Черковно училищната борба (1868—1903 г.) Спомени на свещ. Златко Каратанасовъ   Материяли изъ миналото на Костурско № 1 Издава Костурското Благотворително Братство — София София, 1935 Печатница „Художникъ”   Любезно предоставено от Persone

[[ Сканове ]]

 

Посвещавамъ на свѣтлата паметь на великия за Костурско покойникъ, ГЕОРГИ ДИНКОВЪ ДЪРЖИЛОВИЧЪ, и на неговитѣ съвременници и съратници, които посвѣтиха живота си за възраждането на Костурско.

 

Като правя настоящитѣ ми автобиографически бележки достояние на историята, азъ, останалия последенъ отъ тѣхъ, ще склопа спокойно очи, ако успѣхъ, макаръ и отчасти, да изкарамъ тѣхната историческа мисия, отъ забравата на миналото за което нѣщо тѣ никогашъ не сѫ мечтаели, а сѫ служили скромно и самоотвержено на народа и родината.

 

Да пребѫде въ вѣки тѣхната свѣтла паметь.

*   *   *

Отправамъ моята сърдечна благодарность къмъ Костурското благотворително брттство въ София, което доброволно се нагърби съ напечатванието на настоящитѣ ми спомени, безъ материялното съдействие на което тѣ нѣмаха да видятъ бѣлъ свѣтъ.

 

Свещ. Златань Каратанасовъ.

 

---

 

Предговоръ

Изъ споменитѣ ми отъ турско време въ Македония

   1. Поминъкътъ на населението въ Костурско
   2. Кои бѣха виновницитѣ, които създадоха българската книга и речь въ Костурско
   3. Руско-турската война
Повторното отваряне на Костурското българско училище — 1888-89 учеб. година

[[ Αдрес на село Кирилово (Имренчево), Преславско към свещ. Златко Каратанасов по случай на 26-годишното му служение (1932 г.) ]]

 

Предговоръ

 

Настоятелствата на Костурското благотворително братство въ София, водими отъ желанието да бѫде проучено и възобновено миналото на Костурско, преди години основаха фондъ „Исторически издирвания”. Тоя фондъ вече доста нарастна и лихвитѣ му могатъ да се използуватъ за предначертаната цель въ малъкъ мащабъ. Изпълнявайки решенията на общото годишно събрание, настоятелството презъ настоящата година се обърна къмъ известни стари костурчани, съ молба, ако имъ е възможно да възобноватъ своитѣ спомени отъ миналото на Костурско и ги предадатъ на братството за използуване. Пръвъ на тая покана се отзова престарелия вече отець Златко Каратанасовъ отъ с. Бобища, който ни изпрати своитѣ спомени, собственорѫчно написани.

 

Настоятелството и ефорията при братсвото намирайки, че тия спомени сѫ много ценни — решиха да се напечататъ изцѣло въ отдѣлна книга.

 

Ние тукъ дължиме да изкажемъ нашата голѣма благодарность на отецъ Златко, за положения отъ него трудъ, да напише споменитѣ си въ единъ строго хронологиченъ редъ, съ вещина на добъръ разказвачъ. Благодаримъ сѫщо и на всички, които ни улесниха при печатането на тая книга, която е и № 1 отъ изданията на „Историческия фондъ”.

 

София, май 1935 година.

 

Отъ Настоятелството.

 

---

 

 

Изъ споменитѣ ми отъ турско време въ Македония.

 

Обзетъ отъ скръбь по изгубената ми родина и свиденъ бащинъ домъ, сърдцето ми се свива отъ болка, а душата ми копнѣе за родно мѣсто. Въ най-южната часть на югозападна Македония, дѣто слънцето по-жарко грей, тамъ е бащиното ми огнище — с. Бобища, Костурска околия.

 

Костурската околия, називаема по турски Гьòлъ-Кесрие казасѝ, административно подлежеше подъ Корчанския окрѫгъ, Битолски вилаетъ.

 

Костурската котловина е заградена, отъ къмъ изтокъ, съ планинитѣ: Снѣжникъ (Синячка), Мурикъ, Даулъ-дервентъ, Голината и Върбица — клонъ отъ Нередската планина, отъ къмъ западъ: Грамосъ (Войновата планина), отъ къмъ северъ: Вичъ-планина, Барбешъ, сѫщо клонъ отъ Неретскитѣ планини, а отъ къмъ югъ Хрупитското поле и Анаселицата. Костурската околия се състои отъ три кола: „Пополе-колъ”, „Кореща-колъ” и „Несрамъ-колъ”. Въ Пополе-колъ, по-голѣмички заселища сѫ : голѣмото чисто българско село Загоричани, съ повече отъ 600 кѫщи; Влахо-Клисура съ около 1000 кѫщи, населено отъ власи-цинцари и Горенци съ повече отъ 500 кѫщи, отъ които 350 кѫщи чисто български и 160 кѫщи турски. Преданието говори, че на западъ отъ с. Загоричани, при днешното с. Олища, е билъ голѣмия градъ Холина-града, сѫщо и при днешния чифликъ Котори е билъ голѣмия градъ Котори. Кой знае при какви золумски времена били опустошени тѣзи градове! Костуръ е околийски градъ, разположенъ всрѣдъ кокетното костурско езеро, на двата склона на единъ полуостровъ, който се зове „Горица”.

 

Костуръ нѣма повече отъ 2800 кѫщи. Турски около 700 кѫщи, еврейски 200, а останалитѣ гръцки и български. Костуръ е седалище на костурския митрополитъ и екзархъ. Въ кондиката на митрополията (костурската), властвующитѣ митрополити се титулуваха: „Митрополитъ костурски и екзархь на цѣла древна България”, а многолѣтствието на митрополита до 1885 година бѣше следното:

 

 

 

8

 

 

Преведено на български: „Никифору всеосвещенейшему и Богопроизведеному митрополиту Святейшему костурскому митрополиту и честенейшему Екзарху всея старыя Българіи, нашему же отцу и Владицѣ, на многая лѣта.

 

Въ Костуръ има 72 църкви, построени на различни мѣста въ града, а енории 11 — въ всѣка енория има по 4, 5, 6 и 7 цьркви. Въ една отъ тѣхъ редовно служи свещеникътъ, който обзавежда повѣрената му енория, а въ останалитѣ само на храмовия имъ празникъ презъ годината. Тия църкви сѫ много стари, има звѣздообразни и куполни, зидани сѫ съ голѣмъ форматъ тухли, а покрити сѫщо съ голѣмъ форматъ черепици (керемиди).

 

Въ старо време въ Костуръ заточвали обвиненитѣ въ извѣстна престѫпность богати хора и тѣ си строили, на свои разноски, тѣзи църкви. Въ вѫтрешносьта и стенитѣ сѫ зографисани съ икони. Има съ славянски надписи, но отгоре имъ е дръпната нова мазилка. Каго погледнешъ и се взрешъ странично, виждатъ се образитѣ на старата живописъ съ славянски букви. Отвънъ по стенитѣ личатъ едри тухлени кръстове и отъ далече узнавашъ, че зданието е храмъ Божи — църква. Костуръ или по-добре Костъръ, по гръцки υὲλεϑρον (скелетъ), отдалечъ има хубавъ изгледъ.

 

Цѣлиятъ полустровъ почти се кѫпи въ легена на костурското кокетно езеро. Названия почти все български. Сѣверната страна на града, долу по край езерото, се зове „Позери” — по езерото, старославянско название. Сѣверната махала, самитѣ гърци, наричатъ я сѣверийтикосъ махалàсъ (σεβεριώτικος μαχαλὰς). Въ „Горицата” има пещера, която наричатъ голубинца (γολουπίνίσα). Въ нея пешеря гълѫбицитѣ си виятъ гнѣзда. Западно отъ града, на разтояние половинъ часъ и повече извира изъ подъ канарата топла вода, която гърцитѣ наричатъ „топлица”. Дали е минерална, никой не е обърналъ внимание. Този изворъ е пералната на града и върти камънитѣ на дветѣ мелници. По-надолу, по край лозята, югозападно отъ града, извира хубава вода за пиене, която гърцитѣ наричатъ: „Крайна вода”; «елате на паме стинъ „Крайна вода”. На всѣкѫде все чисто български названия. Вървишъ по край езерото, по южно направление, ще ти се изпрѣчи селцето Дупякъ — действително низичко мѣсто, покрай канара. Още понадолу, въ южно направление, гдѣто изтича езерото, чрезъ една не много голѣма рѣка, която е притокъ на р. Бистрица, ще срѣщнешъ селото Крепени — вѣрно име му е дадено: крепи езерото и има далянчета за ловене риби-змиорки (жгули). Въ езерою се влива, отъ къмъ изтокъ само една рѣка, която събира водитѣ на олиецката. рѣка, загорицката, бобицката, которската, команичката,

 

 

9

 

чуриловската и горенскота и се нарича Стара рѣка. Гърцитѣ сѫ я наричали съ сѫщото име: νἀ ὑπάγωμε εἰς τὴν Στὰρα ρίεκα. Още една рѣка иде отъ сѣверо-запапно направление и се влива въ езерото — вишенската рѣка. Пѣтно време тя е суходолище. Водитѣ отъ селата Апоскепъ и Шестеово се вливатъ сѫщо въ езерото. Езерото извира и вѫтрешно. За изсушаването на езерото, презъ 1897 г., бѣще дошла една инженерска комисия да прокопае едно отъ рѣкитѣ и се отвори каналъ южно отъ къмъ с. Крепени, обаче селата и градътъ предотвратиха този планъ. Дължината на езерото е около 12 и половина километра, а широчината — 6 километра.

 

Отъ останалитѣ развалини вижда се, че градътъ е билъ крепость. Западната страна на града е обградена съ доста висока стена — кале.

 

Вънъ отъ калего, отъ Веле-Костурянчевата крепость, е долната чаршия, пазарътъ. Надъ преголѣмитѣ крепостни врата стърчатъ старитѣ палати на краля, Веле костурянче. Доста дълго време остоявалъ и не се е предавалъ краля на турцитѣ. Преданието разкрива, че на връхъ Великъдень (пасхата), когато всички жители въ града били събрани въ църквитѣ, стотина преоблѣчени на калугери турци, въ калугерски дрехи, съ запалени свещи хлопали на голѣмитѣ крепосгни врата да имъ отворятъ, ужъ и тѣ дошли да отпразднуватъ Великъ-день, а кралицата, съпругата на Веле Костурянче, била лехуса. Тя видѣла отъ прозорцитѣ на високитѣ палати тази калугерска процесия и заповѣдала да се отворятъ крепостнитѣ врата. Когато калугерската процесия влѣзла въ града, скрититѣ турци, цѣли орди, навлѣзли въ града и почнали сечь на християнитѣ. Кралицата, изненадана отъ турскага измама, се хвърлила отъ прозорцитѣ, паднала и се убила предъ крепостнитѣ врата. Градътъ билъ превзетъ и краля, наедно съ защитата, убити. Турцитѣ погребали отъ лѣвата страна на вратата кралицата и тамъ до скоро стърчеше гробъ-тюлбе. Петъченъ день, ходжитѣ палѣха кандило на кралицата за дето предала града. Действително имаше такова тюлбе при крепостнитѣ врата, отлѣво. Крепостнитѣ врата, обковани съ едри шапкалии гвоздеи, бѣха запазени до наше време. Сега, като попадна града подъ гръцка власть, всичко това било срутено.

 

Въ Пополе-колъ, гр. Влахо-Клисура, бѣше мюдюрлъкъ.

 

Въ Несрамъ колъ голѣми заселища сѫ: градецътъ Хрупища съ 7—800 кѫщи български и цинцарски; съ седалище на мюдюринъ; с. Несрамъ съ 600 кѫщи, раздѣлено въ две махали: горна и долна. И Несрамъ въ старо време е билъ крепость — още стоятъ развалинитѣ ѝ. Преданието говори, че когато била обсадена тази крепость, турцитѣ викали: „предайте се”, а защитата отговаряла: „срамъ”.

 

 

10

 

Завоевателитѣ—обсадители повтаряли: „несрамъ” и тъй предвла се крепостьта, наречена отъ зевоевателитѣ турци: Несрамъ.

 

Въ Кореща-колъ голѣми заселища сѫ селата: Дѫмбени, Косинецъ, Смърдешъ и Кономлади. Последното бѣше нахийски центъръ на Корещата — мюдюрлъкъ.

 

 

1. ПОМИНЪКЪТЪ НА НАСЕЛЕНИЕТО ВЪ КОСТУРСКО

 

Въ Костурско селата сѫ на много близко разстояние, та нѣма широка почва за засѣване културни произведения. По тѣзи, именно, причини костурския селски българинъ, принуденъ е да напустка семейството си и отива по печалба на чужбина, дето престоява 1—2 години на курбетлъкъ. Пополеколци отиваха въ гр. Цариградъ: млѣкари, каймакчии, фурнаджии, шкембеджии и еминеджии; въ гр. Сѣресъ: шарлаганджии и воденичари, а въ гр. Гюмурджина, скеченско и саришабанско: бахчованджии (градинари), кундурджии, еминеджии и сарафи. Връщаха се следъ една— две години съ пълни кесии жълтици, построяваха хубави каменни кѫщи, баданосани и измазани отъ вѫтре и отъ вънъ съ варь. Най-щастливъ се считаше този, който имаше оратна земя 20—25 погони (долюми). Женския полъ работѣше стопанството си съ мотика и дикелъ (двузѫбенъ инструментъ), и никога не е хващалъ рало да оре или коса да коси. Най-бедната жена се срамуваше да оре и коси. Това вършеха мѫжетѣ и чирацитѣ. Сѫщо и корещани и несрамари отиваха на чужбина, като бичкиджии въ Анадола (Пергамско), а майстори въ Атина и другаде изъ Гърция.

 

 

2. КОИ БѢХА ВИНОВНИЦИТѢ, КОИТО СЪЗДАДОХА БЪЛГАРСКАТА КНИГА И РЕЧЬ ВЪ КОСТУРСКО

 

Въ 1867/68 учеб. година, единъ атински възпитаникъ, родомъ отъ с. Загоричани, отъ Хаджи—Мореовския кабилетъ, името му Илия, завърналъ се отъ Атина и костурския митрополитъ Никифоросъ (Νικηϕόρος) задържа го въ Костуръ да учителствува. Загоричени замълчали една година. Ефорията и първенцитѣ отъ Зегорочани отишли при митрополита въ Костуръ да измолятъ въпросния учитель, за напредъ, въ селото имъ да учителствува. Нека се знае, че, въ тѣзи слѣпи времена, никой не можалъ да услови учитель безъ знанието и препорѫката на митрополита и на неговия секретарь Гавояни Παπα Βασιλίου.

 

Митрополитътъ съ всичката си безочливость изругалъ загоричанскитѣ първенци и имъ казалъ: Καὶ εσεῖς Ρουλιάδες εχετε κεϕαλια δια τὲτοιον διδὰσκαλον (и вие рулчени имате глави за такъвъ учитель). Споредъ него, селскитѣ деца да изучатъ

 

 

11

 

филадата, октоихътъ и псалтирътъ папагалски и то имъ стигало. Нарече ги загоричанитѣ „руленци”, на името по едно малко село Руля въ Корещата. Докачени загорицкитѣ първенци (πρωεστοὶ) отъ лукавиятъ фанарйотинъ, отидоха въ Битоля да търсятъ и намѣрятъ добъръ учитель (Δάσκαλ). Въ гр. Битоля тѣ отседнали въ единъ пѫтелейски ханъ и тамъ се запознали съ пателейци и върбенчани (екшисулийци). Казали имъ да отидатъ при Робевъ и Мишайковъ въ маазата имъ и тѣ ще имъ намѣрятъ добъръ учитель. Робевъ и Мишайковъ имъ препорѫчали единъ даскалъ, солунчанинъ, който търсѣлъ мѣсто да се услови. Повикватъ даскала въ маазата на Робевъ, направили контрактъ за три години съ 10,000 гроша, за да учи дѣцата имъ на всичко каквото знае: гърцки, турски, френски и пр. Размѣнили си съгласителнитѣ писма, и даскальтъ отива си въ Солунъ, а тѣ връщатъ се въ Загоричани. На опрѣдѣленото врѣме, явилъ се учителътъ въ с. Загоричани фамилиарно, като чистъ гръкъ. Не знае нито „добро утро”, нито „добъръ день”, нито „добъръ вечерь”: Поздравляватъ го по български, той отвръшалъ по гърцки: Καλὴ ἠμέρα καἰ καλὴ ἐσπερα. Името му Георги Динковъ Дързиловичъ — родомъ отъ с. Държилово, Воденско (Γεωργιος Δἰνκας ὲλληνο-), а баща му, Динката, билъ прѣселенъ въ Солунъ.

 

Отворилъ училището презъ 1869 година, децата училъ по синдидактическата—дѣдо Ланкастеровата метода. Между другитѣ ученици били синътъ на Вангелъ Минасовъ, Димитъръ Благоевъ, виденъ комунистически теоретикъ и синътъ на Никола Шуптовъ, Христо Димитровъ и двамата покойници. Подиръ известно време, зелъ да се открива на по-възрастнитѣ ученици, като почналъ да беседува съ тѣхъ на матерния имъ езикъ. Предупредилъ ги да мълчатъ и на никого нищо да не казватъ на какво ще ги учи за напредъ. Заниманията на матерниятъ езикъ ставаха следъ като разпуснеше по-малкитѣ ученици за обѣдъ и вечерь. Пишете, казвалъ имъ: баба. Пишатъ ученицитѣ: βάβα или μπάμπα. Друго, пишете: „добро момче”. Пишатъ δόβρο μὸμσε — виждате какъ не се писва съ ἃλϕα-βῆτα на български? Азъ ще ви дамъ друга ἃλϕα-βῆτα” — българска и ще пишете: баба, добро момче и пр. и пр. на майчиния ви и бащинъ езикъ. Полека-лека завесата се дърпва, гръцкия даскалъ се възродилъ — става учитель. Всички се зарадвали. Само поповетѣ клюмнали глави, като отъ змия ухапани! Владиката Никифоросъ се научава. Щатъ — не щатъ, на поповетѣ е казано да си мълчатъ, да си гледатъ църквата. Въ училището да не се бъркатъ. Владиката почва да гони учительтъ, той, обаче, има контрактъ за три години. Учительтъ измъкналъ вече българската рѣчь и слово отъ благословенитѣ си уста и насажда ги въ детинскитѣ сърдца, въ душичкитѣ

 

 

12

 

имъ и паметьта имъ. Гръмва въ цѣлата епархия, че въ Загоричани има българско училище, съ български възпитатель. Неустрашимъ бѣше той — учительтъ. Съ тънъкъ ръсть, високъ, веселъ, даровитъ въ слово и обикнатъ отъ всички почти загоричани. Само владиката и поповетѣ бѣха недоволни, Никифоросъ повиква въ митрополията нашиятъ свещеникъ отъ с. Бобища, попъ Константинъ Димитровъ и го съветва тайно, когаго учительтъ минава съ хатътъ си, за да отива въ Солунъ, въ бобицкитѣ лозя, да го убие. Попъ Дино се обещалъ (той бѣше изкусенъ ловецъ, авджия) да извърши това, като се скрие въ трапа на лозята. Учительтъ възседналъ хатя си, а отпреде си на седлото кобурлукъ съ два кременлии пищови. Попъ Дино изведнажъ се разкаялъ и си казалъ: „Какво ми прави този благословенъ български учитель за да го убия? Не, азъ ще стана неговъ защитникъ и ще се сприятеля съ него”! Излиза отъ засадата си и казва на пѫтника: „на добъръ часъ, даскале”! Завежда го въ домътъ си да си отпочине, нахранва го и го оставя да продължи пѫтя си. Сетне колчимъ минаваше презъ селото ни, той се отбиваше у попови. Облѣченъ въ червени колчаклии чохени потури, съ тараболушки шалъ, сѫщъ кесецжия! Не се мина една година и другъ атински възпитаникъ отъ нашето хело Бобища, именно: Петъръ Орловъ, се завърна отъ гр. Прилепъ, гдето учителствуваше. Той — Орловъ — учеше прилепскитѣ ученици на гърцки, а той самъ се учеше на български, и доде си въ селото ни за да отвори българско училище. Въ гр. Прилепъ, въ училището на възрастнитѣ ученици, имъ преподавалъ гръцки езикъ, защото прилепчани като комисионери въ гр. Солунъ трѣбвало чадата имъ да знаятъ гръцки езикъ. Петъръ Орловъ свършилъ курсътъ на Ζάπιον Σχολη, педагогическо училище въ Атина, основано съ суми оставени отъ нѣкой си македонецъ Белйо, а гърцитѣ наричали този „патронъ, на Запионъ Σχολὴ : Κληροδότημα τοὐ Βελίαν.” Сѫщевременно съ отварянето на българско училище въ с. с. Загоричани и Бобища, отвориха се и въ с. Косинецъ и Търсие. Покойния Икономъ О. Търпо Поповски, родомъ отъ с. Косинецъ, въ мирѣ учитель Търпо Поповский, училъ се е по гърцки въ Цариградъ; дойде въ родното си село Косинецъ и той посѣ българската речь и слово на западъ въ околията. Калугерътъ Герасимъ и той сѫщото време отвори българско училище въ селото си Търсие. Станаха четири свѣтилници — два на изтокъ и два на западъ въ околията. Сега митрополитъ Никифоръ имаше борба съ четири български учители, съ четири поборници на българското слово, ала нищо не можеше да имъ направи. Покойниятъ Георги Динковъ за помощникъ и допълнителенъ учитель доведе отъ гр. Пловдивъ учителя Генковъ. Съ дохождането

 

 

13

 

на помощника му Генковъ, отвори му се поле за просвѣтна работа. Броди пѫтищата между: Солунъ, Битоля, Корча, Костуръ и действуваше за да отвори училище въ самия гр. Костуръ.

 

Единъ пѫть му предстоело да отива отъ Загоричани въ града Костуръ. На скелята, въ с. Маврово, се запознава съ Никола Циковъ и госпожата му Елена, българи, жители на Костуръ. Запознали се и станали интимни приятели по между си. Отстѫпили му една стая въ собствената имъ кѫща, тъкмо когато се бѣ учредила Св. Екзархия и бѣ издаденъ ферманътъ отъ 1870 год. Залепва на вратата единъ екземпляръ отъ фермана, събира нѣколко българчета отъ махалата, и почна да ги учи и възпитава на тѣхния матеренъ езикъ. Митрополитътъ на ново побѣснява противъ Динковъ. Съ костурскитѣ първенци на чело, полицията и околийския началникъ затвориха и запечатиха училището. Началникътъ му казва: „дѣ ти е ехалието, че си се завзелъ, на своя глава, да отваряшъ училище? Азъ, г-нъ началникъ, отговори той, отварямъ училище „меджаненъ”, за душата си, да уча сиромашкитѣ деца и даромъ ще имъ давамъ учебници”. Суретътъ (копието) отъ Царския ферманъ остана запечатанъ въ кѫщата на Никола Циковъ.

 

Г. Динковъ не се отчая отъ неуспѣха си презъ 1870 г. да отвори българското училище въ Костуръ. Той снове между Битоля, Корча и Костуръ за да подготви отварянето на костурското училище. Намисли да купи собствено здание и въ него, подъ прикритието, че учи децата даромъ, за душата си, да отвори българското училище въ Костуръ. По това време, по нареждането отъ валията, държавата бѣше обявила на търгъ продажбата на градския площадъ, въ квартала „Долца”. Г. Динковъ използува случая и се отправи за Костуръ за да се яви на търга и откупи отъ държавата въпросния площадъ, върху който възнемѣряваше да построи училището. Търгътъ шѣще да се обяви отъ корчанския мутесарифинъ, който бѣше пристигналъ въ Костуръ. Гърцитѣ, начело съ митрополитъ Никифоросъ, бѣха противъ продажбата на площада. За да предотвратятъ това, подкупили влиятелнитѣ костурски бегове, които имъ обещали да отмѣнятъ нареждането. Корчанския мутесарифинъ отхвърли ходатайството на беговетѣ и на всѣка цена пожела изпълнението на търга. Презъ нощьта мутесарифина бѣ отроЕенъ и за да се прикрие престѫплението, освидетелствуваха го гръцки лѣкари отъ Корча и Костуръ, че умрѣлъ отъ дамла. Съ смъртьта на мутесарифа, осуети се продажбата на площада, а Георги Динковъ изгуби надеждата си да отвори бълг. училище въ Костуръ.

 

Отъ страхъ и гризение на съвесть, владиката Никифоръ се разболява и наедно съ секретаря си Гавояни παπά

 

 

14

 

Василѝу замина на банитѣ въ гр. Коница и тамъ биде удавенъ. Прѣзъ нощьта Гавояни зема ключоветѣ на митрополита, отишълъ въ Костуръ и ограбилъ митрополита, като оставя въ чекмеджето 84 кафандани, мѣдни грошове. На другия день съобщава, че владиката се помина въ банитѣ. Каквито записи имаше Никифоросъ, Гавояни ги видоизмѣни на свое име. . . Остави само нѣкои ничтожни работи отъ смѣткитѣ му. Тъй пострада костурски владика Никифоръ, а секретара му стана доста заможенъ и богатичъкъ.

 

Динковъ зае се съ архим. Павелъ, отъ бълг. Блаца, (Павелъ отпослѣ стана гръцки владика) да отворятъ бълг. училище въ с. Горенци. Първото гъркоманско село въ Костурско. Костурския лѣкарь Д-ръ Яни Шомовъ, родомъ отъ Горенци, насъсква горенченитѣ да ги убиятъ, когаго стѫпатъ повторно въ селото имъ. Повторили и потретили Динковъ и арх. Павелъ да отиватъ въ Горенци. Нѣколко заклети гъркомани, скриватъ се близо до гробищата на църквата „Св. Георгий и нападатъ Динкова и Павелъ; смазватъ ги съ коловетѣ си, мъкнатъ ги полумъртви да ги турятъ въ единъ празденъ гробъ и живи да ги заровятъ. Турскиятъ кварталъ, е наблизо до църквата „Св. Георгий”. Излизатъ туркинкитѣ съ колове и мотики и ги отърваватъ отъ рѫцѣтѣ имъ. Туй бѣше последниятъ опитъ на Георги Динковъ да отваря български училища въ Костурско. Замина си за Солунъ и не се върна вече. Сега ималъ синъ министъръ въ Атина и направилъ, на свои разноски училище гръцко въ Загоричани. Въ Загоричани остана учитель Генковъ, Той на края на учебната година замина си за Пловдивъ.

 

Като си заминаха Динковъ и Генковъ, Петъръ Орловъ ги замѣсти и учителствуваше въ Загоричани, а азъ въ нашето село, съ годишна заплата 750 гроша, прѣзъ учебната 1873-74 година. Прѣзъ 1874-75 и 1875-76 учебна год. бѣхъ ученикъ въ гр. Прилепъ, въ врѣмето на учителствуванието на педагога Иосифъ А. Ковачевъ, родомъ отъ гр. Щипъ. Ковачевъ бѣше директоръ, а учитель — Никола Ганчевъ, родомъ отъ Пловдивъ. Орловъ прѣзъ 1874-75 учебна година бѣше условенъ въ Загоричани. На първия день на Рождество Христово (на Коледа), всѣка година въ Загоричани владиката служеше [1]). Въ църквα, на Св. Литургия, Орловъ, почна великото славословие по славянски: „слава тебѣ показавшему намъ свѣтъ” и пр. Владиката се яви на царскитѣ врата и го смъмри да не пѣе на славянски. Петъръ пѣе славословието, владиката тропа съ краката си на Солея прѣдъ Царскитѣ двери и му казва: „Παῦσε Петре, πετρα νά

 

 

1. Митрополитъ Иларионъ отъ Станимака.

 

 

15

 

γείνης”! Орловъ му отговаря: „ἀνάξιος της λειτουργἰας (недостоенъ за службата), а владиката, като съ врѣла вода попаренъ крещѝ. На прѣдъ Царскитѣ двери изпрѣчва се богатия стамболджия Константинъ Караичевъ, родомъ загоричанинъ, и му казва: „Свети владико, недѣй закачай учителя, той ще си пѣе опрѣдѣленото пѣние, както си знае, а и ти владико служи си както ти е лѣпо (харно, хубаво), нали и Вие владицитѣ учите на богословското училище въ островъ, Халки и на славянски?” Около Караичевъ се събраха оково 40—50 стамболджий. На владиката му станака скѫпи емениитѣ. Обаче, въ злобата си, провикна се: Παῦσε Πέτρε σχισματικε εἱη σοῦ τὸ ἀνάϑεμα (престани схизматико Петре, да си анатемосанъ). Повече отъ 2—3 мѣсеца ги разтака въ Костуръ, и чакъ на Великъ-день си додоха стамболджиитѣ въ селото. Владиката не рачи да се пуснатъ, а беовитѣ и околийския началникъ — Каймакамътъ — казаха на Константинъ Каричевъ: „земи си хората и вървете си въ селото”. Тъй се свърши борбата съ деспотъ ефенди въ голѣмото село Загоричани.

 

Презъ 1876 г. предстоеше обявяването на турско-сръбската война. Сѫщата година, подиръ Великдень, Дервишъ Паша, командующъ войскитѣ въ Битоля. пристигна въ Прилепъ, съ маршрутъ за сръбската граница. Излѣгохме да посрѣщнемъ пашата подъ града, на Алавантовия площадь. Предъ насъ, на рззстояние около половина часъ, бѣха турскитѣ учители, ходжи съ ученицитѣ си, които изпѣха една турска пѣсънь на пашата; той възседналъ на своя черенъ хатъ, черенъ, сухъ, грозень, да те е страхъ да го погледнешъ. Когато наближи до насъ, ние гръмнахме пѣсеньта: нашири нуръ, шахѝнъ джиханъ и пр. Той съ рѫката си пресѣче ни пѣсеньта и ние млъкнахме. Прѣзъ нощьта събра доста лири отъ по-богатитѣ прилепчани.

 

Слѣдъ свършъкътъ на 1875-76 учеб. год. завърнахме се съ г-нъ Орловъ въ селото ни. Той остана да учителствува въ Бобища, а азъ учитель въ с. Прѣкопана. Въ 877-78 учеб. год. азъ замѣстихъ Орловъ въ селото ни.

 

 

3. РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА

 

Съ обявяването на войната, подетия националенъ подемъ, остана въ очеквание нейния край. Стихна всичко. Дето се показваше нѣкой учитель или обикновенъ българинъ веднага му прикачваха обвинението, че е асия (врагъ) на Султана и съ него бѣше свършено. Такъвъ единъ неописуемъ страхъ претърпе нашето село Бобища, когато, презъ освободителната война, надодеха турски стражари да търсятъ единъ момъкъ отъ Солунско. Трима сърдцати момци освободили отъ рѫцетѣ на турцитѣ една още непотурчена мома

 

 

16

 

и я предали скришно на руското консулато въ Солунъ, което я препратило въ Атина. Единъ отъ тия сърцати момци, който сполучи да изтѣгли момата отъ турски рѫцѣ, избѣгалъ нощно врѣме и съ пѫтници кираджии дошелъ въ с. Бобища. Дошълъ и се скрилъ въ мисирлицитѣ три денонощия. Хранила го майката на Атанасъ Стояновъ, тенекеджия, въ нивата си и послѣ нощно врѣме биде отведенъ, презъ с. Маврово, въ митрополията въ гр. Костуръ, а оттамъ презъ турско-гръцката граница прехвърленъ въ гърцка територия. Страшна сцена се разиграла въ една отъ главнитѣ джамии въ Солунъ. Събралата се турска тълпа, която викала на Валията да намѣри момата. Последниятъ канилъ консулитѣ да донедатъ момата и му я предадѫтъ. Френскиятъ и германскиятъ консули бидоха убити по единъ най-звѣрски начинъ отъ тълпата на 24 априлъ (6 май н. ст.) 1876 година.

 

Следъ изтичането на учебната 1877-78 год. азъ учителствувахъ две години въ гр. Прилѣпъ, а именно: 1878-79 и 1879-80. Въ нашето село остана да учителствува Георги попъ Наумовъ, бившъ загорицки енорийски свещеникъ, по настоящемъ покойникъ.

 

Презъ 1881-82 учеб, год. учителствувахъ въ гр, Битоля. Следъ свършване на учебната година, около края на м-цъ августь, презъ Солунъ, фамилярно заминахъ за гр. Велесъ, понеже бѣхъ се условилъ съ велешкото училищно настоятелство презъ идната 1882-83 учеб. год. за учитель. Въ гр. Солунъ стояхъ около 15—20 дни и въ това време се запознахъ съ покойнитѣ учитѣли: В. Узуновъ и Арсений Костенцевъ. Първия назначенъ за Охридъ а втория за гр. Струмица. Сборното мѣсто на бълг. учители бѣ Мирчевия ханъ. Въ сърдцето ми, обаче, гореше желанието да не се отдалечавамъ отъ родния си край, Костурско. Казвахъ си, да се завърна въ родния си край и тамъ, въ самия градъ Костуръ, да работя и отворя бълг. училище. Узуновъ и Костенцевъ, предъ които изказахъ сърдцето си, обѣщаха ми, че ще заявѫтъ желанието ми на св. Екзархия. Азъ пъкъ имъ се обѣщахъ, че щомъ бѫда назначенъ за Костуръ ще оставя Велесъ и непременно ще замина за тамъ. Колко и какъ скоро се сбѫдна това! Тъкмо се качихъ на трена да отпѫтуваме за Велесъ, единъ кенлеръ отъ Мирчевия ханъ, тичешкомъ доде на гарата и ми каза да слѣзна. Трена, обаче, потегли. Обещахъ му се, че ще се върна отъ най-близката гара на Солунъ, Топчи оглу. Съпругата ми отпѫтува за Велесъ. Обратно съ другъ тренъ върнахъ се въ Солунъ. Казватъ ми: „викатъ те въ Св. Екзархия.” Тръгнахъ за Цариградъ. Екзархийския протосингелъ, Методий Кусевъ, блаженопочившия старозагорски митрополитъ, щомъ ме виде, насърдчѝ ме, снабди ме съ пѫтни и върнахъ се обратно

 

 

17

 

въ Солунъ. Оттамъ презъ Велесъ, Градско. Прилепъ, Битоля, Леринъ, Влахо-Клисура въ Костуръ.

 

Не стигнаха 10-тѣ т. л. за пѫтнитѣ ми разности, съ които бѣхъ снабденъ отъ св. Екзархия. Подиръ една седмица, следъ моето пристигане въ Костуръ, пристигна и иеродяконъ Григорий Бейдовъ, назначенъ за учитель напрево отъ София. Разваленъ бѣше тоя човѣкъ, Отпосле тоя нещастникъ, стана ексомотъ — потурчи се. Тогавашния околийски началникъ — каймакамътъ — Сали-бей, албанецъ, родомъ отъ градеца Старово, преспанско, бѣше много добродушенъ и сериозенъ човѣкъ. Предадохме му суретъ отъ фермана, съ който бѣше учредена св. Екзархия. Зема го на рѫцетѣ си, сериозно го прочете членъ по членъ. После се обърна къмъ насъ съ думитѣ: „иптидай мехтебъ ачаджàκ-сънѫзъ, моалимъ, дилми? — Еветъ ефендимъ, иптидай мектебъ. „Αлахъ дувлетимизъ, паδишахамязъ завалъ верμесенъ! Султанамязъ деди: емиръ ве тедрие сербесдъръ”, сир. учението и преподаването сѫ свободни. Възхитени излѣзохме отъ домътъ на каймакамина Салѝ-бей, като му поблагодарихме съ турския комплиментъ и етикетъ — тахмина отъ земята до главата ни.

 

Въ това време бѣше митрополитъ въ Костуръ, Кирилосъ — най-деятелния гръики владика, който сетне стана одрински митрополитъ. Сарпъ човѣкъ бѣше той — думата му дупка пробиваше, за насъ, обаче, нищо не бѣше въ сила да ни направи. Уредихме училищна община (Мектèбъ-джемаетъ) само отъ гражданитѣ; то бѣше единъ видъ като училищно настоятелство, а именно въ съставъ: Панайотъ В. Дѫмбенски, прѣдседатель, членове: Янко Верговъ, Кали Сидерοвъ, Марко Чадовъ и Константинъ Бояджиевъ. Секретарь на настоятелството бѣше иеремонахъ Григорий Бейдовъ. За училищно помещение биде хваната, подъ наемъ, кѫщата на Елена Кучомитана, въ махалата „Св. св. Безсребреници”. Отъ града и отъ селата събраха се 41 ученици, разпредѣлени въ І-во и ІІ-ро отдѣления и І-и класъ. Училището се отвори презъ първата половина на м-цъ септемврии 1882 година и въ продължение на 3—4 мѣсеца вървежътъ му добре отиваше. Сетне престижътъ му се оронѝ отъ самия учитель Григорий Бейдовъ. Съ чиста съвѣсть изповѣдвамъ голата истина, какъ се започнаха скандалитѣ. Іеромонахъ Григорий Бейдовъ, родомъ отъ с. Косинецъ, почна да излиза на често, почти всѣка сѫбота, по селата изъ „Кореща—колъ”, а именно: Дѫмбени, Косинецъ, Лобаница, Дрѣновени, Габрешъ и др., по свадбитѣ гуляеше съ пѣсни и хорà. Отиваше сѫботенъ день, а се връщаше понедѣлникътъ. Училището почна да страда отъ неговото неприсѫтствие, а освенъ това и никого не питаше като излизаше по селата. Започнаха се остри прѣния между него

 

 

18

 

и председателя на настоятелството. Прѣпирни, които дойдоха до такъво стълкновение, щото повикаха се и хора отъ селата, да турятъ миръ. Доде отъ Загоричани покойния Киро Патерата, отъ Косинецъ, учительтъ Търпо Поповский, Лазо Караджовъ, отъ с. Дѫмбени и отъ Хрупища покойния Георги Бабулъ. Бейдовъ, обаче, не рачеще да се подчини на председателя на настоятелството и Св. Екзархия се принуди да го уволни. Председательтъ на настоятелството, Панайотъ В. Дѫмбенски пишѣше въ св. Екзархия писмата си съ гръцки букви. Самъ Бейдовъ въ твърдоглавието си направи зло на себе си. Той послѣ скита 6—7 месеци. Ходеше въ гръцката митрополия и митрополитътъ Кириллосъ, кой знае, какъ и съ каква цѣль, го приемаше. Когато го разбра каква монета е, го изгони. Замина за Цариградъ и Екзархията го назначи за презъ учеб. 1883/84 г. учитель въ с. Дѫмбени. Самичъкъ рѫководихъ училището. По настояването на настоятелството, всѣка вечерь и всѣка зарань, недѣленъ и праздниченъ день, съ ученицитѣ отивахме да се черкуваме въ митрополитската църква. Митрополитътъ, наредъ съ гръцкитѣ ученици, даваше анафора и на нашитѣ ученици.

 

Случай се падна, заедно съ кметътъ отъ селището ни, Никола Бояджиевъ и епитропътъ ни църковенъ, Анастасъ Митревъ Ризовъ, да влѣзна и азъ въ костурската гръцка митрополия. Митрополитътъ Кирилосъ запита ме какъ и защо съмъ дръзналъ, като схизматикъ, да влѣзна въ митрополията:

Азъ му възразихъ на запитването му: че самъ не се признавамъ за такъвъ, защото доказа се, че схизмата е неоснователна и незаконна:

му отвърнахъ, като му врѫчихъ книгата (брошурата)

(Възражение на Патриаршеската ипомнима или апологетика на православнитѣ оългари къмъ едновѣрнитѣ имъ християни — гърцитѣ). Разгледа книгата, кипна и извика: „Ἐμήν! (ясакчията му) ῾βγάλετον ἕξω! — Не е възможно на сила да ме искарате вънъ отъ митрополията, защото и дѣдо ми има положено керамиди една или две на покрива на митрополията. Епитропътъ и кмета станаха прави и му казаха: „тогава и ние да си отидемъ, свети Владико”! Остана като гръмнатъ отъ отговоритѣ ни. До когато се завърши работата на съселянитѣ ми, до тогава и азъ стояхъ въ митрополията, като бѣхъ тълкователь помежду имъ за фермана, по съграждането въ Бобища църквата ни

 

 

19

 

„св. Николай”. По това време нѣмаше въ Костурско нито едно село подъ вѣдомството на Св. българска Екзархин. При всичко, че косинския свещ. Попъ Захарий и бобицкия, Попъ Константинъ Шахановъ, да бѣха рѫкоположени за български свещеници. По врѣмето на Кирилосъ нищо не можеха да направятъ, защото Кирилосъ бѣше много строгъ човѣкъ.

 

Свърши се учебната 1882-83 година. Училищното настоятелство или по добре общината, изпрати ученикътъ отъ солунската гимназия, Апостолъ Димитровъ Грѣжовъ, да асистира изпититѣ.

 

Работѣхме съ присѫрдце за святото цѣло, да забиемъ колъ на националното самосъзнание (езикътъ) въ градъ Костуръ, за пробуждание на заспалия отъ летаргическия сънь погърченъ българинъ; да му отворимъ очитѣ и му дадемъ най-святото нѣщо — матерния му езикъ — българския. Съ горесть на сърдцето спомнямъ си тия години! Колко сме били предприемчиви, Какъ не ни трепваше окото предь нищо! Презираха ни гърцитѣ, обаче ние пъкъ не ги зачитвахме за нищо.

 

Предстоеше единъ день (1882-83 учеб. години) да доде въ Костуръ Битолския валия. Както всичкитѣ нации, тъй сѫщо и азъ съ ученицитѣ си излѣзохме къмъ западната страна на града — на воденицитѣ — да го посрѣщнемъ. Разбира се, азъ трѣбваше най назадъ да остана съ ученицитѣ си, а другитѣ учители: турскитѣ, гърцкитѣ и еврейскитѣ, като по-многобройни, бѣхѫ изминали по-напрѣдъ. Случи се него день да не пристигни Вали Паша, та зачочнахѫ да се връщатъ турскитѣ, еврейскитѣ и гърцкитѣ ученици. Турскитѣ и еврейскитѣ ученици съ учителитѣ имъ, като минаваха, ни поздравявахѫ, а гърцкитѣ ученици, начело съ директорътъ имъ Анастасиосъ Пихионъ, като минавахѫ покрай насъ викаха:

Преведено: „Панславическата краста не заразяза елининътъ—македонецъ. Азъ съ ученикътъ Димитъръ Янковъ Верговъ не му се уплашихме, а извикахме:

сир. панелинистическата краста не заразява българина макецонець и единъ камъкъ, силно хвърленъ отъ ученикътъ Верговъ, профуча и мина надъ главата на Пихионъ, който се навѣди и тръти да бѣга, като подканваше ученицитѣ си да бързатъ. Анастасиосъ Пихионъ, бѣше българинъ, родомъ отъ Охридъ, ала гъркоманинъ, Дѣто ме срѣщнеше отпосле ме поздравляваше, защото ученикътъ Димитъръ Верговъ изрично му бѣ казалъ: „цд не закачашъ учительтъ ми, Златко, защото отъ мене ще си го намѣришъ”. Верговъ бѣше мой тѣлохранитель. Окото му не се страхуваше отъ 10—15 души. Треперехѫ всичкитѣ

 

 

20

 

костурски манги отъ него. Това бѣ презъ първата 1882-83 учеб. година. Завършиха I класъ прѣзъ нея година слѣднитѣ ученици: Димитъръ Я. Верговъ отъ гр. Костуръ, по настоящемъ запасенъ офицеръ, въ гр. Варна; Иванъ Шишковъ отъ с. Зрѣлца, свещеникъ въ България; Козма Темелковъ, търговецъ въ Америка и Христо Спасовъ, покойникъ. Втория отъ с. Тиховлища, а третия отъ с. Брѣзница.

 

Идната 1883—84 учеб. година за училищно пимѣщение наехъ кѫщата на Манйо Чамишевъ. Ученици имахъ 40, разпредѣлени въ 1-во, 2-ро и 3-то отдѣления. Двама учители: Търпо Ив. Поповски и Златко Каратанасовъ и една учителка Фания. . . която се омѫжи за единъ младежъ—фурнаджия, отъ с. Статица. Общинския (настоятелството) съвѣтъ (състава) бѣше сѫщия, съ изключение на Панайотъ В. Дѫмбенски, който се оттегли, а председателското мѣсто зае Козма Верговъ, българинъ, отъ гр. Костуръ. Много ни мразехѫ и пречеха гъркоманитѣ презъ втората 1883—84 година. Презъ една нощь, зимно време, нападнахѫ училището. Изпочупиха прозорцитѣ, щѣха да убиятъ Търпо Поповски. Тъкмо бѣше тогава, когато телеграфирахме на Високата Порта въ Цариградъ, че искаме Негово блаженство Екзархътъ Иосифъ да остане въ Цариградъ. Полицията бѣше наедно съ гърцитѣ, насъскваше ги да нападнѫтъ училището ни. Мълвеше се, че щѣли турцитѣ да изгонятъ Екзархътъ отъ Цариградъ. Това ставаше по музавирствуването на Патриарха отъ Фенеръ. Бѣха изпочупили всичкитѣ стъкла на прозорцитѣ на Манйо-Чемишовата кѫща. Ние съ Поповски не изгубихме куражътъ си, а телеграфирахме на всѣкѫде: въ Битоля — на валията, въ Цариградъ — на съдразама и на святата Екзархия. После, види се, правителството зема мѣрки и не смѣеха гърцитѣ да ни погледнѫтъ на очитѣ, а не да ни нападатъ.

 

Прѣзъ първата 1882—83 учеб. год. въ първото отдѣление откривахъ буквитѣ на ученицитѣ по „звучната метода”. Гърцитѣ, подиръ праздникътъ Йордановъ-день, направени на „карнавали”, като : учители, ученици, тронове, черна дъска, ни подиграваха. Синътъ на Кали Сидеровъ, Николай, излѣзе съ една хубава сопа и направи на парчета троноветѣ и ги разгони. Пристигна и полицията, хвана „учителитѣ”. Каймакама, Хасанъ бей, имъ дръпна по единъ хубавъ мереметъ и хайде въ затвора. Не се видѣха карнавалиститѣ, разпиляха се по улицитѣ единъ отъ другъ! На помощь на Николай Сидеровъ додоха Марко Чадовъ, зетътъ му Пандо Маджаровъ и Михаилъ Самарджиевъ — Гегата.

 

Презъ ваканцията отидохъ въ Цариградъ. Дѣловодительтъ, Ст. Станимировъ, който замѣсти г-на Хранова, ме назначаваше за Енидже-Вардаръ, обаче, азъ не отивахъ

 

 

21

 

тамъ и си дадохъ оставката. Въ този гр. Енидже-Вардаръ турцитѣ бѣха убили учителя и свещеника и никой не се рѣшаваше тамъ да замине да учителствува.

 

Три учебни години, а именно: 1884-85,1885-86, и 1886-87 азъ не стѫпнахъ въ гр. Костуръ, а учителствувахъ въ гродецътъ Емборе, кайялярска околия, поддържанъ отъ братя Вьрбенови въ гр. Плѣвенъ. Въ тѣзи три учебни години училището въ Костуръ вмѣсто да прогресира и преуспѣва, напротивъ, то се затвори, а учителитѣ му Търпо Поповски и колегитѣ му бѣха изпозатворени въ корчанския затворъ. За мене е тъмно и нищо не мога да кажа, защо се затвори училищего въ Костуръ. Три години не бѣхъ отишълъ въ Костуръ. Фамилиярно живѣехъ въ градецътъ Емборе.

 

Прѣзъ учебната 1883-84 год. отворени училища имаше: въ Хрупища, Несрамъ, Смърдешъ, Косинецъ, Дѫмбени, Търсие, Блаца, Загоричани, Бобища, Мокрени. Прѣзъ 1886-87 учеб. год. все имаше отворени училища, но прѣзъ 1887-88 год. се изпозатвориха отъ околийскиятъ началникъ, Абдурахманъ ефенди, а учителитѣ имъ хвърлени въ затворитѣ.

 

Въ кайлярската околия по-главни заселища сѫ: градецътъ Емборе, паланка съ около 300 кѫщи, отъ които ще изброя не повече отъ 30 кѫщи турски, а останалитѣ чисто български. Емборе се намира почти въ политѣ и подножието на планината „Чернево”, клонъ отъ Мурикъ — планина. Въ градецътъ има една доста хубава църква „Св. Мина”, втора „Св. Николай” до гробищата, а третя „Еленица” — храмовия ѝ прездникъ е „Св. Царь Константинъ” и „Св. Царица Елена”. Тя се намира на северо-западъ отъ градецътъ, вѫтре въ корията. На 21 май става сборъ въ Емборе и идатъ гости да се черкуватъ въ нея църква, дето, следъ черковния отпускъ, се извиватъ хорà съ пъленъ комплектъ музика. Гоститѣ сѫ отъ околнитѣ села: Палеоръ, Налбантъ-кьой (Биралци), Кунуй, Ракита, Мокрени и пр. Само да гледашъ и да се ненагледашъ! Миловидна картина представляватъ пъстритѣ групи отъ момци, моми и невѣсти, съ старци и старици, които слизатъ проточени надолу по баиря и съ пѣсни и музика, оглушаватъ подножието на планината „Чернево”, а ехото се разнася на отсрѣщния дебрецки баиръ. На равнината, при църквата „Св. Николай”, старцитѣ съ старицитѣ си отпочиватъ, а младитѣ играятъ хоро до нàсита, Отъ поляната на „Св. Николай”и отъ „Луда-Митрината чешма” на горе цѣла дъбрява отъ кестеневи дървета. Църквата имаше повече отъ 70 дървета, а всѣка почти кѫща по 2—3 дървета. Кестеневитѣ дървета растятъ на голѣма височина — два пѫти сѫ по-високи отъ орѣховитѣ дървета. Тръгватъ отъ поляната по визити изъ кѫщитѣ, дето има име Константинъ

 

 

22

 

или Елена. На гостната стая слагаха крѫгла софра, доста голяма; на срѣдата на софрата — голѣма тепция съ баклава отъ 10—15 кори. На около тепцията слагаха: шекерки, орѣхи, сварени кестани, баклава. Всѣка кѫжша имаше най-малко 2—3 баклави него день. Парчетата на баклавата биватъ насечени ромбовидни. Тая ссфра е за гоститѣ, мусафири, дѣто честитятъ имения день. Друга е софрата за хранене.

 

Презъ учебната 1884/85 год. първоначалното училище въ гр. Емборе имаше четири пълни отдѣления. Учители бѣха: Арсений Костанцевъ, Златко Каратанасовъ и Атанасъ Попъ Димитровъ. Атанасъ Попъ Димитровъ рѫководеше ІІ-то отдѣление, а I-то, III-то и IV-то отдѣления азъ и Костенцевъ. I-то отдѣление всецѣло се рѫководеше отъ мене, а ІІІ-то и IV-то отдѣления се рѫководехѫ отъ двамата ни. Презъ 1885/86 учеб. год. открихме I-ий класъ. Дойде пашата отъ гр. Селфидже, ни повика въ Попдяковата кѫща и се осведоми отъ где сме. На отиванието отъ градецътъ изпратихме го съ ученицитѣ. Запѣха ученицитѣ ни „Нашири нуръ шахи джиханъ” обаче Пашата съ рѫката си замахна да спратъ. Повиква кѫрсердара Вели—ага, отъс. Дебрецъ, и изрично му заяви: да ни затвори съ фамилиитѣ въ училището презъ вечерьта и зараньта да ни изкара и изгони вънъ отъ предѣлитѣ на Емборе. Арсений квартируваше въ поповата кѫща. Доде Вели—ага и ни повикаха да отидемъ при него. Покойниятъ О. Попъ Димитъръ Хаджиевъ излѣзе отъ стаята. Останахме тримата. „Е, даскаларъ, Пашата тъй и тъй ми заповѣда ...” Костенцевъ изтъркули предъ скутоветѣ му десеть турски лири и добави му: „единъ катъ дрехи за госпожата ти Вели Яга”. „Даскалларъ турете си фесофетѣ надъ окото и бѫдете спокойни, никои не може да ви безпокой!” и почна да попържа Пашата. Отворихме вратата, влѣзнаха свещ. О. Димитъръ Хаджиевъ и първенеца Никола Чирковъ.

 

Обърна се Вели—Ага, къмъ Никола Чирковъ и му каза: „Чорбаджи Никола, учителитѣ ще си гледатъ работата, ще си учатъ децата, никой нѣма да ги закача, тѣзи шиканици сѫ отъ леринския деспотъ Калиникосъ; азъ нѣма да слушамъ Пашата. Хайде даскеларъ гѝтинизъ мехтебтé, рахáтъ олунъ. Ние блáгодарихме му и си отидохме въ училището. Изтече учебната 1885/86 год., настѫпи 1886/87 година. Костенцевъ си замина, но негово мѣсто доде учительтъ Христо Нечовъ. Нечовъ бѣше родомъ отъ гр. Битоля. Открѝ се и II-й класъ. Презъ пролѣтьта бидохме повикани отъ Пашата въ гр. Селфидже. На 1-й Май, петъченъ—день, наедно съ Никола Чирковъ, бѣхме въ Селфидже. Пеедставихме се предъ мютесарѝфа, а той ни проводи при секретарътъ му, Муасебеджй ефéнди. Доста

 

 

23

 

благороденъ и интелегентинъ чиновникъ. Врѫчихме му учебницитѣ, програмата и дипломитѣ удостовѣрени отъ битолския моарѝфъ — комисиòну. Три дни стояхме въ Селфидже, чакъ на третия день ни повика муасебеджията, Талатъ ефенди и ни врѫчи всичкитѣ книжа подъ редъ: „шé, моалимлàръ, джидвелинѝзъ (програмата), щè, китаплàръ, ве дипломалàръ епеси таздѝкъ моарифтèнъ, дувà èтинъ Султаномъ̀зъ”! Ния му отговорихме: тешекюръ едèрисъ ефèнди; Аллàхъ Падишахамъ̀зъ, Султанамъ̀зъ завàлъ вèриесънъ! Бѝнъ яшà Дувлетимѝзъ! Свободни сме!

 

Апостолъ Маргаритъ — инспекторътъ на романскитѣ училища, бѣше назначилъ единъ учитель да отвори романско училище въ Гръцко—Блаца. Като не можалъ да намѣри сгодна каракачанска кѫща  въ Блаца, събиралъ децата подъ сѣнкитѣ на брѣстоветѣ и кленацитѣ. Калиникосъ изгони учительтъ, който се именувалъ Н. Багатела, а кайлярския каймакаминъ го докарва въ Кайляри на разпитъ. Моалимъ, безъ „рухсатъ-намè”, какъ дръзна ти да отворишъ училище въ Блаца”? „Ще проводя полицията да го затвори и запечата”! Учительтъ Багатела отговаря: „Ако може полицията да намѣри вратата на училището, да го затвори и запечати” ...! Пита каймакаминътъ аазата Петъръ Янчевъ, членъ въ „идерèгмежлисѝ”: „какво казва учительтъ Багатела? „Ако може полицията да намѣри вратата на училището, нека го затвори”, отговори Петъръ Апчевъ на началника”, „Е, мехтебъ безъ врата бива ли”? „Каймакамъ ефенди, казва му Апчевъ: „нѣма училище, моалимътъ, пази сѣнкитѣ на брестацитѣ и учи децата”! „Ойлè ми?! Ха-ха-ха! Деспотъ ефенти, амà туàфъ карабашъ”. „Хайде гитъ моалимъ, ишинè”. Деспотъ ефенти, остана като гръмнатъ отъ „веде” — гръмъ! Въ кайлярския хукюметъ заседаваха въ „идарè межлѝсъ”, при кадията, българи избрани съ „интиàпъ”: Никола Чирковъ, Георги Петрагановъ, отъ Емборе, Петъръ Апчевъ отъ Кунуй и Киро Банчеловъ отъ Палеоръ.

 

Селото Дебрецъ азъ го считамъ като една източна махала на Емборе и присъединявамъ го къмъ Емборе. То отстой десеть минути отъ градецътъ. Български кѫщи около 1000, а повече отъ сто турски кѫщи. То е построено на каменисто мѣсто, въ „дебри”, каменни трапищаци, за това се именува: Дебрецъ. Емборе е на равно мѣсто, а надъ емборскитѣ баири имало крепость. Когато туриитѣ превзимали и покорявали тѣзи кайлярски мѣста, отъ къмъ Дебрецъ викала командата: „де, бре”! а другага коканда отъ градеца викала: „Инин буреà” и затова се нарекълъ Емборе, а старото му име било Търговище. Тъй говори легендата. „Ининъ буреá”, ще рече: „слѣзте тукъ”. Подъ градецътъ

 

 

24

 

има доста обширно мѣсто и се нарича и сега: „търговището”.

 

Трима свещеници свещенодействуваха въ Емборе: старъ попъ Димитъръ, младъ попъ Димитъръ Хаджиевъ и гъркоманина попъ Гюро. Младия попъ Димитъръ Хаджиевъ учителствуваше доста години и после биде рѫкоположенъ за свещеникъ въ градецътъ. Покойниятъ Димитъръ В. Македонски, роденъ отъ Емборе и свещеникъ Димитъръ Хаджиевъ хвърлиха първото семе на българската рѣчь и слово. Селата на кайлярската околия имаха за центъръ градецътъ Емборе. Отказа се отъ Патриаршията градецътъ и всичкитѣ села последвача примѣрътъ му. Леринския митрополитъ Калиникосъ дошълъ единъ пѫть въ Емборе и поискалъ квартира. Кметътъ и църковния настоятель, Нули Пешевъ, му посочили воденицата, която бѣше близко до църквата — на рѣката. Предстоело да се построй църквата въ с. Дебрецъ. Турското население пречело и не давало. Дебрецъ административно е подъ костурската околия, а духовно подлежение на леринската митрополия. Опредѣли се комисия отъ трима околийски началници : костурския каймакамъ, кайлярския и кожанския, плюсъ леринския митрополитъ Неофитъ. Пристигнаха на мѣстото дето предстоело да се издигне храмътъ. Леринскиятъ митрополитъ Неофитъ бѣ облѣченъ официално, съ орденитѣ си и калѫча подаренъ му отъ Султана. Измѣрили разстоянието на джамията отъ църквата и комисията решѝ да се построи храмътъ. Костурския околийски началникъ не се съгласявалъ. Неофитъ, дигна едъръ камъкъ и извикалъ: „Шаѝнъ, бурадà клѝсе оладжáкъ” и го хвърлилъ въ основитѣ. Костурския околийски началникъ се зовеше Шаѝнъ-бей. Той, беятъ, смигналъ на свитата си да убиятъ митрополита, обаче, свитата му — албанци, не изпълнила иширетътъ му (смигването му). Църквата се построила и се освѣтила на сѫщото спорно мѣсто. Покойниятъ свещеникъ Димитъръ, който бѣше достоенъ работникъ за българщината въ Кайлярско, бѣше сиромахъ, а богатъ съ дѣла въ училището и въ Христовата църква; биде убитъ въ градъ Кожани, въ единъ ханъ отъ гърцитѣ.

 

Свещеникътъ О. Дититъръ Хаджиевъ се радваше на почитъ и уважение изъ кайлярскитѣ български села. Запитванъ даваше съвети на всички, които отиваха при него за съветъ. Слѣдъ балкансхата война единъ гръцки войвода съ четата си, влѣзоха въ Емборе и подпалиха кѫщата на покойния О. Димитъръ. Достойниятъ му синъ Ставри (Кръстю) спасилъ домашнитѣ си като ги отпрати отъ малката вратка къмъ рѣката, а той, мѫжки, доблестно, се сражавалъ съ андартитѣ и почина въ пламналата кѫща. Миличъкъ и добри Кръстю, Богъ да те прости! Духътъ ти витае

 

 

25

 

надъ бащиния ти домъ и надъ градчето Емборе. Убити били сѫщо Кръстю Вринговъ, Козма Стойчевъ, шурей на Нуни Пѣшевъ и три дни лѣжали на мѣстото, гдѣто бидоха убити, изложени на дъжда. Сѫщитѣ андарти нападнали единъ домъ въ с. Палеоръ, но българинътъ, на когото забравихъ името му, билъ неустрашимъ, и не ги допустналъ да се доближатъ до домътъ му ; не имъ даде да си изпълнятъ желанието, както въ Емборе, а срамно и позорно се отдалечили отъ Палеоръ.

 

Попъ Димитъръ Хаджиевъ възпиталъ синоветѣ си въ голѣма сиромашия. Благой (Вангелъ) отъ Солунъ заминалъ за Русия и свършилъ по математика, Кръстю и Филипъ свършиха образованието въ солунската гимназия. Само голѣмиятъ му синъ Атанасъ, остана неграмотенъ, защото помагаше на баща си въ полската му работа. И тъй Благой попъ Димитровъ изпѝ три кървави чаши: смъртьта на баща си, смъртьта на брата си Кръстю и смъртьта на тъстътъ (бабалъка) си Къци Вринговъ.

 

Въ Кайлярско дебрецкитѣ турци бѣха най-лоши! Три турски заселища бѣхѫ на редъ: Дебрецъ, Емборе и Лька. Колчимъ ставаха турски сватби, на връщане съ булката, отъ Лъка за Емборе или Дебрецъ на три мѣста въ главната улица, щѣха да се застоятъ съ конетѣ си и съ пушкитѣ опрѣни на дѣсното си колѣно, а главниятъ сватбаринъ, югичътъ викаше имъ, велегласно: „Гяýрунунъ баши ашá, падишахънъ кълъ̀чи кескѝнъ олсýнъ”! Гъррръ, гъррръ, гъррръ!!! гърмятъ по сокацитѣ на българскитѣ комини и ги събаряха. Всѣваха страхъ въ мало и голѣмо и никой не смѣеше да излѣзи на улицата. Повтарямъ на български: „гяурина — невѣрникъ главата му навѣдена на долу, царскиятъ калъчъ остъръ да е”! Думитѣ на това изречение всѣвваха страхъ и никой абсолютно, нито мѫжко, нито женско не смѣеше да излѣзе отъ вратата си на улицата или да излѣзе и се покаже на прозорцитѣ.

 

Отъ Емборе има двама мѫжи съ висше образование, именно: д-ръ Христовъ Бѫздовъ, по медицината и Благой Попъ Димитровъ по математиката и двамата руски възпитаници. Съ срѣдно образование: Иванъ Василевъ, завършилъ образованието си въ България. Д-ръ Бѫздовъ, е лѣкарь въ България, а Димитровъ и Василевъ сѫ учители. Свършили срѣдно образование въ Солунската гимназия още покойниятъ Кръстю Попь Димитровъ, Филипъ Попъ Димитровъ и Янчулевъ. Огъ с. Биралци: Еммануилъ Ляпчевъ, а Марко Антоновъ, отъ с. Ранци. Марко Антоновъ учителствуваше въ гр. Воденъ, а Еммануилъ Ляпчевъ слѣдва въ Цариградъ въ турскитѣ училища, а сега е чиновникъ въ гр. Пловдивъ. Още единъ синъ отъ Емборе, именно, Димитъръ В. Македонски, който следваше въ кожанската гръцка гимназия и учителствуваше

 

 

26

 

дълги години въ гр. Битоля. Той е пръвъ братовчецъ на братя Христо и Никола Г. Върбенови, търговци въ гр. Плѣвенъ и благодѣтели на емборската бълг. прогимназия. Димитръ В. Македонски бѣше адвокатъ и публицисть въ ст. София. Биде повиканъ въ Св. Екзархия за главенъ редакторъ на в. „Вести” и биде убитъ отъ братска българска рѫка. . . Той владѣеше гърцкия и турския езици писмено.

 

Леринъ е престоленъ градъ на могленско—леринската Епархия, а градецътъ Емборе е вторъ престоленъ градъ на гореопредѣления митрополитъ. Въ Емборе имаше митрополитски домъ. Българщината бѣше въ положение трудно, а като се самосъзна, митрополитъ Неофитъ си обрà парцалитѣ отъ Емборе и се прехвърли въ Гърцко Блаца. Митрополитъ Неофитъ, съ рутбелията фесъ и калъча, играелъ на хорото съ дѣцата и много му се радвали християнитѣ.

 

Повтарямъ, че три учеб. год. именно: 1884/85, 1885/86 и 1886/87 азъ въ Костуръ не стѫпихъ, а фамилиярно живѣехъ въ Емборе, кѫдето и учителствувахъ. Въ Костуръ Д-ръ Диамандаки — беладие екѝмъ, родомъ албанецъ, следъ като го уволни правителството, остана въ Костуръ на частна практика [1]. Той бѣше купилъ кѫща въ Костуръ. Направилъ и параклисъ въ нея. Правителството запечата параклисътъ и тури войници да квартируватъ. Като се премѣстиха войницитѣ на друго мѣсто кѫщата биде хептенъ занемарена. Сѫщата кѫща  той бѣше подарилъ за българско училище.

 

Прѣзъ 1887—88 учеб. год. училищния отдѣлъ при Святата Екзархия пакъ ме назначи въ Костуръ, да отворя затвореното бълг. училище. Сега работата е по-другояче. Околийския началникъ, Абдурахманъ ефенди, бѣ гъркофилъ и солидаренъ съ гърцитѣ, а митрополитътъ, не даваше да се отвори училището. Българитѣ, доста изплашени отъ заканитѣ на каймакамътъ, нито единъ не си даваще подписътъ. Началникътъ ми заяви, че до като не види подписитѣ на българитѣ и не ги направи съ полицията таздикъ, нѣма да ми позволи да отворя училището, което бѣше запечатано. „Чу̀нкимъ фермансѫ̀зъ клисè яптърданѫ̀зъ ичерде”, „Ефендимъ, възразихъ му, о клисе дилъ ибадèтъ-еръ ичѝнъ. параклѝсъ гибадъръ”. „Йокъ, йокъ, бизъ гирдѫ̀къ ичерѝ, гйорду̀къ тамѫмъ клѝсе яптънѫ̀зъ, уфàкъ дъръ, емà клѝсе дъръ”. „Фермансѫ̀зъ яптърдънѫ̀зъ клѝсе, ä? „Гетéринизъ емѝръ Валидàнъ, о вакѫ̀тъ чиксанлàръ българлàръ барéмъ низамандà оту̀зъ кишѝ, о вакѫ̀тъ ачаджàксънѫзъ мектебѝ”.

 

 

1. Иеромонахъ Викторъ, свещеникъ при екзархийския параклисъ въ Орта-кьой презъ 1900 г., е неговъ синъ.

 

 

27

 

Панайотъ В. Дѫмбенски ми казà: „азъ ще отворя училището меджаненъ, (за душата си) хайде да отидемъ въ Битоля за емѝръ-намé”. Хасанъ бей ми се обѣща, че той съ Зюлфикъръ бей ще настояватъ въ Идаре-межилисъ да се отвори училището. Отидохме въ Битоля и се представихме на Никола Робевъ въ маазата му. Той ни се обѣща, че ще говори съ Валията да се издаде нуждния емиръ. „Дай пари, ми казва Дѫмбенски, за да почнемъ работа”. Азъ въ Костуръ му дадохъ 20 л. т., а настояваше още за 20 лири турски да му дамъ сега въ Битоля. Пари имаме, му възразихъ, ако не ни стигнатъ ще вземемъ отъ г-нъ Робевъ. Остави ме самъ въ Битоля и се завърна въ Костуръ. Азъ подадохъ заявлението на валията, земахъ емирътъ и тръгнахъ съ правителствената поща за гр. Корча. Снабденъ отъ Битоля съ препорѫка до Алйо бей и Орхáнъ бей въ Корча, които ме представиха на мютесарифъ-паша. Сѫщия моментално ми завѣри емирътъ и на 6 декемврий тръгнахъ за Костуръ. Въ Корча стояхъ 2 дена, дето се запознахъ съ търговеца, албански патриотъ, Йованъ Цицо Костури и синътъ му Андрей, чрезъ протестантинътъ Герасимъ, който бѣше пѫтующъ книжарь на албански протестански книги. Съ Герасима запознахъ се като учитель въ гр. Прилѣпъ. Андрей бѣше много благороденъ и високо интелегентенъ албанецъ. За тия му качества гърцитѣ убиха го въ Солунъ. За възмездие на това убийство, албанцитѣ убиха въ Корча нѣколко гърци.

 

Когато пристигнахъ въ Костуръ, околийския началникъ — каймакамътъ, бѣше заминалъ за Влахо-Клисура. Веднага заминахъ и азъ за Влахо-Клисура. Врѫчихъ на началникътъ емирътъ. Той ми отговори: „сега да подадѫтъ българитѣ заявление, ще направя и тѣхнитѣ подписи тахкикъ съ полицията и сетне ще ти позволя да имъ отворишъ училище”. Обратно въ Костуръ. Българитѣ бояха се да подпишатъ заявлеиие, за да не попаднатъ подъ гнѣва на каймакамътъ. Щомъ пристигна околийския началникъ повика ме. Явихъ му се. „Дѣ е заявлението ти и кѫде сѫ българитѣ да се яватъ лично въ полѝцъ-даиресѝ”? Отговорихъ му: „Ефендимъ, да отворя училището, и, ако нѣма ученици, тогава само по себе си то ще бѫде затворено. „Баглàрѫмъ сенѝ, та Еминé гйондерирамъ! Гидѝ фесатчѝ... ще сизинкилèръ хапусханедé ятиорлáръ Гйóрджеде”. Думитѣ на каймакамина се отнасяха за Търпо Поповски, Козма Христовъ Шапардановъ, Апостолъ Калояновъ, Коста Дамяновъ и др. които бѣха затворени въ Корча. Поради нерешителностьта на българитѣ въ Костуръ, училището въ сѫщия градъ не можахъ да отворя. Затворени бѣха и училищата въ Хрупища, Дъмбени, Смърдешъ, Косинецъ, Несрамъ, Кономлади, Загоричани и пр., а учителитѣ òтъ сѫщитѣ училища бѣха

 

 

28

 

затворени въ Корча и Костуръ. Поради това каймакамина закани ми се, че менъ ще прати въ Еменъ [1]. Това бѣше презъ учебната 1887/1888 година.

 

Свърши се 1887-88 неучебна година, която тъй трѣбва да се нарече. Заминѫхъ за Цариградъ, предадохъ сумата отпусната за отварянето на костурското училище, тъй сѫщо и №-ра на емирътъ изкаранъ за отварянето на сѫщото училище. Въ св. Екзархия постѫпи една телеграма, съ която дѫмбенци молѣха св. Екзархия да ме назначи за учитель въ селото имъ, за прѣзъ идната 1888-89 учебна година. Завърнахъ се отъ Цариградъ и отидохъ въ назначението си с. Дѫмбени, чисто българско село въ Корещата. Подканихъ кмета, аазитѣ и свещеника попъ Наумъ, наедно съ влиятелнитѣ дѫжмбенски търговци въ Костуръ, именно: Димитъръ Московъ, дѣдо Андрей Наумовъ и Лазо Караджовъ да подадятъ заявление на каймакамина за да имъ се позволи да отворятъ училището. Сѫщеврѣменно и хрупищени съ заявление влѣзнаха въ „идаре межлисъ” и тѣ подадоха го. Както дѫмбенци, тъй хрупищени молѣха околийскиятъ началникъ съ думитѣ: „каймакамъ бей, на царската милость и животътъ му, молимъ да ни се разреши да отворимъ училищата си, защото чедата ни айманя ходятъ боси по полетата и пр. и ще ги изпоядатъ змийтѣ.” За минута излѣзохме на салона. Вѫтрѣ станаха пререкания между околийския началникъ и аазитѣ: Зюлфикяръ бей, Хасанъ бей, Даутъ бей, и гръцкия митрополитъ. Стихнаха пререканията и бидохме повикани наново въ „идарето” кѫдето ни се каза: „Дувá èгинъ Султанъмязѫ̀. русаàтъ варъ, áчѫнъ мехтебенизà”. Изедна уста извикахме радостни: Алахъ Падишахамѫ̀зъ завалъ òлмасѫнъ, ефендилеръ. Владиката остана като попаренъ съ врела вода! Счупи му се гръцката мутра и демонстративно напустна идаре-межилисъ. Съ весели сърдца излѣзохме отъ хекюмата.

 

 

1. Гр. въ Арабия, кѫдето изпращаха политическитѣ престѫпници.

 

 

29

 

 

   Повторното отваряне на Костурското българско училище — 1888-89 учеб. година

 

Следъ като се отвориха училищата въ градецъ Хрупища и с. Дѫмбени, прѣзъ 1888-89 учебна год., постепенно отвориха се и останалитѣ училища изъ околията, а именно с. с. Смърдешъ, Косинецъ, Кономлади, Апоскепъ, Шестеово, Габрешъ, Блаца, Черешница, Загоричани, Бобища, Мокрени и Горенци. Оставаше затворено само костурското училище и това въ с. Несрамъ.

 

Въ гр. Битоля, една българка, която имала достѫпъ да влиза въ харема на битолския Вали-паша, тя колено преклонно молила се на пашата да позволи да се открие на ново училището въ Костуръ. Покойния Николаки Робевъ, като членъ заседатель въ идаре межлиси, отишълъ при тахрирь — кятипи на Вали паша и намѣрилъ номера, съ който бѣше издаденъ емирътъ за костурското училище. Това стана на 4-и декемврий 1888 гор. ст. стилъ. Валията предписалъ тогава на костурския каймакаминъ да се отвори запечатаното училище на костурскитѣ българи.

 

Съ откриването на училището, пристигна иеродяконъ Григори Бейдовъ, а за главенъ учитель биде назначенъ Апостолъ Димитровъ Грежовъ, отъ с. Дъмбени.

 

Понеже по-голѣмата часть отъ учащитѣ се бѣха отъ селата изъ околията, по молбата на костурскитѣ българи, Св. Екзархия откри къмъ училището и пансионъ. Докакинъ на пансиона бѣше иеродяконъ Григорий Бейдовъ. Много разточителенъ човѣкъ бѣше иеродяконъ Григорий. Пансионскитѣ суми повѣрени нему, отъ Св. Екзархия, ги злоупотрѣби— изигра ги на комаръ, съ беоветѣ: Мимтазъ бей, Мазлонъ бей и пр., и така зачерни себе си и престижа на Св. Екзархия. Мѣсари, касапи, фурнаджии, бакали и млѣкари искаха паритѣ си. Св. Екзархия повторно изпрати суми да се изплатятъ борджоветѣ. Иеродяконътъ уволненъ, замина за Ссфия. Св. Синодъ настани го за игуменъ въ единъ монастиръ около София, обаче, и тамъ я оплѣска и избѣга въ Цариградъ и стана ексомотъ-потурнякъ — потурчи се. Преоблѣченъ на ефендия съ колицата на главата, единъ день, се явилъ предъ единъ косинченецъ, шкембеджия и му казалъ: „познавашъ ли ме кой съмъ азъ”? „Не те познавамъ, ефенди, отъ кѫде ще те зная, сега те виждамъ за пръвъ пѫть” — каза му нашия българинъ, — „Азъ съмъ Бейдовъ”! — „Истайфурла ефенди, нашия Бейдовъ не бѣше такъвъ, той имаше шапка на главата, символъ на християнския клиръ, имаше расо и пр. пр., а ти си мусулмански

 

 

30

 

ефендия!” — Познавашъ ме, ала се преструвашъ.” И шкембеджията и ефендията отъ с. Косинецъ, съселяни, българи! Потурчи се Бейдовъ и стана недостоенъ синъ на църквата и народа ни!

 

Училището въ градъ Костуръ биде за пръвъ пѫть отворено отъ Георги Динковъ Друзиловичъ, което просѫществува само нѣколко седмици, отъ 1870 г. Официялно, съ царски емиръ, отвори се презъ учебната 1882-1883 г. отъ Златко Каратанасовъ, родомъ отъ с. Бобища, по настоящемъ свещеникъ пенсионеръ въ с. Кирилово — преславска околия. Презъ 1883-84 г., на мѣстото на уволнения иеродяконъ Григорий Бейдовъ, Св. Екзархия назначи за учитель, Търпо Ив. Поповски. Покойния икономъ Търпо Ив. Поповски, въ мирѣ учитель Търпо Ив. Поповски, Богъ да го прости, бѣше народенъ човѣкъ. Съ благо сърдце, и добродушна душа — достоенъ служитель на свѣтата ни църква и добъръ работникъ на Христовата нива. Следъ тѣхъ постѫпиха учителитѣ: Апостолъ Димитровъ Грежовъ, родомъ отъ с. Дъмбели, Наумъ Темчевъ, отъ с. Загоричане, Ив. Лимончевъ (почина презъ 1897 г. въ Костуръ и го погребахме въ с. Апоскетъ), Ив. Нелчиновъ, Александъръ Маджаровъ, Никола Пасховъ и четирмата отъ гр. Охридъ, Андрей Христовъ, отъ Велесъ, Павелъ Христовъ, отъ Битоля, Кирилъ Янковъ, отъ Дебрецъ, кайларско, Ив. Чековъ, отъ Екшису, Михаилъ Николовъ, отъ Бобища, Аристидъ Дамяновъ, отъ Черешница, Константинъ Ципушевъ, отъ Щипъ. Основното училище презъ 1898-903 г. се рѫководѣше отъ учителкитѣ: Султана, отъ гр. Солунъ и една учителка имего ѝ забравихъ; тя бѣше отъ Битоля. Отъ 1903 г. до 1908 г. училището бѣше затворено. Следъ 1908 г. учитель въ костурското училище е билъ Дамянъ Илиевъ, отъ с. Загоричани.

 

Моля господата: Наумъ Темчевъ, Аристидъ Дамяновъ, Дамянъ Илиевъ, Константинъ Ципушевъ и др. живи труженици — учители на костурското училище, да допълнятъ съ своитѣ спомени историята му, която трѣбва да завещаемъ на тѣзи, които идватъ следъ насъ. Азъ съмъ старъ и немощенъ, Не мога да дамъ едно пълно и всестранно описание за развоя на учебното дѣло въ тая наша alma mater. Задоволявамъ се да повторя, че виновници и апостоли на нашето костурско възраждане сѫ плеадата македонски синове, въ главе

 

- незабравимия народенъ просвѣтитель Георги Динковъ Друзиловичъ, който пръвъ презъ 1869 г. отвори българско училище въ с. Загоричани. Образованието си получилъ въ солунската гръцка гимназия, която завърши. Продължилъ образованието си въ духовната гръцка академия на о-въ Халки. Искатъ да кажатъ, че билъ приелъ и монашески санъ. По препорѫката на цариградското руско посолство, замина за Одеса, дето добилъ висше образование.

 

 

31

 

Неговитѣ родители бѣха отъ с. Друзилово—Воденско. Баща му взелъ участие, като революционеръ въ грьцката завѣра — Негушкото възстание, а следъ изгарянето на с. Друзилово и други села изъ Дурла планина, преселиль се въ Солунъ и отворилъ презъ 1852 г. българска печатница, а неговата дъщеря Славка, отворила презъ 1866 година първото българско училище въ Солунъ; Търпо Ив. Поповски, отъ Косинецъ, свърши презъ 1868 г. VI класъ на гръцката гимназия въ Фенеръ — Цариградъ, а презъ 1869 год. следва курса на фенерското българского училище. Учителствувалъ е въ Воденъ, Косинецъ, Дъмбени, Костуръ, Корча. Ако паметьта не ме лъже, презъ 1893 г. се рѫкоположи за свещеникъ и редъ години бѣше екзархийски намѣстникъ въ Леринъ, Костуръ, Воденъ, Кичево, Хрупища и Ресенъ;

 

- Петъръ Д. Орловъ, отъ с. Бобища, свършилъ педагогическия курсъ на „Запионъ Схолио” въ Атина. Учителствува като учитель въ градъ Прилепъ, Бобища. Загоричани, Битоля и др. Умрѣ нещастника въ голѣма мизерия, презъ 1920 година въ София.

 

- Калугера Герасимъ, отъ Търсие бѣше атонски възпитаникъ (на рускитѣ монаси), отвори първото училище въ родното си село. Костурския митрополитъ го уби вѣроломно.

 

Къмъ горнитѣ народнии просвѣтители, които първи хвърлиха семето на националното просвѣщение, трѣбва да спомена и за други единъ народенъ будитель, който подготви идването на костурското възраждане, а именно:

 

- архимандрита Павелъ Симовъ, отъ с. Б. Блаца. Свършилъ Халкийската духовна академия, той стана още като ученикъ поборникъ за народа. „Познай себе си”, казвалъ и училъ новопостѫпващитѣ българчета въ сѫщото училище. Като дяконъ придружи Антимъ I-ви въ видинската епархия. Произведенъ въ архимандритъ той, презъ 1876 гобикаляше костурската епархия и чрезъ черковната проповѣдь събуждаше съзнанието на заспалия народъ. Постояненъ спѫтникъ изъ Костурско на Георги Динковъ и двамата едновременно напустнаха околията.

 

Настѫпъть за отваряне български училища изъ Костурско бѣ подетъ и съ създаването на родно духовенство. Презъ 1872 г. рѫкоположиха се въ Цариградъ български свещеници за Загоричани - Димитъръ Топаловъ, Бъмбоки - Козма Митовъ, сестринъ синъ на Павелъ, Бобища - Костантинъ Поповъ, Блаца - Константинъ Джоговъ. Тѣхното появяване изъ енориитѣ си вбѣси костурския митрополитъ, който нареди изъ горнитѣ села да не се допускатъ въ черквитѣ. Загорицкия свещеникъ Димитъръ Топаловъ изпи най-горчивага чаша, поднесена му отъ Никифоръ: — жена му, дъщеря на гъркоманския свещеникъ Константинъ, отказа се отъ неговото съпружество и се прибра при баща си. Отъ проявения къмъ него мораленъ гнетъ, разболе се

 

 

32

 

и умре. Загорицкитѣ гъркомански свещеници отказаха да го погребатъ. Загорицкитѣ българи, начело съ селския епитропъ Симо Кировъ, Динето Пандовъ, В. Минасовъ, Митошъ Кировъ, довеждатъ въ Загоричани за да извършатъ погребението българскитѣ свещеници отъ с. с. Бобища, Бомбоки, Блаца, които извършиха погребението, обаче, опѣлото стана на гробищата. На втория день отъ погребението пристигна и косинския свещ. Захари, който извърши една упокоителна молитва върху гроба му.

 

Още съ първото отваряние на български училища изъ Костурско, замисли се и основаванието на българска община въ Костуръ, която да бѫде стежеръ на народния подемъ. За председатель на първата българска обшина въ Костуръ е побългарения албанецъ лѣкарь Диаманди, ксйто презъ 80 година отъ миналия вѣкъ, купилъ сѫществующето българско училище въ Костуръ и бѣше станалъ центъръ за българшината изъ Костурско. Следъ него, съ отварянието презъ 1882-83 г. училището въ Костуръ, за председатель на настоятелството и общината стана Панайотъ В. Дъмбенски. Замѣсти го Янко Верговъ, до като презъ 1890 г. Св. Екзархия изпрати духовно лице, въ лицето на иеромонехъ Сава Цековъ, отъ с. Загоричани (Реисъ рухание джимиети). Следъ неговата смърть биде назначенъ икономъ Търпо Ив. Поповски, родомъ отъ с. Косеницъ; архимандритъ Козма Пречестански, свещеникъ Никола Шкутовъ, отъ с. Броди и свещеникъ Григори П. Димитровъ. Илинденското възстание завари последния въ Костуръ и сарафитѣ евреи: Аврамъ и Менахето криеха го за да не бѫде убитъ отъ турцитѣ. Следъ възстанието костурската община бѣше преобъната въ митрополия и за управници на епархията се редѣха архимандрититѣ: Методи, Иларионъ и Панаретъ, отъ Воденъ, Лозенградъ и Рѣсенъ.

 

Други заслужили въ Костурско учители сѫ: Козма Христовъ Шапардановъ, отъ с. Б. Блаца, който учителствуваше презъ 1877-78 г. въ гр. Фере, а до 1883 г. изъ тогавашната Източна Румелия. Отвори презъ 1883-84 г. училището въ с. Смърдешъ. Константинъ Дамяновъ, тоже отъ с. Б. Блаца, който е учителствувалъ въ селата: Б. Блаца, Черешница, Бобища, Кономлади, Зелениче, Смърдешъ, Леринъ и др.; Константинъ Шапкаревъ, въ с. Горенци, Константинъ Пандовъ, родомъ отъ Команичево, учителствувалъ въ родното си село и въ гр. Костуръ.

 

Въобще всичкитѣ учители въ Костурско работеха съ присърдце за учебното дѣло, на пукъ на гръцкитѣ владши въ гр. Костуръ и на гъркоманитѣ изъ околията.

 

Издигътъ ни бѣше благословенъ, мечтитѣ ни отчасти бѣха изпълнени. Всички, съ весели сърдца, работѣхме за доброто на нашия народъ. Стремехме се, чрезъ просветата,

 

 

33

 

да разсѣемъ заблудата у нашитѣ българи-гъркомани, по отношение подчиненостьта имъ къмъ гръцкитѣ владици и цариградски патриархъ и успѣхме.

 

Балканската война изкопа гробътъ на Македония, и на Тракия. Ако не бѣше се обявила балканската война, Македония щѣше да бѫде автономна, обаче, гърцитѣ и сърбитѣ ни напакостиха смъртно. И тъй нещастна Македония попадна отъ трънъ на глогъ ! — на сърби и гърци...

 

Гърцитѣ наричани и Данайци отъ името на царя имъ египтянина Данай, още около 1572 год. пр. Христа, останали подли, пословични и лукавци! . . . За тѣхъ и най-великия отъ латинскитѣ поети, а именно Вергилий, (Публии Маро 69 год. преди Христа) между другото, се произнесълъ по най-ясенъ начинъ: „timeo danaos et dona ferentes” (боч се отъ гръкъ и когато ме дарява)!... (ϕοβουμαι τοὶ ἐλληνα καὶ ὃτον μέ δωροκηεῖ  . . . ) Доказано е, гърцитѣ сѫ подли, лукави и морски пирати! Съ тѣхъ не можешъ се разбери! Ако не си гръкъ си варваринъ (πᾶς μή Ἔλλην βάρβαρος). Демостенъ гръцкия ученъ, нарече македонския царь Филипа, варваринъ. А сега не се срамятъ да казватъ, че македонцитѣ сѫ гърци — вулгарофони (Βουλγαρόϕωνοι). Изрично казва историята :

(понеже Филипъ премного обичалъ гръцкия езикъ, затова го въведе и въ палата си). Ако македонския царь Филипъ бѣше македонецъ-гръкъ какъ можа да се твърди, че въведе елинския езикъ въ палатътъ си? Не, не! Гърция е бивала подвластна на македонското царство, а Македония никога не е била под властна на Еллада.

 

Когато ставаше преселението на народитѣ, славянитѣ, отъ III-й вѣкъ до VII-й вѣкъ нахлуваха въ Европа. Тукъ на Балканския полуостровь тѣ, като преминали Дунава, отзоваха се (пристигнаха) чакъ въ Пелопонесъ. Ето гърцитѣ, самитѣ гьрцки историци казватъ: „Εσλαυῴθει πάσα ἡ χῴρα καί γἑγονε βάρβαρος” (се пославенчи цѣлата страна и стана варварска). Историцитѣ казватъ:

(а и днесъ Епиръ и Тесалия почти и въ Пелопонесъ скити (славяни) обитаватъ. Като намѣриха гъркини съ черни очи се женили за тѣхъ и постепенно ставали гърци. Проникнали славянитѣ даже и въ Пелопонесъ. Самитѣ гръцки историци свидѣтелстуватъ това. Славянитѣ прости, некултурни. неграмотни, полегка-лека, медленно, се стопиха въ Гърция и станали еллини.

 

Македонцитѣ, обаче, се придържвали и никакъ не се женили за гъркини. Срамно било за единъ македонеиъ да се ожени за гъркиня. Македонцитѣ сѫ едно племе отъ четиридесетѣхъ трако-илирийски племена. Македонското

 

 

34

 

племе велика роль играе въ историята. Романитѣ сѫ трако-илирийци, ала се поримчиха, само македонцитѣ и албанцитѣ не сѫ поримчени. Македонцитѣ първо се пославенчили и сетне станали българи, разбира се, отъ името на нашитѣ завоеватели. Гърцитѣ, нито македонцитѣ, нито албанцитѣ можели да ги погърчатъ и еллинизиратъ.

 

Има и други учители, на които горе не спомѣчахъ имената имъ:

 

- Костантинъ Количевъ, отъ с. Каманичево — долнята махала, а учителствуваше, като български учитель, въ горнята махала. Той завърши образованието си въ солунската гимназия. Димитъръ Д. Розовъ и Георги А. Тенекеджиевъ, сѫщо завършили гимназиалното си образование въ солунската гимназия. Димитъръ М. Розовъ учителствува дълги години въ нашето село Бобища, сѫщо и Георги Ат. Тенекеджиевъ една-двѣ години учителствува въ селото ни. Въ с. Несрамъ учителствуваше учитель Ризовъ, сѫщо солунски възпитаникъ. Свещеникъ Георги попъ Наумовъ, въ І. мирѣ, учитель Георги П. Наумовъ една-две години, учителствува въ с. Бобища, по настоящемъ енор. свещеникъ въ с. Акъмехметъ (с. Здравецъ) Ески-Джумайско. Той въ с. Загоричани получи първоначалното си образование, а сетне се е училъ въ костурското еллиниконъ схолионъ.

 

- Покойниятъ Апостолъ Калояновъ се е училъ въ гр. Одринъ и владѣеше турския езикъ писменно. Дълги години учителствува въ градеца Хрупища и много му се радваха хрупищени. Подиръ него въ Хрупища учителствуваше Анастасъ Маджаровъ, отъ гр. Охридъ и бѣше добъръ пѣвецъ. Никола Цицовъ, свършилъ семинарията въ Одринъ или гр. Самоковъ, учителствува и той въ Костурско, понастоящемъ е свещеникъ въ Романия, Добричко, родомъ е отъ с. Команичово. Свещеникъ Златанъ Каратанасовъ, въ мирѣ Златко Янакиевь Каратанасовъ, първоначално се е училъ въ селото си Бобища на гръцки, завърши ІІІ-класното елинско училище въ Влахо-Клисура и сетне две години, именно: 1875 и 1876 год. въ гр. Прилепъ и свърши IV-й класъ въ времето на педагога Иосифъ Антоновъ Ковачевъ, отъ гр. Щипъ, директоръ на прилепскитѣ училища, който ни приготви да бѫдемъ учители звукари, да откриваме буквитѣ на ученицитѣ по новата педагогическа метода — звучната метода.

 

Преди да отида въ гр. Прилепъ 1873 и 1874 години се учехъ на български въ селото ни Бобища, при учителствуването на покойния учитель Петъръ Д. Орловъ. После отидохъ въ гр. Прилепъ (1874-75 и 1875-76 година). Учителствувахъ, следъ завръщането ми отъ Прилѣпъ, 1876-77 учеб. год. въ с. Прекопана. Прекопана по това време административно подлежеше на костурската околия. Сетне мина подъ леринската околия. Въ с. Бобища учителствувахъ двѣ години, именно: 1877-78 и 1878-9 учеб. години. После

 

 

35

 

въ гр. Прилепъ две години учителствувахъ, именно 1879-80 и 1880-81 г. Презъ 1881-82 г. учителствувахъ въ гр. Биголя. Главенъ учитель бѣше покойниятъ Григоръ Пърличевь, атински възпитаникъ, свършилъ университета по медицината. Колеги на покойния Григоръ Пърличевъ бѣха още Тодоръ К. Таневъ, отъ гр. Велесъ и Наумъ Маймуковь, отъ гр. Битоля, руски възпитаникъ, а втория. Т. К Таневъ, свършилъ габровската гимназия. Главна учителка въ гр. Битоля бѣше г-ца Веля Живкова, сестра на министъръ Никола Живковъ. Въ отдѣленията имаше и двама учители: Чашковъ и Стойчевъ. Азъ рѫководехъ всецѣло ІІІ-то отдѣление и преподавахъ Законъ Божий въ IV-то отдѣление и І-й класъ, краснописапие и пѣние. Битолската прогимназия не бѣше пълна, имаше само I-ий и II-ий класове. Въ II-ий класъ следваха между другитѣ и двамата ученици: Антонъ Атипармаковъ отъ Охридъ и Андрей Ляпчевъ отъ гр. Рѣсенъ.

 

Презъ 1901 година, когато бѣше председатель на костурската община, свещеникъ Никола Шкутовъ, поради стеклитѣ се политически обстоятелства, самъ, безъ общинския съветъ, назначаваше учителитѣ изъ околията. Организацията се противопостави и поиска учителскитѣ назначения да станатъ по представения отъ нея списькъ. Единъ младъ учитель, отъ с. Джупанища, на име Пандо Сидовъ, не се покори на назначението отъ свещ. Шкутовъ. Единъ пазаренъ день, по нареждание на организацията, яви се предъ свещ. Шкутовъ, изкара револвера си и гръмна да го убие. Куршумътъ се заби въ десната плешка на рѫката му. Свещеникътъ пада подъ масата, а учительтъ офейка. Писаха ми отъ костурскага община да отида въ Костуръ. Оставихъ енорията си и училището въ Горенци и отидохъ въ Костуръ. Азъ станахъ замѣстникъ на отца Шкутова, а той замина за Цариградъ да се цѣри и вече не се завърна въ Костуръ. Азъ тъкмо шесть мѣсеца стояхъ председатель на общината и после свещеникъ Григорий П. Димитровъ доде и ме замѣсти. Фамилията и семейството на отца Николая Шкутовъ се дигнаха отъ Костуръ и си заминаха. Свещ. о. Григорий П. Димитровъ е родомъ отъ гр. Кавадарци.

 

Въ началото на 1888-89 учеб. година бѣхъ премѣстенъ въ с. Дѫмбени, чисто бьлгарско село, което имаше около 230 кѫщи и учителствувахъ двѣ години: 1888-89 и 1889-90 години. Всичкитѣ училища въ Костурско бѣха затворени, защото каймакамътъ бѣше гъркофилъ — близъкъ приятель на костурския митрополитъ. Ние отъ с. Дѫмбени, начело съ първенцитѣ: Лазо Караджовъ, Андрей Наумовъ, Димитъръ Московъ, кмета и азаларитѣ, подацохме заявление на каймакамина да ни позволи да отворимъ училището. Той пожела да види учителя. Азъ съ една тахмина изпречихъ му

 

 

36

 

се и казахъ: „Кайманамъ Абдурехманъ ефенди, кулунузъ”. „Варъ ми диплома таздикли”? „Еветъ ефендимъ, моарифъ комисионъ Манастъръданъ съ комисията наедно имтиянъ ети бени”. Моалимъ, не мактебъ ачаджаксънжзъ. „Иптидай мектебъ, ефендимъ”. Хайде, рухсатъ ачънѫзъ”. Г-нъ Лазаръ Караджовъ му каза: „ефендимъ: змийтѣ въ полето и въ гората ще ни ги изпохапятъ дѣцата! Бинъ яша Султанѫмѫзъ, Падишахамѫзъ”. Следъ насъ се представиха хрупищени съ учителя си и на тѣхъ имъ позволи да отворятъ училището си и въ последствие се откриха всички училища въ Костурско. Гръцкиятъ костурски митрополитъ остана като гръмнатъ отъ веда-гръмъ. Ще кажа золумитѣ на турскитѣ спахии, мюлтезимитѣ. Омеръ ага отъ с. Света-Недѣля бѣше закупилъ десетъкътъ на с. Дѫмбени. Съблече мисиритѣ, написани на нога на половина съ стопанитѣ имъ. Единъ дѣдо Иванъ Манговъ явно говорѣше за золумитѣ; Омеръ-аговитѣ слуги-органи посрѣщатъ го въ мѣстностьта „Берикъ”, когато се връщаше отъ Костуръ и го насолихѫ тъй тежко, щото на тезгяхъ го взеха домашнитѣ му и съседитѣ му и доведоха съ малка душа въ селото. „Синанъ и Бекиръ ме биха и ми взеха животътъ”. Нищо не направиха домашнитѣ му, защото той почина и туй то. Всички трепераха отъ тѣхъ.

 

Отъ с. Дѫмбени бѣхъ премѣстенъ въ родното си село Бобища. Три год. учителствувахъ: 1890-91, 1891-92 и 1892-93 год. Селото ни не бѣше се отказало отъ Вселенската патриаршия. Новорѫкоположения въ Цариградъ свещеникъ, Никола Маркуловъ, доде си въ селото ни. Всички единодушно отхвърлихме името на костур. митрополитъ и подадохме, на надлежнитѣ мѣста, заявления за припознавание Св. българска Екзархия.

 

Въ селото ни падаруваше единъ арнаутинъ — „черното и лошо арнаутче”. Не искаше да се махва отъ селото ни. Съселянинътъ ни Кольо Вълчковъ, следъ черковния отпускъ, осѫждаше селенитѣ за дѣто не го изгонватъ. Падарътъ, скритъ въ камбанарията, го чу какво говорѣше за него предъ селянитѣ. Той бѣше воденичаръ, и, когато той на пода брашното събираше, падарѫтъ гръмна, уби го и падна съ главата въ брашното; възседна кобилата му и хайде въ Албания. Умрѣ човѣкътъ, а жената му и престарелитѣ му родители останахѫ на никѫде. Падарътъ съ кобилата му, никой не отиде да го търси. Презъ 1894-95 год. до 1898-9 г. бѣхъ главенъ учитель въ с. Загоричани. Допълнителни учители ми бѣха Хараламбий Доревъ, родомъ отъ гр. Ресенъ и Христо Узуновъ, родомъ отъ Загоричани. Учителка : Ангелина Бонева, която втората година биде назначена въ Хрупища. Подиръ нея учиталки въ Загоричани бѣха: Константина Дукова и Василка Касова. Въ Загоричани

 

 

37

 

имаше 7 свещеници: Свещ. попъ Иаковъ, свещ. попъ Анастасъ, свещ. попъ Георги „Чанака” нареченъ на името на гръцкия андартинъ „Чанака”, свещ. Стефанъ, свещ. Георги Наумовъ, младия свещ. Анастасъ и свещ. Григорий попъ Наумовъ. Младиятъ попъ Анастасъ, отъ с. Загоричани, зовеха го „Ингилизъ” Папасъ, защото бѣше кьосаракъ и много ревнитель на гърцизма. Той, попъ Анастасъ, съ Илко попъ Анастасовъ написаха едно докачително писмо противъ Султанската държава, на български езикъ. Отива Ингилисъ папасъ въ кѫщата, гдѣто квартируваше българската учителка, Ангелина Бонева, и го тури задъ иконата, гдето щѣше да извършва водосвѣтътъ. А Илко отива въ Костуръ и тамъ скроили съ гръцкия митрополитъ да заставатъ полицията да направи обискъ въ жилището на Бонева. Намира полицията писмото, което бѣше сложено задъ иконата и повиква всички записани въ писмото загоричени, а тъй сѫщо и учительтъ Хараламби Доревъ и едно лице на име Карататовъ. Търсиха лицето Карататовъ въ Загоричани, обаче такъво лице подъ подобно име нѣмаше, а то съмъ билъ азъ. Сбъркали намѣсто да пишатъ Каратанасовъ, тѣ писали Карататовъ. Държаха ги хората въ Костуръ и нищо не излѣзе; имъ взѣха порѫчитали, мутабери хора отъ Загоричани, и ги пуснаха. Разбраха и въ хукюмата че е япма и ги освободиха, а Карататовъ никой не знаеше кой е и тъй азъ не попаднахъ подъ тая категория лъже-комити „Замѫчила се планината и родила мишка”!

 

Започна най-сетне борбата съ свещеницитѣ. Попъ Стефанъ, попъ Иаковъ, попъ Георги попъ Наумовъ и попъ Григорий п. Наумовъ станаха български свещеници и минаха подъ ведомството на Св. Екзархия; попъ Анастасъ Старий, попъ Георгий Стария — „Чанака” и „Ингилисъ папасъ” — свещ. Анастасъ младий—останаха подъ ведомството на Патриаршията. Служеха подъ редъ („Мунавебе”). Долу, въ голѣмата църква еднитѣ, а горе, въ дветѣ малки параклисни църкви, другитѣ. Горе, въ женското отдѣление на църквата, имаше два параклиса. Храмовия прадзникъ на голѣмата чърква бѣше „Въведение Богородично, а горе единия параклисъ св. Иоанъ Предтеча, а другия — св. Николай.

 

Подъ редъ служеха горѣ и долу.

 

Ето какъ стана отказванието отъ Патриаршията: попъ Георгий попъ Наумовъ, най-после, се реши и на Иордановъ день („Водици”), на всеуслишание, предъ всичкитѣ христиани, спомена името на Негово Блаженство Екзархъ Иосифъ. Гръцкитѣ свещеници, като ухапани отъ змия, избѣгаха отъ олтаря и вънъ отъ църквата. Ние излѣзохме на Великия водосвѣтъ на „Голѣмата чешма”, а гъркоманитѣ на „Алчевата” — на край селото чешми. Тъй се

 

 

38

 

разреши отказването на голѣмото село Загоричени, което броеше около 600 кѫщи. Зашото хората казваха ако не искатъ поповетѣ да произнасятъ святата Екзархия, ще рѫкоположатъ учительтъ Златко Каратанасовъ. Свещ. Георги попъ Наумовъ послуша волята на христианитѣ и всичко се свърши.

 

Турскитѣ золуми надъ Бобища и Загоричени. Севастополската война почна презъ 1853 год. и се свърши въ 1856 год— три години продължи. Размирно време бѣше въ турската държава. Въ Костурско върлуваха две чети: Али Зотъ съ 36—40 четници и Коста Рели съ толкова четници. Али Зотъ слиза и забира отъ воденицата Митрето Сарковъ Гергановъ отъ нашето село Бобища да му кажи кѫщата на Кочето Коковъ — доста заможенъ млѣкарь въ Цариградъ. Счупиха вратата съ топории, туриха глашатай да вика: „Ние додохме за кѫща та на Кочето Коковъ, никой да не посмѣе да гърми, защото сетне отъ 4-тѣ страни ще подпалимъ селото и ще го изгоримъ.

 

Жената на Коковъ хвърли бинликътъ съ дървеното масло надъ покривътъ на „ергецката чешма” и се счупи на парчета. Харамиитѣ помислиха, че тя хвърлила паритѣ и презъ това време избѣга презъ прозореца синъ ѝ Димитъръ. Гърмели четницитѣ, но неможали да го застрѣлятъ. Той избѣга ужъ на полето, а се върна и се скри въ кѫщата на Манолъ попъ Христовъ. Дадоха голѣми мѫки на жената, а тя имъ предложи нанизътъ си и казала, че нѣма пари, а паритѣ сѫ у мѫжа ѝ въ Цариградъ. Дигнаха дветѣ ѝ деца: 9-годишното момиче и 7-годишното момче. Али Зотъ навлезе въ селото и викаше на Коста Релъ въ корията: „Ггй оре Коста, ггй” Кочето не проводи пари отъ Цариградъ, а казалъ: „нека ги варятъ и ядѫтъ”! Единъ арапинъ обезглави дветѣ деца.

 

Ами въ Загоричане какво чудо станало!!! Слизатъ отъ гората дветѣ чети и право въ училището. Събраха всичкитѣ ученици и учителитѣ. Учительтъ се наричалъ: Ташето отъ с. Горенци и единъ допълнителенъ учитель. Закараха ги надъ „З-тѣ дѫбички”. Камбаната заби на тревога. Хората изъ полето, мѫже и жени, копаяха мисиритѣ — гърляха ги. Гледатъ въ селото да има нѣщо пожаръ, нѣма; сетне забелезаха какъ ги каратъ децата имъ къмъ „Върбица” — въ „Дива череша”. Излезнаха 2—3 маскирани лица, които били отъ селото Прекопана и отдѣлиха около 40—50 богати дѣца. Другитѣ съ допълнителния учитель ги върнаха назадъ въ селото. Заробенитѣ откараха, наедно съ Ташето, на „Вичъ планина”. Държаха ги, храниха ги до когато бащитѣ имъ проводиха пари отъ Цариградъ да ги откупатъ. Полицаджията Кирчето, далъ 70—60 лири турски за сина си Михаилъ — Миката”. Всички: кой 30 лири турски, кой 40,

 

 

39

 

кой 50 лири турски и пр. си освободиха децата отъ душмански рѫце. Али Зотъ ималъ душеприказчикъ — психопеди, който носилъ вургето съ паритѣ. Подиръ време, къмъ края на Кримската война, ги нападнаха войскитѣ и ги избиха, а той, който носилъ паритѣ се ранилъ на краката и влѣзълъ въ единъ хралупатъ букъ и тамъ умрѣлъ. Планината, гдето ги побѣдиха се казва „Мурикъ”. Сиромахъ Тушо съ 7 магарета носелъ дърва да ги продава въ Клисура. Опитва изгнилия хралупатъ букъ и намисля да го свали и разцѣпи. Когато отворилъ една доста голѣма дупка съ топорътъ си, показали се кокали, свирка, ножъ и хайде и пари. Той събралъ всичкитѣ пари, купилъ си 7—8 конье и пренасялъ търговскитѣ стоки въ гр. Костуръ и Клисура. Хората го нарекли: Тушо Турнибуковъ.

 

Трима бегове: Даутъ бей, Мазламъ бей и Орханъ бей закупиха десетъкътъ на Загоричани. Додоха да събиратт въ Загоричани „нагдието”: грозде, мисири, бобъ, диньи, ленъ, конопъ, орѣхи и др. Отсѣднаха въ Христо Белчовия ханъ. Всичкитѣ хора си плащатъ нагдие параси. Доде единъ дѣдо Наумъ Костандовъ да плаща. Запита секретаря на беговетѣ Танасаки — гъркъ: „Колко е моето нагдие”? Той му казва: „13 лири турски и нѣколко гроша. Отъ какво сѫ да ми кажишъ”. Орханъ бей, както пиеше ракията си, извика му: „Гелъ, дѣдо, да ти кажемъ отъ какво сѫ. Зема мастилницата си (каламарътъ) и го цапна силно по челото, пукно се то и бликна кръвь. Стана пияния бей седна на отурака и отъ прозорецътъ извиква силно на хората изъ улицата: „Чабукъ паралари гетиринъ, зеръ юкчузъ да аларѫмъ, катъръ да алѫрѫмъ, карѝ да алѫрѫмъ”. Даутъ бей бѣше уменъ човѣкъ, казва по арнаутски на Мазламъ бей: „Гре оре” и станаха зеха си мешиненитѣ дисаги пълни съ бѣли меджидиета и турски лири и си отидоха. Ето зулумитѣ надъ българскитѣ села отъ тѣзи беове—царчета въ Костурско. Отъ Загоричани бѣхъ премѣстенъ въ с. Мокрени. Изгонихме леринския митрополитъ, който бѣше рѫкоположилъ попъ Георгий и гъркоманина Атанасъ за свещеници. Не го допуснахме попъ Атанасъ да влезне въ черквата до служи, а после изгонихме и митрополита и вече не смѣеше да стѫпи въ селото. Мокрени мина подъ лоното на св. Екзархия. Нощно време турци отъ с. Кунуй, нападнаха кошара съ овци. Откараха ги. Стопанинътъ съ кучетата прогони турцитѣ, оттърва овцитѣ, но той биде убитъ не мѣсто. Цѣлото село оплака убития младежъ.

 

Като бѣхъ учитель въ с. Мокрени, сѫботенъ день, подиръ обѣдъ, доде въ училището лошия стражарь, Черния Усеинъ и ме вика да отидемъ въ гр. Влахо Клисура, при мудуринътъ. Мокрени е не далечъ отъ Клисура, на северъ въ полето, при монастиря „Пресвѣтая Богородица”. Селото

 

 

40

 

отстои около 10—15 минути отъ него. Стигнахме въ Клисура съ половинъ душа. Студено време бѣше. Въ „заптие одаси” намѣрихъ Лазаръ попъ Трайковъ съ едно момче 19—20 годишно, битолчанче „Познавашъ ги тия харсѫзи”? ме пита заптието. „Отъ где да ги знамъ, сега ги виждамъ”, при все, че Лазаръ попъ Трайковъ ми бѣще ученикъ въ ІІІ-то и ІV-то отдѣления. Казахъ си, тукъ има нѣщо, ама добъръ е Господь! Мудуринътъ и секретарьтъ му, Алитъ ефенди, ги нѣмаше. Не мина половинъ часъ, доде секретарьтъ. Заптието Усеинъ взе да ги мъмри: „кераталаръ, не седите мѫдро, а ни карате въ таково лошо време да бродимъ пѫтищата”, Лазаръ П. Трайковъ отвърна му: „плаща ти Султанътъ, за да ходишъ, да му вършишъ работата”.

 

Отидохъ въ мудурската стая. Секретарьтъ ми каза: „Има тука да разгледашъ писма: музуръ и мубиръ”. Азъ ги разгледахъ внимателно и казахъ на секретаря: „билдии ме кадъръ” ще ги разгледамъ и отдѣля”. Той ми каза; „3ащото те знамъ, че си вѣренъ и честенъ, за това тебе викамъ. Румънскиятъ учитель Никола Начевъ щѣхъ да го викамъ, ала на него вѣра не давамъ”. „Бѫди генишъ ефендимъ азъ ще извърша работата. Почнахъ да отдѣлямъ компромитиранитѣ писма отъ невиннитѣ. Музиритѣ книжа ги оставихъ, а „мубиритѣ” ги затворихъ въ пликътъ и му ги дадохъ. Музиритѣ не ги турихъ въ пликъ. Отворихъ едно тефтерче и гледамъ пароли и други забележки. На единъ листъ нарисуванъ имаше печатъ съ следното съдържание: „Революционенъ комитетъ — Костурско”. „А, нѣмалъ работа си играелъ съ макаритѣ”, казахъ на секретаря и небрежно го захвърлихъ на масата. Прегледахъ книжата и сбогомъ казахъ на секретаря. Спуснахъ се въ селото ми Бобища и веднага при Никола Емануиловъ Розовъ. Скоро, казвамъ, възседни катърѫ си (мъската) и върви въ Костуръ. Работата е опасна. Разправихъ му подробно. Утре ще закаратъ Л. П. Трайковъ въ Костуръ; да турите хора на пристанището Позери и Долцу, които да подкупатъ стражаритѣ и имъ взематъ писмата, които не сѫ поставени въ пликъ, заедно съ тевтерчето. Никола Е. Розовъ замина за Костуръ и съ съдействието на учителя Павелъ Христовъ, успѣха да взематъ само тевтерчето, а другитѣ писма стражаритѣ обѣщали да ми повърнатъ менъ. Отъ Костуръ закараха ги въ Корча. Въ Влахо-Клисура квартируваше една часть войска съ единъ юз башия. Съ него и Алитъ ефенди, много пѫти, се отбивахме въ кафенето на Никола Стефиковъ, пиехме и имахме приятелство. Единъ пѫть, на миройновия дукянъ, ме повика аскерие юзъ-башия и ми казва: „подиръ единъ два дена ще отивамъ въ Корча, ме викатъ. Дайте ми 10 лири, за да не кажа, че Лазаръ П. Трайковъ имаше револверъ, когато го хванахме на Стрилецъ, при загорицкитѣ

 

 

41

 

лозя. Дето трѣбваше казахъ, отпуснаха 10-тѣ лири и му ги дадохъ. Той ми повърна едната лира. Отиде въ Корча какво направи, дадоха „бераетъ'' на Л. П. Трайкова—освобочиха го. Лирата азъ я повърнахъ на Никола Розовъ. Подиръ 10—15 дена дохожда при мене заптието Усиенъ и ми даза книжата, затворени въ тютюневата му кутия и ми казва: „илáнъ вáръ ичердè” (змия има вѫтре). Отворихъ я и вѫтре забележкитѣ и паролитѣ. За да не паднимъ и ти и азъ въ беля (беда) тури вѫтре (3) три бѣли меджитиета (ючъ беазъ меджитъ). Извадихъ 3 бѣли меджидиета показахъ му ги и ги затворихъ въ кутията му, която повърнахъ. Тѣ бѣха компрометирующитѣ писма, които не бѣхъ поставилъ у пликъ въ Клисура. Одихъ си въ селото и казахъ на Никола Розовъ случившето се съ лошото заптие, като му врѫчихъ паролнитѣ книжа съ забележкитѣ, а той извади и даде 3-тѣ бѣли меджидиета.

 

Каква безразсѫдна постѫпка отъ страна на покойнин Л. П. Трайковъ! Тръгналъ изъ околията съ революционни книжа и печати, безъ да вземе охранителни мѣрки противъ риска, който е спѫтникъ въ подобни случаи. Помолихъ се на Бога да избави отъ постигналата ни беда и двамата ни.

 

Изтече учеб. год. отидохъ въ селото си. Нашия старь учитель, Пегъръ Д. Орловъ, турихме мухтаринъ. Дойде бирникътъ отъ Костуръ. Въ кѫщата на П. Д. Орловъ сложихме му да се нахрани, а отпосле полѣхме му на легена вода ди си омие рѫцетѣ и зѫбитѣ. После седна на отуракътъ въ салона и иронически ни подигра: „Вие гяуритѣ ще работите и ще храните насъ, а ако не храните нась, ние ще колимъ Васъ”. „Ефендимъ Усеинъ, (Цъклето се зовеше) значи поради насъ храни Господь и Васъ, а ако заколите нась, кой ще храни Васъ”? Изсмѣ се и замълча.

 

Премѣстенъ бѣхъ отъ с. Мокрени за главенъ учитель, въ гъркоманското с. Горенци, което брои около 500 кѫщи: 350 кѫщи сѫ христиански, а мусюлмански 150. Отъ тѣхъ само 44 кѫщи бѣха екзархисти, а останалитѣ — патриаршисти.

 

Въ селото нѣмаше свещеннкъ и за да запълнимъ тая религиозна нужда, доброволно, нагърбихъ се да приема свещеничееки санъ. Наредиха ми отъ св. Екзархия да замина за гр. Битоля, при Пелагонийския епископъ да ме рѫкоположи. Нѣмаше го. Бѣше въ морийвскитѣ села въ периодията си. Чакахъ го 3—4 дена въ гр. Прилепъ. Доде и ме рѫкоположи иеродияконъ на 20-й юлий — Илинъ день, а на 27-й, сѫщия м-цъ, въ сѫщия гр. Прилѣпъ, деньтъ на „св, Панталеймонъ” отъ 1902 г., за презвитеръ въ гореказаното село. Щомъ пристигнахъ въ енорията, гъркоманитѣ съобщиха на гърцкия митрополитъ въ Костуръ, който протестира, а единъ коненъ стражарь ме закара въ Костуръ, наедно съ кмета на българитѣ Кузо Дандановъ.

 

 

42

 

Каймакаминътъ, като ме виде, започна да хапи злобно лѣвия си мустакъ. Ми каза да отида въ „полицъ дайреси” и да дамъ подробенъ списъкъ где и коя година съмъ учителствувалъ. Направихме това, а той телеграфира и запита за мене да ли съмъ билъ немирникъ —фесатчия. Отъ всѣкѫде получи добри отзиви, а гърцкия мухтаринъ отъ гр. Емборе, Иванъ Бъздовъ, даде голѣма похвала за мене. Държа ме подъ „изпати — вуджутъ, полицейски надзоръ, 32 дни въ гр. Костуръ. Архирейскиятъ ни намѣстникъ въ гр. Костуръ, свещ. Никола Шкутовъ, наедно съ кмета ни — родолюбивиятъ Козма Дандановъ, телеграфираха въ Цариградъ на Садразама, на св. Екзархия, на Валията, на мутесарифа въ Корча, а горенчени ме взеха отъ хана и си отидохме въ Горенци. Привременно служихъ въ параклиса „св. Георги” — на гробищата. Заявиха горенскитѣ българи екзархисти на околийския началникъ въ Костуръ: че и ние сме поданници на Султана, да ни се даде една църква, именно „св. Георги” въ гробищата. Околийския началникъ му каза на кмета: „Ние не можемъ да ви дадемъ църквата; турете на рѫцетѣ ключоветѣ (анактаритѣ) и влѣзнете, черкувайте се. Василъ Арабаджиевъ, касапинътъ, вмъкна се въ кѫщата на клисаря, и съ 7—8 души, негови другари, отвориха черквата за вечерната срѣщу 25-й януарий, Св. Григоровъ-день като запалиха всичкитѣ кандила и полилей. Гърксманскиятъ клисарь съобщи на кмета имъ, Иванъ Ронковъ, а той на турския мухтаринъ, че въ църквата „св. Георги” имало комити. Всички турци, кой съ пушка, кой съ брадва и пр., заобиколиха църквата. Турския кметъ запитва кой има вѫтре въ църквата? Епитропътъ Василъ Дебеляновъ му отговори: „че ние сме 7—8 душь; еди кой си и еди кой си и утрѣ ще се черкуваме съ децата ни”. Казвайте ако има комити”? „Истай фурла, ефендимъ, нѣма лоши хора въ църквата. Да ти отворимъ да видишъ, ала ще стане бой.” „Само азъ ще влѣза”. отговори мухтарина. Отвориха вратата да влѣзи турския мухтаринъ Миминъ.

 

Мимингъ ага каза (на събралитѣ си) да не влизатъ. Той отиде самъ въ олтаря, на женския притворъ и разгледа и виде, че никой нѣма. После каза на турцитѣ: „тукъ има милетъ кавгаси, за месхетъ и религия се каратъ, айде бизъ качалъмъ” и всичкитѣ турци си отидоха. Гъркоманскиятъ кметъ казалъ: „що ги гледате, да ги изхвърлимъ отъ тукъ като гнили круши”. Искаше му се, мимо съветитѣ на турцитѣ, съ сила да ни изгони отъ черквата, обаче, не му се отдаде. Зараньта, на праздника Св. Григори Богословъ, служихъ първата ми черковна служба въ енорията. Следъ нѣколко дни, дойде полиция отъ Костуръ и запечати черквата, обаче, нашиятъ епитропъ Василъ Арабаджиевъ, презъ камбанарията влѣзна въ черквата и взема необходимитѣ ни

 

 

43

 

одежди, книги, потиръ и антимисъ. Служихме си черковната служба на открито, а при развалено време — въ параклиса при гробищата. Земахме отъ гъркоманитѣ черковния имъ, пѣвецъ, Иванъ Йочевъ, и си гледахме черкуванието. Презъ възстанието азъ се дръпнахъ въ селото ми Бобища. Подиръ възстанието, следъ амнистията митрополитътъ Каравангелисъ се нае да ме погърчва, като ме застави да се кълня, че се отказвамъ отъ Екзархията. Сѫщата участь сполѣте и свещеникъ Григорий Попъ Наумовъ, свещ. Георги П. Наумовъ и свещ. Стефанъ Шалевъ; Бобицкитѣ: Константинъ и Никола Маркуловъ; Мокренски: свещ. Георгий и Горенския: свещ. Златанъ Каратанасовъ.

 

Клѣтвата въ преводъ: „Поплюваме схизмата, отказваме се отъ българската схизматическа Екзархия, припознаваме свѣтата Вселенска Патриархия, Господь Богъ нашъ да ни е на помощь”. Митрополитъ Каравангелисъ имаше своя армия около 30 души, во главѣ Вангелъ отъ с. Сребрено, леринско. Той бѣше по-звѣръ отъ самитѣ турци. Отиде въ турския лагеръ, ужъ да освободи задържанитѣ отъ турцитѣ българки, за да не се гавратъ съ тѣхъ, а той това не направи, а се фотографира съ турскитѣ офицери. Самитѣ клисурени го осѫждаха. Ето какъ казваха: „καὶ ὸ Δεσποθυσ ἔγειτς Τουρκος εζομοδυς”. И владиката стана ексалитъ потурнякъ. Той не остави българско село необърнато. Проникна чакъ на леринската околия. Отиде въ голѣмото село Зелениче, отвори църквата и служи. Отиде въ с. Айтосъ и пр. и пр. Цѣлъ месецъ обикаля селата български и ги обръща подъ вѣдомството на Патриаршията. Самозабрави се, че е служитель Божий и вършеше каквото му диктуваше фенерския егоизъмъ, гръцкия фенерски духъ — всичко да подчини подъ Патриаршията, а мене и попъ Георги Попъ Наумовъ изпрати въ Атина.

 

Изходи митрополитъ Германосъ Каравангелисъ почти най-главнитѣ села въ ксстурско и леринсно. Питалъ за старославянски рѫкописни книги. Въ с. Галища, несрамъколъ, костурско, му казали, че имало подъ св. Престолъ на старата църква, ала съ врѣме Никифоръ, проводи секретаря си Гавояни и ги прибралъ и понеже били пергаменти, едни изгорили, а другитѣ хвърлили ги въ митрополитски кладенецъ.

 

На 8-ий септемврий 1902 год. полковникъ Анастасъ Янковъ съ четата си пристигна въ костурско, за да прави възстание. Той бѣше върховистъ; централиститѣ не го приеха, не се съгласиха да изпълнятъ желанието му и да дигнатъ възстанието. Обиколи той всички костурски села и замина за Гърция. Въ Гърция той се похвалилъ, че ратува въобще за свободата на Македония. Гърцитѣ му направили

 

 

44

 

приемъ и му казвали: „Здравей, мѫжествений наслѣдниче на Великия Македонски Александъръ”! Остана една часть отъ четата му съ четата на войводата Котето. Тя се прехвърли на 7-й ноемврий въ нашето село Бобища. Четата се състоеше отъ 2 четника подъ войводството на Петъръ Гайковъ. Идването на четата въ нашето село бѣша съ цель да се снабдятъ съ пари и, презъ Гърция, заминатъ за България. Условия, за оставанието имъ въ костурско, нѣмаше. Не имъ дали пари. Кметътъ Константинъ Чулевъ, проводи зетя си, Василъ Гелевъ Бутловъ, да кажи на Исмаилъ ефенди, който квартируваше съ около 400 войника въ с. Загоричани, че имало въ селото Бобища 4—5 комити. Юзбашията, Исмаилъ ефенти, казалъ на Василя, да кажи на дѣда си (тъстътъ му) да имъ даде пѫтя, да си заминатъ комититѣ. Отговорилъ му Василъ: „Ефенди, ако не вземешъ подъ внимание съобщението ми, дѣдо ми ще обади на околийския началникъ—каймаканина, въ Костуръ”. Зараньта 8-ий ноемврий, „Арахангеловъ-день”, селото ни Бобища съ кордонъ биде заобиколено отъ аскеръ. Кметътъ Чулевъ, азата Константинъ Левендовъ, попъ Константинъ, юзбашията, Исмаилъ и братъ му, отиватъ до вратата на кѫщята. Кѫщата бѣше на Никола Папаоглу. Дъщеря му избѣга въ нашата кѫща, останаха само дветѣ ѝ дъщери въ домътъ ѝ. На заповедьта да се предадѫтъ отговориха съ куршумъ и убиха братътъ на Исмаилъ ефенди. Той излѣзе, а попъ Константинъ, кметьтъ и аазата затвори ги въ обора при добитъкътъ. „Сѝзъ да кю̀лъ олунъ бре кераталарь”. При яслата имаше малко прозорче, разкъртиха го и за да избѣгатъ отвориха една дупка къмъ градината. Излѣзна кметътъ, куршумитѣ го повалиха на земята. Сѫщото направи аазата и той падна отъ доваря долу на нивитѣ, дето бѣше падналъ кметътъ. Попъ Константинъ успе да излѣзе и се спаси. Куршумитѣ не го закачиха, защото биеха една и две педи надъ него. Протегерътъ на селото, Илко Хр. Верговъ, съ тенекия газъ и кибритъ подпали вратата, която бѣше къмъ бахчата и казалъ: „Тукъ ще ви изгоратъ, като глувци” (мишки). Единъ ножъ на гърлото му и той падна. Кѫщата почна да гори. Едно момче биде изгорено на тавана; Кузо Погончевъ, отъ Загоричани, убиватъ го на нивата, като бѣгаше. Излизна Фани Поповъ, който сполучи да се хвърли отъ дувара и влѣзна въ една кѫща и отъ тамъ избѣга на Которската гора. Излиза послѣденъ, войводата Петъръ Гайковъ; той слѣзна на рѣката и зе мегданъ да бѣга.

 

Скригъ задъ единъ голѣмъ камъкъ, Гайковъ държеше въ респектъ войницитѣ, но задъ гърба му се появи онбашията отъ беклика „Даулъ дервентъ” съ 3—4 заптиета и го убиха. Цѣлъ день валѣше снѣгъ. Следъ като изхвърлилъ патронитѣ, счупилъ пушката си отъ единъ голѣмъ камъкъ

 

 

45

 

и умрѣлъ. Гайковъ Петъръ бѣше родомъ отъ с. Жеравна, Котленско. Съблекоха го голъ, свързаха краката му съ едно здраво въже и го дали на овчаря Мити Мичовъ, да го тътри до срѣдъ село. Натовариха отъ едната страна Гайкова, отъ другата — убития четникъ, а за да има равновесие поставиха единъ голѣмъ камъкъ въ корема на убития четникъ и хайде въ Костуръ. Турци, гърци и евреи излѣзоха да гледатъ избититѣ четници. Гайковъ, едъръ мѫжляга, на гръдитѣ му и на раменетѣ му коса да плетешъ. Въ селото ни него день пристигнаха: Каймакимътъ, сѫдията (кадията), полициата и пр. Направиха огледътъ. Презъ време на сражението войницитѣ убиха и единъ старъ човѣкъ на име Янаки Ларговъ. Тридесеть и два дни не ме оставиха горенчени да си отида въ селото. Сетне турскиятъ кметъ, Миминъ, проводи 2-та падари и отидохъ въ селото си и съ тѣхъ се завърнахъ обратно въ енорията си — с. Горенци. На 20-й юлий 1903 година „Илинъ день” стана възстанието. Цѣлото село избѣгахме въ гр. Влахо Клисура, кѫдето бѣхме въ единъ бодрумъ съ Василъ Перилинговъ отъ с. Команичово. Живѣехме въ кѫщата на Янаки Кондураджията, който бѣше и кехая. Тъкмо 14 дни бѣхме скрити съ Перилинговъ въ будрума и, слѣдъ амнистията по заповѣдь на костурския митрополитъ, заминахъ за Атина. Петъченъ день пристигнахме съ други свещеници въ Пирейското пристанише, а зараньта сѫбота се качихме на гърцкия параходъ и пристигнахме въ Цариградъ. Дойде турската полиция и ни прегледа пашапортитѣ. Чухме съ свещ. Георги попъ Наумовъ да се разговарятъ: „бунларъ чикаралѫмъ.” Съобщихме за чутото на капитана, че полицията иска да ни изкара вънъ отъ парахода. Той ни отговори: „бѫдете спокойни, до когато гледате на парахода да се развѣва това знаме, вие сте въ безспасность. Внимавайте обаче, да не излѣзете на кея, защото не отговарямъ”. Полицията не можа нищо да направи. Цѣлъ день въ недѣлята парахода стоваряше и взимаше стска. Стемни се, парахода тръгна по „Босфора” за да навлѣзе въ открито море, дето отдъхнахме свободни. На третия день пристигнахме въ Варна, съ малъкъ пристой въ Бургасъ. Ето презъ какви митарства минахъ и стигнахъ на България.

 

За с. Горенци бѣхъ рѫкоположенъ и тъкмо 27 г. свещенодѣйствувахъ въ Кириловската енория.

 

На 12. II. 1932 г. бѣхъ щастливъ да посрещна моитѣ енорияши на чело съ уважаемия кметъ на с. Кирилово, г. С. Деневъ, които чествуваха ме съ 27 годишния ми юбилей въ тѣхното село. Отъ сърдце и душа имъ благодаря. Приложенъ давамъ и поднесения ми, по тоя случай адресъ.

 

с. Кирилово. Преславско

11. II. 1935 год.

 

 

46

 

 

Ваше Благоговейнство, [1]

 

Двадесеть и шесть години ставатъ вече откакъ Вие изпълнявате пастирската Ви длъжность най-безукоризнено между Вашитѣ енорияши. Нѣма човѣкъ въ селото ни, който да не е слушалъ Вашитѣ пастирски наставления къмъ доброто въ живота. Нѣма младежь, нѣма дете, които да не сѫ чували Вашитѣ отечески напѫтвания къмъ христиански добродетели. И като човѣкъ, и като пастиръ Вие οтъ двадесеть и шесть години най-достойно сте си изпълнявали Вашитѣ служебни задължения. Вие всѣкога сте били най-близъкъ нашъ духовенъ водачъ къмъ доброто, истината и правдата. Като така, Вие сте много допринесли за облагородяването на нашитѣ груби нрави, за възпитанието на нашитѣ сърдца, за развитието на нашия умъ, за познанието на божитѣ пѫтища, за обикването на Божия домъ.

 

Освенъ всичко това, Вие сте и едничкия виновникъ, който пръвъ ни напѫтихте, да си построимъ църква въ селото, каквато вече си имаме.

 

Ето, всички тѣзи Ваши богоугодни дѣла оставиха въ нашитѣ души дълбоки и най-добри спомени за Васъ, за които ние, жителитѣ на с. Имренчево, Прѣславска околия, и азъ отъ мое име, като тѣхенъ избраникъ. изказваме нашитѣ най-отлични благодарности чрезъ настоящия ни скроменъ адресъ.

 

Данó Богъ продължи много години още живота на Ваше Благоговейнство, за да можете да бѫдете дълго време още нашъ учитель и напѫтвачъ къмъ христианско благочестие.

 

с. Имренчево. 12. II. 1932 год.

 

Ваши енорияни:

 

Кметъ: С. ДЕНЕВЪ

 

Съветници:

С. Мариновъ

М. Юроановъ

И. Тодоровъ

 

Жители:

А. Еневъ

М. Христовъ

П. Еневъ

Р. Владимировъ

К.

Кр. Стефановъ.

 

 

1. Настоящиятъ адресъ е обнародванъ въ бр. 244 на в. „Куриеръ”.

[Back to Main Page]