Глава III
Териториално разширение на България през IX в.
В началните години на IX в. политическата карта на Европа претърпяла твърде големи и решителни промени. Редом с Византия се въздигнали и заели обширни територии още две държави: на Франките в Западна и Средна и на българите — в Югоизточна и Средна Европа. Тогава се оформили трите големи държави на Стария континент през епохата на зараждащите се феодални отношения.
Между двете нови държавни формации били разположени хаганството на аварите, а на север от големия завой на Средни Дунав — независимите княжества на западните славяни. В последното десетилетие на VIII и първите години на IX в. франкската войска завладяла западния дял от Аварското хаганство и доближила българските предели.
Някои автори предполагат, че в 796 г., т. е. още преди престолът да бъде зает от хан Крум, властта на българите се простирала на север от Средни Дунав. [1] Поддържащите тази хипотеза намират основание в текста от съчинението на Сангаленския монах: ,,...А българите [Карл Великий] изоставил, защото след унищожаването на хуните [аварите] очевидно те не му изглеждали никак опасни за франкското кралство. . .” [2] Очевидно след поражението на хаганството франките достигнали земите на панонските българи и склавините в Татрите и Гористите или Източни Карпати. Именно тези бивши поданици на хагана е могъл да има пред вид Сангаленският монах. Те не представлявали никаква заплаха, защото вероятно още не са се били присъединили към българската държава.
Бързата експанзия на Франкската държава в източна посока отклонила България от главната ѝ политическа цел: да присъедини всички Склавинии на Балканите в общ фронт срещу Византия, а след това — да ги включи в своята държавна общност. Но и в Средна Европа имало земи, населени с прабългари и склавини, които естествено и неминуемо е следвало да не останат извън държавната формация на своите единородци.
С поемането на властта хан Крум (803—814) очевидно е бил изправен пред необходимостта да осигури западната си граница. При един евентуален конфликт с новия мощен съсед се налагало да заеме по-изгодни позиции и още на първо време да го отдалечи от Вътрешната област. Наред с това без съмнение хан Крум не е могъл да остане безучастен, ако франките подчинели единородното нему (особено ако самият той произхождал от тези предели) и на поданиците му население от прабългари и склавини. [3] Както вече видяхме, прабългарският елемент заемал особено важно място сред обитателите на хаганството. Те били заселили част от Среднодунавските земи — Паиония и Карпатските котловини, още от Атилово време, а друга част от тях дошли там заедно с аварите. Известен брой от склавините пък били останали в прародината си.
Разполагаме c едно известие за действията на българите срещу Аварското хаганство в „Азбучника” на Свидас. Там се съобщава, че българите „унищожили аварите” и част от тях били пленени. [4] От този текст и последвалите събития може да се заключи, че българите са заели източния дял на Аварското хаганство и около 805 г. сложили самия край на съществуването му. Възможно е за капитулацията на аварите да са спомогнали и панонските прабългари, които са се били примесили до значителна степен с авари и славяни. Във всеки случай бившите поданици на хагана са се подчинили и преминали на служба у българския хан, защото наскоро — още в 811 г., при нашествието на византийския император Никифор I Геник — в състава на българската войска вече имало аварски части. [5]
Няма сведения за установен досег между българи и франки [6] и за уреждане на граничните въпроси по времето на двамата велики съвременници — хан Крум (803—814) и Карл Велики (768—814). Това очевидно е станало едва при техните наследнци след сблъскванията в 30-те години на IX в.; [7] а не веднага след разгрома на хаганството. [8] Историците на Франкската държава при Карл Велики считат, че те достигнали десния бряг на Дунава и славяните по средното му течение били подчинени на Източния, Панонския и Фриаулския маркграф. [9]
В. Н. Златарски пръв определя границата между България и Франкската империя: от устието на Сава нагоре по Дунава по устието на Тиса, после нагоре по цялото течение на тая река към горното течение на р. Прут и по нея до началото на Северо-Бесарабския окоп при Леово, по тоя окоп, който в източна посока свършва на р. Днестър южно от гр. Беидери, и в югоизточна посока по тая река се спущала към черноморския бряг. [10]
Съвършено погрешно е да се прави опит за такова точно определяне на българо-франкската граница при хан Крум, защото ликвидиралите хаганството не са могли да си разпределят, а още по-малко да усвоят земите му. Най-вероятно войската — живата сила на аварската държава — е била почти унищожена, а населението се подчинило съответно на българския хан или франкския крал. Победителите са се осланяли на местните славянски князе, които получили признание за своята власт и заменили върховенството на хагана с това на
1. В. Н. Златарски. История. T. I, ч. 1, с. 248, бел. 2.
2. Monachi Sangallensis Gesta Karoli imperatoris (= ЛИБИ, T. II, c. 285).
3. За принадлежността на славяните в Панония към югоизточния клон, т. е. склавини, вж. К. Грот. Моравия и мадъяры. СПб., 1881, с. 86—96; L. Niederle. Slovanské starožitnosti, D. II, p. 446 и поσ. там книжнина; Ist. Kniezsa. Keletmagyarországi helynevel, Magyarok és románok, szerk. J. Deer, L. Galdi, I k. Budapest, 1943; Charakteristik der slavischen Ortsnamen in Ungarn, Studia slavica, 9, 1963, No 1, p 27— 44.
4. Suidas Lexicon (ed. Bernchardy), s. v. Βούλγιρα ( = ГИБИ, T. V, c. 310); V. Gjuselev. Bulgarisch-frankische Beziehungen. . ., p. 15—36, който поставя под съмнение тази част от сведението на Свидас, която се отнася за покоряването на аварите; В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. I, с. 248.
5. Ив. Дуйчев. Нови житийни данни за похода на Никифор I в България през 811 г. — Сп. БАН, кн. LIV, 1936, с. 147—188; A. Grégoire. Un nouveau fragment du Scriptor incertus de Leone Armenio, Byz XI, 1936, p. 417—427; ГИБИ, Т. IV, c. 11—15.
6. He може да се даде вяра на изолираното съобщение на Сангаленския монах за победа на франкския господар над „целия славянски и български род”. Вж. ЛИБИ, Т. II, с. 283.
7. В. Гюзелев. Баварският географ. . ., с. 283—284.
8. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 1, с. 248.
9. Н. Koller. Die Awarenkriege Karls der Großen, Mitteilungen der österreichischen Arbeitsgemeinschaft für Ur- und Frühgeschichte, XV, 1964, p. 1—12; J. Deér. Karl der Große und der Untcrgang des Awarenreiches (Karl der Große. Lebenswerk und Nachlcben: Persönlichkeit und Geschichle. München, 1965, S. 717—791.
10. В. H. Златарски. История. T. I. ч. 1, c. 248.
32
Карта № 5. Схема на българо-византийската граница в Тракия към 815–816 г. (по договора за 30-годишния мир между България и Византия)
[[ Българо-византийска граница към 815/816 г.:
- според В. Н. Златарски
- по нови уточнения
Окопът „Еркесията”. Блато. Път. Столица. Град. Крепост. Съвременно селище (с име в скоби)]]
Карта № 6. Териториално нарастване на България от 831 г. до края на IX век (през управлението на хановете Маламир и Пресиан и князете Борис I и Владимир)
[[ Граници на България при заемане на престола от хан Маламир в 831 г.
Териториални придобивки на България при хан Маламир
Вероятно териториално наростване на България при хан Маламир
Териториално разширение на България през управлението на хан Пресиян (834—851)
Българо-византийска граница на Балканите след „Дълбокия мир” от 864 г.
Византийски владения извън Балкансхия полуостров
Славянски племена и народи
Държавна граница
Столица. Град. Крепост]]
новия си повелител. Новозавладените територии съставлявали гранични зони за двете държави: земите на западните славяни били подчинени на маркграфовете, а част от князете на склавините на някои племена от югозападните славяни се явявали като съюзници на хана в Плиска.
Очевидно нито Тиса, нито Средни Дунав не могат да се приемат като разграничаващи териториите на двата нови съседа. Под върховенството на българската държава са били поставени обширните територии на север и запад от Карпатската верига: Седмиградско (Трансилвания), Войводина, Банат и Голямата унгарска низина (Алфьолд), Източна Унгария, с част от Словашко и Закарпатската област Рутения от УССР, т. е. басейна на Тиса.
Успешният завършек на кампанията срещу аварите и включването в българските предели на единородно население дало възможност на властта в Плиска да насочи отново погледа си към Византия. Последната нарушила мира в 807 г. с един поход начело с император Никифор I Геник (802—811). С неуспешния си край нашествието не могло да постигне поставените цели — да принуди България да се откаже от намесата си в борбата на славяните срещу империята [11] и да спре бързото разширяване на неговата държава. [12]
Контраударът срещу проникването на българите в долината на Струма през 808 г. и заемането на Сердика — Средец (дн. София) на следната година завършил с катастрофа: връщайки се от отмъстителното си нашествие до средището на България — Плиска, император Никифор I претърпял пълен разгром във Върбишкия проход на 25 срещу 26 юли 811 г. и сам загинал заедно с „цялата християнска красота”, която византийският хронист Теофан [13] горко оплакал.
На следната 812 г. българската войска нахлула в темите Македония и Тракия и завзела граничния византийски град Девелт (дн. едноим. село — Дебелт, Бургаски окръг). Походите ѝ накарали населението панически да напусне Анхиало, Берое — Боруй (дн. Ст. Загора), Филипопол (дн. Пловдив), Проватон (Правади на север от Одрин), Никея — Никица (дн. Хавса) и Филипи (между Кавала и Драма) още преди те да бъдат достигнати.
През есента на същата година хан Крум предявил едно съвсем скромно искане към империята — да потвърди условията нх мира от 716 г., с което се признават и уточняват границите на владяната от България област Загория. Понеже предложението му не било прието, българският владетел изпълнил заплахата си и превзел гр. Месемврия — Несебър. [14]
Упорството на византийския император Михаил I Рангаве предизвикало новите действия на българите през 813 г. в Тракия, завършили с победата при Версиникия, обсадата на Одрин, достигането на цариградските стени и Галиполския полуостров и наказателните походи със сриването на Регион (дн. Кючук-Чекмедже), Атира (Бююк-Чекмедже), Силиврия, Даонис (неуточ.), Ираклия (дн. Мармара Ереглиси), Редесто (дн. Текир даг) и др. [15] Превзет бил и Одрин. Той станал средище на специална гранична област, чието управление поверил на своя брат, подпомаган от ичиргубоил, кавхана и пленени местни византийски стратези. От споменатите крепости в т. нар. Хамбарлийски надпис (намерен при дн. с. Маломирово, Ямболски окръг) се разбира, че в лявото и дясното крило на „саракта” влизали Берое — Боруй, Анхиало, Дебелт, Созопол и Ранули (ди. „Вълчановото кале” при устието на р. Ропотамо). [16]
Околните на Одрин крепости като Никица, Проват и др. очевидно не са имали гарнизони или военно значение, защото не били възстановени. На установената от хан Крум югоизточна българска военновременна гранична област съседен византийски град е бил Аркадиопол (дн. Люлебургаз), достигнат през късна есен в 813 г. от 30-хилядна българска войска, „цяла в желязо”.
Опорите на византийската власт в северозападното Беломорие били двете крепости Солун и Христупол (дн. Кавала). Пол Льомерл допуска, че още в края на хан Крумовото управление, по времето на имп. Михаил Рангаве и Лъв Арменец, гр. Филипи е бил в български ръце. Той се позовава на непреки потвърждения в сведенията от житието на Григорий Декаполит, който към 815—820 г. попаднал на пирати славяни при устието на Струма. Видният френски византолог заключава, че по това време Византия не владеела вътрешността, а само Христупол, а при нападенията си струмските славяни достигали до самия морски бряг. Затова Григорий не бил минал през Филипи и Виа Егнация, а на юг през Пиерия, [17] т. е. покрай морето. Ромейската администрация в Христупол бдяла строго върху движението и издавала специални паспорти за преминаване през териториите, контролирани от склавинските племена. [18] Очевидно империята се опасявала от вълнения и се стремяла да предотврати проникването там на люде, които биха предизвикали брожение.
Според нас обаче по времето на хан Крум и на неговия син и приемник Омуртаг едва ли пряката българска власт се е простирала върху земите, населени от смоляните — между долното течение на Струма и Места (т. е. Сярско, Драмско и южните разклонения на Пирин). [19] По-скоро те са могли да бъдат в съюзни отношения с българската държава и са я подпомагали в борбата ѝ срещу Византия през 811 и следващите години. Неслучайно в изворите наред с „околните Склавинии” като български съюзници се сочат и „всичките Склавинии”.
Две по-късни известия могат да ни помогнат чрез ретроспекция да хвърлим повече светлина върху положението в този район. Първото е съобщението в частично запазения Пресианов надпис от Филипи, че българска войска начело с кавхан Псбул отишла „при смоляните” [20]. Събитието се отнася към 837 г. и за движенията на беломорските славяни против империята, която изпратила срещу тях кесаря Алексий Мозеле в Христупол. Очевидно българската държава подпомогнала смоляните.
Второто известие е в хрониката на Йоан Зонара — в текста относно отстъпената на българите по времето на княз Борис област Загора в Средна Струма: „. . . Императрицата. . . му отстъпила областта от т. нар. Сидера [т. е. северно от Рупелския пролом — б. м., П. К], [21] която по-рано разделяла земите на ромеите и българите, чак до Девелт. Българите, след като я получили, нарекли я Загора. . .” [22] Наистина не е указано кога тази Загора е била в българските предели, обаче близкото присъствие на българите до Филипи през 812 г. единствено може да обясни бягството на жителите му. [23] Това ни подсказва, че хан Крумовият отряд през 808 г. вероятно е достигнал гребена на Беласица, като е завзел долината на Горна и Средна Струма. Така е било предпоставено падането през следната година на обходната силна крепост на Сердика.
Същата трудност — да се определят отношенията с Плиска — срещаме при случая както със Склавиниите на струмяните и смоляните на юг, така и с преденецентите и браничевците и други племена на северозапад. Липсват данни, до колко Византия е могла вече да поддържа връзка с крепостите Сирмиум или Срем (дн. Сремска Митровица). Сингидунум или Белград, Виминациум или Браничево (дн. Костолац), Наисос или Ниш и др. чрез магистралите по Вардар и Морава или през Далмация, Босна и Сърбия. Затова не е възможно да се определи и обхватът на земите на склавиниите, които са признали в една или друга степен върховенството на българския владетел. На север от Сава и големия завой на Средни Дунав, където взима южно посока, назрявали условия за конфликти с франките за влияние и надмощие над тамошните славянски племена.
Смъртта на хан Крум през 813 г. в разгара на подготовката на нов военен поход попречила да се реши двубоят с Византия и да ѝ се наложи да признае придобивките на България в тази посока.
11. В. Н. Златарски. История. T. I, ч. 1, с. 249—251.
12. История на България. Т. I2, с. 69.
13. Вж. за разгрома на Никифор I в 811 г. БВИФ. Т. I, с. 165—172.
14. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. I, с. 261 и сл.
15. Пак там, с. 262 и сл.
16. Вж. Б. Димитров. За местоположението на крепостта Ранули, Студентски проучвания, кн. I, 1973, с. 7—9, 17—20. Срв. V. Beševliev. Die protobulgarischen Inschriften. . ., p. 125—126, 220—221; Iv .Venedikov. La population byzantine. . ., p. 261—277, които я локализират при с. Оризово, Старозагорски окръг.
17. P. Lemerle. Philippe. . ., p. 131.
18. Пак там, c. 132.
19. За обхвата на земите, населени със смоляните, вж. П. Коледаров. Народностният състав на Драмско до средата на XIX в. — Изв. ИИ, т. 10, с. 153 и сл.
20. V. Beševliev. Die protobulgarischen Inschriften. . ., Nr. 14, p. 163— 174; P. Lemerle. Philippes. . ., p. 134—139 и тук, по-долу.
21. P. Koledarov. More about the Name „.Zagoré”. . ., p. 97 sq.
22. ГИБИ, T. VII, c. 171.
23. Theoph. Chronographia. . ., p. 495 (= ГИБИ, T. III, c. 284).
33
*
Когато хан Омуртаг (814—831) заел бащиния си престол, пред него се поставила с цялата си острота задачата да бъдат уредени военновременните граници на държавата с двата ѝ мощни съседа — франките и ромеите. Откритият и останал без развръзка военен конфликт и жизнените интереси на България в Тракия обаче поставяли на преден план решаването на въпросите с Византия. След поражението при Бурдозис (Βυρδόζις — античната Буртодиза и дн. гр. Баба-Ески в Югоизточна Тракия. Турция) държавните ръководители в Плиска били принудени да тръгнат по пътя на преговорите. Това било желано и от самата Византия, чието вътрешно положение не било особено стабилно поради династически и религиозни разпри. В края на 814 г. или началото на следната година [24] бил сключен 30-годишен мир [25] между двете страни.
Византийските писатели, които говорят за тези събития, не дават точната дата и подробности за условията на българовизантийския договор. [26] Сведенията си за тях черпим почти изцяло от паметника, намерен при дн. с. Сечище. Шуменски окръг, известен в науката още и като Сюлейманкъойскн надпис — по турското име на споменатото селище. Въпреки тежките повреди в текста все пак благодарение на него ние разполагаме и с някои по-конкретни данни за уговореното между българи и византийци.
Според най-новото разчитане [27] запазената част от текста на надписа гласи:
„. . . Първата от . . . съгласуваните глави е за територията. Тя нека се простира от Девелт до Потамукастел и между двете Авролева и до многото бродове и между Валзина и Агатонике до Левке и до Констанция и към Макриливада и Хеброс и до планината Хемус. Дотук стана установяването на границата. Втората глава е за славяните, които са поданици на императора. Те трябва да останат там, където са били сварени, когато избухна войната. Третата глава е за останалите славяни в крайморската част, които не са поданици на императора. Той трябва да ги изпрати обратно в техните села. Четвъртата глава е за пленниците-християни и за заловените. . .”
Като косвен археологически източник за определяне на границата между България и Византия по 30-годишния мир някои автори взимат и окопа „Еркесията”. К. Иречек свързва построяването му с териториалното нарастване в Тракия през IX в., [28] а английските византолози Дж. Бъри [29] и Ст. Рънсиман [30] приемат самия окоп като граница от това време.
По въпроса за датировката на изграждането на това значително землено съоръжение съществуват различни гледища. Строежът му се отнася за промеждутъка от време от началото на VIII в. (т. е. при първоначалното териториално разширение на България в Тракия по времето на хан Тервел) до сключването на мира от 927 г. между цар Петър и имп. Роман I Лакапин. [31] Всички автори обаче приемат окопа за граничен и издигнат по време на българско надмощие или добросъседски отношения с Византия. [32] След извършените сондажи и наблюдения Д. Овчаров заключава въз основа на липсата на находки (особено на керамика) в насипа, които са по-късни от IX в., че съоръжението е издигнато през това столетие, [33] а липсата на културен слой — че не е било постоянно обитавано, а използувано само временно, т. е. при необходимост. [34]
В. H. Златарски пръв разтълкува текста на споменатия важен домашен паметник от с. Сечише и според него определя трасето на границата между България и Византия по 30-годишния мир с начална точка при средновековния град Дебелт [35] по следния начин: по старата линия на окопа Еркесия до горното течение на р. Чобан-Азмак, ляв приток на Тунджа, [36] оттам повръщала право на юг и между двете реки Тунджа и Чобан-Азмак достигала до моста при устието на последната, северно от с. Шахлий [37] (а може би до някой мост [38] още по-южно при големия завой на Тунджа), откъдето повъртала на запад по северните склонове, а може би и по вододяла на Сакар планина, южно от р. Каваклий, [39] после се спущала право на югозапад между Агатонике, която се намирала, както се предполага, западно от с. Саранлий [40] и Валзена, която ще трябва да търсим следователно на север от същото село (може би тя да е голямата крепост при с. Главан), [41] достигала до Марица северно от Констанция. която се намирала на десния бряг на реката (може би южно от с. Оваджик [42], дето има развалини) [43] и оттам отивала право на запад към Макриливада [44] и след това границата е отивала към някаква си планина, чието име не може да се попълни, затова на друго място [45] ние поискахме да видим някой връх в предгорията на Източните Родопи.” [46]
Същият автор чете заключителните думи на първата глава от надписа „дотам било прокарана граничната линия” и ги тълкува в смисъл, че в участъка си между Родопските предпланини и Стара планина, или по-право Средна гора, последната щяла да бъде допълнително определена след размяната на завзетите от хан Крум крепости около Одрин срещу Пловдив и областта му. [47] Присъединяването на последните към България обаче по всичко изглежда било осъществено едва през управленията хан Маламир.
Така предложеното очертание на българо-византийската граница по договора за 30-годишния мир едва ли е отговаряло на действителното. Преди всичко у В. Н. Златарски липсва последователност в приемането на окопа „Еркесия” за нейно трасе. Така например то следва земленото съоръжение само от Дебелт до р. Калница, откъдето го напуска, за да включи в пределите на България територията до споменатите в Омуртаговия надпис възвишения, наречени Авролеви — днес Сакар планина и Дервишката могила. [48]
След излизането на обобщаващия труд на В. Н. Златарски беше уточнена локализацията на някои от споменатите в надписа обекти, което естествено ни дава нови насоки за очертаването на междата на България и Византия през тази епоха. Въпреки това в колективния труд „История на България” разглежданата тук граница се определя твърде общо: Славянобългарите се отказали от някои области и градове, завладени от хан Крум, като „граничната линия започвала по Стара планина западно от Анхиало [дн. Поморие] и Месемврий [дн. Несебър], вървяла на югозапад, пресичала реките
24. Според датата на възшествието на хан Омуртаг на българския престол и дали приемат, че Докум и Дицег са го заемали за кратко време (вж. по този въпрос В. Гюзелев. За наследника на хан Крум на българския престол. В: Сборник в памет на професор Александър Бурмов. С., 1973. с. 137—142), авторите определят различни години за подписването на договора:
814—815 г. — В. Н. Златарски. История. . ., T. I, ч. I, с. 298—299;
815—816 г.: J. В. Bury. A History. . ., р. 360, бел. 4; G. Cankova-Petkova. Deux contributions à l'histoire des rapports bulgaro-byzantins au IXe siècle. BSL, t.XXXVII, 1976, fasc. I, p. 42;
817 г. : V. Beševliev. Die protobulgarischen Inschriften. . ., S. 204—206.
25. Ив. Дуйчев. Одна из особенностей ранновизантийских мирных договорах. ВВр, т. 15, 1959, с. 64—70.
26. ГИБИ, T. IV, с. 40—41, 113, 323—324.
27. V. Beševliev. Die protobulgarischen
Inschriften. . ., p. 190—192.
28. K. Jireček: AEM. Bd X. 1888, p. 136; същият.
Княжеско България. II. Пътувания. . ., с. 750.
29. J. Bury. The Bulgarian Treaty of A. D. 814 and the Great Fence of Thrace, English Historical Review. 25. April, 1910, p. 276—287; същият: България през IX в. . . ., c. 105—112, 136—138 (превод на гл. XI от труда му A History. . .).
30. St. Runciman. A History. . . p. 288—290.
31. Д. Овчаров. Наблюдения. . ., c. 446—447.
32. Пак там, c. 447—448.
33. Пак там, c. 460.
34. Пак там, с. 457. Постоянна стража, изглежда, е имало при пресичането на главните пътища, където са открити землени укрепления, а именно: при Дебелт и дн. с. Люлин.
35. При дн. едноименно село в Бургаски окръг.
36. В същност десен приток на същата река, който е преименуван на Калница.
37. Дн. с. Княжево, Ямболски окръг.
38. Очевидно В. Н. Златарски има пред вид бродовете, които приема, че са били използувани и през Средновековието.
39. Дн. гр. Тополовград.
40. В. Н. Златарски възприема локализацията на тази крепост при дн. с. Оряхово (Хасковски окръг) от К. и X. Шкорпил. Паметници из Българско. Дял I, ч. I —Тракия, С., 1888, с. 35; Изв. РАИК: т. X. 1905, с. 540 и 568.
41. Тази крепост обаче се отъждествява със старата Балсена или Блисна — дн. с. Главан, Хасковски окръг. Срв. В. Н. Златарски. Сюлейманкъойският надпис, ИАД, III, с. 162—163.
42. В същност с. Оваджик — Българско, преименувано на Поляново, Хасковски окръг.
43. Действителното отъждествяване на Констанция е с „Асара” (Хисарът) в равнината източно от дн. гр. Марица. Вж. за това Ив. Велков. Старата Констанция. Изв. БИД, XIX—XX, 1944, с. 121; V. Gjuselev. Forchungen. . . I. . ., Konstantia. 1969, p. 155—169.
44. Макриливада е дн. c. Узунджово, Хасковски окръг, локализирано от С. Jireček: AEM, Bd. 19. 1896, p. 246.
45. В. H. Златарски. Сюлейманкъойският надпис. . ., с. 162—168.
46. В. Н. Златарски. История. . ., T. I, ч. 1, с. 300—301.
47. Пак там, ч. I, с. 301—302, ч. II, с. 25; J. В. Bury. A History. . ., p. 361 sq.; The Bulgarian Treaty. . ., p. 276 sq.
48. Отъждествени от K. Иречек. Пътувания. . ., с. 759—760. Срв. Ив. Дуйчев. Проучвания. . ., с. 166—168, който приема, че Авролевите са дн. Бакаджици.
34
Тунджа и Марица и достигала до Макриливада; оттам тя се връщала на север и наново опирала до Стара планина” [49].
По-новите археологически изследвания и локализации наред с някои податки. съображения и по-различни от досегашните интерпретации обаче ни позволяват да определим със значително по-голяма точност границата, до която империята с договор е признала присъединяването към България на част от заетите с военни действия територии през управлението на хан Крум.
В разглеждания Омуртагов надпис за начало на граничното трасе е посочен Дебелт. Въз основа на едно известие на Михайл Сирийски обаче може да се доуточни отправената му точка при този град. В „Хрониката” си споменатият автор съобщава, че „Лъв [V, 813—820] сключил мир с българите, като им предоставил едно блато, за което се сражаваха. . .” [50] Ако свържем това известие с текста в глава втора от споменатия надпис, където се говори, че „славяните в крайморската част, които не са поданици на императора. . . ., трябва да се върнат там, където са заварени от войната, то блатото, отстъпено от византийците, не може да бъде друго, освен образуваното от разливането на Средецката река при нейното вливане в Черно море. Преди изсичането на лесовете през следващите столетия то неминуемо е било твърде по-значително по площ. Днес това заблатено пространство се ограничава в т. нар. Мандренско езеро, оттичащо се в Бургаския залив.
Твърде вероятно известен брой от славяните, „които не са поданици на императора” (според текста на надписа), да са били отвлечени и забягнали, но подлежали да бъдат върнати по силата на договора и обитавали преди това околностите на Дебелт — арена на военните действия при заемането на крепостта от хан Крум през 812 г. А както ни е известно от свидетелствата на съвременниците, блатистите местности били предпочитани от славяните при заселването им, защото умело ги използували за отбрана, [51] особено пък в една гранична покрайнина.
При това положение трябва да се приеме, че граничното трасе между двете договорящи страни е започвало от Черноморския бряг южно от брега на Мандренското езеро при Дебелт. А това означава, че Месемврия и Анхиало заедно с целия Бургаски залив оставали в България. В противен случай в Омуртаговия надпис за начална точка нямаше да се посочва Девелт, а единият или и двата споменати други градове-крепости. В подкрепа могат да се приведат и някои епиграфски, археологически и топонимни данни, а именно:
1. Крепостната стена на Месемврия, разрушена на някои места при превземането ѝ с обсадна техника при хан Крум в 812, [52] е била възобновена от имп. Василий I (867—886). Това е засвидетелствувано от един месемврийски надпис от 879 г. и от резултатите при разкопките, извършени от Ив. Венедиков. Изводът му е, че крепостта била преустроена и поправена, когато византийците са си възвърнали територии от България след мира от 864 г. — т. е. след покръстването ѝ. [53] Под новата тухлена стена и специално в кула № 2 е открита старобългарска керамика от този период на българската власт в града. [54]
2. Заселването на тези две крепости от българи може да се потвърди и от някои топоними: прабългарското име на Анхиало — Тутхон (което може да се свърже и с намерената там прабългарска керамика), [55] а имената Въхело и Нисебър са форми, възприети от новодошлите славяни с посредничеството на местното тракийско население [56] и др.
3. Контролът от византийска страна на територията в тила на окопа „Еркесията”, осъществяван чрез Месемврия и Анхиало, е щял да го направи ненужен или би свел стратегическото му значение до минимум. А това е едно косвено свидетелство и съображение за датирането на строежа му в епоха, когато България вече е владяла Черноморския бряг на север от Дебелт.
Като е било отстъпено „блатото”, което ние отъждествяваме с Мандренското езеро, границата е могла да тръгне по Черноморския бряг по Медни рид, а още по-вероятно тя да е следвала левия бряг на Факийската река или северните предпланини на Странджа до дадения след Дебелт в Омуртаговия надпис пункт „Потамукастел”.
Тази нелокализирана досега крепост, спомената и в съчинението на Прокопий Кесарийски „За строежите”, [57] според нас трябва да се търси нейде към горното течение на Факийската река. Самата гръко-римска форма на името, засвидетелствувана и през IX в. в Омуртаговия надпис, показва, че крепостта е съществувала още от античността като кастел на река. И наистина на Поповската река (ляв приток на Тунджа) край днешното с. Воден, Ямболски окръг, макар и в съвсем разрушено и почти обезличено състояние, се намират останките на три силно укрепени градища: „Голямото кале” (между с. Воден и Крайново, където се разделя реката), „Малкото кале” (при по-изобилните извори) и „Градището” (при дола в югоизточна посока). Освен това тук има следи от пътища: покрай „Голямото кале” — от Анхиало и Дебелт, водещ през Лозенград (дн. Къркларели, Югоизточна Тракия, Турция) и Одрин за Цариград и покрай „Малкото кале” — през с. Вайсал (на турска територия) за Одрин. Личели също и следи от укрепен манастир. [58] В околността са били намерени монети, сечени през управлението на имп. Никифор Фока (963—969). [59]
Местоположението и самото име на с. Воден — свободен превод от османотурското Дерекъой — пак е свързано с река. Това обстоятелство, съпоставено с археологическите данни, показва, че крепостта край важния път. съединяващ по сухо черноморските пристанища в Тракия с Одрин и Цариград, е изпълнявала немаловажна задача и през Средновековието. Тя увеличила своята стратегическа и политическа значимост, когато станала и гранична, поради което е спомената и в Омуртаговия надпис. Колективната монетна находка сочи, че Потамукастел е съществувал и през X в. Съкровището очевидно е било заровено при голяма заплаха — вероятно при походите на цар Симеон в Тракия или на киевския княз Светослав, достигнал през 970 г. Аркадиопол, днес Люлебургаз.
Може да се допусне, че след Потамукастел трасето е следвало приблизително днешната българо-турска държавна граница по Дервентските възвишения, за да стигне следващите упоменати в надписа точки: „между двете Авролева”, т. е. между Сакар планина и Дервишката могила и „между многото бродове” по всичко изглежда, на Маричините притоци. Последните се пресичали, за да мине границата „и между Валзина и Агатонике” — съответно днешните села Главен и Оряхово. Това ще рече трасето да е следвало западните склонове на Сакар планина „до Левке и до Констанция”, като Византия е запазила в своята територия Дервишката могила с важното си командно положение над Одрин и крепостите Левке (при дн. едноименно село Левка, Хасковски окръг) [60] и Агатонике. След това българо-византийската граница се е отправяла в северозападна посока към Констанция (при дн. гр. Марица). Последният град и Макриливада също оставали ромейски гранични опори. От изброените
49. История на България. Т. I, с. 36.
50. Цит. по В. Н. Златарски. История. . ., Т. I, ч. 1, с. 301, бел. 5. където той се пита: „За кое блато тук става дума или под него ще трябва да се разбира друго нещо, мъчно може да се каже.”
Вж. текста у Michel le Syrien, patriarche Jacobite d'Antioche (1169—1199), Chronique, éditée et traduite par J.-B Chabot, t. III, Paris, 1905, p. 26.
51. Вж. за тези тактически умения на славяните у Г. Цанкова-Петкова. Материалната култура и военното изкуство на дакийските славяни според сведенията на Псевдо-Маврикий. ИИБИ, VII, 1957, с. 335—336.
52. В Н. Златарски. История. . ., Т. I, ч. I, с. 235—236.
53. Iv. Venedikov. Histoire des ramparts romano-byzantines. — В: Nessebre, V. I, 1969, p. 158, 159.
54. J. Čancova. La céramique recueillie dans la tour No 2, ibidem, p. 121—124.
55. Б. Димитров. Следи от заселването на прабългари по Южното Черноморие. Матриали от двустранната българо-съветска среща по архелогия на прабългарите. Шумен, октомври 1976 г. (под печат).
56. Ив. Гълъбов. Въхело—Анхиало, Атия—Антея. Топонимическн приноси. Изв.ИБЕ, 1954, кн. 4, с. 407—409.
57. ГИБИ, Т. II, с. 176, където крепостта не е локализирана. В. Бешевлиев (Die protobulgarischen Inschriften. . ., p. 106. 5) предполага, че се отнася до крепост на река, която смята, че е Средецката (бившата Карабунарска).
58. Бр. Шкорпилови. Някои бележки върху археологическите и историческите изследвания в Тракия. Пловдив, 1885, с. 43; Паметници из Българско. . ., с. 69—70; Ив. Велков. Прочути крепости. С., 1938. с. 90—93.
59. Т. Герасимов. Колективни находки на монети през 1934, 1935, 1936 г. — ИБАИ, XI, 1937, с. 315.
60. К. Иречек. Пътувания. . ., с. 759.
35
крепости вероятно само Валзина или Блисна тогава е била в български ръце.
По-трудно е да се уточни границата по сведенията в Омуртаговия надпис „към Макриливада и Хеброс и до планината Хемус ”, защото тя е дадена в по-общо изражение и без да се посочат други обекти или крепости. Това дава известно основание да приемем, че трасето ѝ било известно и съвпадало със старата граница, т. е, че в този участък не е имало териториални промени от времето на хан Крум, когато гр. Боруй (Берое, дн. гр. Стара Загора) е влизал в новоучредената от него гранична област. [61]
Изказаното от П. Мутафчиев предположение, че Пловдив бил в българските предели още през управлението на хан Омуртаг. [62] колкото и наглед правдоподобно, става неприемливо, като се има пред вид: 1) че сведенията показват, както ще видим по-долу, че градът и областта му са били присъединени към България при хан Маламир, и 2) че от Макриливада трасето се насочва към Хеброс, т. е. Марица, а оттам — към Хемус, т. е. Стара планина. Ако Пловдив и областта му по времето на Хан Омуртаг са били българска територия, то по посоката на границата вместо Хемус щяха да бъдат споменати Родопите — в случай, че тя е минавала по северните им предпланини или склонове. От текста на надписа проличава ясно, че трасето ѝ се отправяло на запад, но след това на север — „към Макриливада и Хеброс и до планината Хемус”.
Пред вид на това следва да се приеме, че северно от Макриливада, която оставала във Византия, границата е следвала средното течение на Марица от една точка западно от владяната от ромеите Констанция. Във византийска територия ще да е оставала и граничната крепост Милеона в Тракия (ἀπὸ Μηλεών τῆς Θρᾴκης) — днес с. Ябълково, Хасковски окръг.
В този участък границата по всичко изглежда е съвпадала с южната на областта Загоре, установена още по времето на хан Тервел и потвърдена от Византия с договора от 716 г. при неговия приемник хан Кормисош, на която се спряхме на съответното място по-горе.
На Запад от Милеона граничното трасе вероятно е следвало това от времето на хан Крум, без да можем да кажем с положителност кои територии по левия бряг на Марица са били включени в България. По-вероятно то е минавало по Чирпанските възвишения или Рахманлийската река към Сърнена Средна гора. След това трасето е следвало билото на Същинска и Западна (Ихтиманска) Средна гора. за да остави придобитото през управлението на хан Крум Софийско поле в България, а Траянови врата и прохода Суки — във Византия. [63]
В израза „към Макриливада и Хеброс и до планината Хемус” в текста на надписа „Хемус” следва да се разбира като комплекс, включващ както самата Стара планина, така и Средна гора според традицията още от Античността. [64]
Така уточненото трасе на българо-византийската граница по 30-годишния мир в никоя своя точка не съвпада с окопа „Еркесията”. Това се потвърждава и от общата практика в българската държава през началния и период, когато землените съоръжения от този тип служели за отбранителни съоръжения, а не за демаркация на самата граница. Те осигурявали далечната защита на Вътрешната област и държавния център чрез една добре замислена защитна система от окопи и укрепни пунктове, разбира се, съчетани с активната охрана от страна на местното население от съюзни племена (от склавини и прабългари).
Ешалонираната защитна система по направление към Византия, състояща се от окопите в Стара планина, „Еркесията”, а може би и други съоръжения също е била разположена в отстъп от действителната граница. Разстоянието до последната е варирало според особеностите на терена, но е било сравнително по-късо, отколкото към другите страни — франките, хазарите и др. Това е твърде лесно обяснимо, като се вземе пред вид невралгичният характер на Тракия и значението на всяка педя земя от тази оспорвана земя с оглед на отбраната на двете столици — Плиска и Цариград.
Със завладяването на черноморските градове Несебър, Анхиало, Дебелт и Созопол от хан Крум Византия загубила в значителна степен от предишните си възможности за реализация на нападателни действия в близост и към самото българско държавно средище. Усилването на българската защитна система по сушата променило още повече съотношението на силите в полза на Плиска. Пътищата на Византия към старопланинските проходи и Вътрешната област на България били преградени, а новата гранична зона — приближена към Цариград. Така възможностите на българите да организират и нанасят удари върху имперската столица значително нараснали. Под пресния спомен от заплахата при успешните походи през управлението на хан Крум ромеите били принудени да се задоволят с организирането на защитата ѝ по линията Созопол — Потамукастел — Дервишката могила и Одрин — Левке — Агатонике — Констанция — Макриливада — Милеона — Пловдив и родопските крепости, Христупол (дн. Кавала) и Солун.
С осигурен тил българските ханове вече са могли да се заемат с уреждането на териториалното разграничение в западна посока с Франкската империя. Някои склавински князе, граничещи с последната, проявили центробежни стремления и се опитали да лавират между българи и франки.
Във франкския летопис на Айнхард под 818 г. е отбелязано,, че при имп. Людовик Благочестиви (814—840) в Херисталиум (дн. Херста или Харистал, при Лиеж, Белгия) дошли пратеници на тимочаните, за да търсят закрилата му. [65]
Политиката на България към славяните през управлението на хан Омуртаг проличава и от друго едно съобщение от 824 г. на същия летописец: дошли да търсят помощ от франкския император срещу „несправедливите враждебни действия на българите” и пратеници на „абодритите, които се наричали обикновено преденеценти, съседи са на българите и обитават Крайдунавска Дакия”. [66] Това са споменатите от баварския географ Osterabtrezi, които живеели в старата Траянова Дакия на север от Дунава, източно от Тиса, [67] в днешната област Войводина. Айнхард говори пак за тях, но само като praedenecenti, и по повод присъствието на техни пратеници наред с тези от други източни славянски племена на събора във Франкфурт през 822 г., дошли да поднесат дарове на франкския император. [68] Това показва ясно, че тогава източните абодрити или преденеценти се опитали да поддържат самостоятелни отношения с Франкската държава и да гравитират към нея, а не към България. [69]
През 819 г. коруганският княз Людевит вдигнал въстание в земите между Драва и Сава срещу върховенството на франките. Към него се присъединили тимочаните. След неуспеха на движението изглежда не само тимочаните, но и преденецентите, а може би и други славяни на север от Дунава са признали властта на франкския император.
Това накарало българският владетел да потърси мирни средства за уреждане отношенията с новия съсед. Още в 824 г. и отново през следващата 825 г. хан Омуртаг изпратил пратеничества при император Людовик „за определяне на земите и границите между франки и българи” [70]. На третата поредна година българският хан помолил франкския владетел определянето на границите да стане незабавно или ако не му е угодно, „всеки да пази границите си и без мирен договор” [71].
61. В епархийския списък от времето на патриарх Никифор (806—815) под № 8 в изданието на G. Parthey. Hierocles Synecdemus et Notiliae graeca episcopatuum, Berolini, 1866, pp. 162—180 (= ГИБИ, T. IV, c. 148—152) фигурират като подчинени на Цариградската патриаршия освен Пловдив, също и Одесос, Берое, Месемврия, Созопол и др. Но този списък е съставен преди уреждането на териториалните въпроси след завоеванията на България през управлението на хан Крум и не следва да се взимат като доказателство за принадлежността на даден град в по-късно време.
62. П. Мутафчиев. История. . ., Т. I, с. 199.
63. Вж. П. Мутафчиев. Старият друм през „Траянови врата”. Избрани произведения, T. II, С., 1973, с. 478 и сл.
64. Някои автори назовават тази надлъжна (трансверсална) система „Верига на света” (вж. напр. у J. P. Copin. Relation des voyages dans la Turquie. La Thébadie et la Barbarie. Lyon, 1720, p. 94—95) или „Мизийска”, тъй като отделяла от Тракия двете Мизии (Moesia Superior и Moesia Inferior). Вж. F. Beaujour. Voyage militaire dans l’Empire Ottoman. T. II, Paris. 1829, p. 210—211.
65. Einhardi Annales, MGH, SS, v. I, p. 205 (= ЛИБИ, T. II, c. 34—35).
66. Ibidem, p. 213; ЛИБИ, T. II, c. 36.
67. Вж. В. Гюзелев. Баварският географ. . ., с. 285—287.
68. Вж. Einhardi Annales. . ., p. 209.
69. В. Гюзелев. Пос. съч., с. 286; Bulgarisch-frankische Beziehungen in der ersten Hälfte des IX.Jhds, p. 25 sq., където има подобно изследване, коригиращо това на В. Н. Златарски. История. . ., Т. I, I, с. 312 и сл.
70. Einhardi Annales. . ., p. 212—213 (= ЛИБИ, Т. II, с. 36).
71. Пак там, р. 214 (= ЛИБИ, с. 37). Вж. също Annales Fuldenses, p. 359 (= ЛИБИ, Т. II, с. 42).
36
Поради протаканията от страна на франките хан Омуртаг се видял принуден да прибегне до сила, за да защити интересите на България.
На следната 827 г. български войски навлезли с флот по Драва в Панонската марка, „разорили с огън и меч славяните, които живеели там, изгонили князете им и назначили български управители” [72]. Франките наказали виновните за неуспеха си военачалници, [73] а срещу българите бил изпратен младият син на императора Людовик (по-късен германски крал), [74] но и той не могъл да отбележи някакви успехи и поврат във войната. Българският флот отново настъпил по Драва в Горна Панония и опожарил няколко противникови селища край реката. [75] При една от тези кампании ще да е потънал в Тиса отишлият на война „хранен човек” на хан Омуртаг, зератарканът Онегавон от рода Кувиар. Това научаваме от един български мемориален надпис единственият домашен извор за събитията от това време. [76]
Миролюбивата политика на Людовик Благочестиви и на хан Омуртаг, както и липсата на дълбоки конфликтни положения между двете велики държави, особено проявената незаинтересованост на франкската империя към славянския свят в Югоизточна Европа, представлявали възможността за уреждането на въпросите без голяма война помежду им. Не е изключено решителността на българите да отстояват своите държавни интереси също да е повлияла на франките напълно да се откажат от експанзия на изток. Договор за мир и уреждане на граничните зони ще да е бил сключен наскоро след военните действия през 829 г. Хан Омуртаг заемал престола още две години, през които трябва да са приключили преговорите и да се е постигнало съгласие по граничните въпроси между двете страни. Известно е, че през 832 г. българско пратеничество се явило пред франкския император Людовик Благочестиви с дарове. [77] То го уведомило за възшествието на новия български владетел. С този акт са били потвърдени мирните отношения между двете страни, очевидно уредени още при управлението на хан Омуртаг [78] след дълга и упорита борба с всички средства.
Обхватът на българските гранични зони достигнал твърде далеч на запад. В. Гюзелев предполага, че през периода 824—825 г. в пределите на българската държава са били присъединени нови области, които заемали известна част от севернодунавските земи в Дакия и Панония. Тогава Банат и Трансилвания трайно останали в български ръце. [79]
В. Н. Златарски смята, че северозападната българска граница при хан Омуртаг е вървяла от устието на Тиса, обхващайки областта Срем, слизала към средното течение на Сава, по нея до устието на р. Колубара, следвала нейното течение до източния ѝ приток (вер. имал пред вид р. Лиг, б. м. — П. К.), след това — „по него в югоизточна посока към средното течение на р. Морава, по нея и Българска Морава и при днешно Алексинац се отделяла от нея и като обхващала Ниш източно, спускала се по Суха планина към входа на Струмското дефиле при Перник, оттам между Витоша и Рила край Самоков достигала Западните Родопи при Костенец и по северните склонове на тая планина се спущала към Макроливада, гдето трябвало по-сетне [80] да се скопче с определената по 30-годишния мир югоизточна гражша на империята” [81].
Хан Омуртаг е подчинил абодритите или преденецентите още към 824 г., т. е. преди военните действия по Драва и Горна Панония, така щото в българските предели или поточно в граничната зона с франките след уреждане на въпросите между двете държави през 830 или 831 г. ще да са включени и земи във всеки случай на запад от Тиса (а може би и на запад от Средни Дунав, [82] т. е. в междуречието им и в това на Сава и Драва, си. областта Срем.
Западните историко-географски карти и атласи дават териториите на трите погранични франкски области (Панонската, Източната и Фриаулската марка) с условен знак на непълно усвоени територии. [83] Обитателите им може би да са признавали върховната власт на франкския император и са се подчинявали на маркграфовете, но запазили известни права на самоуправление. Тъждествено ще да е било положението и на някои от славинските племена и в българската западна гранична зона, където Плисковската власт заместила местните князе с поставени свои управители. [84] Като имаме пред вид горното, а също и че български речен флот е настъпил по Драва в Горна Панония, особено при липсата на конкретни писмени известия за условията на българо-франкската спогодба, можем само да предположим, че двете държавни са си разпределили териториите в Средна Европа и в западния дял от Балканите, където всяка една е могла да упражнява влиянието си. Интересите на франкските владетели в славянския свят се простирали над лужичките сърби, бохемците, моравците, словенците и хърватите. Панонската марка вероятно е обхващала само земите на бившата римска провинция Горна Панония, а под върховенството на българския владетел е била Долна Панония с главния град Сирмиум — Срем (дн. Сремска Митровица). Не е ясно положението в бившата римска провинция Валерия — по десния бряг на Дунав, към големия завой на средното му течение.
След безуспешното въстание на каринтийците начело с Людевит и след българските военни действия по Драва има данни, че князът в Долна Панония Ратимир (827—838) е бил български поставленик, [85] който признавал върховната власт на Плиска през управлението на Омуртаг, Маламир и Пресиан.
Територията по левия дунавски бряг, т. е. в междуречието на голямата река с Долна и Средна Тиса, обаче ще да е била несъмнено под пряката власт на Плиска, осъществявана чрез прабългарското и славянското население в този край. Докато на североизток от България били разположени териториите на източните славяни, по западната ѝ гранична област се простирали земите, населени с повече или по-малко независими славянски племена: белохърватите от южния клон (останали да обитават Северните Карпати), словаци, висляни и моравци от западния клон, а също и хървати и сърби — от югозападния клон на славянското семейство. След неуспешния опит на Людевит да добие през 819—822 г. независимост за хърватите и словенците те останали под франкска власт, моравците начело с Моимир (822—846) се обособили в самостоятелно княжество. [86] Южно от Сава и по Българска Морава до Ниш включително Византия вероятно още пазела позициите си. Тя държала, макар и формално, в подчинение сръбските племена и някои от Склавиниите в средния дял на Балканския полуостров. Браничевците и тимочаните обаче заедно с част от моравяните влизали в граничните предели на България.
Докъде се простирали западните предели на българската държава между 830 и 843 г., когато била съставена първата част от съчинението на Баварския географ, [87] можем да съдим и от сведението у последния, че България граничела на северозапад с marharii и merehani. Зад първото име очевидно се крият великоморавците и тяхното княжество начело с Моимир. За мереханите обаче се изказват предположения, че обитавали Северна Панония, [88] вероятно тези славяни, които образували впоследствие княжеството начело с Прибина.
Не разполагаме с изрични и преки данни, къде точно е минавала северозападната граница на България откъм моравците.
72. Einhardi Annales. . ., p. 216 (= ЛИБИ, Т. II, с. 38).
73. Пак там. р. 217 (= ЛИБИ, II, с. 38—39).
74. Annales Fuldenses, p. 359 (= ЛИБИ, Т. II, с. 43).
75. Пак там, р. 360 (= ЛИБИ, II, с. 43).
76. В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. . ., с. 21 и 71.
77. Annalista Saxo, a. 741—1139, ed. D. G. Waitz. P. Kilon, MGH, SS, Bd. VI, Hannoverae 1844, p. 574.
78. В. Гюзелев. Баварският географ. . c. 284; Bulgarisch-fränkische Beziehungen in der ersten Hälfte des IX. Jhds., p. 34 sq.
79. Пак там, с. 284. Bulgarisch-fränkische Beziehungen. . ., S. 21 ff.
80. Според В. H. Златарски била извършена размяна на крепости — Византия отстъпила при Маламир Пловдивската област срещу някои твърдини в Одринска Тракия.
81. Същият. История. . ., Т. I, 1, с. 316—317.
82. За това би могло да се предполага и въз основа на окопи между Балатонското езеро и устието на Драва и Дунав, които по своя фронт, обърнат на юг, са могли да служат за отбрана на Българската държава.
83. Вж. напр. Westermanns Atlas zur Weltgeschichte. Berlin, 1956, p. 545. 3EF. Histoire de France en trois volumes. Librairie Larousse. T. I, Paris 1970. Картите на c. 194 и 232.
84. ЛИБИ, Т. II, c. 38.
85. Conversio Bagoariorum (= ЛИБИ, Т. II, c. 134); История Венгрии, T. I, c. 81.
86. Към средата на втората половина на IX в. възникват и други княжества западно от българските предели: на Прибина (847—862) в Сев. Панония (между Рааб и Дунав), Блатненското начело с Коцел (862—876) южно от него, Хърватско на Браслав (854—900) по Драва и др.
87. Вж. В. Гюзелев. Баварският географ. . ., с. 284.
88. Пак там, с. 290. бел. 22.
37
Обаче ние все пак можем да я определим, като се опрем на сведенията у чешкия летописец Козма Пражки (1045—1125), докъде се е простирала Великоморавия на югоизток при нейната най-голяма мощ. Той съобщава, че княз Светополк „подчинил не само Бохемия, но също и други области от река Одра и оттам по посока на Унгария — до реката Хрон” (qui sibi non solum Bohemiam, verum etiam alias regiones, hinc usque ad flumen Odram et inde versus Ungariam, usque ad fluvium Gron subiugerat. . .) [89]
Козма Пражки се запознал както със земите на Унгария, така и със сведения за миналото им по време на пътуването си през 1097 г. до Естергом (от славянското Острихолм, на немски Гран). Така че той е събрал данните си на самото място — Естергом е разположен срещу устието на едноименната р. Гран. От пръв поглед е странно, защо той не говори за България, на която тези земи само преди два века са били подвластни. Обяснението е, че по негово време България вече не е съществувала като независима държава и се е намирала под византийско владичество. Затова Козма назовава само тогавашния съсед на моравците и владетел на териториите — Маджарско. Във всеки един случай пражкият летописец е могъл да се осведоми точно докъде се е простирала властта на Великоморавия, защото споменът за това не ще да е бил още избледнял. Ето защо не би трябвало да буди съмнение, че реката Хрон (на маджарски Харам, а на немски — Гран, ляв приток на Дунав преди големия му завой в южна посока) разделяла владенията на великоморавците и българите и служела за граница между държавите им.
В подкрепа на това могат да се приведат и други косвени свидетелства. От една страна, това са легендарните сведения в анонимните „Деяния на маджарите”, където, макар и мъгляво и неопределено, се говори за управляващи първенци в междуречието на Дунав и Тиса, чийто произход сочи да е български — Салан, Алпбарс и др. От друга страна, по тези места са запазени и много топоними и някои писмени сведения, които показват наличието по десния бряг на Тиса, в днешно Средно и Източно Словашко, на население от югоизточния славянски клон. На българския характер или следи от българщината в земите, разположени на запад от Карпатите, са посветени редица проучвания. [90]
Южните славяни заемали южната част от общославянската прародина — днешна Югоизточна Полша, Източно Словашко и Югозападна Украйна (на запад от р. Днестър). [91] Най-рано започнал движението си източният клон от южните славяни (т. е. склавините). Изглежда още от началото на VI в. те заели плътно територията на днешната Източноунгарска низина, Седмиградско, Марамуреш, Банат и проникнали между Карпатите и Долни Дунав, т. е. в днешна Молдава и Влашката низина, откъдето започнали (от около 527 г.) походите си на юг от голямата река. Те са били последвани от сърбохърватите, които в крайна сметка се настанили в западния дял от Балканския полуостров. Последни от западния клон на южните славяни се придвижили словенците. [92] През Панония те заели крайната северозападна част от Балканите и населили днешна Каринтия и Крайна.
Част от склавините ще да са останали в прародината си и по-специално в долината на Горна Тиса и днешно Източно Словашко. Най-северозападните предели, до които достигало склавинското население, били долините на десните притоци на Тиса — Слана, Хорнад, Ондава и Лаборец и Ипел (Ипой) — на Дунава. По всичко изглежда, че етническата граница на склавините в тази посока е съвпадала с държавната граница на България. Основателна е следователно критиката на Емил Михайлов към някои чужди автори, които смятат, чс присъединяването към българската държава през IX в. на териториите в Среднодунавския басейн била „експанзия”. Това не е било завладяване на чужди територии, а обединяване на земи, населени със склавини и прабългари. [93] А това са основните съставки на образуващата се българска народност през това и следващото столетие.
За обитателите на покрайнините, за които става дума, с еднаквото си по произход славянско население през тази епоха не Нитранското княжество или Великоморавия, а именно България е била притегателен център. След като и Охрид, и Преслав паднали под византийска власт, обаче те загубват опората в своето народностно културно и държавно средище. При това били размесени и със завоевателите на тези земи — маджарите и с придошли източни славяни. Все пак старото склавинско население успяло да запази своя етнически облик още няколко века. Дори в края на XIII столетие в днешно Средно Словашко сред православното население в Спишкия район (Северните Карпати) той е бил още непокътнат и дора преобладаваш. За това може да се съди по известието, че православните обитатели на областта — „българи, кумани и други схизматици” [вероятно под тях са се разбирали и придошлите източни славяни руси, б. м. — П. К.] — се вдигнали на борба срещу латинското духовенство и по-специално срещу управата на владенията на Спишкия манастир. [94] Впоследствие обаче българското население в тази покрайнина се претопило и било погълнато от все повече взимащите надмощие източни славяни. За този бавен, но необратим процес благоприятствували обстоятелствата, че маджарската държава и етнос откъснали българите в Горна Тиса от основното народностно ядро на юг от Дунава, а в духовно отношение се зачислили към Руската православна църква. Така постепенно те започнали да се наричат от околните народи (словаци, маджари и немци) „руси” [95] и с течение на времето напълно се приобщили към руската етническа общност, която им била най-близка по произход, език и вяра. Друга част от българите в Задкарпагието и Седмиградско се влели в словашката, маджарската и влашката народност.
89. Chronica Boemorum. Scriptores rerum Bohemicarum. T. I. Pragaee 1783, p. 35.
90. Вж. например: Fr. Miklosich. Die slavischen Elemente in Magyarischen. Denkschriften des Wiener Akad. Wiss., XXI. 1872, p. 1—75; И. Дулишкович. Историческия черты угро-русских, Тетрадъ I, Унгвар, 1874, с. 90; К. Я. Грот. Моравия и Мадxяры с половины IX до начала X века. Петроград, 1881, с. 86—96; О. Asboth. A magyar nyelvbe került szláv szók átvétele, helye és kora. Nyelvtud. Közlemények XXX, 1892 p. 74; Рефлекс слов вида трът-трът и тлът—тльт в мадьярских заимствованиях из славянското языка. В: Статьи по славяноведению. вып. I. под ред. В. И. Ламанскаго, С.-Пб. 1906, с. 227—228; L. Niederle. Slovanske starožitnosti. Dil. 2, p. 446 (= Славянские древности, c. 91—92); J. Melich. A bolgárok és a szlàvok. Magyar nyelv, XVII, 1921. p. 1—15; Die Herkunft der Slavischen Lehnworter der ungarischen Sprache. ASPh., XXXII, p. 92. V. Chaloupecký. Staré Slovensko. Bratislava. 1923, p. 28, 273—274; Dvě studie k dějinám Podkarpatska. I. Súl z Bulharska (892). 2. Kdy bylo horní Potisi připojeno k Uhrám. Sb. Komen. univerzity. Bratislava, t. III, 1925, I. 30, s. 20; Б. Цонев. История на българский език. Т. II, С., 1919; Езикови взаимности между българи и маджари, ГСУ, Ифф., т. XIII—XIV, 3. с. 1—27. Г. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. . ., с. 37—38, 47, 69; Влияние на българската черква. . ., с. 485—498; А. Петров. Карпаторусския межевыя названя из пол. XIX и из нач. XX в., v Praze, 1929; П. Мутафчиев. Към въпроса за българо-румънските отношения в средните векове. — ГСУ, т. XXVIII, 1932, с. 12; Ст. Младенов. Бележки към словашкия речник (С оглед на хипотезата за словашко-българското единство), Сп. БАН, кн. XXX, 1925; История на българския език. С., 1935, с. 14; В. Hòman. Magyar története. Т. I, Budapest, 1928, p. 79—80; Geschite des ungarischen Mittelalters. Bd. I, Berlin, 1940, p. 85, 89; J. Macúrek. Dějiny Mad'arú a uherského státu. Praha 1934, p. 26; В. Погорелов. Болгаризмы в Kapпаторусских говорах, Карпаторусскиe этюды. Братислава. 1939, с. 57— 62; Р. Неедлы. История Закарпатской Руси по XIV столетия. — Известия АН СССР. Серия Истории и философии, т. II, М., 1945, № 4, с. 207—209; Ist. Kniezsa. Ungarn sur Zeit des Landnahme, Rocznik slawistyczny, XI, 1923, str. 12—13; Kelet magyarországi helynevel, Magyarok és románok. szerk. J. Deér, L. Galdi, I k. Budapest. 1943; Zur Geschichte der Jugoslavismen in Mittelslowakischen, Etudes slaves et roumaines. T. I, fasc. 3, Budapest, 1948, p. 139—147; A magyar nyelv szláv jöverényszavai. T. I. Budapest. 1959; O. R. Halaga. Slovanské osídlenie Potisia à východoslovenski gréckokatolici, Košice. 1947, p. 20—22; Э. Морнаp. Образование Венгерского государства. Будапеща, 1951, c. 1—2. A. M. Селищев. Старославянский язык. часть первая. М., 1951, с. 20—23; Э. Петрович. Славяно-болгарская топонимика на територия Румынской народной республики. — Romanoslavica, I. Bucureşti, 1958. с. 9—26; Z. Gombocz. Hofoglalás elöiti bolgár-török jövenényszasaiank, Nyelvtudományi érlekezésék 24 sz. Budapest, 1960; Ив. Гълъбов. Стари български езикови ареали на дако-румънската езикова територия, ЕЛ, XV, 1961, кн. 4, с. 39—48; Ив. Дуйчев. Връзки между чехи. словаци и българи през Средновековието. — В: Чехословакия и България през вековете. С., 1963, с. 9—11, 17, 37; П. П. Панаитеску. Характерные черты славяно-румынской литературы. — Romanoslavica, IX, 1963, с. 271; Ян Станислав. Имало ли е в Словакия старобългарска култура през IX в. ЕЛ, XIX, 1964, кн. 6, с. 37—46.
91. Ем. Михайлов. Склавини и анти в Долнодунавските земи, ГСУ, т. 64, 1970, кн. III — История, с. 30.
92. За етническата и езикова близост на словенците с югоизточните славяни (т. е. със склавините) и тези им движения вж Iv. Gălăbov. Die beiden Südslaven mit Gabr. „Weissbuche” gebildeten Ortsnamen und ihre Probleme. Schriftenreihe Sprachwissenschaft, Universität fur Bildungswissenschaften. Klagenfurt. Bd. I Opuscula Slavica el linguistica. Festschrift fur Al. Issatschenko. Klagenfurt, 1976, p. 169—187.
93. Ем Михайлов. За руско-българската етническа граница до края на X в. — ГСУ, Фиф, IXV, кн. III — История, 1971, с. 188.
94. Пак там, с. 189.
95. Пак там, с. 190.
38
Свидетелство за съществуването на българско население н миналото по тези земи са някои имена на географски обекти [96] и езикови заемки в маджарски и словашки език, както и някои етнографски паралели. Те заслужават особено внимателно цялостно и комплексно проучване. Това е необходимо не само за да осветлим и решим правилно въпроса и за българските държавни граници в тези земи през средните векове. Така ще разполагаме вече с нови и категорични доказателства за близостта и кръвните връзки между българите, от една страна, и словаците и маджарите, от друга страна.
За съжаление въпросът за северозападните предели на българската народност и държава през IX и X в. невинаги е бил обективно представян в съвременната историография, защото някои автори са намесвали цяла редица ненаучни съображения.
Основавайки се на изворните известия у Козма Пражки, на анонимните „Деяния на маджарите” и на езиковите заемки и местните имена, най-ранните и по-голямата част от новите автори засягат интересуващия ни въпрос и определено взимат реката Хрон за межда на моравци и българи през IX в. Това становище са застъпили още през XVIII в. Ян Балтазар Магии, Шамуел Тимон, Щефан Салагиус, Юрай Папанек, Юрай Фандлий, Гелазиус Добнер, Ишван Катона и др. [97]
Към средата на XIX в. видният славяновед Павел Й. Шафарик (Шафаржик), тълкувайки сведенията в писмените извори, пише в своя капитален труд за славянската древност, че „тясната ивица земя между устията на Сава и Драва, или Сирмия [т. е. Срем, б. м. — П. К.]. Източна Унгария от Пеша и от планината Матра до изворите на Тиса и земята между Сръбска Морава и Тимок останали под българска власт до идването на маджарите.” [98] Неговото гледище се споделя също от видния изследовател на историческата география В. Томашек [99] и от К. Грот. [100] Тези автори обаче не са били в състояние да определят докога тези територии са останали в пределите на България.
През втората половина на съшото столетие обаче някои представители на чешката историография, като Б. Дудик, Р. Дворжак, Б. Бретхолц и В. Новотни, поставят югоизточната великоморавска граница по р. Тиса, а австрийците А. Хюбер, Фр. Дюмлер и Фр. Кронес, както и маджарите X. Марчали, Ш. Боровски и Дюла Паулер не могат да решат категорично въпроса за етническата принадлежност на славянското население по десния бряг на Тиса, т. е. дали през разглежданата епоха то е било словашко или българско. [101]
Въз основа на дадените в „Деянията на маджарите” стари топоними маджарските езиковеди от края на XIX и първите десетилетия на нашия век О. Ашбот и Я. Мелих застъпиха становището, че славянското предмаджарско население на изток от Дунава, както и в поречията на Слана, Хорнад, Ондава и Лаборец е било склавинско и че северозападната граница на българската държава през IX в. е била по р.Хрон. [102] Техните възгледи бяха доразвити с някои допълнителни исторически доводи и съображения от някои маджарски историци, като Г. Фехер [103], Б. Хоман [104] и други, а също и от чешките им колеги Л. Нидерле [105], В. Халупецки, Й. Мацурек [106], Фр. Дворник и др.
В. Халупецки приема, че в Бихарско по Горна Тиса са живели български славяни, чиито племена към началото на IX в. са станали поданици на българската държава. [107] Според Фр. Дворник племената между Дунав и Тиса са били присъединени към българската държава при хан Крум. [108] Той смята, че при хан Маламир и княз Моимир българо-великоморавската граница вървяла по река Тиса, а Срем бил българско владение. [109]
В периода след Първата световна война схващането, че българо-моравската граница през IX в. е минавала по р. Хрон, се споделяше и бе разработено и от други автори. Така например, разглеждайки славянските поселения в басейна на Тиса, О. Р. Халага счита, че българският народностен елемент и държава стигали до Татранско-Матранската преграда, [110] а Я. Декан в студията си върху великоморавските граници приема, че моравската държава заела земите до р. Хрон между 865 и 892 г. [111]
В последно време словашкият историк П. Раткош посвети една своя статия на въпросите за българо-великоморавската граница през IX в. [112] Въпреки изричните изворни, топонимни и други свидетелства той отхвърля възможността р. Хрон да е отделяла България и Великоморавия и българската власт да се е простирала по дясното крайбрежие на Тиса. Същият автор смята, че Козма Пражки и анонимният автор на „Деянията на маджарите” са изразители на завоевателните тенденции съответно на пржемисловската и арпадовската династия съответно, а географските данни в съчиненията им могат само да уточнят експанзионистичните стремежи на маджарската и чешката аристокрация. Словашкият историк приема, че сведенията, дадени от Козма и анонимния летописец, противоречели на другите съвременни източници. В действителност обаче авторите на споменатите от него съчинения въобще не засягат въпроса за границите между България и Великоморавия.
П. Раткош оспорва доводите на В. Халупецки и на О. Р. Халага, които приемат, че изнасяната за Великоморавия българска сол била добивана във Величка до Краков, Прешов и Акна Слатина в Марамуреш (Мармарош), защото според използуваните от него късни документи те били разработвани едва през XIV в. Той допуска, че солта е можело да идва само от Турда и Визакна в Седмиградско и че българската власт се простирала само до средното течение на Тиса. [113] Главните аргументи, с които словашкият автор си служи, са: 1) липсата на данни, че по дясната страна на Тиса великоморавските феодали са водили войни, и 2) географските сведения у крал Алфредовите добавки към съчинението на П. Орозий, че българската държава се простирала на другата страна на пустата земя източно от Каринтия.
Що се отнася до въпроса, дали е имало военни действия на великоморавците по десния бряг на Тиса, би трябвало да се има пред вид конфликтът им с българите през 70-те години на IX в. Не липсват дори преки данни, които ни посочват къде е бил театърът на тези враждебни действия. От тях може да се приеме, че той е могъл да бъде именно само по десния бряг на Тиса.
Внимателният анализ на легендарните известия за усвояването в края на IX в. на днешната си родина от маджарите сочи, че последните са нахлули в Панония и в самата Великоморавия, като ускорили края ѝ. Маджарите обаче са завзели или получили някои земи по десния бряг на Тиса, в междуречието и със Средни Дунав от българския вожд (и по всичко личи провинциален управител) Салан.
Сведенията в съчинението на крал Алфред Велики могат да се отнесат също към края на IX столетие и са трудно приложими към първите десетилетия на същия век. При това
96. Ем. Михайлов. За руско-българската етническа граница до края на X в. ГСУ. Фиф, IXV, кн. III —История, 1971, с. 190, бел. 19.
97. P. Ratkoš. К otázke hraníce Vel'kej Moravy a Bulharska, Historicky časopis, III, 1955, № 2, p. 206—207, където са посочени и други трудове.
98. Р. J. Schafarik. Slavische Alterthümer, Bd. II, Leipzig, 1844, p. 175—176.
99. W. Tomaschek. Zeitschrift des österreich. Gymnasien, XXIII, 1872, p. 148.
100. K. Грот. Моравия и мадьяры. . ., с. 88 и сл., 94 и сл.
101. P. Razkoš. К otázke. . ., p. 207.
102. О. Asbóth. A magyar nyelvbe Került. . ., p. 74; J. Melich. A bolgrok a szlávok. . ., p. 1—15.
103. G. Fehér. Bulgarisch-ungarische Beziehungen in den V.—XI. Jahrhunderten. Budapest, 1921, p. 132—140 и дp. пос. негови трудове.
104. В. Hóman. Magyar története. . ., T. I, p. 79, 80 и картата между c. 128—129.
105. L. Niederle. Slovanské starožitnosti. . ., T. I, Dil 1, str. 450—455.
106. J. Macúrek. Dějiny Mad'arú. . ., p. 26 sq.
107. V. Chaloupecký. Dvě studie k dějinam Podkarpatska. . ., p. 20.
108. Fr. Dvornik. Byzancia a Vel'ka Moravá, Riša vel’komoravská. Praha, 1923, p. 115; Les légendes. . ., p. 220.
109. Пак там, съответно c. 119 и 223. Неговото гледище се споделя от Ив. Дуйчев. Връзки между чехи, словаци и българи. . , с. 19, 27—29. Същият автор обаче си противоречи, защото на друго място (Fr. Dvornik. Les légendes. . ., p. 97) твърди, че Срем (дн. Сремска Митровица, СФР Югославия) минал в пределите на българската държава към 873—879 г. по повод на назначаването на Методий за архиепископ на цяла Панония, със седалище в този стар град (Ив. Дуйчев. Връзки между чехи, словаци и българи. . ., с. 27). Според нас седалището на архепископията е било in partibus infidelium за Папската курия, която по този начин е искала да подчертае своите претенции върху балканските диоцези в български и византийски ръце.
110. О. R. Halaga. Slovanské osidlenie Potisia. . ., p. 20—22.
111. J. T. Dekan. Prispevokỳk otázke politickych hranic Vel'key Moravy, Historica Slovaca, V, 1948 (= Eisnerov sbornik), p. 198—211.
112. R. Ratkoš. K otázke hranice. . .
113. Възгледите му се възприемат беткригично от В. Тъпкова-Заимова. Долни Дунав. . ., с. 25.
39
внимателният анализ на въпросното известие показва, че под пустата земя трябва да се разбира едно значително пространство, в което следва да се включат Панония (след разгрома на аварите), Великоморавия (след опустошаването ѝ от маджарите) и самата рядко населена българска гранична зона. Отъждествяването на тази „пустиня” от П. Раткош със земите по левия бряг на Долна Тиса е неприемливо, защото преди всичко то не се пада източно от Каринтия, а в указаната посока от последната лежи тъкмо Панония, наричана в западните източници deserta Boiorum.
Румънският историк Н. Бънеску възприема тезата на В. Халупецки, че българската сол, изнасяна за Великоморавия, е била добивана от рудниците в Горна Тиса и Марамуреш. Въз основа на това той поддържа схващането, че българската държава е владяла земите, разположени на север и на юг от Седмиградско, но не и самата тази област. [114] Неговият сънародник А. Греку-Панаитеску оборва твърдението му и приема, че добивът на солта е ставал във владяното от България Седмиградско. Той привежда известието във Фулденските летописи, че българите подпомогнали Людовик Немски срещу моравския княз Ростислав (Растица) от Изток. [115] А според А. Греку-Панаитеску от тази посока към Великоморавско са били разположени Марамуреш и Ердей (Седмиградско). [116] Това, разбира се, е така при положение, че границата между моравци и българи е била по Тиса. В действителност обаче на изток от Великоморавия са се падали земите между десния бряг на Горна Тиса и левия бряг на Хрон. Ето как това известие се явява като още едно доказателство, че тези територии са били в българските предели и в началото на втората половина на IX в. и арена на военните действия между българи и великоморавци.
Що се отнася до данните, които сочат за българско население и власт над Седмиградско от първите години на IX до самия край на X в., те са много и от най-разнообразно естество. Наред с посочените писмени известия в маджарските и западноевропейските хроники в тази насока говорят и резултатите от археологическите и езиковедските изследвания.
Археолозите разкриха множество паметници от културата на южните славяни в Седмиградско. Етническият състав в тази област се е бил изпъстрил доста през VII—VIII в. Естествено е тогава част от находките да се отдават на южните славяни, друга — на сънародниците им от западния клон, трета — на аварите, а четвърта — на „местното население”. [117] При определянето на носителите и създателите на паметниците обаче не се отчита присъствието на прабългарския етнически елемент или на завлеченото отвъд Дунава от аварите и славяните при техните набези старо балканско население. [118] А твърде вероятно е, че разпространителите на бързовъртяшото се грънчарско колело, разработката на солните мини и други постижения на културата сред обитателите на Седмиградско през VIII и IX в. да се дължат именно на българите, а не на старото „местно население”, т. е. румъните, чието присъствие е засвидетелствувано твърде по-късно и е може би в резултат на преселвания, извършени от българските владетели.
Съвсем отчетливо се открояват паметниците, създадени след IX в., т. е. през българското управление в този край, в обектите като Бихар, Бълград (дн. Алба Юлия), Желиград-Блъндиана, Себеш, Поян, Кошей, Ерестегин, Мойград (Залън), Дъбика, Шириоара, Морещи, Дедрад и др. Особено типични са паралелите в строежа на крепостите в Слон и Молдованещи със строителството в Плиска, Преслав, Мадара, Пъкуйул луи Соаре и други селища от VII—X в. на юг от Дунава, [119] т. е. в чертите на Вътрешната област от българската държава.
Езиковите факти сочат за безспорното присъствие на стари склавински маси в областите от двете страни на Карпатите (Южни Източни и Западни). Or споменатите по-горе имена на археологически обекти (Бълград, Желиград, Мойград, Поян, Дyбика, Слон и пр.) проличава също югоизточно-славянският им произход. Пак едно важно обстоятелство е думата „окна” за „солни рудник” в маджарски и румънски език. Тя идва от склавински. т. е. на български „окно”, и означава вход, галерия на рудник. [120] А „торда” е дума със същия смисъл на прабългарски език, откъдето с заета в Унгария. [121] Името на тържището на сол по нейния път към Средна Европа Солноград (дн. Солнок [122]) също идва да подкрепи инак недвусмислени свидетелства в писмените извори за експлоатацията от българите на солниците в долината на Тиса — Окна Слатина (Слатинские Долы, Мараморешская Солотвина, дн. Солотвино), Данилово и Александровка, а в Седмиградско — Деш-акна (дн. Окна Дежулуй), Сек-акна (дн. Сик), Колож-акна (дн. Кожокна), Торда-акна (дн. Торда), Киш-акна (дн. Окнишоара) и Визакна или Залцбург (дн. Окна-Сибиулуй).
Многобройните остатъци от местни имена, дадени от склавините в дако-румънската езикова територия, сочи за разпространението и разпределението на някогашните зони на българските говори на север от Дунава, а заемките от български в румънския и маджарския език — за степента на неговото влияние върху тях. Правилното им представяне показва по един безспорен начин широки области, които носят несъмнено следи от някогашно славянско население, говорещо български език. [123] За неговата компактност може да се съди от масовостта на оставените от него следи.
Десетина години след отпечатването на разгледаната по-горе студия на П. Раткош неговият сънародник и известен езиковед Ян Станислав изнесе някои „южнославянски” по словообразуването си топоними в Нитранската околност и „византийско-славянски форми на имена, обикновени у южните и после у източните славяни” в Средновековно Словашко. Те били и частично запазени дори до днес, като се срещали най-често в Южна Средна Словакия. Същият автор стига до следните интересни изводи: 1) в град Нитра и неговата околност „се полагала грижа за старобългарската книжнина и че някои известни дейци на тази култура са се движели в областта на гр. Нитра, респективно са живеели в нея — евентуално като Горазд и Кайих, — може би са и произхождали от нея; 2) в словашкия език има много явления, които могат да се използуват при обясняването на текстове от IX в.; 3) „фактите от топонимията и историческите извори свидетелствуват, че на територията на днешна Словакия в IX в. е била позната културата на старобългарската книжнина” [124].
Словашкият славист схваща ясно необходимостта да се установи докъде на север се е простирало българското население през Средновековието и смята, че езиковедът не може да се впуска повече в тази материя, преди историкът да е определил какви са били отношенията между словаци и българи през интересуващия ни период. [125] Ние напълно сме съгласни с основателността на така поставения въпрос от Ян Станислав. Правилното му решение обаче ще може да се достигне само чрез комплексното научно дирене и правилното осветление на резултатите без оглед на някои криворазбрани теснонационалистически интереси и спорове.
Едно такова широко и безпристрастно изследване би изяснило не само въпросите за етническите и политическите граници на средновековните държави по Средни Дунав, но и проблеми във връзка с делото на общославянските просветители, като например за обхвата на тяхната дейност, езиковите явления в създадената от тях книжнина, етническия произход на някои от привлечените от тях ученици, като Горазд, кой го може би е роден в тези най-северни предели на югоизточните славяни, т. е. склавините и др.
114. N. Bănescu. Les grontières de l'ancien Elat bulgare, Mémori al Luis Petit. Mémoires d'histoire et d'archéologie byzantine. Bucarest 1948, p. 12.
115. Annales Fuldenses, s. a. 863. SRG, rècogn. F. Kurte. Hannoverae, 1891, p. 56 (= ЛИБИ, Т. II, c. 44).
116. A. Grecu. Bulgaria in Nordul Dunarii in veacurille IX—X. — Studii şi cercetari de istorie medie, I, 1950, p. 230—231.
117. M. Rusu. Notes sur les relations culturelles. . ., p. 189—201.
118. K. Horedt, Untersuchungen zur Frühgeschichte Siebenbürgens. Bucureşti, 1958; M. Comşa. Die bulgarlsche Herrschaft. . .; Istoria Romîniei. ed. Acad. Rep. pop. Romîne, T. I, Bucureşti, 1960, cap. IV—V.
119. M. Rusu. Notes sur les relations. . ., p. 198—201.
120. Б. Цонев. История на българский език. T. II, с. 169; M. Fasmer. Этимологический словарь русского языка. . . s. v.; Н. Talmann. Russische Sprache. . ., 1897, p. 103.
121. Г. Фexep. Паметниците на прабългарската култура. . ., с. 47.
122. П. Коледаров. Към въпроса за развитието на селищната мрежа. . ., с. 109.
123. Ив. Гълъбов. Стари български езикови ареали. . ., с. 39—48.
124. Я. Станислав. Имало ли е в Словакия старобългарска култура. . ., с. 37—46.
125. Я. Станислав. Някои въпроси на старите отношения между българи и словаци. Език и литература. XIX, 1964, кн. 2, с. 6. Срв. Ст. Младенов. Бележки към словашкия речник. . ., с. 27—112.
40
При това положение северозападната гранична зона на българската държава при хан Омуртаг се простирала до Северните или Гористи Карпати, реките Хрон (Харам) и Ипой (Ипел), Средни Дунав (от големия му завой над Будапеща до устието на Драва, до линия, пресичаща междуречието на Драва със Сава), по последната река до устието на р. Колубара, до Рудник планина, вододяла на Тимок и Българска Морава (планините Озрен, Рътан, Свърлит, Видлич), до Гребен, Любата, Витоша, Рила, Пирин, Беласица и Ихтиманска Средна гора.
Без промяна останала североизточната граница на България по долното течение на р. Днепър. Това се потвърждава от съпоставката на достигналите до нас известия — едно домашно и някои източни.
Първото е мемориалният надпис на копана Окорсис от рода Чакарар, загинал във водите на Днепър. [126] Пръв К. Иречек изказва предположението, че българският сановник е загинал във война срещу хазарите. [127] В. Н. Златарски [128], П. Ников и др. обаче приемат, че бойните действия са целели да отразят маджарско нашествие и „да се установи непосредствен допир и мир с добре организираната хазарска държава” [129]. Идеята, че копанът е действувал срещу хазарите, се доразвива напоследък от Ив. Божилов в смисъл, че паметникът е свързан с форсиране на реката при една военна експедиция, организирана между 818 и 824 г. от хан Омуртаг, който се възползувал от гражданската война в Хазарското хаганство. [130] Тезата си Ив. Божилов подкрепя с известия на арабските писатели Ибн-Рустех, Ал-Масуди и Ал-Бекри, които определено говорят за военни стълкновения между българи и хазари. [131]
Значителното териториално разширение на България по времето на хан Крум и на неговия син и приемник Омуртаг наложило засилването на централната власт в пограничните области на държавата. [132] За отгласа при осъществяването на тази централизация съдим по известните факти за сепаратистичните тенденции на съюзните племена на тимочаните, преденецентите и др. и по политиката на хан Крум да подсили военните поселения в отвъддунавските владения с депортирано население от завладяната византийска тема „Македония” с център Одрин.
Извън откритите археоложки материали в още непроученото напълно в това отношение междуречие на Днепър и Днестър, свързани с културата на прабългарите от това време, също така и липсата на каквито и да било данни за нечия друга власт и население на запад от Долни Днепър до гористо-степната област и до самите Дунавски устия са достатъчно убедителни, за да се приеме, че тези земи са съставлявали неразделна част или най-малкото — намирали се под контрола и суверенитета на българската държава през IX в. Това се потвърждава и от изворни известия от следващото столетие.
През 30-те години на IX в. маджарите прекосили Хазария и се настанили в Лебедия — земите между Дон и Днепър. Така те станали новите непосредствени съседи на българите в тези предели.
*
През тази епоха границата между България и Византия в Тракия за участъка между Същинска Средна гора и Северните Родопи е трудно определима. Поради липса на конкретни данни не може да се доизясни дали Пловдив и неговата област са били присъединени от хан Омуртаг [133] или неговия син Маламир (831—836). Различното четене на Шуменския надпис от времето на последния води до различни схващания по този въпрос, тъй като византийските писатели не дават никакви сведения за тези събития.
Според В. Н. Златарски и П. Ников хан Маламир и неговият кавхан Исбул запазили добрите отношения с Византия по 30-годишния мир. Последната отстъпила Пловдив с областта до Родопите срещу предаването на държаните от българите крепости около Одрин: Проват (дн. с. Правади, Одринско), Скутари (дн. с. Щит, Хасковски окр.) и др. [134] Те се основават на четенето на надписа в смисъл, че хан Маламир „живял добре с гърците” и „като дал крепостта Проват и крепостта Вурду (Бурдизон, ант. Буртодиза, дн. Баба-Ески — б. м. — П. К.) и върнал селата на гърците, разгласил публично и дошъл в Пловдив”. С други думи — българският владетел „устроил по този случай всеобщо тържество и отишъл вероятно за пръв път в Пловдив, а кавхан Исбул в случая изправил или възстановил напълно старата, според договора, българска граница” [135].
Според някои автори византийците нарушили мира и станали причина българските войски да нахлуят в Тракия и да завземат земите до северните склонове на Родопите. [136] Това схващане се основава на друго, различно тълкуване на трудния за разчитане Шуменски надпис:
„[Аз хан Маламир] с гърците отначало живях и аз добре, но гърците опустошиха земите ни. . . И владетелят Маламир, като управляваше с кавхан Исбул, дойде с войска срещу гърците и [опустоши?] крепостта Проват и крепостта Бурдизон и страната на гърците и направи всичко славно и дойде във Филипопол, а гърците избягаха. Тогава кавхан Исбул заедно с преславния владетел води преговори с филипополци.” [137]
При двете тълкувания обаче ясно проличава, че Пловдив и околността му до северните предпланини на Родопите през управлението на хан Маламир вече са били в пределите на българската държава. Не можем засега да определим дали това териториално разширение на България се е изчерпало с Пловдивската област. Както вече видяхме, има известни данни, които позволяват да се предположи, че България още през Крумово или Маламирово време е присъединила земите по Горна и Средна Струма до Сидера (дн. Рупелски пролом). Върху това известие на Й. Зонара, че преди Бориса именно Сидера „по-рано разделяла земите на ромеи и българи. . .”, и което дава повод за подобно предположение, ще се спрем отново по-долу.
Разширението в югозападна посока, включващо земите, гъсто населени със склавини, било осъществено при хан Пресиан (836—852). Тогава бил сложен край на миролюбивата политика към Византия, за да се продължат сътрудничеството и съюзът със славяните. Началото на този етап бележи походът на българската войска в 837 г. към юг и югозапад. [138]
Докато империята напрягала всичките си сили в борба срещу арабите в Мала Азия, смоляните вдигнали въстание. Независимо че 30-годишният мир не бил още изтекъл, управниците в Плиска не могли да останат равнодушни към стремежа на склавините да се присъединят към България — техен защитник и естествен съюзник. Действията, които довели до включването на нови склавинии към България, били извършени без каквито и да било кръвопролития или съпротива, защото отговаряли на стремежите на местното население.
Изказано е мнение, че 30-годишният мир с Византия бил нарушен от безредиците сред пленниците в Отвъддунавска България и затова хан Пресиан предприел похода си на юг и югозапад. [139]
Акцията на Цариград не могла да попречи на местното славянско население в долините на р. Българска Морава, Нишава,
126. V. Beševliev. Die Protobulgarisehen Inschriften, Nr. 58, p. 281.
127. K. Јиречек. Исторја срба. Београд, 1911, c. 186.
128. В. H. Златарски. Един от провадийските Омуртагови надписи. ПСп, кн. 63, 1903, с. 94—107 (= Избрани произведения, Т. I, С., 1972, с. 121—136).
129. П. Ников. Хан Омуртаг и кавхан Исбул. — БИБ, IV, 1931, кн. 1, с. 13—14.
130. Iv. Božilov. One of Omurtag's Memorial Inscriptions. BHR, 1973, No I, p. 72—76.
131. Ibidem, p. 75—76.
132. За „Отвъддунавска България” Баварският географ свидетелствува, че „е огромна област и многоброен народ” (regio est inmensa [sic] et populus multus). Вж. В. Гюзелев. Баварският географ. . ., с. 292—293.
133. П. Мутафчиев. История. . . Т. I, ч. 1, с. 199.
134. В. Н. Златарски. История. . ., T. I, 1, с. 335 и притурка № 17 „Маламир не е Пресиан”, пак там, с. 452 и сл.; П. Ников. Хан Омуртаг и кавчан Исбул. . ., с. 49.
135. Ibidem, с. 336.
136. История на България. T. I2, с. 86.
137. V. Beševliev. Die protobulgarischen Inschriften. . ., p. 156—158, изразява несъгласие c четенето Филипи вместо Филипопол от Н. Grégoire (Les sources épigraphiques. . ., p. 773 sq.) и отнасянето на действията в Беломориего, а не в Северна Тракия.
138. Известие за това се дава у Георги Хамартол и в старобългарския превод на Симеон Логотет (вж. В. Н. Златарски. Известие за българите. . ., с. 35—39; История. . . Т. I, ч. 1, с.338—339 и притурка № 17), у византийския летописец на Петър от Атроа (вж. Ив. Дуйчев. Нов исторически извор за българо-византийските отношения през първата половина на IX в. — Изв. ИИ, 14—15, 1964, с. 349).
За събитията вж. В. Гюзелев. Княз Борис Първи. . ., с. 34; Славяни и прабългари в югозападна България през периода VI—IX в. — В: Свобода и отечество. С., 1972. с. 28—31.
139. Вж. P. Lemerle. Philippes. . ., p. 133 sq. История на България. Т. I2, с. 86.
41
Черни Дрин и по горните и средни течения на Вардар и Струма, а също и в земите на север от Шар планина (в Косово и Метохия) още в 837 г. да се обедини с множество свои едноплеменници в българската държава. Движението може би е било резултат от образувания общ фронт на склавините с България срещу Византия с цел да опазят народността си от елинизация.
Не са ясни мотивите на завършилата без успех военна кампания срещу сръбските племена през 839—842 г. Липсват изворни известия и каквито и да било други данни, за да се отговори на въпроса, дали целта на хан Пресиан е била да ги подчини, защото се вбивали като клин [140] между придунавските и вардарските му владения, или защото сложилият началото на сръбското племенно обединение княз Властимир се опълчил срещу България с подбуда и подкрепа от Византия.
Сведенията в писмените източници за походите на българите в Западните Родопи и в днешна Югоизточна Македония се съчетава с четенето на споменатите вече два фрагмента от надписа на хан Пресиан, поставен в стария град Филипи. Данните в него дават основание да се предполага, че е имало и втори поход през 847 г. към Долна Струма и Места, за да се окаже помощ на смоляннте. [141] Тогава България достигнала за първи път брега на Бяло море между устията на тези две реки. Прекъсната била и сухопътната връзка на Солун с Цариград.
В. Н. Златарски изказва предположение, че след неуспешен поход през 849—850 г. в тракийските владения на българите двете държави възстановили мирните си отношения и че земите между Струма и Места били върнати на Византия. [142] Същият автор обаче не се опира на някакви изрични изворни известия.
Пълната консолидация на българската власт в югозападните предели била постигната при княз Борис (852—889) през време на „Дълбокия мир” с Византия.
*
Променливи съюзи и конфликти със съседите откъм запад — Немското кралство и Великоморавия, [143] с образуващите се Хърватско и Сърбия и с вечния си съперник — Византия, изпълнили първото десетилетие от управлението на Пресиановия син княз Борис I. Заетостта на империята с арабите в Мада Азия и неопределеността с договор на границите създавали условия за непрекъснати сблъсквания предимно в териториите на византийските теми „Македония” и „Тракия”. Може да се предполага, че княз Борис е разширил успехите на своя баша в назрелия и бурен, но по съществото си мирен процес на обединението на склавините с българската държава. [144]
Не разполагаме с никакви положителни данни, за да определим кога са се присъединили към България областите на Охрид, Прилеп и днешна Южна Албания със средище гр. Девол. [145] В. Н. Златарски предполага, че това е станало в 842—843 г., т. е. по време на Пресиан. [146] За изяснението на този въпрос обаче биха могли да се използуват след анализ две известия в творбите на архиепископ Теофилакт Български:
1) „Царуването на Борис преминало в трайна тишина и немалко народи му се покорили. . .” [147]
2) „Борис отне Кутмичиница от Котокий и освобождавайки го от диоцеза, постави за неин началник Добета. . .” [148]
В личността на княз Борис не могат да изпъкнат черти на военоначалник, въпреки че той не е прекарал живота си в пълен мир Затова под „трайна тишина” би следвало да се разбира спокойно вътрешно управление — без метежи и бунтове. [149] Ако много народи, т. е. племена, са му се подчинили, то това са могли да бъдат единствено някои племена от склавиниите. Кои обаче са били те, бихме се добрали до някакъв отговор, ако се има пред вид: от една страна, че „Кутмичиница” е топоним от прабългарски произход със значение на „новопридобита” или „новоприсъединена земя”, [150] а, от друга страна, че тя представлява един от десетте български комитата със средище в гр. Девол. Тази военно-административна единица обхващала земите на запад от р. Вардар, т. е. Западна Македония (с Велес, Прилеп, Битоля, Мъглен, Кичево, Дебър, Охрид и вероятно Костурско) и Южна Албания (с Девол, Главиница — Кефалония). [151]
При положението, че изброените територии са наречени по времето на Климент Охридски „новопридобита земя”, то те ще да са назовани така явно за да бъдат противопоставени на включените по-преди, а последните не могат да бъдат други освен тези, които са се присъединили към България през управлението на хан Пресиан.
Остава открит въпросът, кога е могло да се осъществи това териториално разширение? Очевидно то е станало през началните години от заемането на трона от княз Борис. Що се отнася до договорното признание от страна на Византия, при оскъдността на достигналите до нас сведения може само да се предположи, че е постигнато между 853 и 856 г. [152]
Целта на Византия с договора от това време ще да е била да спре хода на българското териториално разширение на югозапад, юг и югоизток. Империята се видяла принудена да признае de jure извършените след прекратяването на 30-годишния мир промени в статуквото на Балканите, като е приела загубата на само отчасти подвластните ѝ дотогава земи. Би могъл да се постави въпросът, дали не е станала някаква замяна на Беломорието с Кутмичиница? Във всеки случай с този мир или осем години по-късно (след приемането на християнството от българите) Византия ще да е признала и договорно фактическото мирно и доброволно обединение на склавините и прабългарите в Средна и Югозападна Македония с техните единородци в Долнои Среднодунавска България. [153]
Наскоро обаче двете държави били въвлечени в нови конфликти. Немското кралство и България притиснали от две страни Великоморавия, извънмерно засилила се и придобила очевидно значително влияние сред славяните по Средни Дунав. Това било в ущърб на двата ѝ съседа и пряко заплашвало техните интереси. Княз Ростислав се обърнал за помощ към Византия. В момента обаче последната могла да му прати само мисионерите си Кирил и Методий, които да се противопоставят на немските опити да денационализират западните славяни.
През 862 г. вече се оформила цяла коалиция срещу немскобългарския съюз. Към враждуващата с него Великоморавия се присъединили Византия, Хърватско, Сърбия и непокорният син на Людовик Немски — Карломан. [154] Последният скоро бил усмирен от баща си в Каринтия и през 863 г. немците постигнали с българска помощ решителни успехи срещу Великоморавия. [155]
България обаче трябвало да раздели силите си на много фронтове. Това довело до неуспеха на воюващия срещу сърбите престолонаследник Владимир-Расате и принудило княз Борис, който водел с променлив успех действията срещу
140. К. Я. Грот. Известия Константина Багрянородного о сербах и хорватах. СПб, 1879, с. 181 и сл.; К. Jireček: ASPh, XXI, S. 609—610; История на България. T. I2, с. 87.
141. В. Н. Златарски. История. . Т. I, ч. 1. с. 349; В. Бешевлиев. Първобългарски надписи. . ., с. 46, 130—131.
142. Пак там, I, 1, с. 350—351.
143. В. Гюзелев. Княз Борис Първи. с. 52—55; Bulgarisch-fränkische Beziehungen. . ., p. 36—37.
144. T. Wasiłiewski. Byzancjum i Słowianie. . ., p. 98.
145. За местонахождението на град Девол вж. В. Н. Златарски. Де се намирал Девол. — ИБИД, т. V, 1922, с. 35—36; История. . ., Т. I, ч. 2, с. 231—232, който го поставя на големия завой на р. Девол, когато тя взима югозападна посока, при с. Гостима; Ив. Снегаров. Българският първоучител св. Климент Охридски. — ГСУ, Бф, т. IV. с., 1927, с. 273 — го определя по-приемливо до гр. Корча и Москополе (дн. Воскопойе), близо до ез. Малик. Срв. Т. Томоски. По трагата на средновековниот град Девол. — Годишен Зборник на Филозофскиот факултет на университeтот, т. 27, Скопије, с. 187—200.
146. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 1, с. 347.
147. Митрополит Симеон. Писмата на Теофилакт Охридски, архиепископ български. В: СбБАН, XXVII, 1931, с. 261.
148. Ив. Венедиков. Климент Охридски и Добета. В: сб. Климент Охридски. 916—1966. С., 1966, с. 310; Ал. Милев. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 125.
149. В. Гюзелев. Княз Борис Първи. . ., с. 55.
150. П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 158—159.
151. Ив. Венедиков. Климент Охридски и Добета. . ., с. 310.
152. В. Гюзелев. Княз Борис Първи. . ., с. 61—62; Т. Wasiłiewski. Byzancjum i Słowianie. . ., p. 114—119 — приема, че между България и Византия избухнала война в 855/856 г., а по договора от 856 г. българите загубили всичките си владения в Тракия.
153. П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 153.
154. P. Petrov. La politique étrangère de la Bulgarie, BBl, T. II, p. 44 sq.
155. K. Я. Грот. Моравия и мадьяры. . ., с. 114 и сл.
42
хърватите, да сключи мир със западните си съседи. [156] След отстраняване на арабската опасност Византия подновила походите си на Балканите и настъпила по суша и по море срещу България. [157] Нашествието на ромеите се съчетало с природни бедствия: земетръси в продължение на 40 дни, глад поради неурожай, болести и др. Управниците в Плиска били принудени още през есента на 863 г. да започнат преговори с Цариград, а в началото на следната година [158] сключили нов 30-годишен и „дълбок” мир, който довел до приемането на християнството от България чрез Цариградската патриаршия.
Договорът потвърдил отново териториалните придобивки, но вече с някои корекции на границата в полза на Византия. Тя присъединила ивица покрай черноморския бряг с Месемврия, Анхиало, Дебелт и Айтос включително. [159] Липсват данни, за да се уточни кога — дали наскоро преди 860 г. или с „дълбокия” мир са правени отстъпки на земи в Родопската област и Беломорието [160] и специално по долините на Места и Струма. Последните територии били от особена важност за империята, която се стремяла да възстанови и осигури накърнената отбрана и сухоземната връзка на столицата със Солун, Тесалия, Средна Гърция и Пелопонес.
Продължителят на Теофан съобщава, че княз Борис поискал с писмо от императрицата (в случая Теодора) земя „. . . тъй като бил стеснен поради многочисления си народ и. . . обещавал и сам да се подчини и да спазва вечен и ненарушим мира. Тя благосклонно го изслушала и му дала пустата по това време земя от Сидера, където тогава била граница между ромеи и българи, до Дебелт. Тази земя била наричана Загора. . .” [161] Това известие се преповтаря от по-късни византийски летописци като Псевдо-Симеон Магистър [162], Георги Кедрин [163] и Йоан Зонара. [164]
Подвеждайки се по споменаването на града Дебелт и въпреки констатираните от него „анахронизъм” и „бъркотия в реда на събитията” [165] и най-важното, при все че добре знаел, че с името „Сидера” (= Железни врата) византийците обикновено наричали всеки тесен планински проход (както отпосле и османците след тях също ги назовавали „Демир-капу”), [166] В. Н. Златарски отнася събитието хронологически към времето на самостоятелното управление на император Михаил III, т. е. след 856 г., а териториално — между един от западните върхове на Странджа планина [167] и Дебелт, т. е. между вододела на Сакар планина, към Странджа и пограничния окоп „Еркесия”. [168] Срещу това становище се обявява Г. Цанкова-Петкова. Тя се съгласява с неправилното отъждествяване на Сидера от Иречек с прохода „Веригава” в Стара планина и смята, че териториалната отстъпка на Византия се простира между тази планинска верига и гр. Дебелт и станала едва след покръстването на България, когато последната за пръв път получила разширение в Тракия. [169] Според Т. Василевски тази отстъпка била направена от императрица Теодора с договор, който той приема, че е сключен през 842/43 г. [170]
Ние сме склонни да приемем само хронологичното уточняване на Г. Цанкова-Петкова за отстъпването от Византия на една област под името„Загора” след покръстването, т. е. към 864 г. Тази териториална отстъпка обаче не е същата област в Тракия, която България получила по времето на Тервел, уточнена до Милеона и потвърдена впоследствие с договора от 716 г. Досегашните изследователи не са допускали, че възвърнатата от Византия на България „Загора” по времето на княз Борис I трябва да се локализира извън Тракия, а именно в дн. Източна Македония — по долината на Средна Струма и по Струмещница, между Кресненското дефиле и Рупелския пролом, или по-точно: между планините Пирин, Огражден, Малешево, Беласица и Славянка. Поради тази причина редица въпроси около българо-византийската граница по време на княз Борис са останали неизяснени.
Реката Струма е прокопала тесния Рупелски пролом в масива и е
разделила двете планини — Славянка и Беласица. По византийската топографска
номенклатура тази теснина не е могла да не носи името „Сидера”, а на
старобългарски език — ЖЕЛѢЗНЬЕ [BPATЫ] (
).
[171] В подкрепа на това е и името на града-крепост точно
под дефилето — Сидеркастрон, наричана от българските славяни Железнец и
Валовища. В писмените извори от следващите два века името „Загора” е
свързано именно с тази покрайнина.
Княз Борис ще да е поискал от византийската императрица Теодора да бъде поправено трасето на граничната линия, или по-точно да бъде върната на България долината на Средна Струма между Кресна и Рупел. [172]
Й. Зонара е използувал вероятно и някакъв друг неизвестен нам източник, затова известието му, изглежда, е най-добре формулирано с думите „. . . отстъпила областта от т. нар. Сидера, която по-рано разделяла земите на ромеите и българите, чак до Дебелт. . (к. м. — П. К.).
Понеже не е казано изрично, видяхме, че е трудно да определим кога „по-рано” Сидера е била граница между България и империята. При положение, че Пресиан е владял земята на смоляните до брега на Бяло море с междуречието на долните течения на Струма и Места, то остава Рупелският пролом да е разделял земите на българи и ромеи през управлението на хановете Крум или Маламир.
При походите на българските войски през властта на споменатите владетели, а също и при Пресиан и Борис I тази област, наречена Загория, е била обезлюдена — населението ѝ забягнало поради честите опустошения. Тя е могла да бъде отстъпена на Византия заедно с Беломорието или присъединена като ректификация на границата при сключване на новия „Дълбок” мир.
В. Н. Златарски определя българо-византийската граница според мира от 864 г., като започва от началото на окопа Еркесия, „на запад от Дебелт, който оставал като пограничен византийски град, тя отивала на юг по вододелните гърбели. . . към върха Демир капу [в Странджа, между Лозенград и Ковчаз], оттам се повръщала към запад по вододела между Странджа и Сакар планина, южно от Каваклий [дн. Тополовград], отдето според линията на договора от 814—815 г. се спущала право на югозапад. . . към Макроливада (с. Узунджово); оттук тя вървяла по северните склонове на Източните Родопи до върха Кекез-тепе [дн. Сини връх], после по главния вододел на Централните Родопи, пресичала р. Места при
156. DAI, p. 153—155 (= ГИБИ, T. V, c. 209); P. Petrov. La politique étrangère. . ., p. 48 sq.; В. Гюзелев. Княз Борис Първи. . ., с. 66—71.
157. В. Н. Златарски. История. Т. I, ч. 2, с. 18 и сл.
158. Пак там, с. 21 и сл.; P. Petrov. La politique étrangère. . ., p. 51.
159. В. Бешевлиев. Три приноса. . c. 291—294.
160. П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 153.
161. ГИБИ, Т. V, с. 117—118.
162. Пак там, с. 175. У Псевдо Симеон Магистър: „императорът му дал ненаселената по това време земя от Сидера, която била граница между българи и ромеи, чак до Девелт. Тази страна у тях носи името Загора. . .” (к. н. — П. К.).
163. Пак там, с. 238. — Императрицата „му отстъпила необитаваната по това време област, простираща се от т. нар. Сидера, която била тогава граница между ромеи и българи, до Девелт. Българите я преименували Загора. . .” (к. н. — П. К.).
164. Пак там, т. VII, с. 171 — „Императрицата. . . му отстъпила областта от т. нар. Сидера, която по-рано разделяла земите от ромеи и българи, чак до Девелт. Българите след като я получили, нарекли я Загора. . .” (к. н. — П. К.).
165. В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, бел. 3.
166. Пак там, т. III, с. 191, бел. 3. Като пример могат да се приведат споменатата вече Сидера в Странджа; един поход в Котленския Балкан (вж. пак там, т. II, с. 100); споменатата у Анна Комнена във връзка с Пловдив (пак там, с. 187), която вероятно е Траянови врата, наричана още и Железни врата, при с. Ветрен, Пазарджишки окр.: теснината при Просек на Вардар (наричана от турците Демиркапия); Дунавските Железни врата и много други подобни. Срв. П. Мутафчиев. Маджарите. . ., с. 39, бел. 2.
167. Той локализира Сидера с един от странджанските върхове на северозапад от Лозенград (дн. Къркларели) и Ковчас — и двете селища в Югоизточна Тракия, Турция.
168. В. Н. Златарски. История. Т. I, ч. 2, с. 3. На друго място (Известия за българите. . ., с. 69) той смята, че тази Сидера трябвало да се търси на юг от Дебелт.
169. Г. Цанкова-Петкова. О територии. . ., с. 137—139. Срв. К. Иречек. Пътувания. . ., с. 812.
170. T. Wasiłewski. Bizancjum i Słowianie. . ., p. 94, 100.
171. А. И. Яцимирский. Мелкие тексты и заметки по старинной славянской и русской литературам — XXXIV ИОРЯСл. VII, 1, 1902, с. 112:
Дължа благодарност на В. Гюзелев, който ми обърна внимание и мн предостави за ползуване този текст.
172. P. Koledarov. More about the Name “Zagoré”. . ., p. 99.
43
с Ракищен [в същност Ракита, дн. Катахлорон, Драмско — Гърция] и по малкия вододел през върха Черкова, между селата Либяхово [дн. Илинден. Благоевградски окръг] и Везме [в същност Възме, дн. Есохори, Драмско — Гърция] минавала по Али-ботуш [дн. Славянка пл.] и по билото на пл. Ченгел [Сенгеловска пл. или Цингелион — на гръцки], спущала се към Рупелския проход и р. Струма и по-нататък отивала по пл. Беласица до Демир капия на р. Вардар, отдето се повръщала на югозапад по вододела на планините Маринска, Блатец и Кожух и оттам в посока на югозапад покрай Островското езеро; оттук на югозапад пресичала Нереченската [в същност Нерезка] планина и южно от Костур се повръщала на запад, обхващала пл. Грамос към средното течение на р. Воюса [дн. Вьоса], по нея до брега на Адриатическо море, по него до устието на р. Семенн. по нея нагоре, после на североизток, по билото на пл. Крабе и по вододела на реките Мати и Черни Дрин [т. е. Източноалбанските планини] и по него до съединението със сръбската граница” [173].
Т. Василевски приема, че през втората половина на IX в., още след войната, която той датира в 865—866 г. (което ще рече почти през цялото управление на княз Борис I), България не е владяла земя в Тракия. Същият автор посочва българо-византийската граница по Айтоската планина, а оттам — по билото на Стара планина до връх Ботев, откъдето минавала по Същинска и Ихтиманска Средна гора, за да достигне Рила. [174] Полският византолог възприема тезата на Г. Цанкова-Петкова [175], но я доразвива със своя аргументация. Основава се на епархийския списък от времето на Лъв VI Мъдри (886—912), съставен към 901—902 г. според датировката на В. Грюмел [176] и класификацията на Г. И. Конидарис [177] и на някои от известните вече епиграфски паметници от епохата. [178] Т. Василевски напълно основателно смята, че политическата граница между България и Византия през управлението на княз Борис I съвпадала с тази на учредената в 870 г. българска черковна организация. [179] В. Н. Златарски също така е използувал епархийските списъци, за да очертае южната политическа граница на България с империята, [180] но правилно приема, че Пловдив с областта си и Боруй (дн. Ст. Загора) не са били византийски, тъй като Патриаршията не би пропуснала да възстанови митрополитските катедри в тези стари и важни средиша. Обаче цариградската светска и духовна власт последователно провеждала една тенденция с оглед да запази притезанията си върху загубените земи: продължавала само да ги споменава като числещи се към диоцеза на Патриаршията. [181]
В случая епархията, подведомствената на Филипополския митрополит, но по традиция и във връзка с античното провинциално деление, наречена „Тракия”, е включвала през втората половина на IX в. епископствата: Агатонике (дн. Оряхово, Хасковски окр.), Лютица (дн. с. Лъджа до Ивайловград), Скутарион (дн. Скутаре, Пловдивско), Левка (на вр. Спасовица над дн. с. Голямо Белово, Пазарджишки окр.), Влептос (дн. с. Костандово, Пещерско, Паз. окр.), Драмица (между дн. с. Драма и Малък Манастир, Ямболски окр.), Йоаница или Яница (в местн. „Килимите” до дн. гр. Елхово), Констанция (дн. гр. Марица), Великия (в Зап. Родопи) и Буково (дн. с. Пилашево. Пловдивски окръг). [182]
Това обаче не може да докаже, че самият център на тази епархия — Пловдив, е бил в пределите на Византия. Сам Т. Василевски основателно прави уговорка и също допуска, че към средата на IX в. някои владици, между които и пловдивският, а може би и боруйският, са имали само титулярно достойнство. [183] При казаната практика причисляването на даден брой епархии към митрополия все още не може да бъде категорично доказателство и да установи, че последната е функционирала в титулярното си средище. Като се вземат пред вид писмените източници, изложените по-горе съображения, а особено посочените нови отъждествявания на споменаваните в писмените извори обекти (Сидера, Загория, Великия, Влептос и др.), бихме могли вече с много по-голяма точност да определим южната граница на България с Византия през втората половина на IX в., т. е. след сключването на договора помежду им от 864 г.
На Черноморския бряг границата ще да е тръгвала от нос Емине и вървяла по Емннската и Мада Айтоска планина, за да остави във Византия градовете Несебър и Анхиало [184] на морето и Дебелт с Аетос, [185] а може би и някои други укрепени селища във вътрешността, или по-точно разположените в долините на втичащите се в морето реки. Най-вероятно граничното трасе ще да е минавало по вододела на Тунджа и морето, продължавало от Мала Айтоска пл. по Карнобатските възвишения, Бакаджиците и северозападните предпланини на Странджа, за да пресече Тунджа западно от епископските градове Яница (дн. Елхово) и Драмица и опре на източните склонове на Манастирските възвишения и Сакар планина, по десния бряг на споменатата река. Тук границата вече е съвпадала с тази от времето на хан Омуртаг в участъка от точката между Сакар планина н Дервишката могила към Констанция, Макроливада и Милеона, които заедно със споменатите преди това градове-крепости и епископски седалища оставали във Византия. По-нататък границата се запазвала както от времето на хан Маламир, т. е. следвала северните склонове на Родопите, включвайки епископиите Буково, Влептос, Левка и Великия под юрисдикцията на Цариградската власт. По-назапад най-вероятно е, че билата на Рила, Пирин, Славянка и Беласица са били границата, която оставяла голямата част от Драговития и цяла Загория в България, а епархията на смоляните и Великия — във Византия. [186]
Византия запазила макар и номинално властта си над целия басейн на Места и долините по най-долните течения на Струма, Вардар и Бистрица. Така само част от драговитите, ваюнитите (войничите) и сагудатите [187] могли да останат в България. От Беласица граничното трасе е минавало най-вероятно по планините Благуша (Смърдеш или Градешка), пресичала Вардара при Демиркапия и вървяла по Кожух, Нидже и Вич, оставала горното течение на Бистрица с Костурския край в България, т. е. минавала по пл. Костенария, а след това продължавала по Грамос пл., за да стигне средна Воюса и следвала десния бряг до устието ѝ в Адриатика. Долините на Шкумби и Семени с Осум и Девол също съставлявали част от България.
Западната граница на България през управлението на княз Борис започвала по Адриатическия бряг, за да продължи по билото на Крабе, Мартана и Източните албански планини, които са вододелът на Дрин и Мати. Долното течение на първата река и басейнът на последната оставали в Драчката област. Заедно с тема „Далмация” те крепели византийската власт в западните дялове на полуострова.
Проклетия, масивът на Североалбанските планини (вододелът на Дрин и Горни Ибар), а след това Копаоник, Столова, Рудник и р. Колубара били границата между земите, населени със сръбски славянски племена и българската държава. По свидетелството на К. Багрянородни Раса (дн. Нови Пазар) била гранична крепост в началото на управлението
173. В. Н. Златарски. История. T. I, ч. 2, с. 25—26. Уточненията на географските обекти, дадени в прави скоби, са на П. Коледаров.
174. T. Wasiłewski. Bizancjum i slowianie. . . sq., p. 18 sq., 116— 119 и картата на c. 61.
175. Г. Цанкова-Петкова. О територии. . ., с. 137—139.
176. V. Grumel. Les regestes des actes du Patriarchat de Constantinople. T. I. Les actes des patriarches. Fasc. II. Les regestes de 715 à 1043. Socii Assumptionistae Chalcedonense. Paris, 1936, No 598. Срв. датировката на П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 156, бел. 1 — към самия край на IX в. и преди десетгодишната война на цар Симеон с Византия, т. е. в края на управлението на Лъв VI.
177. G. I. Konidaris. Die neue in Parallelon Tabellenausgabe der Not. Episcopatuum und die Echtheit der Not. D. Cod. Paris. 1555. Α. Χαρισηήριον εἰς Α. Κ. Ὀρλάνδον, 4, Athenai, 1967/68, p. 247—264.
178. T. Wasiłewski. Byzancjum i slavianie. . ., p. 118—119.
179. Пак там. c. 118.
180. В. H Златарски. История. . . T. I, ч. 2, c. 208 и сл.
181. За т. нар. „просиявали в древността” епархии вж. П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 152, бел. 3; Към въпроса за развитието на селищната мрежа. . ., с. 104 и сл.
182. Пак там, с. 117.
183. T. Wasiłewski. Пос. съч., с. 116—117.
184. В. Гюзелев. Княз Борис Първи. . ., с. 75.
185. В. Бешевлиев. Три приноса. . ., с. 293; Т. Wasiłewski. Пос. съч., с. 117.
186. П. Колеларов. Климент Охридски. . , с. 153 и сл.
187. Вж. свидетелството на очевидеца на арабското завладяване на Солун Йоан Камениат: „В средата на тази равнина, която се простира на запад до други високи планини и се намира град Вероя [Бер], има някои разпръснати села, от които едни, наречени друговити и сагудати, плашат данък на града Солун, а други — на съседния скитски [т. е български] народ, който не е далече. . .” Ioan Cameniatae. De excidio Thessalonika (= ГИБИ, Т. V, c. 22). Това ще рече, че още към 904 г., т. е преди уреждането на граничните въпроси с Византия, българските владения не били твърде отдалечени от Солун. Тук трябва да се има пред вид, че Кл. Охридски е получил епархията на друговитите по време на княз Борис I, от което следва, че описаното от Й. Камениат положение в Солунско се отнася и за княз Борисовото време.
44
на княз Борис, [188] което почти съвпадало със създаването на сръбското племенно обединение от княз Властимир (около 850 г.). Косово и Метохия (долината на Бели Дрин) обаче били постоянни владения на българската държава до падането ѝ под византийско иго.
Докато между византийската тема Далмация и България се простирали сръбските племена, между последната и Германското кралство били разположени териториите на хървати, словенци и западнославянските племена, които били в процес на обединение и образуване на държави.
Ф. Шишич определя границата между Хърватско и България през разглежданата епоха нейде в Северозападна Босна, в околността на Тузла и Зворник. [189] Най-вероятно р. Дрина разделяла двете държави. След несполучливия опит на Людевит да отхвърли франкската власт Браслав успял през 60-те години на IX в. да създаде Хърватско княжество, което владеело и част от Долна Панония, в междуречието на Сава и Драва. Фружка гора и Срем (дн. Сремска Митровица, СФРЮ) обаче оставали в българските предели. Докъм 855 г. там е била и границата с Немското кралство.
От вливането на Драва в Дунав средното течение на последната река разделяло България от Блатненското славянско княжество на Прибина (847—862) и Коцел (862—876).
Няма данни къде са били водени бойните действия между България и Великоморавия през първите десетилетия на втората половина на IX в. Твърде вероятно обаче е сблъскванията да са ставали в междуречието на Хрон, Дунав и Горна Тиса. В полза на това предположение идва, както вече отбелязахме, известието във Фулденските летописи, че българите подпомагали Людовик Немски срещу княз Ростислав от изток. [190] Според изследователя на политическите граници на Великоморавия Я. Т. Декан разширението ѝ на изток и заемането на земите до р. Хрон станало между 865 и 892 г. Следователно тази река протичала между българската и великоморавската държава по времето на Ростислав (846—869) и Светополк (869—894). Басейнът на Тиса заедно с междуречието ѝ със Средни Дунав попадали в западната гранична зона под суверенитета на владетелите на Плиска.
На североизток от словашките племена и извън състава на Великоморавското княжество били бялохърватите, югозападно славянско племе, останало да обитава земите по Татрите и Гористите Карпати. Те и източните (руските) славянски племена, обитаващи териториите над гористо-степните области, били северните съседи на България.
След настаняването през 30-те години на IX в. на маджарите източно от Долни Днепър като непосредствени североизточни съседи едва в последната година от управлението на княз Борис I — в 889 г., когато той се отказал в полза на сина си Владимир (889—893), настъпили промени в тези предели на българската държава. На Дон се появили печенезите и изтласкали маджарите от тяхното местожителство — територията по левия бряг на Долни Днепър. Те преминали тази река и се настанили в междуречието ѝ с Южен Бут — в т. нар. Ателкузу. [191]
През управлението на княз Владимир не са известни някакви промени в границите на България нито по дипломатически, нито по военен път. Съществени изменения били извършени при брат му цар Симеон (893—927) и при цар Самуил (997—1014), когато българската държава достигнала най-голямото си териториално разширение и мощ до падането си под византийско иго.
188. Синовете на Мутимир изпроводили княз Борис до Раса и те си разменили дарове (DAI, р. 32). Вж. В. Н. Златарски. История. . . Т. 1. ч. 1. с. 342. ч. 2, с. 10.
189. Fr. Šišic. Genalogiski prilozi o hrvatskoj narodnoj dinastiji, Vestnik hrvat. archeol. druzstva, XIII, 1913—1814. Zagreb, 1914, p. 81; Poviest hrvata u vrijeme naroduih vladara. Zagreb, 1925, s. 335 и 353, бел. 17.
190. Annales Fuldenses, s. a. 863 (ЛИБИ, T. II, c. 44).
191. Ив. Божилов. България и печенезите. . ., с. 37 исл. За съжаление не ни бе достъпна статията на П. Яцко. Володимир, король Болгарii i руського Пiдкярпаття, „Пiдкяpпaтcькa Русь”, рiчник IV, ч. 7, Ужгород, 1927.