Политическа география на средновековната българска държава. II част (1186—1396)

Петър Коледаров

Глава II

Първоначално териториално ядро на Търновското царство (1186—1197)

 

 

След временна и само външна стабилизация около средата на XII в. през управлението на имп. Мануил I Комнин и неговите приемници Византия изпаднала в дълбока криза през последната четвъртина на същото столетие. Нейните последици довели не само до бърз упадък на империята, но и до гибелта ѝ в 1204 т. под ударите на кръстоносците. За начало на този процес се приема поражението, което селджукските турци ѝ нанесли в местн. Микрокефалон на 17 септември 1176 г. Тогава Византия преди всичко загубила почва в Мала Азия и погребала последните си надежди да възобнови своите позиции в значителна част от териториите, които прели владеела на Изток.

 

Неблагоприятен обрат взели събитията и в Европа [1], където големите затруднения били предизвикани от Унгария и норманите в Италия. В 1181 г. маджарите отнели окончателно Далмация, а две години по-късно нахлули и в бившите северозападни области на българското царство. Те разрушили Белград, Браничево, Равън (или Равно, дн. Чуприя), Средец и други крепости. След още две години те подбудили сърбите към ново въстание. Водени от великия си жупан Стефан I Неман (ок. 1167—1196 г.), последните успели да отхвърлят зависимостта си от Византия и поставили същинското начало на сръбската държава [2]. През същата 1185 г. норманите от о-в Сицилия, след като ограничили почти напълно византийската власт в самия Апенински п-в, завзели Драч, Йонийските о-ви и Солун. Междувременно в о-в Кипър се отцепил Исак Комнин.

 

На фона на крайно усложнената и неблагоприятна обстановка още по-ярко проличала вътрешната разруха, която не позволила на империята да се справи със заплахата, надвиснала от всички посоки. Заелият с преврат престола Исак II Ангел (1185—1195) не оправдал надеждите нито на едрите земевладелци, които му съдействували да вземе властта, нито на въстаналото в негова подкрепа цариградско простолюдие. Състоянието на империята се влошавало с всяка изминала година както в политическо, така и в икономическо отношение. Междувременно приходите на хазната били значително намалени, тъй като италианските градове републики и по-специално Венеция започнали да отнемат от Византия придобития от нея монопол върху източната търговия, а разточителството на новия василевс допринесло за още по-голямото увеличение на налозите [3]. За задълбочаването на стопанската криза немалък дял имали и вилнежите на наемните войски. Дълго време те не получавали възнаграждението си и започнали да плячкосват бездруго разореното от бирниците и произвола на представителите на имперската власт население.

 

При тази обстановка вътре и около границите на Византия българите се вдигали на ново масово въстание. Въпреки подчертания неприязнен тон и явния стремеж да омаловажат значението на освободителната им борба самите византийски историци Никита Хониат и Георги Акрополит, чиито творби са главните извори за събитията, не били в състояние да прикрият истината за нейната главна причина: прекомерно влошеното положение на българския народ вследствие на постоянно нарастващия данъчен гнет. Тези автори сочат като пряк повод за новото надигане на българите въведения извънреден налог върху скотовъдците, предназначен да покрие разходите за пировете и подаръците при венчавката на имп. Исак Ангел с Маргарита, дъщерята на маджарския крал Бела III. Според свидетелството на съвременника Н. Хониат

 

„поради своята дребнава пресметливост той решил да отпразнува сватбените тържества с държавни средства и почнал да ги събира от външните области. Поради скъперничеството си, докато ограбвал и останалите градове, които били съседни на Анхиало, той незабелязано въоръжил срещу себе си и срещу ромеите варварите от Хемус, които по-преди били наричани мизи, а сега власи. Като се надявали твърде много на своите планински теснини и облягайки се на многобройните си укрепления, намиращи се високо в недостъпните скали, те били и по-рано надменни спрямо ромеите, а тогава намерили повод. . . и вдигнали въстание...” (к. а.) [4]

 

 

1. Вж. за събитията Cambridge Medieval History. Vol. IV, Byzantine Empire. Part I. Byzantium and its Neighbours. Ed. J. M. Hussey, with the editorial assistance of D. M. Nicol and G. Cowan, Cambridge, 1966, p. 245 sq.;  История Византии. T. II, M., 1967, с. 331 сл.

 

2. От края на IX в. до средата на следващото столетие сръбските племена в Рашка, а от края на Х в. до 1101 г. и черногорските в Зета създали свои краткотрайни обединения. Те обаче сменяли последователно политическото влияние и върховенството на цариградския василевс или на българските царе в Преслав и Охрид. Още към 1116 г. начело на обединилите се, за да отхвърлят ромейската власт, жупани в Рашка застанал Стефан Неман. С помощта на враждуващия с Византия унгарски крал Бела III (1173—1196) той се обявил за велик жупан, отхвърлил зависимостта си от империята и основал същинската сръбска лържава (вж. Temperley, Н. W. V. History of Serbia. London, 1919, 39—40).

 

Стефан I Неман разпрострял властта си по горните течения на Ибар, Сръбска (ди. Западна) Морава и Дрина с образуващите я притоци, на изток до Капаоник планина. Той обединил Рашка със Зета и превзел Скадър (дн. Шкодер) и Котор. В 1183 г. сръбски части взели участие н походите на маджарите по Велика Морава и Нишава до Средец (вж Ангелов, Д. История на Византия, II, с. 178, 196). При помирението на Бела III с Исак II Ангел последният получил обратно Белград и Браничевската област като зестра, а Стефан Неман добил признанието на Византия като независим велик жупан на сърбите (пак там, с. 149).

 

3. Литаврин, Г. Г. Налоговая политика в Византии и Болгарии в 1018—1185 гг. — ВВр, 1956, с. 91.

 

28

 

 

Очевидно императорът е целял да прехвърли изцяло бремето на сватбените разходи върху поробените българи, т.е. на населението във „външните области”, защото Г. Акрополит е съвсем ясен в своя разказ, че василевсът наредил да се съберат из цялата страна извънредно голям брой волове, свине и овце и „понеже българската земя отглежда повече от другите такъв добитък, от нея било поискано по-голямо количество” (к. а.) [5].

 

Движението на недоволното българско население в Мизия и Тракия възглавили братята Петър и Асен, представители на местната аристокрация и вероятно потомци на български боляри [6]. Те замислили да се отцепят от империята, ако им бъдело признато и предоставено от Цариград управлението на територия от Мизия, като се възползуват от разрастващия се и задълбочаващ се процес на сепаратизъм. Планът обаче бил осуетен при срещата им през късното лято или ранната есен на 1186 г. в Кипсела (дн. Ипсала) с императора, който грубо отказал да удовлетвори искането им. Тогава Асен, който бил по-буен от брат си, отвърнал на обидите на Исак II Ангел с нескрита заплаха за бунт [7].

 

При надигащата се вълна от негодувание сред населението в Мизия и Тракия не е било трудно да се изпълни заканата и към края на ноември през същата 1186 г. [8] въстанието било обявено в Търново [9]. Изборът на средището се обусловил било поради важното стратегическо значение на крепостта, било защото там се намирало родовото владение на Асеневци. При създадената от честите нашествия през Дунава обстановка в североизточните ѝ предели империята разчитала твърде много на отпора, който местното население оказвало на нахлуващите, като брънка от отбраната на самата столица. Затова тя позволила на местни мизийски феодали да изграждат и поддържат множество непристъпни крепости в планинския район, за което изрично споменава в разказа си Н. Хониат. Между тях Търново заемало особено важно и средищно място, поради което станало огнище и опора на народното движение, подето при неудържим изблик на родолюбиви и противоромейски чувства. Същият автор е разкрил съвсем точно задачата, която братята Асеневци си поставили с въстанието: „... не се задоволявали да спасят личното си имущество и придобият власт само над Мизия, нито да нанесат големи вреди на ромеите, а се стремели да обединят управлението на мизите и българите в едно, както е било някога.” [10]

 

На пръв поглед буди недоумение, кои са „мизите” и кои — „българите”, тъй като през средновековието двата термина са еднозначни. Истинският смисъл на израза се разкрива само ако вземем предвид византийската практика да се назовава дадено население с името на единицата от имперското военноадминистративно устройство, която то обитавало. Следователно и тук „мизи и българи” са съответно жителите на областите Горна и Долна земя — двата от трите дяла (другият бил отвъддунавският), според това, как самите българи поделяли своето отечество и царство, наречени тук обаче с византийските им имена. За Н . Хониат в частност българите от Горната земя са мизи, защото те първоначално заели бившите имперски провинции Горна и Долна Мизия и Малка Скития (дн. Добруджа), където създали ядрото на своята държава и нейните първи средища Плиска и Преслав. Той предпочел традиционното име Мизия вместо неутвърдилото се Паристрион. Обратното, за Долната земя и той като своите съвременници не си послужил с името на античната провинция и диоцез Македония, за да избегне недоразуменията, тъй като от 800 г. насетне, когато била образувана темата Македония в Тракия със средища Одрин и Пловдив, така означавали територията ѝ по долината на р. Марица, а нейните обитатели наричали „македонци”. Следователно той използува името „българи” за населението в обширната област Долна земя, която съвпадала с катепанство България. Н. Хониат пак спазва традицията, защото древна Македония вече била получила името „земя на българите” още със заселването през VII в. на хан-Аспаруховия брат Кубер с подчинените му прабългари в Солунското и Прилепско-Битолското поле, а особено след доброволното и мирно обединение на населението от Долна земя с единородците си в българската държава през IX—X в. Тогава още повече се утвърдил народният ѝ дележ и назоваването на тази част от страната Долна България или Долна земя [11].

 

Н. Хониат не е могъл да премълчи необичайното Асеневци не се стремели, както другите феодални владетели през епохата, да задоволят някаква себична цел или подбуда, а отдали всичките си сили, за да осъществят общонародното въжделение: да се освободят отново всички сънародници във възобновеното царство

 

 

4. Никита Хониат, ГИБИ, XI, с. 26.

 

5. ГИБИ, VIII, с. 153.

 

6. В преписката си с папа Инокентий III цар Калоян изтъква даже своите претенции за приемственост с бившата българска владетелска династия (вж. ЛИБИ, III, с. 338). В. Н. Златарски (История. . ., II, с. 247 сл.) търси в подчиненото положение на куманите под Асеневци основание, за да изкаже предположението си за българо-куманския им произход. Срв. хипотезата за руско-куманското им потекло (Мутафчиев, П. Произходът на Асеневци. — МПр, IV, 1928, № 4, 1—42;  История. . ., II, 82—86) и обосновано оборената от него теза за румънския им произход (Мутафчиев, П. Българи и румъни. . ., с. 188 сл.), застъпвана от Bănescu, N. Un problème d'histoire médiévale. Création du Second Empire bulgare (1185). Bucarest, 1943, и други румънски автори. Срв. също Николаев, Вс. Потеклото на Асеневци и етническият характер на основаната от тях държава. С., 1950, който приема, че водели произхода си от царската династия на унищожената българска държава (Рец.: Ангелов, Д. — ИПр, III, 1946/1947, № 3, с. 347 сл.).

 

7. Ник. Хониат, ГИБИ, XI, с. 26. За събитията вж. Златарски, В. Н. История. . ., II, 438—439.

 

8. Липсата на преки и изрични данни в съвременните извори създаде разногласие в новата историография по точната дата на обявяването на въстанието, оглавено от братята Асеневци. Видният руски историк Ф И. Успенски (Образование Второго болгарского царства. Одесса, 1879, с. 112, 119 сл. и др.) прие, че то е избухнало през септември 1185 г. (вж. рец.: Васильевский, В. Г. ЖМНПр, CCIV, II, 1879, 185—186), а В. H. Златарски (История. . ., II, с. 411 сл., 432 сл., 440 и др.) отнася събитието през ноември с.г. Към тяхното схващане се присъединяват Г. Острогорски (History of the Byzantine State. Oxford, 1956, p. 358 etc.). Ив. Дуйчев (La date de la révolte des Assenides. — BSl, XIII, 1952—1953;  Въстанието в 1185 г. и неговата хронология. — ИИБИ, VI, 1956, 344—345 срв. отрицателната рец. на Войнов, М. — ИПр, 1956, № 4, 105—111) и др. То бе официално прието (вж. История на България, I, с. 168; История Византии II, с. 338 и др.). Авторът на частта от последната Г. Г. Литаврин обаче запази известни резерви (вж. Литаврин, Г. Г. Болгария и Византия. . ., с. 427 сл ), а пълно несъгласие с предложената хронология от Ив. Дуйчев изрази Сюзюмов, M. Я. Внутрснная политика Андроника Комнина и разгром пригородов Константинополя в 1197 г. — ВВр, XII, 1957, 69—74.

 

Още К. Иречек (История. . ., с. 262 сл.) бе приел, че срещата на Асеневци с императора в Кипсела станала през пролетта на 1186г. и след като искането им не било удовлетворено, те вдигнали въстанието. С датирането на последното през пролетта на 1186г изразиха съгласие след него и П. Ников (Второ българско царство 1186—1396. С., 1937, с. 29 „в първите месеци” на с.г ), П. Мутафчиев (История. . ., II, с. 42 сл.) и др. В последно време тяхното схващане бе подкрепено от нови проучвания и анализ на хронологията у Н. Хониат и сведенията в останалите източници от страна на Dieten, I. A. van. Niketas Choniates Erläuterungen zu den Reden und Brief nebst eines Biographie. Berlin—New York, 1971, 66—79;  Cankova-Petkova, G. La libération de la Bulgarie de la domination byzantine. — BBl, V, 1978, 95—121;  Malingoudis, Ph. Die Nachrichten des Niketas Choniates über die Enstchung des Zweiten Bulgarischen Staates. — Βυζαντινά, X, 1979, 73—81, 113—122;  Gjuzelev, V. Neue Untersuchung über den Aufstand des Asseniden. — PB, 1979, № 4, 76—80.

 

9.  ГИБИ, XI, 26—27.

 

10. Пак там, с. 29. Срв. тълкуването у Милетич, Л. и Д. Агура. Дакорумъните и тяхната славянска писменост, с. 237.

 

11. За народния дележ у българите на земята, която населявали, и на държавата вж. свидетелствата тук гл I, бел. 32.

 

29

 

 

на предците — задача, която останала неотменна и за приемниците им.

 

Приемствеността с предишната българска държава проличава освен от изтъкнатите в предишната глава институции най-ярко от съзнанието на самия народ, че делото, което подхващал под водителството на Асеневци, било възобновяването на родното царство. Това е отразено в израза на Патриарх-Евтимиевото Житие на св. Иван Рилски [12] и се изявява с факта, че най-старият от братята, Теодор, „поставил на главата си златна корона и обул на краката си червени сандали”, т. е. бил провъзгласен за цар, като възприел името на очевидно твърде популярния сред народа цар Петър I [13]. Същата промяна в имената извършили преди това — през 1072 г. — Константин Бодин и вождът на предшествуващото го българско въстание от 1040 г. Самуилов внук Петър Делян, който може би е бил направо кръстен на извоювалия си значителен авторитет български владетел [14].

 

Настойчивостта при обсадата и неудържимият стремеж да се превземе бившата българска столица Преслав („твърде странен град, цял от печени тухли и в най-голямата си част заграден от Хемус” [15]) независимо от стратегическото ѝ значение несъмнено също са били една изява, с която се е целело да бъде подчертана пряката връзка с царството, на което е бил политическо, икономическо и културно средище през неговия „Златен век” [16].

 

Особено отчетливо тази приемственост в очите и на чужденците се вижда от изображенията на тогавашния свят, изработени през XIII и XIV в. За картографите от Запада и Изтока възстановената от Асеневци държава била една и съща с тази, която Византия била завладяла, поради което те я означавали на всички свои произведения с общоприетото и традиционно име България [17]. И византийски автори са отъждествявали противника, срещу когото воювали императорите Василий II Българоубиец и Исак II Ангел, с българите или мизите. Н. Хониат и Лъв Манастириот [18] ги наричат наистина „власи”, но за тях и за читателите им е било съвършено ясно, че под това прозвище трябва да се разбират българите, както Василий II е „Българоубиец”, а не „Влахоубиец”.

 

Въпреки това етническата терминология, с която си служели византийските и западните автори през епохата — „мизи”, „власи” и др., — за да назоват българите, станала предмет на множество спекулации и произволни тълкувания от някои съвременни автори, стремящи се да ти представят за румъни. Така превратно и преувеличено се сочи ролята на романизираните елементи във въстанието начело с Асеневци, а и тяхното потекло и даже характерът на възобновеното царство — направо за румънски.

 

Всичко това налага да се спрем по-обстойно и да поясним въпросите за участието на романизираните елементи на Балканите в движението на българите за възстановяване на своята държава, за съдържанието на термина „влах” през средните векове като етникон и нарицателно име, а така също и на подбудите на писателите от епохата да наричат българите с това прозвище и накрая и на търновските владетели да включват „власите” в своите титли.

 

При анализа и правилното осмисляне на изворовите известия никой обективен историк, който се съобразява със съответните текстове, фактите и средновековната действителност, не е отрекъл например равностойната роля на власите във въстанието в Тесалия през 1066 г. наред с българите [19]. Присъствието на последните във въпросната област заедно с гръцкия етнически елемент като нейни обитатели е съвсем ясно, недвусмислено и нееднократно указвано в различните източници от епохата и новата историография.

 

Не може също така да се изключи категорично и напълно възможността власите да са участвували в останалите антифеодални и освободителни движения на българите през XI—XII в. в зависимост от това. дали те са били налице като етнически елемент в дадена област и какъв е бил техният относителен брой. Следователно вън от всякакво съмнение е, че и скитащите власи пастири (доколкото ги е имало) в източния дял на Балканския п-в като еднакво подложени на експлоатацията и гнета от страна на империята, не ще да са останали безучастни към последното и успешно въстание от 1186 г. начело с братята Асеневци. Починът обаче за това движение, както изрично свидетелствуват съответните византийски летописци, бил на притежателите на едър и дребен рогат добитък и свине в земята на българите. Последните неминуемо са увлекли във въстанието си цялото изтерзано от продължилите близо две столетия ромейски произволи и гнет население без разлика на социална принадлежност или народностен произход.

 

Като ръководители на въстанието прозорливите Асеневци неминуемо са привлекли и власите не само на базата на общността в интересите, но и по още две твърде важни съображения: 1) Притежаването на повече добитък през разглежданата епоха е представлявало относително състояние, което правело скотовъдците една прослойка с икономическа, а оттам и с политическа значимост. 2) Познаването или умението на власите да използуват пътищата през пресечени райони дори и да не се явявало като необходимост за местните българи, понеже и те също притежавали това качество, все пак не е било без значение, особено с оглед да бъде предотвратено използуването на скитниците пастири от влашки произход от византийската армия срещу въстаническите сили.

 

Съвсем друг е въпросът за степента и относителния дял на участие на власите в движението за възобновяването на българската държава. При липсата на каквито и да било конкретни свидетелства или на макар и относителни и съпоставими цифрови данни в източниците за разпространението на етносите правилният отговор би могъл да се получи както от съвсем ясно указаната от хронистите цел, така и от останалите факти и признаци за характера на въстанието начело с Асеневци.

 

Още в началото на последната четвъртина на миналото столетие редица обективни историци, като

 

 

12. Kałužniacki, Е. Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius (1375—1393). Wien, 1901, 22—23 [London, VR, 1971].

 

По този въпрос вж. Дуйчев, Ив. Идеята за приемствеността в средновековната българска държава. — ИБИД, XXVII, 1969, 5—19;  Андреев, Й. Идеята за приемствеността в българската държава през средновековието (XIII—XIV). — Тр. ВТУКМ, Фак. История, XII, № 3, 1976, 19—35;  Ангелов, Д. Съдържание и смисъл на думата „отечество”в средновековната българска книжнина. — РВ, 1977, 10—19;  Коледаров, П. Възобновена, а не Втора българска държава. — В: В. Търново, 1983, с. 5.

 

13. Вж. съобщението на Н. Хониат в ГИБИ, XI, с. 27.

 

14. Коледаров, П. Цар Петър I (927—970). — ВИСб, 1982, № 4, 192—207. Неслучайно между посочените от цар Калоян правоприемници се сочи и цар Петър (вж. ЛИБИ, III, с. 338).

 

Срв. Златарски, В. Н. История. . ., II, с. 426, бел. 4, който приема, че Теодор се нарекъл Петър в чест на Петър Делян.

 

15. Вж. съобщението на Н. Хониат в ГИБИ, XI, 27—28.

 

16. Коледаров, П. Кога е завършил българският „Златен век”? — Отечество, IX, 1984, № 218, 23—26.

 

17. Вж. данните за това у Коледаров, П. Втората българска държава в старинните карти от XIII и XIV в. — Векове, II, 1973, № 4, 17—26 и тук — приложението.

 

18. Лъв Манастириот оплаква в словото си опечалената душа на „Българоубиеца”, загдето император Исак Ангел не могъл да се справи както него с „власите”. Вж. За словото му, предадено от Н. Хониат в ГИБИ, XI, 28—29.

 

19. Вж. например критиката на необоснованите заключения на Н. Йорга и Г. Мурну y Gyóni, M. L'Oeuvre de Kekaumenos. . ., 142—143.

 

30

 

 

К. Иречек [20], Ф. И. Успенски [21], Й. Пийч [22], В. Василевски [23] и други, изследвали движението от 1186 г., изясниха за себе си и отразиха в трудовете си по един категоричен начин, че организаторите и извършителите му са били българите. Техните изводи с допълнителни доводи и съображения се споделят и от по-старите румънски учени, като А. Д. Ксенопол [24], Д. Ончул [25], Й. Богдан [26] и др. Докато Д. Ончул смята, че независимо от важната роля, която изиграл румънският елемент при възстановяването на държавата, при Асеневци тя станала чисто българска, защото по-късно Влашко се откъснало от зависимостта на отсрещна България, Й. Богдан намира за неправилно румъните да си приписват „така нареченото „второ българско царство” и това било „една грешка, защото това царство принадлежи на българите, тъй като, ако румъните са участвували във въстанието, главната маса от бойците не е била друга и по-малко българска”.

 

През първата четвъртина на нашето столетие обаче сънародниците на тези обективни учени Н. Йорга [27], Н. Бънеску [28], Г. Мурну [29] и др. вече подхващат някои идеи-от работите на недостатъчно критичния към изворите и възприел терминологията им с буквално значение австрийски историк от края на XIX в. К. фон Хофлер [30], за да направят опит да прокарат „тезата” за подчертана и едва ли не изключителна и ръководна роля на власите в извършването на въстанието от 1186 г. Именно те представят дори самите Асеневци по произход, както и държавата им по характер за румънска или поне „влахобългарска”. Нещо повече, последната група автори в стремежа си да обосноват твърденията си подценяват или дори напълно отричат ролята на българите, без да държат сметка нито че те са основната маса от населението в източния дял на Балканите, нито за обстановката и историческата действителност, при която събитията протичат. За да подкрепят своята „теза”, те са принудени обаче да прибегнат единствено до тенденциозни и често съвсем произволни тълкувания на изворовите текстове и особено на срещаната в тях терминология.

 

Обективната истина по тези въпроси, придружена с основателна критика за изопаченията на факти от споменатата група автори, бе застъпена в изследванията и общите курсове, които разглеждат събитията от края на XII и развитието на възобновената българска държава през XIII и XIV в. В тази насока са трудовете на B. Н. Златарски [31], П. Ников [32], П. Мутафчиев [33], Ив. Дуйчев [34] и др. у нас, както и на редица видни византолози, като Фр. Дьолгер [35], Г. Острогорски [36] и мн. др.

 

Въпреки това румънските историци между двете световни войни, като Г. Брътиану [37], K. К. Джуреску [38], C. Драгомир [39], П. П. Панаитеску (псевдоним на А. Греку) [40], Щ. Паску [41] и др., а след Втората световна война и някои чужденци, като например видният американски византолог Р. Лий Уолф [42], неговият френски колега П. Готие [43], гръцкият славист Ф. Малингудис [44] и др., а особено представители на школата на Н. Йорга в Румъния [45], продължиха с голяма настойчивост да развиват тенденциозните идеи за решителната роля на власите при образуването и развитието на държавата под скиптъра на Асеневци, които бяха обявени дори за най-видните румъни през средновековието.

 

Опит да заеме по-особена позиция направи Б. Примов, като си постави задачата да примири техните антинаучни тези със заключенията на изследователите, придържащи се към фактите и източниците след като са ги подложили на критичен анализ. В своята статия обаче този автор се задоволи да отправи упреци към тези, които според него

 

 

20. Иречек, K. История. . ., . c. 259 сл.

 

21. Успенский, Ф. И. Образование Второго болгарского царства, с. 153.

 

22. Pič, J. L. Über die Abstamung der Rumänen. Leipzig, 1880, S. 87;  Zur rumänisch-ungarischen Streitfrage. Skizzen zur ältesten Geschichte der Rumänen, Ungarn und Slaven. Leipzig, 1886.

 

23. Вж. Рецензията на В. Васильевский за пос. труд на Ф. И. Успенский в ЖМНПр. CCIV, II, 1879, с. 175, 180—181.

 

24. Xenopol, A. D. Istoria Romînilor din Dacia Traiana. T. II, Bucureçti. [1925], p. 224.

 

25. Onciul, D. Originele Principatilor române. . ., p. 16, 29.

 

26. Bogdan, I. Romani şi bulgari. . ., p. 26.

 

27. Iorga, N. Geschichle des rumänischen Volkes im Rahmen seiner Staatsbildungen. Bd. II, Gotha, 1905;  Notes d'un historien relatives aux événements des Balcans. — BSHAR. I, 1913;  Serbes, Bulgares et Roumains dans la Péninsule Balcanique. — Ibidem, III, 1916;  Droits nationaux et politiques des Roumains dans la Dobrogea. Jassy, 1917;  Histoire des Roumains de la Péninsule des Balcans. Bucarest. 1919;  Les premières cristallisations d'Etat. . .;  Formes byzantines et réalités balcanique. Paris. 1922;  Etudes roumaines. I. Paris. 1923;  Le problème de l'abandonnemenl de la Dacie par l'empereur Aurélian. — RHSEE. 1924. No 1—3;  Le Danube d'Empire Mélanges offerts à G. Schlumberger. Vol. 1, Paris, 1924;  La „Roumania” danubienne et les barbares au VI^e siècle. — Revue belge de philologie et d'histoire. III, 1924, No I;  Les plus anciens Etats slavo-roumains sur la rive gauche du Danube. Revue des études slaves. V. 1925;  Epoque et caractère de l’établissement des Slaves dans la Péninsule des Balcans. — RHSEE, 1933, No 1—3;  La „Macédoine” dace. — Ibidem, 1933, No 1;  Histoire des Roumains et de la romanilé orientale. T. II—III, Bucarest, 1937.

 

28. Bănescu, N. Les premiers témoignages byzantins. . .;  Changements politiques dans les Balcans. . .;  Ein ethnographischcs Problem am Unlerlauf der Donau aus dem XI. Jh. . .;  Un problème d'histoire médiévale. Création et caractère du Second empire bulgare;  Le thème de Paristrion (Paradounavon) et la Bulgarie. Bucarest, 1946;  Les frontières de l'ancien Etat bulgare. — In: Mémorial L. Petit. Mélangés d'histoire et d'archeologie byzantines. Bucarest, 1948.

 

29. Murnu, G. Din Nichita Honiatul traducere a părților privitoare la istoria Asanizilor. — Annales de l'Acad Roum., série II, T. XXIII, Mémoires de la Séct. hist., 1903;  Vlahia Mare, Bucureşti, 1906;  Les Roumains de la Bulgarie médiévale. Balcania (Bucarest), 1938.

 

30. Höfler, C. R. von Die Wallachen als Begründer des Zweiten bulgarischen Reiches des Asseniden, 1186—1257. — Sitzungsberichte der philos.-historischen Class der k. Akad. der Wissenschaften (Wien), Bd. 95, 1879, 229—245.

 

31. Златарски, В. H. Потеклото на Петра и Асеня, водачите на въстанието от И85 г. — СпБАН, XIV, 1933, Кл. ист -филол. и филос.-обществен, 22, 7-49;  История. . ., I, ч. 2 и т II. Политическото положение на Северна България през XI и XII в. — ИБИД, IX, 1929;  Устройство Болгарии и положение болгарского народа в первое время после покорения их Василия II Болгаробойца. — Seminarium Kondakovianum, IV, 1931

 

32. Ников, П. Второ българско царство. . . и др.

 

33. Мутафчиев, П. Произходът на Асеневци. . ., рец. му за Iorga, N. Formes byzantines et réalités balcaniques. — МПр, III, 1927, № 2;  Българи и румъни в историята на дунавските земи (изд. на френски език от 1932 г. );  Dobrotič—Dobrotica et Dobrudža. — RES, VII, fasc. 1—2, 1927;  История. . ., II, 1—80.

 

34. Дуйчев, Ив. Преписката. . ., 85—86;  Въстанието от 1185 г. и неговата хронология, 327—358 и др.

 

35. Dölger, Fr. Bulgarische Cartum und byzantinisches Kaisertum. — In Actes du IV^e Congrès des études byzantines. T. I, Sofia, 1935, p. 66 sq.

 

36. Ostrogorsky, G. History. . ., p. 358, n. 4 (също и изданието на немски език от 1940 г., с. 284) и др.

 

37. Вrătianu, G. I. Le problème de la continuité daco-roumaine. Bibliothèque historique du Sud-Est européen. Vol. II. Bucarest, 1944;  Tradiţia istorica despre intermeierea statelor romăneşti. Bucureşti, 1945, p. 51 sq.

 

38. Guirescu, C. C. Despre Vlahia Asăneştilor. — Lucările Institutului de geografie al Universitati din Cluj. IV, 1928—1929;  Istoria Românilor, t. I.

 

39. Dragomir, S. Vlahii din Nordul Peninsulei Balcanice in Evul Mediu. Bucureşti, 1959.

 

40. Panaitescu, P. P. ( = A. Grecu). Les relations bulgaro-roumaines au Moyen âge (À propos d'un livre récent de Mr. P. Moutaftchiev). — Revista aromàneascà, I, 1929;  Perioda slavonă la Români şi ruperea de cullura Apusului. — Revista Fundaţilor Régale, XI, 1944. No 1;  Grecu, A. Bulgaria in nordul Dunârii in veacurile al IX—X-lea. — SCIM, I, 1950.

 

41. Pascu, St. La genèse des peuples romains, l'origine et le développement historique du peuple romain. — In: Actes du XV^e Congrès international des sciences historiques. Bucarest, 1982, 31—53.

 

41. Wolff, R. L. The “Second Bulgarian Empire”. Its Origins and History to 1204. — Speculum, XXIV, No 2, 167—206.

 

43. Gautier, P. Moeurs populaires bulgares au tournant des 12^e/13^e siècles. — Byzance et les Slaves. Etudes des civilisations 2 = Mélangés Iv. Dujčev), Paris, 1979, p. 183, n. 2.

 

44. Malingoudis, Ph. Die Nachrichten des Niketas Choniates. . .

 

45. Вж. посочванията y Примов, Б. Създаването на Втората българската държава. . ., с. 54, и изданието на същия сборник на румънски език в Букурещ, 1971, 9—55.

 

31

 

 

несправедливо отричали или съвсем омаловажавали ролята на власите в разглежданите събития, като, без да даде нова своя обосновка, отхвърля установеното вече от обективните чужди и български, а по-рано и от румънските учени [46]. Впрочем критикуваните от Б. Примов автори съвсем не премълчават ограниченото и без решително значение за изхода на въстанието участие на власите, доколкото тяхното присъствие в долнодунавските земи може да се установи при правилното тълкуване на източниците.

 

За разлика от Н. Йорга и Н . Бънеску, които голословно поддържаха, че през средновековието между Дунава и Стара планина власите били многобройни, редица техни сънародници са повече или по-малко категорични противници на подобни твърдения. Те отчитат, че през интересуващата ни епоха за население от латински произход в Мизия или въобще не се споменава [47], или се сочи, че там то е било най-малобройно в сравнение с останалите български земи, защото в тази област липсва антична римска топонимия [48], а ако ли пък се срещала в източния дял на Балканите, то това се дължало на обстоятелството, че романизираният елемент увеличил броя си от придвижили се през византийското владичество в незначително число техни сънародници от западните части на полуострова [49]. Както вече изтъкнахме, власите са засвидетелствувани най-рано в средновековните извори в югозападните предели на българското царство през X—XI в. Още по-категоричен е К. Иречек, който сочи, че полатинченият слой от старото население на Балканите е бил по-дълбок на юг от Панония до Стоби (дн. Пустоградско на Вардара), докато източно от Рациария (дн. Арчар на Долни Дунав) латинският елемент не се простирал повече от няколко левги южно от голямата река [50].

 

При спекулативните си твърдения за масовото участие на власи, а оттам и при тенденциозните тези за влашкия характер на въстанието и на възобновената от Асеневци българска държава съответните автори се позовават главно и изключително на неточната етническа терминология и особено на употребата на прозвището „влах” в изворите от XII—XIV в, както в съчиненията на византийските автори и писателите кръстоносци, така и в титлите, които си присвоявали цар Калоян и търновският архиепископ Василий в преписката им с папа Инокентий III.

 

С оглед да се внесе яснота и да се разкрие пълната несъстоятелност на произволните тълкувания на изворовите известия от съвременната румънска историопис по разглежданите въпроси налага се да се спрем съвсем накратко върху практиката на византийските писатели да архаизират етнонимите, а малко по-обстойно — върху действителното съдържание на термина „влах” в средновековните извори и народната практика. Само така ще се разбулят умело прикритите тенденции у ромейските и авторите кръстоносци или ще проличат действителните подбуди и ръководителите на българската държавна политика в Търново в самия край на XII и началните години на XIII в. да включат „власи” в присвоените от тях титли.

 

Често пъти в склонността си да употребяват етнически имена от предишните епохи византийските писатели използували един и същи етноним на древен народ, за да означат много от своите съседи. Например те наричали „скити” както българите, така и печенегите, узите и куманите, т.е. изобщо тези, които са се появили откъм Северозападното Черноморие — античната Скития. Много пъти обаче обитаваната територия от съвременен на ромеите етнос не се покривала с тази на древния, с чието име ги назовавали. Общо взето и съвсем грубо, тя отговаряла само на посоката, в която последният е живял през предишната епоха. Така например византийските писатели назовават сърбите „трибали”, без обаче първите изобщо да са обитавали или владели земите на това тракийско племе. Нещо повече дори територията им от гледна точка на Цариград не е била разположена съвсем точно в посоката, където през средните векове са живели сърбите. Маджарите пък византийците обикновено назовават „турки”, но някои писатели по същия принцип ги наричат още „даки”, „пеонци” и пр. При това маджарите изобщо не са тюрки, а угро-фини, що се отнася до принадлежността им към групите в алтайското семейство на народите.

 

Тази практика на византийските писатели внася голяма неопределеност в техния разказ и често ни затруднява да уточним със сигурност, за кой именно народ става дума при преупотребата на античната етнонимия. В този похват на ромейските автори всъщност не става дума толкова за традиция, нито за незнание, колкото за един стремеж и начин да се представят другите народи за „варвари” или поне да се изтъкне, че те още не са достигнали културното равнище на Византия. Особено подчертано е било пренебрежението на византийците към номадските пришълци от североизток, а не по-малко и към неуседналите власи.

 

Що се отнася до същинското съдържание на термина „влах” в средновековните извори, то се е развило от първичното етническо понятие за латинец или романизиран „варварин”, но впоследствие като определящ признак се явява начинът на препитание или поведението на дадени представители на последните. Така през интересуващата ни епоха терминът „влах” се образувал от два основни елемента на своето съдържание: 1) професионалния белег — скитащ се, неуседнал скотовъдец, и 2) прозвище с обиден и унизяващ в своя смисъл оттенък.

 

Така обособилият се вече през XI—XII в. термин с тези две главни значения се използувал не само от писателите, но и от служещите в дворцовите и църковните канцеларии, за да се означи без оглед вече на народностния произход [51] неуседнало (номадско) [52] пастирско и с ниска култура население, което се е движело със стадата и семействата си от летните планински към зимните пасбища в равнините [53]. Този именно обичай

 

 

46. Пак там. Вж. утвърдителната рецензия на Năsturel, Р : BZ, 66, 1973, No 2, 497—498. Същите тези Б. Примов приповтаря в статията си Възстановяването и укрепването на българската държава и Средновековна Европа (края на XII—началото на XIII в.) — ИПр, 1979, № 3, с. 8 сл.

 

47. Xenopol, А. D. Istoria Romînilor din Dacia Traiana. . ., II, p. 224.

 

48. Dragomir, S. Vlahii. . ., p. 11.

 

49. Murnu, G. Les Roumains de la Bulgarie médiévale, p. 15 sq.

 

50. Jirecek, C. Histoire des Serbes. . ., p. 39.

 

51. Mутафчиев, П. История. . ., II, с.47.

 

52. Анна Комнина, ГИБИ, VIII, 85—86; „Тези, които имат скитнически начин на живот (τὸν νομάδα βίον), на говорим език се наричат власи. . .” В същия смисъл превежда израза и Leib, В. Anne Comnène. Alexiade, T. II, Paris, 1945, p. 135.

 

Несъгласие със значението „скитници” за βλάχοι в този израз на А. Комнина изказват някои автори, като например Gyóni, M. Le nom Βλάχοι dans l'Alexiade d'Anne Comnène. — BZ, 44, 1951, p. 24l, който приема, че в случая се отнася до етническо име. А. Н. Любарски (в изданието си на „Алексиадата” на А. Комнина, М., 1965, с. 540, бел. 830) смята, че мисълта следва да се перифразира в смисъл, че „Мелисин трябвало да набере тези номади, които в просторечие се наричат „власи”;  Литаврин, Г. Г. Влахи в византийских источников X—XIII в. — В: Юго-Восточная Европа в средние века. Кишинев, 1972, с. 97 — влага у А. Комнина мисълта, че власите са номадски народ, но не и че всички номади на народен език се наричат „власи”.

 

В редица извори се наблюдава и отражение на схващането сред средновековните хора за назоваваното на скитниците скотовъдци „власи” независимо от етническия им произход и принадлежност. Те сочат, че и в дадения случай имаме едно пренасяне на професионалния белег и че не става дума за влашкия етнос. т.е. за романизирани елементи. Вж. тук бел. 54.

 

53. Вж. сведението у Кекавмен в ГИБИ, VII, с. 26 за движението на власите с оглед летните и зимни пасбища на стадата им, т.е. упражняваното от тях трансхуманно скотовъдство.

 

32

 

 

служел като основен белег, за да се определи една подчертано обособена социално-професионална категория зависимо население в балканските държави през средновековието. В сръбските паметници от тази епоха терминът „влах” за пастир и скотовъдец се противопоставя на „сърбин” и „землянин” (в смисъл на земеделец). Тъй щото според споменатия признак с името „влах” били наричани и някои българи пастири, които развъждали добитък и използували сезонни пасбища, т.е. упражнявали трансхуманното скотовъдство [54]. Това проличава особено ясно от изричните данни в някои документи и от срещаните в тях чисто славянски имена на „власите” [55].

 

Както изтъкнахме, в битността си на странствуващи скотовъдци власите били добри познавачи на планинските и другите пътища. Това им качество станало причина те да бъдат използувани във византийската армия за водачи [56]. Вероятно те са изпълнявали понякога същата длъжност и в българската войска, като, разбира се, невинаги е сигурно, че с „власи” са били означавани люде от романизиран произход.

 

Османската империя е възприела наред с много други византийски и български институции и тази на „власите”. Тя се състояла от изпълнението на военностражеви задължения, макар и с известни видоизменения, въведени още при Сюлейман Завоевателя през XVI в. Всяко пето домакинство от „власите” давало ежегодно един конник за охрана на местността (поради доброто ѝ познаване от тях) и за помощните войски в султанската армия. Срещу това „власите” били причислени към раята с особено предназначение, като например „войнуците”, „мартолосите” и др. Те се ползували с ограничено самоуправление (осъществявано от „кнез”) и правото да обработват дял земя („бащина”) с известни данъчни облекчения. „Кнезът” отговарял за „власите” пред султанската власт и тя го включвала в спахийската си система, давала му правото да разполага с „ратаи” и други правдини. Чрез „ратаите” „кнезът” контролирал „раята” и събирал данъците [57]. Тази чисто българска терминология показва от кого султаните са заели институциите и под чие етническо и културно влияние са били „власите”.

 

При изпълнението на служебните си задължения обаче „власите” невинаги оставали верни на армията, където ги зачислявали — често пъти те помагали и на противника. Анна Комнина разкрива тази им двойственост в разказа си за влашкия първенец (ἔκκριτο τῶν βλάχον) Пудила, който съобщавал на императора за появата на куманите на юг от Дунава, но същевременно показвал на последните пътеките в Стара планина [58]. Споменаването на този влах на византийска служба е било и продължава да се използува настойчиво от страна на мнозина от румънските автори, като се започне от Николае Йорга и се стигне до Йон Барня [59] и др., за да бъде „доказано” наличието на власи в Подунавието.

 

Отношението на византийците към „власите” и утвърденото убеждение за тяхната нелоялност към империята разкриват например защо Н. Хониат (в самия край на ХII и началото на XIII в.), воден от явната си омраза към българите и оглавеното от Асеневци въстание срещу Византия, съвсем умишлено ги е нарекъл „власи”. Близко до ума е, че той е използувал това прозвище с цел да дискредитира изобщо и да представи в най-неблагоприятна светлина пред читателя си разбунтувалите се срещу императора българи, като е разчитал на лошата слава, с която вече се ползували власите сред византийците.

 

За отношението към „власите” е достатъчно да приведем крайно неласкавата характеристика, която Кекавмен им дава цял век и половина преди българското въстание от 1186 г.: „Племето на власите е съвсем невярно и покварено и не спазва истинска вярност нито към бога, нито към императора, нито към сродник или приятел, но се стреми всички да измами; много лъже и много краде, като всеки ден дава страшни клетви пред приятелите си и лесно се отмята от тях, сключва побратимства и кумства и смята чрез тях да измами наивните. Никога не е спазвало вярност към никого, дори и към някогашните римски императори... Те са много страхливи, имат заешки сърца, а когато проявят смелост, и това е от страхливост. И тъй аз ви съветвам никак да не им се доверявате. И ако някога избухне бунт и те проявят присторена преданост и вярност, като се заклеват в бога, че ще ги спазват, не им вярвайте. Защото най-добре е изобщо да не взимате клетва от тях, нито да им давате клетва, но [по-скоро] се пазете от тях като от лоши хора, отколкото да им се кълнете или те да получават клетва. Не трябва, прочее, никак да им се вярва, обаче преструвай се и ти, че си им приятел. . .” [60]

 

Именно тези твърде ярко проявени черти са придали една силно изразена отрицателна окраска на етнонима „влах” не само у средновековните писатели и обикновени люде, но и до наши дни — например в Хърватско и Босанска Крайна [61]. Естествено това е повлияло и върху непредубедените и необвързани със съвременните тенденции историци от ново време, като е повлияло и за формиране у тях на характеристиката на романизираното население [62].

 

Необяснимо е тогава защо прозорливата догадка, изказана от Ф. И. Успенски и подета от В. Н. Златарски, че византийските писатели от разглежданата епоха не

 

 

54. Вж. примери у Ангелов, Д. Аграрните отношения в Северна и Средна Македония през XIV в. С., 1958, 103—104: в грамота за ман. „Банска” от 1313—1318 г. се споменава за „власи”, които обитавали „Български катун”, т.е. за българско население, което поради занятието си трансхуманно скотовъдство бивало означавано като „власи”.

 

За други примери и изобщо за „катуна" като начална форма на усядане, т.е. за разновидност на началните форми на постоянните селища на селскостопанското полевъдно население, вж. Коледаров, П. Към въпроса за развитието на селищната мрежа и на нейните елементи в средната и източната част на Балканите от VI до XVIII в. — ИИИ, 18, 1967, 136—137.

 

„Власите” се движели и били държавни селяни, подчинени на централната власт, съответно на нейната администрация, а останалите, които били уседнали, съставлявали част от зависимите люде в имението на своите светски или църковни феодали. Те също давали рента, съобразна с добива от основния им поминък — скотовъдството. Вж. Ангелов, Д. Аграрните отношения. . ., 103—104.

 

55. Вж. например Actes de Lavra, № 47, 32—50;  Литаврин, Г. Г. Болгария и Византия. . ., 204—210, и др.

 

56. Вж. за тези им служби Литаврин, Г. Г. Влахи в византийских источников. . ., 114—115.

 

57. Вж. за тази унаследена институция от средновековния ред на Балканите в Исторја народа Југославије, I, 85—86;  Цветкова, Б. За етническия и демографския облик на Видин през XVI в. — ИЕИМ, 7, 1964, 12—14;  Beldiceanu, N. Sur les Valaques des Balkans slaves à l'époque ottomane (1450—1550). — REI, 1967, 83—132.

 

58. ГИБИ, VIII, c. 105.

 

59. Barnea, I., Şt. Ştefănescu. Din istoria Dobrugei. T. III Bucureşti. 1971, 154—155 и пос. там книжнина.

 

За несъстоятелността на предложението на Силвиу Дръгомир (Vlahii. . ., p. 11), че Пудила бил местен човек, защото познавал пътищата, говори фактът, че власите като странствуващи пастири били привличани заради опитността им изобщо да се движат и превеждат през планински и пресечени местности във византийската армия и бивали зачислявани към походните ѝ колони и при действията ѝ в отдалечени от родните им места области.

 

60. Вж. гръцкия текст и българския превод в ГИБИ, VII, 31—32; съответно и руския превод и коментар на Г. Г. Литаврин в Советы и рассказы Кекавмена. . ., 269—271.

 

61. Иречек, К. История. . ., с. 256, определя, че името „влах” „изпърво означавало човек от романски произход, често менявало своето значение, но всякога с примес на подигравка”. Със същата пейоративна нотка и до днес в Босанска Крайна хърватите и бошнаците мохамедани наричат сърбите „власи”. Вж. Ћопић, Бр. Пролом. Београд, 1955.

 

62. Златарски, В. Н. История. . ., II, c. 427, изтъква недоверието на Асеневци към власите „поради техния вероломен характер, който не само би могъл да навреди на делото, но и да го осуети”.

 

33

 

 

споменават българите със собственото им народностно име поради ненавистта си към тях или поради стремежа на империята да ги ликвидира и асимилира, бе подета с резерва от редица други обективни изследователи. Не е странна обаче иронията на Н. Бънеску, който обвинява видния руски византолог, че „приписвал на византийската политика съвременните научни идеи и методи” [63].

 

Ако вземем предвид настроенията на византийците и кръстоносците от Латинската цариградска империя към българите, които им нанесли тежки поражения, и изтъкнатия по-горе пейоративен смисъл на „влах” през епохата, фактът, че те наричат с това прозвище българите, вече не би се нуждаел от допълнителни обяснения и разбор. По отношение на действително вложеното в тях значение в това определение би било достатъчно да припомним само ключовия израз още в началото на Н.-Хониатовия разказ за въстанието начело с Асеневци: „. . . варварите от планината Хемус, преди наричани мизи, а сега — власи.” [64] Прозвището „власи” като стилов похват с цел да бъдат унижени българите този автор използува също и в речите си. Там той пак не употребява нито един път за българите тяхното народностно име [65]. Ако приемем определението „влах” за въстаниците от 1186 г. в буквалния му етнически смисъл, то тогава би трябвало да стигнем до абсурдното заключение, че във възстановяването на българската държава изобщо не са участвували българи. А от каква друга народност освен тяхната и намиращите се в процес на обългаряване пришълци от североизток би могла да бъде съставена масата от населението във въстаналата Мизия, Старопланинския район (взет териториално според тогавашния ромейски смисъл — с прилежащите му земи в Тракия: Средногорието, Загорие и Приморието)? Не може да се поставя под съмнение, че българите вдигат въстанието, изнасят борбата до победния ѝ завършек, за да осъществят поставената си освободителна задача, както Н. Хониат точно я определя — да възобновят своето родно българско царство с неговите традиции и в предишните му предели.

 

Не на последно място за правилното изясняване на случая е и обстоятелството, че Георги Акрополит, когато в разказа си се връща на въстанието на Асеневци, а и по други поводи в изложението си за събитията от 1204 до 1261 г. споменава българите единствено с тяхното народностно име. От решаващо значение е и фактът, че това се спазва напълно в летописите и другите разнообразни по жанра си произведения на останалите византийски писатели, в документите и други паметници от XIII и XIV в. по отношение на българите и на тяхното царство, възобновено от Асеневци.

 

Наред с разгледаните два основни елемента от съдържанието на средновековния термин „влах” (отразяващ професионалния белег и носещ в смисъла си пейоративен от морално естество оттенък) според нас е бил налице и един трети — православната вяра на носителя на това прозвище, но вече от гледна точка на католиците. В случая не трябва да се пропуска всеизвестното обстоятелство, че през средните векове вероизповедният признак играел особено важна роля. Ето защо незапознатите добре с Изтока в католическа Европа обикновено назовавали източноправославния християнин „грък” независимо от народностната му принадлежност, тъй като вземали предвид богослужебния език на Цариградската патриаршия, който бил едновременно и държавен, и литературен във Византийската империя.

 

Заслужава да отбележим, че дори маджарите, макар да били преки съседи и приемници-владелци на значителен дял от територията на бившата българска държава заедно с населението му от български произход, не различавали българите от гърците пак по верския белег и по политическата даденост. Това се наблюдава по времето, когато царството било покорено в 1018 г. от Василий II и се разпростряло като южен съсед на Унгарското кралство по Сава и по Дунава от устието ѝ до Железни врата.

 

Особено важно в случая е и обстоятелството, че терминът „влах” станал също синоним на източноправославен в католическите страни — не само в споменатите вече Хърватско и Босанска Крайна, но и сред другите народи в Европа. Така например в германския епос от XII в. „Песента на Нибелунгите” се споменава един „херцог Рамун от земята на власите” (der Herzog uzer Vlachen land) и за авторите от наше време няма съмнение, че това е воеводата на власите по Долни Дунав [66]. Това отъждествяване не е възможно преди всичко защото толкова рано там не се срещат в изворите известия за присъствие на романизирани елементи, а ако това са придвижилите се на север или участници в помощните отреди, изпращани от Византия в Унгария, те едва ли още са били настанени в Седмиградско, по северните склонове на Карпатите, още по-малко по Дунава и още не са станали толкова известни сред германците. Ето защо най-вероятно е зад приетото за собствено име да се крие народностното име на ромеите, т.е. византийците, но не и на румъните, а зад „земята на власите” — не тази на романизираните елементи, а на православните. Така че според нас изразът следва да се преведе: „херцогът е византиец или ромей от земята на православните (или на Византия)”. То е доказателство за разпространението също и сред германците на термина „влах” като равнозначен на „източноправославен”.

 

Съперничеството между папството и патриаршията създало дълбока неприязън между подведомствените на двете църкви народи. Надменността на западноевропейските рицари кръстоносци ги е подтикнала да възприемат от византийците прозвището „влах” с вложеното вече пейоративно и унижаващо достойнството значение, за да назовават с него източноправославните, които не са гърци, независимо от народностния им произход. Тази тенденция се засилила, особено когато те започнали да воюват и да търпят тежки поражения от българите, които били православен народ. Това вече достатъчно добре обяснява защо Робер дьо Клари, Жофроа дьо Вилардуен и други писатели кръстоносци назовавали с ненавист разгромилите ги при Одрин българи „власи”.

 

За употребата сред западноевропейците на „влах” като синоним на народностното име на българите немалко допринесли и някои други, но не по-маловажни обстоятелства, които също обикновено не се вземат под внимание.

 

1. При нашествията си на Балканите през XI и XII в. , когато прониквали във византийското кателанство България, т. е. в югозападните предели на земите, населени с българи и съставляващи част от поробеното царство.

 

 

63. Вж. Bănescu, N. Un problème d'histoire médiévale. . ., p. 17.

 

64. Вж. гръцкия текст и българския превод на този израз на Н. Хониат в ГИБИ, XI, с. 26, и преразказа му от Т. Скутариот в ГИБИ, VIII, с. 243.

 

За значението на този израз, разкриващ значението и действителния смисъл на термина „влах” не само у Н. Хониат, но и у други средновековни автори, вж. Божилов, Ив. България при Асеневци. . ., 88—90. Срв. Примов, Б. Създаването на Втората българска държава. . ., 25—26, където се опитва да докаже, че се отнасяло до смесването на имената на българите с власите въпреки изразеното недвусмислено и ясно пояснение у самия Н. Хониат и категоричното становище по въпроса, изразено от К. Иречек, Ф. И. Успенски, В. H. Златарски и др., а особено от П. Мутафчиев (История. . ., II, с. 46). По този повод последният припомня, че Н. Хониат навсякъде. „гдето излага борбите на въстаналото население в Дунавска България и Хемус, той нарича последното „власи”.

 

65. Божилов, Ив. България при Асеневци. . ., с. 89, бел. 81.

 

66. Miletitch, L. Les Bulgares et les Roumains. . ., p. 88.

 

34

 

 

особено когато минавали по Via Egnatia, кръстоносците, норманите и други обитатели на Апенинския полуостров опознали православните странствуващи на групи из планините пастири от Велика Влахия, които били подведомствени, както и почти целият Епир и част от Тесалия (населени по това време с преобладаващо българско славянско население) [67], на Охридския архиепископ „на цяла България”. Преминаващите през българските земи не могли да не сметнат и тези техни романизирани обитатели за българи. Така „власи” ще да е станало за обитателите на Южна Италия равнозначно на „българи”, чиято е била архиепископията.

 

2. В стремежа си да добие признанието на папството и западноевропейските монарси за своето владетелско достойнство цар Калоян подчертавал властта си и над романизираното население, като дори наблягал върху несъществуващи или поне незасвидетелствувани в други източници предишни връзки на България с Рим. В този ред и насока трябва да се разглежда и изясни обстоятелството, че цар Калоян сам се титулувал „цар на българи и власи” и на „България и Влахия”. В двете формулировки ние можем да съзрем и претенциите му за власт не само над Горна земя, но и над Долна земя с владяната от неговите предшественици Велика Влахия с романизираното ѝ население.

 

Напразно бихме дирили сведение в изворите, според което земите между Карпатите и Долни Дунав са били известни като „Влахия” преди или по времето на цар Калоян. При това през неговото управление „власите”, т.е. „угровласите”, или православното население, избягали от Унгарското кралство, както вече отбелязахме, още не били потърсили прибежище там. Освен това воеводството, при това под името „Угровлахия”, се обособява с повече самостоятелност едва през втората половина на XIV в. Ето защо в двете форми на титлите на цар Калоян, т. е. под „Влахия” и „власи”, ние би трябвало да разбираме само Велика Влахия в Долната земя. Същото се отнася и за титлата на архиепископа Василий.

 

3. Подобно на хърватите, бошнаците и населението в Италия, изглежда, и маджарите са възприели от църковните документи на папството и като отглас от връзките си с кръстоносците обобщеното понятие „влах” за равнозначно на „православен”. След като престанали да граничат с Византийската империя при възобновяването на българското царство, маджарите ще да са започнали да прилагат този термин към всички числящи се към православното вероизповедание не гърци или по-точно подведомствените на Търновската архиепископия (впоследствие патриаршия) и на Охридската „архиепископия на цяла България”.

 

Изобщо за маджарите през XIII в. „власи” били техните южни съседи некатолици, т.е. българите. Вероятно за формирането и въвеждането на това понятие в Унгария, където, изглежда, също е придобило пейоративен оттенък, немалка роля са изиграли още редица обстоятелства. Между тях можем да споменем: враждебните през зачестили периоди отношения между кралството и царството; ролята, която унгарският крал поел като оръдие на папството срещу православните след унищожаването на унията между Търново и Рим; недружелюбното отношение към власите, произхождащи от византийските и тогава с източноправославно вероизповедание население противници на Византия в отредите, наемани от маджарските феодали при династическите размирици в Унгария; стълкновенията и непокорството на настанените власи от тези отреди в граничните покрайнини на Седмиградско (Амлаш и Фогараш) с местното католическо население и пр.

 

Тук трябва да се има предвид, че след унищожаването на унията от цар Иван Асен II православните в Унгарското кралство и в някои балкански страни са наричани в официалните документи според определението на папството също така и „схизматици”, което вероятно е станало пълен синоним на „влах”.

 

*  *  *

 

Внимателният анализ на данните в изворите позволява да определим широкия обхват на началните територии, където започнало движението за възобновяване на българската държава. Като най-засегната от извънредния налог върху добитъка Г. Акрополит сочи „българската земя”, а Н. Хониат — „външните области”. Под последните, както видяхме, следва да се разбират граничните области в ромейската военноадминистративна система, т.е. катепанствата Паристрион и България. Вторият от споменатите автори изрично съобщава, че императорът „незабелязано въоръжил срещу себе си и срещу ромеите варварите от Хемус”.

 

За правилното разбиране на термина Хемус обаче ние трябва да се съобразим с едно основно положение и твърде важно обстоятелство: в географската си номенклатура византийските автори и в този случай спазват както обичая си да архаизират, така и традицията от времето на античните землеописатели. Затова под Хемус те продължавали да разбират цялата орографска система, която се простира по протежението на Балканския п-в, т.е. от Адриатическо до Черно море [68]. В ширината ѝ на източния дял те включвали всички планини на север и изток от р. Марица, за която се смятало, че отделя Родопите от Хемус. Така към последната комплексна верига те причислявали освен самата Стара планина още и Средна гора, Странджа, Сакар и свързващите ги възвишения (Дервентски, Светиилийски, Манастирски, Бакаджиците и др.). Това схващане проличава особено отчетливо в някои пасажи от съчиненията на Г. Пахимер, Н. Григора и др. [69]

 

При това положение от израза на Н. Хониат „варварите от Хемус” следва да се подразбира, че подготовката на движението и в самото него е участвувало българското население, а още по-точно — това в Мизия и в Горна и Северна Тракия. Ето защо при определянето на обхвата на самото въстание и началната територия на възобновеното

 

 

67. Поради плътното си население от югоизточни, т.е. български, славяни и понеже през средновековието влизал в пределите на българската държава, Епир бил наричан и „Нова Мизия”, т.е. „Нова България” (вж. Никифор Вриений в ГИБИ, VII, с. 120). Срв. тук по-долу значението на термина „Неада” (в смисъл на Нова Елада) за Епир и Тесалия в старобългарски паметници.

 

Абатът Гиберт съобщава към 1104 г., че епириотите се наричали българи (Epiriotas, quos dicunt Bulgaros) (вж. ЛИБИ, III, с. 92), а Георги

Пахимер пише: „ . . . земята отвъд Пеней, наречена същинска Гърция” τὴν ἰδίως Ἐλλάδα” (вж. ГИБИ, XI, с. 153).

 

68. Това схващане, утвърдило се под влияние на табулите и текста на Клавдий-Птоломеевата „География” и античната традиция в западноевропейската картография изобщо, се запазва и в съвременната географска наука и картография дори до втората половина на XIX в. Вж. примерите, дадени y Koledarov, P. Traditions of Anliquity and the Middle Ages in the Regional Nomenclature of the Modem Map of the Balkans. — BBl, IV, 1973, 143—174.

 

69. Вж. например изразите y Г. Пахимер: „Съседните на Хемус крепости” (гръцки текст и български превод в ГИБИ, X, с. 200), „крепостите при Хемус” (пак там. с. 204, където погрешно в коментара се отъждествяват с Източна Стара планина), „вътрешните земи на Хемус”, т.е. в частта му, състояща се от Бакаджиците, Дервентските възвишения и Странджа пл., включваща градовете Месемврия, Анхиало, Созопол, Агатопол и др. в Североизточна Тракия (срв. пак там, с. 162 и у Йоан Кантакузин — „Горна Тракия” — пак там, с. 259). Вж. също и H. Григора (ГИБИ, XI, с. 162). В същия смисъл вж. и изразите у Г. Пахимер: „при Хемус” (ГИБИ, X, с. 169) = България; „през Хемус” (пак там, с. 167) според В. Н. Златарски (История. . ., III, с. 493, бел. 1) = Дервентските възвишения и Странджа; „към Хемус” (пак там, с. 207) = същото; „южно от Хемус” (пак там, с. 154) и др.

 

За значението на тези изрази и определения и за тяхното отъждествяване вж. Asdracha, C. Le terme „Haemus” chez Pachymère. — Studia balcanica, X, 1975, p. 140 sq.;  Коледаров, П. Българската народност и държава в Странджа и прилежащите ѝ земи през средните векове. — В: Странджа—Сакар, T. I, Малко Търново, 1984, 196—197.

 

35

 

 

царство дори в неговата най-ранна фаза трябва да се има предвид, че то не се е ограничило само в дн. Североизточна България, където явно се намирало ядрото на движение. Това проличава и от останалите сведения у същия автор, а именно:

 

1) „Понеже въстанието отначало имало успех за тях, то те още повече се убедили, че бог благоприятствува на свободата им. Те не се задоволили само със собственото си въстание и освобождение, но се пръснали и по намиращите се далече от Хемус паланки и селища.” [70] В случая дори ако се вземе Хемус в най-тесния му обхват, това показва, че движението се е разпростряло и в низините от двете му страни.

 

2) След като отминали Преслав, въстаниците „се отправили към Хемус и неочаквано се явили и в други ромейски паланки. Пленили свободни ромеи, много волове и впрегатен добитък и немалко други домашни животни” [71]. В случая явно след предпланините на Балкана Шуменските възвишения и Преславската планина — те преминали Стара планина през Върбишкия и Ришкия проход и се спуснали в Тракия.

 

Докато самите имперски укрепени градове пристанища останали извън обсега на въстанието (за тяхното обсаждане и завземане византийските автори говорят значително по-късно), то от горните два откъса може да се заключи, че още от самото начало действията се насочили и на юг от Старопланинската верига. Те явно са се опирали на българското население в Тракия [72], а особено на неговото бурно негодувание от ромейската власт и нейните фискални и други произволи. Достатъчно е да си припомним, че Н. Хониат изрично споменава за имп. Исак II Ангел, че „ограбвал и останалите градове, които били съседни на Анхиало” (дн. Поморие). А това са именно селищата в областта Загоре и Тракийското Поморие или изобщо Горна Тракия, които територии видяхме, че Г. Пахимер нарича „съседни на Хемус крепости” или „вътрешни земи на Хемус” [73].

 

Най-сетне за участието във въстанието и на българите от Тракия показват и операциите на византийската армия в тази област още от самото начало. Поради заангажираността си с норманите и отцепника в Кипър Исак Комнин противодействието на империята срещу българите отначало било ограничено и се свело до походи само в Тракия. Въпреки постигнатия успех на изпратената през късната есен (вероятно декември на 1186 г.) армия императорът сменил началника ѝ — чичо си севастократор Йоан, понеже го заподозрял в заговорничество, и поверил командуването на своя зет— кесаря Йоан Кантакузин. Последният обаче бил изненадан от спускащите се от планинските склонове въстаници и разгромен до такава степен, че изоставил палатката и одеждите си [74]. Заместилият го Алексий Врана предприел поход през пролетта на следната 1187 г., но вместо да продължи действията срещу Асеневци, обърнал оръжие срещу цариградската власт и се провъзгласил за император. След като бунтът му бил потушен, част от войската му се присъединила към Асеневци [75] и с това подсилила още повече противовизантийското движение в Северна Тракия.

 

Подобно на предхождащите го съпротивителни движения срещу властта на империята в българските земи на юг от Дунава през X и особено през XI в. въстанието начело с Асеневци очевидно също се опирало, т.е. разчитало на помощ от единородците си в незаетите от Византия и Унгария територии на царството, разположени северно от голямата река. Там българите живеели в най-тесни, а вероятно вече и близки родствени връзки с настанилите се сред тях кумани и техните племенни формации, а също и с останалите от печенеги, узи и други вътрешноазиатски (алтайски) етнически групи на пришълци от Изтока Въпреки че в изворите не липсват изрични сведения [76] за пряко участие на това население още при започването на освободителната борба, последвалите събития също показват, че то не останало безучастно. Имаме пълното основание да допуснем, че обитателите на земите на север от Дунава и по-специално в дн. Влашко, Молдова и Южна Бесарабия са оказали помощ на Асеневци в най-решителния момент. Те им дали прибежище и там се набрала нова войска, а и нещо повече — впоследствие земите на куманските племенни формации съставлявали неразделна територия, а конницата им влязла в състава на войската на възстановената българска държава. В случая трябва да се вземе предвид и обстоятелството, че ръководителите му не са били чужди, а може би дори най-тясно сродени с първенците им.

 

При това положение след първия поход в Мизия вероятно през 1187 г. на превъзхождаща по сила ромейска войска начело със самия император, става ясно защо Асеневци предприели стратегическо отстъпление и заели нова линия за отбрана — на твърде сигурния за тях ляв бряг на Дунава. Целта явно е била не само да се запази живата сила на въстаналия народ, но и да се увеличи тя със съюзната куманска конница, а вероятно и с отреди от тамошното българско население с оглед продължаване на борбата до последен завършек [77].

 

Правилните ходове на ръководителите на въстанието показват тяхната предвидливост, на която имп. Исак II Ангел противопоставил своята несъобразителност — той не взел никакви мерки, за да осуети възможността движението в Мизия да припламне с нова сила [78]. И действително Н. Хониат съобщава, че братята Асеневци се завърнали в своето отечество Мизия (εἰς τῆν πατρίδα Μυσίαν). като събрали „колкото може повече войска, както се налагало”, и заварили родината си „напълно освободена

 

 

70. Вж. гръцкия текст и българския превод y H. Хониат, ГИБИ, XI, с. 27.

 

71. Пак там, 27—28. За събитията вж. Златарски, В. Н. История. . ., II, с. 411 сл., който приема, че те се развили между Стара планина и Дунава.

 

72. За ранното и плътно заселване на Тракия и специално за източната ѝ част от българските славяни вж. Коледаров, П. Българската народност и държава в Странджа. . ., 98—202.

 

73. Вж. тук. по-горе.

 

74. Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 30, а за събитията Златарски, В. H. История. . ., II, 443—444.

 

75. Пак там, 447—448;  Успенский, Ф. И. Образование. . ., 129—130. Според В. H Златарски (История. . ., II, с. 445, бел. 2) Алексий Врана не стигнал по-далече от Манастирските възвишения.  Литаврин, Г. Г. Болгария и Византия. . ., 437—439, датира този поход около 1186 г.

 

76. Византийските автори говорят твърде малко за незавладените от империята земи северно от Дунава, и то предимно във връзка с нахлуванията на печенегите, узите и куманите във владенията и по повод оттеглянето на Асеневци и привличането на куманите в действията срещу ромеите.

 

77. При неблагоприятния обрат, настъпил с нашествието на византийската армия в Мизия, може да са се появили известни разногласия сред ръководителите на въстанието. Ако Петър бил склонен да признае върховенството на императора при условие, че бъдел поставен за управител на територията между Стара планина и Дунава, то Асен бил за продължаването на започнатата борба до крайното извоюване на независимост. Вж. Златарски, В. H. История. . ., II, 451—452;  Дуйчев, Ив. Проучвания върху българското средновековие, 52—90. — Сб. БАН, XLI—1, 1949;  Литаврин, Г. Г. Болгария и Византия. . ., 450—453. Срв.  Кaždan, A. P. La date de la rupture entre Pierre et Asen (vers 1193). — Byzantion, 35, 1965, 167—174, който отнася разпрата по-късно към 1193 г., но не сочи реален повод за нея.

 

78. H. Хониат (ГИБИ, XI, с. 28): „Императорът можел да обходи цяла Мизия и да достави гарнизони в тамошните градове, много от които се намирали покрай Хемус и повечето от тях или почти всички били построени на недостъпни скали и на покритите с облаци върхове, но не направил нишо подобно, а изгорил купните от храни и измамен от хитростта на явилите се при него власи [т.е. българи], неочаквано се върнал назад, като оставил тамошните дела неуредени. Така той предизвикал у варварите още по-голямо презрение към ромеите и още повече ги окуражил.”

 

36

 

 

и опразнена от ромейска войска, втурнали се в нея с голям шум, като че водели със себе си от Скития (т. е. от Отвъддунавска България) тълпи от демони вместо легиони” [79].

 

Най-вероятно Асеневци преминали отново Дунава през есента на 1187 г., т.е. след топлия сезон, през който куманската конница избягвала да воюва [80]. Тогава въстаниците предприели военни действия в по-голям мащаб — с повече сили и на твърде широк фронт. Това разкрива ясно целта им — „да се съединят в едно властта на мизите и българите” [81], т.е. да възстановят родната си държава в нейните предишни предели, включващи Горна и Долна земя. Успоредно с действията си в Тракия, където стигнали до Агатопол (дн. Ахтопол), т.е. в населения през средновековието с българи Странджански район [82], Асеневци изпратили отряд начело с един от своите сподвижници — Добромир Хриз — в югозападните български земи, т.е. катепанството България, или дн. Македония [83], за да подготвят населението и в тях да се вдигне на въстание за своето освобождение.

 

При непоследователността в разказите на източниците се явяват някои противоречия в спомените, а това затруднява тяхното датиране. Общият им ход обаче сочи за противодействието на Византия в областта Загоре и Тракийското Черноморие (Боруй, Анхиало) [84], сражението при Лардея [85], достигането на Средец [86], а вторият поход през ранната пролет на 1188 г. отвъд Стара планина (през Етрополския проход) завършил с безрезултатна тримесечна обсада на Ловеч. Това принудило императора да поведе преговори с въстаниците. Сключеният през май или началото на юни с. г. Мир [87] донесъл фактическото признание на възстановената българска държава от страна на Византия. Така всъщност завършил вторият и заключителен етап на въстанието начело с Асеневци.

 

При усложнената международна обстановка и невъзможността да преодолее съпротивата на въстаналия български народ империята явно се е стремяла да спре или поне да забави по-нататъшното разрастване на движението. Това именно я принудило да признае de facto властта на възстановената държава върху вече завзетите територии от военните сили на новите ѝ владетели — Асеневци. С някои уточнения този обхват е правилно очертан от В. Н. Златарски в пределите на хан-Тервелова България [88]. За целта той използува главно анализа на свидетелството, съдържащо се в „Историята на похода на имп. Фридрих I” от Ансберт [89] и „История на кръстоносците” [90], понеже византийските автори умишлено са избегнали не само подробностите, но и главните положения, настъпили след неуспеха на империята да ликвидира въстанието.

 

В. Златарски включва в освободената българска територия и Видин с областта му, като се основава на обстоятелството, че след прекратяването на действията срещу Византия Асеневци повикали видинския митрополит, за да въдвори в съслужение с още двама владици търновския митрополит за архиепископ [91]. П. Ников приема, че този акт е извършен през 1186 г., т.е. преди обсадата на Ловеч, а сключването на примирието — на следната година. Независимо от това разногласие в датировката на събитията фактът, че е било във възможностите на Асеневци да доведат или заставят видинския митрополит да изпълни волята им, сочи, че епархията му влизала във въстаналите и освободени територии. Освен това липсват каквито и да било сведения, че империята е могла да си възвърне тази област. При опита си за бягство, за което бил посечен от българите, видинският митрополит се насочил към византийските предели, а не към седалището си Видин. Това е още едно допълнително указание, че епархията му била в подвластните на Асеневци земи.

 

Като начална западна граница на възстановената българска държава В. Златарски сочи Западна Стара планина [92]. В случая обаче е необходимо известно уточнение, като се вземе предвид, че Видинската област (а съответно и епархия) през разглежданата епоха както преди, така и впоследствие е достигала в казаната посока вододела на Велика Морава и Тимок. Така басейнът на последния поне в долното и средното си течение, вкл. и долината на образуващия го главен приток Търговищки Тимок, е била в състава на царството [93].

 

По отношение на владените от Петър и брат му Асен „благодарение на войнските им добродетели” дунавски земи текстът в „История на кръстоносците” гласи: „etiam partem Bulgariae circa Danubium et partes Thracie”. Преведено е от В. Златарски: „също част от България около Дунава и части от Тракия”, а съответният откъс у Ансберт: „in Bulgariae maxima parte ас versun Danubium, quousque mare influat”, съответно: „в по-голямата част на България и към Дунав, докато се влее в морето” [94].

 

Като се свърже изразът „около Дунав” в първия откъс с „към Дунава, докато се влее в морето”, би следвало да се разбира, че под властта на Асеневци е била не само територията по десния му бряг до Стара планина (т.е. Мизия), а и земите в северна посока по протежение на

 

 

79. Срв. българския превод на текста на Н. Хониат в ГИБИ, XI, с. 29.

 

80. Жофроа дьо Вилардуен съобщава по повод одринското сражение на 14 април 1205 г., че наскоро след Петдесетница (9 май) цар Калоян не бил в състояние да задържи куманската конница, която поради горещините се завърнала в своята земя (Villehardouin. La conquête de Constantinople. Ed. et trad. E. Faral, Paris, 1973, chap. 389, t. II, p. 198). За същото вж. Расовский, Д. Роль половцев. . ., с. 203 сл.

 

81. H. Хониат, ГИБИ, XI, с. 29.

 

82. В. Н. Златарски (История. . ., II, с. 458, бел. 2 и Приложение № 16, 524—525) неправилно отъждествява този град с Термопол при дн. с. Банево, Бургаски окръг.

 

83. Мутафчиев, П. Владетелите на Просек, СпБАН, 1913, № 1, с. 197 (= Избрани произведения, T. I, С., 1973, 191—192).

 

84. Златарски, В. Н. История. . ., II, с. 449 сл., 460. За „Известителното послание” на Исак II вж. Nic. Choniatae Orationes et epistolae. Ed. I. A. van Dieten. Berolini et Novi Eboraci, 1972, p. 10 sq.

 

85. Срв. датировката на В. H. Златарски (История. . ., II, с. 461) — през средата на октомври 1186 г. и локализацията в Карнобатско.

 

86. Пак там, с. 465: „през късна есен”.

 

87. Пак там, с. 471. Срв. Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 51, който приема, че истински мир не е бил сключен, а се е постигнало съгласие за „преустановяване на неприятелствата”.

 

88. Златарски, В. Н. История. . ., II, 470—472.

 

89. ЛИБИ, II, с. 257, 279.

 

90. Пак там, с. 227.

 

91. Златарски, В. H. История. . ., II, 470—471, 475, бел. 1. Срв. Ников, П. Принос към историческото изворознание на България и към историята на българската църква. — СпБАН, XX, 1921. Кл. истор.-филол. и филос.-обществен. № 11, 20—26, 45—47, 51—53.

 

92. Златарски, В. Н. История. . ., II, с. 472.

 

93. Поради неяснотата относно Видинската епископия във втората грамота на Василий II Българоубиец за учредяването на Охридската архиепископия на цяла България (вж. ГИБИ, VI, с. 45; Коледаров, П. Политическа география. . ., I, с. 51, 57) принудени сме да очертаем нейния обхват според този на съседните ѝ епископии, т.е. на Браничевската от запад и на Нишката от югозапад. Към първата спадали: самата Браница (дн. Костолац), Моравск (античният Маргус при устието на р. Велика Морава), Смедерево и Грота (вероятно дн. с. Гроцка на Дунава), Висок (вер. дн. Дивостин до дн. гр. Крагуевац в Шумадия, СР Сърбия), Истраланта (дн. гр. Сталак, сръб. Сталач) и Бродариск (южно от дн. гр. Паракин, сръб. Парачин) на р. Велика Морава (вж. пак там, с. 43). Към Нишката епископия заедно със самия Ниш се числели Свърлинг (Свелигово) с долината на Свърлижкия Тимок, Белопаланско, Топлица и неотъждественият Компл (пак там).

 

Както в предишното столетие, така и през следващите XIII и XIV в. западната и югозападната граница на Видинската област като обособено феодално владение достигат също до вододела на Тимок и Велика Морава и до средното течение на последната река. За това вж. тук, по-долу.

 

94. Златарски, В. H. История. . ., II, 470—471, и съответно ЛИБИ, III, с. 227, където е използуван неговият превод от „История на кръстоносците”, и пак там, с. 257, където откъсът от Ансбертовото съчинение е преведен „в по-голямата част от България и откъм Дунав, чак дотам, гдето той се влива в морето”.

 

37

 

 

левия му бряг към делтата, т.е. дн. Влашко и Бесарабия. Близко до ума е, че отвъддунавските владения с българското си население и сближилите се с него съюзници и сродници на новите владетели — куманите, също са се включили със заеманите от тях територии във възстановената българска държава. Властта ѝ над тези земи била непрекъсната през първия период от нейното съществуване и традицията наред с етническата близост е имала своите дълбоки корени. Това се признава и от някои съвременни румънски историци, като например Щ. Щефънеску. Той приема, че след възстановяването на царството е имало ново нарастване на българското влияние в земите на север от Дунава, при което „местните политически формации” (които той, както и други негови сънародници смятат съвсем произволно и необосновано за румънски) попаднали под зависимостта на Асеневци и ги подпомагали да укрепят тяхната политическа формация, т.е. българското царство [95].

 

Що се отнася до дела на Тракия, за който в двата източника изрично се сочи, че влизал в състава на България през това време. В. Златарски правилно приема, че се отнася до областта Загоре, до окопа Еркесия. Няма сигурни известия, че тя е включвала Боруй (дн. Ст. Загора), но с положителност извън нея са останали черноморските пристанища [96]. Именитият български историк приема за граница споменатия окоп. За това си твърдение той се основава на първичното значение на думата hortus, за да преведе „in hortis Tracie” — „оградено” или „затворено място”, в „оградите на Тракия” [97].

 

При това положение можем да приемем, че територията на възстановената от братята Асеневци българска държава при нейното признание de facto от империята след неуспешната обсада на Ловеч към средата на 1188 г. е обхванала земите на север до Карпатите (т.е. до югоизточната граница на Унгария по това време), на североизток — до Долни Днестър, на запад — до вододела на Велика Морава и Тимок, на юг откъм Византия—до орографския комплекс Хемус (вкл. масива на самата Стара планина и Средна гора с предпланините им) и до окопа Еркесия. Империята може би е продължавала да държи Боруй—Берое, въпреки че не е включен в епархийските списъци на Цариградската патриаршия от XIII и XIV в., но с положителност — Белград, Браничево, Средец и Пловдив, както и укрепените западночерноморски градове пристанища с прилежаща ивица от брега в близките им околности.

 

*  *  *

 

Прекратяването на военните действия между Византия и възстановената българска държава след постигнатото съглашение в Ловеч било от съществена изгода и за двете страни. Асеневци използували краткотрайното омиротворяване за неотложни вътрешни преустройства: обособяването на самостоятелна църковна организация начело с търновския архиепископ Василий [98] и смяната на държавния глава Петър отстъпил трона на по-младия си брат Асен, който показал изключителни качества на военачалник и твърдост като политически ръководител [99].

 

Със запазена титла „цар” Петър останал да управлява като „собствено владение” (τοῦ ἀδελφοῦ αὐτοῦ) източните предели — „Велики Преслав и Овеч с околните земи”, вероятно вкл. и Добруджа. Според свидетелството на Георги Акрополит даже и през средата на следващия XIII в. тази част от България продължавала да се нарича Петрова земя (τοῦ Πέτρου χώρα) [100]. Във вече твърде феодализираната българска държава според нас, изглежда, се въвела византийската практика и институция „съцар” или, какго приема Ив. Божилов, отделя се част от територията на страната като апанаж за издръжката на най-близки сродници на династията [101]. Тази практика обаче се въвела по-широко и отчетливо през последното столетие от съществуването на средновековна България и имала зловредни последици. Тя се отразила особено пагубно в съдбоносното време на османотурското завоевание и наред с други фактори допринесла да се осуети тъй необходимото единство и засилването на централната власт при наследниците на цар Иван Александър Асен.

 

Основание да допуснем, че Асен I и Петър са били „съцаре”, ни дават редица известия в изворите, като например: 1) Двамата братя продължавали да носят титлата „цар”. Кръстоносецът писател Ансберт говори за тях като за едновременни владетели [102]. 2) След убийството на брат си Петър веднага и направо заема престола в Търново — не разполагаме със сведения за ново коронясване или някакъв друг акт, — очевидно достатъчни са били правата му като съцар или като предишен владетел.

 

Твърде голямо внимание ще да е било обърнато и на усилването на укрепителните съоръжения в столицата. Това проличава от неуспешната ѝ обсада през 1190 г. от армията на Исак II Ангел [103].

 

След като оттеглила войските си от стените на Ловеч, международното положение на Византия се влошило още повече. Тя се изправила пред две надвиснали едновременно заплахи: Иконийското султанство под ръководството на Килидж Арслан вече било завзело по-значителната част от малоазийските ѝ владения [104], а от запад през 1189 г. се задавали отредите от Третия кръстоносен поход начело с немския крал Фридрих I Барбароса (1152—1190). Те се движели по стария военен път, пресичащ диагонално полуострова, наречен от Ансберт (очевидно поради широкото му използуване през предходните столетия от твърде добре известната отпреди на Запад българска държава) „утъпкан или държавен път на България” (tritam semitam seu stratam publicam Bulgarie) [105]. Задачата на кръстоносците била да освободят Ерусалимското кралство, завладяно от Юсуф Салих ад-Дин (Саладин), основател на арабската Аюбидска династия в Египет [106].

 

 

95. Штефанеску, Шт. Паисий Хилендарский о румыно-болгарских связах в XVIII веке. Критические сметки. — ИИИ, 14—15, 1964, с. 295.

 

96. Златарски, В. H. История. . ., II, с. 454, бел. 1. Черноморските пристанища Варна и Анхиало останали под византийска власт и през лятото на 1193 г . когато имп. Исак II Ангел възстановил крепостните им стени, пострадали от български действия Вж. Sсhrеiner, Р. Die byzantinischen Kleinchroniken. I Teil. Einleilung und Text, Wien, 1975 (CFHB, XII/1), S. 319. Chronik No 41, 2—1193/6107 (Ind. 11).

 

97. Златарски, В. H. История. . ., II, c. 470. Срв. българския превод в ЛИБИ, II, с. 279 — „В градините на Тракия”, където неправилно е взето вторичното значение на споменатата дума.

 

98. Златарски, В. H. История. . ., II, 472—477.

 

99. Пак там, 278—483. В. H. Златарски датира смяната според съобщението на Г. Акрополит, че Асен I бил убит, след като управлявал девет години (ГИБИ, VIII, с. 154) — т.е. от 1187 до 1196 г., и на един западен източник, според който през септември 1188 г. европейските дворове вече знаели, че Асен е цар.

 

100. ГИБИ, VIII, с. 154. Към тази земя спадали и териториите в Тракия, ако се съди по текста на Ансберт(ЛИБИ, II, с. 279).

 

101. Вж. Божилов, Ив. България при Асеневци. . ., с. 91.

 

102. Вж. израза в службата за св. Иван Рилски (Златарски, В. Н. Георги Скилица за написаното от него житие на св. Ив. Рилски, ИБИД, III, 1933, с. 57). У Ансберт и в „История на кръстоносците” (ЛИБИ, II, с. 227, 257) се говори за България като страна на Кало-Петър и брат му Асен или за Петър като господар (вж. пак там, с. 279). В Синодика на цар Борил се отбелязва: (вж. Попруженко, M. Г. Синодик царя Борила. С., 1928, с. 77, § 92).

 

103. Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 41.

 

104. История Византии. . ., II, с. 341.

 

105. ЛИБИ, III, с. 252.

 

106. Setton, K. H. A History of the Crusades. II. The Later Crusades. 1189—1311. Ed. R. L. Wolf, H. M. Hazard. Philadelphia, 1962;  A History of the Crusades. Gen. Ed. K. M. Setton, Vol. II, Madison, Milwaukee, London.

 

38

 

 

Влошените отношения довели до открити сблъсъци с кръстоносците и попречили на Византия да нанесе очаквания нов удар за окончателна и пълна разправа с българското царство. Развитието на събитията определило мястото на последното рамо до рамо с великия жупан Стефан I Неман (ок. 1167—1196) сред ромейските врагове. Сръбският владетел лично, а Асеневци чрез нарочни пратеници започнали в Ниш преговори с имп. Фридрих I за общи действия против империята. Според известието у Ансберт търновският цар предложил на предводителя на кръстоносците един 40-хиляден отряд при условие, че ще му „възложи императорската корона на гръцката държава” (corronam imperialem regni Grecie) [107]. Този пръв опит на Асеневци да се сдобият с международно признание на своята държава обаче останал безрезултатен.

 

Междувременно отредите на жупаните от Сърбия и Рашка завзели „част от България” и сключили съюз с кръстоносците срещу цариградския император [108]. Те се възползували от изолираната от кръстоносната войска и отслабналата местна власт на Византия в тези предели. При предишния поход през тях, извършен от сърбите (в състава на маджарската армия) през 1183 г., тамошните градове били дотолкова разсипани, че не могли да се съвземат [109]. В „grandi labore et bello in Bulgaria” отредите на Стефан Неман ги подложили на ново разорение и завзели част от северозападните български земи — от р. Велика Морава при крепостта Равън, или Равно, на изток до българската граница (по вододела на споменатата река и Тимок). Те нахлули в територията югозападно от Стара планина [110] — до Искър, Витоша, Осогово и Рила [111], а на юг и югозапад от Сърбия — до Презрен, Тетово и Скопие в дн. Северна Македония [112].

 

По това време, вероятно докато Византия била заета с кръстоносците и надигащите се срещу нея българи и сърби, изглежда, най-младият от братята Асеневци — Калоян (взет като заложник за спазването на съглашението, сключено в Ловеч), успял да избяга от Цариград и се завърнал в родината си. Естествено това още повече влошило българо-византийските отношения. Договорът на империята с кръстоносците от 24 февруари 1190 г. вече развързал ръцете ѝ срещу съюзниците на Фридрих I — сърбите и българите.

 

Най-напред Исак II Ангел се насочил срещу Асеневци, които били съчетали сръбското нахлуване с поход към Пловдив [113]. Още през пролетта на 1190 г. императорът организирал комбинирани действия по суша и по море. Пренесената и стоварена от корабите в Несебър армия, водена лично от него, преминала Стара планина и обсадила Търново, докато византийският флот навлязъл в Дунава през делтата, за да предотврати прехвърлянето на куманската конница. Въпреки това само под заплахата от внезапен удар на последната ромейската армия вдигнала обсадата на българската столица, но при оттеглянето си през Тревненския проход понесла тежко поражение. Самият василевс успял да се спаси, а остатъците от войската му едва достигнали Боруйската крепост [114]. Победата на българите утвърдила напълно възстановеното царство [115]. Тя позволявала освободителното дело да продължи със значителен размах и нов устрем.

 

През есента на същата година [116] Исак II Ангел постигнал успех при наказателната си експедиция срещу сръбския велик жупан Стефан I Неман и му нанесъл тежко поражение нейде в долината на Българска (дн. Южна) Морава [117]. Така ромеите безпрепятствено могли да си възвърнат изгубените по време на третия кръстоносен поход територии [118] и да разтрогнат съюза на сръбските жупани с Асеневци. Това укрепило временно византийската власт в Белградската и Браничевската област, които дотогава били напълно откъснати при походите на сърбите в Северна Македония, Нишавско и Средецко. Тя се крепяла главно на помощта на съюзното Унгарско кралство и тази, която могла да получи по Морава от доста отдалечените имперски владения в Македония. Отново двете големи дунавски крепости и Равън заедно със Скопие, Призрен, Круя и Леш (дн. Леж — последните две в Албания) станали погранични византийски градове [119]. Към тези изброени крепости, които всички съвременни автори [120], изследвали събитията, приемат, че тогава са били под византийска власт, П. Петров прибавя и Видин, но изключва Ниш [121]. Както, ще видим по-долу обаче, той се заблуждава, че Ниш по

 

 

107. ЛИБИ, III, с. 279, където текстът е преведен — „императорската корона на гръцкото кралство”. За събитията вж. Paulova, М. Účast srbů při třetí výpravě križové. — BSl, V, 1933—1934, p. 235 sq.

 

108. ЛИБИ, III, c. 257.

 

109. Кръстоносците от III поход заварили през 1189 г. Срем, Браничево, Равън, Ниш, Средец и други градове в твърде разрушен вид. Вж. ЛИБИ, III, с. 252, 254.

 

110. Вж. сведенията на Ансберт пак там, с. 255: „Освен това същите жупани заедно с третия си брат Мирослав бяха заели с въоръжена сила Ниш, бяха изтръгнали от гърците земята около него, а след това и цялата оная земя чак до Стралиц [= София] и я бяха подчинили на своята власт.”

 

111. Вж. Ансбертовия разказ за опустошението от сърбите на Перник, Землян (дн. Земен), Велбъжд, Житомиск (при дн. с. Пастух между Кюстендил и Станке Димитров), Стоб на Рилската река. Цит. по: Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 56.

 

112. Пак там;  Мутафчиев, П. История. . ., II. с. 54;  Ostrogorsky, G. History. . ., р. 362;  Ангелoв, Д. История на Византия. Т. II, С., 1968³, с. 207. Вж. и житията на крал Стефан I Първовенчани и на архиепископ Сава за баща им великия жупан Стефан Неман градовете и областите, за които се съобщава, че били присъединени от него в таблицата, съставена от Новаковић, Р. O неким питањима граница Србије крајем XII и почетком XIII в. — Зб. Филозофског факултета. књ. XI—1, 1967, 126—127. Въз основа на анализа на фактите и изворовите известия сръбският византолог оборва някои необосновани твърдения на Ст. Новакович и на други свои сънародници, че всички тези територии са влизали в сръбската държава при Стефан Неман, и прави редица уточнения, на които ще се спрем на съответните места в изложението по-долу.

 

113. Златарски, В. Н. История. . ., III, 60—61.

 

114. Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 41; Г. Акрополит, пак там, VIII, 153—154, а за събитията и тяхната локализация — вж. Аврамов, В. Войната на България и Византия в 1190 г. и погромът на император Исак Ангел при гр. Трявна. С., 1929, с. 224 сл.; Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 62 сл.;  Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 43 сл.; БВИФ, С., 1958, 210—214 и схема № 30.

 

115. Ников, П. Второто българско царство. . ., 41—42.

 

116. Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 43. За събитията вж. Станојевић, Ст. Историја српског народа. Београд, 1910, 98—99;  Ласкарис, M. Византиски принцезе у средновековно Србији. Београд, 1926, с. 22;  Ostrogorsky, G. History. . ., р. 362. Срв.  Bachmann, M. Die Rede des Johannes Syropulos an den Kaiser Isaak II Angelos. München, 1935, S. 91 и пос. там книжнина който ги отнася между 1190 и 1195 г.

 

117. Новаковић, P. О неким питањима граница Србије. . ., с. 125.

 

118. В сръбската и югославската историография се приема, че Стефан Неман запазил някои териториални придобивки (вж. Историја народа Југославије. T. I, Београд, 1955, с. 350), но липсват сигурни данни в тази насока, а още по-малко е възможно да се определят точно. Най-вероятно това се отнася до долното течение на Ибар (дн. област на гр. Кралйево), долината на Расина (дн. Крушевачко), а може би и горното течение на р. Топлица. Близко до ума е, че Византия не е могла да лиши владените по това време от нея крайдунавски области (Белградска и Браничевска) от връзката и съобщенията по долината на р. Българска (дн. Южна) Морава с още намиращата се също в пределите ѝ дн. Македония. Следователно тя неминуемо е задържала територията поне по левия бряг на тази река.

 

119. Jиречек, К. Исторја срба. Св. I. Београд, 1922, 201—202;  Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 75.

 

120. Иречек, К. История. . ., 201—202;  Ников, П. Българо-унгарски отношения от 1257 до 1277. Историко-критично изследване. — СпБАН, XI, Кл. ист.-филол. и филос.-обществен., № 7, с. 7;  История на Видинското княжество до 1323 г. — ГСУ ИФФ, XVIII, 1922, № 8, с. 8;  Съдбата на северозападните български земи през средните векове. — БИБ, III, 1930, № 1, с. 122;  Второ българско царство. . ., с. 40;  Златарски, В. H. История. . ., III, с. 75.

 

121. Петров, П. Към въпроса за освобождението на Видинската, Белградската и Браничевската област от византийско иго и за присъединяването им към Втората българска държава. — ИПр, 1957, № 2, с. 86.

 

39

 

 

това време е бил в български ръце. Той се позовава само на съобщението у Н. Хониат [122], че императорът не минал през, а покрай Ниш по пътя си за срещата със своя тъст Бела III в Белград [123]. Целта на Исак Ангел била да уговори с него общи действия срещу българите. Той бил безпомощен срещу тях при значителните безпокойства, които му създавали в Тракия. Исак II Ангел обаче е могъл да има най-различни съображения, за да избегне Ниш. Най-приемливото от тях е мярката за лична сигурност, защото Нишката крепост е била разрушена [124] и не могла да подслони византийски гарнизон, а местното българско население ще да е било твърде неприязнено настроено към ромеите Последните две обстоятелства улеснили впоследствие българската войска, която го достигнала на следната 1191 г. и го завзела.

 

Успехът на Византия срещу сърбите не попречил на Асеневци да ѝ нанесат нова серия от удари след победата си в Тревненския проход. Най-напред българите взели мерки, за да осигурят своя тил от евентуален ромейски десант по черноморския бряг. Като обезвредили Варна и Анхиало, те проникнали в средищната част на полуострова и така открили пътя си към Долната земя. Войската на Асеневци достигнала Средец и напреднала в две посоки: по долината на Горна Струма — до гр. Стоб (дн. село на притока ѝ Рилска река) и по Нишава — до Ниш [125]. Поради разрушените им при нашествията през 1183 и 1189 г. стени заемането от българската войска на тези важни градове не представлявало особено затруднение, а тяхното владение улеснило значително скорошното освобождение на Белградската и Браничевската област.

 

Междувременно Византия успяла през лятото на 1193 г. най-вероятно чрез действия на флота да си възвърне споменатите вече черноморски градове и да възстанови техните крепостни съоръжения [126]. Българските походи в Тракия обаче създавали нови и значителни безпокойства в Цариград. Изпратените срещу тях две армии, за да отстранят надвисналата заплаха над Пловдив и Одрин, не могли да изпълнят задачата си поради измяната на предвождащия първата Константин Ангел (обявил се за император) и поради катастрофалното поражение през 1194 г. [127] при Аркадиопол (дн.Люлебургаз) на втората под началството на Алексий Гид и Василий Ватаци.

 

Новото безсилие да се справи с Асен I накарало Исак II Ангел да поиска вече по-настойчиво уговорената помощ от своя тъст Бела III през Видин, но не му било съдено да я дочака и оползотвори веднага след великденските празници (през април 1195 г.) неговият брат му отнел властта и заел престола под името Алексий III Ангел [128].

 

Изпращането на маджарска помощ през Видин съвсем не може да бъде доказателство, че градът е бил във византийски ръце. Вероятно според уговорения между Исак II Ангел и Бела III план този град е бил определен да бъде превзет като най-близко разположената до Унгария крепост в Мизия, която откривала пътя към столицата на Асеневци. Приготвената съгласно уговорката маджарска армия, по всичко изглежда, вече получила съвсем нова задача: да отнеме от узурпатора Белградската и Браничевската област, т.е. да върне на Бела III земята, която той бил дал в зестра на детронирания си зет.

 

Унгарският отряд начело с граф Нарад вероятно е бил пресрещнат от българска войска, която го прогонила и освободила Браничево, Белград и Равън. След загубата през 1191 г. на Средец и Ниш тези крепости вече били напълно изолирани от Цариград и останалите византийски владения в дн. Македония. Дотогава те могли да разчитат на военна помощ само от съюзна Унгария, но дворцовият преврат в Цариград променил коренно обстановката и Бела III бил вече враждебно настроен към новия император.

 

Вероятно за да осигурят неутралитета на Стефан I Неман, Асеневци са се съгласили той да присъедини Лаб с Липлян от дн. област Косово поле, долината на Ситница с Прищина и някои територии по левите брегове на Българска (дн. Южна) и Велика Морава Дълбочица (дн. Глобочица) и Загърлата (на сръбски Загрлата) по първата и Левче, Белица и Лепеница покрай втората река. Основание за това ни дава споменаването им в грамотата на Стефан Неман от 1196—1199 г. [129]

 

Засега единственият източник, с който разполагаме за тази българо-маджарска война, се явява един късен препис (от 1261 г.) на унгарска грамота, чиято дата П. Петров основателно поправя от 1183 на 1195 г. [130] Той приема, че българите са освободили споменатите две области със средища Белград и Браничево, но погрешно към тях прибавя и Видинската, защото „останали без сериозна защита” [131].

 

Потвърждение, че тези северозападни покрайнини на българското царство са били възвърнати през управлението на цар Асен I, намираме и във факта, че към 1199—1200 г., когато започнали преговорите между цар Калоян и папа Инокентий, те били в българските предели, а техният управител княз Белота бил добре известен във връзка с улесненията, които давал на пратеничествата на Римската църква при преминаването им през поверената му област [132].

 

Според нас действията срещу унгарците следва да се отнесат към късната пролет или началото на лятото на 1195 г., т.е. между детронацията на Исак II Ангел (април с. г.) и похода на българските войски в Югоизточна Македония през лятото на тази година. Цар Асен I очевидно е разчитал на невъзможността на Византия да се намеси в българо-маджарската война поради вътрешни усложнения от дворцовия преврат и промяната в отношенията ѝ с Бела III. И действително новият император не само отменил похода срещу България, но се опитал да преговаря с Търново. Вероятно тогава Асеневци са поискали признаването на пълната независимост на България и самостойността на църквата ѝ [133]. След като били отхвърлени „невъзможните и безчестни за ромеите условия” (както H. Хониат само ги характеризира, без да конкретизира) [134], през лятото на 1195 г. българите подновили действията си в югозападна посока вече с осигурен тил откъм Унгария. Асеневци умело

 

 

122. Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 43.

 

123. Мутафчиев, П. История. . ., II, с. 56, уточнява мястото на срещата — Белград, разположен там, където Сава се влива в Дунава. Срв. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 75.

 

124. ЛИБИ, II, с. 254: „. . . град някога укрепен, но през времето на тиранина Андроник [Комнин, т. е. в 1183 г.] разрушен от често споменавания унгарски крал Бела [III]. . .”

 

125. Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 43.

 

126. Schreiner, P. Die byzantinischen Kleinchroniken. I. Teil, № 41, p. 319, 2 за 1193 г.

 

127. Златарски, В. H. История. . ., III, 78—80.

 

128. Пак там, с. 80. Срв.  Ников, П. Второто българско царство. . ., с. 43.

 

129. Одбрани споменици српског права (от XII до краја XV века). Прикупио и уредио А. В. Соловјев. Београд, 1926, с. 12. Вж. локализациите им у Новаковић, P. О некима питањима граница Срабије. . ., с. 121 сл., 161.

 

130. Вж. текста, българския превод (на Ал. Милев) и коментара на П. Петров (Към въпроса за освобождението. . ., с. 88 сл.).

 

131. Пак там, с. 90.

 

132. ЛИБИ, III, № 5, с. 315; № 7, с. 317; № 10, с. 321;  Божилов, Ив. Белота — български властел от началото на XIII в. — ИПр, 1977, № 1.

 

133. Ников, П. Второто българско царство. . ., с. 43;  Κραντονέλλη, Α. Ἡ κατά τῶν Λατίνων Ἑλλήνο—Βουλγαρική σύμπραξις ἐν Θράκη 1204—1206. Ἀθῆναι, 1964, σ. 21.

 

134. Златарски, В. H. История. . ., III, с. 82.

 

40

 

 

---

 

 

Карта № 1. България при царете Асен I и Петър II (1186—1197)

 

[[ Столица, Главен град на феодално владение, Град, Крепост, Днешно селище с име в скоби, Име на област

Старобългарски окоп

Освободени от Византия български земи, с годината на освобождението

Територии, чието население се присъединило към възстановената българска държава

Проход ]]

 

---

 

 

Карта № 2. България при царете Калоян (1197—1207) и Борил (1207—1218)

 

[[Столица, Главен град на феодално владение, Град, Крепост, Днешно селище с име в скоби, Име на област

Граници на България през управлението на цар Калоян:

- в началото на управлението

- към 1204 г.

- при гибелта му

Граници на България при цар Борил

Други държавни граници към 1214 г.

Граница на феодално владение

Година на освобождението на територия или град ]]

 

---

 

използували заетостта на империята в Мала Азия, за да освободят Мелник, Струмица и други крепости по Средна Струма и да достигнат долното ѝ течение. Там те сразили и пленили византийския пълководец Алексий Аспиет и се изправили пред стените на Сяр, а на следната 1196 г. стигнали до древния Амфиполис (при устието на Струма), където разбили и взели в плен императорския зет севастократор Исак Комнин. Отново обаче българската войска не могла да превземе силно укрепеното средище на областта — Сяр [135].

 

След тези нови неуспехи на бойното поле империята била принудена да потърси други средства, за да спре освободителното дело на българския народ под ръководството на братята Асеневци. Тя прибегнала до добре познатия и изпитан способ — разложителна дейност в лагера на врага. Сега тя значително била улеснена от недоволството сред българското болярство, породено от засилването на централната власт в Търново. Два последователни заговора отнели живота на двамата братя съцаре: в 1196 г. на Асен I, а на следната година — и на Петър, който бил заел отново престола [136].

 

Както съобщава Н. Хониат, „върховната власт” (ἡ ἀρχηγία) над мизийците отново преминала без пречки (т. е. направо, б.а.) върху Петър, а главното военно командуване (ἡ ἡγεμονία) — на брат му Йоаница — Калоян. Петър го направил „помощник в трудовете и участник в управлението на държавата” (τῆς δυναστείας) [137]. В Златарски предполага, че това трябва да означава, че „му е предоставил управлението на своята източна половина на държавата” [138], но по всичко изглежда, че Калоян е бил обявен за „съцар”, т.е. добил положението, което заемал самият Петър след преустройството в 1188 г.

 

След погубването на двамата му братя в 1197 г. съдбините на България и тяхното освободително дело поел най-младият от Асеневци — Иваница, наречен Калоян. Както изтъква Патриарх Евтимий в Похвалното си слово за Йоан Поливотски, той съумял да възстанови предишната ѝ мощ. Предпоставките за това обаче били заложени от неговите братя, които възстановили и утвърдили българската държава или по-точно и преди всичко благодарение на постигнатото от големите държавнически качества и умелото ръководство на военните действия от страна на Асен I. Византийският писател Теодор Скутариот го характеризира със следните думи: когато той (императорът) отивал да защитава пострадалата част, те (българите) отново бързали срещу ония места, от които се оттегля императорът. Това правел Асен, който бил способен да измисли изход и в самата безизходност. . .” [139]

 

В резултат на решителните военни успехи през управлението на Петър и Асен значителна част от владенията на предишната българска държава били освободени. В пределите ѝ влизали: бившите провинции Горна и Долна Мизия с Малка Скития от Белград (съответно р. Дрина) до дунавските устия (без Варна), Загоре в Тракия (без черноморските пристанища), Софийско и Нишко, част от Източна Македония (басейнът на Струма със Струмица и Мелник и други крепости, но без Сяр) и отвъддунавските земи до Карпатите, т.е. дн. Влашко, част от Молдова и Бесарабия. В последните области не само българското население, но и настанилите се сред него кумански племена, както видяхме, се включили още от самото ѝ възобновяване в българското царство, като се подчинявали напълно на върховната търновска власт.

 

При очертаване границите на възстановената българска държава през периода на нейното утвърждаване под управлението на братята Асен I и Петър трябва да се има предвид, че най-трудно може да се определи североизточната ѝ част поради липсата на конкретни данни. Мъчнотиите се дължат на обстоятелството, че не ни е известно кои от куманските племена са влизали в нейния състав и главното не разполагаме със сведения, за да определим с точност особения им статут като граничарско население в буферната с руските княжества зона от Северозападното Черноморие, разположена в междуречието на Серет, Прут и Днестър. Най-вероятно Сучавските и Бърладските възвишения са отделяли Волинско-Галичкото княжество от земите, населени с кумани, и така с Долни Днестър те са съставлявали североизточната българска граница.

 

На изток българската държава опирала на черноморския бряг, но Византия продължавала да държи пристанищата Варна, Несебър, Анхиало и др., но едва ли с големи ивици земя около тях. На север съсед на България било Унгарското кралство. Отделяло ги билото на Карпатите до пролома Железни врата, а оттам — Дунав до устието на Дрина. По долното ѝ течение България достигала банството Босна, а от средното ѝ течение започвала границата на царството с великото жупанство на сърбите. Трасето ѝ най-вероятно е следвало хребетите на Ягодня, Повлйен, Малйен и Рудник, за да продължи по р. Велика Морава край Равън (който оставал в България) до вливането в нея на Сръбска (дн. Западна) Морава. Оттам то ще е продължавало по Българска (дн. Южна) Морава или по Кукавица и южните разклонения на Голек пл., където се пресичало с това на византийско-българската граница. Изглежда, последната се насочвала по вододела на Вардар и Струма (Доганица и Осоговската пл.), но трябва да се е отклонявала по билото на Голек чука и западния хребет на Плачковица, за да включи в България Просек на Вардара, долината на Стурмешница със Струмица и Мелник. Границата вървяла после по Беласица и южните разклонения на Пирин (Славянка, Шарлия, Черна гора), по Сминица (дн. Фалакрон). След това тя пресичала Места и по всяка вероятност следвала Западните Родопи, Западна Средна гора, Илийските възвишения, за да пресече Тунджа и Бакаджиците и да достигне най-източните разклонения на Стара планина и брега на Черно море, но като се изключат споменатите вече пристанищни тракийски градове, които оставали под византийска власт.

 

В този си обхват възстановената българска държава могла да се утвърди, да укрепи централната власт и да се устрои. През управлението на Асен I и Петър тя вече започнала постепенно да заема отново своето място и да изпълнява с успех задачата си да обедини всички българи и да осигури тяхното обществено-икономическо и културно развитие.

 

 

135. Н. Хониат. ГИБИ, XI, с. 47, 49. За събитията вж. Златарски, В. Н. История. . ., 82—89.

 

136. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 89 сл.

 

137. Н. Хониат, ГИБИ, XI, с. 52.

 

138. Златарски, В. Н. История. . ., III, с. 104.

 

139. ГИБИ, VIII, с. 246.

[Previous] [Next]

[Back to Index]