Политическа география на средновековната българска държава. Част I. От 681 до 1018 г.

Петър Коледаров

 

Глава IV

Границите на България до 70-те години на X в.

 

 

В продължение на две столетия българската държава на Долни Дунав разширила територията си и създала висока материална и духовна култура. Това ѝ отредило едно от първенствуващите места в Европа и авторитета на един от факторите при решаването на международните въпроси през X в.

 

В 893 г. княз Борис свалил от престола сина си Владимир и го заместил с по-малкия му брат Симеон (893—927). Наскоро след тази промяна Византия преместила тържището на българските търговци от Цариград в Солун. Така империята нарушила „Дълбокия мир” със северния си съсед и предизвикала т. нар. „първа икономическа война в средновековна Европа” [1] и същевременно пръв въоръжен конфликт през управлението на цар Симеон, избухнал най-вероятно в 894 г. [2] Българските действия в Тракия и последвалото поражение на византийската армия в тема Тракия предизвикали контраудар от страна на империята. През 895/6 г. тя пренесла с флота си през Дунава маджарите от Отвъддунавска България и ги насочила да плячкосват Вътрешната област и Дръстърския комитат. [3] Това нашествие било комбинирано с настъплението на византийска сухопътна армия начело с Никифор Фока най-вероятно в тракийските владения на България.

 

Примирието с Византия било използувано от Симеон да предотврати всяка възможност за маджарите да се свържат отново с Цариград. След жестока разправа със стана им в междуречието на Южен Буг и Днепър маджарите били принудени да се преселят през Верецкия проход на запад и север от големия завой на Средни Дунав. Вероятно печенежките племена, взели участие в акцията, заели обитаваните дотогава от маджарите земи на запад от р. Днепър.

 

Осигурила тила си, българската армия нанесла поражение на византийците при Булгарофигон (дн. Баба-Ески) през лятото на 896 г. Тогава сигурно българите минали в настъпление по всички посоки: не само в Македонската и Тракийската, но и в Солунската и Драчката тема. [4]

 

Сключеният договор [5] за мир премахнал основната икономическа причина за войната — българското тържище било върнато в Цариград, без обаче да се уредят териториалните въпроси между двете страни.

 

Междувременно има податки в писмото на византийския дипломат Лъв Хиросфакт до император Лъв VI, че към края на IX в. българските войски били завзели значителна част от територията на Драчката тема заедно с 30 крепости, вероятно на юг и югозапад от средището ѝ Драч. Целта на тези действия без съмнение била да се прогони Византия оттам и да се включат в пределите на българската държава Склавиниите по Адриатическото крайбрежие. Империята обаче си възвърнала по дипломатически път загубените територии. Според собствените думи на специалния ѝ посланик Лъв Хиросфакт той „поднесъл на императора като подарък 30 крепости в Драчката област с богатствата и самите жители, след като ги изтръгнал, пророчески казано, като ухо из устата на лъва” [6]. Липсват каквито и да било данни относно това, каква е била поисканата от Преслав цена за тази отстъпка: нито византийският дипломат, нито друг извор споменават нещо в тази насока.

 

Ако разполагахме само с разказа на същия императорски пратеник за следващата му мисия в 904 г. — да убеди българите да не завземат Солун, изоставен от арабските пирати начело с ренегата-византиец Лъв Триполит, — ние пак не бихме могли да добием представа за условията, при които управниците в Преслав са приели византийското предложение. [7] Този път обаче реалните отстъпки, които Цариград е трябвало да стори, за да спре българското настъпление и да предотврати загубата на втория по големина и значение град в Европа за империята, проличават единствено от по чудо запазения надпис върху един от двата гранични стълба, намерени in sito на 22 км северозападно от самия град Солун — при с. Наръш (дн. Нея Филаделфия): „В годината на сътворението на света 6412 (= 904), индикт 7. Граница между ромеи и българи при Симеон от бога княз на българите при Теодор оглутаркан и при комита Дриста.” [8]

 

Връзката между паметника и мисията на Лъв Хиросфакт не може да възбуди никакво съмнение. [9] Срещу отказа си да завладеят Солун очевидно българите са получили значителни териториални отстъпки и договорно признание на границата си с империята. Както ще видим по-късно, при омиротворяването на отношенията между двете страни след смъртта на цар Симеон, през управлението на сина му Петър вероятно същата граница отново била потвърдена, а заедно с това и принадлежността към България на териториите в дн. Южна Македония и Южна Албания, населени със склавини.

 

Въз основа на пограничните стълбове и епархийския списък от времето на Лъв VI [10] В. Н. Златарски определя българо-

 

 

1. В. Н. Златарски. История. Т. I, ч. 2, с. 285—290;  Iv. Sakăzov. Bulgarische Wirtschaftsgeschichte. Berlin—Leipzig, 1929, p. 61—62;  G. I. Bratianu. Le commerce bulgare dans l'Empire et le monopole de l'empereure Léon VI à Thessalonique. — Изв. ВИД. т. XVI—XVII, 1940. c. 30.

 

2. Според Г. Цанкова-Петкова (Първата война между България и Византия при цар Симеон и възстановяването на българската търговия с Цариград, Изв. ИИ, 20, 1968, с. 179—180) тържището било пренесено тук през управлението на княз Владимир (881—893).

 

3. Ив. Божилов. Към хронологията на българо-маджарската война при цар Симеон (894—896). — В: ВИСб, т. XL 1971, кн. 6, с. 23 и сл.

 

4. P. Gautier. Clément d'Ohrid, évêeque de Dragvista. — REB XXII, 1964, p. 206, com. 36.

 

5. В. H. Златарски. История. T. I, ч. 2, c. 318;  H. Ostrogorsky. (History of the Byzantine State. Oxford. 1956, p. 227),  H. Grégoire, (The Cambridge Medieval History, T. IV, I, p. 1289),  D. Obolensky, (The Byzantine Commonwealth. London, 1971, p. 106) и др. To се оспорва по начало от  G. I. Bratianu. Le commerce. . ., p. 32;  P. A. Наследова (Две византийские хроники X века. М., 1959, с. 221—2, бел. 10) смята, че договор е сключен едва през 904 г., а според Г. Цанкова-Петкова (Първата война. . ., с. 189) — между 901 и 902 г. Най-вероятно обаче договорът да е сключен между 896 г. (след победата при Булгарофигон) и 899 г. (когато е съставен Клиторология на Филотей). В този паметник се говори за „приятелите-българи” (вж. ГИБИ, Т. IV, с. 124—127).

 

6. G. Kolias. Léon Choerosphactes magistre et patrice, Athènes 1939, p. 113 (ГИБИ, T. IV, c. 183).

 

7. В писмо до император Лъв VI Лъв Хиросфакт пише: „. . . Най-сетне, при третото пратеничество, когато българите искаха да се заселят в превзетия от агаряните Солун, след като ги убедих и прогоних, го получих обратно. . .” (Ibidem, съответно с. 113 и с. 183—184).

 

8. Ф. И. Успенский. Пограничный столб между Византией и Болгарией при Симеоне. — ИРАИК, т. III, с. 184—194. Срв.  В. Н. Златарски. Два известни български надписа от IX в. — В: СбНУНК, кн. XV, 1898, с. 20—40;  Йорд. Иванов. БСМ. . ., с. 18.

 

9. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 339—342.

 

10. Тук трябва да се има пред вид, че този списък е съставен преди 904 г., според В. Лоран — в 901/2 г., а според нас — може би в самия край на управлението на Лъв VI (вж. за това П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 156, бел. 1) и отразява положението след победата в Българофигон през 896 г., когато българската войска ще да е настъпила и завзела територии във всички посоки.

 

46

 

 

византийската граница към 904 г. от Средните Родопи до Адриатическия бряг по следния начин: „. . . От връх Кекез [дн. Сини връх] тя отивала на югозапад по главния вододел на Централните Родопи, пресичала река Места към пл. Боздаг [по бълг. Смила, дн. Фалакрон], по тая последната се спущала на североизток близо до Сяр, който е останал византийски, оттук в югозападна посока тя достигала до с. Нариш [в същност Наръш, дн. Неа Филаделфия] на р. Галико, после на запад между селата Вардаровци [дн. Аксиохорион] и Ахматово [в същност Аматово, дн. Аспрос], пресичала Вардар, обикаляла по пл. Паяк [дн. Пайкон], повръщала на юг, минавайки източно от Воден [дн. Едеса] [11] и по планините Караташ и Негуш [Турла или Дурла пл., дн. Вермион], завръщала на запад между Кайлари [дн. Птолемаис] и Кожани [дн. Козани] към върха Шиняк [в същност Синк или Снежник пл., дн. Синяцикон или Аскион пл.], пресичала горното течение на р. Бистрица [дн. Алиакмон] южно от Костур [дн. Кастория] към пл. Грамос и отивала право на запад до р. Воюса [дн. Вьоса], по тая река до вливането на левия ѝ приток Дрин [Дрополи или Дрино] и оттам отивала право на запад [в същност югозапад] към Химара, на морския бряг, която влизала в българската държава.” [12]

 

Наред с използуваните от В. Н. Златарски източници локализацията на епархията на Климент Охридски като „епископ на Драговития и Великия” [13] ни позволява да определим със сравнително по-голяма точност българската гранична линия след 904 г. в дн. области Тракия и Югоизточна Македония, т. е. в участъка ѝ от Черноморския бряг до р. Вардар.

 

Границата е започвала от гр. Мидия, която била гранична крепост и оставала във византийски ръце, пресичала е билото на Странджа, [14] за да опише дъга северно от Одрин, минавайки най-вероятно по Дервентските възвишения и следвала трасето от времето на хан Омуртаг до Милеона, завивала е на югозапад, за да пресече северните Родопи и продължи по Жълти дял [15] или по билото на Югоизточните Родопи.

 

По този начин по-ниската част (т. е. Източните и част от Северните Родопи) заедно със средното течение на р. Арда оставали във Византия, но най-високата част на масива, т. е. Великия [16] — в България. [17]

 

От Жълти дял през връх Циганско градище границата ще да е вървяла в югозападна посока, достигала е и пресичала р. Места, за да продължи по Смила (дн. Фалакрон и Менойкион) и по Круша (дн. Вертискос), до р. Галико при с. Наръш. В този участък като византийски опорни точки оставали освен Салоника — Солун, още и Сере — Сяр, [18] Филипи и Христопол — Морунец (дн. Кавала). [19] Също и епархията на смоляните оставала във византийска територия и по този начин диоцезът на Климент Охридски се разделя на двете епархии, от които бил съставен. [20] Така в България безспорно оставали подведомствените на Климент Охридски църковни области: Великия в Западните и Средни Родопи и на склавините-драговити, които живеели на северозапад от Солун, [21] и част от сагудатите — югозападно от същия град.

 

По-нататък границата е оставала Верея — Бер, Сервия и Стаг [22] във Византия, като пресичала Вардара и стигала до Адриатическия бряг, следвала трасето, очертано от В. Н. Златарски.

 

След първия десетгодишен конфликт с Византия българската държава вече държала много по-голямата част от Балканския полуостров и назрели условията за един решителен двубой между Преслав и Цариград за първенство в Югоизточна Европа и сред славянския свят. Българският владетел и управляващите среди открито проявявали стремежа да унищожат империята и поемат политическото и културно наследство от приемника на Рим. [23]

 

Малко преди да се навърши десетилетие от договора за мир, сключен в 904 г., империята изпаднала в затруднено вътрешно положение и под заплаха от изток. Тогава българските властници използували едно безразсъдно предизвикателство на император Александър I (912—913), за да нанесат своя удар върху Цариград. През август 913 г. България започнала втората през управлението на цар Симеон война срещу Византия. С прекъсвания тя продължила до смъртта му в 927 г.

 

В резултат на победоносни бойни действия, но без довършващ удар върху Византия България разпростряла военновременните си граници неколкократно до стените на Цариград и Дарданелите. Българската власт достигнала Егейския бряг (където империята задържала само Солун с тясна ивица земя), Коринтския провлак и Атика, Йонийския (без Никопол и близката му област) и Адриатическия бряг (без силно стеснените по територии Драчка и Далматинска тема).

 

На запад България подчинила на своето влияние сръбските племена, чиито владетели, подбуждани от Византия, се опитвали на няколко пъти (в 917, 921 и 923 г.) да се освободят, но в крайна сметка претърпявали поражения и не могли да се задържат за дълго на престола.

 

По това време границата между хървати и българи е била по вододела на реките Босна и Дрина: пл. Зелен гора, Лелия, Трескавица, Яхорина, Романия, Озрен, Чемерно, Звйезда. Тук Р. Новакович предполага, че са се сблъскали заякналото при крал Томислав Хърватско и България. Според него през първата половина (до 30-те години) на X в. политическата граница на Хърватско на изток е опирала към горното течение на р. Босна. [24]

 

От пл. Звйезда и Конюх българо-хърватската граница вероятно е минавала по река Босна. Със сигурност този участък би могъл да се определи, ако би се изяснило от кого Часлав след 931 г. е завзел Дринското жупанство — от България или от Хърватско, след смъртта на техните владетели Симеон и Томислав.

 

През управлението на цар Симеон България запазила добрите си отношения с Немското кралство, което в 894 г. присъединило Великоморавското княжество. Две години покъсно маджарите заели източните му земи, населени със словаци (б. Нитранско княжество), както и територията на бившата Блатненска славянска държавица. [25] Така българи и немци престанали да бъдат преки съседи — отделяли ги маджарите и хърватите. След конфликта от 895/6 г., предизвикан от Византия, българският владетел съумял да уреди отношенията си с маджарите, защото те участвуват заедно с печенежки

 

 

11. Според П. Мутафчиев. История. . . Т. I, с. 284 и Енидже Вардар, дн. Яница, влизал в българските предели.

 

12. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 340—341. Уточненията в прави скоби на П. Коледаров.

 

13. Според гл. XX, § 61 от Пространното житие на Кл. Охридски от Теофилакт Охридски — вж. за локализирането на тази епархия П. Коледаров. Кл. Охридски. . ., с. 141 и сл.

 

14. П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 156.

 

15. Пак там, с. 155—156; Vita Euthymii, cap. XVI. ed. C. de Boor, Berolini 1833, p. 57: ἐυ Μηδείᾳ τῆν πλησχωρουςῆ Βοθλγάριας. . .  П. Мутафчиев. История. . . T. I, c. 284 също приема, че северната част от Странджа била в България.

 

16. За името и локализацията на областта Великия по епархийските списъци вж. П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 146—152.

 

17. Според сведенията в Пространното житие на Климент Охридски, че последният е приел на части епархията си — първо Драговития, а след 904 г., но преди 907 г. и Великия. Вж. П. Коледоров. Климент Охридски. . ., с. 156.

 

18. Според П. Мутафчиев. История. Т. I, с. 284 под властта на Византия останала само част от Солунското поле с Халкидика и Сярската област.

 

19. П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 159.

 

20. Един надпис, намерен в крепостните стени на Христопол и датиран 6434 г. от сътворението на света (или преди 31 август 926 г.), известява, че подчиненият на стримонския стратег Василий Кладон ги привел в изправност. Това дава основание на Пол Лемерл да заключи, че в края на цар Симеоновото управление темата Стримон с Филипи е била управлявана от византийски стратег при нормални условия, но под заплаха от страна на българите, което очевидно с наложило преустройството. Вж. P. Lemerle. Philippes. . ., p. 140—141.

 

21. Френският византолог Пол Готие откри във Ватикана неизвестен за науката препис от Теофилактовото Пространно житие на Климент Охрилски и доказа, че епархията на последния е била около Солун, като я свързва с драговитите. Той приема, че тези славяни обитавали земите западно и югозападно от Солун, но остави открит въпроса за локализацията на Великия — другата част от диоцеза му. Вж. P. Gautier. Clément d'Ohrida. . ., p. 199—214.

 

22. Вж. някои податки у P. Gautier. Op. cit., p. 210—211, че българите владели тези градове при цар Симеон. Присъединяването им вероятно е станало обаче в по-късния период от неговото управление.

 

23. П. Мутафчиев. История. . . Т. I, с. 304—305;  Г. Острогорский. Историја Византије. . ., с. 254;  М. Войнов. Промяната в българо-византийскитс отношения при цар Симеон. — Изв.ИИ, т. 18, 1967.

 

24. Р. Новаковић, О неким питањима граница Србије, Хрватске и Босне у X в., Зборник филозофског факултета, књ. VII-1, 1963, с. 177 и прил. карта на с. 180.

 

25. История Венгрии. Т. I, с. 102 и сл.

 

47

 

 

отряди в състава на българската войска в голямото сражение при Ахело на 9. VIII. 917 г. [26]

 

*

 

В научната книжнина съществува напълно погрешното схващане, че през управлението на цар Симеон България вече била лишена от почти всичките си територии отвъд Дунава. [27] Някои автори не могат да определят обхвата на българската власт в тези земи и приемат, че тя не е била здраво устроена. [28]

 

За правилното решаване на проблема за българската власт на север от Дунава следва да се изяснят редица въпроси от историческата география на този ареал през разглежданата епоха. Трябва да се отговори на въпросите: кои са били политическите граници, респ. кой е упражнявал суверенитета си над териториите в Северозападното Черноморие и какво е било административното устройство на същите. От анализа на известията и приведените по-горе доводи и съображения проличава, че българската власт на север и североизток от Дунавската Делта до долното течение на р. Днепър е била здраво установена и организирана от VII до X в. [29]

 

Най-ценни в тази насока са данните, изнесени в съчинението на имп. Константин Багрянородни „За управлението на държавата”. Те са валидни не само за времето, когато е написано — средата на X в., т. е. през управлението на цар Петър,— но н за края на предишното и цялата първа половина на същото столетие. Анализът и съпоставката на сведенията показват, че разноезичието у императора-писател е само привидно. Известията не само не си противоречат, но правилно изяснени, се допълват, за да изградят една стройна система и дадат отчетлива картина за положението в Северозападното Черноморие и изобщо за Югоизточна Европа през тази епоха на съшествени етнически промени. [30]

 

Досега по тези въпроси се стигаше до неправилни изводи, защото бе пропускано най-същественото обстоятество: по това време българската държава не била загубила нито фактическата, нито формалната си власт над просторните територии на север от Дунавската делта и Черно море, между средното течение на Дунава и долното на Днепър.

 

Нормално при разглеждането на въпроса за властта над земите по Средни Дунав в началото на X в. се предава съобщението във Фулденските анали под 900 г., че „собствените земи на маджарите са Панония”. Тази област обаче винаги е била разположена само на запад от средното течение на Дунава и на север от долното на Сава. Без да се държи сметка за разположението на последната, се приема, въз основа на сведение у Константин Багрянородни, че към средата на X в. вече в заетите от маджарите земи се включвали басейните на дунавските притоци Темиш и Тиса и вливащите се в тях Марош (Мурешул) и Кереш (Криша), т. е. териториите зад Тиса и Трансилвания. А такова сведение у този автор съвсем липсва. Този погрешен извод се основава на неправилно тълкуване думите на византийския император-писател, че Дунав отделял българите от маджарите, [31] но без да се обърне внимание и върху указанието му, че първите са разположени от източната страна на последните.

 

Дори цял век след кончината на цар Симеон К. Багрянородни явно и недвусмислено сочи, че маджарите обитавали земите на запад от Средни Дунав: „. . . съседите на турките [—маджарите] са от източната страна — българите, където реката Истрос, наричана още Дунав, тече между тях; от северната — печенезите, от западната — франките и от южната — хърватите. . .” [32] и на друго място — пак: „. . . Съседни народи на турките от запад са Франкия, от север — печенезите, а от юг — Великоморавия, страната на Светополк, която сега е напълно опустошена и заета от тези турки. . .” [33] От текста е очевидно, че К. Багрянородни е могъл да има пред вид само средното, но не и долното течение на Дунава. От 896 г. маджарите са се настанили по северозападната граница на България в Панония — на територията на Блатненското и Великоморавското княжество, без да накърняват граничната западна област на България, простираща се до левия бряг на Средни Дунав. За това българите били съседи на маджарите именно от източната им страна. Ако Долни Дунав протичаше между тях, то България щеше да е южна съседка на новодошлия в Средна Европа конен народ. Тук не трябва да се забравя и обстоятелството, че маджарското разширение източно от тази река— в Трансилвания и Банат, и подчиняването на тамошните български провициални управители се отнася едва след едно столетие — при управлението на крал Стефан I (997—1038), когато българската държава попада под византийско владичество. [34]

 

По всичко изглежда обаче, че станалите етнически промени и в териториите, разположени западно от р. Днепър, не накърнили по същество пряката власт на България и в тази ѝ гранична зона. Фактът се потвърждава от известието на К. Багрянородни в § 8 от съчинението му „За управлението на държавата” (съставено половин век след това — към 948— 952 г.) [35]: „. . . печенежкият народ населява и част от България към областите на Днепър, Днестър и другите реки, намиращи се на това място. И така изпратеният оттук [т. е. от Цариград] с хеландий императорски пратеник може и без да ходи в Херсон, да ги намери направо и бързо. . .” [36]

 

Въз основа на това известие и на други споменавания в казаното съчинение на К. Багрянородни не само П. Мутафчиев, но и почти всички автори, изследвали историята на маджарите и тяхното придвижване към Средни Дунав, приемат, че още от края на IX или в началото на X в. страната на печенезите се простирала от Дон до Карпатите, т. е. на север от Долни Дунав и Черноморския бряг. [37] Но това противоречи с ясното и недвусмислено известие на К. Багрянородни, че печенежкият народ „. . . населявал и част от България към областта на Днепър, Днестър и другите реки. . .” (к. м. — П. К.). В случая се отнася до едно свидетелство само за факта, че те обитават, но нямат върховната власт над казаните територии. Явно суверенитетът на българската държава там е бил напълно запазен.

 

Може да се предположи, че печенежките племена са били допуснати от българския цар да се заселят в граничната зона като съюзници срещу някакво задължение от тяхна страна. Заедно с маджарите те се бият на българска страна срещу Византия в битката при Ахело в 917 г. след неуспешния опит на цариградския пратеник Й. Вогас да ги привлече като съюзници срещу цар Симеон. [38] Нещо повече — още с изтласкването и преместването на маджарите западно и северно от големия завой на Средни Дунав те явно са поели длъжността на пазители на североизточната гранична зона на България.

 

В този смисъл трябва да се тълкува изразът у К. Багрянородни: Отсам р. Днестър [в същност Днепър [39] ] в областта, обърната към България, при бродовете на същата река има запустели крепости. . .” [40] Централната българска власт вероятно е изоставила, т. е. вече не е давала гарнизони и не е поддържала крепостите на изток от Днестър, тъй като отбраната на граничната територия е била поета от печенезите. [41] Запазена е била само укрепената система между спомената

 

 

26. Ив. Божилов. Към хронологията на българо-маджарската война. . ., с. 26 и сл.; България и печенезите. . ., с. 47—51.

 

27. Вж. напр. П. Мутафчиев. История. . . Т. I, с. 285, който смята, че България при Симеон владяла само дн. Влашко.

 

28. DAI, II, р. 25, 184. Гледищата на В. Тъпкова-Заимова. Ролята и административната организация. . ., с. 64—65, 70;  Долни Дунав. . ., с. 30 и Ем. Михайлов. За руско-българската етническа граница. . ., с. 199, търпят критика и не са съобразени с фактическото състояние на нещата.

 

29. До този верен и съобразен с изворните известия извод достига Ив. Божилов. Към историята на Отвъддунавска България края на VII—X в., Кандидатска дисертация. С., 1971;  Към въпроса за византийското господство на Долни Дунав в края на X в., Studia Balcanica, № 2, 1970, с. 75—96;  България и печенезите. . ., с. 54—60.

 

30. П. Коледаров. Историческата география на Северозападното Черноморие по данните на Константин Багрянородни. ИПр, XXXIII, 1977, кн. 3.

 

31. История Венгрии. . . Т. I, с. 105.

 

32. DAI, § 40, 40—44, р. 178.

 

33. Пак там, § 13, 3—7, р. 65.

 

34. Ив. Венедиков. Първият брак на Гаврил-Радомир. — В: Сборник и памет на проф. Ал. Бурмов. С., 1973, с. 149—155;  П. Коледаров. Впечатления от научна командировка в Унгарската народна република. ИПр, 1971. кн. I. с. 157—160.

 

35. DAI, р. 61.

 

36. DAI, § 8, 5—9, р. 54. Бълг. превод в ГИБИ, T. V, с. 199.

 

37. G. Györffy. Sur la question de l'établissement des Petchénèues en Europe, AOH, T. XXV, 1972, p. 283.

 

38. Ив. Божилов. България и печенезите. . ., с. 40 и сл.

 

39. DAI, р. 168, р. 169.

 

40. DAI, § 37, р. 168.

 

41. П. Коледаров. Историческата география на Северозападното Черноморие. . ., с. 54—59.

 

48

 

 

 

Карта № 7. Схема на българските граници с Византия към 865 и 905 г. и с Хърватско през 30-те години на X в.

 

[[ Българо-византийска граница през управлението на княз Борис I (852—889) според: - В. Н. Златарски, Тадеуш Василевски, по нови уточнения на автора

Българо-византийска граница през управлението на цар Симеон към 904 г. според: - В. Н. Златарски, по нови уточнения на автора

Българо-хърватска граница през 30-те години на X в. според Реля Новакович

Столица, Град, Крепост ]]

 

 

Карта № 8. България от края на IX в. До 970 г. (през управлението на царете Симеон и Петър)

 

[[ Граници на България:

през управлението на царете Борис I и Владимир

военновременни, в края на управлението на цар Симеон (893—917)

през управлението на цар Петър (927—970)

Преселение на маджарите в Средна Европа в 895/896 г.

Разселване на печенегите в Северното Черноморие в 895—896 г.

Печенежко племе и заета от него територия (тема)

Византийска военно-административна област (тема)

Столица, Град, Крепост ]]

 


 

 

натата река и Прут, [42] където живеели тиверците, а в междуречието на Днестър и Южен Бут — уличите. В руските летописи по повод преминаването на русите през Северното Черноморие при похода към Цариград в 907—911 г. крайбрежието между Днепър и Днестър е наречено „чужда земя”. И. М. Гапусенко обяснява това определение с факта, че населението в земите на запад от устието на Днепър още не е било обединено с Киевска Русия. [43] Според нас тази територия е била населена с уличи, които се настанили между Днестър и Южен Буг, след като напуснали към началото на IX в. десния бряг на Днепър. [44]

 

В началото на X в. част от печенежките племена са „населявали част от България към областите на Днепър, Днестър и другите реки, намиращи се на това място. . .”, т. е. са се настанили във външната или граничната област на север и североизток от българската укрепена линия по р. Днестър. Така печенезите наистина се озовали „на север от Туркия, т. е. Маджарско, и на „изток и на север от България”, между последната и Киевска Русия, Узия и Хазария. По този начин на българите било прекратено непосредственото съседство с тези страни и народи.

 

Според известието на испанския евреин-пътешественик през 965 г. Ибрахим ибн’ Я’куб ал-Ифакли ат Туртуши „. . . Костандия [Цариград] е на юг от Блакадин [България] и с тях [т. е. българите] също граничи на изток и на север ал-Баджанакия [Печенегия]” [45]. Ив. Божилов даде нова и по-правилна интерпретация на този текст, като сочи, че печенезите населявали територия не само на север, но и на изток от България. [46] Така той изправя тълкуването на В. Н. Златарски, че печенезите „в дадено време заемали източно дн. Влашко, Южна Молдавия и по-нататък областта на р. Днепър” [47]. Ив. Божилов основателно обръща внимание на факта, че на изток печенезите могли да бъдат съседи на България единствено ако тя владеела по това време земи на север от Дунава, т. е. в Северното Черноморие. А принадлежността към България на земи на север от Дунав, както видяхме, се потвърждава, от една страна, не само от съобщенията на К. Багрянородни [48] и Ибн’ Я’куб, но и от археологическите проучвания в този район през последните десетилетия, а, от друга страна, от анализа и на други писмени свидетелства, които показват, че и по-късно българската власт се е запазила на североизток от Дунавската делта до падането на източния дял под византийско иго.

 

Отстъпените за заселване на печенезите земи могат да се определят, като се използуват сведенията у К. Багрянородни, къде руските мореплаватели са били застрашени от нападения откъм сушата: по течението и около устието на Днепър до т. нар. Таганрогски залив, а също и по Сулинския ръкав на Дунава и неговото гърло. Северната дъга от крайбрежието над делтата на голямата река била обитавана от тиверци и уличи. Този бряг, както и онзи южно от Сулина са били контролирани пряко и пълно от България. [49] Присъствието на печенегите по споменатите места се обяснява с добитото от тях законно право да използуват отстъпените им сезонни пасбища. Така става възможно да се определят земите, които са заемали споменатите от К. Багрянородни с имената им печенежки племена:

 

1. Jazi-Qapjan — на север от тиверци и уличи, по горното и отчасти средното течение на р. Днестър и по десния бряг на Прут и устието на Дунава. За това племе византийският император-писател съобщава, че било близо до България, т. е. по-точно — до Вътрешната ѝ област и Дръстърския комитат.

 

2. Qara-baj — пастируваши по десния бряг на Долни Днепър, т. е. „близо до Русия”.

 

3. Jardi-Erdem — с летни пасбища по горното течение на р. Южен Буг, а зимни — по левия бряг на средното и долно течение на същата река, т. е. „до територията на ултините [уличите], деревляните, лендзениге [полското племе слезяни или общо поляците]. [50]

 

4. Qavukšin-Jula или Долна Гюла — по горните течения на реките Днестър, Прут и Серет, използувани за летни, а десния бряг на Серет и Дунавските устия — за зимни пасбища. Живелищата на тези печенези били „до Туркия” [Маджарско]. В § 13 от съчинението си К. Багрянородни твърди, че печенезите били техни северни съседи. По-точно обаче е, че те били техни североизточни съседи. [51]

 

Тези локализации съответствуват на дадените след това в § 37 от „За управлението на държавата” разстояния до околните на печенегите страни и народи, а също и на съобщението в § 8, че „печенежкият народ населява и част от България”.

 

От анализа и съпоставката на отделните сведения у К. Багрянородни за печенезите ясно проличават очертанията на заетите от тях земи към средата на X в., което важи, разбира се, и за първата четвърт на същото столетие. Следователно т. нар. Печенегия след 896 г. се простирала в степната и лесостепната област от Средния дял на Карпатите до големия завой на р. Дон или, както византийският император изрично сочи: „. . . От областта на долното течение на р. Дунав, срещу Дристра и обитателите ѝ контролират територията чак до Саркел. . .” [52] и през Печенегия текли реките Днепър, Южен Буг, Днестър, Прут и Серет.

 

Част от това пространство в действителност спадало към територията на България според изричното твърдение на К. Багрянородни, който пресмята, че Печенегия е „на половин ден от България”. Под израза „срещу Дристра следва да се разбират българската средищна или Вътрешна област (към която изглежда спадала и военно-административната единица със средище Дръстър, дн. Силистра) и укрепената линия в междуречието на Днестър и Прут.

 

Думите на Константин Багрянородни, че печенезите контролирали земите „от областта на долното течение на река Дунав срещу Дристра”, са се тълкували от много автори в смисъл, че печенезите достигнали не само устията, но цялото протежение на Долни Дунав, т. е. заели и Влашката низина. Това схващане напоследък категорично се опровергава от румънския археолог Петре Дякону, който не намира никакви археологически данни (или по-точно характерните глинени котли с двойни уши), които да потвърдят присъствието и трайното усядане на печенежко население във Влашко преди края на X и началото на XI в. [53] А това ще рече, че земите от двете страни на Карпатите, т. е. както дн. Бесарабия и Молдава, така и Влашко, Седмиградско и Банат и дн. Закарпатска Украйна, са останали и през управлението на цар Симеон под пряка българска власт.

 

Останалите територии от „частта от България” на североизток от Дунавските устия са били без съмнение гранични зони, над които обаче българската държава е продължавала безусловно и пълно да пази своя суверенитет. Естествено това съвсем не ѝ попречило да допусне в тези земи някои от печенежките племена, за да ги охраняват от външна опасност. В замяна на граничното население било отстъпено правото на пасбища за добитъка, а вероятно и на други привилегии, които при оскъдицата на източници сега е невъзможно да се определят. На тази именно база на взаимна изгода, а не само чрез сродяване посредством смесени бракове [54] е било осигурено мирното съжителство и съюзническите отношения между българи и печенези до самия залез на българската власт.

 

 

42. За тази укрепена линия съдим не само по резултатите от археологическите проучвания, но и от писмените извори: вж. В. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 625—632;  Ив. Божилов. Към въпроса за византийското господство. . ., с. 70 и сл.

 

43. I. М. Гапусенко. Боротьба східних слов'ян за видіх до Чорного моря. Киїев, 1966, с. 68.

 

44. Новгородская первая летопись старшего и младшего изводи, М.—Л., 1950, с. 109;  I. М. Гапусенко. Пос. съч., с. 64—65;  Е. Михайлов. За руско-бълг. етническа граница. . ., с. 199 и сл.;  П. Коледаров. Историческата география на Северозападното Черноморие. . ., с. 54—55, 57.

 

45. А. Куник и барон [В. Р.] Розен. — Известия ал-Бекри и других авторов о Руси и славянах, ч. I. СПб., 1878, с. 53.

 

46. Ив. Божилов. България и печенезите. . ., с. 57—58.

 

47. В. Златарски. Известието на ибн Якуба за българите в 965 г., СпБАН, кн. XXII, 1921, с. 83.

 

48. DAI, § 8.

 

49. П. Коледаров. Историческа география. . ., с. 57.

 

50. Лендзените се отъждествяват с дулебите от Т. Wasiłewski. Dulebowie-Lędzianie-Chorwáci, Prezegląd historiczny, LXV1I, 1976. zesz. 2, p. 181—194.

 

51. П. Коледаров. Историческата география. . .

 

52. DAI, § 42. Хазарска крепост на левия бряг на Дон, след това руската Белая Вежа (вж. С. А. Плетнева. От ко`евий. . ., с. 44—46).

 

53. P. Diaconu. Les Petchénègues au Bas-Danube. Bucarest. 1970, p. 35 sq.

 

54. Вж. тезата за сродяването у Ив. Божилов. България и печенезите. . ., с. 52; срв. П. Коледаров. Историческа география на Северозападното Черноморие. . ., с. 56—57.

 

49

 

 

 

*

 

Смъртта на цар Симеон на 27. V. 927 г. оставила нерешен изходът от големия двубои на юг с Византия, а също така и въпросът за границата между двете страни.

 

След неблагополучния опит да продължи борбата срещу Византия с избраното от баща му средство — меча, [55] Симеоновият син Петър (927—970) подобно на хан Омуртаг избрал пътя на мирното договаряне. Преговорите завършили успешно и през началото на октомври 927 г. във Влахернския дворец бил сключен мир за 40 години. С този акт Византия признала титлата „цар” на Петър и патриаршеско достойнство на главата на българската църква. [56]

 

Липсват обаче данни за съдържанието на тази част от договора от 927 г., която уреждала граничните въпроси. Поради това в научната книжнина се правят редица догадки. При очертаване на българо-византнйската граница през 927 г. В. Н. Златарски се основава на списъка на епископиите от Българската църква при цар Петър, упоменати във втората и третата грамота, издадени от Василий II Българоубиец на Охридския „архиепископ на цяла България” [57]. Той заключава, че българите се отказали от земите, завзети през войните след 913 г. Така че според него е било възстановено statuquoто по договорите от 896 и 904 г. между двете страни. Империята обаче отстъпила Дебелт, Созопол и Агатопол (дн. Ахтопол). [58]

 

В случая не може да се смята, че тогава уж Византия се отказала от тази част на Черноморското крайбрежие, защото, както видяхме, сам В. Н. Златарски приема, че към 907 г. Мидия е била ромейска гранична крепост в този район и трасето минавало северно от града. [59]

 

П. Мутафчиев се съгласява, че българите са се отказали от всички териториални придобивки след 913 г., но приема, че побрежието на Бургаския залив с градовете Несебър, Анхиало и Созопол отново станали византийски, като допуска, че областта зад тази ивица до стария пограничен окоп Еркесия била отстъпена на България. [60] В една по-раншна своя студия същият автор обаче отхвърля гледището на Н. Благоев и Г. Баласчев, че граничното трасе вървяло по това землено укрепление и съвпадало с границата още от времето преди княз Борис I. [61] П. Мутафчиев основателно не се доверява на позоваването им върху известието у Скилица, че Никифор Фока стигнал през 967 г. до „Големия окоп” (Μεγάλης σούδας) и оттам изпратил предупредителното си писмо до цар Петър да не допуска маджарите през Дунава. [62] Той привежда свидетелството на Лъв Дякон, че Никифор навлязъл в България и превзел някои български погранични крепости, [63] без обаче да определя до каква дълбочина е стигнало това ромейско настъпление. П. Мутафчиев заключава, че „Големият окоп”, където Н. Фока е стигнал и откъдето изпроводил писмото си, „е лежал не на българо-византийската граница, а — поне на някои места — доста далече зад нея. [64]

 

П. Мутафчиев по начало не се съгласява с определението на B. Н. Златарски за границата от 904 г. и заключава, че въпросът за българо-византийската граница в Тракия от втората половина на IX в., та до края на Петровото царуване остава открит и чака решението си в бъдеще поради недостатъчността на материали, с които науката разполага засега. [65]

 

Напоследък П. Тивчев привлече един неизползуван за изясняването на византийско-българската война от 967 г. източник — хрисовула на имп. Никифор II Фока, издаден в полза на манастира Св. Богородица Варитадска. Той разкрива, че тези военни действия са били окачествени като „голяма война”, което ще рече българите да са оказали отпор, че византийските „пленници, освободени от веригата”, подпомогнали императора и че „се поправиха, по-рано разрушени крепости и села. . .” Същият автор приема, че под „пленниците” вероятно се визира византийското население, влязло в пределите на България през управлението на цар Симеон и сина му Петър, а под споменатите крепости — разрушените или пострадали тежко в продължителните българо-византийски войни през първата четвъртина на X в. и след това — при маджарските нашествия. [66] Най-вероятно обаче е последните да са се намирали в българската гранична зона, където преславската власт не е сметнала за нужно да поддържа селищата и укрепленията. От житието на Мария Нова, където се разказва за опустошителните походи на цар Симеон в Тракия и специално за съдбата на град Виза, който бил разрушен и подпален от напусналите го жители при военните действия в началото на цар-Петровото управление, [67] може да се предположи: 1) че е била една от крепостите, които били възстановени след „голямата война” на император Никифор Фока срещу българите в 967 г., и 2) че гр. Виза е попадал в българската гранична зона. А от това следва, че в Югоизточна Тракия българо-византийската граница действително е следвала трасето си от 904 г. и през управлението на цар Петър. Една от отправните ѝ точки е била вероятно между Мидия (като гранична византийска крепост) и Виза, за да следва на северозапад билото на Странджа планина, Дервентските възвишения и Сакар планина, откъдето ще да е продължавала по някои от родопските хребети към дн. Югоизточна Македония.

 

В действителност българо-византийската граница през управлението на цар Петър е трудно да се определи в тази покрайнина, но тук трябва да предположим, че Византия на всяка цена си е осигурила отбраната на Одрин и столицата, а също и сухопътната им връзка със Солун. В такъв случай трасето наистина ще да е приповтаряло в най-общи черти това от 904 г. в Югоизточните и Южни Родопи, Сминица и Круша, за да се заздравят позициите на Византия в Беломорието и Солунската област.

 

Един частично запазен надпис, намерен през 1937 г. от Пол Льомерл в с. Кренидес (преди Рахча), където е бил донесен от крепостта на Филипи, ни известява за нейното възстановяване през управлението на имп. Никифор Фока от тамошния турмарх Леон, подчинен на ненаименован стратег на Стримонската тема. Френският византолог датира надписа между 965 и 967 г. и го свързва с подсилването на византийските позиции по повод конфликта с България или с оглед нахлуването на русите начело с княз Светослав. [68]

 

Най-надежден източник за очертаването на границата между Византия и България за югозападния ѝ дял все пак остават грамотите на Василий II за Охридската българска архиепископия. Те ни позволяват да приемем, че зачислените към нея епархии с положителност са влизали в българските предели не само при цар Самуил, но и при цар Петър, което е изрично подчертано в текста на тези паметници. Като се има пред вид, че Самуил е владял Дирахийската тема и Тесалия, а митрополитите на Драч [69] и Лариса, както и повечето от епископиите в тези области не се причисляват към Охридската българска архиепископия, то ясно проличава, че критерият при определянето на диоцеза ѝ е бил дали дадена епархия се е намирала в пределите на България през царуването на Петър, когато в 927 г. е бил потвърден обхватът на „Българската област”, определен с договорите от 896 и 904 г.

 

 

55. Българската войска нападнала някои селища в Тракия, между които и Виза. Вж. Vita Mariac Junioris, Acta Sanctorum, Novembris IV. Bruxelles 1925, col. 702. (ГИБИ. T. V, c. 80).

 

56. За събитията и условията на договора у В. Н. Златарски. История. . . Т. I. ч. 2, с. 523 и сл.

 

57. ГИБИ, Т. VI, с. 44—45: „. . . Постановяваме, щото и сегашният пресвет архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства, както и всички други градове, които били под властта на цар Петър и Самуил и се държали от тогавашните архиепископи. . . Постановяваме също сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър и да владее и управлява всички епископства на България, т. е. не само ония, които бяха споменати в първия сигилий, но и тия, които са били пропуснати и непосочени заедно с другите. . .”

 

58. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 525.

 

59. Пак там, с. 322.

 

60. П. Мутафчиев. История. . . Т. I, с. 322.

 

61. Н. Благоев. Пограничният окоп Еркесия. — В: Сб. Луи Леже. С., 1925, с. 302;  Г. Баласчев. Българите през последните десетгодишнини на X в. С., 1929, с. 5.

 

62. I. Scylitzae. G. Cedreni. Historiarum compendium, II, p. 372 (ГИБИ, T. VI, c. 259). Вж. П. Тивчев, За войната между Византия и България през 967 г. — ИПр, XXV, 1969, кн. 4, с. 80—88.

 

63. Leonis Diaconi. Historiae, ed. Bonn., p. 62 (ГИБИ, T. V, c. 249).

 

64. П. Мутафчиев. Маджарите. . ., c. 34—35 (Избрани произведения. T. II, С, 1973. с. 476—477).

 

65. П. Мутафчиев. Маджарите. . .,с. 477 и бел. 60 и 61.

 

66. П. Тивчев. За войната. . ., с. 86—87.

 

67. Vita Mariae Junoris. . ., col. 700 D — 702 D (ГИБИ, T. V, c. 76, 80).

 

68. P. Lemerle. Philippes. . ., p. 142—143.

 

69. Във втората си грамота Василий II предуреждава митрополита на Драч и други съседни митрополити да не заграбват от „Българската област” (вж. ГИБИ, Т. VI, с. 44, 46).

 

50

 

 

От това може да се заключи, че България през цар Петровото управление е достигала близо до Солун и включвала епархиите на Воден, Мъглен, Верея-Бер, Сервия и Петра, а от Тесалия — само долината на Горен Пеней със Стаг (дн. Калампака). Съдейки по изброените в грамотите епархии, почти целият Епир също е бил в българска територия по времето на Петър, от което следва — и при цар Симеон. Това не може да се твърди обаче с положителност за най-южния му край, около средището на Никополската тема, защото епархиите на юг от Бутрот и Янина: Козъл [70], Риги [71], Орея [72], не могат да се локализират и отъждествяват със сигурност.

 

На запад България държала Деволския край от дн. Южна Албания с Главиница, Канина, Химара и част от Йонийското крайбрежие. В Северна Албания Черник (мест. Черменика, на североизток от Драч) бил също български, но останалото Адриатическо крайбрежие попадало в Драчката тема, т. е. във Византия. Вън от пределите на българската държава били и Дукля, и Подгорие (Зета), Травуния, Захълмие и Пагания, завзети през управлението на цар Самуил, както това ще видим по-долу.

 

След бягството си от Преслав в 928 г. княз на Рашка станал Часлав Клонимирович (927 [73] — след 950). Той се признал за васал на Византийската империя. [74] Като се върнал от България в Сърбия, той „заварил в тази земя само 50 люде, самци, без жени и деца, препитаващи се от лов”, според сведенията на К. Багрянородни. [75] Явно това твърдение е твърде преувеличено, но показва ясно, че Сърбия е била силно опустошена [76] от междуособиците на князете си и от наказателните походи за омиротворяването на тези по това време български предели, когато те под византийски натиск са се вдигали в тила на преславските управници.

 

Напоследък Р. Новакович подложи на критичен анализ сведенията в двата източника за границите на Сърбия през X в. (К. Багрянородни и Дуклянския презвитер) и писаното в научната литература по този въпрос от Фр. Рачки, Ст. Новакович, К. Иречек, Ф. Шишич, В. Мошин и В. Джорджевич. [77] Съвършено основателно югославският историк разграничава етническите от политическите граници на Сърбия през разглежданата епоха. Що се отнася до политическите граници на сръбското княжество при Часлав Клонимирович — те се разширили в западна посока към Босна и Пагания. [78] Липсват обаче данни за териториални придобивки на изток по това време. [79] Крепостта Раса (дн. Нови Пазар), изглежда, е била с български гарнизон, защото имала и български епископ. [80] Същото се отнася и за Призрен с Хвостно, Лесковъц (дн. Лесковац) и Врат (Враня?), Липлян и др. [81] В българските предели са били и Ниш, Браница (Браничево, дн. Костолац) с Поморавието, Белград и Срем. [82]

 

При това положение между долното течение на Дрина и Сава западната българска граница може да се определи приблизително по следния начин: от най-северната точка на обединения Черен и Бял Дрин към планината Проклетия и Хайла от т. нар. Североалбанска верига, по вододела на Дрин и Морава, Смилевица, Крушевица, Ставица, Голия, Явор, Златиброд и Тара пл. до Дрина и нейното устие в Сава или по планините по десния му бряг: Повлен, Ягодна (Соколска) и Цер-Власич. [83] Без съмнение обаче в пределите на България оставали басейните на Черни и Бели Дрин, Велика Морава със Сръбска и Българска (дн. Западна и Южна) Морава и Колубара.

 

Анализът на някои известия в летописа на Дуклянския презвитер позволява да се заключи, че Рашка е управлявана от местен жупан или е била зависима област на българската държава по времето на цар Петър и влизала в състава ѝ до завладяването на източния ѝ дял от византийския имп. Йоан Цимисхи, или е била предадена на ромеите от провизантийска партия. Летописецът съобщава, че „след като подчинил под своя власт България” (всъщност само част от нея), византийският император оставил там войска и се прибрал в Цариград. „А тези, които стояли начело на войската му, идвайки с нея, завладели цялата провинция Рашка. Жупанът на Рашка избягал и дошъл при крал Предимир” [84], който бил хърватски владетел и негов тъст.

 

При опита си да завземат цяла България през 972—973 г. византийските войски срещнали твърда съпротива и в същност са могли да засегнат само някои части от Видинския и Скопския комитат. Ако изходните им бази не са били в Драчката тема или Далмация, за да достигнат до Рашка, ромеите ще да са минали през владенията на първия, по десния бряг на Дунава и през северните краища на втория — вероятно Нишко и Липлянско. Присъствието на византийските войски в тези територии не ще да е било много продължително и те трябва да са били прогонени след смъртта на Йоан Цимисхи в 976 г. [85] по същия начин, за който съобщава Дуклянският свещеник: „След това, като минало малко време, умрял гръцкият император [Й. Цимисхи, б. м. — П. К.], а крал Предимир със своя тъст [т. е. жупанът на Рашка, б. м. — П. К] известил на обитателите на Рашка, неговите приятели, да избият без страх гърците, които ги управлявали. Така и станало. След като били избити в един ден всички ромейци, кралят със своя зет и приятелите му потеглили и заели цяла Рашка. . .” [86]

 

По-трудно е да се изясни положението в северозападна посока — обхвата на отвъддунавските владения на България и отношенията ѝ със съседите — маджари, настанили се на запад от Средни Дунав (в Панония) и северно от големия му завой — в дн. Зап. Словашко и Великоморавия. При нашествията си в западните страни маджарите достигнали долината на Ебро в Испания, Сена и Рона във Франция, изворите на Дунав и устията на Рейн и Елба в Германия. Те опустошили също Западните Балкани и целия Апенински полуостров до Апулия. Може би съюзът с цар Симеон или респектът към силната държава на българите ги възпирал да я нападат. Известен е само един маджарски поход през 927 г. на югоизток, без да е установено дали е бил грабителски и без да може да се датира точно — в края на Симеоновото или в началото на Петровото царуване. Тогава властта на Арпадите била западнала, защото се издигнали много от местните владетели. [87]

 

Независимо от произволното изложение на фактите и техните обяснения в „Деянията на маджарите” присъствието на управители-феодали, за които има данни, че са от български произход или че са поддържали политически и църковни връзки с българската държава, насочва определено към мисълта, че тяхната територия е била в нейните предели.

 

 

70. Според Й. Иванов. Епархиите на Охридската архиепископия. — СпБАН, кн, 1. 1911, с. 111—112, това епископство заместило през XIV в. Никополското като подчинено на Навпактската митрополия и го локализира в Южен Епир.

 

71. Със седалище в крепостта Ρώγος— на 32 км по пътя от Превеза за Янина; вж. ГИБИ, Т. VI, с. 47. бел. 1.

 

72. Локализацията на Ὡραιας не е сигурна. Fr. Dölger (Regesten der Kaiserurkundungen des Oströmischer Reiches von 565—1433, I Teil. Regesten von 565—1025, München—Berlin, 1924, p. 104, No 807) я оставя под въпрос.  Йорд. Иванов (Епархиите. . ., с. 558, бел. 2) смята, че се касае до дн. Палиури (т. е. Старо Орион), в чието име се крие античният Horreum в Епир, а Ст. Новакович (Охридска архиепископија у почетку XI века. Хрисовуље цара Василија от 1019 и 1020 г. — Гласник Српске Академије наука, књ. 76(46), 1908, с. 57—58) го поставя в дн. Северна Албания, в територията между Призрен и Леш, чието главно и централно племе се наричало съответно Орош и Ороши. Това е логично, защото епископството е дадено във втората грамота, където епархиите се изброяват от север на юг: Воден (погрешно от преписвача — в същност Видин според Ст. Новакович и Йорд. Иванов), Раса (дн. Нови Пазар), Орея, Черник, а след нея Химара и останалите епирски владици. Ние обаче смятаме, че с по-голяма вероятност Орея би могла да се сближи с античния Horreum Margi (дн. гр. Кюприя, на сръбски Чуприя), защото не е известно кога племето ороши е заело земите в дн. Северна Албания.

 

73. Според Г. Острогорски. Порфирогенитова хроника српских владара с ниени хронолошки подаци. — Историски часопис, 1948, кн. 1, с. 24 и сл., Часлав избягал от България още през 927 или 928 г.

 

74. К. Jиречек. Историја Срба. Т. I. Београд, 1922, с. 147.

 

75. DAI, р. 32, 129—132.

 

76. Ibidem, p. 32, 123—126: Когато Часлав бил отведен в България, „земята останала пуста”.

 

77. Р. Новаковић. О границима Србије и Српске државе у X веку. — Зборник Филозофског Фак., књ. VIII, 1964, с. 153—181.

 

78. Р. Новаковић. Пос. съч., с. 169, 176—177. След смъртта на Часлав (след 950 г.) Босна е заета от Хърватско при Михаил Крешимир (вж. там, с. 177).

 

79. Пак там, с. 169.

 

80. ГИБИ, Т. VI, с. 45.

 

81. Пак там, с. 43—44.

 

82. Ст. Новаковић. Охридска архиепископија у почетку XI в. Београд, 1908. с. 51—56;  Р. Новаковић. О границима Србија. . ., с. 158.

 

83. Р. Новаковић. Пос. съч., с. 164—168.

 

84. Ф. Шишић. Летопис попа Дукљанина. . ., с. 324, гл. XXX.

 

85. За премахването на византийската власт в източния дял на България през 976 г. вж П. Хр. Петров. Восстание Петра и Бояна в 976 и борьба коммитопулов с Византией, ВВl, T. I, С., 1962, с. 121 и сл.

 

86. Ф. Шишић. Летопис попа Дукљанина. . ., с. 325.

 

87. Ив. Венедиков. Първият брак на Гаврил-Радомир. . ., с. 149 и сл.;  История Венгрии. . . T. I, с. 109.

 

51

 

 

По унгарски и западни източници можем да изброим следните такива владетели:

Салан (потомък на великия хан, който някога присъединил тези области към своята държава, т. е. вероятно Крум или Омуртаг), владетел на междуречието на Дунав и Тиса и на част от дн. Словашко с главни средища крепостите Тител (при устието на Тиса в Дунав), Чернград (дн. Чонград) и Олпар (дн. Алпар);

дук Алп Барс, управляваш в земите около р. Лаборца или Лаборец с главен град Земплин;

Менумороут, вожд на секулите със средище крепостта Бихор, владетел на земите между Тиса и Марош (Мурешул);

Гюла (вероятно едно и също лице с Менумороут), управляващ Седмиградско с център Бълград (дн. Алба Юлия);

Глад и потомъкът му Охтум (или с поунгарчени имена Ахтум и Айтон), [88] които не са могли да бъдат друго освен български управители на Видинския комитат, простиращ се между Западна Стара планина и вододела на Марош и Бели Кереш (Крашул Алб) — планините Заранд и Корду, със северни опори в крепостите Марошвар — Морисена (дн. Ченад в CP Румъния) и др.

 

Всички тези феодални владетели са подчинени от маджарския крал Стефан I, както ще видим по-долу, едва след 1000-та година. Може да се допусне, че само Салан е бил принуден още през X в. да отстъпи част от своите владения заедно с живеещите там люде на маджарите. [89] Според П. Ников това е станало към средата на X в., [90] т. е. през управлението на цар Петър, но Г. Моравчик приема по-ранно време — към началото на X в., т. е. при цар Симеон, когато маджарският вожд Арпад бил навлязъл в областта на Средни Дунав и Тиса. [91]

 

От „Деянията на маджарите”, макар да не може да се уточни хронологията, проличава ясно, че земите, управлявани от Салан, са били присъединени от унгарците на два етапа. Първият се отнася вероятно за земите между Тиса и Нитра (малката част от които, според хрониста, владеел българинът Салан, а по-значителната — чехът Зубур), [92] а вторият — за териториите между Дунава и Тиса, владени от българския вожд Салан, „зависещ от гърците” [93]. Тук под „гърците” следва да виждаме не друго, а именно православната българска държавна власт, защото по време на написването на „Деянията на маджарите” (края на XII в.) България не е още съществувала като държава, бидейки под византийско иго. За анонимния им автор България е била равнозначна на Византия, в случая като „гърците”, тъй като той, изглежда, е използувал сведение или предание, че Салан е зависел от тогавашния южен съсед на маджарите, разбира се, и се е съобразил със съществуващото положение по неговото време — унгарците граничели през Дунава с Византия.

 

С по-голямо основание можем да приемем, че първото присъединяване на Саланови владения е станало още през управлението на цар Петър и е обхващало земите на северозапад от Солноград (дн. Солнок) и големия завой на Тиса, т. е. долината на р. Загва с крепостите Вац, Егер и може би Пеща. Времето, когато е била направена тази отстъпка, може да бъде уточнено, като се вземат пред вид събитията след разгрома на маджарите на 10 август 955 г. в Лехското поле (при Аугсбург) от обединените сили на немските феодали начело с крал Отон I. Тогава маджарите насочили изцяло погледите си към Балканските простори и започнали да ги кръстосват. Набезите им продължили и през управлението на византийския император имп. Никифор II Фока до средата на 70-те години на X в. [94]

 

Никифор II Фока сметнал, че може да си послужи с българската държава като заслон срещу маджарите. Ето защо с клауза от мирния договор от 963 г. задължил българския владетел да не пропуска през своите предели маджарите, насочили се да плячкосват византийска територия. Но, както изглежда, нар Петър не е бил в състояние да спре унгарските отреди и потърсил помощта на империята за обща борба с тях. Когато постъпките му останали безрезултатни, той се принудил да дири подкрепа от немския имп. Отон I. Вероятно тази е била целта на българското пратеничество в Магдебург през 965 г. [95] Когато не получил помощ нито от едната, нито от другата страна, българският владетел е бил заставен да се разбере със самите маджари. [96] Вероятно срещу свободното им пропускане към Византия със задължение да не плячкосват българските земи [97] преславската власт е била принудена да даде и известен откуп. А цената му ще да е била отстъпването на северния дял от българската административна единица, управлявана от Салан, в междуречието на Тиса и Дунав заедно с населението ѝ, а може би и паричен данък. [98]

 

Второто присъединяване на българска територия от маджарите следва да се отнесе не по-рано от края на управлението на цар Самуил или по-скоро на наследниците му. Приема се, че крал Стефан I воювал срещу Салан, „подчинен на българо-славянския велик хан (Keanus magnus) през 1015 г. [99] Така щото второто териториално разширение на маджарите за сметка на България в тази област следва да се отнесе към това време и за междуречието на Средни Дунав и Тиса с главна опора крепостта Тител. За определянето на тези две разновременни придобивки на унгарците във владенията на Салан ни помага и един поглед върху установяването на католическите владишки катедри в този край, както и границите през XI в. между диоцезите на католическата и Източноправославната черква. [100] Приема се, че епископството в Егер (на немски Ерлау) с епархия, обхващаща дн. Североизточна Унгария и по-голямата част от долината по десния бряг на Тиса, е основано от Стефан I в 1009 г., а Чанадското — между 1000 и 1038 г. Що се отнася до тези в Калоча и Бач, липсват каквито и да било сигурни данни, кога са били учредени. [101] Явно е, че това е станало на етапи и известно време след овладяването на дадена територия.

 

Разбирателството с маджарите ще да е укрепило позициите на България и тя изискала от Византия през 966 г. дължимия ѝ се по договора от 927 г. данък. Именно това е послужило за повод на конфликта и войната от 967 г., защото империята не се съгласила да го изплати, понеже се почувствувала по-стабилна след вътрешните реформи и успехите си срещу арабите. [102] Несполуката в „Голямата война” на Никифор II Фока обаче е накарала цариградските управници да потърсят по друг път промяна в своя полза на положението си на Балканите. Неслучайно византийският император обвинил българския цар през 967 г., че не възпирал маджарите. [103] А може да се допусне също, че българският владетел чрез тях искал да респектира и отклони вниманието на империят а от своите владения. Византия обаче се опитала да принуди българския цар към отстъпки в тази посока, като насочила русите в тила им.Първият опит на империята за контраудар през 943 г бил осуетен: походът на киевския княз Игор не се състоял, [104] като само съюзили се с него печенежки племена, вероятно от земите на изток от Долни Днепър, опустошили североизточните български предели. [105] Византийската политика на репресии сполучила едва при Игоровия син Светослав, чиито походи

 

 

88. G. Görffy. Áz Árpád-kori Magyarorstág történeti földrajza. T. I. Budapest, 1966, p. 836.

 

89. G. Hung. . ., SRH. T. I, p. 57.

 

90. П. Ников. Съдбата на северозападните български земи през средните векове. — БИБ, 1930, кн. I, с. 116;  Стр. Лишев. Някои данни за феодални отношения в България през X в., Изв.ИБИ, 6, 1956, с. 426 и сл.

 

91. Gу. Moravcsik. Der Ungarische Anonymos über die Bulgaren und Griechen. — Revue des études sud-est européennes, VIII, 1969 p. 167—175.

 

92. G. Hung. . ., cap. 30—37.

 

93. Ibidem, cap. 38—41.

 

94. П. Мутафчиев. Маджарите. . ., c. 12—19. Маджарски отреди нападали Тракия и Тесалия и през 943, 948—950, 961—962 и др. години. Вж. История Венгрии. . . T. I, с. 109.

 

95. В. Н. Златарски. Известията на Ибрахим-ибн Якуба за българите от 965 г., с. 75;  История. . . Т I. ч. 2, с. 570;  П. Тивчев. За войната. . ., с 85.

 

96. П. Тивчев. За войната. . ., с. 85.

 

97. Вж. П. Мутафчиев. Маджарите. . ., с. 18;  В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 541, 567, 572.

 

98. По сведенията на кремонския епископ Луитпранд България и Византия плащали данък на маджарите (вж. ЛИБИ, Т. II, с. 319). Съществува обаче известна нсясност в тълкуването на това известие — дали то наистина се отнася до събитие от царуването на Симеон, както смята В. Н. Златарски (История. . . Т. I, ч. 2, с. 293). По-вероятно е обаче то да отразява някаква договореност през управлението на цар Петър.

 

99. G. Györffy. Formation d'états. . ., p. 49.

 

100. Вж. за тях картата Začleněni Slovenska do uherského státu Skolni atlas československỳh dějin. Praha, 1959, p. 3 d.

 

101. Dictionaire d’histoire et de géographie ecclésiastique, réd. R. Aubert et E. van Cauwenbergh. Paris, 1963, s. v.

 

102. П. Тивчев. За войната. . ., c. 85.

 

103. I. Scylitzes — G. Cedrenus. Historiarum compendium. . . II, p. 372 (ГИБИ, T. VI, c. 259).

 

104. В. Гюзелев. Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г., с. 40 и сл.

 

105. Повесть временных лет. . . Т. I, с. 33—34.

 

52

 

 

наистина подровили устоите на североизточния дял от българската държава.

 

С изключение на нашествията от 943 г. печенезите продължавали да бъдат лоялни съюзници на България. [106] Може да се допусне, че тяхната обсада на Киев през лятото на 968 г., която осуетила първия поход на Светослав към Преслав и го принудила да се оттегли, е било противоудар на българската дипломация срещу заплахата на византийската. При реалната опасност от север българските управници вече се принудили да възобновят договора с ромеите. [107] Това обаче все пак не предотвратило втория поход на Светослав през следващата година.

 

От изнесеното по-горе проличава, че до последната година (970 г.) от управлението на цар Петър България продължавала да заема значителна по обхвата си територия. Тя опирала на Долни Днепър и Черно море на изток и стигала до Средни Дунав, Дрина, Ягодна, Рудник, Столова, Копаоник, Северните и Източните Албански планини, Крабе и Адриатика — на запад. От Пинд, Камбуница, Олимп, Круша, Сминица, Южните Родопи, Сакар, Дервентските възвишения и Странджа планина — на юг. Тя се простирала на север до Средна Тиса, Гористите Карпати и междата на гористо-степната и степната област. Българската държава все още е пазела, макар и силно накърнена, своята значимост и през почти цялата трета четвъртина на X столетие.

 

 

106. P. Diaconu. Les Perchénègues. . ., p. 17—18, смята, че печенезите на север от Дунавските устия взели участие в маджарското нашествие в Тракия към Цариград. Основава се на арабски източници. Липсват обаче данни за опустошение на българските земи.

 

107. П. Петров. Образуване и укрепване на Западната българска държава. — ГСУ, ФИФ, LI, 1960, с. 160 и сл.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]