 |
Истината по положението въ Македония
Антонъ Страшимировъ
Издание на „Одрински Гласъ”
София, 1908 Печатница на Георги Богдановъ & С-ие Любезно предоставено от Persone |
 |
|
|
Истината по положението въ Македония
Антонъ Страшимировъ
Издание на „Одрински Гласъ”
София, 1908 Печатница на Георги Богдановъ & С-ие Любезно предоставено от Persone |
|
|
[[ Сканове ]] |
Съдържа:
2) Данъци и правови отношения,
4) Днешниятъ исторически моментъ въ источната и западна половини на Македония.
Кружокътъ около в. „Одрински Гласъ” издава книгата ми — нѣколко мѣсеченъ трудъ. Подадохъ рѫка на тая група отрезвени революционери, защото петименъ съмъ да видя македонци и одринци отърсени отъ тъй окървавеното вече професионално революционерство. Наблѣгамъ особенно за Одринци. Отъ край врѣме съмъ билъ противъ въорѫжена авантюра въ Одринско. Тамъ има 200—300 хилядна маса българи ръ пограничнитѣ околии, живота на които — поне въ правово отношение — не се отличава отъ оня въ Македония. Тѣ трѣбва да се организиратъ и чрѣзъ мирна революция да търсятъ емансипиране отъ срѣдновѣковнитѣ форми животъ въ Турската империя. И нищо повече. Защото 200—300 хилядно население не може да наложи нѣщо генерално върху управлението на една область отъ 1 1/2 милионъ население, както е Одринския вилаятъ. По тоя пѫть Одринци не ще бѫдатъ далечъ отъ дѣйцитѣ въ источната половина на Македония и ще подпомогнатъ освободителното движение въобще въ Турция,
А. Страшимировъ.
1. Имущественни отношения въ Македония
Съ закрепването на Отоманската империя въ границитѣ на старата Византия възстановили сѫ се и старитѣ пѫтни съобщения съ Запада — плавателния Дунавъ и пѫтьтъ Бѣлградъ-Пловдивъ-Цариградъ. Провинциитѣ между тия два пѫтя — днешното княжество България — сѫ били граничнитѣ на империята и като такива централната власть още въ началото на 19 столѣтие се е погрижила да ги очисти отъ средновѣковнитѣ останки на феодализма и да въдвори въ тѣхъ относителни редъ и спокойствие. А земитѣ на югъ отъ пѫтя Бѣлградъ-Пловдивъ-Цариградъ сѫ останали занемарени поне въ срѣдната полоса, която остава далечъ отъ морското крайбрѣжие. Едничко това обстоятелство може да обясни сѫществуването и до днесъ на най-примитивни имуществени и правови отношения въ Македония и Албания.
Населението въ срѣдна и западна Македония нѣма едно твърдо прѣдставление за поземелна собственость. Земята се счита за владение на самодържеца Султанъ; на нея господарува турската аристокрация, която въ болшинстото си е неродова. Може да се прослѣди слѣдния процесъ прѣзъ вѣкове:
Завоевателното племе е по-малочислено отъ завладѣнитѣ народи; то постоянно се изтрѣбва въ непрѣкѫсванитѣ имперски войни; завладѣнитѣ народи не участвуватъ въ войнитѣ и се размножаватъ; тѣхното държане въ подчиненостъ прочие изисква постояненъ тероръ; за тая цѣль на християнитѣ е забранено подъ страхъ на смъртно
6
наказание да се снабдяватъ съ орѫжие; и срѣдъ гѫститѣ християнски поселища е отстѫпено мѣсто за Турски села — мохамедански оазиси, които респектиратъ покореното население съ въорѫженость, привилегии и азиатска суравость. Къмъ всичко туй се добавя и обстоятелството, че държавната власть въ Турция никога не се е опитвала да обюздае слѣдния анархиченъ принципъ въ административното уреждане на империята: въ критически моменти владѣтелното племе зема инициатива за осмиряване на завладѣнитѣ народи т. е. едно най-малко непокорство на християнскитѣ народи дава право на най-близкитѣ турски колонии, да се дигнатъ по своя инициатива и да усмирятъ възбунтуванитѣ съ огънь, плѣнъ и сѣчь. Къмъ това ги задължаватъ религиозни канони; отъ това не ги спиратъ никакви държавни закони; за такива изтупления турцитѣ въ Отоманската империя сѫ ненаказуеми. Подъ тежестьта на всички тия положения всѣки крупенъ индивидуалитетъ отъ турскитѣ поселища въ европейскитѣ провинции на империята е могълъ да подбира за себе въорѫжени другари и да се наложи на нѣкое християнско село за патронъ срѣщу своеволията на другъ подобенъ на себе турчинъ. Съ врѣме тоя патронъ се обявявалъ за политически господарь на християнското село, прикачалъ си е своеволно титлата „бегъ” и ставалъ факторъ въ държавно-административния строй за своя край, ставалъ е аристократъ.
Тоя процесъ — нюансъ отъ чисто срѣдновѣковни разбойнишки отношения — може да се забѣлѣжи и днесь въ Стара Сърбия и по политѣ на Албанскитѣ планини (Тетово, Гостиваръ, Порѣче, Дебърско, Охридъ.)
Че произхода на анархичнитѣ имуществени отношения въ цѣла Македония е отъ такъвъ процесъ, който и сега не е окончателно спрѣлъ, свидѣтелствува едно характерно обстоятелство, което може да се наблюдава вредъ въ страната, а особено
7
въ Тиквешко. Македония въ по-голѣмата си часть е планинска, и значи, въ земледѣлческо отношение неплодородна. Ето, въ тази по-голѣма часть на областьта, турскитѣ бегове владѣятъ християнскитѣ села само обичайно (не притежаватъ нито султански декрети за подаряване, нито пъкъ крѣпостни актове за купуване.) А номиналното имъ владѣние се състои въ това : населението е задължено на бега въ пари. Значи, привилегиитѣ си надъ селата бегътъ е спечелилъ въ по-ново врѣме, когато вече се е чувствувала силата на подвижния капиталъ. Това е ставало така: турчинътъ-разбойникъ е ставалъ патронъ на християнското село, за да го пази отъ другитѣ подобни турски разбойници; послѣ той е присвоявалъ господарско право надъ селото, прѣмѣствалъ се е въ града и обложвалъ прикрѣпенитѣ си селени съ данъкъ; но поради неплодородностьта на земята селото не е могло винаги да си плаща данъка и самозванниятъ бегъ е завеждалъ съ селенитѣ лихварски смѣтки, до като селото му е тъй задължнявало, че бегътъ е почвалъ прѣко да домакинствува въ него: той и сега, въ наши дни, може да вземе отъ всѣки свой селенинъ почти каквото поиска (даже жената, дъщерята), а срѣщу туй плаща държавнитѣ данъци на селото и го защищава, както отъ разбойници, така и отъ своеволията на корумпираната бюрокрация.
Едвамъ 20% отъ работната земя въ Македония е дребнособствена. Полетата въ Битолско, Солунско и Сѣрско се владѣятъ съ оформени крѣпостни актове отъ родови аристократи (бегове), които живѣятъ въ Цариградъ. Тѣ управляватъ просторнитѣ си имения по слѣдния редъ :
Единъ управитель („субаши”), които има въорѫжена стража отъ свирѣпи планинци изъ Албания, раздава на прикрѣпенитѣ къмъ имението християнски села по неплодородната часть отъ чифлика за експлоатиране. Експлоатирането става или подъ наемъ, или на исполица. Държавниятъ
8
данъкъ върху добитото отъ земята и въ двата случая плаща господарьтъ. При работа на изполица, сѣмето за засѣване дава сѫщо господарьтъ, а слѣдъ жетва сѣмето се връща и тогава добитата реколта се дѣли по равно между наемача и господаря. Землевладѣлецътъ е господарь и на самата земя, върху която е построено селото. За това той зема отъ селенина дань за добитъка му (двойна — за пасище и за сѣнка), дань за домашна градинка, за овошни дръвчета и за всичко, каквото може да се обложи.
По-плодородната часть отъ чифлика управительтъ разработва по домакински редъ, съ наемни работници. До прѣди двадесеть години въ това домакинствуване е било ангажирано и самото прикрѣпено къмъ чифлика население : то било длъжно на „ангария” (безплатно) да върши по-голѣмата часть отъ работата на чифлика. Прѣзъ осемдесетьтѣ години централната държавна власть най-послѣ се намѣси въ тия отношения на господари и роби: ангарията е отмѣнена. Но тя още сѫществуваше обичайно въ нѣкой мѣста, до като поникналото прѣзъ 90-тѣ години конспиративоно революционно брожение въ страната прѣкрати окончателно това срѣдновѣковно право на землевладѣлеца.
Всичкитѣ чифлици въ Битолско, Солунско и Сѣрско сѫ отъ чисто феодаленъ произходъ: тѣ бѣха запазили до прѣди революцията въ 1903 год. своитѣ военни срѣдновѣковни цитадели („кули”): триетажна четвъртита сграда, долниятъ етажъ на която е безъ прозорци, а съ отверстия за стреляне, срѣдниятъ е казарма за четата на феодала, а горниятъ—обикновено дъсченъ, съ прозорци на всички страни — е жилище на феодала и на харема му.
„Субашиитѣ” (управителитѣ) на тѣзи чифлици сега сѫ обикновено гърци, евреи, ерменци. Тъй като феодалътъ живѣе далечъ, въ Цариградъ, а прикрѣпеното къмъ чифлика население е абсолютно занемарено отъ държавата, буквално изоставено въ рѫцетѣ на силния съ въорѫженитѣ си арнаути
9
субаши, то тоя се отдава на двойна експлоатация: ограбва господаря, като му прѣдставя много слаби приходи и го заставя или да даде подъ наемъ чифлика си, или да го продаде; ограбва съ най-безчовѣчни лихварски спекули прикрѣпеното къмъ чифлика население (случаенъ или даже искуственъ моръ по добитъка на селенитѣ, подпалвания и обири, неурожай — всичко се използува отъ Субашиятъ : той дава на населението добитъкъ, храна, гориво, греди и пари — и всичко туй прѣвръща въ храна за смѣтка на очакваната жетва — борави „на зелено”). Въ Битолско, Солунско и Сѣрско единъ субаши слѣдъ 8—10 годишно управляване на чифликъ е вече въ положение самъ да купи тоя чифликъ. Така сѫществующиятъ редъ разорява родовата турска аристокрация, и отчайва и революционизира работнитѣ маси.
Едрото землевладѣние въ Македония, като правилна останка отъ средновѣковенъ феодализъмъ, сѫществува още и по течението на Вардара и Струма. Тукъ чифлицитѣ сѫ по-малки, обработванието — по-мѫчно (населението е планинско, разбойничеството е необюздано, пѫтнитѣ съобщения мѫчни) та владетельтъ бегъ, заживѣлъ въ Цариградъ, самъ търси или да даде подъ наемъ чифлика си, или да го продаде.
Революциснната организация допринесе много къмъ разпадането на турскитѣ чифлици по течението на Вардаръ и Стума. Беговитѣ не намираха работници и сигурностъ да ги обработватъ, та почнаха да ги продаватъ. А тъй като самото население бѣше зашеметено отъ готвения общъ подемъ, съ който се вѣрваше — както бива винаги въ масовитѣ възстания — да се уреди всичко на единъ замахъ, то мѣстни купувачи нѣмаше. И се явиха чуждестранни такива. Германски агенти старателно проучватъ коритото на Вардаръ и закупуватъ чифлицитѣ; слѣдъ нѣколко само години не е чудно двата брѣга на тази рѣка да се прошарятъ съ германски колонии. — Отъ долината
10
на Струма обаче никой не се интересува. Чифлицитѣ по нея доживѣха революционната 1903 год., защото нѣмаше кой да ги купува. Отъ тази година населението по инстинктъ се досѣти и то е сега, което купува селски тия чифлици. На тъзи почва се води кървава борба между революционно организираното население и беговетѣ. Послѣднитѣ прибѣгватъ до помощьта на албански наемачи, които се загнѣздватъ въ чифлика и го прѣвръщатъ пакъ на срѣдневѣковно феодално владѣние—съ въорѫжена банда отъ 15-20 души. Държавнитѣ власти не се даже досѣщатъ, какво става прѣдъ очитѣ имъ. Тѣ подкрѣпятъ албанцитѣ, както подкрѣпятъ всѣка разбойническа банда, за да се опратъ срѣщу новата имуществено-домакинска работа на революционната организация. А съ това населението още по-силно се тласка подъ знамето на революционеритѣ. На 6 минали ноемрий въ Мелнишко се изгори всичко въ единъ чифликъ и се изби 17 членнната албанска стража. Тоя чифлика ще се купи отъ населението, както купенитѣ вече други около него.
Бегскитѣ владѣния по планинитѣ, както казахме, сѫ поникнали на разбойническа нога и досущъ нѣматъ домакински характеръ; тѣ плащатъ дань на своя бегъ — патронъ; а той имъ плаща държавния данъкъ, защищава ги отъ разбойницитѣ, сѫди ги, зема имъ каквото може. Щомъ обаче революционното конспираторство се яви въ селото, властьта на бега изчезва. Прочие обстоятелството, че турската държавна власть е безсилна да извърши това отстраняване на макаръ въ много случаи наслѣдствени, но все пакъ самозвани бегове, туй обстоятелство тласка населението на тия села пакъ подъ знамето на революцията : бегътъ се отегля, като се създава нелегална народна администрация, нелегаленъ безплатенъ сѫдъ, частично въорѫжаване за отбрана отъ разбойници и отъ своеволията на безсистемната и анархична държавна власть.
11
И въ дребнособственитѣ села домакинскитѣ условия сѫ такива, че собственностьта на мнозинството е почти номинална. Административнитѣ, сѫдебнитѣ и финансови власти въ Турция и до днесъ не сѫ емансипирани отъ срѣдновѣковна система на управление: за съотвѣтни отговорности тѣ търсятъ въ дребнособственото село не отдѣлния глава на сѣмейство, а пъкъ селото цѣло. като домакинска еденица, олицетворявана въ двама — трима имуществени първенци. Тия първенци назначаватъ органътъ на властьта въ селото — Коджабашиятъ (кметъ), който пъкъ застѫпва прѣдъ властьта интереситѣ на тия първенци, а не тия на домакинскитѣ еденици въобще въ селото. Така тия първенци по положение заематъ въ селото ролята на бегове: тѣ сѫ лихварьтъ и сѫдията, законодателната и изпълнителна власть. И туй примитивно състояние въ селско-общинското устройство е довело въ много дребнособствени села слѣдното невѣроятно състояние: повечето отъ домакинствата въ селото не знаятъ своитѣ приходи и разходи; чорбаджиитѣ имъ плащатъ данъка, прибиратъ имъ реколтата, зематъ имъ добитъка и на Димитровдень (есень) имъ правятъ смѣтки по лихварскитѣ си тевтери, колко още дължатъ.... И по тия тевтери пакъ имъ отпущатъ храна за прѣпитание прѣзъ зимата, а на пролѣть — добитъкъ и сѣме за прѣдстоящата селска работа. — Често висши турски държавни чиновници, по патриархална справедливость, се взиратъ въ тоя убийственъ животъ въ дребнособственитѣ села и прибѣгватъ до палитиви, макаръ твърдѣ радикални на гледъ: публично изгарятъ лихварскитѣ тефтери на чорбаджиитѣ, даже въ далечни тъмни врѣмена сѫ бѣсили тия лихвари. Но държавата и до днесъ не е съумѣла съ приложенъ законъ да създаде редъ въ селото, макаръ чрѣзъ най-примитивно самоуправление, за да се прѣсѣче еднажъ за винаги властьта на първенеца-лихварь. И за туй мнозинството отъ дребнитѣ собственици минаватъ подъ знамето на
12
революционеритѣ, които не само унищожаватъ лихварскитѣ тефтери на чорбаджиитѣ, но и чрѣзъ ново негласно законодателствуване отнематъ веднажъ за винаги възможностьта да се завъдятъ нови такива тефтери: тѣ устройватъ изборно самоуправление въ общинитѣ, създаватъ смѣтководство, негласенъ безплатенъ селски сѫдъ, сѫдебна полиция и народна милиция, която има своя терористическа група.
2. Данъци и правови отношения въ Македония
Данъцитѣ въ Турция, които силно се чувствуватъ отъ грамадното болшинство на населението — земледѣлческото — сѫ: юшуръ (десятъкъ на зърнената реколта, може да се прибира и въ натура), фурда (десятъкъ на продуктитѣ отъ разни култури: тютюнъ, анасонъ, афионъ, памукъ, лозя, овощия, зеленчукъ, — прибира се въ пари, при съмнителна и безапелационна оцѣнка отъ агента въ съдружие съ коджа-башътъ) бегликъ, пѫтна повиность, личенъ данъкъ и случайнитѣ: „имдатъ пара”, „кула пара”, „мость пара”.
Падатъ най-тежко и върху християни, и върху турци данъцитѣ юшуръ и фурда.
Юшурътъ държавата продава на трътъ въ околийскитѣ градове. Къмъ жетва финансовитѣ власти прѣдаватъ на откупвачи — „юшурджий” — десетъкъ на всѣко село по отдѣлно; мѣрилото е миналогодишната жетва и цѣна на десятъка за селото; откупвачътъ — турчинъ или християнинъ наддава, зима върху си търга и слѣдъ туй той е вече властно лице спрѣмо селото, десятъкътъ на което е откупилъ: нему се даватъ на разположение „спахии” (стражари), той се явява въ селото и създава въ него свои хора (ако нѣма такива отпрѣди), които шпиониратъ съсѣдитѣ си, за да не скриятъ нищо отъ реколтата. Ако послѣдната е добра, съгласието между откупвача и данъкоплатцитѣ се постига лесно на слѣдната традиция: тъй като откупвачътъ се смѣта, че е платилъ на държавата дѣйствителния десятъкъ, а пъкъ и той трѣбва да печели, то броятъ се снопитѣ и седемъ зема данъкоплатеца, а осмиятъ е на юшюрджиятъ —
14
ако той иска самъ да върше — или осемь сѫ на данъкоплатеца, а деветиятъ е на юшюрджиятъ, ако селенитѣ се съгласятъ сами да му овършятъ юшюра. — Но при неплодородна година тази данъчна система е прѣко убийствено за данъкоплатцитѣ. Откупвачите на юшюра обикновенно сѫ шепа богати хора от града, всѣки отъ които откупватъ по нѣколко села; тѣ често се и сдружаватъ слѣдъ свършека на търговетѣ. Тъй като населението нѣма право да сѫбира снопитѣ си отъ полето, прѣди тѣ да бѫдатъ прѣброени отъ спахиитѣ, то при неплодородна година тия стоятъ въ града и хранитѣ на селенитѣ оставатъ да гниятъ по полето: одумката е, че „юшюрджиятъ е занятъ по другитѣ откупени отъ него села”. Въ тия случаи — както и въ сички подобни — властьта въ Турция е на страна на своитѣ помощници; за населението никой не се грижи. И бѣднитѣ данъкоплатци падатъ на молба прѣдъ юшюрджиятъ: прѣдлагатъ да му платятъ десятъка въ пари. Почва се новъ явенъ търгъ между населението и откупувача: бѣднитѣ хора плачатъ, а откупувача прави „благодѣяние” и зема отъ селитѣ сума, която се равни на едно на петь. — Както казахме, данъка юшюръ, и начинътъ на събирането му еднакво тежатъ и на турци и на християни. До колко това се чувстува отъ всички, показва слѣдниятъ фактъ: българскиятъ владика въ Велесъ, Авксенти, се застѫпва въ менжилиша, да се ходатайствува по надлеженъ редъ за реформиране на десятъка, — да нѣма „юшюрджии”. Прѣдложението на владиката се разучва далечъ и въ съсѣднитѣ на Велесъ околии. Слизатъ тълпи турци въ Велесъ, обграждатъ окрѫжното управление, подкрѣпятъ българския владика, правятъ му овации” [*].
*. Въ Велесъ съ удоволствие се разказва слѣдното : дошлитѣ да подкрѣпатъ българския владика турци били насѣдали на тълпи по улицитѣ около окрѫжното управление. Задалъ се гръцкиятъ владика и всички турци наскачали да му се кланятъ. Но щомъ го познали, демонстративно насѣдали, като викали : „той не е нашия владика”.
15
— Противъ юшюрджиитѣ се е водила частична борба въ всѣко село: смѣли хора въ селата сѫ се ангажирали, съ сѫдѣйствието на срѣднитѣ челяди, да ударятъ кракъ на чорбаджиитѣ въ селото и въ града и сами да откупватъ юшюра на селото. Самитѣ власти иматъ наставление, да бѫдатъ отстѫпчиви спрѣмо такива претенции отъ селата. Но тъй като системата въ държавното управление на Турция не признава изборни тела, го отдѣлната личность, която се явява като застѫпникъ на селото, навлича опасната вражда на силнитѣ юшюрджии отъ града и на перфиднитѣ чорбаджии отъ селото: такивато смѣлчаци отъ селата, ако не биватъ просто убивани, поне ги разоряватъ съ най-обикновени наклеветявания прѣдъ властитѣ.
Революционната организация, съ заражданието си още, се сблъска съ тази въпиюща нужда на населението. Тя съвпадѣ християнскитѣ юшюрджии и имъ забрани да се явяватъ на търговетѣ. Турскитѣ юшюрджии пъкъ виждаха опастностьта да скитатъ по поля и гори, за да прѣброяватъ снопитѣ, и даваха слаба цѣна. Тогава селата — дисциплинирани отъ революционната организация — пращаха на търга свои застѫпници и сами си откупваха юшюра — избавяха се отъ спекулитѣ на юшюрджия и отъ храненичество и золуми на спахиитѣ. Това държавнишко домакинствуване на революцнонната организация, твърдѣ слабо прѣди възстанието въ 1903 г., особенно се усили прѣзъ послѣднитѣ години. И защото държавата се явява още некадърна да нареди даже правилното прибиране на данъцитѣ си, то населението на цѣли окрѫзи и изцѣло минава подъ революционното знаме. И ако религиозниятъ фанатизъмъ на турското население не го отчуждаваше отъ агитатори—християни, увлѣкло се би и самото то въ борба съ лошата данъчна система въ Турция. Прѣчи на това и факта, че турцитѣ въобще сѫ некадърни на нелегална борба противъ собствената си държавна власть, защото тя, като теократична,
16
привързва ги къмъ себе и по силата на религиозни канони. Но тъй като нѣма кой да поведе това население на легална борба за реформи — или може би, защото такъва е невъзможна при докарания до утрансъ абсолютизъмъ на Султана — нека не е чудно, ако въззема дързостьта тукъ да кажа, че въ революционната борба сѫ вече въвлечени нѣкои отдѣлни домакинства и отъ турското население.
Поредъ най-тежи на населението слѣдъ юшюра данъкътъ „фурда”, който е сѫщо десятъкъ — само че земанъ срѣщу оцѣнката на земледѣческитѣ, градинарски и овощарски култури. Агентътъ и първенцитѣ въ селото измѣрватъ на око какво може да даде една нива, засѣта съ тютюнъ, анасонъ, афионъ, памукъ, бобъ, лѣща, лѣнъ, грахъ, или една зеленчикова градина, една ливада. Послѣ на прѣлука опрѣдѣлятъ, каква цѣна може да намѣри стоката и така пакъ на умъ опрѣдѣлятъ данъка, който ще трѣбва да се „отрѣже” на данъкоплатеца. Тая система прави властьта на селенитѣ чорбаджи абсолютна въ селото: тѣ прѣслѣдватъ или благодѣтелствуватъ, зематъ рушвети при оцѣнката или окончателно разоряватъ заборчлялия селенинъ, за да му заграбятъ парчето хубава нива. Разхвърлянето на данъка фурда отива до жестоки куриозитети: доходътъ отъ овощни дървета, които често служатъ за радость само на дѣцата, се опрѣдѣля тъй високо, че разярениять стопанинъ прѣдъ самата комисия изсича овощното дърво отъ градината или отъ нивата си. — Революционната организация, като създава правилно избранъ селски кметъ и негласенъ общински съвѣтъ, досущъ прѣмахва жестокоститѣ при разхвърлянието на тоя данакъ и съ туй все по-дълбоко фанатизира населението въ дѣлото на нелегалната борба съ държавната неуреда.
Бегликътъ (дань на глава скотъ) е трети по редъ данъкъ, който чувствително тежи на цѣлото население, а особенно на планинското, което е
17
прѣимуществено скотовъдско. Тукъ първо мѣсто заема кочующето куцовлашко племе. Неискорененото никога разбойничество въ Турция прави скотовъдството рисковано занятие. Липсата на пѫтни съобщения, на сигурность за търговцитѣ снема доходитѣ отъ крави, овце и кози до минимумъ. И пакъ тъй неблагодарно наредената държава зема на глава добитъкъ толкова данъкъ, колкото не се зема въ никоя друга държава (1.20 л. на овца)! А не иде отъ нийдѣ никава грижа за медицинска помощь при моръ, нито пъкъ инициатива за облагородяване на сѫществуващитѣ съвсѣмъ дребни и досущъ непроизводителни мѣстни породи скотъ. При тоя редъ всѣки скотовъдецъ въ Турция се чувствува правъ да укрие, ако може, добитъка си отъ агентитѣ беглигчии. Къмъ туй особенно ги побужда и костантираната вече отъ насъ имуществена анархия. Освѣнъ всички плодородни земи, родовитѣ и неродови бегове сѫ заграбили и пасищата по планинитѣ: тѣ зематъ за тѣхъ отъ скотовъдцитѣ „наемъ”, — не такъвъ, какъвто зематъ свойскитѣ села за своитѣ мери, но все пакъ наемъ. А населението не може да си прѣдстави билото на планинитѣ да е частна собственость: тя е „царска” земя. Тия условия правятъ всички скотовъдци — особено кочующитѣ куцовласи — по положение ребеленъ елементъ. А държавата и до днесъ не се е досѣщала съ законодателна инициатива да дойде въ услуга на скотовъдството. За това пѫкъ революционната организация е направила и прави всичко, за да има на своя страна всичкитѣ скотовъдци [*]. Революционната полиция обюздава разбойничеството на турцитѣ и способствува за укриване на цѣли стада отъ
*. Само на това се дължи и шумния фактъ, че суровитѣ и винаги въорѫжени куцовласи се отмѣтнаха отъ гъркоманството и минаха въ услужение на революцията, нарѣчена „българска”.
18
беглигчиитѣ [*]. Съ данъка отъ укрития така добитъкъ на много мѣста организацията е създала скотовъдски каси, които служатъ за слѣднитѣ цѣли: подпомагатъ скотовъдеца при моръ; купуватъ се самци за облагородяване на мѣстнитѣ породи; плаща се глобата, когато властитѣ случайно откриятъ неописано отъ беглигчиитѣ стадо; откупуватъ се завладѣнитѣ отъ беговетѣ пасища [**]. —
Пѫтната повиность тежи на населението толкова отъ туй, че данъкътъ не се употрѣбява за непосрѣдственитѣ нужди отъ пѫтища на данъкоплатцитѣ, колкото и отъ злоупотрѣбленията, които ставатъ благодарение двойния начинъ на събиране тоя данъкъ — въ пари и въ натура. При корумпирано чиновничество и рушветчии — прѣдприемачи най-обикновено е въ Македония населението да плаща тоя данъкъ въ натура, а послѣ да е принудено да го плаща и въ пари, или пъкъ наопъки. —
Прѣзъ послѣднитѣ години въ Македония, особено е озлобено населението — и турци, и българи — отъ слѣднитѣ нови данъци: „имдатъ пара” (помощь за царя), „кула пара” (помощь за военни стражища) и „мостъ пара” (помощь за мостове по стратегичнитѣ мѣста). Тия данъци се разхвърлятъ на село, а селенитѣ си ги разхвърлятъ на глава. Това обирничество на държавата засѣга и новородени дѣца! Самитѣ власти прѣпорѫчватъ тия данъци да се разхвърлятъ на домочадие по състояние, но традиционното третиране на селата, като феодални владѣния (вслѣдствие на което длъжностнитѣ лица разпрѣдѣлятъ общия
*. Правителстени агенти „бегликчии” всѣка година описвать броя на стадата и за укритъ добитъкъ не се плаша данъкъ.
**. Бойкотира се отъ всички скотовъдци извѣстно пасище т. е. не се зема то подъ наемъ, до като бегътъ намѣри повече интересъ да го продаде ; настанени така на собствено пасище, скотовьдцитѣ бойкотиратъ едно по друго частнитѣ пасища на беговетѣ и ги купуватъ.
19
облогъ) довежда и до традициоината неправда въ разпрѣдѣлянието на данъцитѣ. Революционната организация регулира, наистина, разпрѣдѣлението на тия данъци, но тъй като тѣ сѫ противни на населението (още повече, като се знае отъ всички, че цѣлитѣ тия суми, ако се употрѣбятъ за цѣльта, сѫ противъ въжделенията на революционно настроения данъкоплатецъ, а ако не се употрѣбятъ — което е по-вѣроятното — сѫ циниченъ грабежъ на бюрокрацията), то революционната организация е принудена, за да не озлобява противъ себе си заможнитѣ слоеве, да е отстѫпчива и да допуща тия данъци да досягатъ и най-неимеющитѣ.
Ето основнитѣ елементи на разорителство, които тласкатъ населението въ Македония къмъ нелегална и жестока борба противъ държавния строй въ Турция. Къмъ туй трѣбва да се добавятъ и наистина анархичнитѣ правови отношения, за да се разбере всичката невъзможность на граждански животъ въ турската империя.
Самото владѣтелно плѣме — турцитѣ — се третиратъ отъ Султанската камарила като сурово месо, прѣдназначено едничко да служи за отплотъ на разрасналата се не по силитѣ си държава. До неотдавна всѣки турчинъ отъ масата служеше седемь години войникъ (сега служи минимумъ три години) и прѣзъ цѣль животъ, до дълбоки старини, бѣ длъженъ да се явява на всѣки позивъ за потери, за обучение, мобилизация, войни. Самото туй положение прави турчина лошъ домакинъ и жаденъ за грабежъ войникъ: той нѣма нищо, защото нѣма врѣме да се отдаде на производителенъ трудъ, а е многоженецъ съ грамадно семейство. Отъ тукъ слѣпота, неколтурность, свирѣпость у цѣлото племе. Като се добави религиозниятъ фанатизъмъ и войнитѣ прѣзъ вѣкове само срѣщу християнски държави, — става ясно и инстинктивно враждебното отношение на турчина къмъ съжителитѣ си християни въ европейскитѣ провинции на
20
империята. Отъ това става ясно и положението на християнитѣ: тѣ и днесъ се чувствуватъ като плѣнници въ единъ необятенъ турски воененъ лагеръ. Християнинътъ въ Македония е длъженъ да носи непрѣмено фесъ и непрѣмено безъ пискюлъ, а и по възможность вѣхтъ. Когато християнинъ минава край турчинъ, не е достатъчно само да му направи пѫть, но трѣбва, ако не да скръсти рѫцѣтѣ си на пояса, то поне да не ги клати. Християнинътъ не може да носи чадъръ (за бастунъ не става и дума). Директорътъ на българското класно училище въ Тетово е стрѣлянъ на чаршията, защото излѣзълъ съ чадъръ. А директорътъ на българското училище въ Дебъръ веднажъ е билъ поканенъ отъ стара туркиня, да ѝ занесе тѣстото за хлѣбъ на фурната; защото директорътъ не се подчинилъ, излѣзълъ турчинътъ съ орѫжие и го заставилъ да му слугува — да му слугува тоя директоръ, който е слѣдвалъ по химия въ Парижъ!
Това е формата на безправието. Сѫщностьта е оше по-страшна. Законитѣ забраняватъ, но турчинътъ безнаказано убива християнитѣ въ империята, защото съвсѣмъ мѫчно се установява убийството прѣдъ сѫда : свидѣтелскитѣ показания, щомъ сѫ отъ християни, се оспорватъ отъ самия невѣжъ и циникъ сѫдия—турчинъ, а пъкъ никога не се явява турчинъ да свидѣтелствува срѣщу турчинъ по убиването на християнинъ. Слѣдъ това излишно е да се добави, че турчинътъ безнаказано може да обижда съ думи и съ дѣйствие християнина, а ако сѫщиятъ направи това спрямо турчина, не може — не му се позволява да доказва, че е ималъ какво да е право. И, разбира се, християнинътъ — рая въ Турция — не може да бѫде войникъ, стражаръ и въобще агентъ на властьта, той не е гражданинъ въ империята, а робъ.
3. Културна занемареность въ Македония
Грижи за просвѣта, за здравословни условия, за общественъ моралъ, за законно лихварство и за ефтинъ капиталъ, за разумно използуване общинскитѣ мери и гори, за намиране добъръ пазарь на разнитѣ производства, особенно въ по-мѫчно достѫпнитѣ краища, контролъ надъ примитивнитѣ трустове на прѣкупвачи — крадци, надъ кираджийството и въобще контролъ за наемния трудъ, — всичко туй е нѣщо непознато на турското държавно домакинство въ Македония.
Въ Турция има специаленъ училищенъ данъкъ, който се събира отъ всички поданници. Тоя данъкъ — 2% връхнина върху всички прѣки даждия — би билъ достатъченъ за издържане на държавни трикласни училища въ всички околийски центрове, на пълни държавни гимназии въ всички окрѫжни градове и за по единъ университетъ поне въ двѣтѣ европейски области Македония и Одринско. Но вѣрна на племенния си характреръ, Турция изключва християнскитѣ си поданници отъ всѣка културна грижа: тукъ държавата не само че не харчи ни сантимъ за училища на християнскитѣ си поданници, но и прѣчи за отварянето на такива. А турскитѣ класни училища — „руждиета” — по програма, администвативно устройство (управление и персоналъ) и по педагогиченъ методъ сѫ посмѣшище за християнитѣ. И послѣднитѣ трѣбва сами да издържатъ свои класни училища и гимназии. А при описаната данъчна прѣтовареность и разорителна анархия въ държавата, немислимо е християнското население само — и по своя инициатива — да издържа тия училища. Още повече,
22
като самитѣ власти съ планомѣрна жестокость прѣчатъ на това. Първитѣ християнски училища въ Македония — както и въ цѣлата турска империя — сѫ открити отъ протестантскитѣ и католишки религиозни пропаганди, които въ различни врѣмена сѫ се ползували срѣщу злата воля на Илдъзъ кьошкъ съ протектората напр. на Наполеонъ III или съ тоя на Съединенитѣ Американски Щати. По тѣхенъ пѫтъ сѫ тръгнали едно слѣдъ друго и новопоникналитѣ върху територията на тъй разкапаната мухамеданска империя Балкански държавици — Гърция, Сърбия, Ромѫния, България. Всѣка отъ тия държавици кѫса годишно отъ бюджета си по нѣколко милиона, за да издържа училища срѣдъ сънародницитѣ си въ Турция. И естествено е, че тия училища създаватъ не добри граждани на Турция, а екззлтирани адепти на агресивнитѣ мечти на тия държавици: тѣ сѫ разсадници на националнитѣ пропаганди въ Турция. — Това за класнитѣ училища. А за народнитѣ училища инициативата е оставена на самото население — на общинитѣ. Но тъй катъ нѣма правилно устроени общини отъ една страна, а отъ друга— властитѣ считатъ и тия училища за плодъ на национална суета у своитѣ поробени народи, то и тѣ — основнитѣ училища за християнитѣ въ Турция — сѫ възведени до елементъ за спекулиране на Илдъзъ-кьошкъ въ спороветѣ му съ съсѣднитѣ държави: Турция устройва съ дипломатическо куртизанство — откриването и закриването на национално пропагандистични основни училища даже и за колибитѣ въ най-непристѫпнитѣ планини ! Ето прочие кѫдѣ е смѣшната магия, съ която Християнскитѣ поселища въ Турция днесь сѫ български, а утрѣ по чудо гръцки или сръбски.
Естествено е, че при такъва гавра на държавата съ християнскитѣ ѝ поданници, тия изцѣло се отдаватъ на революционната организация. А тъй като християнската маса по болшинство се чувствува българска и отваря български основни
23
училища, то властьта покровителствува гръцката и сръбска пропаганди, разрѣшава тѣмъ да си откриватъ училища, а закрива българскитѣ, съ което пъкъ наострува революционната органинизация противъ пропагандитѣ ѝ придава силенъ националенъ отѣнъкъ, мимо прононсираниятъ ѝ въ статути, програми и печатъ ненационалистиченъ характеръ. —
При на-случайна обиколка изъ Македония, на пѫтника се хвърля въ очи странния фактъ, че християнскитѣ села сѫ на страни отъ пѫтищата — на страни поне на два-три километра. Обяснението е въ несигурностьта прѣзъ вѣкове за живота и имота на мирнитѣ жители : тѣ сѫ бѣгали отъ движущитѣ се по широкитѣ пѫтища необюздани войски, полиция, резервисти, новобранци, потери и др. Туй бѣгане на селата далечъ отъ междуградскитѣ пѫтища е ставало обикновено въ размирни години, значи, ставало е не при спокойно подбиране на мѣсто за ново поселище. За това най-обикновено е да виждаме християнскитѣ села скрити задъ нѣкой хълмъ, подъ който тече рѣка, или минава пороенъ долъ, или пъкъ е мочуръ, ако не и цѣло блато; въобще скрити нейдѣ, дѣто по-малко може да се подозира човѣшко поселище. Само съ това може да се обясни обстоятелството, че повечето християнски села въ Македония сѫ построени здравословно най-злѣ : подъ селото е долъ, рѣка, блато, а надъ селото сѫ гробищата и смѣтьта. И день днешенъ въ Македония измиратъ цѣли села, безъ нѣкой да се погрижи за причинитѣ. Никакви грижи у властитѣ за общественната хигиена, никаква лѣкарска помощь вънъ отъ градоветѣ. Въ самитѣ села никаква огриженость за чистота, — а и не е възможна, при сѫществующата нищета и общъ уплахъ отъ главното страшилище — турското изтребителство. — Сѫщото това здравословно положение с и за домашния скотъ на селенина, (не по-малко важенъ за домакинството — при даденитѣ сурови
24
условия на животъ — отколкото всѣки членъ на сѣмейството). — Туй печално състояние е привлѣкло вниманието на българската интелигинция още прѣди тя да се опълчи на нелегална борба срѣщу турското владичество. Българитѣ вообще сѫ по язиковно сродство подъ влиянието на руската литература и рускитѣ идейни течения: тѣмъ е чуждо националното грандоманство, тѣ сѫ реалисти и просвѣтители. Нѣма български учитель, който да не оперира съ хининъ, антиперинъ, карболова кислота, борова вода, английска солъ, сода, стипца — и това съ една фанатична вѣра въ успѣхъ при постоянство и система. Отъ това е проникната и революционната организация въ Македония. Трогателна е привързаностьта особено на женитѣ — майки къмъ интелигентния революционеръ. Въ Леринско (южна македония) еднажъ турска войска загражда село, въ което се намиралъ нелегаленъ агитаторъ съ четицата си. Събиратъ се нѣколко стотинъ жени отъ селото, скриватъ революционеритѣ по между си и съ странни виения скѫсватъ войсковия кордонъ и даватъ пѫть на четицата къмъ планинския гребенъ надь селото. Турцитѣ късно узнаватъ безумната дързость на женитѣ и се хвърлятъ върху имъ съ обичайното си звѣрство. Въ позорната разправа беззащитнитѣ майки сѫ пищѣли съ прости думи науста: „какво добро сме видѣли отъ царя ви? А тия хора спасяватъ и дѣцата ни отъ болести”. —
За публиченъ моралъ въ Македония не може да става и дума. Спомнете алжирскитѣ разкази на Гюй-де-Мопасана и ще имате прѣдставлание за животинската сенсуалность на турчина. Многоженството го довежда до прѣситеностъ и своята любовна пѣсень той пѣе на млади мѫже. Обикновено злодѣяние на турчина върху христини е насилване на дѣца и отъ двата пола. Безпомощностьта и мизерията у християнското население е довело цѣли околии до животинско състояние: когато турчинъ влѣзе въ християнска кѫща,
25
мѫжътъ — християнинъ покорно излиза на двора.
— Лесно е да си прѣдставимъ пробуждането на ужасна ярость у мѫжътъ — македонски христининъ, щомъ опрѣнъ на революционната организация той може да омие отъ кѫщата си пѣтното на публиченъ домъ... Революционната организация наказва съ смъртъ всѣки насилникъ турчинъ, забранява слизането на жени въ пазарнитѣ градове, даже не спира прѣдъ смъртно наказание върху жени — сводници. И срѣдъ огънь и кръвь — значи, по нелегаленъ пѫть — се създава въ Македония публиченъ моралъ при суровъ аскетизъмъ, който заслѣпява филосовската мисъль, но издига цѣлостни индивидуалитети срѣдъ туй блато на турско животинство. —
Въ Турция има законна норма за лихварството 9 %, но нѣма патентъ за това занятие, нѣма и контролъ; лихварьтъ спекулира съ населението съвсѣмъ свободно по слѣдния начинъ: дава пари и зема срѣщу тѣхъ записъ, но не за пари, а за че селенинътъ дължи за смѣтка на идущата жетва дадено количество жито, кукурузъ, ечмикъ и пр. Туй се нарича „лихварство на зелено” и докарва обикновена лихва 100 на 100. А не сѫ рьдки случаитѣ на невѣроятни лихви : майката въ три години се одесеторява и всичкото имущоство на селенина минава въ рѫцѣтѣ на лихваря, който не бърза да прибере своето, а изсмуква до край трудоспособностьта на цѣлото работно семейство. Властитѣ въ Турция отъ нѣколко десетолѣтия почватъ да чувствутатъ злото отъ това срѣдновѣковно спекулиране съ малки подвижни капитали, но не намиратъ нуждната културна инициатива, за да прѣустроятъ примитивния париченъ пазарь въ провинциитѣ си. Прѣзь 70-тѣ години отъ току що сключеното столѣтие единъ смѣлъ турски държавникъ — Митхадъ паша — е устроилъ (като управитель на Дунавския ннлаетъ — днешна България) земледѣлчески каси. Такива има и въ Македония. Но корумпираното
26
чиновничество и мохамеданския фанатизъмъ не допущатъ до тѣхъ срѣднитѣ слоеве отъ християнското населъние: капиталитѣ на тия земледѣлчески каси служатъ пакъ на лихваритѣ, за да разширяватъ своята убийствена експлоатация надъ работнитѣ семѣйства. Сегашниятъ управителъ на Македония си служи — прѣдъ очитѣ на европейската финансова комисия — съ капиталитѣ на земледѣлческитѣ каси, за да подкрѣпя разорената турска аристокрация и да услужва на разорителнитѣ за населението национални пропаганди на меншествата. —
Всички дребнособствени села въ Македония иматъ общински пасища, ливади, гори, както и черковни ниви и други имоти. Отъ приходитѣ на тия обществени имоти всѣко село би могло да поддържа черквата и училището си, да има своя каса за подпомагане на бѣдни или за взаимни помощи въ случай на стихийни или други злополучия. Но при неустроеностьта на общинитѣ всички тия приходи се разграбватъ отъ нѣколкото първенци-лихвари въ селото. И всѣко село въ Македония е затруднено да издържа на свои срѣдства основното си училище. На народния учитель се плаща извънредно малко — 250—300 лева годишно! А и тази сума се разхвърля и събира само отъ бащитѣ на учащитѣ се дѣца. Ето една отъ причинитѣ за вирението на религиозни и национални пропаганди въ Македония, които изпращатъ безплатни учители и по селата. А и не само за училищата си сѫ затруднени селата сега: тѣ иматъ общи харчове за възнаграждение на кмета, за посрѣщане на гости, за различни ходатайства прѣдъ властитѣ и пр. Тъй като общината нѣма смѣтководство, нѣма канцелярия, то перфиднитѣ селски първенци-лихвари докарватъ тия харчове годишно до баснословни за селото суми, които послѣ се разхвърлятъ пакъ по равно на данъкоплатцитѣ. — Революционната организация урежда общинитѣ, въвежда негласно смѣтководство, създава обществени
27
каси. Послѣдното е една болна струна на организацията, — което е лесно да се разбере. Консперативния характеръ на революционнитѣ сдружавания създава жестоки нрави по отношение на собственитѣ имъ срѣдства; а сѫщитѣ нрави се прѣнасятъ и въ контрола на селскитѣ каси: най-малкото неоправдано перо и въ тия каси довежда често до смъртно наказание... —
Държавата въ Македония не е проявила и до днесь даже най-примитивна инициатива въ услуга на производителитѣ за намиране пазарь на стокитѣ имъ. При общата несигурность на пѫтищата, производительтъ търси пазарь само въ най-близкия за себе градъ. А тамъ шепа търговци-прѣкупвачи сѫ въ вѣченъ трустъ срѣщу производителитѣ. Тѣ сѫ обикновено гърци, евреи, ерменци. Тия трустове възможни сами въ по-малкитѣ центрове — сѫ по убийствени за трудящата са маса, отколкото е самото лихварство. Държавнитѣ органи не се сѣщатъ да се заинтересуватъ отъ оголването на производителя поне за това, че той става несъстоятеленъ данъкоплатецъ: тѣ, органитѣ на властьта, знаятъ само да продаватъ чергитѣ и котлитѣ му. А нѣма печатъ въ страната, нѣма редовна поща и както вече казахме — нѣма сигурность въ пѫтищатата, за да се узнаятъ цѣнитѣ или пъкъ на право да се търсятъ по-голѣмитѣ пазари [*]. — Ето, въ туй революционната оргнизация се явява спасителна за производителитѣ; тя има своя редовна поща, има цѣли окрѫзи подъ своята дислиплина, а има и селскитѣ каси; тя устройва общъ бойкотъ срѣщу труста на прѣкупвачитѣ; издига юридическо лице за прѣкупувачъ, то влиза въ сношение направо съ фирмитѣ на централнитѣ градове или по пристанищата
*. Трустоветѣ сѫ обикновени между прѣкупвачитѣ на анасона, афиона и памука, като по ограничени и локализирани производства. Но въ планинскитѣ кътове се забѣдѣзва сѫщото за тютюна, гроздето, виното.
28
и прѣпродава стоката на производителитѣ. — Съзнанието голѣмата цѣна на своя трудъ — какъвъ по-голѣмъ лостъ за гражданско самочувство?
Поради липса на пѫтни сѫобщения единъ значителенъ процентъ отъ населението въ Македония се занимава съ прѣвозачество — „кираджилъкъ”. Прѣкупвачитѣ на цѣлото мѣстно производство прѣвозватъ стоката съ кола, съ камили, съ коне къмъ желѣзничнитѣ станции, къмъ морскитѣ пристанища или къмъ по-голѣмитѣ консуматорски центрове на вилаята. А отъ тия мѣста пъкъ прѣнасятъ вноснитѣ стоки — колониялни, желѣзарски, та че и храни за неплодороднитѣ планински кѫтове, изъ които се снема главно — и въ голѣмо количество — дървенъ материалъ и въглища. Само въ Сѣрския санджакъ повече отъ 5,000 българи се прѣпитаватъ съ кираджилъкъ. Но тъй като сезонътъ за работа на тия наемни работници е есентьта, когато и цѣлото земледѣлческо население се освобождава отъ полскитѣ работи, то взаимната конкуренция съвсѣмъ подбива дневната заплата на кираджията. Единъ кираджия само съ единъ товаренъ конь за цѣло денонощие не добива повече отъ 1 1/2 левъ. Поради тази ниска цѣна и тукъ се е проврѣла експлоатацията на заможнитѣ хора: тѣ издържатъ по десетина коне, които единъ работникъ товари, води въ града, разтоварва и пакъ връща. Тоя работникъ, при непосиленъ трудъ, не получава повече отъ единъ товаренъ конь. — Революционната организация е успѣла да организира кираджиитѣ, да имъ създаде обща каса и да ги доведе чрѣзъ разумно водена стачка — въ най-трѣскавото търговско врѣме — да си повишатъ заплатата на денонощие до петь лева на работникъ съ единъ конь. — А прѣзъ лоши зими градътъ се бойкотира за гориво — за дърва и кьомюръ; — създава се общъ складъ, съ който се подвеждатъ въ организацията работническитѣ квартали и на града, а се окончателно уничтожава търговската спекулация
29
съ най необходимото за градското население прѣзъ зимата. Като се земе прѣдъ видъ, че органитѣ на властьта никоги се не досѣщатъ на такъва инициатива, лесно е да си прѣдставимъ, какъ революционната организация става плътъ и кръвь на населението и все по-вече и по-вече го подготвя на широки социални борби за въ бѫдище.
4. Днешниять исторически моменть въ источната и западна половини на Македония
Отговарящъ на дълбоки социално-политически мотиви, както посочихме въ направеното изложение, македонското революционно движение на първа още стъпка се сблъска съ търпѣнитѣ отъ властьта турски разбойници. Това породи нелегална революционна полиция — четитѣ. Тѣхното появяване пъкъ сѫюзи турскитѣ власти съ турскитѣ разбойници. Така се почна оная негласна борба, която прѣзъ 1903 година избухна въ явно възстание. Тази борба трая близо шесть години и емансипира населението отъ робския страхъ; тя отгледа ново поколение и снабди всѣко село съ най-необходимото срѣдство за самозащита — съ нѣколко пушки, повѣрени на млади и калени въ борбата революционни групи.
Слѣдъ възстанието въ 1903 г. въ политическия животъ на Македония настѫпи остръ прѣломъ. Прѣстижътъ на държавната власть се коренно компрометира, има чужда намѣса, турскитѣ разбойници — сплашени или избити още отпрѣди — се свиха и на лице остана борческата готовность на революционизираното население. За уталожване на духоветѣ въ Македония първо се прѣмахнаха поляцитѣ (които бѣха агенти на властьта отъ една страна, а отъ друга — главни сподвижници на турскитѣ разбойници), а послѣ се наложиха европейскитѣ жандармерийски офицери. Султанската власть, накърнена отъ тази намѣса на чуждитѣ сили, прибѣгна до всички непростими при разумно държавничество срѣдства, за да компрометира истинския
31
характеръ на недоволството въ Македоиия. Хилми паша даде ходъ на всички тъмни сили, съ каквито може да разполага единъ афаристъ -губернаторъ, за да отбие надеждата на македонското население въ възможенъ сносенъ животъ подъ отоманската държавна власть. При опеката на турскитѣ гарнизони поникнаха турски терористически чети. По сѫщиятъ пѫть привлѣкоха се въ Македония гръцки такива, съ назначавани при добра заплата опитни планински водители изъ Критъ. Послѣ — протѣгна се рѫка и на сръбски терористически чети, — маневра, съ която се отбиваше и вниманието на Сърбия отъ кървавото албанско нашествие задъ Шаръ. Съ всичко туй се създаде слѣднето положение:
1) Турското население, турската бюрокрация и турскитѣ войски въ Македония се искуствено заблудиха, да виждатъ въ македонската революция едно враждебно къмъ нацията движение и станаха отплотъ на срѣдновѣковната султанска власть, която разори великата империя и ето подига срѣщу себе си самитѣ мислюмански маси въ Мала Ашя, Арабия и Армения; така македонската революция дойде да даде обратенъ ефектъ спрѣмо революционнитѣ движения въ другитѣ области на империята: тя дойде да подкрѣии властьта на Илдъзъ-кьошката камарила;
2) Революционизираното население въ Макеіония, изгубило надежда за сѫщественни реформи при турското владичество, се хвърли въ рѫцѣтѣ на своитѣ съплеменници отъ съсѣднитѣ княжества. А тъй като македонското население въ огромното си болшинство е българско, на сцената се яви България, която въ послѣднитѣ години се прѣвърна буквално на воененъ лагеръ.
Ако катастрофата отъ една война между Турция и България се бави, това се дължи изключително на Австрия и Германия, които използуватъ бездѣлието на Илдъзъ-кьошката камарила и употрѣбяватъ междуврѣмието за по-дълбоко и по-сигурно
32
проникване и настаняване въ Македония и Мала Азия. Когато дипломацията на тия двѣ велики сили намѣри най-послѣ подготвяния моментъ, катастрофалната война между Турция и България не ще може отъ никого да се отстрани и политическата карта на балканитѣ коренно ще се промѣни.
Въ рѫководнитѣ крѫгове на Македонскага революционна организация се долавя хода на събитията. И тия крѫгове все по-горещо се раздвойватъ.
Едни поставятъ ясно и категорично дилемата: въ Македония срѣщу насъ се опълчватъ Турция, Гърция и Сърбия; тѣ виждатъ въ насъ пионеритѣ на България, а и правятъ ни такива подъ страхъ на поголовно изтрѣбление; прочие нѣма врѣме за умуване: България трѣбва да се застѫпи за насъ и ние — за България. Война — или ние загинваме.
Други държатъ още чистото знаме на революцията и съ силата на добрѣ организирани и добрѣ въорѫжени два окрѫга отъ Македония заявяватъ:
Съ всѣка авантюра ние ще измѣнимъ на себе си и на страната си: войната ще погуби дѣлото на работнитѣ маси — дѣло, което не е нито национално-културно, нито национално-политическо, а коренно реформаторско, за емансипиране двумилионно население отъ срѣдновѣковни форми животъ. —
Характерно: играта на Илдъзъ-кьошкъ успѣ тъкмо въ областитѣ, които бѣха проявили най-силенъ революционенъ жарь. Революционната организация почна въ Скопско, а се разрази въ цѣлия Битолски вилаятъ. Тамъ и насочи своето разорително държавничество Хилми паша. И ето днесь тъкмо тия най-силно революционизирани вилаяти хвърлятъ знамето на революцията и издигатъ националния трикольоръ: тѣ стъпкватъ вѣрата си въ правотата на своята политическа програма и отричатъ правото за сѫществуване на Туция. И отоманска империя нѣма днесь по голѣми врагове отъ населението въ Битолско и Скопско.
33
А твърдѣ благоприятна държавнишка платформа имаше въ Битолско веднага слѣдъ възстанието прѣзъ 1903 год. Появяването на европейската жандармерия разведри сгѫстената отъ кръвопролитията атмосфера, населението се подчини на властитѣ, то даже напълно прѣдаде орѫжието си и се устрѣми при новия редъ да задоволи своитѣ въжделения: опожаренитѣ села се възобновиха и работнитѣ рѫцѣ се пръснаха по печалба, за да откупятъ заграбенитѣ отъ турскитѣ бегове земи. Десятки хиляди вчерашни революционери, които бѣха опожарили всичкитѣ чифлици въ Битолско и бѣха изравнили съ земята кулитѣ имъ, се озоваха сега далечъ въ Америка, на работа. Отъ три години европейската поща въ Солунъ всѣки мѣсецъ внася въ Битолско срѣдньо 25 000 доларя, изпратени отъ българскитѣ работници въ Америка. Тия суми изплащатъ дълговетѣ на корумпираната турска аристокрация, която продава именията си за безцѣнъкъ на българитѣ. Процесътъ бѣ толкова трѣскъвъ, че смути турското население. Нѣколко партиди турски селени заминаха за Америка. Но Хилми паша се намѣси и тукъ: той видѣ въ емигрирането на българитѣ само турска шовинистична изгода и забрани пропущането на турци за Америка. А работното и окротѣло турско население виждаше тъй ясно сѫщностьта на процеса, че — макаръ и пословично по своята неподвижность — то се стече на хилядници въ Битоля и съ сълзи заявяваше: да позволятъ и тѣмъ да търсятъ вънъ отъ прѣдѣлитѣ на империята печалби, защото — казваха добрѣ разбралитѣ своя интересъ турци,— българитѣ снематъ милиони и откупватъ земитѣ ни: какво ще стане съ насъ?
И българи, и турци се бѣха подчинили на европейската контрола и бѣха готови да се отдадатъ на мирно състезание за благоденствие. Илдъзъ-кьошкъ не пожела успокоението на областьта и Хилми-паша подзе ония кървави прѣстпления на една държава къмъ една своя провинция,
34
които сѫ безпримѣрни въ аналитѣ на историята. Прѣзъ три години въорѫжени банди, изпращани отъ правителствата въ Атина и Бѣлградъ, нахлуваха безпрѣпятствено въ Македония и прѣдъ очитѣ на султанскитѣ войски подлагаха на огънь и сѣчь осмиренитѣ революционни поселища. Видимиятъ претекстъ бѣше, да разбиятъ националното съзнание на компактната маса отъ населението, а опрѣдѣлената задача бѣ: да се подготви едно дѣление на Македония между Гърция, Сърбия и България. И турската държавна власть се радваше на това, основайки се на истърканото отъ вѣкове властническо изкуство: раздѣляй и владѣй. Така населението въ Битолско и Скопско се хвърли пакъ въ огъня на кървави борби: то издигаше чети слѣдъ чети срѣщу гръцкитѣ и сръбски, които дѣйствуваха подъ прикритието на турскитѣ войски. И гинѣха отборъ най-млади и най-добри водители на революционизираното население. А това не можеше да не произведе дълбоко сътрѣсение въ живота на цѣлата нация: възбуяха народнитѣ маси и въ княжеството България, дигна се жестоко гонение противъ гърцитѣ, а послѣ потръгнаха и цѣли банди, въорѫжени отъ княжеското правителство, на борба въ Македония . . . . на невъзможна борба, по-право, на явна смърть.
Всичко туй не стрѣска и до днесь Илдъзъ-кьошкъ; Хилми паша продължава да е кѫсогледъ аферистъ; а високата порта съ мѣсеци се опира да поднови мандата на европейската жандармерия. Очевидно, въ Цариградъ очакватъ война съ България, желаятъ я и хранятъ чрѣзъ нея розови мечти.
Между туй по-тихата прѣзъ революционния периодъ источна половина на Македония неусѣтно се омрѣжи отъ революционни групировки, които използуваха опита и грѣшкитѣ на миналото. Тукъ вече революционеритѣ не мислѣха да правятъ възстание. Нѣщо по-вече: тѣ съзнателно не допущаха срѣдъ туй население орѫжие по-вече отъ най-необходимото за самозащита. Тѣ се
35
опираха даже съ кърваво сблъскване срѣщу опититѣ на патриоти отъ княжеството, да прѣхвърлятъ тукъ по-голѣми чети съ по-голѣми партиди орѫжие. Десятки околии диесь сѫ сурово организирани и парализиратъ лошото въ официалното турско управление . Въ тия околии гръцки и сръбски чети мѫчно мроникватъ и биватъ избивани, турски разбойници не вирѣятъ, стражаритѣ несъзнателно заематъ пасивно положение, общинитѣ се организиратъ върху началото на изборностьта, данъчната система сѫщественно се корегира, имущественитѣ отношения по нелегаленъ пѫтъ се регулиратъ, създава се нова култура и новъ битъ. Успѣхътъ обнадеждява населението и го успокоява [*]. А засилваната власть на европейската жандармерия налага вече и мисъль: воюващитѣ чети, като нелегална полиция на организацията, ставатъ врѣдни; тоя институтъ си отживѣва врѣмето и трѣбва да се унищожи, като се замѣни само съ единични началници и ревизори на въорѫжения процентъ отъ населението. Близката задача на организацията ще бѫде мирна гражданска революция. Въ единъ прѣкрасенъ день — и туй ще бѫде скоро — цѣла источна Македония ще осъмне съ слѣдующия нагледъ незначителенъ фактъ: по градоветѣ и селата българитѣ ще тръгнатъ съ калпаци. То ще бѫде единъ жестъ, който — при създаденото вече укротяване на завоевателната свирѣпость у турцитѣ и при европейската жандармерия — ще се прѣтърпи отъ властьта сигурно безъ най-малки инциденти,
*. Въ едно отъ тия околии случайно е попадналъ за околийски началникъ интелигентенъ турчинъ, добрѣ протежиранъ отъ Цариградъ. Уменъ и силенъ той, като прозрѣлъ, че поведената отъ революционеритѣ дѣятелность въ извѣстни граници не е опасна за държавата, почналъ по официаленъ редъ да налага онова, което революционната организация е наложила по неофициаленъ редъ. Изненаданитѣ революционери се свикватъ на конгресъ, разгледватъ поведението на тоя началникъ и рѣшаватъ : 1) за сега рѣволюционната организация не може да желае нищо по-вече и 2) да се оттегли отъ тая околия районната чета, като излишна . . .
36
послѣ ще почнатъ народнитѣ мирни демонстрации за отмахването на лоши властни лица, а още по-нататъкъ ще дойдатъ по свой редъ и масовитѣ вълнения противъ данъчната система, противъ различнитѣ изживѣли врѣмето си ограничения отъ една страна и привилегии отъ друга.
* * *
Така раздвоената революционна Македония дойде до кървава вражда. Жертва на нея бѣха членоветѣ на Софийския комитетъ Ив. Гарвановъ и Б. Сарафовъ. Съ туй управляющитѣ крѫгове въ България сѫ поставени прѣдъ мѫчна дилема: да зематъ страна въ тази вражда между двата раволюционни лагера, отричащи единъ други. Управление, което би желало да стои надъ тази вражда, би трѣбвало или да пасува по отношение работитѣ въ Македония или пъкъ да прибѣгне до макиявелизмъ: да задоволява и двѣтѣ страни, което пъкъ би значило, еднакво да крѣпи и оправдава и двата лагера. А това ще разгори само войната между тѣхъ. Дѣйцитѣ отатъкъ Вардара, докарани отъ разорителството на Хилми паша въ отчаяние и пригърнали идеята за война, ще искатъ да увлекатъ и источна Македония, за да се наложатъ слѣдъ туй на България. За тая цѣль тѣ употрѣбяватъ помощитѣ, които добиватъ въ България, за организиране на чети и противъ „отцѣпницитѣ” въ источна Македония. А тия тукъ, разбрали добрѣ интереситѣ на населението и опрѣни яко о него, се чувствуватъ твърдѣ силни не само за да разбиятъ тия чети, но и да нахълтатъ въ Скопско и Битолско.
* * *
Ако Турция и България не се въвлекатъ въ кървавата катастрофа, къмъ която ги тласка Австроунгария,
37
вѣроятно е събитията въ Македония да се развиятъ по слѣдниятъ пѫть:
Четничеството ще отпадне и ще се замѣни съ масово организирани райони, които — както въ источната половина на Македония — ще притиснатъ турскитѣ административни и сѫдебни власти или къмъ кървава разправа, или къмъ естествено реформиране. При сѫществуващия — макаръ зачатъченъ — европейски контролъ изгледатъ е въ полза на второто прѣдположение — за естествено реформиране. А това ще доведе централизирането на революционото дѣло въ градоветѣ и вгнѣздването му въ всичкитѣ промишлени артерии на страната — еснафи, фабрики, желѣзници. Съ туй самото революционно дѣло ще омекчи своя кървавъ тонъ — ще добие повече публично-граждански, отколкото консперативно-горски характеръ.
Съ отпадането на четничеството, ще прѣстане само по себе и гръцкото андартство, като изгубило reson d’etr. То сѫществува само срѣщу бъларскитѣ чети и съ подкрѣпата на Хилми паша въ райони чисто български. Ако андартството се оттегли въ гръцката крайморска полоса или въ Янинскиятъ вилаятъ, ще трѣбва да заработи като революционната организация и, значи, ще трѣбва съ врѣме да дойде до сѫщиятъ изходъ — емансипиране отъ четничеството. — Смѣтката на андартството да погърчи Македония, за да се използува 3 членъ отъ Мюрщегскитѣ реформи, бѣше само поводъ за гръцкитѣ злодѣяния, а сѫщностьта бѣ въ политиката на Хилми паша: да омаломощи населението и да заличи резултатитѣ отъ революцията.
Съ сръбската четнишка пропаганда въпросътъ е по-сложенъ. Тя нѣма да спрѣ и слѣдъ като революционната организация се отърси отъ четничеството. Защото сърбоманството се загнѣзди въ Скопската Черногория, въ Поречето, въ Азотъ (Велешко) не като наложено съ орѫжие, а по
38
чисто колтурно-икономическа зависимость на населението отъ Сърбия: тия кътове сѫ планински, населението отъ половинъ вѣкъ се прѣпитава съ гурбетчийство въ Сърбия и е посърбено. Чисто българското Велешко село Богомила, което е дало единъ отъ водителитѣ ни революционната организация, днесъ е цѣло посърбено. Засилването на революционната организация въ страната притиска тия сърбомански оазиси, налага имъ се, увлича ги, сѫщото което става и съ гъркоманскитѣ такива. Тогава сръбскитѣ попъ и учитель въ селото, които като пропагандисти сѫ въ общение съ сръбскитѣ търговски агенти, ставатъ опасени, защото се опиратъ на течението и издателствуватъ. И за да се избавятъ отъ тѣхъ, селенитѣ или ги изгонватъ или ги убиватъ съ помощьта на революционната терористична група. — Ето звѣното, о което се държи сръбската четнишка пропаганда. Сърбитѣ най-искрено — и най-справедливо — заявяватъ, че не може да се откажатъ отъ четничеството си, защото „българитѣ убиватъ”. Но българитѣ не сѫ криви за това и Българското правителство може да има само тоя шовинистиченъ мотивъ въ своята политика по македонския въпросъ: да наложи на Сърбия помиряване съ горното положение т. е. да ѝ наложи да се откаже отъ завоевателната си политика спрямо Македония.
Страхътъ на екзархийскитѣ крѫгове въ Македония и на благомислящитѣ патриоти въ България, че революционното конспираторство въ Македония иде да обезлюди страната и да ощети до голѣма опасность нацията, е твърдѣ обяснимъ. Въ всѣка нация — и при най-жестоки исторични моменти — има слоеве, които сѫ въ поносливи условия, та могатъ да се крѣпятъ съ благомислие, да влияятъ съ него и да играятъ благотворна роля. Но за послѣдното се иска тия благомислящи слоеве да бдятъ за поведението на своитѣ прѣдставители въ размирената страна и да правятъ сериозенъ изборъ на лицата. Единъ нечистоплътенъ
39
владика произвежда обратенъ ефектъ върху революционното си паство. Единъ алченъ за свѣтски блага архиерейски намѣстникъ, не е човѣкътъ, който може да респектира съ степеность буйната и беззавѣтна младежь въ една революционно кипяща область. А единъ свѣтски чиновникъ, който скланя да услужва даже съ динамитъ, не е тъкмо човѣкътъ, който може да прѣдотврати отмъстителни и пр. атентати...
