Заключение
Използуваният разновиден доказателствен материал наред с писмените източници и археологически, епиграфски, езиковедски, етнографски и други данни), както и приложеният комплексен метод на изследване позволяват да се осветлят и изяснят по-цялостно въпросите за характера, устройството и териториалното разпределение на българската държава през периода от учредяването до падането ѝ под византийско иго.
През 681 г. Византия признава de jure съществуването на едно ново държавно образуване по Долни Дунав и в Северозападното Черноморие начело с хан Аспарух. То обединило уногондурите, водени от последния, със сродните им прабългарски племенни групи в степите между Дунавските устия и Долни Днепър и с част от склавинските племена на Балканите. Прабългарите се явили като естествен съюзник на последните и образували с тях един общ фронт срещу Византийската империя и Аварското хаганство. Предпоставките за това обаче не били само заплахата от едни и същи врагове и свързващото ги бойно сътрудничество в балканските простори през едно неотдалечено минало.
Държавата, образувана начело с хан Аспарух, спазвала традициите и имала белезите на предходните многоетносни племенни съюзи на вътрешноазиатските (алтайски) народи: пълно зачитане на веротърпимостта, начина на живот и обичаите сред различните етноени групи с оглед на тяхната племенна структура и самоуправление, отричането на робския институт и др. Новообразуваното държавно обединение придобило още по-демократични черти, защото тези основни начала били доразвити съобразно със свободолюбивия дух и обичаи сред склавините. Така на последните се падал немалък дял както при самото образуване на държавата, така и за усъвършенствуването на нейните методи на управление. При това положение учредяването ѝ е могло да стане само по силата на постигнато пълно съглашение, със сключването на един международен по своя характер договор за разпределението на правата и задълженията на всяка участвуваща етническа група и преди всичко — на основата на взаимната изгода и общата потребност.
Ханът на уногондурите Аспарух бил признат за върховен владетел, който решавал въпросите на мира и войната като главнокомандуващ и носител на външния ѝ суверенитет. Отначало той управлявал изцяло и пряко само областта около държавното средище — Плиска — между Черно море и добруджанските, западномизийските и крайдунавските окопи. Населена с Аспаруховите българи, тя била осигурена от всички посоки с тройна защитна система от землени съоръжения и се наричала „Вътрешна”, защото била заобиколена от обширни територии, обитавани от съюзни племена от двете главни етнически съставки на бъдещата българска народност — склавини (т. е. югоизточната група славяни) и прабългари от различните племена, участвували в несъществуващата вече Кубратова „Велика и стара България”. Последните се установили в Северозападното Черноморие, на запад от долното течение на р. Днепър.
„Външните” области се управлявали съответно от склавинските князе и от прабългарските вождове. Последните били задължени да оказват военна, политическа, а вероятно и всяка друга помощ на хана и били пряко подчинени на централната власт в рамките на своите задължения по учредителното съглашение. Главната задача на първенците във военно време било да начапствуват над набираните от тях опълчения, а в мирно време — да организират пограничните области с оглед на отбраната срещу нахлувания на съседи.
Срещу тези си задължения племенните групи се радвали преди всичко на една обща сигурност и немалка самостоятелност във вътрешната уредба на земите, които населявали извън средищната (Вътрешната) област. Но и „външните” територии били под суверенитета на българския владетел и съставлявали неразделна част от държавата, която възглавявал. Отношенията, уредени от учредителното съглашение, почивали на пълно разбирателство и взаимно доверие. По друг начин не може да се обясни как на запазилите своите формации чуждоплеменни групи още от самото начало централната власт е възложила твърде отговорната задача да пазят границите и ядрото на държавата.
Териториалното нарастване и напредъкът на общественоикономическите отношения обаче довели до важни изменения в административното устройство на българската държава. Първата половина на IX в. съставлява преходният период от племенната самостоятелност към постепенното засилване на централизацията в управлението. Но и при съсредоточаването на властта в Плиска наред с назначените от хана областни управители запазили властта си още дълго време и някои зависими местни князе, като например Ратимир в Паиония, вождовете в Седмиградско и долината на Тиса, а най-вероятно и част от склавинските князе.
Около средата на IX в., изглежда, вече е била въведена попълна централизация във всички предели на българската държава, защото те били организирани в три дяла или „земли” и десетина комитати. Независимо от това Вътрешната област продължила да съществува до самото падане на България под византийско иго.
В териториално и правно отношение държавната гранична система също не ще да е загубила своя комплексен характер, макар и със значителни видоизменения. И на този нов етап междата с другите страни и народи не следва да се схваща като очертание на една линия, а като полоса, образувана от външните по отношение на средищната област и на околните ѝ комитати територия.
През най-ранния период тези зони са съставлявали земите на съюзните „Околни Склавинии” и на сродните с Аспаруховите уногондури прабългарски племенни групи в Северозападното Черноморие. След промяната във военно-административното устройство страната продължавала да се осигурява от защитни съоръжения. Сега обаче последните представлявали системи от крепости и окопи със същото предназначение, както римските лимеси — по най-застрашените направления, например в междуречията Днестър—Прут и Средни Дунав—Тиса, по горното течение на последната и в планинската зона на Стара планина — Странджа — Родопите, в Южна Македония и по други някои места.
Извън отбранителните системи и военно-административните единици, но винаги в пределите на държавата, се простирали почти необитавани пространства. Това било една стара и утвърдена практика сред народите от Вътрешна Азия. Като примери могат да се приведат земите gyepüelve у маджарите, земите извън hringo-вете у аварите или изразените у Константин Багрянородни и други автори отстояния в „дни път”, които се дават например между печенезите и околните им страни и народи, и т. н. Наличността на подобни пространства се установява за разглеждания период и в българската
59
Карта № 9. Български граници от 970 до 1018 г. (през управлението на комитупулите и на царете Роман и Самуил)
[[ Граници на България:
в края на управлението на цар Петър (към 970 г.)
към 997—999 г. при цар Самуил (997—1014 г.)
Северозападна граница на Византия в 972 г. в завладените източнобългарски земи
Византийски военно-административни единици (теми и катепанства)
Държавна граница
Столица, Град, Крепост ]]
държава от свидетелствата в редица писмени източници от византийски, западен и източен произход.
Такива „пустеещи” покрайнини в различна площ в Българин имало на юг към Византия, на северозапад — към Великоморавия и Германското кралство и на югоизток — към Евразийската порта. В днешна Унгария това пространство е било по-обширно и затова дори и до днес се е запазило като областно име — „Пуста” (от българската или по-точно склавинска дума със същото значение). В Северозападното Черноморие и в Тракия обаче тези територии с рядко население, изглежда, са били твърде ограничени по площ.
Задачата да се нанесат първите загуби на неприятеля и да го смущават с набези още на негова земя била поверена на граничното население от сроден, а понякога и по-чужд етнически произход. В североизточно направление през X в. отбраната на държавата била поверена на съюзни печенежки племена. Срещу това си задължение на тези номади са били предоставени жизненоважните за тях и стадата им пасбища в „част от България” (според израза на Константин Багрянородни). Аналогични функции на северозапад изпълнявали прабългарските и сродни на тях по произхода си вътрешноазиатски племена (хуни, авари, ховарезми и др.), прадеди на дн. секейци.
Границите на България през цялото Ранно средновековие в същност представлявали по-ограничени или по-просторни по обхвата си зони — често пъти цели области. Тъй щото границата в действителност е била една полоса с буферно и осигуряващо предназначение спрямо дадена страна или направление. Понеже тези земи съставлявали неделима част от територията на България и се намирали под нейната върховна власт, то при определянето на териториалния обхват на държавата през разглежданата епоха все пак е необходимо да се взимат пред вид техните външни очертания. Естествено тогава пак би се получила една условна линия, чиято точност при означението ще зависи от конкретните данни, с които разполагаме. Условният характер на това отбелязване важи особено при нейното графично представяне в историко-географските картни изображения. Независимо от това обаче същинската граница на България от онова време трябва в крайна сметка да се схваща не като една проста черта, а като сложна в териториално и правно отношение структура.
*
Както устройството на границите, така и на самата територия в българската държава се развивали и претърпели редица изменения от първоначалния си обхват при нейното образуване в 681 г. Тогава територията ѝ се заключавала между естествените граници: Карпатите и пределът на гористите и гористо-степните области по Северозападното Черноморие — от север, а Старопланинската верига и Черноморския бряг — на юг и югоизток. В западна посока българската държава стигала до Железните врата на Дунава и вододела на Морава и Тимок, а на изток — до долното течение на р. Днепър.
След осигуряването и омиротворяването на тези естествени граници наследникът на хан Аспарух — Тервел, осъществил първото териториално разширение в населената с множество склавини Тракия, която заедно с вътрешността на целия полуостров се измъкнала от контрола на византийската имперска власт. След изоставянето на Долна Мизия и Малка Скития през 681 г., с отстъпването през 705 г. на областта „Загория” (дн. Ямболско. Старозагорско и Чирпанско) Цариград е бил принуден с нов договор да се откаже от историческите си „права” върху още една бивша своя провинция. Така се поставя началото на неотменната политика на новата държава: обединението на склавините и прабългарите в Югоизточна и Средна Европа. Териториалното нарастване на България през IX в. е именно в пряка връзка с тази основна цел. Тя успешно се осъществявала в почти всички посоки. Обединението не било постигнато само със Склавиниите в Пелопонес, единоплеменните обитатели на самия град Солун с непосредствената му околност и в земите по двата бряга на Мраморно море и Дарданелите, населени също със значителни склавински маси. За относително по-кратко време това било постигнато за града Драч с крайбрежието на Йонийското море, Средна Гърция и самия беломорски бряг с Одринската област. Останалите земи във вътрешността на Балканите останали със столетия в пределите на България.
Още в първите години на IX в. най-северозападните покрайнини, обитавани от склавинско население — днешно Средно и Източно Словашко и Подкарпатска Украйна (Рутения) до реките Хрон (Харам или Гран) и Средни Дунав, до Гористите Карпати и Татрите, какго и земите, разположени източно и югоизточно от тях — Седмиградско, Банат, дн. Източна Унгария (с немалобройно склавинско и прабългарско население от предишните столетия), били присъединени към България след унищожението на Аварското хаганство. През управлението на хан Крум, който осъществил обединението на тези краища, българската власт се затвърдила също и в Софийско, вероятно заедно с Горна и Средна Струма, и по Югозападното Черноморско крайбрежие, в Северна и Югоизточна Тракия и други покрайнини.
Граничните въпроси с договорно признание обаче били уредени от сина на хан Крум — Омуртаг. С Византия това станало с 30-годишния мир от 814/815 г. За трасето на южната българска граница от това време се съди по надписа от с. Сечище (Шуменски окръг) и някои други косвени данни, а за обхвата на българските предели в Средна Европа — от цяла поредица западни писмени източници: Баварският географ, Айнхардовите и Фулденските летописи, съчиненията на Саксо, Алфред Великий, Козма Пражки, анонимните „Деяния на маджарите” и др. Те се потвърждават и от лингвистични, археологически, етнографски и други данни. При анализа и съпоставката им проличава, че в България влизали целият басейн на р. Тиса, т. е. земите на северозапад до р. Хрон и Големия завой на Средни Дунав (когато той взима южна посока), областта Срем (т. е. междуречието на най-долните течения на Сава и Драва), Белградската и Браничевската област — до р. Колубара и Рудник планина — територии, тогава населени също със склавини. Някои от князете на югозападните славянски племена, като Ратимир в Долна Панония и др., признали зависимостта си от България.
Липсват данни за воденето на каквито и да било сериозни военни стълкновения при включването в българската държава на Склавиниите в западна, югозападна и южна посока. От това може да се съди, че обединението им е станало по мирен път и на доброволни начала. В Пловдивската област то се осъществило при хан Маламир, докато единоплеменните им обитатели в долината на Българска (дн. Южна) Морава, Нишава и Черни и Бели Дрин, както и по Горни и Средни Вардар и Средна и Долна Струма заедно със земите на север от Шар планина, т. е. дн. Косово поле и Метохия, се присъединили към България през управлението на хан Пресиан. Процесът продължил и при княз Борис I, когато и славяните в дн. Западна Македония и Южна Албания — областта Кутмичевица или Деволският комитат — се обединили със сънародниците си в България.
Тези придобивки били утвърдени и признати от Византия с договори от 853 и 856 г. Границата между двете държави обаче била окончателно определена с „Дълбокия мир”, който последвал приемането на християнството за официална религия от българите. Тогава империята наложила поправки в своя полза-.по Черноморието и в други тракийски предели, както и в дн. Югозападна Македония с оглед да се осигури сухопътната връзка между Цариград и Солун през Беломорието, а също тъй и заслона ѝ — Родопите. Но цариградските управници отстъпили на България друга една от областите, наречена „Загория” — между планините Беласица, Осогово и Пирин и между теснините Кресна, Ключ и Рупел. Останали без промени границите в останалите посоки: към Германското кралство, новообразуваните славянски държави (Блатненското, Великоморавското и Хърватското княжество) и към сръбските племена.
В 896 г. Византия претърпяла поражение при Булгарофигон (дн. гр. Бабаески) и отново била принудена да потвърди властта на България върху присъединените от последната през течение на столетия земи в предишни имперски владения, населени със склавини и прабългари.
През 904 г., след като арабите превзели Солун, Цариградското правителство се принудило да отстъпи нови земи на България срещу въздържането ѝ да заеме този втори по големина и значение град на империята. Границите на България се доближили не само на двадесетина км от него, но и до Драч, като почти стигнали Егейския бряг при крепостите Сяр, Христопол (дн. Кавала), Верея (Бер) и Сервия, ниските
62
източни разклонения на Родопите в близост до Одрин и Черноморието при Виза и Мидия. За разлика от тези граници военновременните предели, завзети от българските войскари между 913 и 927 г. — по време на двубоя между българи и ромеи за надмощие на Балканите, — не били скрепени с договорно признание от страна на империята. Тогава българската власт временно се установила почти до стените на Цариград, Дарданелите, Коринтския провлак, Атика и Далмация, по Адриатика и Йонийския бряг, но без Никопол в Епир и Драч с близката им околнина. България стъпила здраво и на Егейския бряг, където Византия успяла да задържи само Солун и Христопол. На запад междата с хърватите била вододелът на реките Босна и Дрина, а с маджарите — средното течение на Дунава.
В края на цар Симеоновото управление България достигнала най-широкия си териториален обхват, защото противно на допусканото досега в научната книжнина отвъддунавските ѝ владения са останали ненакърнени. Това проличава при анализа и съпоставката на сведенията у К. Багрянородни в „За управлението на държавата”, анонимните „Деяния на маджарите”, данните у Ибрахим ибн’ Я’куб и други източници.
При цар Петър България е трябвало да се откаже от придобитото със силата на оръжието между 913 и 917 г. и да се задоволи само с границите, потвърдени от Цариград към 904 г. Най-вероятно тогава били отстъпени на маджарите земите между р. Хрон и Средна Тиса — може би като откупна цена да не плячкосват българските владения при набезите си във Византия. Туй проличава от сведенията в „Деянията на маджарите” при очертаването на границите по това време между католическите и източноправославните диоцези в басейна на Тиса и Средни Дунав, а също и от някои други данни. Изводът е, че до последните години на цар Петровото управление, до повратната 969—970 г. България запазила с малки загуби почти цялата територия от времето на своята най-голяма мощ и върху която имала призната по договори власт. Тя опирала до Долни Днепър, гористо-степната граница в Северозападното Черноморие, Северните Карпати, средните течения на Дунав и Тиса, до Фружка гора и р. Колубара. България включвала в пределите си и басейните на обединената Морава с притоците ѝ Българска (дн. Южна) и Сръбска (дн. Западна) Морава, Черни и Бели Дрин до градовете Черник (в дн. обл. Чермениа), Раса (дн. Нови Пазар) и Липлян включително, цяла Южна Албания и почти всичкия Епир с долината на Горен Пеней от Тесалия. Потвърждение за обхвата на западните и югозападните предели на България от това време се намира във втората и третата грамота на имп. Василий II Българоубиец за границите на диоцеза на Охридската българска архиепископия.
Упадъкът и загубите на територии с вековна и призната българска власт започва със завладяването на Тракия от византийците и временното заемане от тях на Долномизийските земи през 972 г. Въпреки възвръщането на териториите северно от Стара планина и включването на необединени дотогава под българския скиптър населени със склавини области (Драчката тема, Тесалия и Южен Епир) и на небългарските и тогава по населението си земи Рашка, Зета (Подгорие), Требине и Захълмие Византия надделяла в подхванатия отново от комитопулите и продължил още половин век двубой за надмощие в Югоизточна Европа.
Изброените по-горе придобивки също били военновременни и нескрепени с договорно признание. В споменатите грамоти за определяне обхвата на Охридската българска архиепископия не са включени Драч, Лариса и други епархии, присъединени през управлението на цар Самуил, а само тези, които са били владени и през времето на цар Петър.
Хилядната година бележи решителен превес в полза на Византия и началото на действителния упадък на България. През първите десетилетия на XI в. България загубва своята земя и свобода, защото не е била в състояние да се бори успешно на два фронта. Около 1000 г. Василий II и първият маджарски крал Стефан I се съюзили и започнали общи действия срещу България. Като разделили силите ѝ, те сломили нейната съпротива и си поделили почти всички завладени територии: Византия заела земите на юг от Дунава, а Маджарско — на северозапад от Карпатите. На изток от тази планинска верига в равнината по левия бряг на Дунава, т. е. във Влашко, Молдава и в Северозападното Черноморие се разпореждали печенежките племенни вождове.
От данните в маджарски ге извори и т. нар. „Записка на готския топарх” (познат и като „Аноним на Хазе) се вижда, че до самото падане под византийска власт на държавното средище — Охрид — България не е била загубила своите позиции не само на юг. но и на север от Дунава. Това се дължало на значителната ѝ мощ, влияние и престиж сред целия тогавашен свят.
*
Фактът, че България успяла през течение само на едно и половина столетие след образуването си да се утвърди и да разшири пределите си от Долни Днепър до Средни Дунав и Хрон, от Татрите и Гористите Карпати до Олимп и от Адриатическото и Йонийското море до Черноморския бряг, не може да се обясни единствено със значителните ѝ военни сили, но и с особените качества на нейното държавно устройство и обстоятелствата, че:
1. Държавната формация била създадена от самото начало на основата на взаимната изгода и потребност и била устроена върху базата на демократичните за времето си традиции сред многоетносните вътрешноазиатски държавни образувания и на свободолюбивите славянски обичаи и бит.
2. Ранносредновековните български владетели си поставяли като главна и неотменно следвана политическа цел да включат и задържат в държавните си предели преди всичко и изцяло само земите в Югоизточна Европа, които били населени със склавини и прабългари.
3. Централизацията във военно-административното устройство била въведена постепенно, но твърдо и последователно, като се запазил комплексният характер на държавната гранична система. По такъв начин последната продължавала успешно да осигурява мира и спокойствието в страната. Външната опасност почти във всички случаи била ликвидирвана още в самите гранични зони, без да се смущава икономическият и политическият живот.
4. Осигуреното добро и справедливо управление във Вътрешната област и в комитатите, населени с основните етнически съставки (склавини и прабългари), създали условията за относителното им бързо и пълно сливане в една народност — българската. Едновременно с това сродните на тях по произхода си етносни групи, на които била поверена отбраната на граничните земи, се намирали под силното влияние на българската култура. Така те се приобщавали към нея и попадали в процес на постепенно претопяване и присъединяване към българската народност. Така се обяснява вливането без остатък в нея на тракийското и друго старо неелинизирано население, на печенезите, узите и другите чужди етноси дори и през време на византийското иго и последвалите столетия.
Очевидно именно със своята система на управление и сравнително добрите условия за живот (потвърдени даже в един богомилски апокриф от XI в. — „Сказание за пророк Исай) българската държава упражнявала някаква особена притегателна сила към останалите извън пределите ѝ склавини и други етноси. Изключителното положение, което България придобила, се доказва от самия факт, че склавинското и прабългарското население в дн. Македония, Среднодунавските земи и в Северозападното Черноморие и в други покрайнини се присъединявало към нея по мирен и доброволен начин при първата благоприятна възможност, както това проличава от редица събития през IX и X в.
По всичко това може да се съди, че в ранния си период, а и след въведената при развитието на феодалните отношения и териториалното нарастване централизация към средата на IX в. българската държава е била както по сложното си устройство, така и по демократичните методи на управлението си едно твърде особено за своето време явление. Това е затруднило не само днешните историци в квалификацията ѝ, но и нейния съвременник Айнхард (около 770—840 г.). В своите „Летописи” биографът на Карл Велики е схванал добре нейния специфичен характер, като я нарича „общност на българите” (societas bulgarorum). Така той очевидно се е стремял да изрази едновременно особения характер на българската държава и нейната обособеност като единица, изградена не по пътя на завоеванията, а върху началата на доброволното съглашение. А последното не може да бъде друго освен договорът,
63
за който съобщава Теофан Изповедник, и съставлявало в същност учредителният ѝ акт.
Склавиниите влезли като важна съставка в българската държавна „общност”, която поне в началния си период, ако би трябвало да се оприличи с известните ни съвременни форми на държавни образувания, ще е носела много от белезите на федерацията, преди да прерасне постепенно в една централизирана държава. Това обаче не ще рече, че до средата на IX в. върховната власт не е била достатъчно силна, за да въведе сцепление, строг ред и законност във всичките си предели, със строго спазване на началата на учредителното съглашение: демократизъм и административен дуализъм.
Склавините изпълнявали отговорни функции в това държавно обединение, а растящото с течение на времето тяхно участие в управлението и особено зачитането на техния числен превес постепенно, но и окончателно придали славянски облик на българската държава, народност и култура. А това е още едно ярко доказателство за изявения демократичен характер на „общността” през цялото ѝ успешно развитие. Тази нейна природа и особено гъвкавата ѝ структура са предпоставките не само за прогресивните черти на създадената в нея една от най-ранните национални култури в Стария континент през Средновековието, но и за самото просъществуване на България заедно с дълбоко вкоренените и демократични традиции изобщо, а в частност — широката търпимост към инородците като една от най-характерните черти, запазени у българина и до наши дни.
Образуването на България като държава от нов и особен тип, а специално нейният характер на „общност” в края на VII в. имало и важно международно значение. Тя не само предотвратила покоряването на южните славяни от Византия и тяхното обезличаване чрез елинизация, но допринесла и за запазването на останалите славянски народи чрез полагане началото на славянската цивилизация. Със своята здрава организация, развита икономика и обширна територия България се издигнала като един от решаващите фактори в Европейския Югоизток през разглежданата епоха.