Политическа география на средновековната българска държава. Част I. От 681 до 1018 г.

Петър Коледаров

Глава I

Характер, териториална структура и правен статут на границите на българската държава от края на VII до началото на XI в.

 

 

Заселването на Балканския полуостров от славяните (и по-специално на склавините [1]) слага край на цяла епоха — класическата древност в Югоизточна Европа, като завършва и преходния ѝ период късната античност, чието начало в Стария континент се отбелязва от т. нар „варварски” нашествия на германци, славяни и някои групи от алтайските народи.

 

Въпросът за степента, мащабите и обхвата на дълбоките етнически промени в целия Балкански полуостров и съдбата на старото население (елини, македонци, траки и илири) през VI—VII в. е предмет на оживени спорове още от началото на миналия век. Пръв германският учен Якоб Фалмерайер постави на нова и по-широка основа демографския проблем за тази епоха в Същинска Гърция и излезе със „сензационната” теза, че елинската раса в Европа е била напълно унищожена. [2] Неговият труд предизвиква жив интерес, но и твърде силна реакция в учения свят. К. Сатас обаче изпадна в противоположната крайност отрече напълно всякакво проникване на славяните в Пелопонес и Същинска Гърция, като сведе до минимум съществуването им в останалите части на Византийската империя. [3]

 

Филелинизмът и преклонението пред класическата древност в Западна Европа се явиха като решителна пречка, за да се очертае в научната книжнина една достоверна картина за действителното положение на нещата в Балканския полуостров през средните векове, а дори и в новото време. Изолацията на тази област от Стария континент позволи тя да се сметне a priori и по традиция за „Гръцки полуостров”. [4] Това даде своето отражение за налагането на античната географска номенклатура в съвременната карта на Балканите и особено в макротопонимията. [5]

 

Така Фалмерайеровата концепция дълго време бе приета със скептицизъм и голяма предпазливост. Особено силна съпротива тя срещна сред някои балкански византолози, които не можеха да отрекат напълно фактите, отразени в изворите, но при интерпретацията им се стремяха по всякакъв начин да омаловажат значението на славянското проникване на Балканите. [6] Мнозина от техните западноевропейски колеги, държейки сметка за източниковите податки, оспорваха тезите им, като даваха в проучванията си обективни преценки по въпроса. Те положиха усилия да издирят и привлекат нови писмени, езикови и археологически данни, с които да осветлят по-правилно демографското състояние на Балканите през Средновековието. [7]

 

В последно време тезата на Я. Фалмерайер за коренните етнически промени на Балканите, настъпили със заселването на славяните, бе подложена на положителна преоценка и отново се поддържа с аргументи въз основа на нови данни и интерпретации на източниците. В своите лекции в университетите Харвард и Синсинати (САЩ) Р. Дженкинс твърде решително подкрепи идеите на Фалмерайер. [8] Той смята, че „същността на въпроса е ясен — славяните са нахлули не само като нашественици, но и като заселници в територии — Епир, Елада, Пелопонес, — които били буквално пометени, ако не и преобразени, и че те устроили своите селища и отново заселили страната. Всички исторически свидетелства от някакво значение водят до това заключение. И ако не беше това романтично предубеждение, възлизащо до мономания, което рекушира от него през XIX в., нито един историк въобще някога не би го поставил за момент под съмнение. . . Двата господствуващи народностни елемента в Гърция от XIX в. наред с много други чуждестранни прибавки бяха славяните и албанците.” За самия Фалмерайер същият автор продължава: „Много с тъжно да се отбележи, че последните години на Фалмерайер бяха заоблачени от едно твърде неоправдано убеждение за неуспех. Нито един от трудовете му не го задоволяваше и той смяташе, че нито един от гях не се посрещнал

 

 

1. Така ще назоваваме тук югоизточната група славяни, които впоследствие са основната съставка при образуването на българската народност.

 

2. J. P. Fallmerayer. Geschichte der Halbinsel Morea während des Mittelalters. Stuttgart, 1830.

 

3. C. N. Sathas. Documents inédits relatifs à l'hisioire de la Grèce au Moyen âge. T. I. Paris. 1880

 

4. R. H. Wilkinson. Maps and Politics A Review of the Ethnographic Cartography of Macedonia. Liverpool, 1951, p 14 sq.

 

5. P. Koledarov. Traditions of Antiquity and the Middle Ages in the Regional Nomenclature in the Modern Map of the Balkans. BBl, IV, 1973; Ibidem, Ethnical and Political Preconitions for the Regional Names in the Central and Eastern Parts of the Balkans Peninsula. An Historical Geography of the Balkans. London—New York—San Francisco. 1977, p. 293—317.

 

6. Вж напр. K. Папариgoпулос Σκλἀβοι καὶ ἐν ταῖς Ἐλληνικαῖς χώραις ἐποικήσεις в Ἱστορικαί Πραγματεῖαι. Атина, 1968);  K. Амантос (Σκλάβοι καὶ Σκλαβόφβνοι εἰς τὰς Ἐλληνικὰς χώρας, Πρακτικὰ τῆς Ἐλληνικῆς Ἀνθρωπολογικῆς, Ἐταιρείας, 1926, с. ΙΟ и сл.; Ἱστορία τοῦ Βυζαντινοῦ κράτους, Т. I Атина, 1940, с. 266 и сл.; Οί Σκλάβοι εἰς τὴν Ἑλλάδα, BNJ. Bd. XVII, 1944, p. 210—211 sq.), П. Кириакидес (Βυζαντιναὶ Μελέται, II—IV, Солун, 1937); Д. Д. Закитинос (Οἱ Σκλάβοι έν Ἐλλάδι, Атина, 1945); П. Харанис (в сборника от статии по демографските въпроси във Византия — Studies on the Demography of the Byzantine Empire. London. 1972) и др.

 

Вж. и рецензията на Ив. Снегаров. Тенденциозно разглеждане на ранната история на славяните. — Изв. ИБИ, 1951, 1—2, с. 335—350.

 

7. Вж напр. работите на Дж. Б. Бъри, Л. Нидерле, А. А. Василиев, Фр. Дворник, Ст. Рънсиман, Г. Острогорски, А. Бон и др., които засягат този въпрос, а особено по-специалните изследвания върху южната част от Балканите на G. Weigand. Die Aromunen. Ethnographische-historische Untersuchungen, I Bd., Leipzig, 1895; M. Fasmer. Die Slaven in Griechenland. Abh. der preus. Akad. der Wissenschaflen. Phil.-hist. Klasse. No 12, Berlin, 1941 (Nachdruck mit einem Vorwort von H. Ditten. Leipzig, 1970); G. Stadtmüller. Der Peloponnes: Laandschaft, Geschichte, Kunstatten. Athenes. 1944; P. Lemerle. Philippes et la Macédonie Orientale à l'époque chrétienne et byzantine. Paris, 1954; idem. Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de l’époque romaine jusqu'au VIIIe siècle. — Revue historique, 211, LXXVIII. 1954; D. Obolensky. The Fmpire and its Northern Boundaries, 565—1018, The Cambridge Medieval History, vol. IV. Cambridge 1966, p. 473—518; D. M. Nicol. Byzantium and Greece, Inaugural Lecture in the Koraes Chair of Modern Greek and Byzantine History, Language and Literature, University of London. King's College. Oct. 26th 1971; J. Koder. Zur Frage der slavischen Siedlungsgebiete im Miitelalterlichen Griechenland. BZ. Jahrgang 71, 1978; H. Ditten. Zur Bedeutung der Einwanderung der Slawen. Вуzanz im 7. Jahrhundert. Untersuchungen zur herausbildung des Feudalismus. Berlin. 1978; M. W. Weithmann. Die slavische Bevölkerung auf des Griechen Halbinsel, Ein Beitrag zur historische Ethnographie Südosteuropas. München, 1978 etc.

 

8. R. J. Jenkins. Byzantium and Byzantinism. Cincinati, 1963, p. 25, 45 sq.; idem. Byzantium. The Imperial Centuries AD 610—1071, New York. 1966, p. 45, 54 et.

 

7

 

 

със съгласие. Съвсем различна обаче бе присъдата на бъдещето. [9]

 

Р. Дженкинс приема, че още от времето на Ираклий и от 615 г. Балканският полуостров изобщо се считал за Склавиния или Склавинии — една област или области, населени и контролирани от славянските племена. [10] „От това време, през течение на повече от едно столетие, земята бе изоставена на нашествениците. Картината, която се очертава, е една нестабилна федерация на славяни под един главен жупан или вожд, който през 799 г. в лицето на Акамир в Тесалия бе достатъчно силен, за да освободи брата на Лъв IV, затворен в Атинската крепост, и да го направи император, като го противопостави на снаха му Ирина.” [11]

 

Същият автор се спира подробно и върху взетите мерки през управлението на императорите Констанс II, Юстиниан II и Никифор I, за да се възстанови византийската власт върху Балканския полуостров чрез походи и колонизация на ромеи и други групи народностни от Мала Азия, Италия, Крим и др. Места. Той се стреми да покаже картината, сочеща безсилието на империята да се наложи над славяните през тази епоха.

 

Гледищата на Р. Дженкинс бяха посрещнати с ожесточена критика от страна на П. Харанис с една негова статия, озаглавена „Наблюдения върху историята на Гърция през ранното средновековие”. [12] Но за всеки непредубеден изследовател самото естество на византийските действия през тази епоха — тежки военни експедиции и невинаги увенчани с успех опити за настаняване на поселници, обаче показват достатъчно красноречиво действителното положение на Балканите и ефимерната власт на империята. Ето че и самият П. Харанис е принуден да признае: „Склавиниите били области, населени със славяни, подчинени на вождове, върху които административният контрол на империята бил повече теоретичен, отколкото реален. Трудността, ако има такава, се явява, когато се опитаме да определим местата на тези Склавинии.” [13]

 

Съвсем наскоро сполучлив опит да даде отговор на въпросите, докъде и докога Византия загубва контрола си върху Балканския полуостров през VII—VIII в., дава германският византолог Р. Й. Лилие. Той прави нов анализ на сведенията за реформите в административното устройство на империята с прехода към въвеждането на т. нар. темна организация и доказва, че военноадминистративната единица „Тракезион” не е била турма от тема „Анатоликон”, а една от четирите теми в Мала Азия с пряка задача да осигурява западната част от този полуостров от арабските нападения, а нейните войници първоначално изглежда са произлизали от тракийските контингенти на византийската армия, отведени в Мала Азия през управлението на Ираклий. На Балканите Византия дълго не разполагала с военна сила. Темната организация била заложена там едва от 680 г., когато била създадена, за да парира опасността, възникнала при новообразуваната българска държава, първата европейска тема „Тракия” под егидата на комеса на тема „Опсикион”. „Тракия” била самостоятелна, но поради военната си слабост и незначителната си територия при случаи се нуждаела от помощта на „Опсикион” и бивала поставяна под началството на нейния комес. Това намерило израз поне веднаж в двойното ръководство на двете теми в лицето на Барасбакуриос.

 

Въз основа на наративните писмени извори и особено благодарение на анализа на списъците на взелите участие във вселенските църковни събори от 680—681, 691—692 (така нар. Труланиум) и Никейския от 787 г. Р. Й. Лилие разкрива убедително безсилието и почти пълното изтегляне на византийската власт от вътрешността на Балканите вследствие на големите общи нападения през VI в. и последвалото масово проникване на славяните не само в хинтерланда, но и в крайбрежните области. Последните не навсякъде били византийски, като дори някои от егейските острови били изоставени от обитателите им (като например Скиатос, а вероятно и Евбея). През втората половина на VII в. имперският контрол е ограничен само върху беломорските острови и някои тесни крайбрежни ивици от сушата по Черно море (на юг от Стара планина), по Мраморно море до Дългата стена (на два дни път от Цариград) и отчасти около устията на Марица и Струма, града Солун с най-близката околност, областта Атика с Коринт и източните брегове на Пелопонес със Спарта, както и Драч с островите в Йонийското море. [14]

 

От градовете във вътрешността само Стоби (дн. Пустоградско) по Средни Вардар е бил представен със своя епископ на съборите в 680—681 и 691—692 г. Р. Й. Лилие обяснява този факт с наличието на приятелски отношения, установени по това време с обитаващите околността му славяни. [15]

 

Странното е, че дори митрополитът на Одрин не се е явил на тези събори. Може да се допусне, че градът е бил изоставен или пък владиката му не е имал възможността да стигне до столицата. Независимо от истинската причина, която остава неизвестна, все пак изводът може да бъде единствен: властта на империята е била толкова ефимерна дори и в Тракия през VII в., че не е могла да осигури пътуването на този, а може би и на останалите черковни първенци от балканските територии даже и при свикването им за такива важни случаи, каквито са били вселенските църковни събори. Това се потвърждава от факта, че функционирането на образуваната военно-административна единица — тема „Тракия” — не е могла да се осъществи на дело дълго време, а опълчението ѝ е действувало в Мала Азия. По всичко изглеждало, че областта е била напусната и от елинизираните елементи сред старото ѝ население. В тази насока Р. Й. Лилие се позовава и на един арабски източник Khitab Al'Uyun (= Книга на изворите), където се съобщава изрично, че „областта на Marakiya [= Тракия] по това време [т. е. VII в.] бе пуста. . . И това бе тогава една от най-големите слабости на Al'Kustantiniya [ Цариград] по онова време. . .”. [16]

 

Властта на имперската администрация се установява през втората половина на VIII в. на север до Сердика — Филипопол — Берое — Месемврия едва след кампаниите на Константин V Компроним срещу България, [17] както това ще видим по-долу.

 

Уногондурите начело с хан Аспарух се появили на Долни Дунав в едно твърде решително за склавините време. Техните несполучливи опити с участието на авари да превземат главната опора на империята на Балканите и втория по големина град Солун, а дори и самата ѝ столица в 626 г. отбелязали върха на настъпателните им действия. Обаче Византия все пак вече правела опит да вземе почина в свои ръце и да противодействува на новите господари на Полуострова. Това могло да стане едва след затишието на източния фронт с арабите и цяло десетилетие след последната неуспешна обсада на Солун през 647 г. [18] В 658 г. имп. Констанс II (641—668) вече бил в състояние да изпрати войска срещу съюзените склавини в Беломорието. Противоударът на ромеите имал само частичен успех — наказателната експедиция донесла пет хиляди пленници-склавини, които били преселени в Сирия, [19] а друга малка част се подчинили на василевса. Наскоро избухналата нова война с арабите обаче не позволила да се изменят общата картина [20] и съотношението на силите.

 

Всички данни сочат, че най-напред Византия се опитала да възстанови сухопътната връзка между столицата и Солун по Via Egnatia. Използувайки преимуществата си чрез флота

 

 

9. R. J. Н. Jenkins. Вyzantium and Byzantinism, рр. 21—42.

 

10. Ibidem, p. 45

 

11. Ibidem, p. 25.

 

12. P. Charanis. Studies. . ., XXI, рр. 28—34. Твърде по-умерени са неговите схващания по въпроса в други негови по-раншни статии, поместени в същия сборник, като напр. II, III, XI и др.

 

13. Ibidem, p. 11.

 

14. R. J. Lilie. „Thrakien” und „Thrakesion”. JÖB, XXVI, 1977, p. 7—47.

 

15. Ibidem, p. 35—37 и картата на c. 39. Предположението на P. Й. Лилие за запазването на стобийската епископска катедра може би намира потвърждение в сведенията у „Чудесата на св. Димитър”' (вж. Acta S. Demetrii, Miracula, V, 197 — ГИБИ, Т. III, с. 160), че племето на драговитите, обитаващо земите северозападно от Солун, било в приятелски отношения с този град и им било наредено да снабдяват с храни настанилите се в Керамисийското поле прабългари от Панония начело с Кубер. По време и място това съвпада с факта за възможността за стобийския епископ да остане в епархията си и да вземе участие в двата събора. За териториите, заемани от драговитите, вж. П. Коледаров. Климент Охридски, „Първи епископ на български език” на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи, Константин-Кирил Философ. — В: Юб. сб. по случай 1100-годишнината от смъртта му. С., 1960, с. 164—165.

 

16. F. W. Brooks. The Campaign of 716—718 from Arabic Sources, JHS, XIX, 1899, p. 23.

 

17. R. J. Lilie. „Thrakien” und „Thrakesion”. . ., p. 41 sq. и картата на с. 44.

 

18. Acta S. Demetrii. Miracula, IV, p. 185—186 (= ГИБИ, T. III, c. 143 и сл.).

 

19. Theoph. Chronographia. . ., p. 347 (= ГИБИ, T. III, c. 264).

 

20. R. J. Lilie, Thrakien” und „Thrakesion”. . ., S. 36.

 

8

 

 

Карта № 1. Начална територия на България по Долни Дунав и северозападното Черноморие (681—800 г.)

 

[[ Начална територия на България при основаването ѝ в 681 г.

Първо териториално разширение през 705 г. в Тракия — областта Загория.

„Вътрешна област”

„Външни” области на съюзни склавински и прабългарски племена

Български защити съоръжениа (окопи)

запазени в относително добро състояние

частично запазени и предполагаеми

Граница между гористата и гористо-степната област

Граница на Византия през управлениеъо на имп. Хераклий (610—641)

Контролирани от Византия територии към края на VII в.

Държавна граница

Столица, Укрепен стан, Крепост, Град, Село

Забележка: Днешите имена на географските обекти са дадени в скоби ]]

 

---

 

Карта № 2. Схема за структурата на българската държава през IX-X в.

 

[[ Вътрешна област

Външни гранични зони с поселения от съюзни племенни групи

Укрепени зони (Лимеси)

Граници на България към 904 г.

Средище на комитат

Столица, Град, Крепост ]]

 

---

 

по море, тя се стремяла да възстанови позициите си на Балканите, като си осигури крайбрежията за бази с оглед на настъпателни действия по магистралите, за да потегне главните ключеви крепости и постави гарнизони в тях. По този начин Цариград настойчиво се опитвал отново да наложи властта си в бившите имперски територии и над склавинските племена, които ги обитавали.

 

Към 680 г. Аспаруховите българи завзели бившите ромейски провинции Малка Скития и Долна Мизия, [21] от особена важност за сигурността на Цариград. Тези покрайнини позволявали на Византия да се наблюдават движенията на склавините в дн. Влашка низина — тяхната тогавашна главна изходна база — и разкривали възможности да се отбиват вълните им, устремени на юг. [22] По този начин ромеите смятали, че ще могат да предотвратят заселването на новия „варварски” елемент на полуострова — склавините.

 

Липсват данни, от които да можем да съдим за положението на склавините на север от Долни Дунав. По начало вниманието на византийските писатели било заето с проблемите по десния бряг на голямата река и твърде рядко се насочвало към левия. Очевидно по тази причина те не са ни оставили преки известия за взаимоотношенията на склавините, обитаващи на север от Дунава, с аварите. Но от някои сведения в други извори трябва да се допусне, че хаганството също е застрашавало независимостта им, а това вече е достатъчно, за да се определи характерът на техните отношения. [23] В тази насока ние разполагаме с едно твърде важно известие у един арменски източник. В него се говори, че ,,Аспар-хрук, синът на Худбаад [т. е. Кубрат — б. м. — П. К.], който побягна пред хазарите от Българските [т. е. Хипийските, дн. платото Ергени — б. м. — П. К.] планини и прогони аварите на запад. . .” [24]

 

Това известие ни спомага да изясним обстановката на Долни Дунав, когато хан Аспарух предприел похода с народа си през Северното Черноморие и достигнал устията на голямата река. В съдбоносния за склавините момент водените от него уногондури и други прабългарски племена прогонили аварите на Запад, а ромеите лишили окончателно от възможността да контролират крайбрежията на Малка Скития и Долна Мизия. Така новодошлите се явили като естествен съюзник на склавините и очевидно са били налице условията, за да се създаде един общ фронт срещу съюзилите се техни врагове — Византия и Аварското хаганство. До значителна степен това обяснява и готовността на склавините да сътрудничат с Аспаруховите българи, както и базата на тяхното бъдещо разбирателство.

 

Не без значение е и обстоятелството, че прабългари и склавини отдавна били свързани в продължителна обща бойна дейност на Балканите. Така напр. групи от двата етноса участвували в бунта, вдигнат от Виталиан в Добруджа през 513 г., [25] в опустошителните походи през 515 г. из Илирик, [26] а след това (в 517 г.) — из Епир и Тесалия, където достигнали Термопилите [27], и други още подобни акции. През управлението на Юстиниан I (527—565) единодействието на прабългари и склавини срещу Византия се разширило извънредно много. [28] По начало склавините били готови да сътрудничат с всеки противник на империята. Като примере достатъчно да припомним поведението на заточените в Мала Азия техни беломорски сънародници. Когато бивали включвани в ромейската армия и изпращани срещу арабите, те преминавали на страната на врага. [29]

 

В научната книжнина се водят продължителни спорове относно броя на включените в състава на Аспарухова България склавински племена, [30] степента на развитие на обединението им в държавна формация [31] и природата на взаимоотношенията им с българската власт.

 

Внимателният анализ на макар и оскъдните изворни материали и изводите от тяхната съпоставка показва, че северите и останалите племена от склавините, които обитавали низините по двата бряга на Дунава от Карпатите до Стара планина, през втората половина на VII в. били застрашени от две страни: от Византия и от Аварското хаганство. Племената се намирали в стадия на военната демокрация, не били преодолели напълно разпокъсаността си и поради това не могли сами да се противопоставят с пълен успех на новото настъпление на империята, съчетано с натиск от аварите в тила им. Държавната организация им е била вече крайно необходима, за да запазят своята свобода и бит. Именно тогава прабългарите начело с хан Аспарух прогонили аварите и византийците от земите на склавините и образували с тях една нова държава.

 

Процесът на преминаването на склавините в Мизия от военна демокрация към държава е бил усложнен от появата на прабългарите, но родовоплеменната славянска аристокрация е била също заинтересувана от неотложното и най-сигурно запазване на своите богатства и налагане на безропотно

 

 

21. Theoph. Chronographia. . . , p. 359 (= ГИБИ, Т. III, с. 264).

 

22. Мисълта за действителното значение за Византия на дн. Североизточна България и на Добруджа се развива от П. Петров. Към въпроса за образуването на Първата българска държава. В: Славянска филология. V, 1963. с. 107—108.

 

23. По времето на Тиберий II (578—582) империята пренесла по Дунава с кораби (вероятно от Панония) една 60-хилядна аварска конница, която с изненада нападнала склавините и опустошила земите им. Поводът бил отказът на склавинския княз Даврентий или Давригас (т. е. Добрита) да признае върховенството на хагана и заповедта му да бъдат умъртвени аварските първенци. Вж. Menandri Excerpta de legationibus, I, 14 (= ГИБИ, T. II, c. 231—232).

 

24. Вж. В. H. Златарски. История... Т. I, ч. I. с. 109 и 127; С. Т. Еремян. Армения според Ашхарацуйц (= „Светопоказател” — Арменска география от VII в., на арменски език). Ереван. 1963, с. 98—99.

 

25. Ioan Malala. Chronographia ( = ГИБИ, T. II, с. 209); Euagrius. Historia ecclesiastica (пак там, с. 265). Ioan. Laurentius Lidus. De ostentis (пак там, c. 96—97) и др.

 

26. Proc. Caesariensis. Historia arcana (пак там, c. 151).

 

27. A. Marcellini comitis Chronicon (= ЛИБИ, T. I, c. 316).

 

28. Proc. Caesariensis. Libri de bellis, VIII (= ГИБИ, Т. II, c. 112—151, 154—178; П. Мутафчиев. История. . ., T. I, c. 61.

 

29. Theoph. Chronographia. . ., p. 348 ( = ГИБИ, T. III, с. 260). В 665 г. пет хиляди славяни, изселени в Мала Азия от имп. Констанс II, включени във византийската армия, преминали на арабска страна. В 652 г. същото сторили по времето на Юстиниан I други двадесет хиляди техни съплеменници. Вж. P. Charanis. Studies. . . , III, pp. 143.

 

30. Преобладаващото мнение е, че племената били осем. То е изказано за първи път от Павел Й. Шафарик (Славянские древности. Т. II, 1, Москва, 1948, с. 573) и е поддържано след това от много автори. Любор Нидерле (L. Niederle. Manuel de l'antiquite slave, T. 1, Paris, 1923, p. 103 sq.); В. H. Златарски (История. . ., T. I, ч. 1, c. 142—143); Ал. Бурмов (Създаване на българската държава. — ИПр, VIII, 1951, с. 133), П. Петров (Към въпроса за образуването. . ., с. 109) и др.

 

Друга група автори застъпват гледището, че северите са едно от общо седемте склавински племена. Това са П. Мутафчиев (История. . ., Т. I, с. 99, 127); М. Войнов (За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за датата на основаването на българската държава. ИзвИБИ, 6, 1956, с. 453); Д. Ангелов (Икономиката на България. Т, I, С., 1969, с. 60) и др. Впоследствие обаче последният (Образуване на българската народност, С., 1971, с. 158—159) се присъедини към първата група.

 

Ив. Дуйчев поддържа (Обединението на славянските племена в Мизия през VII в. — В: Изследвания в чест на М. С. Дринов. С., 1960, с. 417—428 = Българско средновековие. С. 1972. с. 70—78), че броят на склавинските племена е бил голям и че числото седем е употребено в символичния, а не в буквалния смисъл на думата.

 

Г. Цанкова-Петкова (Бележки към началния период or историята на българската държава, ИзвИБИ. 5, 1954. с. 321—328) прокарва схващането, че γενεά е употребено от Теофан Изповедник като „колена”, а племената са били в същност две — севери и друго, което се наричало „Седемте рода” или „Седем колена”. Нейното гледище напоследък се споделя от В. Бешевлиев (V. Beševliev. Zu Theophanis Chronographia 359, 5—17, Polychordia. Festchrift Franz Dolger zum 75. Geburstag, II. Amsterdam, 1967, p. 53 sq.).

 

Вж. критиката на тези схващания у М. Войнов в „За първия допир. . .”. с. 458, бел. 2; Пак за възникването на българската държава. — ИПр. XXV, 1970. кн 4, с. 79—80.

 

31. Тезата за съществуването на славянска държава преди идването на Аспаруховите българи на Балканите бе поддържана от С. А. Никитин (Образувание болгарского народа и возникновение болгарското государства. — Вестник Московското университета, 1952, № I, с. 143, в български превод в: ИПр, IX, 1953, кн. 3. с. 234—242) и Ал. Бурмов (Към въпроса за отношенията между славяни и прабългари през VII—IX в. ИПр, X. 1954, кн. I, с. 72, 75). Тя се споделя и от Ив. Дуйчев (Обединението на славянските племена. . ., с. 70—86) и Г. Цанкова-Петкова (G. Cancova-Petkova. Gesellschaftsordnung und Kriegskunst der slavischen Stämme der Balkanhalbinsel (6.—8. Jh) nach den byzantinischcn Quellen, Helikon. II. № 1—2, 1962).

 

Тези схващания бяха разкритикувани от М. Войнов (За първия допир. . ., с. 458 и сл.; Пак за възникването на българската държава. . ., с. 274 и сл.) и П. Петров (Към въпроса за образуването. . ., с. 109 и сл.). Последният обаче приема, че през VI в. е съществувал племенен съюз, който обхващал склавините по двата бряга на Дунава, между Карпатите и Стара планина и имал тенденцията да прерасне в държава. Липсвала обаче единна обществено-икономическа основа.

 

Срв. P. Koledarov. Settlement Structure of the Bulgarian Slavs in their Transition from a Clan to Territorial Community, BBl, III, 1970, pp. 125—132.

 

Г. Г. Литаврин (Темпове и специфика на социално-икономическото развитие на средновековна България. ИПр, XXVI, 1970, кн. 6. с. 30) също смята, че би било погрешно да се преувеличават формите на държавна зрелост на създалия се „Съюз на седемте племена”.

 

9

 

 

подчинение на членовете в „Съюза на седемте племена” и от засилването на неговата мощ. [32]

 

Известният израз у Теофан Изповедник ὑπὸ πάκτον ὄντας [33] отколе е обект на най-различни тълкувания, а оттам и нееднаквостта в схващанията за характера на българската държава в началния и период. [34]

 

Новодошлите обаче едва ли са наложили първенството си само по силата на победоносното оръжие. Струва ни се, че са твърде субективни и пресилени употребените от византийските хронисти по този повод изрази: κυριενσάντων (= „подчинили” — у Теофан Изповедник [35]) и κρατοῦσι („завладяват “ — у патриарх Никифор [36]). По-приемливо е склавините да са се подчинили доброволно, на базата на едно разбирателство от съображения за своята сигурност и взаимна изгода. Вън от всякакво съмнение е, че уногондурите начело с хан Аспарух са имали почина, съставили ядрото [37], и изиграли ръководната роля в създаването на новата държавна организация.

 

Г. Г. Литаврин с основание поставя въпроса открит, дали при образуването на българската държава по Долни Дунав главна роля изиграл факторът на непосредственото завоевание на „Съюза на седемте племена” от прабългарите, или в крайна сметка се стига до компромис между родовоплеменната аристокрация на славянския „съюз” и ръководещата върхушка на прабългарите. Той приема за безспорно също, че в течение на първото столетие и половина именно представителите на прабългарската аристокрация непосредствено управлявали младата държава и играели главна политическа роля в нея. [38]

 

Напоследък въз основа на „Именника на българските ханове” Ив. Дуйчев изказа схващането, че Аспаруховата държава е приемник и продължител на Кубратовата „Стара и велика България” и на тази от устията на Дунава. [39] Това схващане заслужава особено внимание, защото ни дава възможност да потърсим в една нова насока решаването на въпроса за правната природа и корените на началния период от българската държава по Долни Дунав и Северозападното Черноморие (от последните десетилетия на VII в. до превръщането ѝ в централизирана държава през IX в.).

 

В двете изворни известия за възлагането на склавините отговорната задача да бранят границите на новообразуваната държава има известно противоречие. Патриарх Никифор съобщава, че прабългарите на едни заповядали да охраняват близките до аварите земи, а на други — да пазят съседните на ромеите земи. . ., [40] а Теофан Изповедник пише: „. . Те преселили северите от предната част на прохода Веригава до източните области, а останалите седем племена — на югозапад, чак до държавата на аварите. . .” [41] Очевидно вторият византийски автор е прибавил добавката за принудителното преселване на склавините към сведението в общия им източник с цел да подчертае, че те били насилствено „подчинени”, в желанието си да не признае и отмине неизгодното и опасно за Византия съглашение между враговете ѝ.

 

Археологическите данни сочат, че когато прабългарите заели необитаваната (опразнената от ромеите според апокрифното „Сказание за пророк Исай [42]) територия в днешна Добруджа и Североизточна България, настанилите се преди образуването на българската държава по десния бряг на Дунава (в дн. Силистренско и Русенско) склавини са останали по местата си и през следващите столетия. [43] Следователно не се е наложило Аспаруховите българи да изселват склавините. Те само са им възложили по постигнато взаимно съгласие да отбраняват граничните области към Аварско и Византия.

 

Статутът на склавините и прабългарите в Северозападното Черноморие, включени в пределите на българската държава от VII до IX в., очевидно се различават и от този на зависимите от франките гранични марки. Последните имали управители, поставени от краля, докато склавините и прабългарите, както ще видим по-долу, били ръководени от своите князе и вождове, а обитаваните от тях територии влизали като неразделна част от българската държава. Очевидно последната е била съвсем особено устроена по своите съставки и управление.

 

Всичко това е затруднило не само днешните историци в даване на квалификацията ѝ, но и нейния съвременник от ранния ѝ период — летописеца и биограф на Карл Велики — Айнхард (ок. 770—840 г.). Като схванал добре нейния съвсем специфичен характер, той я нарича „общност на българите”(societas Bulgarorum). [44] Думата societas в този текст обикновено се тълкува погрешно и превежда на български език неправилно като „съюз”. [45]

 

Очевидно Айнхард не е употребил думата foedus (= съюз, договор, закон), за да определи в случая отношенията между тимочаните и българската държава, а със societas подчертал изобщо особения характер на последната като общност или конфедерация на народи.

 

Това държавно обединение, наречено от Айнхард „общност”, се образувало от разнородните етноси — прабългарите начело с хан Аспарух, останалите техни съплеменници в групи, обитаващи степите между Днепър и Днестър, склавините и завареното старо неелинизирано население на полуострова. Създало се е и се е поддържало на основата на едно доброволно съглашение, в което всички участници са били почти равноправни, като си разпределили правата и задълженията.

 

Склавините влезли като важна съставка в българската държавна „общност”, която, ако би трябвало да оприличим с известните ни съвременни форми, ще да е носела много от

 

 

32. Г. Г. Литаврин. Темпове и специфика. . ., с. 31.

 

33. Theoph. Chronographia. . ., p. 37₂₂ (= ГИБИ, T. III, с. 264). Срв. тълкуването на Дмитрий Оболенски на термина πακτιῶτοι в De administrando imperio, vol. II. Commentary. London. 1962. 37/43—45.

 

34. Мнозинството от авторите приема, че след учредяването си България имала федеративен (съюзен или договорен) характер и че прабългарите заемали в нея командно положение. На това мнение са: В. Н. Златарски (История. . ., T. I, ч. 1, с. 142 и сл.); П. Мутафчиев (История. . ., Т. I, с. 126—127); Ал. Бурмов (Към въпроса за отношенията. . ., с. 146 и сл.: Феодализмът в Средновековна България. — Ист. пр., II, 1945—1946, кн. 2, с. 168); Д. Ангелов и М. Андреев (История на българската държава и право. С., 1959. с. 69); Г. Цанкова-Петкова (Няколко бележки към началната история. . ., с. 319 и сл.); П. Петров (Към въпроса за образуването. . ., с. 109—111) и др.

 

По-малка група историци приемат, че склавините били завладени и поданни на прабългарите, които имали изключителен дял в образуването на държавата. Към тях принадлежат Г. Баласчев (Върху държавното устройство на старобългарската държава. — Минало, I, 1909, кн. I, с. 209 и сл.); Ив. Дуйчев (Protobulgares et slaves, Annales d'lnstitut Kondakov, X, 1938. pp. 145 sq.: Славяни и първобългари. — Изв. ИБИ, 1—2, 1951, с. 190 и сл.); М. Войнов (За първия допир. . с. 453; Пак за възникването. . ., с. 76 и сл.) и др.

 

Отделни автори смятат, че въпросният пасаж се отнася до договор, който уреждал отношенията между самите славянски племена (Ал. Бурмов. Към въпроса за отношенията. . , с. 77 и сл.). или до такива межлу тях като федерати (съюзници) и Византия (М. Войнов. За първия допир.... с. 461—467; Пак за възникването..., с. 78—79).

 

Изясняването на отношенията между прабългари и славяни и на обстоятелството, че са образували общ фронт срещу враговете си, както и текстът у Теофан за нарушаването през 688 г. от страна на имп. Юстиниан II на сключения мир с българите, „като пренебрегнал установените от неговия баща официални разпоредби” да не напада българите и склавините (вж. за това тук. гл. II), са доказателство, че образуването на държавата се основавало на едно учредително съглашение. Именно то е „пактът”, за който говори Теофан Изповедник. Съпоставката на изворните известия и особено, като се позовем на косвеното сведение за едно от условията на мира, сключен между хан Аспарух и Константин IV Погонат от 681 г. (за осигуряване защитата на склавините), ни дават възможността за едно правилно и окончателно тълкувание на предизвикалия продължителни спорове израз у Теофан в смисъл, че преди българо-византийския договор е било сключено съглашение между българите начело с хан Аспарух и склавините за учредяването на една държавна общност на федеративни начала. Вж. повече за това P. Koledarov. Politische und ethnographische Veninderungen auf dem Balkan im 7. Jahrhundert. — Etudes historiques, X, Sofia (под печат).

 

35. Theoph. Chronographia. . ., p. 357 (= ГИБИ, T. III, c. 263 — преведено c „покорени”).

 

36. Nic. Patr. Breviarium. . ., p. 33 (= ГИБИ, T. III, c. 296 — също преведено c „покорени”).

 

37. H. C. Державин. История. . ., Т. I, с. 105. определя, че „в дн. Добруджа възниква първата славянска държава България, получила името си от организиращото политическо ядро, каквото било българската военно-дружинна организация на Аспарух. . .”

 

38. Г. Г. Литаврин. Темпове и специфика. . ., с. 31.

 

39. Ив. Дуйчев. „Именникът на първобългарските ханове” и българската държавна традиция. Векове. 1973, кн. I. с. 5—11.

 

40. Nic. Patr. Breviarium. . ., p. 35 (= ГИБИ, T. III, с. 269).

 

41. Theoph. Chronographia. . ., p. 359 (= ГИБИ, T. III, c. 263—264).

 

42. Йорд. Иванов. Богомилски книги и легенди. С., 1925, фототипно преизд. Под. ред. на Д. Ангелов. С., 1970, с. 281.

 

43. Ж. Въжарова. Славянски и славяно-български селища в българските земи от края на VI до XI в. С., 1965; Славяни и прабългари по данни на некрополите от VI—XI в. на територията на България. С., 1967.

 

44. Einhardi Annales, MGH, SS. Bd. I. S. 205—206: Timocianorum, qui nuper a Bolgarorum societate desciverant (= тимочаните, които се откъснали от българската общност) . . . Timocianorum quoque populum qui dimissa Bulgarorum societate. . . (= Дори племето на тимочаните, след като напуснало българската общност).

 

45. ЛИБИ, T. II, с. 35.

 

10

 

 

белезите на федерацията. Склавините изпълнявали отговорни функции в това държавно обединение, а растящото с течение на времето тяхно участие в управлението и особено зачитането на числения им превес постепенно, но окончателно придали славянски облик на българската държава, народност и култура.

 

Ханът на уногондурите Аспарух бил признат за върховен владетел и поел задължението да организира защитата на цялото държавно обединениеобщностот външна заплаха. Срещу това зависимите първенци на подчинилите се доброволно племена трябвало да оказват военна, политическа, а вероятно и друга помощ на владетеля. [46] Ювиги ханът упражнявал външния суверенитет и бил носител на международната персоналност. Наистина има сведения за един случай, при който участвуващи в българската държавна общност се опитали да влязат в досег с чужд владетел. Това е поменатият вече в Айнхардовите „Анали” акт на тимочаните заедно с преденецентите да проводят пратеници до франкския император с намерение да се откъснат от българската държава. Нарушителите на учредителното съглашение на общността обаче понесли веднага последиците от това си деяние: били заставени със сила да се върнат в старото си положение.

 

В най-общи черти ханът решавал въпросите на мира и войната. [47] Освен единствен носител на независимостта и международната персоналност той същевременно бил и главнокомандуващ въоръжените сили на цялата държава. Изобилни и известни са фактите, че ханът лично и чрез свои посланици сключвал договорите и уреждал външнополитическите отношения. Това произтичало от факта, че той стоял начело на племето, съставляващо държавното ядро. По името на етническата принадлежност на тази съставка — българска — постепенно цялата държавна общност, както населението, така и земята ѝ, се назовавали съответно „българи” и „България” [48] от всички съвременни автори: византийски, западноевропейски и източни. Последните си служели с арабския етникон на прабългарите — „бурджан”. [49] В тази насока типично е писаното в хрониката на Сигеберт под 680 г. : „Отсега следва да се отбележи началото на българската държава. . .” [50] Също така показателно е и равенството, което Йоан Зонара (XII в.) поставя между „Склавиния” и „България”. [51]

 

Ханът и неговите боили владеели във всяко едно отношение средищната територия на държавната общност, заета от племето, което предвождали — известната от паметниците „Вътрешна област” с държавния център Плиска, т. е. земите между Дунавските устия (респективно защитните съоръжения в средната ниска част на Добруджа), Черно море и западномизийските и крайдунавски окопи. С нейната средна част се разпореждал ханът, ас лявото или дясно крило (пак съобразно с източния образец на вътрешноазиатския тип устройство на държавата — съответно кавханът и ичергубоилът. [52]

 

Все още не е изяснено значението на термина „саракт”, упоменат в надписа на хан Крум, намерен при днешното с. Маломирово (известен още и като Хамбарлийски надпис). [53] По въпроса има изказани различни гледища според опитите за етимологизация на думата. [54] С оглед на военно-административното устройство на българската държава след нейното образуване по Долни Дунав и в Северозападното Черноморие и специално на контекста в надписа според нас най-добре би прилегнало обяснението на Ст. Младенов на „саракт” като българска дума със значение „погранична област” или „пограничен простор”, както ще видим по-долу.

 

Във време на война племената давали опълчения начело с вождовете, които се поставяли под командуването на хана [55] или на негов заместник. Така напр. в 705 г. хан Тервел се вдигнал „с цялата нему подчинена войска от българи и склавини”, за да помогне на Юстиниан II, [56] хан Телец излязъл през 763 г. срещу Константин V Копроним с войска, в която имал за съюзници „немалко множество склавини”, [57] а в 811 г. хан Крум. за да отблъсне Никифор I Геник, взел „като наемници авари и околните склавинии” (καὶ τὰς πέριξ Σκλαβηνίας) [58], а в 813 г., при подготовката за настъпление към Цариград, същият се отправил на поход, като събрал голяма войска — „и авари, и всичките склавинии” (καὶ πάσας τὰς Σκλαβηνίας). [59]

 

Срещу тези си задължения участниците в държавната общност се ползували от защита срещу ромеи, авари и хазари. Без съмнение те се радвали преди всичко на известна самостоятелност във вътрешната уредба на своите територии. Засега източниците не ни разкриват конкретни данни за обема на тези им права. Във всеки случай обаче тяхното положение неминуемо ще да е било по-сносно, а самоуправлението — относително по-широко, отколкото ако биха били в пределите на Византия [60] или под аварския хаган. Това се доказва преди всичко от постоянното мирно и доброволно съюзяване и присъединяването на Склавиниите към България при всяка разкрита възможност за това.

 

Съюзните племена заемали териториите извън средищната (Вътрешната) област на държавата. Ползували се с местно самоуправление, като склавините се подчинявали на своите князе, [61] а прабългарите — на вождовете си. Първенците на племената обаче ще да са бяли пряко подчинени на централната власт, т. е. на хана и на неговите помощници, само в рамките на своите задължения по учредителното съглашение.

 

Не разполагаме с конкретни данни, от които да съдим дали племенните князе и вождове са били задължени да дават материална помощ под формата на символичен или реален данък. Тяхното задължение да оказват подкрепа на хана обаче не подлежи на съмнение.

 

Главната задача на съюзното население в пограничните области на държавната общност било да пазят страната от нахлувания на съседи и да поемат първия удар до организирането на общото противодействие. А това също ще да е било уредено още с учредителното съглашение и било резултат от разбирателството на всички участници на базата на взаимното доверие помежду им. В подкрепа на казаното идва фактът, че още от самото начало на съществуването на новото държавно обединение Аспаруховите българи преценили склавините за напълно надеждни съюзници при запазване на племенните им формации, за да им поверят толкова важнага задача — отбраната на границата срещу Византия и Аварското хаганство. Сведенията у византийските летописци, засягащи този въпрос, са твърде показателни.

 

 

46. За административния дуализъм в средновековна България през VII—VIII в. вж. Д. Ангелов и М. Андреев. История на българската държава и право. . . , с. 81—82, 96.

 

47. Пак там, с. 77.

 

48. Пак там, с. 68.

 

49. П. Коледаров. Най-ранни споменавания на българите върху старинните карти. Изв.ИБИ. 20, 1968, с. 241, бел. 76.

 

50. Sigeberti Chronica, MGH, SS, Bd. V, p. 326—327, s. a. 680 (= ЛИБИ, T. III, с. 42).

 

51. Ioannis Zonarae Lexicon, s. v. (= ГИБИ, T. VII, c. 208). Вж. също Gy. Moravcsik. Byzantinoturcica. Bd. II. Sprachreste der Türkenvölker in den byzantinischen Quellen. Berlin. 1958², p. 236.

 

52. Iv. Venedikov. La population byzantine en Bulgarie au début du IX^e siècle, BBl, I. 1962, p. 261—277; В. Гюзелев. Функциите и ролята на кавхана в живота на Първата българска държава (VII—IX в.). — ГСУ ФИФ, T. LX, кн. III — История, 1967, с. 153—157.

 

53. Iv. Venedikov. La population byzantine. . ., p. 262.

 

54. Ст. Младенов (c П. Hиков). Четене и обяснение на надписите. BSl, III, 1931, с. 372—373 — „владение”, „област”, „предел”, „граничен простор”, „подгранична област”; V. Beševliev. Protobulgarische Inschriften. . ., p. 135 — „управление”; H. Gregoire. Les sources épigraphiques de l'histoire bulgare. Byz., X, 1934, fasc. 2, p. 771 „окопано място”; K. H. Menges. Altaic Elements in the Protobulgarian Inscriptions, Byz., XXI, pp. 117—118 — „въоръжена, бронирана част или сила”, „подготвена за война страна”.

 

55. Г. Баласчев. Върху държавното и военно устройство. . ., с. 203 и сл., смята, че Аспаруховите българи н по Долни Дунав подобно на хуните, аварите и др. се придържали към древнотюркския (т. е. вътрешноазиатския) принцип на племенното управление по народности и задължението на вождовете да водят опълчения (дружини) в помощ на великия хан.

 

56. Theoph. Chronographia. . ., p. 436 (= ГИБИ, Τ. III, с. 272).

 

57. Nic. Patr. Breviarium. . ., p. 69 (= ГИБИ, T. III, c. 303). Срв. Д. Ангелов и М. Андреев. История на българската държава и право. . ., с. 80, които приемат, че тези войски били предвождани от племенните вождове, изпълняващи по такъв начин своите задължения към хана и държавата.

 

58. Narratio annonyma е codice Vaticano. . ., p. 212 (= ГИБИ, T. IV, c. 13).

 

59. Scriptor incertus (= ГИБИ, T. IV, c. 23).

 

60. В имперската територия имало цели острови от чуждородно население в т. нар. Склавинии (Σκλαβηνίαι) и архонтии (ἀρχοντίαι), управлявани от подчинени на цариградското правителство князе и архонти. Постепенно, а в някои случаи и твърде бързо те трябвало да отстъпят мястото си на институциите на византийската провинциална администрация и на режима на темите, чието присъствие по безспорен начин доказва възстановяването на пряката византийска власт в тези райони. Вж. A. Ahrweiler. La Frontiere et les frontières de Byzance en Orient, XIV^e Congrès international des études byzantines. Bucarest. 6—12 septembre 1971, Rapports. T. II, p. 7 sq.

 

61. Д. Ангелов и M. Андреев. История на българската държава и право. . . , с. 81—83.

 

11

 

 

Трябва да се предположи, че прабългарските племенни групи в Северозападното Черноморие осигурявали пределите на държавата срещу нахлуванията на хазарите или на други врагове от тази посока.

 

Във връзка с разглеждания проблем за структурата на българската държава през VII—IX в. от особен интерес е въпросът за употребата на термина „околните Склавинии”, както от византийските писатели, така и в канцеларския език, т. е. изобщо във византийската практика.

 

В единствено число „Склавиния” означава територията на самостойно или полунезависимо склавинско племе, управлявано от племенен вожд (архонт на гръцки език. откъдето византийците напекли такива земи и „архонтии”). Повечето автори тълкуват „Склавиния” като означение на независимо [62] славянско княжество, което се намирало извън пределите на България [63] или, по-общо казано— като „славянска земя”. [64] П. Харанис определя Склавиниите като области, населени със славяни и подчинени на вождове, върху които административният контрол на империята бил повече теоретичен, отколкото реален. [65] Докато Р. Дженкинс приема, че това са области, населени и контролирани от славянските племена.” [66]

 

Употребата на въпросния термин от византийските автори обаче показва преди всичко, че империята е приела като свършен факт заселването на склавините в пределите си и дори тяхната временна независимост. Но Византия съвсем не се примирила с отнемането на фактическата ѝ власт върху тези територии. Това сочи твърде красноречиво нейният явен стремеж да елинизира [67] новото население на Балканите чрез многобройните походи срещу Склавиниите в България,— например в 658, 688—689, 758 и други години.

 

Най-старите (отнасящи се за края на VI в.) споменавания на термина „Склавинии” (като означение на съвкупността от територии, заети от склавините [68]) се свързват със земите, населени с последните и намиращи се по левия бряг на Дунава, т. е. в днешна Влашка низина. Тогава Дунав със системата си от крепости представлявал все още една преграда, която задържала до известна степен напиращите склавински маси. Същото се отнася и до споменаваната „многолюдна Склавиния” по повод похода на стратега Петър през 602 г. през Дунава. [69]

 

В „Чудесата на св. Димитър” (в частта, съставена между края на VI в. и 620 г.), като се говори за първото нападение на склавини и авари срещу Солун в 586 или 597 г., [70] се споменават Склавинии: „Тогава той [аварският хаган] повика при себе си всички неверници от Склавиниите (τὴν ἄπασαν τῶν Σκλαβινιῶν θρησκείαι), диво племе (понеже нему се подчиняваше целият тоз народ), смесил ги с някои други варвари и им заповядал да потеглят на поход срещу защитения от бога Солун...” [71] С основание се изказва съмнение, дали всички склавини действително са онли подчинени на аварския хаган. [72] Твърдението в текста, че „целият този народ” му се подчинявал, е едно указание, което позволява да се предположи, че става дума за отвъддунавските склавини или пък за тези от преселилите се в Македония, които не са били още прекъснали връзките си с аварите, тъй като последните ги увличали в своите походи.

 

От особен интерес за нас са петте споменавания на „Склавиниите” в „Хронографията” на Теофан Изповедник (съставена между 810 и 815 г. по недостигнали до нас исторически извори).

 

Първото споменаване се отнася за казания вече поход от 658 г. през управлението на имп. Констанс II срещу Склавиниите на запад от Струма, [73] но вторите две са за кампаниите, насочени срещу „българите и Склавиниите” и „Склавиниите и България” в 688—689 г. [74]

 

Следващото споменаване на Склавиниите у Теофан, свързано с поход на имп. Константин V Копроним (741—775) през 759 г., е уточнено, че се отнася до тези, които се намирали в днешна Македония. [75]

 

Последното споменаване на термина у същия византийски летописец е за 809—810 г., когато Никифор I Геник наредил да се преселят в Склавиниите християни от всички теми. [76] Към същото време се отнасят и цитираните вече по-горе две споменавания на Склавиниите у неизвестен по име автор от IX в. Изричното посочване в първия пасаж на „Околните Склавинии”, а във втория —на „всички Склавинии” ни позволява да заключим, че в 811 г. българите са набрали бойци от по-близките до столицата Плиска Склавинии, т. е. съюзните племена, които влизали в държавната общност. Тук трябва да се има пред вид, че: а) военните действия се водят за Плиска; б) от началото на Никифоровия поход българите разполагали само с 15 дни, за да преустроят отбраната и бойния си ред, и в) решителното сражение е станало нейде към столицата Плиска, на път за Сердика, към която се отправила армията на Никифор I. [77] Би могло да се допусне, че наемниците-авари са били повикани от новоприсъединените отвъддунавски земи, а бойците-склавини — от териториите, разположени около „Вътрешната област” — северите, седемте склавински племена (между които са били тимочаните, а вероятно и моравяните, преденецентите и др.). Остава обаче открит въпросът за възможността да са били привлечени опълчения и от по-близките до България Славинии в днешна Македония. След превземането на Сердика в 809 г. българската държава е била вече установила с тях пряка териториална връзка.

 

Второто съобщение на неизвестния по име автор се отнася до 814 г. и говори вече изрично за „всички Склавинии”. В този случай обаче не би трябвало да се съмняваме, че се е имало пред вид и Склавиниите в днешна Македония. За тези спомагателни войски не се казва, че са били наемници. При подготовката на своя последен и дирещ решителна развръзка поход срещу Цариград хан Крум вече е разполагал с предостатъчно време, за да набере войска и от по-отдалечените склавински племена, съответно из цяла Македония. Несъмнено последните са били естествен и определил се вече съюзник на България срещу империята. [78] Може обаче да се допусне, че те са успели да влезнат в по-близки и съюзнически отношения с хана. За жалост не разполагаме с конкретни данни,

 

 

62. За статута на славянските територии преди завладяването им от Византия може да се съди от съобщението у К. Багрянородни (DAI, § 50, р 232. = ГИБИ, Т. V, с. 217—218), където пелопонеските (морейски) склавини се окачествяват като „независими” (ἰδιόρυθμοι), „автономни и самостоятелни” (αὐτόνομοι καὶ αὐτοδεσπότοι).

 

63. В. Н. Златарски. История. . ., Т. I, ч. 2, с. 17 и сл.; 136, 160 и др.;  П. Мутафчиев. История. . ., Т. I, с. 82, 144, 160;  Fr. Dvornik. Les slaves, Byzance el Rome an IX^e siècle. Paris. 1926. p. 12 sq.; Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance Prague 1933. p. 15 sq.

 

64. Ив. Дуйчев. Славяни и първобългари. . ., с. 197 и сл.; ВИИНЈ, Т. I, с, 177, бел. 7 — всяка област, населена със славяни: пак там с 125, 235, бел. 6.

 

65. P. Charanis. Studies. . ., XXI, p. 11.

 

66. R. Jenkins. Byzantium. . ., p. 45.

 

67. Вж. доклада на П. Харанис „The Slavs, Byzantium and the Historical Significance of the First Bulgarian Kingdom”, изнесен на международната конференция „Славянските култури и Балканите” във Варна 14—20 септември 1975 г.

 

68. Fr. Dölger. Ein Fall slavischer Einsiedlung im Hinterland von Thessalonike im 10. Jahrhundert, SBAW, I, 1952, p. 25 sq.

 

69. Theoph. Simocata. Historia (писана между 628 и 638 г.), p. 292—293 (= ГИБИ, Т. II, с. 253);  История на България, T. I²., с. 50.

 

70. Ал. Бурмов. Славянските нападения срещу Солун в „Чудесата на св. Димитра” и тяхната хронология. — ГСУ—ФИФ, 1952, кн. II, с. 178—185; и P. Lemerle. La composition et la chronologiε d'es deux premiers livres des Mιracula S. Demetni. BZ, XLVI, 1953, p. 354 — първото славянско нападение било в 597, a според Фр. Баришић. Чуда Димитpија Солунског као историски извор. Београд, 1953, в 56—64 — в 586 г.

 

71. ГИБИ, Т. III, с. 114, § 9. Този превод е погрешен: „Тогава повикал при себе си цялото безверно зверско племе на славяните [р.н. — П. К.], защото целият този народ му бил подчинен. Срв. ВИИНЈ, Т. I, с. 117, където сърбохърватският превод на израза и на термина Σκλαβίνιων е точен и съобразен с анализа и прадивите предположения на Fr. Dölger (Ein Fall. . ., S. 25), че в случая трябва да се превежда „Славинии”, а не „славяни”, както обикновено се е превеждало дотогава.

 

72. ВИИНЈ, Т. I, с. 177, бел. 7;  В. Н. Златарски. История. . ., Т. I, ч. 1, с. 136 — определят Склавиниите като заети от склавините земи на запад от Солун.

 

73. Н. Grégoire. Un edict de l’empreur Justinien II daté de Septembre 688, Byz. XXVII. 1944—1945, pp. 119—134.

 

74. Theoph. Chronographia. . ., л. 364 (= ГИБИ, T. III, c. 265, бел. 3 и 5), където годината е отнесена погрешно към 687 и 688.

 

75. Theoph. Chronographia. . ., р. 430_21-22 (= ГИБИ, Т. III, с. 265). Походът е датиран 758—759 г. във ВИИНЈ, Т. I, с. 250

 

76. Theoph. Chronographia. . ., p. 486₁₂. Почти всички автори отнасят тази колонизация в Склавиниите в Македония (специално в областта Стримон), особено след превземането на Сердика от хан Крум. Само P. Charanis. Nicephorus I. the Savoir of Greece from the Slavs (810 AD) Byzantina-Metabyzantina, I, 1946, p. 78 sq (Studies. . .) смята, че колонизацията на склавиниите е в Морея. Вж. прегледа на литературата по въпроса и аргументацията срещу тази теза във ВИИНЈ. Т. I, с. 235, бел. 67.

 

77. За разгрома на Никифор I Геник вж. Българското военно изкуство през феодализма. Т. I, С., 1958, с. 165—172.  Д. Христов. Войната между България и Византия през 811. — ИВИД, IV, 1967, с. 64—95.

 

78. ВИИНЈ. Т. I, с. 251, бел. 5.

 

12

 

 

за да определим по-точно тази форма на обвързване. Като се има пред вид, че българските войски са проникнали дълбоко по долината на Струма, остава наистина открит въпросът, на какви начала Хан Крум е набирал войските от тези Склавинии.

 

Ив. Дуйчев с основание възразява срещу предположението, изказано от А. Грегоар, че под Склавинии в случая следва да се разбират селяните склавини от околността на столицата, а смята, че в двата случая се отнася до славянските племена, настанени около българската държава и които далеч не са били подчинени, а поддържали приятелски връзки с българския владетел. [79]

 

П. Харанис свързва известието на Теофан за колонизацията на Склавиниите с военни поселници от Никифор I [80] със сведенията в т. нар. Монемвасийска хроника и схолията на Арета от Кесарея за заселването отново на Патрас и Спарта — първото за патрасците, забягнали в Региум (Калабрия, дн. Реджио ди Калабрия), когато склавяните нахлули в Пелопонес през управлението на имп. Маврикий, а второто— за поселниците, идващи от Кафа, Тракезион, Армения и др., „доведени заедно от различни места и градове”. П. Харанис отхвърля съществуването на Склавиния в Пелопонес. [81] В действителност той пренебрегва окачествяването от К. Багрянородни на пелопонеските славяни като „независими”, „автономни и самостоятелни” [82] и използува обстоятелството, че не е запазен източник, където те изрично да са наречени „Склавинии”. А свидетелството на К. Багрянородни, макар и нерядко, може само да подскаже, че те също са били една или повече Склавинии.

 

Очевидно касае се до една планомерна политика за подсилването на имперските позиции срещу всичките Склавинии. Това положение естествено е спомогнало за изграждането на съюза срещу Византия между Плиска и Склавиниите, които са били извън пределите на България. Явно склавините в Пелопонес са били твърде далече, за да се включат в приготовленията на хан Крум и за да получат решителна помощ от България при неуспешното си въстание в 805 г.

 

Още едно изрично назоваване „Околни Склавинии” се среща в писмото на византийския имп. Михаил II Балба (820—829) до франкския имп. Людовик Благочестиви (814— 840) от 10 април 824 г. В него се съобщава, че бунтовникът Тома Славянинът разполагал с „голяма военна сила. . . също така в областите на Азия и Европа (Asiae et Furopae partibus), Тракия, Македония, Тесалоника (Thraciae, Масеdoniae, Thessalonicae)) и от околните Склавинии (circumiacentibus Sclaviniis). [83] Текстът ни позволява да допуснем, че въстаникът не е набирал войските си само от византийските области от Азия и Европа: от азиатските геми (където имало преселени значителен брой славяни) и от европейските теми (Тракия, Македония и Тесалоника — които по това време са вече учредени), но и от съюзните на България „околни Склавинии”.

 

Разгледано от тази гледна точка и при верни локализации, съобщението на Михаил II може да хвърли нова светлина върху мотивите за инак трудно обяснимото проявено отношение и поведение на хан Омуртаг към бунта на Тома Славянина. [84] Поставя се тогава въпросът, дали българският владетел се е намесил в полза на византийския император само като негов съюзник или пък е имал и свои съображения за това. Последните биха могли да бъдат опасения, че движението сред склавините може да се изрази в едно нарастване на центробежните и сепаратистични тенденции в територията на възглавяваната от него общност. А знаем, че е имало породени вече брожения против въведената в българската държава военно-административна централизация и акции за откъсване от нея.

 

От друга страна, по начало едно самостоятелно движение сред склавините е било в разрез с основната политика на Плиска — обединение на всички склавини в рамките на българската държава.

 

„Околните Склавинии” са били самостоятелни във вътрешния си живот, но подчинени на хана по отношение на външната политика и военните дела княжества на склавинските племена. Те са били разположени около „Вътрешната област”, която се намирала пряко под властта на хана и на прабългарите. Земите на „околните Склавинии” съставлявали външните дялове от българската държавна общност. В това отношение твърде точно византийският хронист Теофан Изповедник определя земите на славянското племе севери като част от България. За отвличането на княза им Славун византийски агенти били изпратени „в България”, а когато императорът нахлул с изненада, той „намерил клисурите без стража поради лъжовния мир, навлязъл в България чак до Чика”. [85]

 

Благодарение на макар и оскъдните данни за естествените граници на българската държава при учредяването ѝ все пак е възможно да се направят известни заключения, кои от склавинските племена са влизали в новосъздадената общност като „околни Склавинии”. Наред със северите това са били седемте племена, обитаващи външните ѝ покрайнини в низината между Дунава и Карпатите (в дн. Влашко и Молдава) и в Тимошко. Следователно бихме могли да допуснем, че тимочаните са били едно от ненаименуваните от Теофан Изповедник и от патриарх Никифор племена от склавините, свързали съществуването си с прабългарите още от самото създаване на България по Долни Дунав и Северозападното Чернрморие.

 

Новоучредената държава била твърде сложно устроена и в отбраната ѝ участвували не само съюзните племена, но и цяла система от укрепителни съоръжения. Последните били изградени извън „Вътрешната област” в териториите на покрайнините. Предназначението им било да се подсигури далечната отбрана на държавното средище — Плиска.

 

За по-близко наблюдение и отбрана на столицата бил използуван един сложен пръстен от естествени височини и различни по характера и устройството си укрепления: от север възвишението при Войвода и 40-те могили при дн. с. Исбул (Шуменски окръг), а вероятно при нужда се разчитало да се преизползува и ранновизантийската крепост при първото село; на запад — градището на могилата при Кабиюк; на югозапад — укреплението при Шумен; на юг — това при Мадара, а на изток и югоизток — при платото Стана и землените укрепления при дн. гр. Нови пазар.

 

Тази околовръстна осигурителна система е осъществявала прякото наблюдение и подпомагала активната отбрана. Била е използувана особено умело и конфигурацията на терена, за да създаде един маневрен ареал на прабългарската конница. Тъй Плиска била изградена като първостепенен и обширен маневрен стан-крепост за охрана и подвижни действия не само в Шуменското поле, [86] но изобщо по цялата дн. Североизточна България, или по-точно във „Вътрешната област”.

 

Следователно българският държавен център не бил осигурен по познатия ни традиционен за Средновековието начин на месторазположено укрепяване. Плиска се намира в равнина и за нейното опазване се разчитало на основната ударна мощ на държавната общност — конната войска, и на осигуряващата нейната маневреспособност своеобразна концентрична, многостъпална и обхващаща огромни пространства укрепителна система.

 

Далечната защита откъм конните народи авари и хазари била осъществявана в дълбочина със система от тройни землени укрепления, разбира се, съчетана с активната охрана и защита, осъществявана от съюзните ппемена от склавини и прабългари, и използуването на природните препятствия — обикновено непроходими планини, водни прегради и др.

 

Най-вътрешният от трите реда землени съоръжения (окопи) е опасвал средищната държавна област от северната

 

 

79. Iv. Dujčev. La chronique byzantine de l'an 811. — Travaux et mémoires, T. I, 1965, p. 236.

 

80. Theoph. Chronographia. . . , p. 495—496 (= ГИБИ, T. III, c. 284).

 

81. P. Charanis. Studies. . ., XXI, p. 12—13.

 

82. DAI, § 50, p 232 (= ГИБИ, T. V, c. 217—218).

 

83. Michaelis Balbi et Theophili impp. Constantinopp. epistola De non Adorandis Imaginibus ad Ludovicum Pium impp. Romanorum de anno DCCCXXIV;  J. D. Mansi. Sacrorum Conciliorum nova et amplissima collectio. Florenz. 1769 (преизд. в Graz 1960—1962), vol. 14. col. 418 (= ЛИБИ, T. II, c. 26, където е допусната очевидна грешка в българския превод вместо „Азия” се дава „Мизия”).

 

84. П. Тивчев. Бунтът на Тома Славянина и намесата на българския хан Омуртаг. ИПр, XXV, 1969, кн. 5, с. 68—76:  V. Beševliev. Nachrichten über den Aufstand Thomas des Slawen aus protobulgarischen Inschriften. Byzantina, VIII, 1976, p. 339—342.

 

85. Theoph. Chronographia. . ., p. 436 (= ГИБИ, T. III, с. 272). За термина „Чика” вж. тук, по-долу.

 

86. С. Добревски. Укрепяване на родината през вековете. С., 1934, с. 51—63.

 

13

 

 

ѝ страна. По посока обаче към Византия отначало защитните съоръжения са били единични, но подсилени.

 

Срещу десант на противниковата флота „Вътрешната област” е била осигурена с окопи (с ровове и насипи) и с новоизградени или преизползувани стари укрепления. Първите били наричани от турците „дениз герме” (= морска преграда) и били издигнати в откритите плажове [87] и по обграждащите ги високи брегове при речните устия: на Батовската до с. Кранево, на Провадийската в дъното на Варненския залив — т. нар. „Аспарухов вал”, на Камчия при с. Близнаци, на реката при с. Школпиловци [88] и на Панагир дере между Бяла и Обзор. Окопите са изградени върху незаливаните от морето крайбрежни тераси и покрай или между бреговете на реките. Те са съчетавали със защитните свойства на местността — самите реки и образуващите се мочурища, трудни за преминаване плажове и др. [89]

 

Безспорният български произход на тези съоръжения проличава от находките на камъни с прабългарски знаци (напр. в „Аспаруховия вал” при Варна, открити от К. Шкорпил) и използуваните строителни отпадъци от изоставените през късната античност крепости и селища (предимно хоросан, който влизал в химическо взаимодействие с глинените частички и пясъка и придавал значителна якост и голяма водонепропускаемост на насипа) [90] и др.

 

При досегашните изследвания се изказва предположение, че тези защитни градежи са били издигнати по време на българо-византийските войни през управлението на имп. Константин V Копроним (741—775). Може обаче да се допусне, че тези съоръжения са изградени още при образуването на българската държава, когато опасността от византийски десант също тъй е била действителна.

 

Подобно било предназначението и на десетината землени съоръжения с различна дължина (от 300 м до 15 км), издигнати по достъпните места (широки и снижаващи се седловини) в Източна Стара планина (между морския бряг и Котленския проход). Окопите са с фронт на юг и разположени почти без изключение на север от римско-византийската укрепителна система в този район, състояща се от каменно-тухлени преградни стени, на места с кули и отделни каменни укрепления. [91]

 

Защитната линия по Старопланинския гребен се свързвала чрез Арабаконашкия окоп с Островския и тези по десния бряг на Дунава.

 

При разкопки на Островския окоп са открити културни следи от склавински и прабългарски заселници. [92] Тези данни дават достатъчно основание да приемем, че именно до Островския окоп на запад са достигали поселенията на прабългарите, а респективно и на „Вътрешната област”.

 

Продължението на най-вътрешната защитна линия от Островския окоп в низината на север от Дунава може да се приеме, че е т. нар. „Бразда Судика”. [93] Тя е запазена и все още личи от р. Олтул срещу дн. с. Русснещи де Жос до езерото Гряка (Гречилор). съответно дн. с. Бъняса. Това землено съоръжение има дължина 120 км и отново се свързва през голямата река при споменатото езеро с Бръшленския окоп на южния бряг. Бръшленският окоп се проследява от развалините на античната Апиария (на изток — югоизток от Ряховското кале) до възвишението Бобла, югозападно от дн. гр. Тутракан. [94]

 

И други участъци по десния бряг на Дунава са се охранявали с окопи. Такива са напр.: Оряховският от градището „Камик” (на запад от дн. гр. Оряхово) до устието на р. Скът в Огоста; [95] Беленският, наричан от народа „Трояна” [96] — от езерото Вратинско (между дн. гр. Белене и с. Деков) до възвишението на северозапад от с. Ореш; [97] Влахкьойският между дн. гр. Силистра и Черна вода [98] и други, които са с фронт на север и лежат извън римско-византийската защитна линия. Част от тези съоръжения са били запазени към началото на нашето столетие и описани от Карел Шкорпил, а бъдещи проучвания ще покажат още по-ясно, че тези окопи, съчетани укрепени с твърдини на известни точки, са осигурявали първата външна отбрана на „Вътрешната област” на българската държава в началните векове на нейното съществуване.

 

Същото предназначение от северна посока са играли и трите окопа, наричани от народа „герме” или „Траянови окопи” и минаващи през средата на Добруджа, в нейната най-ниска част — между дн. градове Черна вода и Кюстенджа (Костанца). Градежът им следва да се отнесе към различни дати. Върху тях има твърде обширна книжнина, в която се застъпват различни схващания.

 

Големият и малкият землени окопа (които се отличават по големината на насипа и ориентацията си — първият е с фронт на север, а вторият — на юг) са могли да изпълняват различни функции през столетията.

 

Мнозина от изследвачите им ги отнасят към „варварските” народи, които са нахлували през Добруджа, но най-ранните автори-неспециалисти и част от археолозите, които ги разглеждат, са ги окачествили като римски съоръжения: фелдмаршал X. фон Молтке, капитан X. фон Винке, д-р Ш. Алар [99], К. Шухарт [100], Гр. Точилеско [101] и др. Те обаче не са взели пред вид или пък са подценили укрепителната дейност на българската средновековна държава по Долни Дунав. Пръв аргументирано свързва Добруджанските окопи с Аспаруховите българи К. Шкорпил [102]. През Първата световна война тези землени съоръжения и каменната стена също бяха предмет

 

 

87. К. и X. Шкорпил. Североизточна България в географско и археологическо отношение. — В: СбНУНК, VIII. 1882, с. 43 и сл.: Двайсет годишна дейност на Варненското археологическо дружество. — ИВАД, VII. 1921. с. 48; Преглед на древнобългарските паметници, пак там. с. 122;  К. Шкорпил. Старобългарската съобщителна мрежа и крепостите по нея. — БИБ, II. 1929, кн. 2. с. 80 и др. негови работи в ИВАД, II—IV, 1909—1910 г.

 

88. Р. Рашев. Проучвания на старобългарския землен вал при с. Шкорпиловци. Варненско, през 1972—1973 г. ИНМИ XI (XXVI), 1975, с. 150—155

 

89. Пак там.

 

90. Р. Рашев. Проучвания. . ., с. 154.

 

91. К. Шкорпил. Стратегически постройки в Черноморската област на Балканския полуостров. BSl, II, 1930, с. 197, 238; III, 1931, с. 11—32.

 

92. Б. Николов. Раннобългарски находки край Островския окоп—  Археология, IV, 1961, кн. 2, с. 33—37;  Ж. Въжарова. Славяни и туркобългари. — Археология, XIII, 1971, кн. I и др.

 

93. С. Schuchardt. Die romischen Grenzwällen in der Dobrudscha. AEM. Bd IX. 1885. Taf. VI;  Gr. G. Tocilesco. Fouilles et recherches archéologiques en Roumanie. Bucarest. 1900, pp. 117—118 и картата La Dacie romaine;  K. Шкорпил. Абоба—Плиска. Окопы и земляные укрепления Болгарии. — ИРАИК, X. 1905, с. 525;  Г. Фехер. Паметници на прабългарската култура. — ИБАИ, III, 1925, с. 14 и др.

 

Още К. Шухарт разкрива особения характер на двата окопа („Судика” и „Новакова бразда”), като изтъква отликите им с римските гранични строежи. Той обаче ги отдава на готите, защото не е взел под внимание българската власт на север от Дунава. Някои от съвременните румънски автори поддържат тезата за римския им произход (вж. напр. D. Tudor. Oltenia Româna. Bucureşti, 1968. p. 251—258; Tabula Imperii Romani. Bucureşti, 1965, p. 12 и пос. там литература).

 

По своето разположение спрямо лимесите Alutanus и Transalutanus от II—III в., размерите и установената строителна система (с пътища и кастели) тези окопи не могат да се отнесат към Античността. По-скоро указание за строежа им могат да дадат близките средновековни обекти (селища и некрополи) и главно — българската власт в тези земи.

 

По всичко изглежда „Бразда Судика” е имала важно и двойно предназначение: включвала едно предмостово осигуряване по левия бряг на Дунава и същевременно участвувала като звено във втората защитна линия.

 

94. К. Шкорпил: ИРАИК, X. с. 521—523 и изображението в албума пак там, табл. CXV, 4.

 

95. Пак там. с. 460. 524.

 

96. Името „Троян” е условно назоваване изобщо на пътища, окопи, проходи и други съоръжения от по-стара епоха. То се явява като синоним на „римски” или „византийски”, а често пъти и за периода на османотурското господство на Балканите. В понятието „Троян” обаче не е възможно да се проследи някаква пряка връзка с рим. имп. Траян. Нещо повече обекти с прилагателно „Траян” или „Троянов” могат да се изведат и от думата в румънски език „troian” със значение: „натрупване”, „пряспа”, „окоп” и очевидно не може да има общо с историческото лице — римски император.

 

97. К. Шкорпил. ИРАИК, X, с. 523—524 и изображението в албума, табл. XCIX.

 

98. Пак там, с. 519. Вж. и Gr. Tocilesco. Fouilles el recherches. . ., I, p. 117.

 

99. H. von Molkte. Briefe über Zustände und Begebenkeiten in der Türkei, 1835—1839. Berlin, 1893;  H. von Vinke. Monatsberichte über die Verhandlung der Gesellschaft für Erdkunde zu Berlin, 1840;  Dr. C. Alard. La Bulgarie Orientale. Souvenirs d'Orient. Paris, 1964 и др.

 

100. C. Schuchardt: AEM. Bd IX, p. 87—113. Die Anastasius-Mauer bei Constantinopel und die Dobrudscha Wälle, Jahrbuch des Kaiserlich. deutschen archäologischen Institutes, XVI. Berlin, 1901, p. 107—127; Die sogenminten Trajanswälle ind der Dobrudscha, Abhandlungen d. preuss. Akad. d. Wiss., Philos.-hist. Classe. Berlin. 1918 (c карта мащ. 1 : 70 000).

 

101. Gr. G. Tocilesco. Fouilles et recherches. . , p. 117—119, 142, 184.

 

102. K. Шкорпил. ИРАИК, X, c. 518—519; Пограничен български окоп между p. Дунав и Черно море. — В: Сб. в чест на проф. В. Н. Златарски. С., 1915. с. 543—553; Старобългарски паметници. — В: Сб. Добруджа, С., 1918. с. 195—223;  К. Šcorpil. Starobulharske stany (lagery) i vail na poloostrovu Balkanskeu. — B: Sbornik česke spolecnosti zemevedne, XXV, 1919, s. 41—42.

 

14

 

 

на значителен интерес, [103] но проучванията върху тях продължиха и след това. [104]

 

Нови и особено богати данни бяха събрани при археологическите разкопки и проучвания в CP Румъния след Втората световна война (при прокопаването на канала Дунав—Черно море и при други случаи). Тогава бяха разкрити старобългарска керамика, кирилски надписи и рунно писмо, изображения, каменната кариера за обработка на материалите за строежа на каменната стена при дн. с. Басараби (бивше Мурфатлар), които заедно с наличието на отломъци от римски и византийски паметници и други предмети от късната античност в насипите [105] изключиха датирането на съоръженията към една по-ранна от Средновековието епоха.

 

С цел да отрекат властта на българската държава в Северна Добруджа от самото ѝ образуване до падането ѝ под византийско иго някои румънски автори се стремят да докажат непрекъснатостта на византийското господство в тази област. За целта те приписват строежа на защитните съоръжения на империята и ги датират към времето на имп. Йоан Цимисхи (971—976), когато североизточните предели на България били завладени от ромеите. Тези автори въобше премълчават откритите старобългарски паметници и пренебрегват пълното сходство на керамиката, открита в този район, с тази от Североизточна България и датирана от IX и X в., а я обявяват за по-късна (X—XI в.), приемайки я като продължение на византийската от IV—VI в. [106]

 

Други автори, като напр. П. Дякону, макар и да застъпват тезата за съществуването на византийска власт в Северна Добруджа и преди византийското завладяване от 971—976 и след 1018 г., свързват строежа на каменната стена и на Големия землен окоп с отбранителната система на България, [107] но отдават Малкия землен окоп на византийската. [108]

 

Трите защитни съоръжения в Северна Добруджа безспорно са издигнати в различно време. Най-стар е Малкият южен землен окоп с фронт на юг и към пристанището на Томи (дн. Констанца). Би могло той да се свърже с хуните начело с Атиловия син Ирник, който се настанил в Малка Скития през V в. Още през 1884 г. Т. Момзен е отбелязал, че ровът му е насочен в тила на имперските владения и това изключва римския, а по същата логика и византийския му произход. К. Шкорпил приема, че когато хан Аспарух се затворил в Никулицелския стан и завзел Добруджа, издигнал този окоп за отбрана срещу Византия. [109] Същото се поддържа и от Р. Рашев, който локализира Онгъла на хан Аспарух между Южния Бесарабски и Малкия Добруджански и Галацкия окоп. [110] Потвърждение за изграждането на това съоръжение намираме в апокрифния паметник от XI в. „Сказание за пророк Исая”, където се казва: „Испор цар гради велик презид от Дунав до морето.” [111]

 

Не може да има никакво съмнение, че този окоп е бил звено от най-вътрешната отбранителна линия в началния период от съществуването на българската държава, която е владяла цяла Добруджа с Томи. Това проличава от обстоятелството, че окопът завършва до самата му западна крепостна стена. [112] Съоръжението е обърнато с фронт към пристанището. тъй като главната заплаха се очаквала по море, а прабългарите не разполагали с флот. [113]

 

Другите две укрепителни съоръжения в Добруджа от Дунав до Черно море са по-късно дело на българската държава. Големият землен окоп започва от Черна вода на Дунава и следва южния бряг на долината Карасу, за да прекъсне между местността Гура Гермелелер и Петре, където брегът е стръмен и недостъпен, но продължава по северния склон на възвишението до с. Басараби и завършва на морския бряг южно от крепостта на Томи. На север от насипа има голям, а на юг — малък ров. В най-новите си проучвания върху землената укрепителна система на България през VII—X в. Р. Рашев с основание приема, че последният е бил прокопан, за да се достави допълнително количество землена маса за повишаване височината на окопа, който има само един строителен етап и представлява вътрешна защитна линия, предназначена да затвори достъпа към средищните земи и държавния център на България. Счита, че най-вероятно той е бил насочен срещу нападения на маджари и печенези и за да се осигури тила от обходна маневра на Византия през Дунавските устия през IX в. [114]

 

Каменното съоръжение започва на 3 км по-северно от Големия землен окоп (при гара Доробанцул) и двата строежа се приближават при Томи. Според Р. Рашев каменната стена със своите землени укрепления по схема и местоположение буквално повтаря Големия землен окоп и принадлежи на българското землено строителство. Същият автор оспорва дадената от П. Дякону датировка по съображения, че надписът от кастела при Мирча вода с дата 943 г. (и по палеографски особености от IX—X в.) е намерен не в основата на градежа, а на повърхността на терена сред изваден материал

 

 

103. М. Maas. Der Trajanswall in der Dobrudscha. Frankfurter Zeitung, № 333 от I. XII. 1916 г.;  Б. Филов. Траяновият вал в Добруджа — сп. Отечество, IV, 1917, бр. 27;  Йорд. Венедиков. Старобългарски окопи. — Отечество, бр. 39 (който привежда нови съображения от стратегически характер, за да обоснове българския им средновековен строеж);  J. Buday. Dólgozatok, 1919, p. 126—143.

 

104. Г. Баласчев. Укрепителните работи на старобългарската войска. — Минало, III, 1918. кн. X, с. 5—44;  Е. Fabricius, PWRE, Bd. XIII, 1, p. 647—648;  G. Féher. Les monuments de la culture protobulgare et leurs relations hongroises. — Archaeologia Hungarica, VII. 1931; Военното дело на прабългарите. С., 1938, с. 160 и сл.;  P. Polonic. Valurile antici din Dobrogea. — Natura, 1936, № 6;  Xp. Георгиев. Старобългарското укрепяване. Български войн. IX, 1931/1932. кн. 8, с. 47—48;  С. Добревски. Укрепяване на родината. . . . с. 42—44;  Вл. Кецкаров. Укрепителната организация на България и Византия от VII—IX в. Родина, II, 1940, кн. 2, с. 38—52.

 

105. Е. Comşa, D. Popescu. Cercetari archeologice pe traseul canalului Dunare-Marea neagra, SCIV, II, 1951, fasc. I. pp. 169—176;  E. Comşa, Cercetari şi observatii in legatura cu laluri de din Dobrogea, ibidem, fasc. 2, pp. 233—238; Cateva descoperiri archeologice din raionul Medjidia (reg. Constanta), MCA, IV, 1957, pp. 325—333 (където отнася керамиката към XI—XII в. и строежа на каменната стена — през епохата на Първата българска държава);  Е. Comşa, D. P. Bogdan. Inscriptia slava din Dobrogea din annual 943. Studii revista de istoria şi filosofia, IV, 1951, pp. 122—123;  Д. П. Богдан. Добруджанская надписъ 943 года, Romanoslavica, I, 1958, c. 88—89;  А. А. Шангин, А. Ф. Вишнякова. Из комментария к „Записке греческого топарха”, ВВр, XIV, 1958, с. 114 и сл.;  D. P. Bogdan. Grafitele de la Basarabi. Materiale, VI. 1959, p. 562 sq.;  G. Mihaila. Inscriptii slave vechi de la Basarabi (reg. Dobrogea). Studii şi cercetari linguistice. IX. 1964. I. p. 40 sq.;  M. Comşa. K вопросу истолкования некоторых графитто из Басараби. Dacia, Nouv. série, VIII, 1964, p. 363—370;  В. Гюзелев. Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г. ИПр, XXIV, 1968, кн. 6, с. 40—48;  Ив. Гълъбов. Средновековна българска кирилска епиграфика през последните 30 години. — Археология XVI, 1975, кн. 3, с. 15—17;  Д. Овчаров. За характера и принадлежността на средновековните рисунки от Басараб (Мурфатлар), пак там. XVII, 1975, кн. 3, с. 9.

 

106. Й. Барня. Предварительные сведения о каменных памятниках в Басараби. Dacia, VI, 1962, p. 349—367;  I. Barnea. Ceramica din cariera de crete de la Basarabi, SCIV, XIII, 1962, p. 293—317; Din nou despere datares valului şi bisericuței tre flate de la Niculițel, SCIV, XIV, 1973, 2, pp. 311—314;  I. Barnea şi Şt. Ştefanescu. Din istoria Dobrogea. t. III, Bizantini şi romani şi bulgari la Dunărea de Jos. Bucureşti. 1971, p. 97 sq.;  E. Condurachi, I. Barnea, P. Diaconu. Nouvelle recherches sur le „Limes” byzyntin de Bas Danube aux X—XI s., Proceedings of the XIII Congress of Byzantine Studies. Oxford. 1967, pp. 179—193;  C. Cihodaru. Precizari nexezare in legatura cu datarea valului, de piatra din Dobrogea şi insemnalire toparhului bizantin, SCIV, XVI, 1963, 5, pp. 1125—1135; Alte toparchului bizantin. Alla. II, pp. 261—280.

 

Вж. критика на тези схващания у В. Гюзелев, Ив. Божилов. ИПр, XXVIII, 1972, кн. 3, с. 115—125.

 

107. P. Diaconu. Zur Frage der Datierung des Steinwalles in der Dobroudscha und der Localizierung der im Berichte der griechischen Toparchen geschilderten Eregnisse. Dacia, VI, 1962, p. 317—335 (където датира Каменния окоп между 943 и 992 г., а най-вероятно към 976, когато дн. Североизточна България е била освободена през управлението на цар Самуил;  Les Petchenègues du Bas Danube au X^e s., Dacia. XI. 1967, I, pp. 266—267, 2, pp. 370; XIII, 1969, pp 528 (където датира Големият землен окоп към IX век);  P. Diaconu, N. Petre. Quelques observations sur le complex archéologique de Murfatlar. Dacia, XIII, 1969, p. 443; P. Diaconu, Em. Zah. Les carières de pierre de Pacuiul lui Soare. Dacia, XV, 1971, p. 361—306;  P. Diaconu. Date noi privind „Valui mare de pamint” din Dobrogea. Pence, T. IV, 1973—1975, p. 199—212 etc.

 

108. P. Diaconu. Realités archéologiques et considérations historiques, RRH, V, 1966, № 3, p. 489.

 

109. K. Шкорпил. O земляных укреплениях. . ., c. 518—519, 558— 559; Пограничният български окоп между Дунава и Черно море. . ., с. 543—553; Starobulharske stany. . ., p. 41 sq.

 

110. Вж. доклала му на тази тема в Материалите от симпозиума „1300 години от образуването на българската държава”. Шумен, октомври 1976 г. (под печат).

 

111. Йорд. Иванов. Богомилски книги. . ., с. 282.

 

112. Gr. G. Tocilesco. Fouilles et recherches. . ., p. 142 sq.; C. Schuchardt. Die sogennanten Trajanswälle, p. 24.

 

113. Йорд. Венедиков. Старобългарски окопи. . . , с. 1012.

 

114. P. Ст. Рашев. Български землени укрепителни строежи на Долния Дунав (VII—X в.), кандидатска дисертация, С., 1977.

 

15

 

 

за строеж от местните жители през 30—40-те години на XX в. Затова надписът не може да се използува като абсолютна долна граница за постройката на кастела и окопа. Р. Рашев приема, че каменната стена е изградена в обстановка на силна българска централна власт, при големи материални и военни ресурси и отсъствието на военни стълкновения с Византия в тази част на Полуострова. Според него това е могло да стане само през управлението на цар Симеон, когато Големият землен окоп е бил изоставен и вътрешната отбранителна линия на средищните земи е трябвало да бъде осигурена по-добре.

 

Във всеки случай и трите съоръжения са звена от най-вътрешната защитна линия на държавния център и средищните земи на България, макар и в различни времена. Тяхната аналогия с монументалните градежи в Плиска, Мадара, Преслав, Пъкуйул луи Соаре и други български обекти от тази епоха е очевидна и констатирана от много изследвачи. [115]

 

Втората линия за отбрана от северна посока на „Вътрешната област” се образувала от Хайрединския окоп (наречен по едноименното село на левия бряг на р. Огоста), стигаш до завоя на Дунава западно от дн. гр. Козлодуй, от Бразда Судика (ако приемем, че средищната област от север се отбранявала в най-вътрешната линия с Голямата река и крайбрежните окопи) и от Южнобесарабския окоп. Последният започва от левия бряг на р. Прут между дн. гр. Кагул и с. Колибаш (при Ваду луй Исак), минава северно от гр. Болград и езерата Кагул, Ялпул, Катлабух и Китай, за да достигне до северозападния бряг на лимана на реките Когълник и Сарата — езерото Сасик. Южнобесарабският се свързва с т. нар. „Южномолдавски”, произволно назоваван сега и „Атанарихов” окоп, т. е. Галицкия.

 

Третата защитна линия в северна посока се състояла от Ломския окоп (между селата Дългошевци, дн. Замфир и Дългоделци), „Новаковата бразда” (името ѝ не е свързано с никое историческо лице), Галацкия и Севернобесарабския окоп. [116]

 

Браздата има 300 км дължина и започва от дн. с. Хинова на завоя на р. Дунав след Железните врата и гр. Дробета-Северин, върви в югоизточна, а сетне — в източна посока към гр. Крайова, минава северно от него, пресича Жиул, Олтул, Арджешул, Дъмбовица, Яломица и други реки, за да завърши при Дунавския канал Борча на няколко км южно от гр. Браила. За негово продължение може да се смята и Галацкия окоп, защищаващ предмостово укрепление и едно от най-удобните места за преминаването на Дунава.

 

Галацкият окоп започва от р. Серет (Сиретул) при с.  Бранищя, на 12 км от устието ѝ и взима североизточна посока до северния бряг на езерото Братеш. Така земленото съоръжение, заключено в ъгъла между устията в Дунава на Серет и Прут, и по своя строеж наподобява на Плисковския. [117]

 

Съществува богата литература и по произхода на окопите в Бесарабия. Техният строеж също се приписва на различни народи: римляни, готи, татари и румъни. [118] От чуждите учени след К. Шкорпил и Дж. Бъри, Ст. Рънсиман и Г. Фехер ги определят категорично за дело на българската държава. [119]

 

В последно време румънските учени обявиха Бесарабските и Галацкото землено укрепление за римски, без да държат сметка, че преди всичко по разположението си те са твърде отдалечени от Дунавския лимес на империята. Тези автори свързват Северния Бесарабски окоп с готите по умозрителен път, без конкретна аргументировка, [120] като не се съобразяват нито с начина на строеж (чиято аналогия води единствено към Средновековна България), нито с обстоятелството, че в този район само последната е имала нужда от подобни съоръжения с фронт на север (за да се осигурят териториите, разположени на юг от тях) и че в околностите им са открити български поселения от VIII—X в. [121]

 

Напоследък Р. Рашев поддържа, че Южният окоп в Бесарабия е бил издигнат при хан Аспарух за отбрана от север на Онгъла, а северният — през IX в., когато този район добил значение при походите на хан Омуртаг към Днепър, основавайки се на надписа за гибелта на копана Окорсис, или във връзка с депортираните пленници-стратиоти от тема Македония и поставени от хан Крум за гранично население в отвъддунавските си владения. [122]

 

Според нас не е необходимо да се свързва строежът на землените съоръжения с някакво определено събитие, а с цялостната система у старите българи да осигуряват държавното си средище с тройна, ешелонирана линия от окопи. Ето защо ние сме наклонни да отнесем строежа и на Северния Бесарабски окоп още към началния период от съществуването на българската държава по Долни Дунав и в Северозападното Черноморие.

 

Южно от Старопланинската верига и нейните прегради България се сдобила с още една осигурителна линия за отбраната си — окопа „Еркесията”, [123] чийто строеж е могъл да започне едва след първото териториално разширение в Тракия с присъединяването на областта Загоре, а още по-вероятно при хан Крум или хан Омуртаг, както ще видим за това подолу. Ако приемем, че окопите при р. Двойница са две линии, то и в южна посока осигуряването е било тройно.

 

От изложеното по-горе проличава ясно организацията на границите през началния период от съществуването на българската държава по Долни Дунав и в Северозападното Черноморие. Между „Вътрешната” или средищната област и външната граница на общността се простирали обширни земи под непосредствения контрол на столицата, но управлявани от първенците на местното население, те също осигурявали държавата от нападения на съседни страни и народи. Там били разположени защитни съоръжения, разставени в дълбочина. Откъм аварите и хазарите били изградени три реда землени окопи, подсилени на места с укрепени пунктове и осигурени с охраната на съюзните племена от склавини и сродни на Аспаруховите българи.

 

Отделни землени съоръжения от този вид се взимаха от някои автори погрешно като гранични. Според това се градеха хипотези за териториалния обхват и нарастването на българската държава през разглежданата епоха. Предназначението на окопите и укрепленията, строени или приспособени от прабългарите и склавините, не е било очевидно демаркационно, а защитно и осигурително. Тази практика се използувала в България до падането ѝ под византийско иго. [124]

 

Окопите се състояли от ров, берма или площадка, насип, в някои случаи и палисада [125] и укрепени пропускателни

 

 

115. P. Diaconu, Em. Zah. Les carrières de pierre. . ., p. 361 sq.

 

Специално за българския произход и строеж на каменното съоръжение и на крепостта Пъкуийул луи Соаре през управлението на цар Симеон вж. също и R. Florescu, R. Ciobanu. Problema stăpinirii byzantine in nordul Dobrogei in sec. IX—XI. Pontika, V, 1972, p. 396—397;  Д. Овчаров. За характера. . ., c. 9;  Ж. Аладжов. Противодесантни валове от времето на Първата българска държава. Студентски проучвания, 4, С., 1978. с. 57—58.

 

116. В. Н. Златарски. История. . ., Т. I, ч. 1, с. 213, свързва Южнобесарабския окоп с тези два, защото и трите имат своя трап на северната, а насипът на южната си страна.

 

117. К. Шкорпил: ИРАИК, X, табл. CXIII, 6. I.

 

118. Вж. посочената книжнина у Д. Крънджалов. Валовете в Добруджа и Бесарабия и прабългарската теория. — ГСУ—ИФФ, XXXIX, 1942/1943, С., 1943, с. 32, бел. 14. Най-точно бесарабските окопи са изследвани от тюбингенския проф. С. Uhlihg. Die Wälle in Bessarabien, besonders die sogennanten Trajanswälle. Ein historisch-geographischer Versuch, Praehistorischc Zeitschrift (Berlin), XIX, 1928, H. 3—3, c приложената карта в мащаб 1 : 200 000.

 

119. J. В. Bury. A History of the Eastern Roman Empire from the Fall of Irene to the Accession of Basil II (802—867), London, 1912, p. 361—362. България през IX в. и покръщавансто на славяните и българите. — Изв. ИД, IV, 1915, с. 112, 137—138;  St. Runciman. A History of the First Bulgarian Empire. London, 1930, p. 74. App. VI, pp. 288—290. Те ги датират през X в. Вж. Г. Фехер. Военното дело. . . , с. 117 и сл.

 

120. Sc. Panaitescu. Valurile lui Traian din Bessarabia, Bucureşti, 1926;  R. Vulpe. La date du valum romain de la Bessarabie inférieure. — B: Сб. в чест на Г. Кацаров, ч. I ( ИАИ, XVI, 1950), с. 89—98; Верхний вал Бессарабии и проблема гревтунгов к западу от Днестра, МИАЮЗССР и НPP. Кишинев, 1960, с. 267—274; — Les Gets et la rive gauche du Bas Danube et les romains, Dacia, IV, 1960, p. 319 sq.; La Vallachie et la Bessarabie-Moldavie sous les romains, Dacia, V, 1961, p. 374; Tabula Imperii Romani. Durrostorum-Tomi, Bucureşti, 1965; Drobcta-Romula-Sucidava, Bucureşti, 1965, p. 12. Istoria României, Bucuresti, 1960. p. 637 etc.

 

121. Вж. резултатите от археологическите разкрития на територията на дн. Бесарабия, тук по-долу, бел. 179—182.

 

122. Р. Рашев. Българските землени укрепителни строежи (дисертация).

 

123. Д. Овчаров. Наблюдения и археологически разкопки на пограничния вал „Еркесията” в Южна България. ГСУ—ФИФ, LXIII, кн. III - История, 1970, с. 445—462 и пос. там. литература.

 

124. Византийският летописи Михаил Глика (от първата половина на XII в.) съобщава, че в борбата си срещу Василий II Българоубиец цар Самуил, „който не могъл да му се противопостави открито, решил да укрепи страната на българите с ровове и укрепления, макар укрепителните работи да не му помогнали”. Вж. Michaelis Glycae Annales, PGr. T. CLVIII, col. 579.

 

125. Вж. напр. Описанието на Сангаленския монах на окопите у аварите (ЛИБИ, Т. II, с. 283—284). Трябва да се има предвид, че и те са били строени по обичая и начина на вътрешноазиатските пароли. Подобни паралели могат да се намерят и в окопите на Волжките българи по сведения на Ал-Масуди.

 

Ал-Масуди (Абул Хасан Али ибн Хюссин, 912—957) съобщава, че „страната на борджаните е обкръжена с трънеста преграда, която има отвърстия, прилични на прозорци, а тази ограда е подобна на стена до канал”, т. е. ров с насип и палисада. Вж. А. Я. Гаркави. Сказания мусульманских писателей о славянах и русских, СПб, 1870, с. 26. Срв. превода у Д. Крънджалов. Валовете. . ., с 80—87.

 

Разкопките на старобългарското укрепление при дн. с. Калфа в Прутско-Днестровското междуречие показват, че то е имало две защитни линии: едното с ров и набити дървени колове, датирано към IX в., а другото — със землен окоп и ров — от X в. Вж. Г. Ф. Чеботаренко. Материалы к археологической карте памятников VIII—X вв. южной части Пруто-Днестровского междуречья, Далекое прошлое Молдавии. Кишинев, 1969, с. 216.

 

16

 

 

 

Карта № 3. Схема на отбранителните землени съоръжения в югоизточните и североизточните предели на България в края на VII и началото на VIII в.

 

[[ Начална територия на българската държава по Долни Дунав

Териториална придобивка от 705 г. В Тракия (Загория)

Окоп. Път. Укрепен стан. Крепост

Съвременно селище (с име в скоби)

Граници на контролираните от Византия територии (според Р. Й. Лилие)

в края на VII в. в края на VIII в.

Представени с владиците си градове на съборите:

Атина в 680—681 г., Филипи в 691—682 г., Патрас в 789 г. ]]

 

---

 

Карта № 4. Териториално нарастване на България през първите три десетилетия на IX век (през управлението на хановите Κрум и Οмуртаг)

 

[[ Граници на България при заемане на престола от хан Крум в 803 г.

Граници на България при хан Крум според В. Н. Златарски

Военновременни граници с Византия в края на управлението на хан Крум (814 г.)

Уредени и признати с договори български граници през управлението на хан Омуртаг (814—831)

Граници на Византия през първата четвърт на IX в. в Крим, Италия и западните части на Балканския полуостров

Нови български отбранителни системи с окопи на северозапад и в Тракия

Византийска военно-административна област (тема)

Франкска гранична област (марка)

Днешни областни имена

Столица. Град. Крепост ]]

 

---

 

точки  — врати. Те винаги са били едно трудно за пазене съоръжение, особено при значително по-ниската гъстота на населението през миналите епохи. Очевидно обаче тези строежи са изпълнявали твърде важни функции. Наред с психологическото въздействие те са спирали напора на противниковата конница и изобщо забавяли настъплението на врага, докато се организира противодействието. Само така може да се обясни издигането на подобни съоръжения с дължина над две хиляди километра от старите българи в техните предели.

 

*

 

Едновременно с утвърждаването и разширяването на българската държава обаче в недрата на нейното общество зреели някои процеси, които довели до изменения в нейната структура — към засилването на централната власт и към ограничения в племенното самоуправление.

 

След смъртта на Тервел до поемането на управлението от Кардам авторитетът на българския хан вероятно е бил накърнен в известна степен, но след бляскавите победи през управлението на хан Крум престижът на владетеля от Плиска бил възстановен и отново се издигнал твърде високо в очите на околния склавински свят.

 

Процесът на феодализацията, от една страна, и зачестилите войни с ромеите и др., както и зреещите конфликти с организиращите се племенни обединения на съседните западни и югозападни славяни, от друга страна, наложили засилването на централната власт и заздравяването на връзките ѝ с управлението на покрайнините на държавната общност.

 

Племенното устройство в значително нарасналата териториално България вече затруднявало отбраната ѝ и намалявало ударната ѝ мощ. До образуването на българската народност съюзната общност била без етническа хомогенност и сцеплението очевидно било крайно недостатъчно.

 

Данните в историческите извори позволяват да се заключи, че при създадената международна обстановка и при процеса на феодализацията пръв хан Крум взел мерки държавата да добие необходимите нови качества. Неговата дейност в тази насока, изглежда, се изразила в следните мероприятия:

 

1. Привличане на склавински първенци от подвластните и съюзнически племена [126] и на ромейски стратези и стратиоти (вероятно от негръцки произход [127]) от завоюваните области при изпълнението на различни държавни задачи и дейности.

 

2. Разселване на покорено население в различните покрайнини с оглед да се разкъса хомогенността на граничното население.

 

3. Въвеждане на всеобща наказателноправна система за населението (независимо от етническата им принадлежност) в цялата държавна общност, което проличава от Крумовото законодателство, адресирано до „всички българи” [128].

 

Успоредно с това вероятно са били осъществени и други нововъведения, за които не разполагаме с конкретни данни. Те вече ще да са ограничили племенната самостойност в известна степен. За това съдим от предизвиканата реакция. Тя се изразила в центробежни тенденции или направо в действия за откъсване на някои племена от държавната общност. Ние знаем с положителност за постъпките в тази насока само сред тимочаните и преденецентите.

 

При проявилите се брожения съвсем естествено и закономерно явление е било българските владетели да поставят доверени лица за свои управители в покорените земи В този смисъл трябва да се тълкува известието, че през 827 „. . . българите опустошили с огън и меч земите на славяните, населяващи Панония, изгонили техните князе и им назначили български управители. . .” [129]

 

Някои поставленици на хан Омуртаг обаче може би са били местни хора. Има данни, че в завладените след войннге през 827 и 829 г. територии от Долна Паиония (териюриите на запад от Средни Дунав и на север от Драва) местни племенни князе са признали върховенството на българския хан Под такава васална зависимост бил например княз Рагимир (827—838). [130]

 

Подобни местни, а може би и наследствени вождове са били и част от управляващите новоприсъединените територии на запад от Карпатите. За такива български князе, [131] които дълго време запазили положението си, защото маджарите ги заварили при идването си в поречието на Средни Дунав, ние разполагаме обаче само с легендарни известия. В тях те са наречени от хронистите с условни имена, като напр. Кеан, Гюла, Менумороут, Салан, Глад и др.

 

Меномороут стоял начело на племето секули, [132] чиито потомци са днешните секейци в Трансилвания. Този вожд имал средището си в крепостта Бихар. [133]

 

В маджарската „Национална хроника” се казва, че секулите били остатъци от трите хиляди хуни, конто останали по Средни Дунав след смъртта на Атила и дочакали родствените си маджари в полето Чигла — обградено гранично пространство. [134] Я. Тури и Г. Фехер определят секулиге като смесица от прабългари и авари, [135] Г. Ласло като потомци на хуните, останали в Аварското хаганство, [136] а П. Мутафчиев — като полумаджаризирани прабългари. [137]

 

Секулите останали в дн. Източно Маджарско поне до идването на маджарите в края на X в., когато се приема, че се преселили в досегашното си отечество — югоизточния край на Седмиградско. Те изпълнявали със столетия там граничарска служба, но, макар и омаджарени, запазили за дълго своите черти и особености (между които и прабългарското руйно писмо). Това се обяснява с тяхната отдалеченост от латинизираните маджарски културни центрове. [138] С идването си в Седмиградско секулите попаднали пак в област, кояго поне до XI в. приналпежала на българския културен кръг: български свещеници били първите проповедници на християнството в този край и техните манастири все още съществували в XI в. [139] Г. Фехер обяснява заемките от гръцката и глаголическата азбука в рунного писмо на секулите (което според него е „старотурско”, а те го притежавали и запазили като прабългари и авари) именно с влиянието на българската култура, от една страна, чрез завареното от тях население в Седмиградско, което се числело към българската църква и употребявало глаголическо писмо, а, от друга страна, чрез придошли там през XII в. от балканските територии власи или смесени власи и българи, принадлежащи също към българския културен кръг. И едните, и другите, са проявявали напълно българския характер на културата си, особено в черковно и книжовно отношение. [140]

 

 

126. За участието на Добромир и други склавини като важни сановници в българската държава вж. Д. Ангелов, М. Андреев. История на българската държава и право. . . , с. 81, 103.

 

127. Това са били главно арменци, сирийии или бежанци от диоцеза и провинцията Македония. Вж. за тях П. Коледаров. Образуване на тема „Македония” в Тракия. — Изв. ИИ. 21, 1970, с. 223 и сл.

 

128. Suidae Lexicon. I. p. 483—484 (= ГИБИ, Т. V, с. 309).

 

129. Annales Fuldenses, MGH, SS, Bd, I, p. 359 (= ЛИБИ, T. II, с. 12)

 

130. История Венгрии. Т. I, Под ред. В. П. Шушарин, Р. А. Авербух, T. М. Исламов, Ю. А. Писарев, М. М. Смирин, М., 1971, с. 81.

 

131. Г. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. . ., 69 и сл.

 

132. G. Hung., cap. 19—23, 28—29, 46—52.

 

133. A Magyar honfoglalás kútföl, Szerk Pauler Gyula, Szilágyi Sándor. Budapest, 1900, p. 417.

 

134. Г. Фехер. Паметнииите на прабългарската култура. . ., с. 24.

 

135. Пак там, c. 24, 55—57.

 

136. Gy. Lászlo. A honfoglaló magyar népélete. Budapest, 1944, p. 95, 101.

 

137. П. Мутафчиев. История. . . T. I, c. 177.

 

138. Г. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. . ., с. 55.

 

139. G. Féher. Bulgarisch-ungarische Beziechungen V—XI Jahrhunderts. Budapest, 1921, p. 145—156; Влияние на българската черква в Маджарско — В : Сб. В чест на В. Н. Златарски. С., 1925, с. 105 и сл.

 

Според някои данни дунавското християнство (т. е. източното православие) било познато сред авари и българи преди мисионерската дейност на западната черква през 70-те голини на IX в. Вж. за това у Gy. Moravcsik. The Role of the Byzantine Church in Medieval Hungary. — Studia Byzantina. Budapest, 1967, p. 331.

 

140. Г. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. . ., с. 54—57.

 

17

 

 

Според Г. Гьорфи секулите били от въстаналото срещу хазарската власт племе кавари, съставено от ховарезми, алани и „българо-тюрки” (barsil [141] и eskil, sikil, на унгарски székely). Те били дошли само една година преди маджарите в Среднодунавските земи. Що се отнася до името на вожда им, той го свързва с унгарското име на моравците morot и със спомена сред маджарите за завладяването на Великоморавия. [142]

 

В Анонимната маджарска хроника за Менумороут се казва още, че бил поданик на цариградския император [143] и че отговорил на вожда Арпад високомерно чрез пратеници „от своето българско сърце” (Menumorout. . . per legatos proprios Bulgarico corde mandando. . .). [144] Очевидно твърдението, че бил „византийски поданик” може да се свърже със спомена за един исторически факт — подчинението на Менумороут на българския владетел. А България по време на написването на хрониката вече е била от дълго време поробена от Византия и в съзнанието на анонимния автор-католик тя я е изместила. Освен това за маджарите тези две страни били равнозначни по вероизповедния признак.

 

Според изнесените по-горе факти не би трябвало да има каквото и да било съмнение, че племето на секулите и техният вожд Менумороут (който и да се крие зад тази легендарна личност) са били тясно свързани с прабългарския етнос и държава по Долни Дунав.

 

Вероятно тъждествен по произхода си с Менумороут е и друг български управител в Седмиградско — местен вожд или назначен от хана първенец от Долнодунавска България — Гюла или Гелу. [145] Неговото средище бил Бълград или Български Белград (на маджарски език наричан Bolgar Fehervar — очевидно според името на етноса, заварен в областта или Gyula Fehervar — съобразно качеството на града — резиденция на господаря). Според нас най-вероятно името „Гюла” да не е било лично, а под него да се криела титлата със значение на „господар”, т. е. поставленик на господаря-владетел или на владетелския род Дуло, стоял начело в България и други вътрешноазиатски народи. Дотолкова собствено име е и „Кеан” (Keanus magnus, dux Bulgariae) [146], т. е. великият български хан.

 

За останалите споменати управители в тези предели на България данните в изворите сочат, че те по-скоро са били назначени от хана. Това са назованите с имената Салан, Лаборц и Глад, които сами по себе си подсказват за прабългарския им произход.

 

По начало трябва да се има пред вид, че в маджарските извори българските лица от епохата, след като християнството е въведено като официална религия в България, са дадени с езически имена. Вероятно това се е дължало на обстоятелството, че при много от случаите през разглежданата епоха в България са били употребявани двойни имена. Докато византийските автори предпочитали християнските, то явно за маджарите са били по-близко алтайските (вътрешно азиатските).

 

Г. Гьорфи обяснява и свързва срещаните имена в „Деянията на маджарите” с топоними в среднодунавските земи, [147] но на нас ни се струва, че в повечето от случаите посочените от него местни имена имат патронимен произход, а не обратното.

 

Личността на Салан буди съмнение: дали е местен човек или поставленик на Плиска, защото изрично се казва в летописа, че бил потомък на великия хан, който някога присъединил тези области към своята държава. А най-вероятно това е хан Крум или синът му Омуртаг. Но въпросът става още по-интересен, ако се приеме, че техният род идва от панонските българи. Ясно е обаче, че Салан владеел земите между Дунава и Тиса, чак до границите на поляците и рутените, т. е. частта от дн. Словашко на запад докъм реката Хрон (Харам на маджарски език). Главните му средища и опори били крепостите Тител (при устието на Тиса в Дунава), Чернград (дн. Чонград, HP Унгария) и Алпар. [148]

 

Името на този първенец и това на дука Лаборц (управлявал част от страната му — около дн. гр. Земплин, HP Унгария) изглежда, че са свързани с прабългарски тотеми. Салан означава „мамут”, [149] а Лаборц се извежда от видния маджарски езиковед Янош Мелих от прабългарското *Алп-Барс (*Ал-Барс = „хероят пантер”), т. е. източноазиатски лъв. Според законите на славянското произношение то се е преобразило в *Лаборс, *Лоборс, а на маджарски — на Лаборц. [150] Така и до днес се нарича една река. която е десен приток на Горна Тиса.

 

Глад (Glad) [151], а по-късно и потомъкът му Охтум (Ohtum или с помаджарено име Ахтум или Айтони) [152] в действителност били български провинциални управители и стояли начело на Видинския комитат, простиращ се между Западна Стара планина и вододела на р. Марош (Мурешул) и Бели Кереш (Кришул Алб), т. е. планините Заранд и Корду. Най-северната опора на тази военно-административна единица и на управителите ѝ била крепостта Марошвар (дн. Чанад, Ченад в CP Румъния).

 

Въпреки ненадеждността на данните в „Деянията на маджарите” поради произволните съчинителства на анонимния им автор все пак споменатите имена могат да бъдат взети само като отражение от една българска действителност. Взети заедно с редицата още топоними от прабългарски произход в тези територии, [153] тези имена могат да сочат само за наличието на българска власт и население в Среднодунавската област през разглежданата епоха.

 

Въпреки всичко това и изричното свидетелство за произхода на Менумороут в последно време някои историци правят опити да „открият” най-ранните прояви на румънска държавност в лицето на дадените в споменатия паметник български провинциални управители под условните имена „Менумороут”, „Гюла” или „Гелу” и др. Тези автори [154] се позовават на етническото определение „власи” за част от войските, с които Глад превзел земите между Дунава и Марош, а също и на някои други споменавания на власи. [155] Те обаче не вземат пред вид, че „Деянията на маджарите” не могат да се използуват като източник за положението в IX в., защото отразяват политическите условия и етническите отношения в края на XII в. [156] Следователно споменатите „власи” са само едно отражение на съвременната за самия

 

 

141. Срв. Βαρσὶλτ — хунски народ у Теофилакт Симоката (ГИБИ, T. И, с. 339) в Кавказ, в отечеството им Onogoria. Вж. В. Н. Златарски. История. . ., T. 1, ч. 1, с. 33, бел. 1 и с. 89;  Gy. Moravscik. Вуzantinoturcica Bd. II. p. 191, 291. Следователно най-вероятното е барсилите да са били едно прабългарско уногондурско племе в Кавказ, обитавашо дн. Дагестан.

 

142. G. Györffy. Formation d'états au IX^e siècle suivants les „Gesta Hungarorum” du Notaire anonyme, Nouvelles études historiqucs, publiées à l'occasion du XII^e congrès international des sciences historiques par la Commision nalionale des historiens hongrois. T. I. Budapest, 1965, p. 39—41. Срв. обяснението на името „старият” или „бащата” Морут, който се борил срещу маджарите, у Г. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. . ., с. 72.

 

143. G. Hung., SRH. Т. I, р. 61.

 

144. Ibidem, p. 104.

 

145. Gy. Györffy. Formation d'états. . ., p. 44. Клужкият археолог M. Русу произволно се опитва да определи „Кеан”, „Гюла” и др. лица, споменати в „Анонима” с „тюркски” имена, като печенеги. Вж. М. Rusu. Notes sur les relations culturelles entre les slaves et la population romane de Transylvanie (VI^e—X^e siècles). — В: Славяните и Средиземноморският свят VI—XI в. С., 1973, с. 198—199.

 

146. A. Mag. honf. Kútföl. . ., p. 407.

 

147. Gy. Györffy. Formation d'états. . ., p. 51.

 

148. G. Hung., RSH. T. I, pp. 48, 51—52, 56, 59, 71, 80, 81. Gy. Györffy. Formation d'états. . . , p. 43.

 

149. Според необнародвани изследвания на М. Чалъков „слон” в славянските езици е заемка от прабългарите, съответно от думата им за мамут, запазена и досега в чувашкия език.

 

150. J. Melich. A bolgárok és a szlavok. — Magyar Nyelv, XVII, 1921, p. I sq.; XIX, 1923, p. 69 sq.

 

151. Gy. Györffy. Formation d’états. . . , p. 42 — извежда името му от топонима Gilád, Galad, Galadmonstora. Според нас обаче може би по-скоро това са местни патронимистични имена, а Глад — прабългарско собствено име. То се среща в латинизираната форма Kadalorum, която се споменава като фамилно име на граф Bulgar или Bulgarellus vocatur comes et potentis Kadalorum familia. Вж. Ив. Петканов, Славянски влияния в романските езици и диалекти (до XVI в.). — ГСУ. ФФ. Т. LIII, 1, 1959, с. 279.

 

152. G. Hung., SRH, Т. I, р. 49—50, 89—90.

 

153. Г. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. . ., с. 70 и сл.

 

154. I. Barnea. Byzance, Kiev et l'Orient sur le Bas-Danube du X^e au XII^e siècle, X^e Congrès international des sciences historiques, Rome, 1955, Bucureşti, 1955, p. 4 sq.; Шт. Штефанеску. Румыно-болгарские связи в IX—XIV вв. и становление румынской государствености, Romanoslavica, IX, 1963, с. 534 и сл.; Les premières formations étatiques sur le territoire de la Roumanie. Dacoromania, 1973, № 1, p. 104 sq.; В. Д. Королюк. Славяне, влахи и римляне и римские пастухи венгерского „Анонима”. — В: Восточная Европа в средние века. Кишинев, 1972, с. 139—158.

 

155. G. Hung., cap. XI, XLIV.

 

156. Gy. Györffy. Formation d’états... , p. 50—51;  В. Д. Королюк. Славяне, влахи и римляне. . ., с. 139 и сл.;  Д. Дъерффи. Время составления аноним „Деяний венгров” и степень достоверносги этого сочинения. — В: Летописи и хроники. М., 1974, с. 115—128.

 

18

 

 

анонимен писател действителност. По негово време на север от Дунава вече е могло да има власи, но засега тяхното присъствие там през IX и X в. все още не е засвидетелствувано в изворите.

 

Близко до ума е, че отбелязаните от анонимния автор на „Деянията на маджарите” с условни имена вождове, носещи прабългарски белези и следи, са дадени, за да се представи прабългарското население, което е последвало хуните начело с Атила, а по-късно и аварите до Средна Европа и останало по тези места. Очевидно техният брой не ще да е бил незначителен, защото след несполуките на аварското ръководство на хаганството при обсадата на Цариград към 631—632 г. прабългарите в Аварско поискали за хаган да бъде поставен кандидат от тяхното потекло. [157]

 

Въпреки изселванията на част от прабългарите, обитаващи среднодунавските земи, в днешна Македония (начело с Кубер) и в различни покрайнини на Апенинския полуостров (водени от Алцек, Алциок и други вождове) и през следващите столетия от тяхната маса в днешна Унгария и в Седмиградско трябва да е останала една все още твърде многочислена етническа група. Това сродно по произхода си с Аспаруховите българи население заедно със склавините, проникнали в земите на запад от Карпатската планинска верига, неминуемо са били привлечени начело с вождовете си от българския владетел хан Крум и сина му Омуртаг с оглед да се осигури отбраната на обитаваните от тях земи, съставляващи гранични покрайнини на държавната общност.

 

Нещо повече — предполага се, че и самият хан Крум (чиито отношения към своя предшественик Кардам и обстоятелствата, при които е поел властта, са неизвестни) произхождал от прабългарите, които обитавали Среднодунавските земи и влизали в състава на Аварското хаганство. Допуска се, че хан Крум използувал нанесения от франките удар, за да освободи чрез въстание съотечествениците си от аварското иго, присъединил земите им към българската държава и сам пбел върховното ѝ управление. [158]

 

Прабългарското население в Средна Европа е занимавало много автори в миналото. Още през XVIII в. Йохан фон Енгел е смятал, че през Средновековието в басейна на Тиса съществувала значителна маса от българи и че именно тази е областта, спомената от византийските писатели като „Отвъддунавска България”, където били заселени депортираните от хан Крум стратиоти от темата Македония и Тракия. [159]

 

Просъществуването на тези българи, обособени в етническа група, както и споменаването на един техен управител под името „Гюла” дори до самия край на X в. (като баща на жената на маджарския вожд Гейза — Саролт) сочи, че тези потомци на прабългарите в Панония, Седмиградско и Карпатските котловини [160] и тогава са били запазили известно самоуправление начело със собствените си първенци, а какво остава за периода веднага след включването им в състава на българската държавна общност, т. е. цели две столетия преди това — в началните години на IX в.

 

Независимо от значителното потягане на военно-административната система в България при хан Омуртаг в посока на централизация старите порядки не са могли да бъдат ликвидирани отведнаж. Тогава не само се запазил, но се и утвърдил (вероятно с известни реорганизации) традиционният за вътрешноазиатските държави основен дележ на територията им на „вътрешна” (средищна) и гранични области. В първата с център столицата Плиска ханът управлявал с помощта на главните си помощници — кавханът и ичиргубоилът, [161] заедно с т. нар. „вътрешни” или на прабългарски език — „ичиргу”, т. е. органи на централната власт, а в останалите покрайни области — „външните” или съответно „юч”боили, багаини и други сановници. [162]

 

Държавното устройство от този вид, при който централизацията на властта се проявявала най-ярко, останала в сила до самото падане на България под византийско иго. Устройството на вътрешни и външни области се запазило до 1018 г., когато Василий II Българоубиец приел капитулацията на болярина Богдан — „войвода на вътрешните крепости” [163]

 

Към средата на IX в. процесът на феодализацията и централизацията на властта в България отишъл още по-напред. Засега не може да се каже кога е въведено новото военноадминистративно устройство на българската държава, но има известни податки, които сочат, че при княз Борис I и цар Симеон тя вече била поделена на три големи и десет по-малки единици.

 

В т. нар. „Дюканжов каталог”, или „Списък на българските архиепископи”, се казва, че когато Климент станал епископ на Тивериупол (дн. Струмица) и (или) Великия, бил натоварен от княз Борис I „да надзирава и третия дял на българското царство (τὸ τρίτοω μέρος τῆς Βουλγαρικῆς Βασιλείας), т. е. от Солун до Йерихо и Канина и (или) Тасипиат” [164]. По въпроса, какво трябва да се разбира под „третия дял на българското царство”, съществува голямо разногласие в научната книжнина. [165]

 

Въз основа на етимологията на името „Кутмичевица” или „Кутмичиница”, изяснена от Момчил Чалъков с прабългарското ѝ значение — „новопридобита” или „новоприсъединена земя”, приехме, че това е територията, населена със склавини и панонски прабългари, които се присъединяват към българската държава през управлението на хан Пресиан и на княз Борис I (т. е. дн. Македония с Южна Албания, части от долината на Българска и Сръбска (съответно дн. Южна и Западна) Морава, на Черни и Бели Дрин, Метохия и Косово поле), и я свързахме с народното име „Долна земя”. [166] Първия дял приехме, че бил „Горна земя”, или „Загоре”, и съставлявал първоначалната територия на държавата със столицата ѝ Плиска. Той обхващал освен двете бивши провинции Горна и Долна Мизия с Малка Скития и владяната от България част от Тракия заедно със земите до Карпатите и в Северозападното Черноморие. Вторият дял бил територията, присъединена от хановете Крум и Омуртаг след разгрома на Аварското хаганство. [167]

 

Липсват достатъчно извори, за да възстановим пълната картина за военно-административната уредба на българската държава през разглеждания период. През княз Борисово време се знае за съществуването на комита Таридин (начело на Брегалнишката област) и на Котокий и Добета (в Кутмичевица, съответно на Деволския комитат), а през управлението на цар Симеон — само на комита Дръстър, стоял начело на областта на север от Солун. От цар Петрово и Самуилово време във византийските и домашните извори имаме данни и имената на повече такива български местни управители-комити.

 

Общият брой на военно-административните единици през различните времена трудно може да се уточни. Все пак, ако се сравни сведението у Дуклянскня презвитер с това на реймския архиепископ Хинкмар (845—882) в написаната от него трета част от Бертинските летописи, може да се направи изводът, че те са били десетина. Във връзка с бунта при езическата

 

 

157. ЛИБИ, Т. I, с. 389.

 

158. Сп. Н. Палаузов. Избрани трудове. I. Под редакцията на В. Гюзелев и Хр. Коларов. С., 1974,с. 91—95;  П. Мутафчиев. История. . ., Т. I, с. 175—176.

 

159. J. von Engel. Geschichte des alten Pannoniens und der Bulgarien. Halle. 1767, p. 263, 314, 324; Geschichte des Ungarischen Reiches und seinen Neben Länder. Halle. 1797, p. 328.

 

160. D. Simonyi. Die Bulgaren des 5. Jahrhunderts im Karpatenbecken. Acta archaeologica Academiae Scientiarum Hungaricae, X, 1959, No 3—4, p. 227—250.

 

161. Ив. Венедиков. Преслав преди да стане столица на България. — В: Преслав. С., 1968, с. 42 и сл.;  В. Гюзелев. Функциите и ролята на кавхана. . ., с. 137 и сл.;  същият: Ичиргубоилите на Първата българска държава. . ., с. 123 и сл.

 

162. В. Н. Златарски. Кои са били вътрешните и външни боляри? — В: Юб. сб. в чест на С. С. Бобчев. С., 1921, с. 45 и сл.;  Ю. Трифонов. Към въпроса за старобългарското болярство. — Сп. БАН., XXVI, 1923, с. 44 и сл.;  Iv. Dujčev. Les boljars dit interieurs et exterieures de la Bulgarie médiévale, Medioevo byzantino-slavo. T. 1. Roma. 1956, p. 231—238;  Iv. Venedikov. Trois inscriptions protobulgares, РП, IV, 1949, pp. 180. sq.;  Д. Ангелов, M. Андреев. История на българската държава и право. . ., с. 99—100;  P. Koledarov. Le titulariat des boyards dans la Bulgarie médiévale et sa portée dans les autres pays. Etudes historiques à l'occasion du IV^e congrès international des études slaves. Prague, IV. Sofia. 1968, p. 191 sq.

 

163. ГИБИ, T. VI. c. 291.

 

164. Йорд. Иванов. Български старини из Македония. С., 1931², фототипно преиз. Под ред. на Д. Ангелов. С., 1970, с. 564—565; ГИБИ, Т. VII. с. 109—111.

 

165. П. Коледаров. Климент Охридски. . ., с. 158—159.

 

166. Пак там, с. 159—162, където обаче неправилно сме приели, че дележът на дялове нямал връзка с административното устройство на българската държава.

 

167. Пак там, с. 160;  P. Koledarov. Administrative Structure and Frontier Set Up of the First Bulgarian Tsardom. — B: Études balkaniques, № 3, p. 132—140. Вж. също Й. Андреев. Нарышская надпись князя Симеона и административное устройство болгарского государства в конце IX и начале (вж. пак там, с. 121—131).

 

19

 

 

реакция начело с княз Владимир през 866 г. споменатият архиепископ съобщава, че болярите, „колкото били в десетте комитата, се събрали около двореца му” (. . . Quotquot igitur fuerunt intra decem comitatus, adunaverunt se intra palatumeius). [168] Дуклянският свещеник пише: „. . . Начело на тях [т. е. на българите, П. К.] стоеше някои си на име Борис, когото наричаха на своя език каган (т. е. хан — б. м. — П. К.), което на нашия език значи император. Под него се намираха девет първенци, които управяваха и съдеха народа, тъй като беше твърде многоброен. . .” (Sub quo erant VΙΙΙΙ [novem] principes qui regnabant et iustificabant populum, quoniam multus evat nimis. [169]

 

Без съмнение тези „първенци” (principes) са именно управителите на областите, а противоречието между двамата летописци по отношение на броя на единиците е само привидно. Може би Дуклянският презвитер изключвал от броя на комитатите „Вътрешната област”, защото тя се управлявала пряко от самия владетел.

 

В комитатите владетелските наместници били върховни управници и съдници, което ще рече, че в ръцете им била съсредоточена значителна власт според източния образец и традиция. Ето защо в апокрифните домашни съчинения, като напр. „Видение Исаево” и др., често пъти някои областни управители се назовават направо „царе”, а в маджарските паметници те носят същата титла като владетеля — dux, но за хана се прибавя и „велик хан” (dux Bulgarorum et Sclavorum, magnus Keanus).

 

Трудно е да се определят средищата на комитатите в българската държава през разглежданата епоха. Близко до ума е, че броят им, а може би и центровете им са се сменяли. Общо от изворите може да се предположи, че около „Вътрешната област” са били разположени военно-административни единици със средища в: 1) Дръстър (дн. Силистра), 2) Бъдин (дн. Видин), 3) Средец (дн. София), 4) Белград на Дунава, 5) Скопие, 6) Девол, 7) един център от този вид е имало в Северна Тракия (тогава наричана Македония, или по-точно — Македоніи Болгьрскіи () [170], било в Пловдив или в Одрин в зависимост от това, кой от тях е бил в българските предели и 8) и 9) — още два комитата, които са били организирани в отвъддунавските земи, обхващащи покрайнините на североизток — по Тиса и Седмиградско и на северозапад — по Северното Черноморие, дн. Молдава с Буковина и част от дн. Украинска ССР. Седалищата на техните управители засега не сме в състояние да определим поради липсата на данни в изворите. Не са ни известни и титлите и рангът на владетелските наместници. Наред с комити те са назовавани оглутаркани, бори-таркани, копани и пр.

 

Тенденцията за укрепване на централната държавна власт се засилвала непрекъснато. Има основание да се допуска, че към края на управлението на цар Петър по-важните комитати с ключеви позиции за отбраната на страната са били поверявани на съвсем близки родственици на династията. Такива са вероятно комитът на Средечката област Никола, [171] на Видинската (включваща и отвъддунавски земи) Глад, както и на тази в междуречието на Тиса и Дунав — Салан. За последния, както видяхме, неизвестният по име автор на „Деянията на маджарите” изрично съобщава, че бил потомък на един велик хан (Keanus magnus), който някога бил присъединил тези области към своята държава [172] (т. е. хан Крум или синът му Омуртаг), което ще рече, че бил от българския царски род.

 

Има данни за български укрепителни съоръжения с погранично предназначение в далечния български северозапад — Унгарската Пуста, Г. Фехер пръв спира вниманието върху писмените известия в „Деянията на маджарите” и на някои топоними, свързани със землени укрепителни работи. Той сочи съобщенията на анонимния автор за тези съоръжения в Szabolcsvar (= Укреплението на Саболч), Sárvar (Укреплението от кал) и Himes udvar (Разноцветния двор), укреплението на Менумороут в Бихар, твърдините Surungrad (т. е. Чернград. дн. Чонград), а също тъй и старобългарския топоним Zemplin ( = Землин) [173] в поречието на Горна Тиса. Г. Фехер изказва предположението, че една част от землените укрепления и окопите в дн. Източно Маджарско имат български произход. [174]

 

При положението, че българите наред с построените от тях нови са използували след преустройства и заварени стари землени съоръжения, не е възможно те да не са оползотворили за целите си и тези в междуречието на Дунава и Тиса. Окопите са били разположени в отстъп и дълбочина поне от около 60 км от външната страна на граничната зона — р. Хрон (Харам) и съставлявали цяла една защитна система.

 

Средната линия (от Дунава при северната окрайнина на Будапеща — Уйпещ — до Тисабура на р. Тиса) е единична и с лице на север. Пред нея е разположена челната — между градовете Хотван и Ниредхаза.

 

На места тя е с по два или три окопа, чийто фронт е обърнат на север — северозапад. От Ниредхаза до Бихар окопът взима южна посока. Обърнат на изток, едва ли в този си участък е бил използуван от българите. Същите съмнения могат да се изкажат и по отношение на съоръженията на север от р. Кьорьош с фронт на юг, ако да не бе обърнат на северозапад издигнатият пред него окоп при с. Ечегфалва по левия бряг на канала Хортобад—Беретьо. Тези землени съоръжения могат да се вземат като една трета и най-вътрешна укрепена линия за отбрана, която почвала на североизток от крепостта Чернград. Не е ясно също дали е бил използуван окопът, наричан „Кишшанц”, който започва североизточно от дн. гр. Нови Сад и заключава триъгълника, образуван от Тиса и Драва в дн. обл. Бачка. [175] Подобно е устройството и на Галацкия окоп.

 

Откъм запад и северозапад българите изградили ред крепости, за да осигурят пътя на изнасяната сол и самите рудници в Седмиградско и Марамуреш за добиване на този жизнено важен през Средновековието продукт, а без друго и за отбрана на държавата си от съседните западни славяни и немците. Част от твърдините на този „лимес” са били в междуречието Тиса — Средни Дунав: Пеща, Новград (дн. Ноград), Чернград (дн. Чонград), [176] Солноград (дн. Солнок), [177] Олпар, Тител; друга — по Горна Тиса: Саболч, Землинград (дн. Земплин) — всички в HP Унгария, Унгоград (наричан още Унг, Уг, Уноградус, Унгвар, дн. Ужгород), Мукачево (Мункач), Берегово (Песергинум, Лампертсас, Берегсас), Хуст, Вишково (Вишк) и др. — в Закарпатската област на Украинската ССР; трета била разположена в дълбочина (в Седмиградско и Банат): Марошвар (дн. Ченад), Сланик (дн. Торда), Дъбика, Бълград

 

 

168. Annales Bertiniani, p. III, s. a. 866, MGH, SS, Bd. I, p. 475 (= ЛИБИ, T. II, c. 287). Срв. Д. Ангелов, M. Андреев. История на българската държава и право. . ., с. 99—100.

 

169. Фр. Шишић, Летопис попа Дукланина. Београд—Загреб, 1928, с. 297, гл. XXX.

 

170. В. А. Мошин. Сербская редакция Синодика в Неделю Православия, ВВр, XVII, 1960, с. 347—348.

 

171. За родството на комитопулите с царствувашия дом вж. Б. Благоева. За произхода на цар Самуил. — ИПр. XXII, 1966, кн. 6 с. 79 и сл.

 

172. Определен е като „внук” (avus — G. Hung., SRH. Т. IV, p. 48), а на друго място — „правнук” (preavus — ibidem, p. 51).

 

173. Срв. тази форма с името на селището на десния бряг на Дунава срещу Белград в първата съвременна карта на Сърбия Carte de la Principauté de Serbie, composée d'après les sources les plus récent par Jean Bugarsky. Ingéneur, Belgrade 1845 и в първия план на река Дунав от Земун до устието ѝ, съставен между 1779 и 1782 г. от австрийски военни мостоваци. Изображението и обяснителните бележки към него бяха открити в Картната сбирка на Военноисторическия музей в Будапеща и подготвени за обнародване у нас в ИДА, XXXVII, 1979, с. 136 и 147, бел. 1.

 

В немски и маджарски език старобългарската форма „Землин” е запазена и до днес, но на сръбски е преобразувана на Земун, която е и официалната именна форма на селището сега. Забележително е, че и в неговите околности е имало старобългарски окоп.

 

Днес окопите в Източна Унгария са изследвани от археолозите от Националния музей в Будапеща П. Патай, Е. Гарам и Ш. Шопрони. Резултати са обнародвани в A Móra Ferenc Múzeurn Evkönyve, 1962, № 2, с. 105—133 и др. Вж. също работата на Я. Гьозьо Сабо в Dolgozatok Heves megye múltjából. Eger. 1970, c. 30—35.

 

174. Г. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. . ., с. 37.

 

175. Limes u Jugoslaviji. T. I. Beograd. 1961.

 

176. Запазени са основите на едно укрепление при моста Ержибетхийд в Пеща. Неговите строителна техника и план съответствуват на тези на подобните съоръжения в Плиска, Мадара и др. обекти на юг от Дунава. За българския произход на името Пеща вж. капиталния труд на Пал Хунфалви за маджарската етнография (Р. Hunfalvy. Etnographie von Ungarn, Budapest. 1876), на Золтан Гомбоц за българските заемки в унгарски език (Z. Gombocz. Die bulgarisch-türkischen Lehnwörter in der ungarischen Sprache, Mémoires de la Société Finno-Ougrienne, XXX, 1912), на Ишван Кнйежа — за характеристиката на славянските топоними а Унгария (Isz. Kniezsa, Charakleristik der slavischen Ortsnamen in Ungarn. — Studia Slavica, IX, № 1, Budapest, 1963. S, 27—44) и др.

 

177. П. Коледаров. Към въпроса за развитието на селищната мрежа и на нейните елементи в средищната и източната част на Балканите от VII до XVII в. — Изв.ИИ. 20, 1968, с. 109.

 

20

 

 

(Болгарфейервар или Гюлафейервар, дн. Алба Юлия), Бихар (дн. Бихаря), Слон [178] и др. — в CP Румъния.

 

Българският период на тези крепости — поотделно за всяка една и общо като укрепена система, която осигурявала държавата със средише в Плиска, а след това в Преслав и Охрид, още не е изследван, за да могат да се направят покатегорични изводи и заключения. Независимо от всичко това в случая трябва да се има пред вид, че някои автори, като разглеждат развитието на селищната мрежа в Унгария, отчитат българското влияние и принос за изграждането ѝ. [179]

 

Много добре обаче е изучен и показан българският характер на крепостите в междуречието на Днестър и Прут [180] в дн. Южна Бесарабия (УССР), където е била изградена друга българска защитна система — североизточната. Изследванията дължим на съветските археолози Г. Б. Феодоров, [181] Г. Ф. Чеботаренко, [182] А. Фурманов, И. Г. Хинку и др., които са разкрили и правилно интерпретирали материалите от VIII до X в. включително. Те показват строителството на българската власт в южната част на междуречието, съпроводено с усилена колонизация и значителен ръст на населението. Според нас това се обяснява със засилването на укрепителната система за отбраната на „Вътрешната област” на България, особено след като българските гарнизони са били изтеглени от „запустелите крепости” по десния бряг на Днепър, за които говори К. Багрянородни в съчинението си „За управлението на държавата”. Тези крепости от първоначалния защитен североизточен пояс са били изоставени, когато отбраната на държавата в тази посока е била поверена на съюзните печенежки племена. Последните са били допуснати да се заселят в тази „част от България”, без тя да се е отказала от суверенитета си върху предоставените им територии при условие, че ще изпълняват граничарска повинност. [183]

 

Аналогичен ще да е бил и случаят със северозападните предели на България. Там същата функция изпълнявали прабългарските и други сродни по произхода си вътрешноазиатски племена (хуни, авари и пр.), чиито потомци, както видяхме, са днешните секули (секейци).

 

Според сведенията на арабския географ от X в. Гардизи, който компилирал труда си главно върху данните в географията на Джайханъ̀ (Dzajhānī, съставена около 870 г.), между страната на нандорите (т. е. уногондурите или Дунавските прабългари) и моравците имало десет дни път. [184] Г. Гьорфи смята, че това пространство от 250—300 км отговаряло на Унгарската Пуста, [185] стигаща до р. Темеш (Тимишул) и че това трябвало да е земята, наречена от Регино в 889 г. Pannoniorum et Avarum solitudines. [186]

 

По отношение на тази „пуста” земя от особен интерес е едно съобщение, което се съдържа в английската версия (превод и допълнения) от крал Алфред Великий (871—904) на Павел-Орозиевата творба „Срещу езичниците”. [187] Между сведенията в нея за българите и тяхната страна се казва, че „. . . На запад от моравците са тюрингите, бохемите и част от баварците. Южно от тях, от другата страна на река Дунав, се намира Каринтия, която се разпростира на юг до планините, наричани Алпи. До същите планини се простират и земите на баварците и швабите, а по-нататък, източно от земята на каринтийците, оттатък пустите земи е страната на българите, а на изток от нея лежи земята на гърците. . . На запад от Ахая, която се простира до Световното [Средиземното, б. м. — П. К.] море, се намира Далмация, която лежи на север от него, а на север от Далмация са българите и Истрия. Южно от Истрия е онази част от Световното море, която се нарича Адриатическо, на запад са Алпите, а на север и запад [в същност на изток — б. м. — П. К.] са пустите земи, които се намират между Каринтия и българите. . .” [188] — Като има пред вид, че Илирия, или по-скоро една част от нея, е в пределите на българската държава, английският крал-книжовник прави една актуализация в пасажа си за Филип Македонски, като отъждествява илирите с българите. [189]

 

По повод посоченото от крал Алфред съседство на България с Каринтия, трябва да споменем, че когато се говори за някакво легендарно настъпление на ляховете (поляците) на Балканите, неизвестният съставител на т. нар. Полско-силезийска хроника от XII в. съобщава, че то се разпростряло чак до Партия (т. е. дн. Иран), България и Каринтия. [190]

 

В. Гюзелев основателно свързва споменаването от крал Алфред за една обезлюдена територия, от една страна, с известията у западноевропейските автори за опустошаването на Панония след разгрома на аварите от франките (по Айнхардовата биография на Карл Великий) и за назоваването ѝ Баварска пустиня deserta Boiorum — във второто продължение на Annales luvavenses maximi — за 858 г., а, от друга страна, и с домашното наше известие за опустялата Моравска земя след завземането ѝ от маджарите (в Първото или най-старо житие на св. Наум, [191] писано от негов съвременник през първата половина на X в.). [192]

 

Очевидно по това време Гардизи е имал пред вид цялото разстояние от 10 дни път между Великоморавия и „Вътрешната” (Средищната) област на България, която, както видяхме, се обитавала от Аспаруховите българи — уногондури. Те именно били наричани от източните народи, включително и от маджарите, „нандори”. [193] Посоченото от Гардизи огромно пространство в същност е представлявало обезлюдената територия в едната си част под унгарска власт (Оугромъ вь власть () — у житиеписеца-съвременник на Методий), т. е. Панония с Великоморавските владения до р. Хрон, а от левия бряг на последната — другата, под българска власт и съставляваща външната държавна зона, нарядко населена с охраняващи я съюзни племена-граничари.

 

В споменатото вече съчинение на имп. Константин Багрянородни се съобщава, че Печенегия била „на половин ден път от България”. [194] Същият автор обаче изрично определя територията, обитавана от част от печенежките племена, като „част от България” (τό μέρος τῆς Βουλγαρίας). [195]

 

Подобно е положението и в граничната зона към Византия в Старопланинската област. За нея Теофан Изповедник съобщава, че когато имп. Константин V Копроним „. . . намерил клисурите без стража поради лъжовния мир, навлязъл в България

 

 

178. Ст. Ваклинов. Формирането на старобългарската култура. С. 1977, с. 132. За „слон” като вид населено място — вж. П. Коледаров. Към въпроса за развитието на селищната мрежа. . ., с. 138.

 

179. Ст. Радев. Докато Дунав тече. С., 1975, с. 21.

 

180. История Молдавской ССР. Т. I, Кишинев, 1965, с. 66—67.

 

181. Г. Б. Феодоров. Население Пруто-Днестровское междуречья в I тыс. до н. э., МИА, 89, гл. III и приложението, М., 1969.

 

182. Г. Ф. Чеботаренко. Городище Кальфа, МИАЗМ. Кишинев, 1964; Материалы к археологической карте. . ., с. 211—229.

 

183. П. Коледаров. Историческата география на Северозападното Черноморие по данните на К. Багрянородни. — ИПр, XXXIII, 1977, кн. 3, с. 53 и сл.

 

184. A Mag. honf. kútföl. . ., pp. 170—171.

 

185. За значението в маджарски език на думата puszta в смисъл на „пуст”, „празен”, „опустял”, „запустял” и пр. вж. L. Hadrovics, L. Gáldi. Magyar-orosz szóltar, T. II, Budapest, 1972, s. v., p. 585.

 

Това местно име. изглежда, е останало от епохата на българската власт в тази гранична зона, която е имала специалното предназначение на „пустеещите земи” което разглеждаме тук.

 

186. Gy. Györffy. Formation d'états. . ., p. 28. За текста у Регино вж. MGH, SS, Bd. I, p. 600.

 

187. V. Gjuselev. Bulgarien und die Balkanhalbinsel in den geographischen Vorstellungen des angelsächsischen Konig Alfred der Grosse (871—904). BBl, IV, 1973, S. 91—104.

 

188. King Alfred's Orosius, ed. by H. Sweet. London, 1883, p. 16₁₅ 22_14-16.

 

189. В превод текстът гласи: След това Филип Македонски поведе война срещу атиняните и ги победи, а след това се обърна против илирите, които ние наричаме българи. Той унищожи хиляди от тях и завладя главния им град Лариса. След това се насочи към тесалийците. . .” (King Alfred's Orosius. . ., p. 110).

 

190. Вж. Chronica Polonorum, MPH, T. III, p. 606 и Chronicon Polono-Silesiacum, ibidem, p. 430. Срв. текста и българския превод в ЛИБИ, Т. III, с. 51.

 

Срв. сведението в Adami Gesta Hammenburgensis ecclesiae Pontificum, че Славиния (т. е. земята на славяните), ако се включат в нея и земите на Бохемия и поляните, широчината на тази страна било „от юг към север. т. е. от река Лаба [Елба] до Скитското море [= Черно море]. Дължината ѝ пък изглежда започва от Хамбургската епархия и се простира на изток и продължава, обхващайки безпределни пространства чак до България [в различните ръкописи под формата Beuguariam, Benguariam, Bulgariam), Унгария и Гърция. . .” Вж. ЛИБИ, Т. III, с. 377.

 

191. V. Gjuselev. Bulgarien und die Balkanhalbinsel. . ., S. 97 и текстовете, дадени в бел. 29 и 30.

 

192. Ibidem. Срв. Йорд. Иванов. БСМ, с. 307:

 

193. През средните векове маджарите са наричали Белград на Дунава „Нандор Фейервар” (= Прабългарски Белград) за отличие от Бълград (Белград) в Седмиградско, дн. Алба Юлия, когото назовавали „Болгар Фейервар” или „Гюла Фейервар”. И двете местни имена водят произхода си от заварени стари обитатели прабългари.

 

194. DAI, § 37, р. 168 (= ГИБИ, Т. V, с. 212—213).

 

195. Ibidem, § 8, p. 54 (= ГИБИ, Т. V, с. 199).

 

21

 

 

чак до Чика [196] и като хвърлил огън в аулите, [197] които намерил, със страх се завърнал, без да направи нищо доблестно. . .” [198] Това показва ясно, че на юг от обитаваната долина на р. Камчия до южния край на проходите е имало също една охранявана, но ненаселена (като изключим стражите) зона. Съдейки по изричното твърдение на византийския летописец, последната е била също неразделна част от българската територия. Що се отнася до въпроса за положението на населената със склавини и напусната от елинизираните си стари обитатели Тракия, както и за степента на нейната връзка с Плисковската власт (или по-точно за участието ѝ в осигуряването на общността, може би като буферна зона извън последната), засега поради липсата на конкретни сведения не може нищо положително да се каже.

 

И двамата споменати византийски автори (Т. Изповедник и К. Багрянородни) не говорят за „ничия земя”, а изрично за територия на българската държава — за част от България. При внимателен анализ и правилно тълкуване до същия извод се стига и от съобщението на арабския географ Гардизи.

 

Следователно и на юг (към Византия), и на северозапад (към Великоморавия и Германското кралство, след това империя), и на североизток (към Евразийската порта) се простирали необитаеми или съвсем слабо населени територии. В дн. Унгарска Пуста това пространство е било по-обширно, но в Северното Черноморие и особено в Старопланинската област и Тракия — твърде ограничено. Тези земи са имали твърде рядко население, защото са били най-застрашени при внезапни нападения—първи и най-тежко страдали от походите на противника. Без съмнение обаче въпросните територии са съставлявали неразделна част от България и се намирали под пълния суверенитет на владетеля ѝ.

 

Този принцип на гранично устройство е бил установена практика на вътрешноазиатските народи. Разполагаме със сведения, че и у маджарите, и у аварите огромни пусти пространства земя, извън отбранителните окопи или гористите пояси, са представлявали важна част от защитната система на тяхната земя. Маджарите оставали обширни области извън отбранителната линия — т. нар. gyepüelve = oблacти „отвъд плетовете” [199]. Съшото се наблюдавало и у аварите — извън деветте кръга (Hring), [200] и у печенезите. [201] Целта е била да се създаде едно трудно препятствие за неприятеля, като бъде заставен да премине огромни пространства, без да намери храна или плячка, и да се движи през цялото време под заплахата от внезапен удар из засада.

 

Всичко това ни показва, че ние не трябва да смятаме границите на средновековната българска държава през VII—XI в. просто като точно определено (или делимитирано, както е в нашата действителност) трасе върху местността, отделящо териториите на две страни. Обикновено по силата на съществуващата практика сред съвременните историци и тяхната склонност към модернизация и на границите от Средновековието се придава линеарен израз. Те се възприемат с едно твърде опростено очертание, като се посочват началните, някои междинни и крайни точки, указани по местни обекти.

 

В същност пределите, до които се е простирала компетентността на българската държава и на нейните органи, са били определени и в този смисъл на думата ние следва и можем да говорим за точно означени, известни и признати в чести случаи и de jure държавни граници и територии. Но самата граница от онази епоха в крайна сметка трябва да се схваща като сложна в териториално и правно отношение структура, защото е представлявала една по-ограничена по обхвата си или по-просторна зона, дори и цяла област. [202] Тя е била полоса с буферно и осигуряващо предназначение. Тъй като тази територия била неразделна част от България и се намирала под върховната ѝ власт, то при определянето на държавната ѝ граница през разглежданата епоха ние все пак следва да определим на първо място нейните външни очертания.

 

*

 

От изложеното в настоящата глава ясно проличават развитието на военно-административното устройство на България през VIII—X в. и характерът на границите ѝ. Държавният център и неговата област, населена с прабългари, отначало са били обиколени от обширни външни територии, обитавани от съюзни племена и племенни групи от склавини и прабългари. Всички те заедно образували една държавна общност. Със значителното териториално нарастване на държавата още от самото начало на IX в. и особено с напредващото общественоикономическо развитие в България била въведена постепенно засилваща се централизация на управлението. Съобразно със степента на последната в административното ѝ устройство следва да се различат три главни периода:

 

1. Общност на прабългари и склавини при запазено племенно самоуправление, но с ярко изразена върховна власт на хана над цялата държавна територия.

 

2. Преходен период през първата половина на IX в., когато наред с назначени от централната власт управители се запазват и някои зависими местни князе и вождове.

 

3. Пълна централизация в управлението на държавата — над всички предели, организирани в комитати, с начало откъм средата на IX в. В дадени направления обаче били образувани държавни гранични зони (полоси) с поселения на граничари, попълвани от съюзници-чужденци или племенни групи, сродни на основните компоненти на българската народност.

 

Българската държава запазвала своя пълен и безусловен суверенитет върху външните гранични зони и те били признати от всички за нейна територия. В този смисъл външните очертания на тези зони са представлявали същинските ѝ в тесния смисъл на думата граници, които са я отделяли от съседните страни и народи.

 

Службата на пазачи по българската граница е била добре организирана, строго спазвана и отговорна. От сведенията на Ал-Масуди и „Отговорите на папа Николай I по запитванията на българите” проличава, че по границите на България е била осигурена и поддържана непрекъсната стражева служба. Със смърт били наказвани пазачите, които допуснели роб или свободен човек да избяга през границата. [203] Това показва, че територията на България е била съвсем определена и се е пазела по външните ѝ очертания не само от нашествие от външни врагове. Граничната стража е трябвало наред с това да осигури и запазването на работната сила — податните селяни — за феодалите и държавата, т. е. да не бъдат накърнени интересите им и се попречи на събирането на рентата.

 

Теофан Изповедник съобщава, че северите начело със своя княз Славун, които пазели границата откъм Византия, правели „много злини в Тракия” [204]. Очевидно това е ставало при техните набези с разузнавателни задачи. Дейността на северите би трябвало да се свърже с подобната на съгледвачите „хусари” (χονςάριος, от старобългарското им име — хѫсарь [205]), за чиято служба знаем добре от „Стратегикона” на Кекавмен (XI в.), а именно: да разузнават за „силата на врага и неговите хитрости”, да взимат живи пленници, [206] да разкриват тайните проходи на крепостите при обсада, [207] да наблюдават и да охраняват. [208]

 

 

196. Отъждествено c p. Тича, дн. Камчия в ГИБИ, Т. III, с. 272, бел. 6.  К. Шкорпил. Стратегически постройки. . ., BSl, III, 1931, с. 19— търси във Върбишкото градище градът Цика — у Теофан Изповедник и ad Tzika — у патр. Никифор (на склавинското племе севери). Ив. Велков смята, че името на Върбишкото градише е било Белград, защото и до днес то е се запазило в имената на околните два върха на юг от него — „Голям Белград” и „Малък Белград”);  Ив. Велков. Градища. Опит за систематизиране и датиране на укрепените селища в българските земи. — Годишник на Народния археологически музей в Пловдив, II, 1950, с. 178.

 

Зад „Чика” обаче би могла да се крие и прабългарската дума „чигла” (= плет, висока ограда, насип или окоп). В случая — старопланинските защитни съоръжения. За етимологията и по повод споменаваното ѝ в легендарното известие, съдържащо се в Маджарската национална хроника че останалите остатъци от Атиловите „хуни” в Средна Европа дочакали маджарите в „полето Чигла”. Вж. Г. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. . ., с. 24—25.

 

197. В същност това са били селища — на прабългарски език „аили”. Вж. С. А. Плетнева. От кочевий к городам. Салтово-Маяцкая культура, МИА, 142, М. 1967, с. 13 и сл. Срв. ГИБИ, Т. III, с. 272, бел. 7.

 

198. Theoph. Chronographia. . ., p. 436 (= ГИБИ, Т. III, с. 272).

 

199. Г. Фехер. Паметниците на прабългарската култура. . ., с. 33.

 

200. Пак там, с. 25—33.

 

201. DAI, § 37, р. 168 (ГИБИ, Т. V, с. 212—213).

 

202. П. Коледаров. Отбранителната и гранична система на българската държава от 681 до 1018 г. — В: ВИСб, 1978, № 3, с. 109—123.

 

203. Responsa Nicolae I Papae ad consula Bulgarorum, §§ 20, 25 (ЛИБИ, Т. II, с. 84, 85—86).

 

204. ГИБИ, Т. III, с. 272.

 

205. Советы и рассказы Кекавмена, Подготовка текста, введения, перевод и комментарий Г. Г. Литаврина. М., 1972, с. 353, бел. 129. Думата е проникнала в старобългарски език от готското hansa ( = въоръжена дружина, кражба, разбойничество).

 

206. Пак там, с. 135, бел. 128—132.

 

207. Пак там, с. 153.

 

208. Пак там, с. 177.

[Previous] [Next]

[Back to Index]