Глава V
Граници на българската държава от 970 до 1018 г.
Сериозни признаци на упадъка на българската държава проличават при завладяването на нейните източни предели и столицата ѝ Велики Преслав от Византия през 971. [1] Империята успяла временно да покори Тракия, Долна Мизия, Добруджа и българските владения на север от дунавските устия. [2]
Цариградската власт организирала завзетите територии във военно-адмннистративно отношение като нови теми, стратегии и катепанства. [3] От североизточните български земи била организирана нова тема „Доростол (Дръстър) — Йоанопол” (тъй бил наречен за кратко време Преслав — на името на завоевателя Йоан Цимисхий), а от Северна Тракия — нова стратегия „Бероя” (т. е. Боруй, дн. Стара Загора). За да бъдат държани в подчинение, те били обединени с тема „Тракия”, чието опълчение вероятно е давало гарнизони за тази цел. В това време части от Северна Тракия и Родопската област съставили нова тема „Филипопол” (Пловдив). Заедно със старата тема „Македония” тя била превърната в плацдарм на Византия при борбата ѝ срещу комитопулите. Подобно на „Егея” в Черноморието била създадена морската стратегия „Евксински Понт”, а по долината на средното течение на Струма, вероятно от областта Загория — „Нови Стримон”. Отвъддунавските български владения на североизток от Устията на голямата река, може би до Долни Днепър, съставлявали отделно катепанство „Западно Междуречне”. [4] Част от завладените територии в Родопите и Беломорието били присъединени към съществуващите тогава теми „Волерон” и „Стримон”.
Ударът върху България бил тежък, но не и унищожителен, зашото традицията на нейната държавност имала яки корени сред народа и била твърде силна. След смъртта на Петър тя останала без цар, но родолюбците в незаетите от Византия дялове се обединили около синовете на един от могъщите комити — Никола, чието средище вероятно било в Средец. [5] Оттам след това, вероятно от съображения за по-голяма сигурност, държавният център — приемник на Преслав, бил преместен на запад: в Преспа и Охрид.
Приемствеността и законността на тази власт с българската държавност проличава не само от отношението на византийските писатели към комитопулите — синове на Никола — като към въстаници, [6] но и от по-нататъшните събития. Те показват: 1) последователна борба за независимост и обединение на всички българи, 2) лоялност към царствуващия дом в лицето на Роман (който като скопец вече не е имал дори правото да заеме престола) — до неговата смърт Самуил не се провъзгласява за цар, и 3) запазването на българските държавни институции и църквата с възглавяващия я патриарх Дамян, който последователно се местел в Средец, Мъглен и Охрид. [7]
Въстаналите и отхвърлили през януари 976 г. [8] византийската власт българи в източния дял се присъединили направо към възглавяваната от комитопулите държава, а след смъртта на Роман признали Самуила за цар.
Комитопулите били солидарни и изпълнявали задълженията, поети от българската аристокрация, която се съюзила през зимата на 969/70 г. [9] със Светослав срещу империята. Те взели участие в сраженията в Тракия и разбили при Пловдив азиатските византийски части начело с евнуха Петър. [10]
Синовете на комита на средищната Средечка област били признати за представители на българската държавна власт от провинциалните управители, които останали по местата си в териториите на запад, север, северозапад и югозапад. През междуцарствието, когато законният владетел и брат му били във византийски плен, начело на държавата, изглежда, е застанал най-старият от комитопулите — Давид, който в българската летописна традиция е наречен „цар” [11]. Той управлявал южните краища с център Костур и Преспа, вторият брат — Мойсей — средната част с база в Струмица, третият Аарон — Средечката област, а за Самуил се предполага, че имал седалището си във Видин. [12] Това би означавало, че нему са били подвластни и отвъддунавските земи, защото към 1000-та година на Видинския комит Охтум (Ахтум) били подчинени териториите до реката Марош (Мурешул).
Вътрешните и външни затруднения на Византия през 976 г. не останали неизползувани от комитопулите, които минали
1. Л. Йончев. Някои въпроси във връзка със Самуиловата държава. — ИПр. XXI. 1965, кн. I, с. 40, отнася покоряването на Източна България едва към 973 г.
2. В. Н. Златарски. Георги Скилица и написаното от него житие на св. Иван Рилски. — Известия на Българското историческо дружество, XIII, 1933, с. 29—30, приема, че Византия завладяла земите източно от р. Искър, основавайки се на този паметник.
3. Данни за това преустройство се черпят от Tactica Scorialensis. която N. Oikonomidès (Les listes de présénce byzantine. . ., p. 354 и приложената там карта) датира към 971 —975 г. и въз основа на намерени печати. (Вж. Ив. Божилов. Печатът на Леон Саракинопул — стратег на Йоанопол и Доростол. — ИПр, XXVI, 1970, кн. 5, с. 100 и сл.); срв. В. Тъпкова-Заимова. Долни Дунав. . ., с. 34 и сл.
4. Н. Икономидис смята, че съществували две военно-административии единици под това име — стратегия в Дунавската делта и катепанство от Долни Дунав до Днепър, като първата заедно със стратегията на Дръстър е била подчинена на втората формация (N. Oikonomidès. Recherches sur l'histoire du Bas-Danube aux Xe—XIe s., La Mésopothamie de l'Occident, Revue des études sud-est européennes, III, 1965, № 1/2, p. 57, 58—66, 73—4). Тезата му се споделя от Ив. Божилов. Към въпроса за византийското господство. . ., с. 81—96. Той я обосновава с нови доказателства и изяснява, че катепанството обхващало владенията на България на североизток от Дунава. В. Тъпкова-Заимова не приема това тълкуване и локализация на „Месопотамия на Запада” по съображения, че „на запада” е допълнено от издателя Икономидис и че катепанатът е изброен между Халдея и Италия. Вж. V. Tapkova-Zaimova. L'administration Byzantine au Bas-Danube à la fin du Xe—XIe s., Etudes balkaniques, 1973, No 3, p. 95—96.
5. Изказано е предположение, че е тясно свързан с царската династия (Б. Благоева. За произхода на цар Самуил. . ., с. 79—95). Допуска се Никола да е бил син на Гаврил — по-стар брат на цар Симеон.
6. I. Skylitzes — G. Cedrenus, Compendium historiarum. . ., II, p. 346—7 (ГИБИ, T. VI, c. 257); „След това синовете [на цар Петър — Борис II и Роман] били изпратени в България да заемат бащиното си царство и да възпрат напредването на комитопулите, защото Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, синове на един от велемощните комити в България, замисляли въстание и внасяли смут в българската държава.”
7. ГИБИ, Т. V, с. 45; М. Войнов. Преслав, Средец, Охрид, три средновековни престолни града на български царе и патриарси. — ИПр, XXIV, 1968, кн. 4, с. 72—76.
8. П. Петров. Восстание Петра и Бояна в 976 г. и борьба коммитопулов с Византией, BBL, I, р. 105.
9. П. Петров. Образуване и укрепване на Западната българска държава. . ., с. 163—164.
10. М. М. Сюзюмов. Об источниках Льва Дьякона и Скилици, Византийское образование. Т. II, вып. I, 1916 (Ползувано от Г. Ст. Петров).
11. Споменът за царската титла на Давид се запазил и през периода на османското иго, като имал отражението си дори и в Паисиевата „История славянобългарска”.
12. П. Петров. Восстание Петра и Бояна. . ., с. 130—132. Според В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 640, той управлявал Южна Македония с център в Костур и Преспа.
54
в настъпление. Същевременно в Североизточна България избухнало успешното въстание и поробителите били прогонени. Убийството на Давид от власи и гибелта в сражението на Мойсей били наскоро последвани от нещастен случай, при който цар Борис II загинал на българската граница. Тогава оживелият и завърнал се в родината негов по-млад брат Роман бил приет от Самуил във Видин като представител на легитимната българска царска династия. [13]
По това време вероятно е била ликвидирана византийската власт и в пределите на североизток от Дунавските устия — новоучреденото катепанство „Месопотамия на Запад”. [14] При тази стабилизация и освобождаване на земите на север от Стара планина българите не закъснели да разширят успехите си. Ръководството на военните действия било поверено на комитопула Самуил. Той умело използувал междуособиците във Византия и заетостта ѝ с бунтовника Варда Склир, за да нахлуе „безнаказано. . . във всички Западни области [т. е. европейските имперски владения], не само в Тракия, в Македония [т. е. едноименната тема в Маричината низина] и земите около Солун, но и в Тесалия, Елада и Пелопонес. Той завзел много крепости, най-главната от които била Лариса, чиито жители преселил с целите им семейства във вътрешността на България и като ги зачислил в списъците на своите войници, използувал ги срещу ромеите. . .” [15]
Падането на Лариса се датира различно: между 976 и 986 г., но за най-правдоподобно е даденото след последните изследвания на Г. Г. Литаврин — между 982 и 986 г. [16] Тогава към България е била присъединена цяла Тесалия, а земите в Пелопонес — разорени. Като противодействие на тежката загуба за империята бил предприет поход до Средец. След провала в обсадата на тази крепост при отстъплението си Василий II бил разгромен на 17 август 986 г. в теснините на Траянови врата. [17]
Тази голяма победа на българите и избухналите в 987 г. размирици във Византия начело с Варда Фока и Евстатий Малеин също били умело оползотворени от Самуил. Българските войски напреднали в различни посоки [18] и достигнали до самия Солун.
След прекратяването на междуособиците в 990 г. византийците обърнали оръжието си срещу България. През 991 г. цар Роман бил пленен в сражение, но борбата била продължена от Самуил. Той не пропуснал заетостта на Василий II срещу арабите в Мала Азия през 995 г., за да мине отново в настъпление на юг и към Солун. Край последния град той разбил византийците. Управителят — дук на Солунската военно-административна единица Григорий Таронит загинал, а синът му Ашот бил пленен. Самуил достигнал с войските си и Пелопонес, но претърпял тежко поражение при реката Сперхей (дн. Сперхиос).
През 997 г. цар Роман починал в цариградския затвор. След като брат му Арон бил погубен в 992 г. [19] поради предателство, Самуил останал най-знатната фигура в България и бил провъзгласен за цар на българите. Едва сега той поел вече и формално отговорностите за съдбата на отечеството.
Взимайки си акт от започналото след 991 г. настъпление от Византия срещу България, Самуил се заел да осигури тила от всички страни. През 998 г. новият български владетел обърнал оръжието срещу сърбите, за да ги обезвреди и предотврати нов опит на Цариград да му се противопостави в решителен момент откъм тила. Сръбският княз Иван Владимир бил откаран като пленник в Преспа, а българската войска преминала през Далмация, превзела Улцин и Котор, обсадила безуспешно Дубровник, [20] опустошила крайбрежието до Сплит, Тригор и Задар и се завърнала през Босна в Рашка.
Решение за трайно и сигурно предотвратяване на коалиция срещу България Самуил потърсил в широко практикуваното тогава средство — династическите бракове. Той омъжил дъщеря си Косара за пленения княз Иван Владимир и му върнал властта над Зета (Дукля). На чичо му Драгомир поверил управлението на Требине и Захълмие. Сръбските князе му останали верни докрай.
С политически бракове, но без същия успех Самуил се опитал да уреди положението си по Йонийския бряг и в отвъддунавските земи. Драч с областта си бил в пределите на България от 970 г. и се управлявал от престарелия баща на жена му Агата — протевонът Йоан Хризилий. [21] Българският цар омъжил дъщеря си Мирослава за пленения Ашот Таронит и го изпратил като нов управител на Драчката област. [22] За това време се отнася и домашното известие — добавката към Манасиевата летопис: „Българите царуваха от Охрид и до Драч и по-нататък. . . “ [23]
Като залог за мир с маджарите цар Самуил взел в 997 г. за жена на своя първороден син Гаврил-Радомир тяхна княгиня — сестрата на вожда им Гейза (971—997). [24]
На запад Самуил потърсил и друг свой естествен съюзник — Германия — в лицето на нейния император Отон II Млади (973—983). [25] Баща му Отон I (936—973) оспорвал властта на Византия в Южна Италия. [26]
По всичко изглежда, че отношенията на Охрид с печенезите се запазили непомрачени и след като българската власт била възстановена в източните предели, което проличава от опита на Кракра да ги привлече за общи действия срещу Византия в 1017 г. [27] Освен това, ако те биха проявили някаква враждебност към България, византийските писатели нямаше да пропуснат да я отбележат и използуват.
При тази международна обстановка българската държава за последен път достига своя голям териториален обхват. Не били освободени от византийска власт само земите в Тракия и Югоизточна Македония — Солунско, Сярско, Драмско и Загория с Мелник.
При това положение границата е вървяла по Стара планина до Гълъбец, след това до Ихтиманска Средна гора и Рила, за да остави Разлог с Горна Места в България, [28] пресичала е Пирин към Кресненския пролом, което вероятно е било северната, а Малашевската и Огражден пл. — западната граница на учредената след 971 г. тема Нови Стримон. От Беласица трасето, изглежда, е минавало по Круша пл. и се отправяло към Вардара, за да то достигне при българската гранична крепост Колидрон (с. Калиндрия, Кукушко), [29] и следвало долното му течение [30] до устието в Солунския залив. В България били включени цяла същинска Северна Гърция — Тесалия и Епир, до една линия, която съединявала Волоския и Артенския залив, тъй като в грамотите на император Василий II, които очертават диоцеза на Охридския „архиепископ на цяла България”, са включени между „всичките български епископства. както и всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил” [31] и епархиите на Петра, Стаг и намиращите се в Южен Епир Янина, Козъл и Риги. [32] Въпреки доказаната власт на цар Самуил върху Лариса с останалата Тесалия и върху Драч с околността си тези области не фигурират в грамотите на император Василий II Българоубиец, защото, както видяхме, неговият критерий при определяне обхвата на Охридската архиепископия, особено в тази посока, вероятно е бил дали дадена епархия е спадала
13. П. Петров. Образуване и укрепване на Западната българска държава. . ., с. 180—188; Восстание Петра и Бояна. . ., с. 134. Срв. В. Н. Златарски. История. . . Т. 1, ч. 2, с. 622—623, който приема, че това е станало във Видин.
14. Ив. Божилов (Към въпроса за византийското господство. ., с. 89 и сл. и в специалното си проучване върху паметника — „Анонимът на Хазе”, С., 1974, с. 117—129) датира събитията, споменати в него, към 990—991 т. и смята че споменатият в известната „Записка на гръцкия топарх” „царствуващ на север от Дунава” е българският цар Самуил.
15. ГИБИ, Т. VI, с. 276.
16. Советы и рассказы Кекавмена. . ., с. 510—512, бел. 892.
17. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 640—641.
18. По това време, изглежда, Самуил присъединил към Деволския комитат южния край на Епир — на юг от Бутрот и Янина, където са неотъждествените със сигурност епархии Козъл, Риги и Орся от Охридската българска архиепископия (вж. ГИБИ, Т. VI, с. 45 и тук, по-горе) — а също и Драчката тема, като възвърнал и крепостите Бер и Сервия (вж. сведенията у Лъв Дякон — ГИБИ, Т. V, с. 276), и за събитията — В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 681.
19. Ив. Венедиков. Първият брак на Гаврил-Радомир. . ., с. 147.
20. В. Н. Златарски. История. . ., Т. 1, ч. 2, с. 669—673; Ст. Антолјак. Самуиловата държава, Скопје, 1969. с. 37 и сл. датира похода преди 992 г.
21. Ив. Венедиков. Пос. съч. , с. 148.
22. Пак там, с. 149.
23. Ив. Дуйчев, СБК. Т. II, с. 102.
24. Ив. Венедиков. Пос. съч., с. 149 и сл.
25. ЛИБИ, Т. II, с. 352. 375, 378—379.
26. П. Мутафчиев. История. . . Т. I. с. 372; G. Ostrogorsky. History of the Byzantine State. . . p. 258—259.
27. I. Skyl.—G. Cedr., II. p. 465—466 (ГИБИ, T. VI, c. 289).
28. ГИБИ, T. VI, c. 42. Разлог спадал към Велбъждската епархия.
29. ГИБИ, Т. VI, с. 281.
30. Пак там, с. 282.
31. Пак там, с. 44.
32. Пак там, с. 46—47.
55
към пределите на българската държава и при цар Петър, когато границите са били признати от империята с договори, потвърждавани на два и повече пъти.
На северозапад сръбските и черногорски княжества Рашка, Зета (Дукля), Требине и Захълмие са били зависими от България. Същинската граница вероятно следвала трасето от времето на дар Петър, включвайки в България епархийските средища на Черник, [33] Призрен, Липлян, Раса, Враня, Ниш, Орея (дн. Чуприя), Браница (Браннчево), Белград и Срем.
През управлението на комитопулите България, общо взето, също ще да е запазила позициите си от времето на цар Петър и отвъд Дунава. Византийската власт сменила само за кратко българската на североизток от устията на голямата река, където било създадено споменатото вече катепанство „Месопотамия на Запада” между 972/3 и 976/7 г. и темата „Евксински Понт”.
Може да се заключи, че и владенията на българската държава в северозападна посока не са били още накърнени от маджарите. Централната власт и образуващата се тяхна държава не била особено силна при вожда Гейза. По негово време укрепнали някои местни владетели, особено Купан. За да ги неутрализира, Гейза взел за жена Саролт, дъщерята на Гюла. [34] Не е възможно да се разбере коя е историческата личност под това име, което, както видяхме, по-скоро може да означава „господар”. „Гюла” и „Менумороут” в анонимните, объркани и свободно съчинени във фабулата си „Gesta Hungarorum”. Най-вероятно тъй се представя управляващият над прабългарското племе секули в Трансилвания. Що се отнася до народността на Менумороут, е достатъчно да припомним думите на анонимния автор на „Деянията на маджарите”, че той дал отговор на вожда Арпад чрез пратеници „от своето българско сърце”. Г. Гьорфи обаче отъждествява фиктивния дук на Седмиградско Guela, Gyula, Gelou — „вождът на власите”, с трансилванското унгарско племе Гюла, покорено от Стефан I (997—1038) през 1002 г. [35] Така че очевидно, за да създаде равновесие и осигури надмощието си над останалите маджарски местни владетели, Гейза в същност се сродява с господаря („гюла”) на съседното прабългарско по произход и изпълняващо граническа служба на територията на България племе на секулите. Собственото име на техния вожд явно остава неизвестно за нас.
По това време начело на Видинския комитат, чиито предели стигали на север до басейна на р. Марош (Мурешул), бил мощният болярин Охтум (на маджарски Ахтум или Айтони). [36] Той зорко пазел интересите на българската държава и бдял да се събира редовно митото върху износа на сол [37] за Маджарско, извършван по реките Марош и Тиса. Ако унгарците по това време са владели Горна Тиса, то те биха разполагали с тамошните рудници за този така важен и високоценен през средновековието, особено за един животновъдски народ, продукт и не биха го внасяли от България. Очевидно и Закарпатските, и Марамурешките, и Седмиградските находища на сол по това време са били, както и през целия X в. в български ръце. За последното може да се съди и по факта, че през първите години на XI в. солните мини в Седмиградско са пряко притежание на маджарския крал Стефан I. До завладяването им от последния те са били държавен, т. е. царски имот, а не притежание на „частни лица” [38], т. е. на феодали. Приходите им явно не ще да са били без значение и по тази причина българският провинциален управител твърдо бранел интересите на държавното съкровище.
Между Тиса и Средни Дунав управлявал друг български болярин — Салан. Както вече видяхме, останалата част от територията на управляваната от него българска административна единица — междуречието — било завладяно от маджарите най-рано след 1000-та година, по време на крал Стефан I и неговата агресия срещу България в съюз с Византия, или при приемниците на цар Самуил — към 1015 г. Тъй щото в триъгълника между левия бряг на Средни и Долни Дунав и Северната Карпатска планинска верига българската власт била непокътната и управляващите я областни управители останали верни на своя владетел в Охрид. Очевидно само при това положение Гейза е могъл да разчита и да се опре на провинциалните наместници на българския владетел, в случай че избухнела междуособица сред маджарскитс вождове. Ясно проличава при това положение, че династическият брак на Гаврнл-Радомир с маджарската княгиня е бил търсен не само от цар Самуил, но е бил от взаимна изгода и за двете страни.
През 997 г. обаче международното положение на България коренно се променило в нейна вреда. След поражението на българската войска при р. Сперхей Византия взела почина в свои ръце. Победителят в тази битка — управителят на Солунската област Никифор Уран, опустошавал в продължение на три месеца български земи, без да срещне сериозен отпор. [39] Тази проявена умора и слабост на българите ще да е насърчила византийските управници и те не закъснели да предприемат решителен военен и дипломатчески натиск върху България.
Василий II се възползувал от опита на Йоан Цимисхий и насочил първия от цялата серия удари срещу България най-напред в североизточния ѝ дял. Целта била да предотврати едновременно българско настъпление както в Югоизточна Македония, така и през Тракия към столицата. Византийската войска не могла да предприеме никакви решителни действия на югозапад, докато над Одрин и Цариград била надвесена владяна от българите област на север от Стара планина. С оглед на това още през 1001 г. Североизточна България била повторно покорена. На следващата година Византия си възвърнала Тесалия и превзела редица крепости в Южна Македония: Сервия, Бер, Колидрон и Воден. [40] Българското население от тези области било разселено от византийците на територията на тема Волерон — между Долна Места и Марица.
През 1003 г. положението на България още по-рязко се влошило. Тя трябвало да воюва на още един фронт — срещу маджарите. След смъртта на Гейза в 997 г. техен вожд станал синът му Стефан I (997—1038), който приел християнството и кралска корона от Рим през 1000 г. Съюзът на баща му с България не му помагал срещу надигащия се негов съперник Купан (владетел на областта Шомог — между езерото Балатон и Драва, около дн. гр. Капошвар) и враждебния му Гюла Младши в Трансилвания. [41] Ето защо той привлякъл и задържал в отечеството ѝ своята сродница — жена на българския престолонаследник. По този начин Стефан I разтрогнал и брака, и съюза с българския двор. След като се справил с вътрешните си противници и с Гюла през 1002/3 г., маджарският крал започнал истинска война срещу България. За действията на крал Стефан срещу българите има сигурни свидетелства: в „Tarih-i Ungurus” (където Стефан убива хана и окупира българската провинция), [42] а анонимните „Gesta Hungarurum” (където се говори за Самуил като Кеап [= хан] ducem Bulgarorum et Slavorum [43]) и в Gest. Hung. на Шимон Кеза. [44] Освен това съществува и известие за съюз между Стефан I и Византия, обикновено отнасян с предположение към 1015 г. [45] Той е засвидетелствуван от едно съобщение за подялба на плячка от българските земи между византийци и маджари. Последните поискали да вземат реликвите от храма, посветен на Св. Георги в един град, където имало резиденция на българския цар. Ив. Венедиков свързва това известие с църквата „Св. Георги” до вратите на двореца (построена от цар Петровия син Роман в Скопие по случай победата в сражението при Траянови врата в 986 г.) и със събитията от 1003 г. военните действия по Дунава и оттеглянето на Василий II през долините на Морава и Вардар. [46]
33. ГИБИ, Т. VI, с. 45.
34. Ив. Венедиков. Пос. съч., с. 149—150.
35. Chronicon Posoniense. SRH, Т. II, p. 36.
36. G. Hung. SRH. T. I. p. 49—50, 89—90; Legenda Sancti Gerhardi episcopi. SRH, T. II, p. 489.
37. Ив. Венедиков. Пос. съч., с. 150.
38. Г. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. . ., с. 47.
39. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 668—669, който, датира тези дейстия в 997 г.; Ст. Антолјак. Самуиловата държава с. 54—55е — в 999 г.
40. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 678—683.
41. Chronicon Posoniense. SRH, Т. II, p. 36, 46; Ив. Венедиков. Пос. съч., с. 150—151. Според История Венгрии. Т. I, с. 112—113, Стефан I разбил Купан още около 998 г., а Гюла — в Трансилвания в 1002—1003 г.
42. G. Hazai. Tarih-i Ungurus. АОН, XIII, 1961, p. 76—77; Gy. Györffy. Formation d'états. . ., p. 35.
43. G. Hung. SRH, I, p. 315.
44. Ibidem, p. 172.
45. MGH. SS, Bd. XV, 2. p. 963—954; История Венгрии. I, с. 112.
46. F. A. Gombos. Catalogus fontium historiae Hungariae. T. II, Budapest 1937, p. 969—70.
56
В действителност съюзът на маджарския крал с Византия следва да се датира от около 1000-та година. Той трябва да е бил сключен преди 1001 г., когато е бил разтрогнат бракът на Гаврил-Радомир, [47] и преди 1003 г., когато Василий II се явява пред стените на Видин, [48] а маджарската войска започнала действията си срещу Охтум, възглавяващ комитата със средище във Видин. [49]
Като излизат от предпоставката, че Охтум е бил вожд на маджарско племе с владения между Дунав, Темиш и Марош и по двата бряга на голямата река, [50] и от неправилното тълкуване на известния пасаж у Константин Багрянородни за поселенията на маджарите, авторите, които разработват този период от унгарската история, приемат, че той бил в съюз със Самуил. [51] Те намират основание за това в Пространното житие на св. Гелерт [52] — агиографско произведение, писано твърде късно (едва през XIV в.), и където се разказва, че Охтум приел християнството по източен обред във Видин и строил църкви и манастири, но имал седем жени. Явно със злепоставянето на врага на маджарите житиеписецът е целел да се възвеличат и оправдаят постъпките на обявения за светец крал Стефан I, насочил меч срещу християнска страна почти едновременно с покръстването си. Тези автори обаче не са имали пред вид също, че на Охтум не е било необходимо да сключва съюз със Самуил, защото той е бил негов доверен болярин, а може би и сродник. Това може да се предположи, като се има пред вид, че му е бил даден особено отговорен пост — един от най-важните в стратегическо отношение комитат. От Видин са се наблюдавали движенията не само на маджарите, но и на византийците в източния дял от Долнодунавската низина. Предполага се, че може би самият Самуил е възглавявал тази област веднага след падането на източната част от България и въстанието ѝ за отхвърлянето на византийската власт в 976 г.
Не е било обаче по силите на Охтум да води успешно борбата на два фронта. След осеммесечна обсада византийците превзели главния град на комитата — Видин. [53] Маджарите организирали своя агентура в тази българска област. При опита на Охтум да я обезвреди, някой си Ханадин, негов приближен дотогава, забягнал при Стефан I. Според съобщението в Пространното житие на св. Гелерт предателят бил насочен срещу Охтум с маджарска войска и след няколко сражения убил комита на бойното поле. [54] Вожд на войската бил Чонад, син на Добока и племенник на краля, който в същност се приема, че е победил и умъртвил Охтум, завладял града Морисена или Марошвар (твърдина на комитата северно от Дунава) и бил поставен за управител в него. [55] По негово име крепостта била наречена Чанадвар — „Град на Чанад” (дн. Ченад в CP Румъния). В 1030 г. кралят създал там епископия за разпространението на католицизма. [56]
Падането на Видинския комитат е било непоправим удар върху България. То довело до решителен обрат и до гибелта ѝ. Сам Василий II дарява щедро с втората си грамота за Охридската българска архиепископия митрополита на Видин, като се мотивира, че: „Тази епархия ми стана най-полезна и предана, като ми отвори достъпите за прекия път за страната. . .” [57] Вероятно превземането на яката крепост е станало с предателство на митрополита въпреки мъжествената отбрана на бойците и въпреки превземането на Одрин от цар Самуил [58] с диверсионна цел — да облекчи положението на видинчани.
Докато съвсем наскоро в най-големите имперски градове като Солун и Одрин имало български „партии”, които проявявали склонност да капитулират пред Самуил, сега родоотстъпничеството се появило сред част от българските боляри. На връщане от Видин през Моравско Василий превзел Ниш, а управителят на Скопие Симеон-Роман се предал без бой. След неуспеха си пред твърдата съпротива на Кракра Пернишки императорът се върнал в столицата, а цар Самуил пленил управителя на Солун Йоан Халд. [59] На следната 1005 г. чрез предателство на Ашот Византия отново сложила ръка на Драч и областта му. Непрестанните, но безуспешни опити на цар Самуил да промени хода на събитията завършили с трагичното му поражение в Беласицката битка — в Ключката теснина на Беласица. Това довело и до неговата смърт на 6. X. 1014 г. [60]
Съпротивата на родолюбивите българи не могла да преодолее нашествието на византийците, защото била отслабена от разколебаването на много от болярите. Българската държава престанала да съществува и цялата ѝ територия на юг от Дунава била подчинена на Цариградския василевс.
На север от Дунава и северозападно от Карпатите земите, съставляващи граничните територии на българската държава през IX и X в., станали част от създалото се през X в. Маджарско кралство. Значителното им население от склавини и прабългари се вляло постепенно като важна съставка на унгарската народност. Така маджарите стават най-близки родственици на българите, а тяхната държава през следващите столетия е приемникът на България в Среднодунавските земи След 976 г. Византия не е могла да сложи отново ръка върху териториите на север и североизток от Долни Дунав с неговите устия и източно от Карпатите. След като българската държава трябвало да се бори за съществуването си на два фронта — срещу Византия и Маджарско, и особено след като бил осуетен опитът на Кракра за запазване на отвъддунавските предели чрез общи действия печенезите срещу Византия, тези земи останали без страж и открити за нови средноазиатски конници. Вълните на узи, кумани, а по-късно и татари закъснели. Опустошителните им налети засегнали цяла Югоизточна и Средна Европа, докато източните славяни не се спуснали към крайбрежията на Черно море и държавата им — Русия, не встъпила там в правата и ролята на българската държава. Киевска Русия станала пазител на Стария континент в тази посока и поела ударите на нашествията от Изтока.
*
Накрая следва да не бъдат отминати без внимание и някои картографски източници по въпросите за местоположението и пределите на българската държава през разглеждания период. В най-ранната от запазените и изработени в Западна Европа карти със споменаване на българите — Англосаксонската или Котониана, датирана между 1000 и 1018 г., — надписът Bulgarii е на запад от реката с име Nap, съкратено или погрешно предадено от Данаприс, т. е. Днепър. [61] Отбелязването на българите в Северното Черноморие е отражение на факта за продължителността на обитаването и властта им в този район, а също така и на обстоятелството, че отвъддунавските им предели в същност са били по-обширни от тези на юг от голямата река.
Въпреки че България е била вече покорена от Византия, в картата Quadrans habitalis на Абу Рихан Бируни [62] (датирана към 1030 г.) тя е показана, че владее Северното Черноморие до р. Днепър. Там като нейни съседи са дадени хазарите (Khazar), поставени на север от Кавказката планинска верига и южно от Волга. Територията на българската държава е съвсем вярно отбелязана от видния средноазиатски учен: между Византия (Rum), франките (Frandz) и Киевска Русия (Rusia). [63] Означението на хазарите върху картата след края
47. Ив. Венедиков. Пос. съч., с. 146.
48. Skyl.-Cedr. II, p. 454 (ГИБИ, Т. VI, с. 282).
49. Gy. Györffy. Az Arpad-Kori Magyarország történeti földraiza. . ., p. 836, бел. 14.
50. Gy. Györffy. Formation d'états. . ., p. 42.
51. История Венгрии. . . T. I, c. 113.
52. Legenda Sancti Gerhardi episcopi. SHR, T. II, p. 48911, cap. 8.
53. Skyl.-Cedr., II, p. 455 (ГИБИ, T. VI, c. 282).
54. G. Hung. SRH. T. I, p. 50, 89—90; Gy. Györffy, Formation d’états. . ., p. 41.
55. Ив. Венедиков. Пос. съч., с. 151, приема, че Ханадин е бил назначен за управител на присъединената Охтумова област, т. е. на отвъддунавските земи от Видинския комитат.
56. Gy. Gyöffry. Áz Árpád-Kori Magyarország történeti foldrajza. . ., p. 836. Като обяснение на действията на Стефан I се дава особеният политически път на Охтум и пречките, които създавал за обмитяването на солта.
57. ГИБИ, Т. VI, с. 45; Ив. Венедиков. Пос. съч., с. 152.
58. Skyl.-Cedr. II, p. 454—455 (ГИБИ, T. VI, с. 282).
59. Ibidem, с. 282—283; В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 685—687.
60. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 688—703.
61. П. Коледаров. Най-ранни споменавания на българите в старинните карти. — Изв. ИИ, 20, 1968, с. 236. бел. 72, и с. 244—248. Там погрешно съм идентифицирал Nap с Днестър вместо с Днепър.
62. Стр. Димитров. Абу Рейхан Ал-Бируни (Хиляда години от рождението му). — Векове, 1973, кн. 1, с. 94—98.
63. J. Lelewel. Géographie du Moyen âge. Bruxelles. 1852—1857; Atlas, pl. II; P. Koledarov. The Bulgarian State in Medieval Cartography. — Etudes historiques. VI, 1973, p. 38.
57
на тяхното хаганство и на българската власт на север от Дунава след поробването от Византия са отражение на добре известни и утвърдени факти за тогавашните образовани хора на Изтока и на Запад.
Традицията да се отбелязват българите на север от Дунава продължила както през време на византийското иго, така и през време на възстановената през 1185 г. българска държава. Достатъчно е да се проследят по-късните карти на света, изработени в Британските острови през XII и XIII в., а също така и някои мореплавателни каталонски и италиански карти от XIII—XIV в. [64]
Въпросът за изобразяването на България върху картите от Средновековието е твърде интересен и ще бъде предмет на друго специално проучване. В случая трябва да отбележим, че България се появява върху старите ръкописни карти едва в последните десетилетия преди падането си под византийско иго. Въпреки това данните в тези интересни паметници имат своето значение за определяне на обхвата на българската държава. Те са важно свидетелство, че в представите на тогавашна Западна Европа тя е владяла огромни пространства земя на север от Дунава дори до края на X и началото на XI столетие и имала важно международно значение.
Много повече на брой и по богатство на данните си са старинните карти от XIII и XIV в. [65] Затова те ще бъдат пошироко използувани при разглеждането на политическата география на България през периода на възстановяването на държавата ѝ след освобождението от византийско иго.
64. П. Коледаров. Най-ранни споменавания. . ., с. 227 и сл.; Р. Koledarov. The Bulgarian State in Medieval Cartography. . ., p. 39.
65. П. Коледаров. Втората българска държава в старинните карти от XIII—XVI в. — Векове, 1973, кн. 4, с. 17—26.