъсаност на Балканите. Тази разпокъсаност се оказала главният отрицателен фактор при неуспеха да се създаде крайно наложителният общ фронт срещу османския завоевател [1]. Неговото осъществяване ставало все по-трудно и поради взаимното недоверие сред отделните владетели и техните себични интереси, които ги изолирали и противопоставили един на друг. Така те били заставени да се борят срещу надвисналата обща заплаха от султаните поотделно или в твърде ограничени по обхват съюзи.
След 1344 г. Търновското царство водело вече войни само за отбрана и постепенно, но окончателно загубило и останалата си земя. Цар Иван Александър трябвало да се откаже от по-нататъшна намеса във византийските междуособици, целещи освобождение на заграбените територии, като дори се наложило да подобри отношенията с Йоан Кантакузин, за да спре зачестилите опустошителни нашествия на неговите съюзници османските турци в българските предели на юг от Балкана. Поради това средата на петото десетилетие от XIV в. бележи прелом и началото на нов етап и вече последен упадък на средновековната българска държава. Наред с обективните външнополитически и социалноикономически фактори, които предпоставили феодалното разчленение, търновският цар допуснал и някои лични грешки, които задълбочили още повече разложителния процес в държавата му. Такава грешка била неговата политика да облагодетелствува не само близките си родственици, но и да задоволява амбициите на някои от местните феодали, чиято мощ и влияние нараствали, като им отстъпвал земи и допускал да упражняват част от неговите владетелски права. Между разширилите своята самостоятелност на първо място изпъкват потомците на Тертеровци в дн. Добруджа и първенците на граничното угровлашко население във воеводствата в отвъддунавските български владения. Положението на последните, с които бил свързан чрез първия си брак, придобило първостепенна важност с подновената експанзия на отново укрепналата Унгария, когато престолът в Буда заел основателят на Анжуйската династия Людовик (Лайош) I Велики (1342—1382).
След завършилото в 1330 г. с поражение за унгарския крал Роберт (1308—1342) нашествие в Угровлашкото воеводство, чийто управител бил тъст на Иван Александър още преди той да заеме престола в Търново [2], несигурността по северната граница с Маджарско отново надвиснала. Людовик I насочил погледа си на юг и през 1351 г. започнал действия срещу българските съюзници — татарите. Той завзел Галичкото княжество (Червена Русия), а на следната година го предоставил на Полша, но задържал Буковина и Молдова. Там кралят осъществявал върховната си власт чрез наместници, които запазили българското звание „воевода”. С грамота Людовик I признал феодалното владение на първия обособил се като негов васал воевода Драг (Драгош, ок. 1352—1358 г. [3]) със средище гр. Баня (рум. Бая). От 1365 г. то било преместено в Сучава, когато воеводството се обявило за самостоятелно [4].
Липсват данни, кога Молдованското воеводство е присъединило подвластните дотогава на Търновското царство територии на юг от Сучавското и Бърладското възвишение. Най-вероятно това е станало след отблъсването на нахлулите татари в Унгария и преследването им до Днестър през 1352 и преди 1359 г., когато молдованският воевода разпрострял властта си в Южна
1. Ангелов, Д. Българо-византнйски отношения. . . Пети период. — ВИСб, 1982, № 3, с. 97.
2. Иречек, К. История. . ., с. 347; История Венгрии. I, с. 183, 190; Minea, I. Razboiul lui Basarab cel Mare cu regele Robert (noimbre 1330). — Cerc. ist., V—VII, 1929—1931, 324—343.
3. История Моллавской ССР. I, c 86; Istoria Rominiei. II, p. 167 sq.
4. История Моллавской ССР. I, c. 142.
101
Бесарабия — между Прут, делтата на Дунав и Днестър [5].
Във всеки случай тази териториална загуба се дължала на унгарския натиск и на прекъсването на пряката връзка на Търновското царство с Южна Молдова. По-специално, за да се лиши българският цар от позициите си там и в Южна Бесарабия, между 1331 и 1342 г. до значителна степен допринесло и все по-голямото обособяване на феодалните владетели Тертеровци в Добруджа и на воеводите угровласи, което още по-отчетливо се проявило към средата на XIV в.
Нарасналата самостоятелност на Балик и неговите братя Теодор и Добротица в Карвунската област проличава ярко от факта, че независимо от оттеглянето на Иван Александър от византийската междуособица те започнали да вземат съвсем дейно участие на страната на императрица Анна Савойска срещу Йоан Кантакузин още от лятото на 1346 г. [6]
Феодалното владение на Балик и братята му обхващало почти цяла дн. Добруджа — до Дунавската делта с гр. Килия [7] (дн. Килия Веке на десния бряг на едноименния ръкав от устието). Дръстър обаче останал с околността си в пределите на Търновското царство.
По същото време, трябва да се предполага, настъпила съществена промяна и в отношенията между цар Иван Александър и угровлашкия воевода Иванко Бесараб. Към 1345 г. българският владетел прогонил неговата дъщеря [8], за която се бил оженил преди да заеме престола, ако се съди по възрастта на първородния му син от този брак — Михаил Асен [9]. Този развод не е могъл да не разхлаби връзките между централната власт и воеводството. Няма данни, от които да съдим доколко царят е предоставил според обичая и личната си практика някакви права на своите родственици воеводи или е разширил самоуправлението им. След средата на XIV в. обаче има признаци, които показват по-значително обособяване на Угровлашкото воеводство, чиито прояви бихме могли да обясним, от една страна, с нарасналите центробежни стремления у едрите феодали, а, от друга — с личните отношения между царя и бившите му сродници. Извън доводите, които ще приведем по-долу, за да покажем запазения суверенитет на търновските владетели над Угровлашкото воеводство, ще обърнем внимание, че първите отчетливи и доказани прояви на известно обособяване са сечените монети и издадените актове на сродените с Иван Александър и Иван Срацимир приемници на Иванко Бесараб — Владислав (Влайко, 1364 — ок. 1377 г.) и брат му Раду I (ок. 1377 — ок. 1383 г.) [10].
При оскъдицата на изворовите известия, тъй като с твърде малки изключения домашни източници не са стигнали до нас, в основните, които са от византийски произход, липсват сведения за тези територии. Това се дължи на обстоятелството, че те са били извън полезрението и интересите на империята — политически и църковни, докато воеводствата останали подчинени на Търновската патриаршия до 1359 г. За правилното изясняване на въпроса преди всичко трябва да се отчете, че в тези владения българският език се запазил не само в житейската практика (поради преобладаването на българския етнически елемент), но и в богослужението и за нуждите на управлението. Последното запазило всички черти на установените от столетия ред и институции в българската държава, от която тези земи съставлявали неразделна част още от създаването ѝ при хан Аспарух [11].
Въпреки това ясно и неоспоримо положение липсата на повече изворови известия затруднява пълното изясняване на статута на отвъддунавските воеводства през интересуващия ни период. Все пак някои данни хвърлят достатъчна светлина по въпроса, като сочат ненакърненото българско влияние и запазения суверенитет на търновските царе върху тези земи както през управлението на Иван Александър, също така и при неговия наследник Иван Шишман. Особено ярко и изрично доказателство в това отношение е обстоятелството, че те събирали приходи в тях. За това може да се съди съвсем категорично от текста в грамотата на Раду I:
Рукер (дн. рум. Рукър) е разположен пред важния проход Бран на Карпатите, който свързвал Длъгополе (дн. рум. Къмпълунг) с Брашов през днешните селища Бран и Ръжнов. Явно Рукер е бил един от главните митнически пунктове на границата с Унгарското кралство и по-специално по пътя за значителното през епохата търговско средище Брашов. В Рукер митницата се запазила чак до XIX в.
Посоченият текст е спирал вниманието и е будил недоумение у много автори, някои от които правят опит да го обяснят с възможна договореност между търновския цар и воеводите или се прави опит да се отъждестви изрично упоменатият с титлата „цар” и личното име Александър с други едноименни му лица от това време [13].
В случая обръщението лично към цар Иван Александър Асен ни дава възможност да датираме документа преди смъртта му (17 февруари 1371 г.), а издаването му от Раду I — в качеството му на съуправител на брат си Владислав (Влайку). Според нас той очевидно придобил това положение по-рано от 1371 г. [13a], т. е. приживе на цар Иван Александър получил правото да подписва официални актове в казаната си битност на съуправител. Така единствено може да се уточни датировката и изясни съдържанието на приведения документ.
Самото присъствие в Рукер на митничари на търновския цар Иван Александър говори недвусмислено за запазването на неговите владетелски права и суверенитет,
5. Пак там, c. 89.
6. Главният извор е Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 374—378.
7. Гюзелев, В. Средновековната крепост Калиакра през XIII—средата на XV в. — ИНМВ, IX (XXIV), 1973, 123—137.
Вж. също Iorga, N. Studii istorice asupra Chiliei şi Cetatea Albă. Bucureşti, 1899, p. 52; Мутафчиев, П. Добруджа в миналото. — В: Избр. пр., IV, с. 43.
8. За първия брак на цар Иван Александър с Теодора, дъщерята на Иванко Бесараб, вж. Новаковић, Ст. Законик Стефана Душана. . ., Београд, 1898, с. 3; Попруженко, M. Г. Синодик. . ., с. 88; Дуйчев, Ив. у Мутафчиев, П. История. . ., II, c. 272; Живкова, Л. Четвероевангелието на цар Иван Александър. С., 1980, 28—29.
9. По време на сватбата си през 1339 г. Михаил Асен карал своята 15-годишнина, т.е. е бил роден към 1324 или 1325 г. Вж. Ангелов, Д. Българо-византийски отношения. . . Втори период, с. 53.
10. Koledarov, P. Le titulariat des boyards dans la Bulgarie médiévale, p. 193 sq. и посочените там източници и книжнина; Иречек, К. История. . ., 379—380, също приема, че Угровлахия (Влашко) е основана в 1359 г. За зависимостта на угровлашките воеводи от българската държава, чиито владения били смятани за част от нея, може да се заключи от едно писмо на крал Людовик I до Франческо де Ферари, господар на Падуа от септември 1377 г., където Раду I е назован „Rodanu, principe di Bulgaria infldele”. Вж. Brătianu, G. I. L'expédition de Lui de Hongrie contre le prince de Vallachie Radu I Bassarab en 1377. — RHSEE, II, 1925, No 4—6, 76 -77.
Свидетелство за принадлежността на отвъддунавските земи към българската държава са и означенията на съвременните карти, където съставителите им означавали „България” и на двата бряга на Дунав. Вж. тук приложението.
11. За обстоятелството, че дн. Влашко е съставлявало неделима част от територията на царството, вж. тук част I и предходните глави от част II.
12. Текстът е обнародван от Милетич, Л. Дако-румъните и тяхната славянска писменост. II. Нови влахо-български грамоти от Брашов. — СбНУНК, XIII, 1896, с. 43.
13. Вж. рецензията на К. Иречек и Й. Богдан (Archiv für slavische Philologie. Bd. XIX, 1897, p. 609) за изданието на Л. Милетич; Трифонов, Ю. Велика Търновия, Велика Сардикия и Велика Европия. . ., с. 104; Джонов, В. Заселването на сасите на Балканите в светлината на хрисовулите на балканските владетели. — В: Българо-германски отношения и връзки T. III, C., 1981, с. 18.
13a. Срв. Istoria Romîniei, II, p. 351, където съуправителството на Раду с брат му Владислав (Влайку) е отнесено към 1371 г.
102
които се разпростирали и върху териториите на север от Дунав до самото било на Южните Карпати. Това се потвърждава не само от държането на крепости с търновски гарнизони по левия бряг на Долни Дунав, на което се спираме по-долу, но и от някои косвени доказателства, които безусловно показват, че угровлашките воеводи не са били суверенни владетели Така например образът им липсва върху сечените от тях монети — едно положение, което е в сила както по времето на цар Иван Александър, така и при неговите приемници, тъй като за издателя на казаната грамота Раду I, без да е уточнено, се приема, че е управлявал воеводството от около 1377 г., т. е. след смъртта му в 1371 г.
Една грамота на Мирчо (1386—1418), син на Раду, издадена по повод искането на брашовските граждани търговци да се поднови и утвърди законът, който са имали от „прародителите на царството му” (т. е. на Раду) за кумерка върху стоките в земята на неговото владение
[14], показва ясно, че там са действувал и законите на предшествуващите го върховни господари на неговото владение, т.е. българските царе. Съвършено правилно Б. Джонов в последно време свързва споменатите в грамотата закони със законодателството, уреждащо тази материя, от времето на цар Иван Асен II, като приемниците му воеводи искали да използуват и предвидените в него санкции за нарушителите [15]. В случая под доказване на някакво друго и пряко кръвно родство, което все пак е съмнително, може да се разбира само роднинството по сватовство на семейството на Иванко Бесараб чрез брака с дъщеря му Теодора или пък повероятно и общо — в смисъл на предишните господари и на неговото владение — българските царе.
Едно друго важно обстоятелство, което хвърля светлина върху статута на Влашкото воеводство като подчинено на Търновското царство, е фактът, че под пряката власт на последното се намирали важните левобрежни крепости Холъвник и Гюргево. Те били неразривно свързани с лежащите на отсрещния бряг съответно Никополска и Голямо-Гюргевска (Русенска) крепост във военно и административно отношение. Тези двойки съоръжения имали задачата да отбраняват от двете страни на реката едни от най-важните бродове по Долни Дунав [16]. Вероятно българското царство е държало и други най-важни стратегически точки между Карпатите и Дунава не само по брега на реката, но, изглежда, и в проходите на Карпатите (като например споменатия Рукер). Тяхното предназначение било да контролират земите на север от голямата река, т. е. воеводствата. Очевидно всичко това било устроено и с оглед сигурността на столицата и вътрешността на страната.
Ал. Кузев установи по археологически и други данни, че двете левобрежни крепости Холъвник и Гюргевград били построени през XIII—XIV в. като звена от българската укрепителна система по Дунава и останали в пределите на Търновското царство до края на неговото съществуване [17]. Той използува три писмени известия: на османотурския летописец Мехмед Нешри, един унгаротурски договор от 1503 г. и фламандския итинерер, съставен в Брюге (Брюж) през 1380—1388 г. В последния като крепости в България са посочени Русе и Гюргево (Jorgo) [18]. Между изброените от Мехмед Нешри укрепени градове, притежавани от цар Иван Шишман в навечерието на големия поход на великия везир Али паша през 1383 г., са пак Холъвник (даден с преводното му османотурско име Тон-биргоз) и Гюргево [19], а в унгаротурския договор от 1503 г. последният град е посочен между тези в „земята на цар Шишман” (terra Cesaris Sijsman) [20]. Турците явно са ги превзели от българските им гарнизони. Последните били сменени с османотурски, за да изпълняват същата задача — да държат в подчинение и контролират действията на воеводите на Влашко, които само сменили върховенството на българския цар с това на султана. Със същото предназначение още през управлението на Баязид I Илдъръм крепостта на Холъвник била обновена и поверена на субашия, което проличава от намерения там възпоменателен надпис, изсечен на български език [21].
С оглед да заздрави и осигури положението на северните си предели откъм Унгария и Сърбия цар Иван Александър предоставил към 1355—1356 г. управлението на Видинската област на своя син Иван Срацимир и го обявил за съцар. Вероятно целта му била да го привърже и заглуши естественото недоволство у него след развода с майка му (влахинята Теодора) и от своята повторна женитба с еврейката Сара, приела след покръстването си същото име — Теодора. Това проличава в Бдинския сборник, където Иван Срацимир е назован именно „съцар” [22]. Самият факт, че той е носел титлата цар, е създал впечатлението у някои историци, че приживе Иван Александър поделил царството между него и най-възрастния си син от втория си брак Иван Шишман [23]. Погрешността на схващането за ранното обособяване на Видинската област като царство проличава съвсем ясно от това, че при последвалите събития — нашествието на унгарските войски с превземането на средището му и пленяването на самия Иван Срацимир търновският цар енергично действувал за освобождаването им като неразделна част от своята държава. Нещо повече, той дори жертвувал други покрайнини, за да се отплати на подпомогналите го Византия, карвунския владетел и угровлашкия воевода.
Съвсем неустановено било положението и по южните предели на българската държава. При продължилата междуособица въпреки оттеглянето през 1344 г. от всякакво участие в нея от страна на Иван Александър привличаните от двете враждуващи ромейски партии турци [24] не престанали да нахлуват в държаните още от царството територии в Тракия. Те избивали населението, отвличали добитък и през следващите 1345 (края на м юни) и 1346 (лятото) година [25]. Освен кървави дири след
14. Милетич, Л. Дако-румъните и тяхната славянска писменост. II, с. 47.
15. Джонов, Б. Заселването на сасите. . ., 17—19.
16. Kuzev, Al. Die Festungen an der unteren Donau im XII.—XIV. Jh. — In: Actes du IIe Congrès international des études du Sud-Est Européen. Athènes, 7—13 mai 1970. Vol. II, 420—421; Приноси към историята на средновековните крепости. VI. Холъвник и Гюргево. — ИНМВ, XIV (XXIV), 1973, с. 67.
17. Пак там, 68—71, 73—75.
18. Пак там, с. 79 ( = Lelevel, J. Géographie du Moyen âge. T. IV. Bruxelles, 1857, p. 302).
19. Кузев, Ал. Приноси, c. 70, 74.
20. Пак там, c. 74.
21. За четенето му вж. Гълъбов, Ив. Приносът на епиграфския материал за решаване на лингвистични проблеми. — ИНМВ, XII (XXVII), 1976, с. 35; Кузев, Ал. Приноси, VI, с. 70, с основание допуска, че обновлението на крепостта е извършено от български майстори.
22. Цар Иван Александър Асен направил свой съуправител първородния си син Михаил Асен още преди 1337 г. (Иречек, К. История. . ., с. 368), но той преждевременно починал. След 1335 г. починал и вторият му син Иван Асен, следователно обявяването на третия Иван Срацимир за „съцар” трябва да е станало към средата на XIV в.
Вж. също Meyendorff, J. Projets de concile Œcuménique en 1367. Un dialogue entre Jean Cantacuzine et le légat Paul. — DOP, XIV, 1960, p. 173.
23. Срв. История на България, I2, c. 228.
24. Ostrogorsky, G. History. . ., p. 464.
25. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, c. 371, 374—375, 379.
За датировката на първото нашествие на османските турци вж. Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . . Втори период, с. 44, а за второто Ostrogorsky, G. History. . ., p. 464; Вж. също Йончев, Л. Из хрониката на Йоан Кантакузин. — В: Родопски сборник. T I, С., 1965, 245—247, където са показани грабителският характер на османо-турските нашествия и съдбата на отвлечените момци, с които било поставено началото на еничарския корпус; Гюзелев, В. Ямбол. . ., с. 59.
103
себе си нашествениците оставяли и заразата на донесената от Изток чума [26], която се разбушувала на Балканите, без да държи сметка нито за държавни граници, нито за поданството на жертвите. Това още повече влошило вътрешното положение в българското царство.
Южна Тракия и Югоизточна Македония (главно долината на Места и Беломорието) били превърнати в пустиня. Като „ничия земя” те станали открито бойно поле [27] за всички водещи там непрекъснати враждебни действия — ромеи, турци и сърби.
Придобил през 1347 г. властта като съимператор на Йоан V Палеолог, Йоан Кантакузин коренно променил отношението си към своите бивши съюзници и помагачи — сърбите и османските турци. Той се опитал да спре понататъшното разширение на Душановата държава, но тя съумяла да запази заграбените територии. През 1351 г. императорът проводил пратеничество в Търново, за да издействува помощ от българския цар за строежа на флот, който да спира нахлуванията на османските турци. Първоначално Иван Александър бил склонен да отпусне средства, защото срещнал одобрението на народа и имал предвид нестихналите и през предната и същата година опустошения на българската земя [28]. Впоследствие обаче по внушение на Стефан Душан [29] той отхвърлил предложението на Йоан Кантакузин.
Поради страха да не му бъдат отнети с общи усилия заграбените земи сръбският владетел правел всичко възможно, за да осуети едно разбирателство между България и Византия. Привидно той поддържал добри отношения с цар Иван Александър, но това не му попречило по същите съображения да наложи на дубровничани забрана върху вноса на оръжие в България [30].
Припламналата отново през лятото на 1352 г. междуособица сред съвладетелите във Византия донесла още беди за българския народ. Повиканите на помощ от Йоан Кантакузин османци, водени от сина на султан Орхан Сюлейман, според собствените думи на императора писател „нахлуха в Мизия по свой почин и опустошиха много нещо, след което с плячката се върнаха в родината си”. В действителност те били насочени от самия него като отмъщение, загдето търновският цар взел страната на младия съимператор Йоан V Палеолог. Въпреки че българите се оттеглили, без да влизат в сражението при Димотика, където сръбската помощна войска била напълно разбита от Кантакузиновите съюзници — османците, земята им пак пострадала тежко [31].
Новата междуособица и довеждането от Йоан Кантакузин на османските турци в Европа имали тежки последици не само за най-близко разположената България, но и за всички страни на Балканите. Османците не се задоволявали вече с плячката: Сюлейман започнал да воюва за сметка на султанството си. През 1352 г. той завзел крепостта Цимпе и след две години Калипол [32]. По този начин той стъпил здраво на европейския бряг и сложил началото на османското завоевание на почти целия Балкански п-в. Точно след един век сънародниците му сложили ръка и на Цариград, за да го превърнат в своя столица.
Водената от Йоан Кантакузин политика му струвала властта, която в 1354 г. изцяло преминала в ръцете на Йоан V Палеолог. Въпреки съюзните отношения, скрепени през лятото на 1355 г. с династически брак между неговия син Андроник и дъщерята на българския цар Кираца (от втория му брак) [33], дори пред общата участ от надвисналата и явна за всеки заплаха от османския нашественик, който междувременно разширил завоеванията си в Тракия, между владетелите на двете страни продължавало да съществува дълбоко недоверие.
След византийските градове Цурул, Аркадиопол, Вризис, Визия, Димотика и др. през 1362—1364 г. османските войски вече накърнили и територията на българското царство, като поставили под властта на султана Боруй, Пловдив и други градове от Северна Тракия. Българите започнали да засилват укрепителната система на Търново. Тогава Пловдив станал седалище на първия бейлербей на Румелия — Лала Шахин [34]. Успоредно с това султанството започнало да заселва тюркски етнически елементи от Мала Азия в плодородните полета на Маричината низина [35].
Тежките загуби от нашественика и за двете страни не попречили на византийския император Йоан V Палеолог да насочи за последен път ромейското оръжие срещу България. Вместо да обедини усилията си с нея срещу общата опасност през пролетта на 1364 г. той направил несполучлив опит да отнеме от българите черноморските им градове. Бързата намеса на цар Иван Александър принудила византийците да вдигнат обсадата на Несебър, да освободят завзетия Въхело—Анхиало и да се оттеглят безславно [36]. Василевсът допуснал втора съдбоносна грешка: вместо да създаде една обща коалиция на християнските народи за прогонването на друговереца нашественик той потърсил съюза на Людовик I и своя сънародник савойския граф Амедей VI (нар. още Зеления граф), за да ги насочи срещу България.
През пролетта на 1365 г. маджарските войски нахлули в Северозападна България, превзели Видин, средището на българския съцар Иван Срацимир, пленили самия него и след като окупирали цялата област под негово управление, я превърнали в подвластно на Людовик I
26. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 377, сочи татарите за преносители на тази „черна смърт”.
27. Новаковић, Ст. Струмска област y XIV век у и цар Стефан Душан. — Гласник Срп. крал. Акад., књ. XXXVI, 1893, с. 41.
28. За тези ежегодни нашествия на османските турци на българска територия вж. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 379, 391.
29. Пак там, 392—393. Вж. също и домашното известие в т. нар. Безименна българска летопис у Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 266, 406—407.
30. Codex diplomaticus regni Croatie, Dalmatie et Slavonie. Vol. XI. Zagrabiae, 1913, p. 508.
31. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 393—396.
32. Пак там, 395—396.
33. Miklosich, Fr., J. Müller. Acta et diplomata Graeca medii aevi sacra et profana, vol. I. Vindobonnae, 1860, p. 432; Вж. Ангелов, Д. Българо-византийски отношения. . . Четвърти период (1352—1355 г.). — ВИСб, 1980, № 1, 140—149.
34. Вж. речта на Д. Кидонис, произнесена през 1366 г в D. Cydonii Ad Romaeos deliberative. — PG, CLIV, col. 973. За османските завоевания на Балканите вж. Ников, П. Турското завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци. — ИИД, VII—VIII, 1928, с 48 сл.; Бурмов, Ал. Кога е завладян Одрин от турците? — Пак там, XXI, 1945 ( = Избр. пр., T. I, 297—303); Достян, И. С. Борьба южнославянския народов против турецкой агрессии в XIV—XV вв. — ВВр, VII, 1953, 147—153; Beldiceanu-Steinherr, I. La conquête d’Andrinople par les Turcs. La pénétration en Thrace et la valeur des chroniques ottomanes. — Travaux et mémoires. I (Paris), 1965, 439—461 (където сочи завземането на Одрин между 1365 и 1380); Ангелов, Д. Турското завоевание и борбата на балканските народи против нашествениците. — ИПр, 1953, № 4, с. 387 сл.; La conquête des peuples balkaniques par les Turcs. — BSl, XVII/2, 1956; Schreiner, P. Die byzantinischen Kleinchroniken, III, p. 297 sq.
35. Изворови известия y Chalcocondyles, L. Historiarum demonstrationes. Ed. E. Darcó. T. I. Budapest, 1922, p. 94; Barkan, Ö. L. Les déportations comme méthode du peuplement et colonisation dans l'Empire Ottoman. — Revue de la Faculté des sciences économiques de l'Université d'Istanbul, 1949—1950, No 1—4, p. 105.
36. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, c. 396, където византийските действия са свързани погрешно с Й. Кантакузин вместо с Йоан-Палеолог; D. Cydonii Ad Romaeos. . ., col. 976.
Йоан-Кантакузиновото съобщение, че българският цар си послужил с „варварите в Тракия, като ги привлече с пари”, както и използуването на турци срещу маджарите във Видинската област, е дало основание на Ников, П. Турското завладяване. . ., 55—56, да приеме, че ако не договор, то тайно спогодяване е съществувало между българи и османски турци. Ангелов, Д. Българо-византийски отношения. . . Пети период, с. 104, отхвърля тази възможност, като смята, че се отнася до обичайната практика да се вземат наемници. Според нас не е изключено привлечените от цар Иван Александър турци да не са били османци, а тюрки от другите емирства в Мала Азия, които също са се появявали в Тракия.
104
Карта № 7.
България при цар Иван Александър—Асен (1331—1371)
[[ Столица, Главен град на феодално владение, Град, Крепост, Днешно селище, с име в скоби
Граници на България при възцаряването на Иван Александър
Граници на Карвунското княжество при обособяването му
Териториални придобивки на България през управлението на цар Иван Александър
Териториални загуби и отстъпки през управлението на същия владетел
Османски завоевания до сражението при Черномен с година
Граници на Сърбия през управлението на цар Стефан Душан:
- при завземането на властта през 1331 г.
- в края на царуването му в 1355 г.
- други държавни граници ]]
Карта № 8.
Феодално раздробление в земите, неселени с българи през последните три десетилетия на XIV в.
[[ Столица, Главен град на феодално владение, Град, Крепост, Днешно селище с име в скоби, Област
Граници на феодалните владения в земите, населени с българи
Година на завладяване на крепост от османските турци
Други граници на държави и феодални владения
Териториални промени на феодални владения ]]
банство [37]. Византийският император Йоан V посетил Буда, за да организира общи с маджарите действия срещу България и Османското султанство, но на връщане през Видин не получил свободен пропуск през владенията на цар Иван Александър. Това послужило за повод да се съчетае унгарският натиск от север с действия и от юг срещу Българското Черноморие. За целта била използувана готвената за кръстоносен поход войска, намираща се в Цариград под командата на Амедей VI Савойски [38]. В началото на м. октомври 1366 г. последният започнал действия с флота си срещу българските гарнизони и превзел последователно Агатопол, Созопол, Скафида, Несебър, Въхело—Анхиало, Емона и Козяк, но се натъкнал на ожесточената и непреодолима съпротива на защитниците във Варненската крепост [39].
Поставеният в крайно тежко положение цар Иван Александър бил принуден да пожертвува части от подвластните си територии, за да освободи от унгарски плен своя син Иван Срацимир и от чуждо владичество управлявания преди това от него северозападен дял на държавата. Така след сложни и продължителни преговори [40] той отстъпил на карвунския владетел Варна [41], а на угровлашкия воевода — вероятно Мало Влашко [42]. През март 1367 г. загубил и останалите причерноморски градове, защото Амедей VI ги предал на византийския император [43]. Последният задържал Несебър, Въхело—Анхиало, Скафида, Созопол и Агатопол [44], но от своя страна отстъпил Емона и Козяк на деспот Добротица [45].
В замяна на тази териториална отстъпка Добруджанското деспотство се откъснало още повече от Търновското царство и влязло във външнополитическата орбита на империята и дори минало под църковното ведомство на цариградския патриарх [46]. Въпреки това то запазило във всяко отношение българския си характер. Последният е отразен категорично и ясно в изворите от същата и близките епохи [47].
Така с цената на териториални жертви, чрез които била осигурена помощта на деспот Добротица и на угровлашкия воевода Владислав I (шурей на Иван Срацимир) през 1369 г., българските войски освободили Видин и областта му отново влязла в пределите на българското царство [48].
Възвръщането на част от северозападния дял от държавата се оказало съвсем малотрайно, защото веднага след смъртта на цар Иван Александър (17 февруари 1371 г.) Търновското царство загубило целостта си. Постигналото я последно раздробяване било предизвикано от проявеното предпочитание на Иван Александър към Иван Шишман, когото той оставил дз управлява в Търново [49]. Еднокръвният му брат Иван Срацимир не признал неговото върховенство и се обявил за цар във Видинската област, където смъртта на баща им го заварила като управител.
Въпреки стремежа и усилията да укрепи смалената по територия българска държава цар Иван Александър сам допринесъл с политиката си на компромиси да се влоши още повече и без това извънредно утежненото от външни нашествия и чести въоръжени сблъсквания икономическо и политическо положение на страната. При продължилия възход в културно отношение и разкритите възможности за разрастването на износа на стоковите излишъци от търсените на международния пазар произведения на българската земя населението в градовете и в свободните селски общини все повече обеднявало. То не могло да заеме своето място в обществено-икономическото развитие поради редица причини: ограбванията от все почесто нахлуващите в страната чужди войски, увеличаващия се данъчен гнет и разширяващите се непрекъснато притеснения от страна на местните феодали и др. Ето защо царят не намерил сред свободните граждани и селяни опора и противовес на едрите феодали, за да обуздае центробежните им стремления и по този начин да укрепи централната власт и да осигури държавното единство.
Заетостта в действията срещу византийско-маджарската коалиция, надвисналата вече пряка заплаха от османско нашествие в Тракия и растящата вътрешна слабост на царството попречили на Иван Александър да се възползува от кризата, настъпила в Сърбия със смъртта на Стефан Душан, за да бъдат освободени заграбените между 1283 и 1355 г. западни и югозападни земи, населени с българи и съставлявали неразделна част от българската държава в течение на столетия. Не смогналото да утвърди и наложи собствена държавна традиция краткотрайно и етнически нееднородно царство на Стефан Душан започнало неудържимо да се разлага при наследилия престола негов син Стефан Урош V Луди (1355—1371). Върховенството на този последен представител
37. Вж. тук гл. V и Гюзелев, В. Из историята на България. . ., 102—110; La guerre bulgaro-hongroise. . ., 153—172.
38. Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър. . ., с. 59.
39. За похода на Амедей VI вж. изворовите известия в „Савойската хроника” и сметководната книга на А. Барбери в ХБИ, II, 170—172 и по-новата книжнина: Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър. . ., 60—62; Chronicon Mesembriae. . ., 159—161 и пос. там историопис, между които по-новите проучвания на Горина, Л. В. Походът на граф Амедей VI Савойски против България през 1366—1367 г. — ИПр, 1970, № 6, 71—78; Материалы дневника Антона Барбери по истории Болгарии и Византии в XIV в. — BBl, IV, 1973, 229—251.
40. За тях вж. Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър. . ., 62—65 и пос. там книжнина.
41. Пак там, с. 66.
42. Вж. тук гл. V. Угровлашкият воевода Владислав I (Влайку) бил маджарски васал, но през 1367 г. преминал на страната на цар Иван Александър. Бившият му сюзерен изпратил срещу него войска начело със седмигралския воевода и княз на Фогараш Ладислав, но тя била унищожена преди 7 юни 1369 г в областта Горна Яломица (вж. Иречек, К. История. . ., 376—377, бел. 36). Владислав I Влайку влязъл във Видин с българските войски, но поискал да го задържи за себе си вероятно като обезпечение на уговорените териториални придобивки. При променената обстановка Людовик I бил принуден да отстъпи завоюваните територии. Иван Срацимир бил възвърнат във Видин, а угровлашкият воевода получил обещаната територия (вж, Дуйчев, Ив. у Мутафчиев, П. История. . ., II, 284—285).
Орсово останало в Унгария и било укрепено в противовес на Северин (Иречек, К. История. . ., 377—378, бел 36). Владислав получил Мало Влашко от Видинската област, отстъпено от цар Иван Александър, т. е. до Карпатите, вкл. Северин. През 1370 г. в този град била създадена втора Угровлашка митрополия, заета от Антим (Istoria bisericii române. Bucureşti, 1957, p. 154). От 1375 до 1384 — есента на 1385 г. Унгария окупирала отново Мало Влашко (Lazarescu, Е. Nicodim de la Tismana. . ., 270—276).
43. Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър. . ., 63—64.
44. Йоан V Палеолог образувал от крайчерноморските си завоевания област Загора, чисто управление поверил на сина си Михаил. Вж. Гюзелев, В. Chronicon Mesembriae. . ., c. 154.
45. Пак там, с. 153 сл.; Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър. . ., с. 66; Средновековната крепост Калиакра. . ., 123—127.
46. Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър. . ., с. 66.
47. Между многото примери достатъчно е да приведем следните:
1) Венецианците смятали територията на деспотството като част от България (partes de Zagora subditas Dobrotice — вж. Iorga, N. Veneţia în Marea Neagrâ. I. Dobrotici. — Analele Academie Romane, Memoriole secţunii istorice, 34, 1914, 1066—1067).
За Загора като синоним на Горна земя, или Горна България, съответно и на Търновското царство вж. Koledarov, P. More about the Name Zagore, p. 102 sq.
2) Калиакра c посочена като трета българска столица наред с Видин и Търново от баварския рицар X. Шилтбергер. Вж. Шилтбергер, X. Пътепис (превод от нем. M. Киселинчева). C., 1971, с. 81.
3) Късновизантийският писател (XV в.) Лаоник Халкокондил приема областта и произхода на владетеля ѝ Добротица за български (Δοβροτίκεω τοῦ Μυσοῦ χώρον — Chalcocondyles, L. Historiarum. . ., p. 98). Известна c склонността на византийските автори да архаизират и по тази причина да наричат българите „мизи”. Вж. Moravcsik, Gy. Byzantinoturcica, Bd. II, Berlin, 19582, 207—208.
48. Gjuzelev, V. La guerre bulgaro-hongroise. . ., p. 160.
49. Дуйчев, Ив. y Мутафчиев, П. История. . ., II, c. 278; Иванов, Й. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност. С., 19172, с. 44 сл.; Живкова, Л. Четвероевангелието. . ., табл. № 1.
105
на Неманичовата династия не било признато от чичо му Симеон (Синиша) Урош Палеолог и други сръбски велможи, мнозина от които се откъснали и се обявили за самостоятелни [50]. При твърде сложното прегрупиране на силите до края на Стефан-Урошовото управление настъпили редица промени във владението на отделни части от разпадащото се бащино му царство [51]. Този процес се задълбочил особено много в Епир, Тесалия, Албания и завладените от Сърбия земи, населени с българи.
Някои от Стефан-Душановите управители постепенно загубили положението и предоставените им владения като бащини. На тяхно място се издигнали местни феодали, които си възвърнали позициите в Епир, Тесалия и Албания. В последната племенната организация издигнала албански първенци подобно на куманите и угровласите в отвъддунавските земи на Търновското царство. В населените с българи земи от бившето Душаново царство до 1365 г. настъпили съществени промени във владението на раздадените „бащини” на сръбските управители, особено след като един от тях, бившият жупан в Прилеп Вълкашин Мрънявченич се провъзгласил за крал съуправител на цар Стефан Урош [52]. Като признат съвладетел и благодарение на връзките си с Душановата вдовица Елена той и брат му Иван Углеша (който бил на служба при нея и получил деспотска титла) добили решително надмощие и успели да се обособят като най-едрите феодали с господствуващо влияние в Македония, а вероятно и в част от Поморавието [53].
Докато Вълкашин разпрострял от средището си Прилеп своята власт върху Северна, Средна и Западна Македония (със Скопие, Велес, Полога, Преспа) и вероятно върху някои територии на север от Шар планина, неговият брат Иван Углеша постепенно до 1365 г. поел от царица Елена управлението в Сяр на Югоизточна Македония до Струмица и Мелник [54] с Халкидическия п-в и временно се разширил в Беломорската низина до Долна Марица [55]. Техни сподвижници били синовете на Стефан-Душановия севастократор Бранко Младенович — Радич, или Радохна, който се установил в Браничевската област, Гургур — в Охридско, а Вук — в Призрен и Косово поле. Сродникът на Вълкашин (тъст на сина му Марко) Радослав Хлапен запазил властта си в усвоената отпреди част от Южна Македония — Воден, Бер—Верия и Костур—Кастория. В съседство с него по Долни Вардар между планините Паяк, Круша и Богданска (Бешик) със средище в крепостта Женско (дн. с. Гинекокастрон на югозапад от Кукуш (дн. Килкис) управлявал Богдан.
Изглежда, между Стефан Урош и неговия съуправител Вълкашин скоро възникнали разногласия, които не закъснели да се разразят в открито противопоставяне на обединилите се около тях феодали съответно в сръбските земи и в дн. Македония и Поморавието. Това довело до въоръжено стълкновение и нанесло решителния удар върху накърнените вече единство и цялост на бившето Душаново царство. Дубровнишкият историк на южните славяни Мавро Орбини съобщава, че сръбските владетели княз Лазар в Рашка и Никола Алтоманович в Хум подтикнали Стефан Урош да действува с оръжие срещу крал Вълкашин и поддържащите го феодали в несръбските земи. При сблъскването в Косово поле Стефан Урош бил изоставен от съюзниците и пленен от противника [56]. Тези събития са отнесени в съвременната историография преди зимата на 1369 г. [57] Разколническата роля на Вълкашин и неговите поддръжници намерила силно отражение в съставените през следващите столетия сръбски летописи и родословия, които съдържат остри обвинения срещу тях и вменена вина за сриването на Неманичовата държава и по-сетнешните трагедии на сръбския народ [58].
За противопоставянето на обособилите се като самостоятелни владетели в Македония от страна на феодалите в Сърбия и за действителното им откъсване от нея като държава завоевателка били налице редица предпоставки от обществено-икономическо, етническо и историческо естество, в крайна сметка изразяващи се в личните им сепаратистични стремления. Те били съчетани с постъпателното развитие на политическите условия и събития.
Преди всичко населението в покорената от Неманичите крале западни части от българската държава (Македония и Поморавието) нямало сръбско, а българско потекло и съзнание, което го свързвало тясно и неразривно с българската народностна общност [59]. За отношението на местното българско население към завоевателите сърби още през управлението на цар Стефан Душан разполагаме с едно ценно и красноречиво свидетелство на добре познатия и лично пребивавал в Македония имп. Йоан Кантакузин. По повод на похода си през 1350 г. за възвръщането към империята на завзетите от сърбите територии в тази област и Тракия
50. За разпадането на Стефан-Душановото царство вж. Иречек, К. История. . ., 366—367; Историја срба. . ., I, с. 384 сл.; Иванов, Й. Северна Македония. С., 1906, c. 116 сл.; Историја народа Југославије. . ., I, с. 413 сл.; Раичић, J. Основно ездро државе Дејановиђе. — Историски часопис. књ. 4, 1952/1953, с. 227 сл.; Xаџи-Васиљевић, Ј. Драгаш и Константин Дejaнoвиђи и њихова држава. Београд, 1902; Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в. С., 1965; Шкриванић, Г. О јужним и југоисточним границима. . ., с. 8 сл.; Михаљчић, P. Крај српског царства. Београд. 1972, и др.
51. Ioannis Cantacuzeni imperatoris historiarum libri IV, cura L. Schopeni. T. III. Bonnae, 1832, 314—315 съобщава, че сръбските властници прогонвали по-слабите, подчинили съседните им градове и земи и се разделили на два лагера, като се включили в борбата между притезателите на Стефан-Душановата власт.
52. Острогорски, Г. Серска област после Душановој смрти. Београд, 1965, с. 12 — приема се, че се е коронясал за крал през август—септември 1365 г. Срв. Станојевић, Ст. Историја срба. . ., с. 144, който датира събитието през ноември 1366 г.
53. Острогорски, Г. Серска област. . ., c. II; Михаљчић, Р. Крај српског царства. . ., с. 91.
54. Пак там, съответно с. 23 и 104—105.
55. Шкриванић, Г. О јужним и југоисточним границима. . ., с. 8 сл.
56. Орбини, Мавро. Краљевство словена. Београд, 1968, 50—51.
57. Михаљчић, Р. Крај српског царства. . ., с. 122.
58. За отношенията в Сърбия след смъртта на Стефан Душан можем да съдим по съобщенията у Даниловия продължител, че синът му „дочакал големи беди” от властелите си, като Вълкашин „дръзнал да се провъзгласи за крал” (вж. Даничић, Ђ. Животи краљева. . ., с. 381 и новосръбския превод в изданието на Л. Мирковић, с. 290). Вж. също Стојановић, Љ. Српски родослови и летописи. . .; Jireček, К. Srbský car Uroš, kral Vlkašin i Dubrovčane. Zagreb, 1886.
59. Вж. документалните материали в тази насока у Иванов, Й. Българите в Македония. . .; Сакъзов, Ив. Новооткрити документи от края на 14 в. за българи в Македония, продавани като роби. — МПр, VII, 1932, № 3—4, 78—83; Ангелов, Д. По въпроса за населението в Македония през средновековната епоха. — Изкуство, 1962, № 4—6, 35—39; Иширков, Ан. Западните крайща на българската земя. Бележки и материали. C., 1915; Занетов, Г. Българи на Морава. С., 1914; Западните предели на българската народност. С., 1916; Чилингиров, Ст. Поморавия по сръбски свидетелства. Историческо издирване с една карта. C., 1918; Цонев, Б. Резултати от моите изследвания на моравските говори през 1916—1917 г. (издадено като ръкопис). С., 1917; Произход, име и език на моравцитe. C., 1918, и др.
Два извора от това време показват красноречивата изява на българското народностно съзнание и чувството за общност с останалите им сънародници у местните първенци и книжовници в Македония. В края на Проложното житие на св. Иван Рилски откъм завършека на XIV в. в библиотеката на църквата „Св. Богородица” „Св. Климент” в Охрид се съдържа обръщение към светеца за спасение на
(вж. Иванов, Й. БСМ. с. 43), а в Лесновския паренесис от 1353 г. в приписка българският книжовник Станислав поставил на първо място търновския цар Иван Александър, а не сръбския Стефан Душан (вж. Ильинский, Г. Запись в Лесновском Паренесссе Еврема Сирина 1353 г. — СпБАН, 45, Кл. ист-филол. и филос.-обществен, 22, 1933, с. 73). Издателят на последния паметник Г. Ильински бележи: „Я не могу подыскать зтому явлению другое объяснсние, как болгарский патриотизм писца рукописи.”
106
той разказва, че когато достигнал Бер—Верия, при него дошли пратеници
„от най-известните градове, които от старо време бяха подчинени на ромеите и бяха немалко време подвластни на трибалите [ = сърбите], за да преговарят тайно и го молят да отиде при тях, тъй като щели да го приемат, като изгонят трибалите. Пристигнаха неочаквано пратеници не само от другите (градове), но и от самия град Скопие, който, изглежда, бе седалище на краля. Този град бе откъснат от ромейската империя при император Михаил [VIII, 1260—1282), първия от Палеолозите. Те единодушно призоваваха императора да дойде при тях, за да му предадат града. Кралят [Стефан Душан], който тогава бе предприел поход срещу пеонците [ = унгарците], като узна, че императорът идва, не се осмели да му се противопостави, макар да бе събрал около себе си голяма войска, но изостави всичко и реши да избегне сражението. . . Понеже все по-страшни мълви се разпространяваха за настъпващите ромеи и варвари, той открито отказа да защищава жителите на Скопие. Заповяда да се спасява кой както може, защото в сегашния момент той не можел да отиде при тях. Те се посъветваха общо и като решили, че техният владетел с толкова голяма войска от голяма глупост не смее да им се противопостави, отидоха при императора [ = Йоан Кантакузин] и му предадоха града, преди да бъдат унищожени. . .” [60]
С право П. Мутафчиев отбелязва, че в случая не става дума за някакъв отговор на незначителен брой градски първенци, а за решение, взето след общо обсъждане от гражданите [61]. Явно българското население не само в Скопие, но и в цялата Долна земя, или Долна България, гледало на сърбите като на чужденци завоеватели и търсело всяка възможност да се освободи от тях [62] и да запази имуществото и живота си, като им било безразлично дали ще сменят едно инородно владичество с друго.
Властвуването над чужденците, определени обаче като „българи”, а те били именно тези, които населявали завоюваните територии, е подчертано в самите титли на сръбските крале, особено на Стефан Душан [63] (като например „царь и самодръжьць Сръблемь, Гръкомь, Бльгаромь”)и в издавани от него документи. Между последните е писмото му до Андрей Дандоло, писано в Сяр през 1345 г., където той се представя за владетел освен на Сърбия, Дукля, Захълмието, Зета, Албания и приморските области, още и на „част от българското царство и Византийската империя” (nec non Bulgarie imperii partis non modice particeps, et ferre totius imperii Romanie [64] dominus).
Тези завоювани пряко от Византия български земи били толкова реално разграничавани от същинската „сръбска земя”, че намерили своя израз в административното поделяне на държавата на Стефан Душан, особено когато той се обявил за „цар” през април 1346 г. Тогава нейната територия била разграничена на „сръбска земя” и „Романия”. Първата, т. е. северният дял на държавата, била поставена под властта на престолонаследника (приживе на баща си обявен за „крал”) Стефан Урош, а втората на самия цар Стефан Душан. Това положение е отбелязано и от византийския писател съвременник Никифор Григора, който съобщава, че неговата държава била поделена между сина и бащата като на Урош „по обичая на трибалите” (κατὰ τὰ εἰθισμένα τοῖς Τριβαλλοῖς) били предоставени земите от Дунава до Адриатическо море, до Скопие, които били отделени от останалите с р. Вардар, а Стефан Душан запазил за себе си и управлявал „по ромейски обичай” (κατὰ τὴν εἰθισμένην ᾽Ρωμαίοις) ромейските земи и градове до Христополските проходи (Аконтисма) [65].
Разделението на „сръбска” и „гръцка” земя, или „Романия”, обаче е съществувало още отпреди възшествието на Стефан Душан на престола, но най-добре е отразено в редица негови официални актове (например грамотата му от 1348 г., даряваща Хилендарския ман., договора от 20 септември 1349 г. с Дубровник и други писмени паметници [66]). Независимо от разногласието сред историците на сръбското държавно право, дали това административно делене е било формално или фактическо [67] и дали е създадено по маджарски образец, то във всеки случай е отразявало една политическа и етническа действителност и се е кореняло в заварената държавна традиция, която е била спазвана и наложила дори особена система на управление и известна отлика с облагането с данъци [68].
Сръбските завоеватели били принудени да се съобразяват с установения със столетия от българските владетели обичаен ред в югозападните предели на тяхното царство или с този на покорилите ги и държали временно византийски императори, от които сърбите фактически ги отнели. Това проличава например в грамотата, която Стефан Душан дал на ман. Трескавец, когато завладял близкия гр. Прилеп:
[69]. Спазването на заварените основни положения разкрива известни възможности да използуваме сръбските актове като допълнителни източници, за да се хвърли повече светлина върху старобългарското феодално право [70]. Независимо от това сама по себе си тази практика е един обичай, но сочи също и за авторитета на българската и византийската държавност през епохата.
От особена важност е да припомним обстоятелството, че редът в българското царство и неговите утвърдени институции са оказали силно влияние върху другите балкански и небългарски държавни образувания. Това е много добре документирано и може да се установи от изричното свидетелство на Г. Акрополит, който като висш сановник в Никейската империя е могъл да направи отчетлива разлика между ромейската и българската обичайноправна система. Този автор съобщава, че солунско-епирският император Теодор Комнин бил въвел „в основата” на царските обичаи „нещо българско, по-скоро варварско” [71].
Естествено също такова влияние ще са изпитали и сръбските владетели от една по-близка като славянска държава, каквато е било българското царство, при това с утвърдена от столетия държавна традиция или в ролята
60. ГИБИ, X, 387—388.
61. Мутафчиев, П. Сръбското разширение в Македония. . ., с. 25.
62. Пак там.
63. Иширков, Ан. Цвиичовите вьзгледи върху етнографията на Македония. — ПСп, 67, 1906, 469—520; Ангелов, П. Названията „България” и „българи” в титулатурата на сръбските крале от XIV в. — Векове, 1979, № 2, 48—59.
64. Вж. посочванията у Иширков, Ан. Цвиичовите възгледи. . ., с. 488, бел. 1 и 2.
65. H. Григора, ГИБИ, XI, с. 187.
66. Новаковић, Ст. Законски споменици српских држава средњег века. Прекуп. и уред. . . ., Београд, 1912, 169—170, 418, 637 и др.
67. Зигел, Ф. Законик Стефана Душана. СПб, 1872; Лекции по истории славянских законодательств, Варшава, 1911; Соловјев, Ал. Законодателство Стефана Душана, цара срба и грка. Београд, 1928; Предавања из историје словенских права. Београд, 1939; Der Einfluß der byzantinischen Rechts auf die Völker Osteuropas. — Zeitschrift der Savigny Stiftung für Rechtsgeschichte, 76, Romanistische Abteilung (Weimar), 1959; Kadlec, K. Introduction à l'étude comparative de l'histoire du droit public des peuples slaves, Paris, 1933; Taрановски, T. Историја српског права у Неманичког Србији, део I—IV. Београд, 1948; Троицкий, С. В. Како треба издати светосавску крмчију (Номоканона са тумачењима). Београд, 1952; Историја народа Југославије, I, с. 363; Максимовић, Љ. Поретски систем v грчким областима српског царства. — ЗбРВИ, књ. 17, 1976, с. 101 сл.
68. Вж. за „сръбска” и „гръцка” обичайна данъчна система в Сърбия у Божић, Ј. Доходак царски. Београд, 1956, 10—12.
69. Иванов, Й. БСМ, с. 67.
70. Ангелов, Д. Въпроси на феодализма в българските земи. — ИПр, 1960, № 6, 62—66.
71. ГИБИ, VIII, с. 158.
107
му на посредник на византийската и нейните в една или друга степен модифицирани образци. Затова сръбските крале спазвали установените от българските царе положения не само в хрисовулите, но и в законници и други актове, които имали валидност не само в завладените територии в Македония, Поморавието, Белградската област, Косово поле и други бивши български предели, но изобщо в цялата им държава, вкл. и сръбските земи. Като пример за възприемане на български закони може да се приведе и т. нар. Саски (т. е. рударски) закон, който съдържа много данни и положения, сочещи, че е възприет от български първообраз [72].
Още по-отчетливо българският характер и възприетото от царството държавно устройство с неговите институции се наблюдават в отвъддунавските воеводства. Те просъществували в тях дълго време, след като Търновското и Видинското царство били унищожени, т. е. както в XV, така и през следващите столетия. Запазването на българския език като официален в Угровлашкото и Молдованското воеводство не само в канцелариите, но и в религиозния култ и изобщо като литературен в най-широкия смисъл на думата се обяснява единствено ако се приеме, че в тях, от една страна, е бил налице значителен български етнически елемент (староседелен и придошъл през XIII в. отвъд Карпатите от Маджарско, а след края на XIV в. — отсам Дунава, т. е. от поробените от османците области Мизия, Тракия, Поморавието, Македония и др.), а, от друга страна, там е била в сила държавната традиция на царството, наложила се през вековната му политическа власт върху отвъддунавските земи, успоредно с оказалата трайното си влияние там българска култура.
В това отношение по-старите румънски автори са напълно обективни и съвсем категорични в своите заключения и изводи. Достатъчно е тук да посочим твърде красноречивите твърдения на А. Д. Ксенопол [73], О. Денсушиану [74] и др. Първият сочи, че българските думи, с които се означавали службите във Влашко, показвали неопровержимо, че са били въведени от българското царство. Възприемането им било улеснено, защото населението по двата бряга на Дунава било еднакво по вяра и църковен език, който служел за официален. Същото важело и за църковната йерархия — всички нейни форми били заимствувани от българските.
Бъдещите проучвания и сравнителният анализ на балканските правни паметници дори и при положение, че българските са оцелели и достигнали до нас в съвсем незначителен брой, ще покажат силното въздействие и авторитет на българската държавност в Източна и Югоизточна Европа. Вън от всякакво съмнение е, че българската държавна традиция е продължила да бъде в сила и в обособилите се през 60-те и 70-те години на XIV в. феодални владения в Македония и Поморавието по две основни причини: поради това, че столетия наред тези земи са били неделима част от българската държава и не на последно място и поради действието на обичайното право сред населението им, което имало български произход и народностно съзнание.
Въпреки настъпилото в края на 70-те години на XIV в. окончателно откъсване от сръбската държава на обособилите се в Македония феодални владения и действието в тази насока на етнополитическите и други фактори тези държавни образувания продължили да бъдат отбелязвани като „сръбски” в някои от съвременните паметници, а в историографията от нашето време — пак като „сръбски” и дори „неовизантийски” [75]. Що се отнася до средновековието, назоваването „сръбски” е отражение на предишно политическо състояние, т. е. кому е принадлежала непосредствено преди това територията — подобно на определението „гръцки” или „Романия” в Сърбия на земите, завладени пряко от Византия, независимо от народността на населението им и че те порано са били в пределите на българското царство.
Известно влияние вероятно е оказвала и предишната принадлежност на владетелите им към управляващата върхушка в Сърбия или сръбското им потекло. Веднага трябва да се подчертае, че народността на владетеля през средновековието съвсем не е определяла етническия характер на управляваната от него държава. Достатъчно е да си припомним разнородното и само по изключение гръцко потекло на византийските императори и че точно по това време братът на цар Иван Александър — Асен, е бил феодален владетел под името Йоан Комнин Асен на областта със средище Авлон (дн. Вльора) и бил титулован „господар на Сърбия и България” [76]. В тази титла са намерили отражение предишната принадлежност към сръбската държава на територията и потеклото на владетеля, въпреки че независимо от наличието и на български етнически елемент и продължителна българска държавна власт там по това време, изглежда, албанският елемент е започнал да става преобладаващ или по-скоро придобиващ вече водеща политическа роля.
Независимо от потеклото на феодалните владетели в Македония и Поморавието през разглежданата епоха и отражението на една предишна политическа действителност (сръбското владичество в областта) ние разполагаме и с изрични свидетелства на съвременници или на по-близки до тяхното време, че тези владетели са били смятани и определяни като „български”. В това отношение твърде красноречиви са някои от достигналите до нас изворови известия. Така например в хрониката си, писана през последното десетилетие на XV в., сръбският писател Михаил Константинович от Островица съобщава: „Той [ = Стефан Душан] дал на двамата братя Вълкашин и Углеша да управляват българското царство . . . Когато били само на четири мили от Дренополе [ = Адрианопол, или Одрин], двамата братя въстанаха против своя господар. . .” [77] Известният албански книжовник от същото столетие Гин Музаки предава спомени за своя баща Андрей II Музаки и титулува Вълкашин „Ré Vucasino chiera Ré de Bulgaria” или „Ré de Servia е Bulgaria” [78]. Монемвасийският митрополит Макарий Meлисен (живял през XVI в.), като говори за събития през 1376 г., споменава за Вълкашиновия син и наследник „Марко, който управлявал част от България” [79].
Като български владетел е определян и смятан и Константин
Драгаш Деянов, защото в стар споменик на ман. „Св. Прохор Пчински” той е
записан
[80], а турският историк от XVII в. Саадеддин нарича
земята му „страна българска”, т.е., че царувал в България, бил
72. Джонов, Б. Немските рударско-правни заемки в балканските редакции на Саския закон. — ГСУ ФЗФ, LXV, 1972, № 2; Немското обичайно право, отразено в Саския закон — пак там, LXVI, 1973, № 1. В тези студии наред с немските езикови заемки и институции се разглеждат и българските правни норми (обичайни и кодифицирани), сочещи за един старобългарски първообраз на сръбската редакция на Саския закон, издаден от Стефан Лазаревич.
73. Вж. тук гл. I.
74. Пак там.
75. Zakythinos, D. Etats—Sociétés—Cultures. Art et Société à Byzance sous les Paléologues. Byzance. Etat—Société—Economie, London, 1973, XII, p. 9.
76. Иречек, K. История. . ., c. 429; Solovjev, Al. Un beau-frère du Tsar Douchan. — Revue internationale des études balkaniques, I, 1934, 180—182.
77. Иванов, Й. Българите в Македония. . ., c. 157, цитира извора по М. Константинович в Гласник српског ученог друшства, књ. XVIII, 75—76.
78. Musachi, Giov. Historia della casa Musachia. Ed. K. Hopf. — In: Chroniques gréco-roumaines inédites ou peu connues. Berlin, 1873, 281—282.
79. Sphrantzes, G. Memorii (1401—1472). In anexă Pseudo-Sphranzes: Makarie Melissenos Chronica (1258—1481). Ed V. Grecu. Bucureşti, 1966, 194—195.
80. Иширков, Ан. Цвиичовите възгледи. . ., c. 489.
108
„господар на страна, гдето са златните и сребърни рудници, и съблазнен от илюзията си за мощ, не искал да се подчини на съседните царе. . .” [81] Неговият сънародник географът Хаджи Калфа пък бележи в описанието си за Румелия и Босна, че Кюстендил (наречен по името на Константин от завоевателите турци) е „бил някогаш столица на българите” [82], очевидно поради това, че владението му в съзнанието на всички е било една българска държавица, така както и подобните ѝ образувания по същото време в тези покрайнини на българските земи. В това отношение твърде показателен е и един друг сръбски паметник — „Родословие Сербскωе” (ръкопис от XVI в., преписан в 1791 т. от йеромонах Йосиф Трониаца), където се говори, че Стефан-Душановото царство се разпаднало и всеки господарувал в своето княжество, а
Въпросът за потеклото на тези феодални владетели е твърде неизяснен и оспорван в литературата. Началото на рода на братята Мрънявченичи се отнася в различни балкански области, но се свързва и с български покрайнини по това време, като Враня, Срем и др. [85] Особено важно указание обаче за близките отношения е и покровителството, което им оказвала царица Елена, която неведнъж е подчертавала своя произход от Асеневци. Що се отнася до братята Деянови, владетели на велбъждската държавица, изказани са твърде противоречиви схващания, доколко Константин Драгаш е бил съпруг на Кера-Тамара, дъщеря на цар Иван Александър Асен, и дали той е изобразен в миниатюрата в Лондонското евангелие [86].
Независимо от личния народностен произход на феодалните владетели и техните династически връзки определящите несръбския характер на самостойните им държавни образувания са редица още особено важни и показателни факти и обстоятелства, като например:
1) Никой от феодалните владетели в Македония през разглежданата епоха не е прибавил към личното си име „Стефан”, което за сръбските крале от Немановата династия е имало значението на владетелска титла подобна на „цезар” и „август” в Рим или на „Иван” — за Асеневската династия в България, съответствуващо на „Йо” за воеводите в отвъддунавските воеводства и през следващите столетия.
2) Вълкашин наистина възприел и запазил (както и наследникът му Марко) титлата „крал” (по това време с равнозначност на съвладетел), за да обоснове своите владетелски права и укрепи позициите си. Подобно на другите феодални владетели в българските земи обаче той не се обявява за „цар”.
Заслужава да се отбележи, че едрите феодали в Македония не си прикачили и титлите „княз” или „жупан”, които владетелите в сръбските земи продължили да носят, а „деспот”, „кесар”, „севастократор” и др., т. е. обичайните, възприети от Византия и българската държавна система, останали в сила спорел установената местна традиция в ареала.
3) Липсват достатъчно паметници и извори, за да определим по един категоричен начин образа на дипломацията (във всеки случай тя е също традиционната за ареала) и употребявания език за официалните нужди. Обнародваните от Й. Иванов в „Български старини в Македония” и в „Северна Македония” паметници показват не само влиянието на местния български език, но и по общия си дух и правна същност носят български белези или са изцяло български. Особено показателно е обаче, че при наследника на Вълкашин — Марко — езикът на завоевателите сърби бил изоставен и бил възвърнат родният — български [87].
Иван Углеша обаче въвел в канцеларията си гръцкия език и ред, което се обяснява с влиянието на близкия Солун и поради продължителността на византийската власт в държаните от него земи [88]. В случая пак държавната традиция, установена от предходните столетия, също имала решаваща роля.
4) Обособилите се като самостойни феодални владетели в Македония не се поставили под юрисдикцията на сръбската Печка патриаршия: Вълкашин се подчинил на Охридската „архиепископия на цяла България” [89], а брат му Иван Углеша — на Цариградската византийска патриаршия [90].
Не ни е известно братята Мрънявченичи или останалите местни владетели да са нареждали, когато са били ктитори, да бъдат изографисвани ликовете на обичайните и традиционните в сръбската държавност светци от семейството на Неманичите — свети Сава и свети Симеон. Това показва, че влиянието и отпечатъкът на сръбската църковна практика не са били пуснали корени в Македония дори и сред аристокрацията.
От особен интерес за етническия произход на висшия клир и употребата на българския език в книжнината са някои факти във владението на царица Елена и после на Иван Углеша в Югоизточна Македония. Там са работили, изглежда, значителен брой български книжовници, но имената им освен на Исая Серски са останали засега неизвестни. Твърде показателен е фактът, че местният митрополит Яков изпратил през 1359—1360 г. български ръкописи в Синай [91]. Българско било и потеклото на серския митрополит Теодосий.
Приведените факти и съображения обясняват защо както обитателите, така и съседните народи, вкл. и завоевателите сърби, определяли като „български” обособилите се като напълно самостойни вече от 1369 г. (особено след разрива и въоръженото стълкновение с феодалите в сръбските земи) владения в предишните западни и югозападни покрайнини на българската държава (Македония и Поморавието), завладени от сръбските крале за различен период от време след 1283 г. Тяхната връзка със завоевателите очевидно е била не само временна, но и външна, за да се прекъсне така лесно през 60-те години на XIV в.
Владетелите в тези земи, дори и когато са имали чуждо или смесено потекло, не са могли да не се съобразяват с българската етническа принадлежност на населението и неговата държавна традиция. Тези феодали станали изразители и изпълнители на неговите стремления да се диференцира от предишните си поробители и техния ред и проблеми. Ето защо тези самостойни вече държавни образувания са останали извън обществено-политическото развитие в същинските
81. Пак там.
82. Румелия и Босна географски описал Мустафа бен Абдуллах хаджи Калфа, от немското издание на Йосиф фон Хамер превел и снабдил с обяснителни бележки Стоян Аргиров. — Архив за поселищни проучвания, I, 1938, № 3, с. 56.
83. Вж. изданието на паметника в Гласник српског ученог друшства, књ. V, 1853, с. 71.
84. Пак там, с. 25.
85. Йорданов, В. Чий е бил Крали Марко? — ПСп, 61, 1900—1901, 453—454; Крали Марко и българската народна епика. — Сб. Бълг. кн. друж. София, I, 1901, XI—XII сл.; Крали Марко. С., 1916, с. 6 сл. (където използува Руварац, Ил. О кнезу Лазару. Нови Сад, 1888, с. 186); Иширков, Ан. Цвиичовите възгледи. . ., с. 488, бел. 5; Иванов, Й. Българите в Макелония. . ., с. 41 сл. и пос. там книжнина. Срв. Симитчиев, К. Марко Крале во македонската народна епика (Во споредба со српски и бугарски мотиви). Скопје, 1981 (= Посебни изд. Инст. за фолклор „Марко Цепенков”, књ. 7).
86. Иванов, Й. Северна Македония. . ., c. 110 сл.; Гюзелев, В. Българската средновековна държава (VII—XIV в.). — ИПр, 1981, № 3—4, c. 183 и др. Това се оспорва от Баласчев, Г. Словенски надписи от Югозападна България. — Минало, V, 1912, кн. 8, с. 204; Mавродинова, Л. Земенската църква (Св. Иван Богослов). История, архитектура и живопис. С., 1980, с. 144 и пос. там книжнина по въпроса.
87. Йорданов, В. Крали Марко. . ., с. 6 сл.
88. Острогорски, Г. Серска област. . ., с. 80, 83 и др.
89. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия, I, с. 334.
90. Острогорски, Г. Серска област. . ., с. 80.
91. Попов, Г. Новооткрито сведение за преводаческата дейност на български книжовници в Света гора през втората половина на XIV в. — Български език, 1978, № 5, 402—410.
109
сръбски земи, тъй като имали да решават свои собствени задачи и да отбиват надвисналата заплаха, която била обща и за останалата част от българската народност. Техните владетели се свързали с тези в източните ѝ предели.
Преместването на столицата на Османското султанство в Димотика и образуването от значителните вече негови завоевания в Европа на Румелийското бейлербейство, което се вбивало като клин между земите на християнските държавици, било ясно предзнаменование за владетелите им. Пред участта, която ги очаквала, почина за отпор и прогонването им взел Иван Углеш, понеже бил вече най-пряко застрашен от османската експанзия. Той обаче поради стечението на обстоятелствата в Търновското царство, което загубило владетеля си Иван Александър Асен и се разделило на две, получил пълна подкрепа само от брат си Вълкашин [92]. Техният поход при надценени собствени възможности срещу мощното султанство и липсата на действителна помощ от страна на останалите християнски държавици завършил с пълно поражение на 26 септември 1371 г. при Черномен на отсрещния бряг на Марица срещу дн. гр. Свиленград. Там двамата най-действени и непримирими противници на Мурад I (1359 или 1352—1389) намерили смъртта си [93].
Черноменската катастрофа отбелязала нов решителен етап в завоеванията на османските турци и пълен обрат в съотношението на силите на Балканите. С оглед да запазят властта си и да избегнат нашествия в земите си наследникът на Вълкашин — синът му Марко, велбъждският деспот Константин Драгаш Деянов, добруджанският деспот Добротица и видинският цар Иван Срацимир се признали за васали на Мурад I [94]. Те се задължили да му плащат ежегоден данък (харадж) и да дават спомагателни отреди във водените от него войни.
След смъртта на двамата братя в Македония и Поморавието станало ново прегрупиране на силите и промени във владенията. Углешовата държавица била унищожена, а в Прилеп наследникът на Вълкашин загубил части от „кралството”: в 1372 г. Призрен преминал във властта на зетските феодали Балшичи, а около 1376—1377 г. и Скопие — на Вук Бранкович. В Охрид към 1378 г. вече управлявал Андрей Гропа, а Андрей II Музаки присъединил Преспа и други територии, а също и Костур бил включен в Хлапеновите владения. Постепенно засилили мощта си синовете на Стефан-Душановия севастократор Деян, който имал средището си в Жеглигово (при дн. гр. Куманово) — Константин и Иван Драгаш [95]. Съдейки по обхвата на Кюстендилския санджак, учреден от османците след завладяването на държавицата им, тя ще да е обхващала Североизточна Македония с Овче поле, Щип, Тиквеш, Кратово, Кочани, Малешево, Славище, долината на Струма — от Велбъжд, Радомир и Дупница до Петрич и Струмица, вкл. южните течения на реките Ерма и Българска Морава с Враня и др. [96]
* * *
Последният четвърт век от съществуването на средновековната българска държава (от 1371 до 1396 г.) се характеризира с най-голямото ѝ феодално раздробяване. Върху населената с българи територия, на която тя се развивала в течение на много столетия, освен двете царства със средища в Търново и Видин се обособили още няколко напълно самостоятелни владения: едно в дн. Добруджа, две в отвъддунавските земи (Угровлашкото и Молдовското воеводство), а останалите — в югозападните и западните покрайнини, които вече се били напълно откъснали от сръбската държавност и с пълно основание можем да ги смятаме като продължение на българската.
Липсата на единство сред християнските владетели, на чието взаимно противопоставяне и политическо и териториално изолиране особено разчитали султаните, изпъква като основна предпоставка за османското завоевание в Европа.
С оглед да си осигури ненамесата на Византийската империя още през лятото на 1371 г., т.е. в навечерието на Черноменската битка, султанът поискал да му бъде върнат предаденият от Амедей VI Савойски Калипол срещу обещанието да не напада владенията ѝ [97]. Друга особено ярка проява на себичните интереси и на пренебрегването на общата опасност било присъединяването на столицата и западния дял от владенията на Иван Углеша с Халкидическия п-в от византийския солунски владетел, бъдещия император Мануил II Палеолог (1391—1425) [98].
Прозорливият Мурад I (1362—1389) схващал, че и след премахването на двамата действени братя Вълкашин и Углеш като главна преграда за завоевателните му планове оставала най-многочислената народност на Балканите — българите. С оглед да предотврати тяхното обединяване за обща борба той насочил оръжието си срещу най-значителната тогава тяхна държавна формация — Търновското царство. Той използувал като повод, че нововстъпилият на престола Иван Шишман (чието отношение към похода на двамата му братовчеди, братята Углеш и Вълкашин, се изразило в благосклонен неутралитет) не останал верен на сключения от баща му съюз за взаимно подпомагане. Така започнали османските действия срещу останалите незавзети след първото им накърняване през периода 1362—1364 г. владения на царството.
На следната година от победата си при Черномен Мурад I преместил своята столица в Одрин, а през пролетта на 1373 г. организирал румелийската си войска в два отряда. Един начело с Тимурташ бей действувал по долината на Тунджа. Той завладял Яница (дн. Елхово), Дъбилин—Ямбол (където срещнал упорита съпротива на защитниците до лятото на с. г. и те паднали едва след като останали без храна и вода), Айтос, Твърдица и други крепости. Вторият отряд, воден от бейлербега Лала Шахин, действувал към Щипоне, Самоковско и Родопите, за да се открие пътят за настъпление към София. Тогава паднали след самоотвержена отбрана Раковица, Цепина, Баткун, Беден, Заград (дн. с. Забърдо), Зареница (при дн. с. Наречен), Станимака и др. [99]
При изключително тежкото си положение Иван Шишман бил принуден да сключи мир при особено трудни условия: 1) отказ от права върху новите османски придобивки; 2) васална зависимост от султана и 3) да му „отдаде заради българския род” родната си сестра Кера-Тамара [100]. Той естествено е трябвало да поеме и
92. Острогорски, Г. Серска област. . ., с. 142 сл.
93. За битката вж. Томац, П. Битка на Марица — Бојноисторијски гласник, 1955, књ. I, 61—74; Шкриванић, Г. Битка на Марица (26 септембра 1371 г.). — Пак там, 1963, књ. 3, 71—94 и пос. там извори и книжнина.
94. Kuzev, Al. Die Beziehungen des König von Vidin Ivan Sracimir zu den osmanischen Herrschaft. — EB, 1971, No 3, 121—124.
95. Вж. тук бел. 50.
96. Иванов, Й. Северна Македония. . ., с 116 сл.; Mавродинова, Л. Земенската църква. . ., с. 144 сл.
97. Ив. Дуйчев у Мутафчиев, П. История. . ., II, c. 285; Lemerle, P. Philippe. . ., p. 214.
98. Dennis, G. T. The Reign of Manuel II Palaeologus in Thessalonica, 1382—1387. Rome, 1960, p. 65 sq.; Острогорски, Г. Серска област. . ., c. 144. Вж. поправките в хронологията и източниците у Гюзелев, В. Ямбол. . ., 61—64.
99. Захариев, Ст. Географско-историко-статистическо описание на Татар-пазарджишката кааза. Виена, 1870 г. (фототипно преизд. С., 1970), с. 54, 65—66; Шишков, Ст. H. Българо-мохамеданите. С., 1936; Ангелов, Д. Турското завоевание. . ., с. 383 сл. и пос. там източници; Из миналото на българомохамеданите в Родопите. С., 1958, с. 42 сл.
100. Попруженко, M. Г. Синодик царя Борила. . ., с. 89; Ников, П. Турското завладяване. . ., с. 61 сл., отнася сключването на мира към 1375 г. Срв. Дуйчев, Ив. От Черномен до Косово поле. — В: БС, T. I, с. 562, който го отнася към по-близко до Черноменската битка време.
110
обичайно налаганите задължения да плаща данък и да предостави помощни войски [101].
Византия вече също отпаднала като фактор на Балканите, защото се раздирала от нови династически междуособици. През май 1373 и 1379—1381 г. избухнали разпри между Йоан V Палеолог и първородния му син Андроник IV. Към 1375 г. империята изпаднала също в зависимост от султана и загубила (зимата на 1376—1377 г.) нови територии, между които и върнатия ѝ през 1371 г. Галиполи. Феодалните държавици на Балканите отново се вплели във войни не само една срещу друга, но дори и с други европейски страни, като например Генуа, Унгария, а и самите италиански градове републики воювали помежду си край бреговете на полуострова. Всички управляващи среди на Балканите пренебрегвали отново надвисналата опасност, срещу която събитията показали, че обединените християнски сили могли да очакват успех.
През 1378 г. по неизвестен повод войските на Мурад I започнали третото си настъпление в пределите на Иван-Шишмановото царство. Те успели да превземат Щипоне, Самоков и други крепости с оглед да присъединят след това Софийското поле и долината на Нишава. Замисълът на султана бил да вбие нов клин между двете царства, от една страна, и Велбъждското деспотство, Прилепското кралство и Сърбия, от друга. След дългогодишна и самоотвержена съпротива последователно паднали в ръцете на османците крепостите на София (1383 г. — едва когато бил пленен с измама банът Янука) [102], Ниш и Пирот (1385) и др. [103] Иван Шишман не бил в състояние да се противопостави на завоевателите поради избухналия конфликт с угровлашкия воевода Дан I и нашествието му през 1384 г. [104] Тогава Иван Срацимир не само не взел страната на брат си, но дори действувал против него.
Султан Мурад I използувал умело противоречията и разприте на християнските феодални владетели и успоредно с действията си срещу България отнел от византийците Сяр (септември 1383 г.) [105] и Солун (април 1387 г.) [106].
Сръбският княз Лазар (1371—1389), съзрял надвисналата вече пряка заплаха над своята родина, направил опит да обедини християнските държавици за отпор срещу нашественика. Той обаче успял да привлече освен босненския крал Твърдко само търновския цар Иван Шишман и добруджанския деспот Иванко от владетелите в българските земи. Останалите (Иван Срацимир, Марко Прилепски и Константин Драгаш Деянов) не само останали извън съюза на единоверците си, като запазили васалните си отношения със султана, но дори го подпомогнали с отряди [107]. В сражението при Плочник (при гр. Топлица, дн. гр. Куршумлия) на р. Топлица през 1387 г. войските на султан Мурад I и неговите васали претърпели тежко поражение. За съжаление християнските владетели не извлекли поука от победата си, която показала, че османските турци не са непобедими при задружен отпор и те все още можели да ги прокудят от Европа с обединените си сили.
През следващите две години султан Мурад I побързал да отмъсти на непокорните си васали за претърпяното поражение. Първата изкупителна жертва били Търновското царство и Добруджанското деспотство. Още през пролетта на 1388 г. той изпратил срещу тях 30-хилядна армия начело с Али паша. Османският пълководец преминал Стара планина и след упорита съпротива превзел крепостите Шумен, Преслав, Мадара, Овеч, Венчан (дн. едноименно село във Варненски окръг) и др., но обсадите му на Варна, Тутракан и Никопол били безуспешни. Цар Иван Шишман се затворил в Никопол и при лична среща с Мурад I в Ямбол бил принуден да иска примирие.
Султанът поставил извънредно тежки условия: освен да признае отново върховенството на султана той трябвало да предаде Дръстър [108], една крепост с особено важно стратегическо положение. Нейното загубване означавало прекъсване връзките на Търново с Добруджанското деспотство, а заедно с това — установяване на османското виляние и върху отвъддунавските воеводства. Ето защо цар Иван Шишман отказал да предаде превъзхождащата „всички други негови градове и крепости както по своята големина, тъй и по великолепието на сградите, богатството на жителите и по своята якост. . .” [109]. Приема се, че търновският цар отстъпил важната твърдина едва когато бил повторно блокиран в Никопол. При третото си нашествие в Търновското царство султанът образувал от завзетите земи със средище Дръстър първия османски санджак на север от Стара планина, който се вбил като клин между владенията на цар Иван Шишман и деспот Иванко, а това предрешило съдбата на двете държавици още през следващото десетилетие.
Правилното тълкуване на известието на турския летописец Ахмед Джевдет за отнемането на Дръстър от Търновското царство ни позволява да определим обстоятелствата, при които е станало това решително събитие и как крепостта е попаднала под властта на Мирчо. Според този автор воеводата Мирчо действувал с 5-хиляден отряд като съюзник на турците срещу цар Иван Шишман. Той дошъл на помощ на Мурад I и отнел Дръстър от българския му владетел [110].
П. Мутафчиев допуска, че в случая под „турци” не трябва да се разбират османските турци, а противниците на Мурад I — емирите на селджукските турци в Мала Азия. В такъв случай би останало необяснимо защо угровласите ще воюват срещу своя естествен съюзник при неговата борба с общия враг Мурад I. По-приемливо е второто предположение на П. Мутафчиев — че Мирчо се възползувал от заетостта на султана в Мала Азия или със сърбите, за да увеличи владенията си [111].
Според нас обаче най-вероятното обяснение е, че Мирчо е почувствувал опасността вече и за собствените си владения. За да отклони навлизането на войските на Мурад I в Угровлахия и за да запази престола си, също както останалите християнски балкански владетели и той се признал за васал на султана и приел задължението да го подпомага с войска. Поради водените едновременно и в Мала Азия действия изглежда, че при втората обсада
101. Дуйчев, Ив. От Черномен. . ., 551—552.
102. Кузев, Ал. Кой е владял град София през 70-те години на XIV в.? — В: Сердика—Средец—София, C., 1980, 153—161, подкрепя с нови доводи поправката, извършена от Баласчев, Г. Нови известия за черковното ведомство на Видинската и Софийската епархии през първите години на тяхното завладяване от турците. — СбНУНК, XVIII, 1901, 145—148 (за предположението, изказано от M. Дринов и К. Иречек, че Иван Срацимир отнел от брат си Средец с областта му през 1371 г.).
Въпреки че Иречек, К. История. . ., 389—390, бел. 4, се отказва от тезата си, необяснимо защо Петров, П. Търговски връзки между България и Дубровник през XIV в. — ИБИД, XXV, 1967, 109—111, съвсем голословно я поддържа отново. Вж. обоснованата критика на Ал. Кузев по въпроса.
103. История на България, I2, с. 243.
104. Istoria Romîniei, II, p. 253. Конфликтът продължил до 1386 г., когато Дан I загинал в сражение и бил наследен от Мирчо Велики (1386—1418).
105. Loenertz, R.-J. Demetrius Cydonès. Correspondance. T. II, Città del Vaticano, 1960, 208—209.
106. Пак там, c. 264.
107. Kuzеv, Al. Die Beziehungen. . ., 122—123.
108. Ников, П. Турското завладяване. . ., с. 66 сл.; Ангелов, Д. Турското завладяване. . ., с. 243 сл.; Мутафчиев, П. Съдбините на средновековния Дръстър. — В: Силистра и Добруджа. I, С., 1927 ( = Избр. пр. T. II, 19—103).
109. Според Leunclavius. Historiae musulmanae Turcorum de monumentis ipsorum excerptae. Libri 13. Frankfurt 1501, col. 273. Този западен историк познавал Силистра като участник в османските походи.
110. Ихчиев, Д. А. Материали за историята ни под турско робство, I, с. 98 — по данни от османския летописец Ахмед Джевдет.
111. Мутафчиев, П. Съдбините на средновековния Дръстър, с. 99, където погрешно тълкува съобщението на Ахмед Джевдет
111
на Никопол султанът не е разполагал с достатъчно сили, за да отдели част от войската си за сломяване на твърдата съпротива на защитниците на Дръстър. Ето защо той наредил на своя нов васал Мирчо да нападне в тил цар Иван Шишман. Тази именно променена обстановка ще да е принудила цар Иван Шишман да приеме ултиматума на султана. От името на последния угровлашкият воевода Мирчо влязъл в Дръстър и може би в някои други добруджански крепости [112], но решил да използува залисаността на султана в Мала Азия и да задържи окупирания град. Той се обявил за негов владетел с оглед не само да разшири и укрепи феодалното си владение, но и да пренесе отбраната му на юг от Дунава.
Едва когато се справил със затрудненията си със селджукските емири, Баязид I Илдъръм (Светкавицата, 1389—1402 г.) може би още през лятото на 1391 г. се отправил към Дръстър и го обсадил [113]. Бранителите му, оставени на собствените си сили, поставили като условие за предаването на крепостта на превъзхождащия ги по численост противник правото да се изтеглят под закрилата на султанската армия заедно със семействата си, оръжието и преносимото имущество. На 10 км от града обаче охраняващият ги срещу нападение от кръстосващите добруджанската шир османски пълчища Баязидов отряд от хиляда души не им позволил да се отправят в исканата от тях посока — вероятно още свободната територия на Търновското царство. При завързалото се сражение, когато дръстърчани вече се справяли с „охраната” си, върху тях налетели многобройни „акънджии” (лековъоръжени нередовни султански отряди). Те взели връх и избили българските бежанци от Дръстър. Очевидно това било отмъщението на султана, затова, че имали дързостта да му поставят условия [114].
С приключването на светкавичния си наказателен поход, насочен срещу Дръстър, Баязид I пленил Мирчо и наложил данък на воеводството [115]. Това показва, че султанът го е сметнал за отметнал се васал, т. е. наложил му наказание и го върнал в зависимото му положение. Образуването на ливата (санджак) Силистра следва да се отнесе към 1391 г., когато османските войски заели града.
След похода срещу Търновското царство и Добруджанското деспотство през 1388 г. на следната година Мурад се отправил лично срещу Сръбското и Босненското кралство. Стълкновението между султанската войска и силите на християнските владетели, в които участвували и български отряди, станало на 15 юни 1389 г. на Косово поле. Въпреки първоначалните успехи и убийството на Мурад I в. палатката му от сърбина Милош Обилич османските турци под началството на Мурадовия син Баязид I разгромили християнската войска. Княз Лазар с много от съюзниците му феодали били пленени и умъртвени по заповед на новия султан, а техните приемници признали неговото върховенство [116].
* * *
Разгромът на християнското оръжие на Косово поле вече предрешил съдбата на българската земя пълното и завладяване от османските турци. Султаните изпълнили своя правилен стратегически замисъл: да подчинят най-напред българите като най-многочислената народност на Балканите, за да не могат да се обединят за отпор и да организират отблъскването им от Европа.
Нито Византия, сведена до една незначителна по територия и население държавица, раздирана при това от нестихващи вътрешни разпри, нито разгромените Сърбия и Босна, нито разединените албански и латински феодали в западния и южния дял на полуострова могли да окажат помощ на незавладените още български държавици. Освен това владетелите на последните също не били в състояние да превъзмогнат своите лични противоречия. Без друго те били изолирани и териториално едни от други, тъй като османските турци съумели да приложат стратегията си — овладели крепостите, които отделяли българските държавици помежду им и от останалите единоверни страни. Така например Дръстър и санджакът му откъсвал Търновското царство от Добруджанското деспотство, Арцелград (дн. Арчар) — царствата на непримиримо враждуващите помежду си синове на цар Иван Александър, а Гълъбец — Иван-Срацимировата държава от Сърбия [117].
Маджарската победа при Браничево над първия османски отряд, който проникнал в Унгария, обнадеждила цар Иван Шишман. Той влязъл във връзка с крал Сигизмунд (Жигмонд, 1387—1437 г.) и повел преговори за обща борба срещу нашествениците [118]. Още по-ярко свидетелство за подготвяните задружни действия на двамата владетели, към които вероятно е бил привлечен и управляващият Угровлахия воевода Мирчо, е цветната планиметрично-перспективна карта на източния дял от Балканския полуостров, намираща се сега в Ръкописния отдел на Парижката национална библиотека, която явно е била предназначена за военни нужди. Тя съдържа информация за крепостите, разположението на противника и съюзниците, пътищата и разстоянията, които очертават оперативните направления и театъра на евентуалните военни действия, а избраните означения на разстоянията и съобщителните линии в обяснителните бележки разкриват целта и замисъла на бъдещо настъпление в югоизточна посока към Протоците. Анализът на отбелязаната обстановка в тази част от полуострова ни позволи да датираме изготвянето на оригинала на картата между 1388 и 1393 г., а останалите данни — да определим, че тя е била съставена за крал Сигизмунд с оглед на запланувана кампания срещу османските нашественици в съюз с българските владетели цар Иван Шишман и деспот Иванко [119]. Означенията на картата сочат, че съсредоточаването на силите им се предвиждало да стане в Никопол и Силистра, които са началните точки на измерените разстояния, а походът следвало да се извърши през старопланинските проходи към Дарданелите [120].
Приготовленията на съюзниците по всяка вероятност не са останали тайна за султана и го принудили да прибегне към присъщите му светкавични действия (с които заслужил прозвището Илдъръм) срещу Търновското царство. Той преминал Стара планина през пролетта на 1393 г. със значителна войска, насочил се към столицата на Иван Шишман и я обсадил. Вероятно поради надеждата за по-бързо обединяване на неговите сили с тези на съюзниците маджари царят изоставил Търново и се затворил в Никополската крепост.
След тримесечна героична отбрана, вдъхновявана и ръководена от последния търновски патриарх Евтимий, който не изоставил паството си и в най-съдбовните часове, престолният град паднал на 17 юли 1393 г. поради
112. Вж. титлите на Мирчо в посочените от Гюзелев, В. Chronicon Mesembrie. . ., 157—158, грамоти и отъждествяването на Тристрия. Между тези крепости се допуска, че бил и Свищов. Вж. сведението на Леунклавий у Кузев, Ал. Приноси. . . II. Пиргос, Новград, Свищов и Никопол. — ИНМВ, III (XVIII), 1967, с. 47 и бел. 86.
113. Мутафчиев, П. Съдбините на средновековния Дръстър. . ., с. 99.
114. Пак там, с. 100.
115. Пак там, с. 101.
116. За битката в Косово поле вж. Томац, П. Косовска битка. — Војно-историјски гласник, 1950, књ. I, c. 111 сл.; Ковачевић, Ј. Бој на Косову. — Уторак, 15 јун 1389. (Београд), 1953.
117. Коледаров, П. Военна карта на Балканите, съставена между 1388 и 1393 г. — ВИСб, 1975, № 4, 94—95.
118. Ников, П. Турското завладяване. . ., с. 67; Дуйчев, Ив. у Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 301.
119. Коледаров, П. Военна карта. . ., с. 95.
120. Пак там. Съществуването на българо-маджарски съюз към 1392—1393 г. срещу османците ce потвърждава от последвалите събития — закъснелия и неуспешен поход в 1396 г., полученото убежище и дейността в Унгария на българските престолонаследници и др.
112
настъпилите глад и лишения. Поробителят се разправил жестоко със защитниците, като голямо множество били избити, а други от тях (вкл. и последният глава на Българската патриаршия, която тогава била унищожена) — заточени [121].
Превзети били с измама или след преодоляване на отчаяния им отпор и останалите крепости в царството с изключение на Никопол, където Иван Шишман бил блокиран. Султан Баязид, подпомогнат от отряди, водени лично от спазващите васалните си задължения княз Стефан Лазаревич (син и наследник на загиналия на Косово поле сръбски владетел), прилепския крал Марко Вълкашинов, велбъждския деспот Константин Деянов и др., предприел наказателен поход срещу отново отхвърлилия зависимостта му и съюзил се с крал Сигизмунд и цар Иван Шишман угровлашки воевода Мирчо. Стълкновението станало на 17 май 1395 г. в местността Ровине близо до дн. гр. Крайова в Румъния. Въпреки привидния успех на воеводата той бил принуден да признае отново върховенството и да плаща годишен данък на султана [122]. В сражението загинали Марко и Константин [123], след което и формалната самостойност на владенията им била унищожена и те минали под пряката власт на султана.
След битката при Ровине Баязид се отправил към Никопол и поискал от призналия се отново за негов васал цар Иван Шишман да му предостави кораби, за да прехвърли войските си на южния бряг на Дунава. Тогава именно била превзета и тази останала свободна твърдина заедно с прилежащия Холъвник и може би още някои други близки на нея крепости от Търновското царство. Последният му владетел бил заловен и погубен на 3 юни 1395 г. според съобщението в т. нар. Безименна българска летопис [124]. Заедно с останалите предели на Търновското царство била поробена от Баязидовите отряди и земята на добруджанския деспот Иванко [125].
Наскоро робската участ сполетяла и последната незавзета българска държавица — Видинското царство на Иван Срацимир. Въпреки проявената от него вярност към сюзерена султан Баязид вероятно е поискал да се осигури срещу отмятането му. Затова още при действията си срещу братовото му царство, Карвунското владение и Угровлашкото воеводство, го задължил да приеме османски гарнизон в столицата си [126].
Гибелта на българските държавици стреснала вече не само унгарския народ, владетел и феодали, заплашени от този момент пряко за собственото си съществуване, но и по-отдалечените европейски християнски страни, особено там, където споменът за кървавите татарски нашествия бил още пресен. За да предотвратят повторението на преживените ужаси, този път от османците, мнозина рицари в Средна и Западна Европа откликнали на призива да подкрепят почина, подет от маджарския крал Сигизмунд и одобрен от папството — да се организира кръстоносен поход срещу султан Баязид. През ранната есен на 1396 г. съсредоточилата се в Унгария християнска войска се отправила начело с краля към Балканите, за да освободи едииоверните народи от властта на османците и да ги прогони от Европа.
При наближаването на малочислените и разнородни кръстоносни сили видинският цар Иван Срацимир обезвредил султанския гарнизон в столицата си и се присъединил към тях. Походът обаче завършил с пълно поражение на 25 септември 1396 г. при Никопол главно поради липсата на добро ръководство и съгласуваност в действията на французи и маджари [127].
След катастрофата на кръстоносния поход султан Баязид покорил и Видинското царство, а владетеля му отвел в плен. Така в 1396 г. била унищожена и последната българска държавица през средновековието, а българският народ за близо пет века бил лишен от свободно политическо развитие.
Преките последици от поражението на християнското оръжие през 1396 г. при Никопол не засегнали само българите. То позволило на османците да разширят завоеванията си в останалите незаети части от Балканите и им открило пътя към Средна Европа. Последвалите походи на султаните донесли робска участ и на унгарския народ и на другите народи в Югоизточна Европа, но застрашили сериозно и Хабсбургската империя и Полско-Литовското кралство.
Най-тежката съдба обаче била отредена на българския народ. Географското положение на земите, които населявал — досам стените на столицата на султаните, които преместили средището на държавата си от Одрин в завладения Цариград след падането и на Византийската империя, — го поставило под желязната пета на поробителя. В сравнение с останалите подвластни на османците народи българите били най-обезправени. Това било съвсем целенасочено, тъй като те представлявали най-многочислената народност на Балканите и най-реалната заплаха за господството на султаните при организиран отпор. Ето защо българският народ бил лишен от всякаква правдина и особено от политическо и културно средище. По тази причина всъщност българите били подчинени на цариградския патриарх и самостоятелната им църква била унищожена, за да бъде възстановена едва през 1870 г.
Въпреки това българският народ не преклонил глава пред поробителя си — още от началото на XV в. почти през половин столетие той вдигал по едно по-значително въстание. Пак поради обстоятелството, че земите му били разположени най-близо до Цариград, той се освободил последен от балканските народи, но след тежка борба за опазването на народностния си облик и за утвърждаване на нацията и правото си на свободно развитие.
121. За последните часове на престолния град вж. Похвалното слово за Патриарх Евтимий от Григорий Цамблак. С., 1971, с. 201 сл.; Словото за пренасяне мощите на св. Петка в Сърбия; Kałuzniacky, Е. Werke. . ., р 432; Иванов, Й. БСМ, с. 433 сл. За датата по руски и сръбски летописи вж. Ников, П. Турското завладяване. . ., с. 76.
122. За споровете в историописа върху изхода на сражението и неговата дата вж. Ostrogorsky, G. History. . ., p. 489, n. 3.
123. Пак там.
124. Вж. Кузев, Ал. Приноси, VI. Холъвник и Гюргево, с. 71, където са приведени два малко използувани османски източника и проучването им от Decei, A. Deux documents turecs concernant les expéditions des sultans Bayazid Ier et Murad IIe dans les pays roumains. — RRH, XIII, 1974, No 3, 395—402.
За Безименната българска летопис вж. Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 270; Мечев, К. Българската хроника от началото на XV в. (Историческо съдържание, идеен и художествен облик, въпросът за нейното авторство). — ИИИ, 19, 1967, с. 219 сл. Според новооткрит османотурски документ от XV в. Баязид заповядал да бъде обезглавен нар Иван Шишман (вж. Inalcik, H. An Ottoman Document of Bayazid I Expedition into Hungary and Wallachia. — In: X. Milletlerarusi Bizance tetkikleri kongresi tebligreri. Istanbul, 1957, p. 220 sq.
За превземането на Никопол c измама от Фируз бей според разказа на Леунклавий вж. Кузев, Ал. Приноси, II. Пиргос, Новград, Свищов и Никопол. — ИНМВ, III (XVIII), 1967, с. 55.
125. Столицата на Иванко Калиакра била превзета през 1393 г. (вж. Гюзелев, В. Средновековната крепост Калиакра. . ., с. 128 сл.).
126. Кузев, Ал. Приноси, III. Гиген, Оряхово, Лом, Видин и Флорентин. — ИНМВ, IV (XIX), 1968, с. 48, който не определя кога във Видин е бил приет и въведен османотурски гарнизон.
127. Ostrogorsky, G. History. . ., p. 490 и пос. в бел. 1 книжнина върху похода.