Политическа география на средновековната българска държава. II част (1186—1396)

Петър Коледаров

Глава V

Търновското царство и процесът на децентрализация през първата половина на XIV век

 

 

Теодор Светослав Тертер (1300—1322) получил в наследство едно царство, което представлявало само сянка на миналото си величие от времето на неговите възобновители братята Асеневци. За по-малко от шест десетилетия то загубило не само по-значителната част от своята територия и международния си престиж, но и вътрешното сцепление. С напредъка на феодалните отношения положението на едрите боляри все повече укрепвало за сметка на централната власт, която все по-трудно се справяла със стремленията на отделните местни владетели да се отцепят от царството и да се обявят за независими. Сепаратизмът бил умело използуван от съседните държави, за да отслабят позициите на царя и да предотвратят обединението под неговия скиптър на една отново мощна държава на земите, населени с българи.

 

Енергичният сръбски крал Стефан Милутин не само заграбил Северна Македония, но чрез своя брат бившия крал Стефан Драгутин пуснал пипалата си и във васалните вече на унгарската корона, дотогава оспорвани само от нея, български области Мачва, Белград, Браничево и Кучево. Същевременно той се опитвал да наложи влиянието си и върху своя сродник Шишман, владетел на Видинската област, който се ползувал със значителна самостоятелност [1].

 

От своя страна, като държала Черноморското крайбрежие и Маричиния басейн от Северна Тракия, Родопската област с Беломорието и Средна и Южна Македония, Византия не се отказвала от пряка намеса във вътрешните работи на царството и от опитите да наложи свой поставленик на търновския престол. Изпратените от имп. Андроник II Палеолог (1282—1328) за тази цел още през първата година от управлението на Теодор Светослав двама претенденти за престола — Михаил (син на Константин Тих Асен и Мария) и Смилецовият брат Радослав — претърпели пълен неуспех. Също без резултат останали и постъпките да бъде привлечен на ромейска страна чичо му Елтимир [2].

 

Според известието на Г. Пахимер срещу пленените ромейски военачалници на разгромения отряд, изпратен в подкрепа на Радослав, търновският цар сполучил да освободи своя баща — бившия цар Георги I Тертер, държан като заложник във Византия. Той не споделил с него властта както преди, но му осигурил богата издръжка, за да живее в някакъв град [3]. Изказано е предположението, че даденият на царя баща град бил Червен (край дн. едноименно село в Русенски окръг), където се замонашил и завършил живота си в един от скалните манастири при дн. с. Иваново (в същия окръг) [4]. По-вероятно е отпуснатото му селище да се е намирало в Добруджа, т. е. в Карвунската хора. Би могло да се предположи, че последната е била преди родово владение на Тертеровци, или пък да се свърже с обстоятелството, че още преди средата на XIV в. братята Балик, Теодор и Добротица, които се очертават като принадлежащи на Тертеровия род, се обособили като самостойни феодални владетели в тази българска покрайнина.

 

Още от самото начало на своето възцаряване Теодор Светослав съумял да укрепи властта си в Търново, но държавата му съвсем нямала единен характер. Той уредил отношенията си също и с другия виден представител

 

 

1. Ников, П. История на Видинското княжество., с. 84 сл.;  Ангелов, П. Болгаро-сербские политические отношения в годы правления царя Феодора Святослава и короля Стефана Милутина (1300—1321 годы). — ЕВ, 1979, №4, 110—111, смята, че вторият чрез родството си с първия се надявал да присъедини в благоприятен момент и Видинското владение подобно на Белградското и Браничевското. Всъщност когато Стефан Драгутин отстъпил престола на брат си в 1282 г., все още бил жив и управлявал последните две като маджарски васал, тъй щото Стефан Милутин въпреки уговорката все още не е могъл да бъде сигурен, че ще успее да присъедини владенията му към своето сръбско кралство. Вж. Динић, M. Однос измећу краља Милутина и Драгутина. — ЗРВИ, књ. III, 1955, 49—80.

 

Управлението на северозападните български покрайнини било поверено от маджарския крал Ласло IV на Стефан Драгутин, мъж на сестра му и брат на сръбския крал. Едва след смъртта му (12 март 1316 г.) Сърбия за първи път придобила неговите владения: Белградско, Браничевско с Моравско. Вж. Станојевић, Ст. Историја срба. . ., с. 125.

 

В началото на управлението на Теодор Светослав Стефан Милутин разчитал само на своя зет и Шишманов наследник Михаил, че ще упражнява влиянието си във Видинската област. П. Ангелов обаче основателно приема, че тенденцията у сръбския крал да поддържа полунезависимостта на това феодално владение от Търново и задържането в сръбските предели на български територии от Македония са били в разрез с политиката на Теодор Светослав да ликвидира центробежните стремления сред болярите и да възвърне на царството загубените през последното полустолетие територии. Тези противоречия били достатъчен повод да възникне недоверие между владетелите на двете страни.

 

2. Г. Пахимер, ГИБИ, X, с. 190;  Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 201;  Цветкова, Б. Българо-византийските отношения през царуването на Теодор Светослав. — Изв. семинарите при ИФФ на Унив. „Климент Охридски”. III, 1948, 1—2;  Laiou, А. Е. Constantinople and the Latins (The Foreign Policy of Andronicus II, 1282—1328). Cambridge. Mass., 1972.

 

3. Г. Пахимер (ГИБИ, X, c. 191) съобщава, че Теодор Светослав „затворил” баща си „в един от своите градове според дошъл до нас сигурен слух и му създал условия ла живее безгрижно, в разкош и уединение”.

 

4. Андреев, Й. Надписите при село Иваново, Русенско, и последните години от живота на цар Георги Тертер I. — Векове, 1975, № 3, 77—78.

 

В полза на предположението, че Балик произхождал от Тертеровия род и че Карвунската област била тяхно родово владение, говори повторението на името Тертер във внука му от Добротица (вж. Гюзелев, В. Chronicon Mesembrie. . ., p. 157, бел. 45), сечените монети от неустановено лице с името Тертер, намерени на острова Пъкуйул луи Соаре при Силистра от П. Дякону, и др.

 

84

 

 

на своя Тертеров род — чичо си деспот Елтимир, като му потвърдил владението върху Крънската област, получена в зестра от цар Смилецовата вдовица. То се простирало между билото на Стара планина и южните поли на Средна гора, на запад вероятно до Козница, вкл. крепостта Копсис, а на изток — до Сливенската планина и Гребенец със самия Сливен.

 

Отвъд Дунав югоизточно от Карпатската планинска верига и на изток от р. Олт, по всичко изглежда, продължили съществуването си като административни единици воеводствата с гранично население от угровласи, кумани, бродници и др. Както родствениците на Теодор Светослав, така и тези воеводи се ползували от различно по степен местно самоуправление под върховенството на търновския владетел. Те признавали властта му и вземали участие с поддържаната от тях войска в действията, предприемани от централната власт, но Видинското деспотство на Шишман имало по-особено положение поради „покровителството” на сръбския крал и отделяло царството от съседните Сърбия, Византия, Унгария и Татарското ханство.

 

Никой писмен извор не определя обхвата на феодалното владение на Шишман, а след смъртта му — на неговия син — бъдещия цар на Търново Михаил III Шишман Асен. Всички изследователи приемат, че то съвпадало в общи черти с Иван-Срацимировото царство през последната четвърт на същото столетие [5]. За да го разграничи, пръв К. Иречек си е послужил с обхвата на по-късния Видински санджак в османотурската административна система (при установяване на която султаните оформили единиците според покорените от тях владения) [6] и в други източници: Биографията на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки, издадени хрисовули от същия сръбски деспот за манастирите „Водица” и „Тисмана”, описанието на Хаджи Калфа и др. Според него царството на Иван Срацимир обхващало околиите Видинска, Кулска и Белоградчишка, цялата област на Тимок и Неготинска Крайна до дунавските теснини при Оршова [7], а западната му граница поставя в прохода, съобщаващ Алексинци със Соколска баня и Гургусовъц (дн. преименувани на Алексинац, Сокобаня и Княжевац) [8].

 

П. Ников съвсем основателно приема, че по време на Михаил и на Иван Срацимир областта Браничево — Кучево била извън техните владения, т. е. Гълъбец, Кучево и Майданпек били в Сърбия, а Новград при дн. Кладово, Свърлиг и Соколница — в български ръце, а „някъде към Делиград и Алексинац българската граница достигала р. Морава. На изток областите на Орехово и Враца принадлежали към Търновското царство, а на запад Ниш, който по време на Шишман бил още български” [9]. Същият автор уточнява част от южната граница на деспотството, като използува, от една страна, ктиторския надпис в църквата в с. Долна Каменица, Княжевачко, за който доказва, че е на деспот Михаил Шишман, а не както неправилно бивал отнасян от сръбските учени към сръбския велик войвода Михаил Ангелович (наричан погрешно и Абогович), а, от друга страна, използува обстоятелството, че Шишман нахлул през 1292 г. в Сърбия до областите Хвостно и Печ от своя територия, която според него достигнала „доста на юг към Ниш” [10]. По този начин П. Ников заключава, че границата на Видинското феодално владение на Шишман „е тръгвала на една точка на Дунава западно от Оршова, вървяла по вододела между Морава и Тимок, постепенно извивала към първата и я достигала негде при Алексинац и Делиград; към юг тя минавала негде на север от Ниш и Свърлиг и оставяйки източно областта на Враца и на Орехово, достигала пак Дунава” [11].

 

Нови уточнения на югоизточната граница на Видинското деспотство и царство прави Ю. Трифонов, като привлича: 1) известието в Похвалата на Иван Александър от 1337 (псалтира с тълкувания, наричан още и „Песнивец”) във връзка с размирицата на Белаур през 1332 г. — че завзел „също и Бдин, и цялото Подунавие даже до Морава”, на което се спираме по-долу, и 2) един надпис върху надгробен паметник, намерен в с. Яковле в Крушевачки окръг на юг от Гредетин. В последния се сочи изрично, че бил изсечен

[12]. Това му позволява да поправи предложената от К. Иречек граница на Иван-Срацимировото царство в по-западна посока, що се отнася до нейната част към Алексинци и Делиград, т.е. към Морава. Чешкият историк не могъл да определи докъде точно е достигнала; независимо от това заключава, че „по времето на Константин Костенечки е била отместена по към изток, но също неизвестно кога” [13]. Ю. Трифонов допуска също, че Берковско и Кутловишко (дн. Михайловградско) са били включени в царството на Иван Срацимир, но са му били отнети от османските турци при завладяването на София в 1382 г. Тогава той трябвало да се признае за васал на султана, който му отнел и богатите рудници в Кипровец [14]. В подкрепа на това негово предложение идва и известието на неизвестния по име доминикански монах в описанието му на Източна Европа от 1308 г. (на което също ще се спрем подробно по-долу), че владенията на Шишмановци били извънредно богати на рудници.

 

Докато К. Иречек и П. Ников приемат р. Дунав за северна граница на Видинското деспотство и царство, пръв Ю. Трифонов се запитва „дали във времето на Срацимира Видинското царство, а следователно и митрополитство са имали под своя власт и някои покрайнини от днешна Мала Влахия”. Основание за това му дават сведенията в описанието от пътешествието на антиохийския патриарх Макарий в 1652—1659 г. (където се виждало, че в тази година Видинският санджак се простирал и зад Дунав) и загадъчната покана на

 

 

5. Ников, П. История на Видинското княжество. . ., с. 52;  Бурмов, Ал. История. . ., с. 231.

 

6. За оформянето на османотурските административни единици според териториите на покорените от тях владения вж. Коледаров, П. Към въпроса за развитието на селищната мрежа. . ., с. 108 и дадените там примери: Никополският санджак съответствувал на Иван-Шишмановото Търновско царство, Силистренският на Добруджанското деспотство, Кюстендилският — на Велбъждското деспотство, и т.н. Седалището обаче на султанския управител се определяло при някои случаи от стратегически съображения и така се въздигнали като центрове селища, при които станали важни сражения, например Никопол (вм. Търново), Силистра (вм. Карвуна), Черномен (османотурски Чирмен, дн. Орменион), Вълчитрън (сръбски Вучитрн в Косово поле) и др.

 

7. Иречек, К. Българский цар Срацимир Видинскнй. — ПСп, I, 1882, 30—54. По времето на Константин Костенечки градовете Свърлиг и Соколница били в пределите на цар Иван Срацимир, а Болван (на сръбски дн. Бован при гр. Алексинци, дн. Алексинац) и Липовец (на сръбски дн. Липовац в пл. Озрен) в тези на Стефан Лазаревич, който подарил на манастири села в долината на р. Пек в дн. Пожаревацки окръг.

 

8. Пак там, с. 32.

 

9. Ников, П. История на Видинското княжество. . ., с. 52.

 

10. Пак там. 52—57. Вж  Гецић, M. Око цркве у Доној Каменици. — Историски часопис (Београд). № 3—4, 1951, 87—93, където доказва, че селището не е влизало в пределите на сръбската държава до падането си под османска власт. Гледището на югославската историчка е възприето от сънародника ѝ Ферјанчић, Б. Деспоти у Византији. . ., 149—150. За паметника и общ преглед на книжнината по въпроса вж. Мавродинова, Л. Църквата в Долна Каменица. С., 1969.

 

11. Ников, П. История на Видинското княжество. . ., с. 57.

 

12. Трифонов, Ю. Велика Търновия, Велика Сардикия и Велика Европия. — ИИД, V, 1922, 101—102, поправя невярното отъждествяване на Срацимир със Страцимир Балшич, сръбски феодален владетел около Шкодра и р. Бояна в Северна Албания, от издателя Люба Стоянович.

 

13. Пак там, с. 102.

 

14. Пак там, 103—104.

 

85

 

 

влашкия воевода Радул към цар Александър да заповяда на вамеша (митничаря) си в Рукер да не взима незаконна вама (мито), но Ю. Трифонов не дава категорично заключение и свое становище в тази насока [15].

 

Въпросът със северната граница на Видинската област отново бе подет от Ив. Божилов, който привлече за изясняването му един израз във „Византийска история” на Никифор Григора и му даде ново и правилно тълкуване, подкрепено от споменатото известие на неизвестния по име доминиканец [16]. Във връзка с уреждането на отношенията между Византия и България през 1323—1324 г. Н. Григора съобщава, че доверениците на Андроник III „изпратили първо едно пратеничество до Михаил (III Шишман), след като този получил властта над българите отсам Дунава (τῶν ὲντὸς Ἱστρου Βουλγὰρων), за да се сключи сигурен и ненарушим мир” [17].

 

Докато този текст е останал неизползуван и неизяснен от българските историци, то румънските са го привличали като свидетелство за прехвърлянето от хан Крум на жители на Одрин и околността му в отвъддунавските владения на България [18] или за противопоставяне на „България отсам Дунав” и „България отвъд Дунав” [19], или за определяне на българската държава като разположена южно от Дунав, тъй като след смъртта на цар Теодор Светослав тя не владеела вече никаква област североизточно от долното течение на Дунав [20], или изобщо, че държавата на Асеневци се състояла от две части: България (на юг от Дунав) и Влахия (на север от същата река) [21].

 

Като анализира конструкцията на изречението и особено при наличието на израза „българите отсам Дунава”. Ив. Божилов съвсем основателно приема, че Н. Григора говори категорично за съществуването на една „България (или българи) отвъд Дунава” в свое време, като поставя въпроса, дали той не е имал предвид положението на Михаил Шишман преди избора му за цар и неговото Видинско деспотство. За действителната власт на последното и на север от Дунав Ив. Божилов привежда сполучливо и израза в споменатото описание от 1308 г., че „Дунавът тече през средата на българската държава” [22], чието пълно значение ще разкрием по-долу.

 

Принадлежността на Мало Влашко, днес — Олтения (територията между Карпатите и реките Дунав и Олт), към Видинското деспотство, а също и към управляваната от Иван Срацимир като съцар Видинска област, а впоследствие — царство, се потвърждава особено категорично още и от привлечените от В. Гюзелев маджарски документи в неговите изследвания върху завоеванията на Лайош I на северозападните български земи след войната през пролетта на 1365 г. [23] Той правилно отбелязва, че от хода на военните действия проличава къде е била границата на царството [24]: унгарската войска преминала Дунав през Железни врата при Оршова [25]. Те превзели след известна съпротива някои укрепени селища и крепости на царството и се насочили към Видин [26], като нападнали и завзели българската крепост, намираща се срещу Северин [27]. Видин бил обсаден и паднал на 2 юни 1365 г. след кратка, но ожесточена съпротива, а маджарските войски продължили да завладяват останалите укрепления и крепости на Видинското царство [28].

 

В. Гюзелев използува няколко унгарски документа, открити или доизяснени от него, където при посочването на градовете за местоиздаването им освен Видин още и Северин [29], Орсово [30], Сокол (вер. Соколница, дн. Сокобаня) [31] — изрично се означава, че те се намирали в България.

 

Важно указание, докога Мало Влашко [32] съставлявало част от областта на Видин и било подваластно на Иван Срацимир, е създадената през 1370 г. поради увеличението на населението в тази част на Угровлашкото воеводство на нова митрополия в Северин с владика на име Антим [33]. Откриването на втора Угровлашка митрополия сочи, че отвъддунавската част от Видинската област не била вече подвластна на Иван Срацимир, а на воеводата Владислав I (Влайку).

 

За изясняване на причините трябва да се вземе предвид обстоятелството, че за освобождението от маджарска власт на управляваната от неговия син съцар област Иван Александър образувал широка коалиция с участието на византийския император, деспот Добротица и угровлашкия воевода. Срещу това търновският цар се задължил да предаде на Византия градовете си на черноморския бряг, а според едно донесение на маджарския „бан на България” във Видин Петер Химфи до неговата кралица Елисавета (Ержибет) от 15.IV.1367 г. имп. Йоан V Палеолог броил на воеводата Влайку 180 хил. флорина, за да отвоюва и предаде Видинската област на цар Иван Александър [34]. В крайна сметка Варна, Емона и Козяк (дн. Обзор) преминали под властта на добруджанските боляри, а останалите черноморски градове — на Византийската империя [35]. Твърде вероятно като отплата за участието в освобождението на Видинската област едва през началото на 1369 г. нейният отвъддунавски дял бил отстъпен на угровлашкия воевода, за това, че войските му обсадили средището му с помощта на местното население.

 

 

15. Пак там, с. 104.

 

16. Božilov, Iv. Zur Geschichte des Fürstentums Vidin. — BBl, IV, 1973, 111—119.

 

17. Никифор Григора, ГИБИ, XI, с. 151.

 

18. Xenopol, A. D. Une énigme historique. Les Roumains au Moyen âge. Paris, 1885, p. 57, n. 1.

 

19. Xenopol, A. D. Histoire des Roumains de la Dacie Trajane. T. I, Paris, 1896, p. 134, n. 4.

 

20. Brătianu, G. I. Recherches sur Vicina el Cetatea Albă. Bucarest, 1935;  Božilov, Iv. Zur Geschichte des Fürstentums Vidin, p. 115, n. 11.

 

21. Onciul, D. Teoria lui Roesler. Studii asupra staruineşti Românilor in Dacia Traiana de A. D. Xenopol. — Convarbiri literare, XIX, 1885—1886, p 346;  Scrieri istorice. . ., I, p. 225.

 

22. Božilov, Iv. Zur Geschichte des Fürstentums Vidin, 116—119.

 

23. Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър в периода 1352—1453. — ГСУ ФИФ, LXIV, 1970,№ III, 59—60, 86—87;  Из историята на България през 1358—1365 г. — ИПр, 1975, № 3, 104—110. Beiträge zur Geschichte der Königreiche von Widin im Jhr. 1365. — Südostforschungen, Bd. XXXVI, 1980;  La guerre bulgaro-hongroise au printemps de 1365 et les documents nouveaux sur la domination hongroise du Royaume de Vidin (1365—1369). — BBl, VI, 1980, 153—172.

 

24. Гюзелев, В. Из историята. . ., с. 110.

 

25. Пак там: „. . . rex Hungariae Ludovicus partam ferream transiens supradictam Bodoni civitatem cepisset, que sita est in ripa Danubii fluminis. . .” Вж. пак там, c. 106 и посочения в бел. 22 историопис върху военните действия.

 

26. Пак там, където се привежда издаденият документ с дата 30.VI.1365 y Thallószy, L. Oklevelek a magyar-bulgár összeköttetések történetéher (1360—1369). — Történelmi tar, 1898, No IV, p. 359: „. . . et civitatem Budiniensem obtinimus, et ejus districtum cum certis municionibus seu castris et ipsius. . .”

 

27. Gjuzelev, V. La guerre bulgaro-hongroise. . ., p. 157 и приложение № 15, p. 169. Ненаименуваната крепост очевидно е Кладово или Новград, наречен през османотурската власт Фетислям (Фехюлислям).

 

28. Пак там, 158—159. За съпротивата на видинчани вж. свидетелството на Петер Зухенвирт, че били пожертвувани множество сили, у Гюзелев, В. Из историята на България. . ., с 108.

 

29. Документ от 23 юни 1365 г. — Datum propre Zevrinum in Bulgariam. . . (Gjuzelev, V. La guerre bulgaro-hongroise. . ., p. 159).

 

30. Документ от 24 юни c. г. — Datum in Orsoviae in Bulgaria. . . (пак там).

 

31. Документ от 26 октомври 1368 г. — Datum in Bulgaria propre castrum Zokol. . . (Приложение № 14, пак там, c. 168).

 

32. Пак там, с. 156.

 

33. Вж. посочените документални извори у Бойчева, П. За някои аспекти на църковно-културните отношения между Видинското царство и Угровлахия от 1365 до 1370 г. — В: Проблеми на балканската история и култура (= St. Balc., № 14, 1979), c. 46.

 

34. Документът се изнася и коментира от Гюзелев, В. Очерк върху историята на град Несебър. . ., с. 63.

 

35. Вж. пак там, 65—66.

 

86

 

 

Твърде показателна е и дейността в Мало Влашко на митрополит Данаил и йеромонах Никодим Тисмански след оттеглянето на унгарските власти от тази територия. Духовниците забегнали в Угровлашкото воеводство [36] поради завладяването на Видинската епархия от войските на Людовик (Лайош) I. Изследователите на живота и делото на Никодим го определят, както и митрополит Данаил, за „деец на Видинската черква”. Те обясняват, че разгърнатата от двамата духовници работа за укрепването на православието в Мало Влашко (но посочено от тях „като съседно на Видинското царство”) целела да спре проникването на католицизма не само в Угровлахия, но и към Иван-Срацимировото владение [37]. Самият факт, че Никодим и Данаил се завърнали от изгнание именно в бившите отвъддунавски владения на Видинската област, като поддържали връзки с Патриарх Евтимий, разкрива, от една страна, че е имало известна договореност между българските владетели и угровлашкия воевода, а, от друга страна, че връзката на земите по двата бряга на Дунав дотогава още не е била прекъсната.

 

Наличните данни в изворите и изказаните тук съображения, както и анализът на последвалите събития ни позволяват чрез ретроспекция да очертаем границите на Шишмановото, а след това Михаилово деспотство, както следва: от север — Карпатската планинска верига (от пролома Железни врата до прохода Червена кула), от изток — средното и долното течение на р. Олт, левия бряг на Дунав до устието на Огоста и долното ѝ течение; на юг — билата на планините Врачанска, Козница, Берковска, Чипровска и Свърлижка. След това трасето ѝ пресичало Българска (дн. Южна) Морава, за да включи част от левобрежието ѝ до Ястребац планина и съединението на Българска и Сръбска (дн. Западна) Морава, откъдето следвала обединеното им течение — р. Велика Морава до Равън. Оттам границата вървяла по вододела на тази река и Тимок, т. е. по Горуновец, Кучева, Гарван и Мироч пл.

 

Още със стъпването си на престола Теодор Светослав постигнал несъмнен успех, като възвърнал в държавните предели задържаните от татарите територии: Добруджа и междуречието на Прут и Днестър (т. е. дн. Южна Бесарабия) от отвъддунавските владения. В последната област влизала и важната крепост и пристанищен град Белград — наричан от западните автори още Монокастро и Маврокастро, дн. Белгород Днестровски на лимана на Днестър в Украинска ССР [38].

 

Татарският велик хан Токту (1290—1312) възвърнал тези земи като награда и знак на доверие към Теодор Светослав, който премахнал Чака, сина на неговия враг Ногай, а според нас и по други съображения. От една страна, той целел да осигури чрез търновския цар тила си в Северното Черноморие при изострянето на отношенията с генуезците, завоювали вече здрави позиции по югоизточния бряг на Кримския п-ов, където държали пристанищните градове Кафа (дн. Феодосия) и Сугдия (дн. Судак), а на брега на Азовско море — Тана (Азов), но се стремели към нови придобивки. От друга страна, татарският велик хан искал да обезсили влиянието на Византия, която получила от Ногай, който бил зет на Михаил VIII Палеолог, Вичина и Дунавската делта [39].

 

 

36. За разлика от Иван Срацимир угровлашкият воевода признал върховенството на унгарския крал (вж. Gjuzelev, V. La guerre bulgaro-hongroise. . ., p. 156), заради това именно владението му било пощадено и незавзето.

 

37. Lăzărescu, Е. Nicodim de la Tismana şi rolul său în cultura veche româneasča, I (pînă în 1385). — Romanoslavica, XIII, 1966, p. 266;  Бойчева, П. За някои аспекти. . ., с. 45.

 

38. Brătianu, G. I. Les Bulgares à Cetatea Albă (Akkerman) au début du XIV^e siècle. — Byz., II, 1925, p. 153 sq.;  Contribution à l'histoire de Cetatea Albă (Akkerman) aux XIII^e et XIV^e s. — BSHAR, XIII, 1927, p. 25 sq.;  Recherches sur Vicina. . ., p. 104 sq.;  Ников, П. Българи и татари през средните векове. — БИБ, II, 1929, № 3, с. 135 сл.;  Сакъзов, Ив. Търговските отношения между България и генуезците в началото на XIV в. — ИИД, VII—VIII, 1928—1929, с. 14 сл.;  Стопанските връзки на България с чужбина през XIV в. — ГСУ ЮФ, XXX, 1934—1935, № 7, с. 13 сл.;  Dujčev, Iv. Il francescanesimo in Bulgaria. . ., No 3, 254—264; No 4, 323—329 ( = Medioevo byzantino-slavo. T. I. Studi di storia politica е culturele. Roma, 1965, p. 404 sq.;  Мутафчиев, П. История. . ., II, c. 209.

 

В историописа няма единно мнение, дали старобългарският Белград на Днестър (дн. Белгород Днестровски в Украинска ССР) трябва да се отъждестви със споменатите в изворите именни форми татарското Аккерман, румънското Cetatea Albă и западните Monocastro и Maurocastrum (от византийското Μαυρόκαστρον), както и дали те са давани на едно или на две селища. Вж. прегледа на книжнината по въпроса у Божилов, Ив. Анонимът на Хазе. С., 1979, 57—71, който смята, че „едноименният град в Северното Черноморие, който е носил през X—XIV в името Маврокастро и (по-старо?), а впоследствие (или едновременно?) Аспрокастрон, е градът, разположен край Днесгьрския лиман” (с. 70). Той е прав, що се отнася до локализирането на споменатия в Анонима на Хазе топоним Маврокастрон и крепостта при устието на Днестър, която носела същото име във византийските извори. Според нас обаче той още по-точно следва да се отъждестви с Чернград — източната от двойката крепости на същия лиман, а не западната Белград. Те били изградени от старобългарската власт, за да пазят и упражняват надзор върху устието на Днестър, а по-специално да предотвратяват опити за навлизане по течението на реката от неприятелска флота.

 

Двойката крепости на лимана били звена от североизточната отбранителна система на българската държава не само преди падането ѝ под византийска власт, но и след това. Подобни двойки крепости е имало и по Долни Дунав — например Никопол и срещулежащия Холъвник, Малко и Голямо Йоргово и др. За двете крепости на Днестърския лиман вж. Коледаров, П. Политическа география. . ., ч. I, карти № 2, 6, 8 и 9. Българите давали същите имена и на други свои крепости, като например: Белград — на Дунав (наричан от маджарите Нандор Фехервар, т. е. „оногондурски” или „прабългарски” Белград), на р. Муреш (наричан от маджарите Болгар или Дюла Фехервар, а днес от румъните — Алба Юлия), на р. Осум (дн. албански гр. Берат) и др., а за Чернград — дн. унгарски град Чонград (вероятно старобългарски Черноград).

 

Съществуването на Чернград на Днестър е засвидетелствувано и през XIV в. в известните три ръкописа на „Списъка на руските градове, далечни и близки”. Вж. например Насонов, A. H. Новгородская первая летопись. M.—Л., 1950, с. 475:

 

В критичното си издание на трите ръкописа от този паметник Tихомиров, М. И. Список русских дальних и ближних городов. — Исторические записки. 40 (М.), 1950, с. 226, съвсем правилно отъждествява Чернъ със селището Czarn на левия бряг на лимана, означено на карта от XVII—XVIII в. заедно с Белгород на отсрещната страна на Днестровското устие.

 

При това положение ние се присъединяваме към казаното от Васильевский, А. А. Записки греческого топарха. Труды. T II, СПб., 1912, 192—193, който пръв локализира споменатия в анонимния паметник Маврокастрон с дн. гр. Белгород на Днестър и допусна, че на мястото му преди са съществували два града Черенград (Чернград) и Белград, а също така и с отъждествяването на първия от M. И. Тихомиров със селището Черн на левия бряг на Днестровския лиман. В допълнение ще обърнем внимание освен върху споменатите особености в укрепителната дейност на старите българи още и на обстоятелството, че двете поселения са отстояли на по-малко от 10 км едно от друго и, изглежда, затова са били възприемани като едно цяло, както и много други селища, разделени от река или езеро. Така вече може да ce обясни и името Moncastro (Monocastro), дадено му от западноевропейските търговци през средните векове. Вероятно по-значително селище е бил Белград и по тази или други причини е просъществувал и до днес със своето име, калкирано и известно още като Аккерман и Читатя албъ̀ съответно от татари, молдовани и др.

 

В случая особено важно е свидетелството на най-забележителния арабски географ от XIV в. Абулфеда, който отбелязва в своята „География”, че „Аккерман е един град в страната на българите и татарите. . . (Akkerman est une ville du pays des Bulgares et les Tartares). Той е малък и е разположен на Черно море западно от Сару-Керман ( = Херсон). Вж. Géographie d'Aboulféda, traduite de l'arabe en français par M. Reinaud. II, I, p. 317. По-нататък същият арабски географ пише, че Северното Черноморско крайбрежие е обитавано от българи, което ще рече, че те са били една от основните съставки на населението в тези земи, вкл. и на Кримския полуостров (пак там, 317—318;  Dujčev, Iv. Il francescanesmo in Bulgaria. . ., p. 410).

 

За истинността на това оостоятелство говори и фактът, че 12 % от общия брой на робите, продавани в Кафа, били българи. Вж. Вalard, M. Remarques sur les esclaves à Gênes dans la seconde moitiè du XII^e siècle. — Mélanges d'archéologie et d'histoire, publié par l'Ecole française de Rome, 80, 1968, p. 644.

 

39. Laurent, V. La domination byzantine aux bouches du Danube sous Michel VIII Paleologue. — RHSEE, XXII, 1945, 184—198;  Le métropolite de Vicina Macaire et la prise de la ville par les Tatares. — Пак там, XXIII, 1946, 225—232;  Brătianu, G. I. Les Roumains aux bouches du Danube à l'époque des premières Paléologues. — Пак там, XXII, 1945, 199—203.

 

За генуезкото проникване в Черноморието вж. Heyd, W. Histoire du commerce du Levant au Moyen âge. T. I—II, Leipzig—Paris, 1885 (= Leipzig, 1923);  Brătianu, G. I. Vicina. Contribution à l'histoire de la domination byzantine et du commerce génois en Dobrogea. — BSHAR, X, 1923, p. 113 sq.;  Balard, M. Romanie génoise. Roma—Genova, 1979;  Gjuzelev, V. Du commerce génois dans les terres bulgares durant le XIV^e siècle. — BHR, 1978, No 4;  Нови документи за търговията на генуезците в българските земи през XIV в. — В: Средновековна България в светлината на нови извори. C., 1981, 186—205.

 

87

 

 

Срещу териториалната отстъпка българската държава по всяка вероятност е трябвало да поеме известни задължения по отношение на татарите, изглежда, изразяващи се главно във формалното признание на върховенството на великия им хан [40].

 

Указание за властта на цар Теодор Светослав върху Южна Бесарабия до долното течение на Днестър е и сведението за конфликта през 1315—1316 г. между българските власти и Генуезката република по повод ощетяването на търговци на последната в Белград на Днестър — Монокастро. Като потвърждение се явява и известието в „Географията” на Исмаил Абулфеда от 1330 г., че „този град е в страната на българите и татарите”. Той също така поставя българите на първо място между етническите съставки на населението в Северното Черноморие [41], което сочи, че по негово време те не били загубили предишното си значение.

 

Границата между България и Галичкото руско княжество продължавала да минава през средната част на Молдова [42]. Потвърждение и отглас за българската власт на запад от р. Днестър в дн. Южна Бесарабия и Молдова е и списъкът на дунавските градове, определени като „болгарскыи гради” в староруски паметници (Первая Новгородская летопксь, Воскресенская и Ермолинская), и въпреки че се приема да са съставени в по-късно време, е твърде съмнително дали не отразяват положението през XIV столетие [43].

 

Още едно потвърждение за владението на южните дялове от Молдова и Бесарабия от Търновското царство през първата половина на 1308 г. намираме в текста от „Описанието на Източна Европа”, съставено от неизвестен по име монах францисканец (от Ордена на предикаторите) въз основа на сведения на лица, които познавали добре България и Русия (която нарича Рутения): „След това трябва да говоря за България и Рутения, които обкръжават Гърция откъм северната ѝ част. България е една империя, сама по себе си голяма. . . До тая империя има и една друга земя, извънредно голяма, която се зове Рутения и която също по подобен начин лежи до Гърция откъм северната ѝ част, както и България, но все пак е над България. А тая земя има сходни с България условия и се оросява от същите реки, само че вместо император има един превелик воевода Лев” [44] (вер. галичкия воевода Лев I (1270—1300) или Лев II, заел властта около 1308 г. [45]). Очевидно под България тук се разбира Търновското царство, тъй като неизвестният автор отъждествява погрешно България (като „една империя сама по себе си голяма. А седалището на казаната империя е във Видин, един голям град. Императорите пък на тая същата империя се зоват всички Шишмановци. . .” [46]) с Видинското феодално владение на Шишман [47], което всъщност не е граничело с Рутения, т. е. Галичкото княжество. Съседно на него е било именно Търновското царство, което било обширно, за разлика от по-ограничената по обхват Видинска област. Освен това „същите реки”, които оросявали България и Рутения, могат да бъдат дунавските притоци Прут и Серет и Днестър.

 

Доминиканският монах не споменава изобщо за власи на север от Дунав, а говори за тях като поселници в областта на югозапад от Солун (т. е. за т. нар Велика Влахия в Тесалия), където дошли от Унгария [48]. Това правилно е анализирано и отбелязано от автора на съответния раздел на „История Молдавской ССР”: „В състава на българското царство влизали и земи, които лежали на север от Дунав (т. е. териториите на Влашко и Южна Молдова). Владенията на България граничели непосредствено със земите на Галичкото княжество. Анонимът указва, че на земята на Галицката Рус и през България протичали няколко реки на север от Дунав, следователно границата между тях минавала нейде през средната част на Молдова. Накрая анонимът отбелязва, че населението изповядва православие, говори един и същи език, както българите, и плаща дан на татарите. Той не споменава за влашко население — очевидно то било малко и не попаднало в зрителното поле на пътешественика, но че то е живяло там, ние знаем от други източници.” [49]

 

Текстът „България е едно царство само по себе си голямо (imperium magnum per se). . . Земята е много широка, просторна и хубава; тя се напоява от десет плавателни реки, обрасла е с живописни гори и дъбрави и

 

 

40. Hиков, П. Татаро-българските отношения. . ., 52—53, обръща внимание върху някои карти и други източници, които сочат, че тази зависимост се запазила и при наследниците на Теодор Светослав. Без друго последните използували татарски отреди като съюзна или наемна войска.

 

Източен източник съобщава, че Токту владял „от Железните врата до Кипчакските степи, от Хорезм до Цариград. Вж.  Тизенгаузен, В. Г. Сборник материалов, относящихся к истории Золотой орды. T. I. СПб., 1884, с. 197.

 

41. За изворовите известия за конфликта и санкциите на Officium Gazane (генуезкия съвет за Хазария) вж. Monumenta Historiae Patriae. Leges Minicipales. Turin, 1838, col. 382. Вж. също Heyd, W. Histoire du commerce. . ., I, p. 580;  Brătianu, G. I. Recherches sur Vicina. . ., 72—73, 108—119;  Сакъзов, Ив. Търговските отношения между България и генуезците. . ., 14—42;  Gjuzelev, V. Du commerce génois. . .;  Balard, M. Les Génois et les régions bulgares au XIV^e siècle. — BBl, VII, 1981, p. 89.

 

За убийството на франисканския монах Анжело ди Сполето от българи в Монокастро (Маврокастро) през 1314 г. вж. Dujčev, Iv. Il francescanesmo in Bulgaria. . ., p. 409 sq.

 

Срв. Иречек, K. История. . ., с. 337, бел. 12, където в добавка и поправка приема, че при конфликта в 1314 г. (всъщност през 1316 г.) между Търново и Генуа поводът не възникнал в Монокастро, а в Емона въз основа на предложеното от него четене: (e)mano-castro. Това предложение обаче е неприемливо — Емона е било съвсем незначително селище и пристанище. За него вж. Koledarov, P. West Black Sea Coast Ports. . ., 254—255. При това K. Иречек не е взел предвид факта, че населението на Белград — Монокастро, е било предимно българско според свидетелството на Абулфеда (вж. тук бел. 38) и че пристанището е било тогава в пределите на Търновското царство.

 

42. История Молдовской ССР. Т. I, Кишинев, 1965, с. 85.

 

43. За Белград и Чернград на Днестровското устие вж. тук бел. 38;  Тихомиров, H. М. Список русских дальних и ближних городов. . ., с. 114 датира паметника между 1387 и 1392 г. Срв.  Andronik, А. Oraşe Moldovaneşti în secului al XIV-lea în lumina celor mai vechi izvoare ruseşti. — Romanoslavica, XI, Istorie, 1965, p. 203 sq., c предложение за поправка в датирането — между 1388 и 1391 г. и съпоставки с археологически и други данни за отъждествяването на градовете. Възражения срещу предложената от H. M Тихомиров датировка като несъобразена с българската история прави и Božilov, Iv. Zur Geschichte Fürstentum Vidin, p. 115, n. 13. Допустимо е „волосы” да е било добавено от преписвачите като отражение на тяхното по-късно съвремие.

 

44. Anonymi Descriptio Europae Orientalis. Imperium Constanlinopolitanum, Albania, Serbia, Bulgaria, Ruthenia, Ungaria, Polonia, Bochemia. Anno MCCCVIII exarata, edidit. Practatio el adnotationibus instruxit Dr. Olgierd Górca. Cracoviae, 1916;  Дечев, Д. Едно средновековно описание на българските земи. — ГСУ ИФФ, XIX, 1923, № 4, 3—4, дава латинския текст и българския превод с коментар на откъсите, отнасящи се до България (пак там, 5—42).

 

45. Пак там, с. 5, 7—8, бел. 1 на с. 8.

 

46. Пак там, с. 5.

 

47. Пак там, с. 9 и бел. 1 на същата страница.

 

48. Пак там, с. 13 и бел. 3 на същата страница.

 

49. История Молдавской ССР. . ., I, с. 85. Д. Дечев погрешно приема, че „северната част от дн. Влашко е била рутенска, а южната българска”, и позовавайки се на К. Иречек и H. Йорга, отнася това положение към X в. по времето на княз Светослав и цар Петър, т. е. византийското завладяване на Преслав, тъй като излиза от погрешното схващане на споменатите двама автори, че „северната граница на Второто царство била самата река Дунав” (Дечев, Д. Едно средовековно описание. . ., с. 10 и бел. 1).

 

88

 

 

---

 

 

Карта № 5.

България при Тертеровци — Георги Тертер I (1280—1292), Теодор Светослав Тертер (1300—1322) и Георги Тертер II (1322—1323)

 

[[ Столица, Главен град на феодално владение, Град, Крепост, Днешно селище, с име в скоби

Граници на България при възцаряването на Георги Тертер I

Териториални придобивки на България при:

- Теодор Светослав Тертер

- Георги Тертер II

Граници на български феодални владения

Други държавни граници

Дата на завладяване от Византия и Сърбия на български земи ]]

 

---

 

 

Карта № 6.

България през управлението на царете Михаил III Шишман-Асен (1223—1330) и Иван V Стефан (1330—1331)

 

[[ Столица, Главен град на феодално владение, Град, Крепост, Днешно селище с име в скоби

Старобългарски окоп

Граници на България при възцаряването на Михаил III Шишман-Асен

Териториални придобивки на България при цар Михаил III

Загубени територии от България при същия владетел в Тракия:

- през 1323 г.

- след поражението при Велбъжд в 1330 г.

Завоевания на сръбския крал Стефан III Дечански в Македония през 1329 г.

Други държавни граници ]]

 

---

 

е богата на жито, месо, риба, сребро и злато и много други стоки и най-вече восък и коприна. Прочее, в нея има множество сребърни рудници, а всички реки влачат пясък, примесен със злато, откъдето по заповед на царя (ex mandato imperatoris) постоянно се извлича и добива злато. През средата на това царство протича река Дунав [50], която тъй пораства от множеството на вливащите се в нея води, та някъде обхваща на шир пространството от 14 левги [51] . . . Цялата казана земя ( = Византия) се напоява от петнадесет плавателни реки и около Тракия или отсам цариградските ѝ части се напоява от преголямата р. Дунав, която, преминавайки през Унгария в България, пробива Алпите и цяла се разбива в една голяма пропаст, а нейното бучене се слуша на три дена път. . .” [52]

 

Както правилно отбелязва издателят на паметника О. Горка, неизвестният автор отъждествява българското царство с Видинското владение на Шишмановци и затова в неговото изложение не става дума за съвременника Теодор Светослав. В основата на описанието на България следователно стоят сведения, събрани от лица, които са познавали само западните краища на България, както твърди с пълно право Горка. Покрай тия сведения в изложението на автора се долавят без съмнение и данни, които се отнасят до цяла България, а не само до Видинското деспотство и които в по-голямата си част са могли да бъдат почерпани само от по-стари географски и исторически описания на Балканския полуостров. Тоя вид данни били безкритично отнесени от автора монах към Видинското княжество, за което той смятал, че представлява цяла България. Само така може да се обясни неговото твърдение, че България е много широка земя и при това просторна, че има десет плавателни реки и много сребърни рудници — неща, които не могат да се отнесат към малкото Видинско княжество, а към цяла България. Ето защо България е определена като царство (imperium), каквото Видинското феодално владение не е било, и се твърди, че „през средата на това царство протича река Дунав”. Последното било вярно и отговаряло както за Шишмановото Видинско владение, така и за Теодор-Светославовото Търновско царство, тъй като, както вече видяхме, двете са включвали територии и по левия бряг на Дунав: първото дн. Мало Влашко, а второто — дн. Голямо Влашко с южните дялове на дн. Молдова и Бесарабия.

 

С оглед да възвърне загубените след 1246 г. територии на България в Тракия цар Теодор Светослав не пропуснал да се възползува от затрудненията на Византийската империя. Турските емирства ѝ отнели почти всички владения в Мала Азия с изключение на някои градове в прибрежните ивици на Бяло и Мраморно море, като например: Никомидия, Никея, Кизик, Бруса (дн. Бурса), Магнесия (дн. Маниса), Смирна (дн Измир), Сарди (при дн. Салихли), Филаделфия и др. Същевременно Византия била в невъзможност да се справи и с обърналите оръжието си срещу нея наемници каталонци, недоволни, защото не получили достатъчно възнаграждение [53].

 

За това си начинание цар Теодор Светослав очевидно бил окуражен преди всичко от неуспеха на империята да се намеси пряко или да спечели своя агентура в България. Това съвсем ясно проличава от думите на Г. Пахимер, който, след като обяснява мотивите за действията му с личната неприязън към Андроник II по семейни причини и с изтощението на ромейската войска, изтъква, че българският цар се отнесъл „с презрение към императора и съдбата на ромеите и възгордян, веднага нападнал съседните на Хемус крепости. С изключение на малък брой едни превзе със сила, а други — по спогодяване. Очакваше се да нападне и другите, след като варварската му дързост порасна при благоприятните обстоятелства.” [54]

 

Поради малкото дати у инак последователния разказ на Г. Пахимер — основен извор за тези събития — съществуват разногласия по хронологията на предприетите два похода на българите срещу Византия. Още К. Иречек приема, че след заточването от императора на зет му деспот Михаил (Димитър) Дука Кутрул Теодор Светослав започнал враждебните действия срещу ромеите. Докато той не определя годината [55], П. Мутафчиев смята, че те започнали в 1303 г. [56] След внимателен анализ на събитията и сведенията у споменатия византийски автор А. Лайу и Б. Цветкова основателно отнасят двата похода на Теодор Светослав и противодействията на империята към 1304 г. [57]

 

Различни тълкувания поражда и твърде общото определение на освободената територия у Пахимер — „съседните на Хемус крепости” (τὰ κατὰ τὸν Αἲμον φρούρια). По-нататък в разказа си той споменава две от отнетите от византийците преди това крепости — Ямполис и Лардея (вер. при Стралджа) [58], и сочи за театър на военните действия на българите (т. е. обединените сили на Светослав и Елтимир) — Причерноморска Тракия: „крепостите край Хемус (κατὰ τὸν Αἲμον) — Ктения (неут.), Росокастро, Созопол, Несебър—Месемврия, Въхело—Анхиало, и Агатопол [59]. Поради това К. Иречек приема, че българите завоювали подбалканските градове и крепости от Тунджа до морето — Дъбилин—Ямбол, Месемврия, Анхиало и Созопол [60], а П. Мутафчиев — тези в подножието на Стара планина и из цялата приморска област между Стара планина и Странджа с Месемврия, Росокастро, Созопол, Агатопол и др. [61] Б. Цветкова следва предположението на Б. Аврамов, че за достигането на споменатите от Г. Пахимер Ктения и Росокастро най-удобният път за Теодор Светослав бил Ришкият проход [62], и допуска, че при първия си поход българите начело с Теодор Светослав освободили крепостите, разположени на изток от Сливен и охраняващи Върбишкия проход. За да се уточни, тя използува споменатите в поемата на Мануил Фил укрепени пунктове в тази част от Тракия: Ичера (дн. едноименно село), Сотир (дн. Сотиря), Каменна (вер. при дн. едноименна махала), Пигрица, Мокрен (дн. с. Аврамов) — всички в Сливенски окръг, и основателно прибавя към тях посочените изрично от Пахимер Дъбилин—Ямбол, и Лардея [63].

 

 

50. Вж. българския превод в ХИБ, 2, с. 224.

 

51. Дечев, Д. Едно средновековно описание. . ., 5—6. Една левга = 1500 крачки (пак там, с. 6, бел. 3).

 

52. Пак там, c. 11. Тук се имат предвид Железните врата на Дунав.

 

53. Ostrogorsky, G. History. . ., p. 438;  Cambridge Médiéval History. . ., IV;  Laiou, A. E. Constantinople and the Latins. . ., p. 86 sq., 134—136;  История Византии. . ., III, c. 90.

 

54. ГИБИ, X, с. 200.

 

55. Иречек, К. История. . ., с. 334.

 

56. Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 204 сл. Гледището му се възприема и в История на България. . ., I, с. 219.

 

57. Цветкова, Б. Българо-византийските отношения. . ., с. 5 сл;  Laiou, А. Е. Constantinople and the Latins. . ., 160—161.

 

58. ГИБИ, X, c. 210.

 

59. Пак там, 204—205. Ктения е необосновано отъждествена от В. Златарски (История. . ., III, с. 562) с Голое и локализирана при дн. с. Лозарево, Бургаска област. Братя Шкорпилови (Някои бележки. . ., с. 47) приемат, че Ктения е била разположена в околността на дн. гр Българово или селото Касаплий, Карнобатско (дн. Несъществуващо, тъй като жителите му се изселили през 1889 г.), а К. Иречек (Пътувания. . ., с. 817, бел. 17) я поставя близо до последните при дн. с. Малка поляна, Бургаска област.

 

60. Иречек, К. История. . ., с. 334.

 

61. Мутафчиев, П. История. . ., II, с 204, 206.

 

62. Аврамов, В. Юбилеен сборник Плиска—Преслав. T. I, С., 1929, 81—94.

 

63. Цветкова, Б. Българо-византийските отношения. . ., с. 7 сл.

 

89

 

 

Както вече изяснихме, в представата на византийските автори „близките” или „съседните” на Хемус земи са включвали и съединяващите Стара планина със Странджа възвишения [64], следователно театърът на разглежданите българо-внзантийски военни действия бил между Стара планина (означена от Г. Пахимер и като Зигос [65]), Светиилийските и Манастирските възвишения, Сакар и черноморския бряг, т. е. частта от Тракия, която наричали Романия [66].

 

Българо-византийската война протекла при значителен превес на българската страна, тъй като византийският автор не може да премълчи, че част от крепостите се предавали доброволно („по спогодяване” — ὁμολογία [67]) от населението като отдавна принадлежащи на българите [68]. След неуспешния опит на имп. Андроник II да привлече на своя страна Елтимир (чиято лоялност племенникът му възнаградил с отстъпването на крепостите Дъбилин—Ямбол, и Лардея [69]) походът и на другия Смилецов брат Войсил също завършил с поражение при Скафида (дн. Факийска река) през лятото на 1304 г. [70] Въпреки това Крънското деспотство „от Ряхово (дн. с. Оряховица, Старозагорско [71]) до Стилбнос (дн. Сливен) и чак до Копсис” било опустошено от ромейската армия, командувана от съимператора Михаил IX.

 

Обединените войски на търновския цар и чичо му деспот Елтимир сполучили да освободят отново през есента на c. г. временно възвърнатите от ромеите земи в Тракия [72]. Те доближили до Одрин и Михаил IX „от една страна нападаше Елтимир, а, от друга страна, доколкото можеше, задържаше устрема на Светослав към границите (на империята)” [73]. Повиканите на помощ наемници каталонци начело с Роже дьо Фльор (съпруг на Мария, дъщеря на Иван Асен III) не влезли в сражение с българската войска, а опустошили Югоизточна Тракия [74].

 

Принуден да прекрати действията срещу българите [75], императорът прибегнал до друго средство, за да спре устрема и да предотврати заплахата — повторил опита си да всее раздор между царя и чичо му Елтимир. Този път имал успех и това накарало Теодор Светослав да заеме през лятото на 1305 г. не само отстъпените му крепости Дъбилин—Ямбол и Лардея, но и цялото деспотство, след което нахлул и във византийска територия [76]. Елтимир слязъл от историческата сцена и липсата на сведения за по-нататъшната му съдба дава основание да се допусне, че е починал или бил умъртвен.

 

Така търновският цар с успешни действия и използувайки значителните затруднения на Византия до началото на 1306 г. присъединил не само владенията на Крънското деспотство, което, изглежда, било поверено на верния на централната власт деспот Срацимир, баща на бъдещия цар Иван Александър [77], но съумял да освободи и Североизточна Тракия, или Поморието. С оглед да разшири териториалните придобивки и главно да получи договорно признание за владението им от страна на Византия Теодор Светослав не спрял натиска си върху империята чрез опити да привлече на своя страна нейните наемни и помощни войски от каталонци, алани или яси (чиито потомци са днешните осезинци в Кавказка област) и различни тюркски елементи [78]. Със същата цел той направил предложение на Андроник II да му даде за жена една от дъщерите на съимператора Михаил IX. За да докаже добрите си намерения, през зимата 1306—1307 г. той изпратил жито за заплашения от глад Цариград [79].

 

След протакане на преговорите от византийска страна договорът за мир бил сключен най-вероятно през 1308 г. [80] и бил скрепен с брака на българския цар с Теодора Палеолог, дъщеря на Михаил IX. Главното условие на мира било признаването от византийска страна на достигнатата от българските войски линия като нова държавна граница в Тракия. След половин век тя отново минавала южно от Средна гора и Източна Стара планина. Трасето ѝ започвало от черноморския бряг някъде южно от Агатопол, вероятно при нос Инеада, и следвало билото на Странджа и разклонението ѝ Пединдаг, Дервентските възвишения, Сакар, Манастирските и Чирпанските възвишения, за да продължи по южните поли на Сърнена или Същинска Средна гора. По такъв начин във византийска територия оставали крепостите Мидия, Виза, Скопелос, Одрин, Констанция, Пловдив—Филипопол, Цепина, Велбъжд и др. Заслужава да се отбележи, че Боруй—Берое, въобще не се споменава. По всичко изглежда, че крепостта ѝ не била възстановена и загубила военното си значение. Нейните функции се изпълнявали вероятно от системата малки укрепени места по Средна гора, които пазели проходите и наблюдавали движението на противника в равнината.

 

Мирните отношения и горната граница останали в сила до края на управлението на цар Теодор Светослав. Това му позволило да укрепи още повече централната власт и да извади страната от международната политическа изолация.

 

За да осигури износа на зърнени храни и други суровини от стоковите излишъци на развиващото се едро земевладение и от свободните селски стопанства, при разрасналата се презморска търговия, в която вече от цяло столетие бил включен Черноморският басейн с българските брегове, Търновското царство още от началото на Теодор-Светославовото царуване — 1302 г. — поддържало тесни политически и икономически връзки с Венецианската република [81].

 

 

64. Вж тук гл. IV, по повод действията през българо-византийската война в 1263 г.

 

65. ГИБИ, X, с. 206.

 

66. Пак там. За „Романия” вж. Куев, К. Областното име Романѝя и Романя̀ в народната лесен и историята. — Език и литература, I, 1946, № 5, 22—31.

 

67. ГИБИ, X, с. 204, 210.

 

68. Пак там, с. 210.

 

69. Пак там, с. 191, 201, 210.

 

70. Пак там, с. 205. За победния изход от това сражение, който Г. Пахимер се опитва да премълчи, вж. Анастасиевић, Д. H. Кто пострадал на Скафиде (Fakih-dere) 1308 г. — ИРАИК, XV, 1911, 122—123, който обаче го датира неправилно.

 

71. Правилно отъждествено със с. Ряховица от Иречек, К. Пътувания. . ., с. 223, 267, който датира похода в 1306 г., и от Попов, Ат. Крепости и крепостни съоръжения. . ., с. 43, но погрешно локализирано от братя Шкорпилови (Някои бележки. . ., с. 42) със с. Братя Кунчеви, а в ГИБИ, X, с. 206, бел. 368 с несъществуващо с. Ряхово край Стара Загора. В действителност селото се наричало Оряховица.

 

72. ГИБИ, X, 204—206.

 

73. Пак там, с. 206.

 

74. Вж. сведенията у Цветкова, Б. Българо-византийските отношения. . ., с. 15. Срв. Laiou, А. Е. Constantinople and the Latins. . ., p. 160 sq.

 

75. ГИБИ, X, c. 209.

 

76. Пак там, c. 210. За датировката на събитията вж. Цветкова, Б. Българо-византийските отношения. . ., 19—21;  Гюзелев, В. Ямбол. . ., 53—54.

 

77. Бурмов, Ал. Към историята на Крънската област. . ., 170—171 (= Избр. пр., I, 218—219).

 

78. ГИБИ, X, 211—216.

 

79. Пак там, с 216;  Laiou, А. Е. The Provisioning of Constantinople dunng the Winter 1306—1307. — Byz., XXXVII, 1967, 91—113. Срв.  Цветкова, Б. Българо-византийските отношения. . ., 23—24, която приема, че това е станало през есента на 1307 г.

 

80. Иречек, К. История. . ., с. 336;  Nikov, P. Die Stadt und das Gebiet von Krn. . ., p. 238;  Цветкова, Б. Българо-византийските отношения. . ., 24—25;  Dölger, Fr. Einiges über Theodora die Griechin. Zarin der Bulgaren (1308—1330). — In: Mélanges H. Grégoire, T. I, Bruxelles, 1949, p. 215 sq.;  Бурмов, Ал. История на България през времето на Шишмановци (1323—1396). — В: Избр. пр., I, с. 224, бел. 30. Мирът е датиран през 1307 г. от Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 208;  Ostrogorsky, G. History. . ., p. 410;  История на България. . ., I, с. 220 и др.

 

81. Между приятелските владетели е и „българският император Светослав”. Вж. Gjuzelev, V. Les relations bulgaro-vénetiennes durant la première moitié du XIV^e siècle. — EH, 9, 1979, p. 40.

 

90

 

 

След един кризисен период [82] при неминуемо отражение на влошените татаро-генуезки отношения през 1317 г. връзките на Търновското царство с този град република били възобновени [83].

 

Действеността на цар Теодор Светослав постигнала не само вътрешна, но и външна стабилност на българската държава и отчасти върнала международния ѝ престиж.

 

Въпреки опита да бъде привлечена, България останала настрана от противовизантийската коалиция, организирана в 1308 г. от френския принц Шарл Валоа. Като съпруг на внучка на Балдуин II той се стремял да възстанови Латинската империя в Цариград [84]. Вероятно съображенията на българския цар били активното участие на Стефан Милутин в подготовката и уговорката да получи при благоприятен изход на действията срещу Византия нови територии от владяната тогава от нея част от Македония [85]. Това вече било достатъчно, за да определи поведението на Теодор Светослав, защото присъединяването към коалицията било в разрез с политиката му за възвръщане на населените с българи земи, влизали преди в състава на българското царство. След разпадането на коалицията и подобряването на сръбско-византийските отношения към 1310—1311 г. крал Стефан Милутин направил посещение на българския цар в Търново за лично обяснение на своите постъпки и с оглед запазването на мира между двете страни [86].

 

При избухналата династическа междуособица между двамата Андрониковци, дядо и внук, след смъртта на съимператора Михаил IX Андроник II поискал военна помощ от зет си Теодор Светослав. Последният изпълнил молбата му още през юни 1321 г., но явно преследвал свои лични цели — да плени императора и да освободи нови територии. Отредът обаче се завърнал, без да изпълни задачата си поради численото превъзходство на ромеите [87].

 

Цар Теодор Светослав [88] починал в началото на август 1322 г. Престола в Търново заел синът му Георги II Тертер (1322—1323), който бил също действен като него и твърде умело се възползувал от династическата борба във Византия, за да разшири започнатото от баща му освободително дело.

 

По време на жетва [89] български отряд овладял Пловдив — „голям, многолюден град, защитен с пехота и конница, разположен в удобно място, така че той бил най-самозадоволяващ се от другите градове на континента” [90]. Царят поставил силен гарнизон от български и алански войски под началството на Иван Русина, защото градът се намирал „на границата между неговите и ромейските владения” [91]. Българите обаче не успели в действията си при Одрин. При настъпило временно помирение между двамата Андрониковци обединените ромейски сили начело с внука съимператор им нанесли поражение [92].

 

Внезапната смърт при неясни обстоятелства, вероятно при поход [93], на младия български цар през март или април 1323 г. [94] прекратила династията на Тертеровци, тъй като той не оставил наследник.

 

Това създало междуцарствие в България и условия за временна загуба на възвърнатите земи на юг от Стара планина. Вестта за неочакваната кончина на младия цар ще да е предизвикала смущение сред населението в Тракийското Поморие — българско и ромейско. С оглед да предотвратят нови разорения в земята си, която се била превърнала в арена на военни действия през предшествуващия половин век, обитателите на градовете от Тунджа до морето — „между Месемврия и Стилбнос” — сметнали, че ще намерят закрила у по-силния според тяхна преценка владетел. Те се подчинили доброволно на имп. Андроник II, който лично им назначил управители. Успоредно с това братът на бившия цар Смилец Войсил, който след разгром при р. Скафида в 1304 г. намерил убежище във Византия и постъпил на имперска служба, се завърнал в родината с малък отряд. „Останалите мизийски градове от „Стилбнос до Копсис” му се подчинили доброволно „поради племенна общност”, а когато той предложил услугите и войската си на Андроник III [95], последният го удостоил със званието „деспот на Мизия” [96] ( = България). След своите независими един от друг действия [97] двамата нашественици в българските предели съединили усилията си, за да превземат Пловдив. Бранителите му обаче устояли на обсадата, ръководена лично от младия император [98].

 

*  *  *

 

Надвисналата опасност неминуемо сплотила българското болярство. При избора на нов цар то не било движено само от необходимостта да излъчи от своята среда най-мощния, който разполагал с необходимите материални възможности за набор и издръжка на по-голяма войска [99], а и от наложителността да се ползува с престиж. Тези именно качества обладавал видният болярин деспот Михаил. От една страна, той имал знатен произход като издънка на семейството на възстановителите на българската държава — Асеневци, а, от друга страна, преди 1313 г. [100] наследил от своя баща едно обширно и богато на рудници и други блага владение — според споменатото вече свидетелство на неизвестния по име доминикански монах от 1308 г. Ето защо през есента на същата година болярите предоставили търновския престол на владетеля на Видинската област „Михаил, син на техния (т. е. българския) деспот Срацимир” [101]. Той е известен от другите източници само като Шишман, но

 

 

82. Вследствие на враждебните отношения между българските власти в Белград на Днестър към генуезките търговии и монасите от ордените на св. Франииск и св. Доминик през 1315—1316 г. генуезкият Съвет за Хазария в Кафа издал през 1316 г. забрана на търговците си да посещават български пристанища (Deuetum de non eundo in Zagora и Deuetum de non eundo in Sizopolim). Вж. посочените извори и книжнина y Gjuzelev, V. Du commerce génois. . ., и тук бел. 41.

 

83. Пак там. Вж. също Belgrano, L. T. Prima serie di documenti riguardanti la colonia di Pera. — In: Atti della Società Ligure di Storia Patria, vol. XIII/2. Genova, 1884, p. 120.

 

84. За коалицията и постъпките да бъде привлечена и България в нея вж. Laiou, А. Е. Constantinople and the Latins. . ., p. 200.

 

85. Мошин, В. Договорът на крал Урош II Милутин со Карло Валоа од 1308 г. за поделбата на Византиска Македонија. — В: Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија. Т. II, Скопје, 1975, с. 415 сл.

 

86. Ангелов, П. Болгаро-сербские политические отношения. . ., 113—115 и пос. там изворово известие и книжнина.

 

87. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 221. За събитията и книжнината по междуимператорската междуособица вж. Bosch, U. V. Kaiser Andronikus III Palaiologos. Versuch einer Darstellung der byzantinischen Geschichte in der Jahren 1321—1341. Amsterdam, 1965, p. 14 sq.

 

88. Според последните уточнения на Йончев, Л. О некоторых вопросах болгаро-византийских отношений в период с 1322 по 1324 гг. — EH, X, 127—128. Срв. Иречек, К. История. . ., с. 337;  История на България. . ., I², с. 221;  Цветкова, Б. Българо-византийските отношения. . ., с. 29;  За смъртта на Теодор Светослав. — ИИБИ, 3—4, 1951, 269—272.

 

89. Йончев, Л. О некоторых вопросах. . ., с. 128.

 

90. Според Йоан Кантакузин, ГИБИ, X, с. 222.

 

91. Пак там, с. 224.

 

92. Пак там, с. 223.

 

93. Йончев. Л. О некоторых вопросах. . ., с. 130.

 

94. Гюзелев, В. България в края на XIII — началото на XIV в. Царуването на Тертеровци (1280—1322). — В: България 681—1981. С., 1981, с. 158.

 

95. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 223.

 

96. Пак там.

 

97. Йончев, Л. О некоторых вопросах. . ., с. 130.

 

98. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 223.

 

99. Бурмов, Ал. История на България, 230—231.

 

100. Ников, П. История на Видинското княжество. . ., с. 106.

 

101. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 225. За званието деспот на Михаил Шишман вж. Ферјанчић, Б. Деспоти у Византји. . ., 147—149.

 

91

 

 

вероятно е носел двойното име Шишман-Срацимир. По този начин чрез новоизбрания цар Михаил III Шишман Асен (1323—1330), който бил потомък на цар Иван Асен II от брака му с Ирина Комнина [102], в Търново започнала да управлява втора династия от Асеневци [103].

 

Видинската област заемала едно сложно политическо положение спрямо търновския цар и сръбския крал. Както баща си Шишман-Срацимир, така и Михаил Шишман Асен признавал върховенството или по-скоро покровителството на крал Стефан Урош II Милутин, за чиято дъщеря Анна бил женен. Вероятно при настъпилите междуособици в Сърбия след смъртта на тъста си (29 октомври 1321 г.) Михаил отхвърлил и тази относителна зависимост [104]. Същевременно наред с различните високи титли, с които е назован в изворите, най-правдоподобно носената от него е била според нас „деспот на България”, но липсват данни, от кого я е получил [105]. Това особено положение позволило на видинските феодални владетели да се ползуват със значителна самостойност и обособеност по отношение на търновския цар и краля на Сърбия.

 

С възцаряването на Михаил III Шишман Асен се прекратило съществуването на две български държави — царство и деспотство, защото се обединили в персонална уния. По-различен е случаят в 1257 г., когато отцепилите се български боляри от западните краища се върнали с владенията си в пределите на Търновското царство и признали най-мощния между тях — Константин Тих — за свой върховен владетел. Общото в случая е, че те се обединили около този, който владеел най-обширната и богата земя.

 

След като заел престола в Търново, цар Михаил III събрал войска, която подсилил със „съюзна от угровласи. . . и скити” [ = татари], и потеглил „срещу градовете, които след смъртта на [Георги II] Тертер минаха на страната на ромеите”. Той ги подложил на обсада и опустошил околностите им [106]. Обкръжилият Пловдив имп. Андроник III се опитал да обедини силите си с тези на Войсил при градчето Потука [107], но не могъл да осъществи плана си и да окаже помощ срещу действията на българската войска и царят ги подчинил доброволно („по спогодяване”) [108]. Последният изпратил отряд, за да подмени гарнизона в Пловдив, но ромейските привърженици в града използували изтеглянето му начело с Иван Русина поради очакваната смяна, за да отворят крепостните врати на византийската част със стратег Георги Вриений. Последният бил оставен от императора да осигурява родопските крепости от възможни нападения на българите [109].

 

Цар Михаил III блокирал Пловдив и започнал действия срещу Войсил в Копсис и други четири околни крепости с неизвестни имена. Боляринът изменник могъл да устои на натиска почти цяла година благодарение на получаваната подкрепа от имп. Андроник III. Местното население обаче било на страната на своите сънародници и против родоотстъпника Войсил. Ето защо той трябвало да забегне отново във Византия и крепостите му се предали на царя [110]. След освобождението на Северна Тракия (с изключение на обсадения Пловдив) българската войска нахула в имперските предели и достигнала Вира и Траянопол — и двата града по деснобрежието на Долна Марица. Михаил III продължил натиска си и през пролетта на следната 1324 г. с набези на татарски отряди [111].

 

Въпреки численото превъзходство на византийците българският владетел умело използувал противоречията сред тях поради династическата им криза, за да освободи завзетите територии в Тракия. При действително неблагоприятното за него съотношение на силите той подел почина за уреждане на взаимоотношенията, за да осигури договорното признание поне на придобивките си и главно да привлече империята в обща борба срещу Сръбското кралство [112]. Всичко това той постигнал чрез сключения в началото на м. август 1324 г. [113] мир с Византия. Актът бил скрепен с брака му с вдовицата на цар Теодор Светослав — Теодора, сестра на имп. Андроник III. С оглед бъдещите си цели Михаил III направил компромиса да не действува за възвръщането на Пловдив, Созопол и вероятно Агатопол [114].

 

Липсват данни в разказа на Йоан Кантакузин, за да определим с точност новата българо-византийска граница по договора, но от сведенията му за похода на цар Михаил III през пролетта на 1328 г. проличава ясно, че Росокастро и Дъбилин—Ямбол, били на българска територия, а като гранични византийски крепости останали Скопелос, Вукел (при дн. с. Маточина, преименувано от Фикел, Хасковска област) и Проватон (дн. Правади на север от Одрин в Югоизточна Тракия, Турция). Тогава се поставил въпросът за размяната на заетия от българите Вукел със Созопол [115]. Последното обстоятелство още не означава, че цялата почти Странджанска област с прилежащото ѝ Черноморско крайбрежие, където е разположен и Агатопол, са били върнати под византийска власт. Най-вероятното е, че империята могла да задържи само града пристанище Созопол с ивица територия около него. В полза на последното говори фактът, че Скопелос останал погранична крепост.

 

 

102. За потеклото на Михаил Шишман от рода на Асеневци вж. Божилов, Ив. Родословието на цар Иван Александър. . ., 170—171.

 

103. Пак там, с. 154, където основателно критикува възприетото в историописа погрешно схващане за „последната българска династия на Шишмановци” от 1323 до 1396 г. Вж. Божилов, Ив. България при Асеневци. . ., 81—83.

 

104. Ников, П. История на Видинското княжество. . ., 107—116. Вж. изворовите известия и мненията в историописа у  Бурмов, Ал. История на България. . ., с. 230.

 

105. Пак там и бел. 83 и 84. Въпросната титла обаче е могла да бъде дадена от търновския цар, но също толкова вероятно и от сръбския крал, като се има предвид случаят с Войсил, който бил удостоен с титлата „Деспот на Мизия”, т. е. на България, от византийския император.

 

106. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 225. Приема се. че това били градовете между Тунджа и морето (вж. Дуйчев, Ив. у Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 220), т. е. освободените от Теодор Светослав Дъбилин, Лардея, Ктения, Русокастро, Въхело—Анхиало, Несебър—Месемврия, Созопол и Агатопол (вж. Бурмов, Ал. История на България. . ., 223—224).

 

107. Селището Потука, споменато и в житието на Михаил Войн (вж. Иванов, Й. БСМ, 422—424), е неуточнено с положителност. Според Иречек, К. Пътни бележки за Средна гора и за Родопите. ПСп, 8, 1884, с. 41, Потука се намирало между Пловдив и Сливен, но по-близо до последния, а според Дуйчев, Ив. у Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 220 „някъде към Казанлък или Стара Загора”. Чангова, Й. Средновековното селище над тракийския град Севтополис (XI—XIV в.), С., 1971, с. 149 сл., го отъждествява с разкопаното селище в чашата на язовир „Георги Димитров” при Казанлък. Срв. рецензията на Божилов, Ив. — ИПр, 1974, № 1. 125—126, който възразява срещу това отъжлествяване. Най-правдоподобната и приемлива локализация на Потука предлага Попов, Ат. Средновековният Крън. . ., с. 242 — между селото Крън и гр. Шипка, където има местност, носеща името Потука.

 

108. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 225—226.

 

109. Пак там, 226—227.

 

110. Пак там, с. 227. Според К. Иречек (Пътувания. . ., с. 427) и Ал. Бурмов (История на България. . ., 227—228) — до Сливен;  Hиков, П. Из историята на Подбалканската област. . ., с. 31 — включвали Крън, Боруй и Ряховица.

 

111. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 227—232.

 

112. Вж. анализа на изворовите известия (между които и Йоан-Кантакузиновия израз за намека на българския цар, че „след малко, когато щели да се свържат в здраво приятелство, те щели да се сражават заедно срещу други неприятели”, в ГИБИ, X, с. 228) и правилните изводи на Йончев. Л. О некоторых вопросах. . ., 133—138.

 

113. Според датировката на Ал. Бурмов (История на България. . ., с. 238).

 

114. Пак там, с. 237, бел. 132;  Bosch, U. V. Kaiser Andronicus III Palaiologos. . ., p. 61.

 

115. ГИБИ, X, c. 255, 259—262.

 

92

 

 

Българо-византийското разбирателство и разтрогването на брака на цар Михаил III с Анна, сестрата на заемащия сръбския престол Стефан Урош III Дечански (1321—1331), и последвалото нейно заточение изострили още повече недружелюбните отношения между България и Сърбия. Те били породени преди всичко от отхвърлянето на зависимостта, т. е. излизане от сферата на влияние, установена от крал Стефан Урош II Милутин, и вследствие на вероятната подкрепа, оказана на Владислав, братовчед на Стефан Урош III Дечански, в борбата между двамата за сръбския престол [116]. За последното обаче липсват сигурни данни [117]. При създадената обстановка с междуособицата сред ромеите българският цар прозирал ясно нарастващото значение на Сърбия в една борба за надмощие на Балканите [118]. Дори и да е бил предприел действия срещу Стефан Дечански, след сродяването на последния с Андрониковци българският владетел се видял принуден да ги прекрати в резултат на мисията на хлъмския епископ и бъдещ сръбски архиепископ Данило в Търново през 1324 г. С това Михаил III целел да предотврати изолацията на България и да избегне създаването на условия за сближаване между западния и южния си съсед и образуването на съюз между тях срещу страната му [119].

 

При новото влошаване на отношенията между двамата Андрониковци през април 1327 г. старият император сключил военен съюз с Михаил III срещу своя внук [120]. За тази си постъпка българският цар се ръководел от редица съображения: на първо място било засилването на Андроник III след победата му над войските на стария император при р. Мелас (дн. Каваксу, вливаща се в Сароския залив), сближението му със Стефан Дечански и променената обстановка в Македония и Южна Тракия. Младият император укрепил позициите си в първата област и разпрострял своята власт от югозападния ѝ дял (Охрид и Прилеп) към останалите ѝ покрайнини [121]. С тези си действия той станал причина да бъде облагодетелствувана Сърбия. За да не попадне в негов плен като привърженик на дядо му, неговият племенник Михаил Асен се предал на Стефан Дечански заедно с управляваните от нето крепости Просек, Велес и Щип [122]. Не на последно място бил и старият замисъл на Михаил III да се сдобие с позиции в самия Цариград. За целта изпратил трихиляден конен отред начело с Иван Русина, за да овладее императорския дворец. Планът бил предугаден от Андроник III, който съобщил своите опасения на дядо си. Така от византийска страна били взети необходимите мерки, за да се осуети опитът на българския цар, който очаквал на границата развръзката със съсредоточена войска, подсилена с татари. След неуспеха на почина си Михаил III се оттеглил [123].

 

Междувременно през май 1328 г. Андроник III влязъл в столицата, свалил от престола своя дядо и се провъзгласил за самодържец на империята, а нахлулият в ромейските предели български цар трябвало отново да се оттегли, без да освободи нови територии в Тракия.

 

След ответен поход на Андроник III, при който бил превзет Дъбилин—Ямбол и опустошена околността му, през м. юни с. г. Михаил III повторно навлязъл във Византия, превзел крепостта Вукел и обсадил Проват. Тогава именно той предложил размяната на първата крепост срещу „многонаселения и голям град на Черно море Созопол” [124]. Стълкновението било избегнато благодарение на посредничеството на Мария, вдовицата на Михаил IX, майка на Андроник III и тъща на Михаил III. При кратката им среща в Одрин през октомври 1328 г. последният върнал Вукел, но не получил Созопол, а само значителна сума като откуп [125]. Сведенията в изворите за тези събития спомагат да се изясни в общи черти къде е минавала българо-византийската граница от лятото на 1324 г., останала непроменена и след прекратяването на враждебните действия между двете страни през 1328 г. България получила потвърждение за възвърнатото от времето на цар Теодор Светослав с изключение на Созопол. Боруй пак изобщо не се споменава при военните действия. Така трасето на границата ще да е минавало по южните склонове на Средна гора, Чирпанските, Манастирските и Дервентските възвишения, Сакар, Странджа и Пединадаг.

 

След срещата си в Одрин през октомври 1328 г. и пролетта на следната година византийският имп. Андроник III и българският цар Михаил III се събрали отново „между Созопол и Анхиало в т. нар. Кримни (Кримна)” [126], където сключили „здрав мир и военен съюз” [127]. Въпреки че Й. Кантакузин не съобщава срещу кого е бил насочен този съюз, последвалите събития разкриват, че двамата владетели уговорили общи действия срещу Сърбия [128]. Нейните завоевателни стремежи в южна посока засягали пряко интересите както на България, така и на Византийската империя.

 

Отношенията между владателите на двете държави поотделно със Стефан Дечански били крайно недружелюбни и се изострили през предходните няколко години. Сръбският крал бил в съюз с Андроник II и го подпомагал срещу оспорващия властта му негов внук. Насърчен от лесното присъединение на териториите по Средни Вардар (Просек, Велес и Щип) през 1329 г., той се насочил към Охрид, но при известието, че Андроник III се отправил към застрашения град, бързо се оттеглил. След отстъплението му Сърбия обаче задържала до 1330 г. някои от завладените крепости в Прилепско и Битолско [129].

 

Двата лагера усилено се подготвяли за стълкновението — пратеничество на цар Михаил III сключило военно съглашение в Цариград, а Стефан Дечански потърсил помощта на Дубровнишката република за прекратяване на доставката на оръжие за България и съдействие за набирането на наемници. Сръбският крал

 

 

116. Бурмов, Ал. История на България. . ., 241—242.

 

117. Йончев, Л. О некоторых вопросах. . ., 137—138.

 

118. Станојевић, Ст. Историја срба. . ., с. 134.

 

119. Бурмов, Ал. История на България. . ., 242—243.

 

120. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 255;  Бурмов, Ал. История на България. . ., 247—248.

 

121. Пак там, 230—255, 248;  Мутафчиев, П. Сръбското разширение в Македония. . ., с. 14.

 

122. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 253;  Н. Григора, пак там, XI, 155—156. Вж. също известието на архиепископ Данило (Даничић, Ђ. Животи краљева. . ., с. 197) у Мутафчиев, П. Сръбското разширение в Македония. . ., с. 14;  Томоски, Т. Исправки и дополненија. . ., 117—118 и приложената карта, където поправя и уточнява изказаните гледища, като установява, че през 1328 г. Стефан III Дечански е придобил крепостите Велес, Щип, Просек, Чрешче, Добрун (за локализацията ѝ вж. тук бел. 131) и областите Тиквеш и Слан дол до пл. Градешка, Струмица, Огражден и Беласица пл.

 

123. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 255—259.

 

124. Пак там, 259—261. За събитията вж. Гюзелев, В. Ямбол. . ., 55—56.

 

125. Бурмов, Ал. История на България. . ., 252—253, където с данните на H. Григора се разкрива тенденциозното и невярно представяне на събитията у Йоан Кантакузин.

 

126. Погрешно приемана в историописа като крепост. Според добре обоснованото проучване на Кр. Гагова (Пътна система в Северна Тракия. . ., с. 93) под този топоним трябва да се разбира окопът Еркесия, който действително започвал между посочените два града — Анхиало на българска, а Созопол на византийска територия, при Дебелт на Мандренското езеро. Вероятно Андроник III е дошъл на срещата по море от Созопол.

 

127. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 262—263.

 

128. Бурмов, Ал. История на България. . ., 254—255;  Гюзелев, В. Ямбол. . ., с. 56.

 

129. Вж. тук бел. 131 — известието на Г. Акрополит. Мутафчиев, П. Сръбското разширение в Македония. . ., с 14, смята погрешно, че Стефан Дечански загубил някои от завладените от баща му крепости към Кичево и Дебър през 1283 г.

 

93

 

 

се опитал да привлече за съюзник и войводата във Влашко Иванко Бесараб [130].

 

Имп. Андроник струпал войската си в Битоля и изчаквал съюзника си, който на 19 юни 1330 г. потеглил с част от своята войска на запад [131]. Противно на обвиненията в житийната книжнина от епохата, отправени към българския цар, че искал да завладее сръбската земя [132], насочването му към завзетите от Стефан Дечански и баща му български покрайнини в Македония разкрива ясно действителните му намерения — да ги освободи. Михаил III явно е целел също да попречи на ромеите да заемат и задържат отвоюваните територии. Това е по-приемливо обяснение за предприетите действия. отколкото предположението, че искал да обедини силите си с византийските, за да нанесе съкрушителен удар [133]. Преди всичко Михаил III разполагал с повече войска независимо от преувеличенията у сръбските извори, където се цели да се възвеличи победата на Стефан Дечански [134]. Вероятно най-точно броят на Шишмановата войска е даден от Н. Григора: 12 хил. собствени части и 3 хил. Съюзници [135] власи, татари и „яси” — вероятно от Южна Бесарабия и Молдова [136].

 

Българският цар очаквал допълнително отредите на брат си Белаур и братовчед си Иван Александър.

 

Сръбският крал изпратил пратеници с предложение да се прекратят враждебните действия, но срещнал отказ [137] вероятно защото Михаил III получил уверения само за желанието му двамата владетели да живеят в предишното разбирателство, но не и някакви гаранции или дори готовност да върне завладените български земи. При напредването на българските войски не в очакваната посока (през Ниш към вътрешността на Сърбия), а през Средец към долината на Струма Стефан Дечански напуснал позициите си в Добричкото поле (при вливането на р. Топлица в Българска Морава) и се отправил към тях [138]. Двете враждебни войски се изправили една срещу друга пред Велбъжд: сръбската в долината на р. Соволщица, преди наричана и Каменичка, а българската завзела завладения от противника и превърнат в гранична крепост по това време Земен.

 

Повторното предложение на Стефан Дечански за прекратяване на войната било схванато от Михаил III за нежелание на противника да се сражава. Сключеното примирие, при което българските войски се пръснали за продоволствие, обаче било само хитър ход, защото сръбските войски вероломно започнали действията, след като получили очакваните подкрепления. Българският цар не могъл да изчака остатъка от войските си и дори не успял да построи в боен ред наличните, защото те вече се били отдалечили из околността. Така нападението на 28 юли 1330 г. на сръбската войска и набраните от Дубровник наемници от Италия — каталонци, или „келти”, под командуването на престолонаследника — бъдещия крал Стефан Душан, се превърнало в изтребление на Михаиловата войска. Смъртно ранен бил и самият български цар. Той починал и го погребали в църквата „Св. Георги” в с. Старо Нагоричане [139], Кумановско.

 

Поражението на българската войска при дн. с. Шишковци, Кюстендилско [140], попречило на освобождението на югозападните български земи и предпоставило достигането на връхната точка във възхода на сръбската държава през мимолетното, дори не и полувековно съществуване на нейната империя. Тя траяла само докато я управлявал Стефан Душан (1331—1355), обявил се за „цар” в стремежа си да се изравни с българските владетели.

 

Крал Стефан III Урош Дечански не могъл обаче да изпълни съкровеното си намерение — да завладее цялото българско царство, както именно той тържествено обявил до „целия събор на сръбската земя”, до жена си и до

 

 

130. Бурмов, Ал. История на България. . ., 254—255 и пос. там източници. Очевидно Ал. Бурмов греши в името на воеводата — Влайко. Той имал и второ име — Владислав, и заемал длъжността от 1364 докъм 1377 г. По време на разглежданата война воевода в Угровлашко бил дядо му Иванко Басараба (около 1310—1352 г.), който вероятно имал и второ име Влайко. За наетите чрез посредничеството на Дубровник 1000 каталонски бойци вж. Динић, М. Шпански најмници у српской служби. — ЗбРВИ, књ. 6, 1960, 15—28.

 

131. Бурмов, Ал. История на България. . ., с. 256. Според сведенията на Й. Кантакузин (ГИБИ, X, 263—264) византийската войска завзела някои малки погранични крепости на сръбска територия: Βουτζοῦνιν, Δεύριτζαν, Δομβροῦνιον, Καβαλλάριον, Συδηρόκαστρον. В коментара (пак там, бел. 133) за последните се препраща правилно към споменатите обекти при обиколката на Г. Акрополит през 1257 г. като претор в Македония у Златарски, В. H. История. . ., III, с. 482, но там тя не е локализирана. В бел. 132 за останалите крепости се пояснява, че те са били в югозападните предели на Сръбското кралство. Всъщност те са били завладени от Сърбия през 1329 г. Крепостите са отъждествени от Томоски, Т. Белешки по повод воениот поход на Андроник III. . ., 41—44, както следва: Вуцунин — при с. Бучин, Прилепско (по Снегаров, Ив. По въпроса за епархията на Климент Охридски. — ИИИ, 10, 1962, с. 219); Сидерокастрон със с. Железнец в областта със същото име (османотурска калка Демир Хисар) в Битолско, Дебрицан — в местността Кула край р. Сътеска близо до с. Песочени и Ново село в областта Дебрица (османотурска деформация Дебърца) в Охридско; Каваларион — получила вероятно името си от крепостта на лявата страна на р. Шемница между селата Лопатица и Габаловци, Битолско; Дубрунин в местността Добромир близо до махалата Свети Иван при с. Слепче, областта Железнец в Битолско.

 

132. Бурмов, Ал. История на България. . ., с. 255 и пос. извори в бел. 281.

 

133. Пак там, с. 257.

 

134. Пак там, с. 259.

 

135. H. Григора, ГИБИ, XI, с. 159.

 

136. Вж пос. изворови известия у Бурмов, Ал. История на България. . ., с. 259, бел. 316—326. Интерес представлява една сръбска епична песен „Слава краља Дечанскогъ и војна бугара са срблима. Изачено из песнама, спевани г. Др. Іоаномъ Суботичемъ, а препечатено слепцемъ Ереміомъ О. Караџичемъ. У Београду, у книгопечатаны Княжества Србскогъ, 1855.” Освен описание на подготовката и на сражението при Велбъжд в 1330 г. в песента се изброяват отредите на двете воюващи страни. Войската на цар Михаил III Шишман Асен е представена с шест чети: I — на Белаур, брат на царя, от черноморци от Хърсово, Варна — „Истрополи на мору Сокола”; II — на Раксин от Видин, Никопол и др.; III — на деспот Михаил от „Тракие и господске земље Романие — Плискова града”, Прискове (вер. Преслав), Копсис, Столбона (вероятно Сливен); IV — на цар Михаил от Търново, Триадица ( = София), Бонона града (вероятно Бояна), Перник, Щипоне (дн. Ихтиман); V — на Босило от дн. Македония — Загори (обл. в Епир), Моровизд, Мъглен, Нотя град, Мъгленска земя, Железник, Мелник, Струмица, Соск (Съботско, дн. Ардея), Острово (дн. Арниса), Просек, Илеса (Велес?'), VI — на деспот Елшимир от Агатопол, Лердея, Месемврия, Скафида и Крън. Към последната чета погрешно са прибавени (вероятно размесени) Охрид, Костур, Томор, Валовища, р. Черна, а е следвало да бъдат включени в IV чета, към която пък при размяната е прибавен Дебелт.

 

В тази поема, която следва ла се разглежда с голяма предпазливост, има известна историческа основа, що се отнася до фактите, личностите и географските обекти. Те могат да бъдат запазени в текста по предание от певците, но има вероятност и епосът да е фалшифициран, т. е. да е съчинен през първата половина на XIX в. въз основа на известни тогава извори, като например бонските издания на Г. Акрополит и Н. Григора и други сръбски домашни извори, обнародвани от Павел Й. Шафарик и др., с оглед да се повиши патриотичното чувство у сърбите.

 

Заслужават внимание някои от началниците на отредите и местата, откъдето са попълнени бойците им. Всички те са исторически лица, като например Белаур, който достигнал на полесражението късно (забавянето при придвижването към Велбъжд би могло да се обясни с отдалечеността на владението му — Черноморието, въпреки че се приема да е бил видински феодал. Също така и под „Босило” с четата от дн. Македония може да се крие братът на цар Смилец Войсил, за когото последните сведения у Й. Кантакузин (ГИБИ, X, с. 249) сочат, че бил на византийска служба в Охрид. Твърде показателно е също, че войските от дн. Македония, която през това време била във византийски ръце, били поставени под командата на българския цар.

 

137. Данилов продължител (вж. Даничић, Ђ. Животи краљева. . ., 179—180;  Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 264).

 

138. Бурмов, Ал. История на България. . ., 256—257.

 

139. Пак там, 257—268. За надписа на гроба му вж. Иванов, Й. БСМ. 132—134, а за сражението Иванов, Й. Северна Македония. С., 1906, 52—54;  Станојевић, Ст. Битка под Велбужд. Београд, 1930.

 

140. За локализацията на сражението вж. Иванов, Й. Северна Македония. . ., с. 51.

 

94

 

 

архиепископа Даиило [141], чието изпълнение предприел „присьно”, още на следващия ден 31 юли 1330 г. [142] Кралят само уведомил сестра си Анна за смъртта на нейния съпруг и български цар, без обаче да и даде каквито и да било уверения, че търновският престол ще остане за нейния син Иван Стефан [143]. Още с преминаването на границата и заемането на първото селище на българска територия — Извор (дн. едноименно село в Радомирско) в областта Мрака— оцелелите от пръснатите във велбъждската околност войски на цар Михаил III се съединили със закъснелите отреди начело с Белаур и деспот Иван Александър, които не могли да вземат участие в сражението.

 

Преодолели първоначалното смущение, болярите начело с цар Михаиловия брат Белаур, загрижени да запазят владенията си и положението си, изпроводили пратеници до Стефан Дечански с предложение за обединяването на двете държави под властта му [144]. Въпреки твърдението на Даниловия продължител, че сръбският крал проявил великодушие, по-нататъшното му поведение се определило от други съображения — очевидно той оценил съвсем правилно обстановката 1) по това време не разполагал с войска, с която да предприеме настъпателен поход и да води сражение със свежите и вече организирали се български въоръжени сили [145],  2) не бил сигурен и за тила, тъй като още нямал сведения за намеренията на Андроник III, чиито войски били съсредоточени в Македония [146]. При това положение Стефан Урош III Дечански се отказал от несигурното завладяване на България и се задоволил да наложи поне влиянието си в Търново. За целта едва сега изпратил съобщение до сестра си заедно с един сръбски отред, който да я подпомогне за овладяване на властта и престола за сина ѝ Иван Стефан (1330—1331) [147].

 

Вероятно сръбският крал е целял да укрепи положението на своя поставленик племенник и особено предвид неосъществимостта им се отказал от териториални придобивки за сметка на Търновското царство. К. Иречек предполага, че е задържал само Ниш, но подобен успех не би бил премълчан от житиеписеца на Стефан Дечански [148]. Последният се задоволил с богатата плячка в стана на Михаил III и, изглежда, разчитал, че ще може да се справи с по-малочислената ромейска войска в Македония [149] и по този начин ще разшири завоеванията си в тази посока. Пресмятанията на сръбския крал излезли верни. Андроник III се оттеглил при известията за поражението на Михаил III и за промяната в Търново и главно понеже решил, че ромейските войски „трябвало да напуснат тамошните (т. е. в Македония) места, понеже нямало да спечелят почти нищо за себе си, тъй като кралят вече се освободил от войната с мизите ( = българите) и би могъл лесно да се защитава срещу тях, които опустошават страната му, и да се отправят срещу Мизия, понеже надеждите там бяха големи” [150]. Той оставил войска на стратега си Сиргиан за отбрана срещу Сърбия и се завърнал в Одрин с останалата войска [151].

 

Под предлог, че сестра му — втората съпруга на Михаил III — била отстранена от власт в Търново и ѝ се наложило да се спасява с бягство в Цариград [152], имп. Андроник III събрал допълнително войска и през есента на 1330 г. нахлул в подбалканските владения на България. При опустошителния му поход градовете Въхело—Анхиало, Несебър—Месемврия, Аетос, Ктения, Росокастро и Дъбилин—Диампол, доброволно се подчинили на властта му [153].

 

Претърпените териториални загуби и главно заплахата от нови вследствие на влошените отношения с Византия създали значителни брожения сред болярството. Като най-ярки противници на новия цар се явили подкрепилите навремето баща му цар Михаил III, когато решил да се разведе с първата си съпруга и да я заточи. Тогава (лятото на 1324 г.) Иван Стефан бил лишен от съуправлението с баща си като съцар и споделил участта на майка си. Особено засегнати се смятали тези, които владеели земи на юг от Стара планина, поради заплахата да ги загубят при очаквано с промяната на престола ново ромейско нахлуване [154].

 

Възползувани от междуособицата в Сърбия между крал Стефан Урош III Дечански и съуправляващия му син Стефан, която лишила техния поставленик от подкрепа, през началните месеци на 1331 г. протовестиарът Раксин и логотетът Филип свалили от престола Иван Стефан. Той забегнал с майка си. сродници и други приближени при своя вуйчо в Сърбия [155].

 

*  *  *

 

Болярите избрали за нов цар сестреника на Михаил III Иван Александър Асен (1331—I371) [156], който поставил началото на управлението на България от друг династически клон на семейството на Асеневци [157]. Очевидно той също взел участие в преврата и бил между засегнатите от последиците на политиката, водена от братовчед му Иван Стефан. Макар че той самият управлявал областта със средище Ловеч [158], баща му деспот Срацимир владеел застрашените от Византия земи на юг от Стара планина със средище Крън.

 

След поемането на властта в Търново Иван Александър побързал още през пролетта на 1331 г. да се възползува от затрудненията на Византия, която се намирала под неудържимия натиск на османските турци в Мала Азия [159], за да възвърне заграбените от Византия

 

 

141. Данилов продължител (вж. Даничић, Ђ. Животи краљева. . ., 187—190):

Вж. новосръбския превод на Л. Миркович (Животи краљева. . ., 143—144).

 

142. Трифонов, Ю. Деспот Иван-Александър и положението на България след Велбуждската битка. — СпБАН, XLIII, 1930, с. 84.

 

143. Данилов продължител (вж. Даничић, Ђ. Животи краљева. . ., 191—192; новосръбски превод на Миркович, Л. Животи краљева. . ., 144—145).

 

144. Бурмов, Ал. История на България. . ., 265—266. Трифонов, Ю. Деспот Иван-Алсксандър. . ., с. 86, приема, че българските боляри са били поставени прел свършен факт.

 

145. Трифонов, Ю. Деспот Иван-Александър. . ., 87—88.

 

146. Бурмов, Ал. История на България. . ., с. 267.

 

147. Пак там, с. 268;  Трифонов, Ю. Деспот Иван-Александър. . ., 88—89, приема, че една от причините, за да се откаже сръбският крал от завладяването на България, била, че това щяло да предизвика конфликт с татарския хан Узбек, който още се считал за сюзерен на българския цар.

 

148. Иречек, К. История. . ., с. 343, се позовава на включването на Нишката епархия в списъци на сръбски епископства, без да ги посочва. Вж. Бурмов, Ал. История на България. . ., с. 268, бел. 29.  Трифонов, Ю. Деспот Иван-Александър. . ., 86—87, е напълно категоричен, че България не е направила никакви териториални отстъпки, защото липсва каквото и да било известие в изворите в тази насока.

 

149. H. Григора, ГИБИ, XI, с. 160;  Данилов продължител (вж. Даничић, Ђ. Животи краљева. . ., с. 193, 196—197).

 

150. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 265.

 

151. Пак там, с. 266.

 

152. Пак там.

 

153. Пак там. Н. Григора, пак там. XI. с. 161. За датировката на събитията вж. Бурмов, Ал. История на България. . ., с. 271;  Loenertz, R.-J. Ordre et désordre dans les mémoires de Jean Cantacouzène. — REB, 22, 1964, p. 222 sq.

 

154. Бурмов, Ал. История на България. . ., 270—272.

 

155. Пак там, 272—273.

 

156. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 266;  H. Григора, пак там, XI, с. 161.

 

157. Върху произхода по майчина линия на цар Иван Александър Асен бяха изтъкнати редица съображения от Трифонов, Ю. Деспот Иван-Александър. . ., 62—63;  Златарски, В. Н. Вопрос о происхожленни болгарского царя Ивана Александра. — В: Сб по славяноведению. T. II, СПб., 1906, 1—30;  Бурмов, Ал. Към историята на Крънската област. . ., 218—219. Вж. допълнителните извори и доводи на Божилов, Ив. Родословието на цар Иван Александър. . ., 153—177, с които въпросът бе убедително и окончателно разрешен.

 

158. Бурмов, Ал. История на България. . ., с. 219.

 

159. По същото време според разказа на Никофор Григора (ГИБИ, XI, с. 161) османските турци превзели Никея. За датировката на похода вж. Ангелов, Д. Българо-византийските отношения през периода 1331—1341 г. от царуването на Иван Александър. — ВИСб, 1973, № 1, с. 37.

 

За османското завладяване на Мала Азия вж. Wittek, P. Das Fürstentum Mentesche. Studien zur Geschichte Westkleinasiens im 13.—15. Jh. Istanbul, 1934;  Werner, Е. Die Geburt einer Grossmacht. Die Osmanen. Berlin, 1971;  Lemerle, P. L'Emirat d'Aidin, Byzance et l'Orient. Recherche sur la geste d'Umur Pacha. Paris, 1975, и др.

 

95

 

 

територии в Тракия след поражението при Велбъжд. Със сполучливи действия българската войска, подсилена със съюзна „скитска” (т. е. татарска), възвърнала едни „с оръжие, а други доброволно” — всички тракийски градове с изключение на Несебър [160], т. е. Въхело—Анхиало, Аетос, Ктения, Росокастро, Дъбилин—Ямбол, и др. на брой общо 15 [161].

 

Веднага след оттеглянето на българската войска [162] през юни — юли 1331 г. [163] Андроник III опустошил владенията на търновския цар, „без да щади дори снопите от жито на харманите” [164], и си възвърнал освободените от последния през пролетта на с. г. крепости с изключение на Анхиало. С оглед да попречи на самото население да предаде на търновския цар Несебър той му назначил Синадин [165] за управител [166]. Българският цар проводил пратеници до Андроник III с предложение за мир и съюз, за да се противопоставят с общи усилия срещу нашествениците турци [167], но василевсът отхвърлил разумните предложения на проявилия прозорливост Иван Александър под предлог, че крепостите били строени от дядо му Андроник II [168].

 

Българската войска се съсредоточила при Аетос, а византийската — при Росокастро, но двамата владетели започнали преговори, които завършили на 17 юли 1332 г. със съглашение за размяната на Въхело срещу Дъбилин—Ямбол [169]. Така българският цар упял да спечели необходимото му време, докато пристигне съюзният татарски отряд, и с негова подкрепа на другия ден нанесъл тежко поражение на византийците [170]. Войската на българския цар не могла да превземе Росокастро [171], но при известието за поражението на ромеите жителите на Несебър се отметнали от императора и избили неговия гарнизон. Примера им последвали и някои други крепости „около Хемус” [172].

 

Вместо да се възползува от тежкото положение на византийците, цар Иван Александър проводил отново пратеници, за да сключат мир [173]. Йоан Кантакузин, в чиято обективност не можем да не се усъмним, представя, че българският владетел се съгласил на уговорените преди сражението условия, като поставил само едно искане да се сключи брак между сина му Михаил Асен и Мария, дъщерята на Андроник III [174]. Въпреки липсата на конкретни данни в изворите един домашен източник — Похвалата за цар Иван Александър от 1337 г. — разкрива истинското положение в съобщението: „Много градове завзе с крепкост и мъжество. Такъв се яви сред нас великият Иван Александър, който царува над всички българи, който се прояви в големи и усилни битки, мощно отхвърли гръцкия цар и когато този се скиташе, го хвана в ръцете си и завзе укрепени градове: Несебър и цялото Поморие заедно с Романия, така също и Бдин, и цялото Подунавие, даже и до Морава.” [175]

 

Споменаването на Бдин с цялото Подунавие до Морава е във връзка с потушаването на избухналата размирица начело с Белаур, брат на загиналия Михаил III Шишман, който „въстанал срещу него (т. е. цар Иван Александър) и като му отнел част от царството (т. е. Видинската област), бил безпощаден и жестоко опустошил страната” [176]. Така едно ново разчленяване на държавата било предотвратено с помощта на верните съюзници татари. След разправата с размирниците бил повикан татарски отред, за да подсили войската на цар Иван Александър, и взел участие в сражението при Росокастро [177].

 

Твърде вероятно е, че на тази междуособица близо до границата на Сръбското кралство не били чужди Стефан Урош III Дечански и синът му Стефан, тъй като Белаур бил един от главните поддръжници на отстранения и забегнал с майка си Анна при вуйчо си в Сърбия цар Иван Стефан. Сръбският владетел обаче не могъл да го подкрепи и да се възползува от бунта, тъй като междувременно острата династическа борба се задълбочила. Тя завършила с удушването на краля баща в крепостта Звечан в Косово поле от привържениците на сина му. Заради това получил прозвището „Душан” и на 8 септември 1331 г. се коронясал за крал [178]. При настъпилите последици от кризата новият сръбски владетел временно трябвало не само да изостави завоевателните си планове по отношение на България, но дори бил принуден да потърси разбирателство и опора у търновския цар. За целта той се оженил на Великден 1332 г. за Елена, сестра на Иван Александър [179]. Това подобряване на българо-сръбските отношения ще да е решило изхода на Белауровата размирица и цар Иван Александър е могъл да се справи с нея само чрез татарски отреди, а сам да се отправи на юг, за да посрещне нашествието на ромеите.

 

Приятелските отношения с Иван Александър не попречили на сръбския крал умело да ги използува при всеки удобен случай за разширението на държавата си в южна посока, т. е. в българските земи в Македония, владени тогава от империята. Търсената сгода му дошла скоро — заподозреният в заговор срещу императора византийски стратег в Македония Сиргиян забегнал в Сърбия и с военна подкрепа на Стефан Душан нахлул до

 

 

160. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 266.

 

161. H. Григора, пак там, XI, с. 164.

 

162. Й. Кантакузин, пак там, X, с. 267.  Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . ., 41—42, отдава успеха на ромеите на заетостта на българския цар с бунта, воден от чичо му Белаур.

 

163. Loenertz, R.-J. Orde et désordre. . ., p. 222 sq. Срв. датировката на похода на Андроник III в Тракия на Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . ., 39—41, който приема разказа на Н. Григора за по-точен от този на Й. Кантакузин и го отнася през лятото на 1332 г. Вж. също Гюзелев, В. Ямбол. . ., с. 57.

 

164. H. Григора, ГИБИ, XI, с. 162.

 

165. Божилов, Ив. Родословието на цар Иван Александър. . ., 160—162. Срв. Ников, П. Кой е бил Синадин, чичото на Ив. Александър. — ИИД, III, 1911, 217—225.

 

166. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 266—267.

 

167. Н. Григора, ГИБИ, XI, с. 165.

 

168. Пак там.

 

169. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 267—269.

 

170. Пак там, 270—272;  H. Григора, пак там, XI, 163—164. Вж. за сражението БВИФ, 231—237 и схема № 33; Протокол на заключителното заседание. . ., с. 14.

 

171. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 272;  H. Григора, пак там, XI, 162—163.

 

172. H. Григора, ГИБИ, XI, с. 164.

 

173. Йончев, Л. Българо-византийски отношения около средата на XIV в. (1331—1344 г.). — ИПр, 1956, № 3, с. 66. Н. Григора описва положението на Андроник III като отчаяно, но българският цар проявил „съжаление и състрадание”, като сключил мира и му позволил да се оттегли с остатъка от войските си, дори го посъветвал да бъде „по-умерен занапред” поради промеиливостта на времето. Вж. също Дуйчев. Ив. у Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 247.

 

174. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 272—273. Договорът за мир бил сключен впоследствие, а сватбата едва през 1339 г. Вж. за датата Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . ., 52—53; срв. Йончев, Ю. Българо-византийските отношения. . ., 66—67.

 

175.

(вж. Цонев, Б. Славянобългарските ръкописи в Българската академия на науките. — СбБАН, VI, 1916, 4—13;  Кодов, Хр. Опис на славянските ръкописи в Библиотеката на БАН. С., 1969, с. 14. Новобългарски превод у  Дуйчев, Ив. СБК, II, с. 70 и коментар на с. 359).

 

176. Известието е на Й. Кантакузин, ГИБИ, X, с. 270.

 

177. Пак там.

 

178. Иречек, К. История. . ., с. 345.

 

179. Иречек, K. Историја срба. . ., I, с. 354;  Божилов, Ив. Родословието на Иван Александър. . ., с. 162 сл. Кралица Елена изиграла важна роля в издигането на Сърбия.

 

96

 

 

Костур. Сръбските войски били отблъснати, но при сключения на 26 август 1334 г. край р. Галико договор с Византия кралят задържал Прилеп и Охрид, а вероятно също така Струмица и Радовищ [180]. Властта на Сърбия в Македония била толкова неустойчива, че назначеният за управител Хрельо Охмучевич се отметнал и минал на ромейска страна с поверената му област от Щип до Стоб на р. Рила и Мелник. Неговото средище било в Струмица. Впоследствие Хрельо се обявил за независим владетел, но се наложило да лавира и да се подчинява ту на някои от враждуващите ромейски партии, ту на Стефан Душан, по чието нареждане накрая бил убит в 1345 г. [181]

 

След смъртта на Андроник III (15 юни 1341 г.) избухнала нова междуособица между регентите на малолетния му син Йоан V Палеолог (1341—1391): от една страна, майка му Анна Савойска и Алексий Апокавк, а, от друга — великия доместик Йоан Кантакузин [182]. Размирицата разкрила възможности за северните съседи на империята да я лишат от територии.

 

Междувременно отношенията между България и Византия се влошили поради отказа на регентството да предаде на търновския цар сина на Михаил III Шишман [183], получил убежище в Цариград вероятно с оглед да бъде противопоставен като претендент за българския престол. Това вече дало основание на цар Иван Александър да се намеси неколкократно в династическата междуособица на империята, като вземал страната ту на едни, ту на други от враждуващите през есента на 1341 и 1342 г., а след това още на два пъти през лятото на 1344 г. С изключение на действията през 1342 г., когато подпомогнал обсадената в Димотика съпруга на Й. Кантакузин, българският цар държал страната на императрицата майка и Ал. Апокавк [184]. Подбуда за участието на цар Иван Александър бил стремежът му да постигне възвръщането на държаните от империята предишни български територии в Тракия: Маричината долина заедно с големите градове Одрин, Пловдив, Димотика и др., Родопския масив и Беломорската низина [185]. Той обаче постигнал скромни успехи само през 1344 г.

 

След застрашителните походи на Йоан Кантакузин и привлечените от него съюзници турци начело с Умур в Родопската област и Югоизточна Тракия императрицата майка Анна Савойска, Ал. Апокавк и техните съмишленици потърсили съюза на цар Иван Александър. Според разказа на техния противник Йоан Кантакузин те решили, че „трябва да се проводи пратеничество при Александър, царя на мизите [ = българите], за да им помага срещу император Кантакузин. Защото персийската [ = турска] войска опустошаваше и неговата страна [186]. А той обеща, ако му дадат за награда за помощта градовете при Станимака и Цепина, по-големи и по-малки, заедно с намиращата се в тях войска [187]. А те бяха девет: Цепина [дн. Дорково [188]], Кричим [дн. едноименен град [189]], Перистица [дн. гр. Перущица], Света Юстина [дн. с. Устина в Пловдивски окръг [190]], Филипопол [ = Пловдив], град забележителен и голям, Станимака, Аетос [на върха на Соколица при гр. Смолян [191]], Бяден [дн. с. Беден, Смолянски окръг] и Косник [Козник в м. Калята и Кечидере югоизточно от дн. гр. Рудозем] [192]. Войската по-рано била над 1500 души. А тогава, по време на ромейската война, понеже бяха избити, бяха останали малко повече от хиляда, всички твърде храбри и неотстъпващи по храброст на никои от останалите, воюващи при ромеите [193]. Те, като узнаха молбата на Александър, предадоха на драго сърце градовете, понеже се уплашиха, както изглежда, да не би, ако и тези градове минат на страната на императора Кантакузин, да ги имат за неприятели вместо съюзници и подчинени. И като че ли по споразумение предпочетоха да имат за съюзник повече Александър, отколкото император Кантакузин за неприятел.” [194]

 

През април 1344 г. договорът бил сключен и се привело в изпълнение главното му условие да се предадат крепостите [195]. Цариградското правителство положило усилия да удовлетвори настойчивото искане на българския владетел да склони турците да се изтеглят от Тракия [196]. След изпълнението на двете условия цар Иван Александър се насочил със съсредоточените в Сливен войски към Родопите. Изпадналият в тежко положение Йоан Кантакузин направил неуспешен опит да осуети съюза на българския цар с противниците му, но не успял. Войските на цар Иван Александър се отправили към областта Мора (по долното течение на р. Арда), която била подвластна на Й. Кантакузин, с очевидното намерение не само да изпълни поетото задължение към цариградското правителство, но и да разшири териториалните си придобивки, осланяйки се предимно и не без основание на местното българско население. Действително една от крепостите Перперек приела още преди пристигането на царя изпратения им управител, като жителите ѝ били съгласни да приемат и българския гарнизон, но плановете на Иван Александър били осуетени от бързите действия на Йоан Кантакузин, който си възвърнал и Перперек. Българската войска се

 

 

180. Јиречек, К. Историја срба. . ., I, 357—358;  Мутафчиев, П. Сръбското разширение в Македония. . ., с. 15.

 

181. Јиречек, К. Историја срба. . ., I, с. 362;  Баласчев, Гр. Словенски надписи от Югозападна България. — Минало, 1911, № 5—6, 21—46 сл.;  Динић, M. Реља Охмуђевић. — ЗбРВИ, књ. 9, 1966, 95—118;  Прашков, Л. Хрельовата кула. История, архитектура и живопис. С., 1973;  Bertusis, M. C. Chrelja and Momčilo. Occasional Servants of Byzantium in the 14^th Century. — BSl, 1980, 201—216.

 

182. За междуособицата вж. Ostrogorsky, G. History. . ., p. 456 sq.;  История Византии. . ., III, c. 135 сл.;  Броунинг, P. Комуната на зилотите в Солун (1342—1380). — ИПр, 1962, № 6, с. 509 сл.;  Горянов, Б. Поздневизантийский феодализм. M., 1950;  Matschke, К. Р. Fortschrift und Reaktion in Byzanz im 14. Jh. Konstantinopel in der Bürgerkriegsperiode von 1341 bis 1354. Berlin, 1971.

 

183. Вж. за случая Йончев, Л. Българо-византийски отношения. . ., 66—69;  Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . . Втори период (1341—1347), 22—26.

 

184. Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . . Втори период, с. 49.

 

185. Пак там, с. 30 сл.;  Йончев, Л. Българо-византийски отношения. . ., с. 70 сл.

 

186. Още приживе на Андроник III през пролетта на 1341 г. след като набезите вече стигнали и българските прелели (вж. за това H. Григора, ГИБИ, XI, с. 166). През междуособицата, повикани от Й. Кантакузин, те започнали да навлизат и в българска територия, тъй като византийската била вече опустошена и не се намирало там повече плячка.

 

187. От искането проличава, че гарнизоните са били съставени вероятно от местни българи.

 

188. Неправилно транскрибирано Чепино в ГИБИ, X, с. 362, поправено от Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . . Втори период, с. 35, но отъждествено с квартала Чепино от дн. гр. Велинград.

 

189. Цончев, Д. Кричим през Средновековието. — ГНМП, I, 1948, 75—87.

 

190. Цончев, Д. Родопската крепост южно от Перущица. — ИБИД, XXII—XXIV, 1948, с. 249 сл.

 

191. Хайтов, H. Родопската история в някои статии и книги на проф. П. Петров. — ИПр, 1977, № 2, с. 99. Според Иречек, К. Пътувания. . ., с. 449, източно от Станимака.

 

192. Иречек, К. Пътувания. . ., с. 449;  Цончев, Д. Родопските средновековни крепости Κόσνικος и Μπέαδνος. — ИАИ, XXVI, 1963, 87—93;  Георгиева, С. Средновековните некрополи в Родопите. — В: Родопски сборник, T. I, 1965, 130—131;  Джамбов, К. Находки от Родопите, средновековни оръдия от Беден. — ГНИПд. 4, 1960, 190—192.

 

193. От израза на Й. Кантакузин проличава, че не са били ромеи и се потвърждава българският им произход. Вж. тук бел. 149.

 

194. Й. Кантакузин, ГИБИ, X, 362—363.

 

195. Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . . Втори период, с. 37.

 

196. Пак там; Йончев, Л. Българо-византийски отношения. . ., с. 73.

 

97

 

 

Оттеглила [197] към края на м. юни 1344 г. след уреждането на отношенията и прекратяването на враждебните действия [198].

 

Българският цар не успял да осъществи единодействие със сънародника си воеводата Момчил, който управлявал от името на Йоан Кантакузин областта Меропа [199] по горното течение на р. Арда, но се бил обявил срещу него [200]. Момчил впоследствие се провъзгласил за напълно самостоятелен владетел върху територията, обхващаща областите Меропа и Чеч, североизточната част от Драмско със Сминица планина (дн. Фалакрон) и западната част от Беломорската низина между последната планина и р. Трав (тур. Куручай) и залива Портолаго [201]. Средището му било в гр. Ксанти, поради което местното българско население продължило и след гибелта му при Перитор на 7 юли 1345 г. [202] да го нарича „Царево” [203].

 

За разлика от българския цар, който трябвало да се задоволи като придобивка от византийската междуособица само с освобождението на Пловдивско и част от Северозападните Родопи, Стефан Душан съумял от 1341 до 1345 г. с най-разнообразни средства да разпростре властта си върху твърде значителен дял от европейските владения на империята — останалата част от Македония без Солун, Епир без Бутрот, Етолия, Албания без Драч и почти цяла Тесалия (до планините Трипикон, Вардусиа, Велюхи, Илиаса и Отрис [204]). Съвсем естествено в случая става дума за военновременни граници, които обаче били достигнати, без да е имало каквото и да било голямо сражение — само като била използувана обстановката на безвластие поради междуцарствието и изобщо с всякакви други средства: заплахи, убийства (например на Хрельо), подкупи (например в Бер—Верия, Сяр и Воден [205]) и главно — блокади на крепостите, придружени с опустошения на цялата околност [206].

 

При осъществяването на завоеванията си в Македония сръбските крале немалко били улеснени от обстоятелството, че при нахлуванията си не могли да срещнат противодействие от страна на българските царе или на империята, тъй като последните били омаломощени от чужди нашествия, междуособици поради династически разпри и не на последно място заради сложно преплетените отношения между Търново и Цариград. Решаващите предпоставки за успехите и разширението на сръбската държава в южна посока обаче се коренят в обхваналото местните жители вследствие на бедственото им положение безразличие към каквато и да било смяна на една чужда власт с друга; и, разбира се, преди всичко в стремежа да запазят живота и имота си в бурните и размирни времена. Твърде красноречива в това отношение е характеристиката за населението в Македония, дадена още от Г. Акрополит: „Такива са жителите на западните области — лесно попадат под властта на всички господари. Така те избягват унищожението и запазват повечето от своето състояние. . .” [207]

 

Разширението на сръбските предели, нескрепено с каквото и да било договорно признание, обаче било твърде нетрайно и мимолетно, както и самата империя на Стефан Душан, разпаднала се веднага след смъртта му в 1355 г. Наистина бързият упадък и разложителните процеси обхванали както България, така и Византия, даже и сръбската държава (макар и недостигнала още тяхното обществено-икономическо развитие). В Душановото царство обаче действували преди всичко други фактори — липсата на етническо единство (главно в южните територии, заселени с българи, гърци, албанци и власи) и на една държавна традиция, която да ги обедини.

 

*  *  *

 

През първото десетилетие н половина от своето царуване Иван Александър постигнал относително вътрешно единство в страната, нейното ново международно утвърждаване и възстановяването на границата в Тракия отпреди поражението край Велбъжд в 1330 г. С освобождението в 1344 г. на Пловдив с областта му и на част от Северозападните Родопи било осъществено последното възвръщане от загубените през втората половина на XIII в. съставки на българската държава отпреди и след падането под византийско иго, които били населени с преобладаващо българско население.

 

След подобряване на отношенията между търновския двор и Стефан Душан по повод женитбата му с Елена, сестра на цар Иван Александър, положението по българо-сръбската граница останало неясно. Ние не разполагаме със сведения в изворите за извършени поправки на границата във Велбъждско [208] и по долината на р. Българска Морава [209] като отплата за осигурената поддръжка от българска страна да бъдат признати титлата „цар” на Стефан Душан и патриаршеското достойнство на главата на сръбската църква със седалище Печ. Липсват също каквито и да било данни за признаване от българска страна на завоеванията на Сърбия в Македония и североизточните предели на земите, които били населени с българи и съставлявали със столетия части от държавата им

 

 

197. Йончев, Л. Българо-византийски отношения. . ., 73—74;  За опустошенията на османските турци по сведенията на Енвери вж. Гюзелев, В. Ямбол. . ., с. 59.

 

198. Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . . Втори период, 38—39.

 

199. Пак там, с. 38, 43. Приема се, че Меропа е бившият Смолянски окръг (вж. Орманджиев, Ив. Момчил юнак и неговото княжество в Западна Тракия, Карнобат, 1921;  Златарски, В. Н. Родопският юнак Момчил воевода. — БИБ, I, 1928, № 2, с. 122), бившата област Ахридос (Lemerle, Р. L'Emirat d'Aydin. . ., p. 168) или на север от Ксанти (Гюзелев, В. Момчил в светлината на един нов исторически извор. — Вести на Нар. музей в Хасково, I, 1965, с. 29, бел. 22). Най-вероятно тя да е обхващала дн. области Горна Арда и Царичина (между Жълти дял и Стръмни рид) с най-южните разклонения на Източните Родопи.

 

200. Гюзелев, В. Момчил. . ., с. 24;  Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . ., 38—39.

 

201. Вж. изказаните гледища у Гюзелев, В. Момчил. . ., с. 29, бел. 52, където (24—25) се приема най-общо земите между долното течение на Места и средното на Арда на юг до Бяло море и се вземат предвид някои уточнения за северозападната граница въз основа на топонимни данни в Драмско у Коледаров, П. Народностният състав на Драмско до средата на XIX в. — ИИИ, 10, 1962, с. 155.

 

202. Ангелов, Д. Българо-византийските отношения. . ., с. 44.

 

203. Шишков, Ст. H. Беломорската равнина. Пътни бележки и впечатления. Пловдив, 1907, с. 40.

 

204. Вж. уточненията на Шкриванић, Г. О јужним и југоисточним границима српске државе за време цара Душана и после негова смрти. — Историски часопис, књ. XI, 1961, 1—13, който възприема предположението на Острогорски, Г. Историја Византије. Београд, 1959, карти между с. 480 и 481, където поправя неточностите в немското и английското издание на същия труд. Вж. пак там за другите гледища в историописа.

 

205. Със свидетелства на Й. Кантакузин (вж. Мутафчиев, П. Сръбското разширение в Македония. . ., с. 17, 20).

 

206. Пак там, с. 19. За целия 63-годишен период на завладяването на Македония П. Мутафчиев сочи едно-единствени сражение на сръбска войска с византийците при Прилеп през 1258 г.

 

207. ГИБИ, VIII, с. 208.

 

208. За несигурността например кога и дали областта Мрака се връща в българските предели, вж. Ангелов, П. Грамотите на Стефан Душан за манастира „Св. Никола Мрачки” и българо-сръбските отношения. — ИПр, 1980, № 1, 115—116.

 

209. Съвсем несигурни са данните за завладяването на Ниш и долината на р. Българска (дн. Южна) Морава по време на Стефан Душан. Съществуването на Нишка епархия не може да се засвидетелства с положителност. Указание, че Ниш е бил в български ръце, е обстоятелството, че сръбският Топлички епископ имал за седалище ман. „Св Никола”, Бяла църква (до дн. гр. Куршумлия) през последното десетилетие на XIII и част от XIV в. Липсват каквито и да било сведения този владика да се е местил в гр. Ниш, който бил действителното средище на епаркията и областта, към която спадала и долината на р. Топлица.

 

98

 

 

Липсват сигурни и ясни данни, докога и в каква степен търновските царе са упражнявали властта си в Южна Бесарабия. Твърдението на Г. Брътияну, че още след смъртта на Теодор Светослав (началото на август 1322 г.) татарите от „Златната орда” си я възвърнали [210], макар и възприето в историописа, остава все пак недостатъчно обосновано предположение. Срещу него могат да се направят редица възражения, между които:

 

1. Абулфеда съобщава около 1330 г., че Южна Бесарабия е населена предимно с българи и татари и че „земята на власите” (Aloualâc) достигала до Акерман (= Белград) на Днестър [211]. Последното се приема от В. Лоран, който обаче смята, че Византия запазила властта си в някои пунктове около Дунавската делта [212], но се отхвърля от П. Мутафчиев, Последният смята, че големият арабски географ не е бил добре осведомен, защото твърди, че Белград, Исакча и Търново се намирали в „земята на власите” [213]. Абулфеда обаче пояснява изрично, че власите „се наричали още Alborghal”, т. е. българи, а и издателят М. Рейно пояснява „земята на власите” с „България”, поставена в скоби. В случая според нас терминът „власи” е равнозначен на източния „рум” ( = Рим = Византия = християни), а по-точно и конкретно в случая — „българи” [214].

 

2. Както посочихме по-горе, изворовите известия съобщават, че татарски съюзни или спомагателни войски (συμμαχίς — у Й. Кантакузин, превеждани обаче като „съюзни”) продължили да участвуват в действията и на приемниците на Теодор Светослав: Михаил III Шишман (в 1323 и 1327 г. в Тракия и през 1330 г. при Велбъжд) и Иван Александър (през пролетта на 1331 г. в Тракия и през юли с. г. срещу бунта на Белаур и в сражението при Росокастро).

 

Ако „Златната орда” е отнела Южна Бесарабия от търновските царе, то отношенията помежду им биха били обтегнати и щяха да препятствуват редовното участие на татарите в състава на българската войска.

 

Несъмнено спомагателните отреди са били набирани измежду татарите, обитатели на земите около Дунавската делта — Южна Бесарабия и Северна Добруджа. За тяхното присъствие там и по това време говорят Никифор Григора [215] и Григорий Цамблак — [216], а също и измежду местното българско население. Татарите ще да са били свързани с него и то неминуемо им е въздействувало с по-високата си култура подобно на печенегите и куманите.

 

Според нас смесеното население в Южна Бесарабия се е ползувало с правата на местното самоуправление в граничните области под своите първенци подобно на угровлашките воеводи. Тяхно задължение, на първо място, било участието им с помощни отреди в българската войска и осигуряването на границата. Потвърждение за това намираме в известията за християнина татарски бег Димитър: според едното той претърпял поражение заедно с кримския бег Кутлубег и Хаджибег, през 1362 г. при р. Буг от великия княз на Литва Олгерд, а в другото (едно писмо на унгарския крал Людовик от 1368 г.) става реч за търговци на същия татарски първенец (domini Demetri principis Tartarorum). Според румънските историци той бил похристиянчен татарин, който покровителствувал градовете при дунавското устие [217]. Не е изключено бегът Димитър да е бил от смесен татаро-български произход, но липсват данни за по-категорични заключения.

 

И така територията около делтата и на север от нея е продължавала да има особения статут на граничните покрайнини в средновековната българска държава. В случая обаче властта на търновските царе тук вероятно била споделена със силното влияние и на „Златната орда”, а също и Цариград изглежда, си е завардил известни позиции може би във Вичина и някои други опорни точки на византийския флот.

 

Към края на XIV в., изглежда, политическото влияние на „Златната орда” взело връх в Южна Бесарабия, като местните първенци запазили подобно на угровлашките воеводи извоюваното по-самостоятелно положение, както споменатият вече бег Димитър. За това спомогнала и отслабената от вътрешни раздори власт в бившите предели на Монголската държава [218].

 

Ал. Кузев привежда няколко източника, които показват, че хан Узбек (1313—1342) разпрострял властта си от Ургенч (на западния бряг на Аму-Даря) до Дунава:

 

1) Според мореплавателната карта от 1339 г. на каталонеца Анхелино Дулсерт държавата на Узбек свършвала „на запад в провинция България” (in p[ro]vi[n]cia Bulgaria v[er]s[us] occidente[m]), a над Вичина е поставено знаме с татарска темга; 2) Генуезки документ от 22 януари

 

 

210. Brătianu, G. I. Recherches sur Vicina. . ., 72—73, 108—119.

 

211. Géographie d'Aboulféda, II, 316—318.

 

212. Laurant, V. La domination byzantine. . ., 194—198.

 

213. Мутафчиев, П. Добруджа в миналото. — В: Избр. пр. Т. IV, С., 1947, 182—187.

 

214. Вж. Géographie d'Aboulféda, p. 318;  Кузев, Ал. Приноси. . ., V. Исакча (Облучица), с. 80, бел. 14, също изразява несъгласие със заключението на П. Мутафчиев и привежда примери за употребата на термина „власи” за българите у В. Рубрук и източния автор Нозайри.

 

215. H. Григора, ГИБИ, XI, 158—161.

 

216. Вж. посочените източници y Kuzev, Al. Zur Lokaliesierung der Stadt Vicina. . ., p. 114, n. 19—20.

 

За обитателите татари около дунавските устия и за продължителността на българската власт в тези земи почти до самия край на съществуването на Търновското царство може да ce съди и по едно сравнително късно географско описанис на Източна Европа от Йохан Кристоф Вагнер, обнародвано за първи път през 1684 г. В §196 на съчинението си той съобщава: „Другата част на България стига до Черно море. Край река Дунав чак до Томи [Кюстенджа, дн. Констанца] се намират твърде много древни останки, строени от гръцките императори. Тази област ce нарича Бесарабия и е обитавана от татарите, които се наричат „добрулжес” и турците ги използуват в най-важните си походи. Те служат срещу незначително заплащане и след завършването на похода се задоволяват с една дреха и дукати, но каквато плячка вземат остава за тях. Злините, сторени от тези народи на християнството, за съжаление ce помнят съвсем ясно от всички. Градовете им са Техита [античната Тегита, дн. Бендери], Белград [дн. Белгород Днестровски], Смаил (средновековната Вичина, дн. Исмаил] и Килия [дн. Килия веке].” Вж. Johann Christoph Wagners Norimb. Delineatio provinciarum Pannoniae et Imperii Turcici in Orienti. Eine grundrichtige Beschreibung dees ganzen Aufganges, sonderlich aber. . . der ganzen Tüerkey auch deren Voelcker. . . Angspurs, gedruckt und verlegt durch J. Koppnayer, 1684, 1685). Третото издание е допълнено и излиза през 1687 г. под заглавие Christlisch- u. Türkischer Staedt- u Geschichte-Spiegel. Вж българския превод на Киселинчева, M. и Р. Михнева. Описание на българските земи от XVII в. — Отечество, 1982, № 17, с. 42.

 

Означението на тези татари се явява и на някои карти от съшото време и може да се приеме, че сведението е почерпано от този автор. Така ние срещаме: Tartares Dobruce и Tartares de Budziak (татарското име на Бесарабия) на картата на дунавските земи без дата, вероятно съставена от Винченцо M. Коронели;  Tatari di Dobruss soggetti al Turco и Tatari di Budziak soggetti al Turco в Corso del Danubio da Belgrade fino al Mar на Джакомо Кантели да Виньола, издадена в Рим през 1684 г . и в картата на същия La Bulgaria е la Romania con parte di Macedonia от 1689 г.;  Dobruzes Tartares в A New Map of Servia, Bulgaria en Romania — In: Atlas Terrestris на Роберт Морден, издаден в Лондон в 1700 г.;  Tartari Dobrucenses в Transilvaniae, Moldaviae, Walachiae, Bulgariae Nova et accurata delineatio Georg Matheus Seutter, Augusla Vindel[icorum = Аугсбург, от началото на XVIII в.];  същото означение и в Exactissima Tabula qua tam Danubii fluvii Rs. Inferior. . . per Nic. Vischer. Amst[elodami] Bat[taviensis] 1741 и Transylvaniae, Moldaviae, Walachiae, Bulgariae nova et accurata delineatio opera et sumtibus Tob. Conrad Lotter [от ок. 1750 или 1770 г.] и др.

 

Назоваването на татарите „добруджес” в случая е от особена важност, като се има предвид значението на областното име Добруджа — „страна на българите” (вж. Коледаров, П. Най-ранни споменования на българите. . ., с. 241, бел. 76). То и цялото съобщение, независимо че източниците на Й. Кр. Вагнер не са ни известни, са една реминисценция за принадлежността към българската държава на земите около дунавските устия преди османотурското завладяване.

 

217. Кузев, Ал. Приноси. . ., V, Исакча (Облучица), с. 80, бел. 19.

 

218. История Монголской HP, с. 132 сл.

 

99

 

 

1343 г. свидетелствува, че западната граница на властта му била р. Вичина (Килийският ръкав на Дунав) към Тана (Азов); 3) Според източния автор Ал-Отари хан Узбек владял до Дунав, а това ще рече — до делтата. 4) Испански францисканец към средата на XIV в. сочи „големия град, наречен Вичина, който е на границата на България” (que confine con la Burgaçia); 5) На мореплавателната карта от 1367 г. на братята Пицигани е отбелязано, че западните предели на Узбековата държава достигали провинция България и града Вичина (incipit in provincia Bulgaria el in civitate de Vicina) [219].

 

При това положение следва да приемем, че татарската власт изместила напълно българската в Южна Бесарабия и отнела позициите на Византия в Дунавската делта, доколкото ги е имало. Според нас това е станало във времето между 1331 г. (когато за последен път татарски спомагателни отряди действували в състава на българската войска) и 1339 г. (края на управлението на хан Узбек).

 

През този първи период от управлението на цар Иван Александър, т. е. след макар и твърде ограничените успехи при възвръщането на части от Тракия по време на византийските династически междуособици, българската държава се разпростирала на север до билото на южните разклонения на Карпатите и възвишенията в Средна Молдова, на изток до десния бряг на р. Прут, Дунавското устие и Черно море от делтата на Дунав до нос Инеада, на юг вероятно до североизточното разклонение Пединадаг и билото на Странджа, Дервентските възвишения и Браница (Сакар) пл., левия бряг на Марица, северните разклонения на Източните Родопи, Жълти дял, в. Циганско градище, Доспатска пл., Рила, Конявска пл., Стрешер пл. с в. Варденик, а на запад — изглежда, до пл. Милевска, в. Бясна кобила, Власина, Сува и Свърлижка пл., р. Морава и вододела на последната с Тимок, т. е. Горуновец, Кучевска, Гълъбинска и Мироч пл.

 

След последното възвръщане на българска земя в 1344 г. в царството обаче започнало ускорение на процеса на феодалното разчленение, икономически упадък и последователни загуби на територии. Изобщо през втората половина на XIV в. историята на земите, населени с българи и влезли в състава на тяхната държава преди византийското иго и през възхода на възобновеното царство, става твърде сложна за проследяване, тъй като по същината си тя е преглед на развитието на множество отделни феодални владения и представлява заникът на средновековната българска държава до нейното пълно унищожение от османския завоевател.

 

 

219. Вж. посочванията y Kuzev, Al. Zur Lokalisierung. . ., 114—115, 123.

[Previous] [Next]

[Back to Index]