С. Табаковъ - Ромѫнитѣ въ Македония (1913)

Ромѫнитѣ въ Македония

Д-ръ С. Табаковъ

София

Печатница „День” 1913

Сканове в .pdf формат (50 Мб)

I. Нѣкои интимни причини за ромѫно-българския въпросъ 3

II. Ромѫнитѣ въ историята 10

III. Ромѫнския въпросъ въ Турция 19

IV. Броятъ на аромѫнитѣ въ Македония 39

V. Аромѫнски течения 54

VI. Ромѫнскиятъ въпросъ и Добруджа 63

I. Нѣкои интимни причини за ромѫно-българския въпросъ.

Ромѫнскитѣ отломъци въ Европейска Турция сѫ познати подъ общи имена аромѫни или власи. За разлика отъ наддунавскитѣ имъ събратия — дакоромѫнитѣ — наричатъ ги въ литературата още и македоромѫни [1]. По-популярни и локални сѫ имената имъ куцовласи, цинцари и каракачани.

Още отъ тая редица имена се вижда, колко забавенъ и многоцвѣтенъ е ромѫнскиятъ съставъ въ Турция, инвокиранъ отъ население и държава, които отъ толкова вѣкове не сѫ съумѣли да го прецизиратъ нито между съсѣдитѣ си, нито въ литературата, като дадено строго обособено етнико-политическо цѣло. .

Отъ областитѣ, които населяватъ тия отломъци — главно Македония, Тесалия, Епиръ и Албания, — интересува ни само първата. . .

Ромѫнскиятъ въпросъ въ Турция, както ще се види, е сравнително много новъ и дѣло не на тамошнитѣ „ромѫни“, а на самата Ромѫния. Поникна етнически слѣдъ стабилизирането на двѣтѣ княжества отгоръ Дунава (Влашко и Молдавско), а се разви политически — тепърва слѣдъ прѣсъздаването на България. Етническитѣ граници на послѣднята отъ 6-й септемврий 1885 г., по-широки отъ политическитѣ тия на Сърбия и Ромѫния, подведоха се подъ претекстната „теория на равновѣсието“ и по пѫтя на политическото имъ закрѫгляне породиха сръбско-българската война, а днесъ — ромѫно-българскиятъ въпросъ.

За първия случай, въ Източна Румелия нѣмаше сърби, но за Сърбия бѣ важно: 1) да се компенсира въ тъй „нарушеното равновѣсие“ съ нѣкои кѫтове отъ западна България, и 2) ставайки господарка на триѫгълника Царибродъ - Пиротъ—Брѣзникъ,

1. Вижъ Barbulescu: Relations des roumains avec les serbes, les bulgares. . . . avec la question Macedo roumaine, Iasi. 1912.

да гарантира по-нататъкъ слизането си въ Македония. По тоя пъть Сърбия бѣ тласкана отъ Австро-Унгария по извѣстни вече съображения : да отвлѣче вниманието ѝ отъ Босна-Херцеговина и да осуети евентуалниятъ ѝ съюзъ съ България за срѣщу Турция и нея си.

Днесъ историята се повтаря : България сега се разширява за смѣтка на голѣма часть отъ Европейска Турция. Ромѫния влиза въ ролята на Сърбия отъ 1885 г. и иска да се компенсира въ „нарушеното равновѣсие“ чрѣзъ 1) отстъпване ней нѣкои кътове отъ сѣвероизточна България, и 2) осигуряване стратегическите си изгоди въ една евентуална война срѣщу или отъ страна на България. Босна-Херцеговина отъ 1885 г. днесъ е Трансилвания, а възможно и Бесарабия.

Нека изтъкна една разлика : при случая съ Сърбия въ 1885 г. въ Източна Румелия нѣмаше сърби, а при тоя съ Ромѫния днесъ — въ Македония наистина има ромѫнски отломъци. Наличностьта на послѣднитѣ въ бѫдащи български ръцѣ послужи на Ромѫния за най внушителенъ политически аргументъ да се разшири за смѣтка на България. „Настоятелната“ нужда на Ромѫния въ тая посока се покри съ претекста за сторени „културни“ и „етнически“ жертви отъ нея въ Македония. . . .

Нека видимъ, какъ се създаде почвата на тая „настоятелна“ нужда.

Претекстътъ на първо врѣме, че Ромѫния иска награда отъ България срѣщу пазената отъ нея неутралность прѣзъ врѣме на войната ни съ Турция — претекстъ, сериозно инвокиранъ отъ Таке Иоанеску въ Лондонъ — се осмѣ отъ цѣла Европа. Неутралностьта на Ромѫния се налагаше по силата на създадения Балкански Съюзъ, въ която тя не поиска да участва, па и нѣмаше защо да участва, а не можеше да му се противопостави по независещи отъ нея причини : европейската дипломация съумѣ да осигури още въ началото локализирането на войната. Нѣщо по-важно : Тройниятъ Съюзъ, начело съ Австро-Унгария и Германия, чийто сателитъ на Балканитѣ е Ромѫния, бѣ убѣденъ, че Балканскитѣ държави ще бѫдатъ бити отъ Турция. При това, Ромѫния и до днесъ не е неутрална: турцитѣ не прѣставатъ да получаватъ оръжието си отъ Австро-Германия прѣзъ Кюстенджа, плюсъ това,

бѫдащата история ще посочи, кому се длъжи турското упорство за Одринъ и подновяването на войната.

Вториятъ претекстъ, че България слѣдъ войната си съ Турция, вече още по силна, ще се обърне срѣщу Ромѫния, за да си земе Берлинската Добруджа, и, слѣдователно, Ромѫния трѣбвало да бѫде гарантирана срѣщу това, като ѝ се дадѣли териториални компенсации, включващи нѣкои укрѣпени пунктове по Добруджанската ѝ граница — сѫщо се осмѣ, посрѣщна се като изнудване и се обори отъ военни авторитети. Изходътъ на евентуална ромѫно-българска война нѣма да се рѣши отъ тия пунктове. Обратно, съ това си искане Ромѫния напомни на България туй, което бѣ забравила и прѣглътнала отъ 1878 г. насамъ и което отъ сега нататъкъ болезнено ще помни.

Остава третиятъ претекстъ: че съ анексирането на Македония къмъ България, Ромѫния губи едно „многочисленно население отъ ромѫнски произходъ“.

Прѣдстои ми да разгледамъ по-обстойно именно тоя претекстъ, толкова повече, че той ангажира цѣлия суровъ материалъ на ромѫнскитѣ политически ориентировки по балканскитѣ работи отъ половинъ вѣкъ насамъ. Ромѫнитѣ може да иматъ и други претексти, за да ги смѣняватъ, когато видятъ, че единъ по единъ се осмиватъ и не издържатъ критика; но фактътъ, че тѣ иматъ събратия въ Македония, е неоспоримъ. Малцина сѫ въ Европа, па и у насъ, които знаятъ, колко въ сѫщность сѫ ромѫнитѣ въ Македония, какво прѣдставляватъ тѣ като етнично цѣло и кадѣ и за какво Ромѫния създаде отъ тѣхъ : вчера политически въпросъ въ Турция, днесъ ромѫно-български въпросъ въ Европа.

Три главни претексти, сведени къмъ единъ такъвъ задъ гърба на едно единствено желание : запазване пропорцията си на сила въ Полуострова чрѣзъ разширение за смѣтка на най-обѣщающата Балканска държава — България.

Малко или съвсѣмъ не държейки на моралъ и право въ международнитѣ отношения, Ромѫния именно днесъ иска да използува случая. Че тя се стреми да стори това безъ жертви за себе си, се вижда отъ факта, че напира за удовлетворяване исканията си тъкмо когато България е ангажирана съ Турция, и, слѣдователно, се намира въ невъзможность да ѝ отговори по другъ начинъ, освѣнъ съ отстъпки.

Ето какъ схващаме ний стимулитѣ по пътя на тая опасна и нещастна игра :

Тѣ съ външни и вѫтрѣшни — и се обуславятъ.

1. Австро-Унгария се бои отъ евентуаленъ съюзъ на Ромѫния съ България и трѣбва, догдѣ е врѣме, да го прѣдотврати съ отваряне рана помежду имъ, каквато е днесъ ромѫно-българскиятъ въпросъ за Българска Добруджа, — сѫщото, което направиха Андраши и Бисмаркъ, като се съгласиха въ 1878 год. за анексията на Бесарабия къмъ Русия, за да отворятъ рана между послѣднята и Ромѫния, привличайки я впослѣдствие къмъ орбитата на Австро-Унгария.

Черпейки урокъ отъ Балканския Съюзъ противъ Турция, Австро-Унгария и Германия се боятъ отъ евентуално влизане въ него и на Ромѫния. Тѣ виждатъ, че въ единъ такъвъ съюзъ, поддържанъ отъ Тройното Съглашение даже и Италия, и обърнатъ срѣщу Австро-Унгария или срѣщу двѣтѣ въ съдѣйствие на останалитѣ сили при една общоевропейска война, първенствующа роль ще играятъ Ромѫния и бѫдащата широка и силна България.

2. Извѣстно е вече и на дѣцата, че отвличайки вниманието на Ромѫния отъ Трансилвания, Австро-Унгария тласка първата за морални и териториални удовлетворения отъ другадѣ — на първо мѣсто отъ България, отъ българска Добруджа, а на второ — отъ руска Бесарабия.

3. Русия — нека абстрахираме за минута страхътъ ѝ отъ ромѫнскитѣ претенции върху Бесарабия — се сили да привлѣче Ромѫния къмъ Тройното Съглашение, респективно къмъ себе си; тя е обвързана спроти Ромѫния съ обѣщание, ако не да я подържа явно и тържественно въ извоюване злободневнитѣ днесъ искания, то поне да не ѝ попрѣчи съ категорично, рѣшающе veto. А това е прѣдостатъчно за ромъйската днесъ температура.

1. Отъ стъпването си на ромѫнския прѣстолъ (1866 г.),. Каролѣ съ нищо до днесъ не е увеличилъ територията на страната си. Това е толкова по-важно, че Балканската карта въ тоя дълъгъ промеждутъкъ чувствително се промѣни въ лицето и за смѣтка на всички Балкански държави, изключая само Ромѫния: разшириха се Сърбия, Гърция и Черна-Гора като дѣло на 1878 г., а при това въ сѫщата година се

създаде и нова Балканска единица — България. Въ тази епохална година Ромѫния взе Добруджа, но изгуби Бесарабия. Сдоби се, наистина, съ независимость, но съ такава се обдариха и първитѣ три държави по силата на Берлинския договоръ, и, значи, не е лична заслуга на Карола. Ромѫния при него стана кралство (1881 г.), но тая етикетна форма на ромѫнската независимость — ако и не осланяна на историята — бѣ като послѣдствие на независимостьта, още повече, че сториха сѫщото Гърция и Сърбия, а въ ново врѣме и България и Черна Гора. Едничкитѣ заслуги на дългото Каролово господаруване сѫ такива отъ прѣдимно вѫтрѣшенъ характеръ : използуване австро-нѣмскитѣ капитали за мѣстната индустрия и търговия, и уравновѣсяване непримиримитѣ отъ врѣме на Куза политически течения въ страната. Колкото за третята му заслуга — привличане Ромѫния къмъ Виена и Берлинъ — най вѣренъ нейнъ оцѣнитель ще бѫде врѣмето и историята. А ако се припише сѫщо и единственно нему модернизирането на ромѫнскитѣ градове и фасонирането на романския езикъ и образование — азъ не зная, съ какво друго би се гордѣлъ днешниятъ ромѫнски народъ като съ свое собствено дѣло отъ врѣме на руската тукъ окупация (1834 год ).

2. България, най-млада и единствена ромѫнска съсѣдка за чиято смѣтка Ромѫния обективно може да се разширява, отъ 1878 г. насамъ, прѣсъздадена, гигантски възмѫжава : прави съединение и изнася побѣдоносна война въ пелени ; прѣмѣства центра на тежестьта на „Източния въпросъ“ отъ Европа къмъ София ; обявява се независима и става царство ; създава Балкански съюзъ и води днесъ втора, още по-славна и паметна война, и . . . внушително се разширява. При тая гледка, Каролъ и правителствата му губѣха и губятъ въ очитѣ на ромѫнския народъ откъмъ проявенъ, осезаемъ активъ, къмъ какъвто много чувствителни са младитѣ и малки народи.

3. Надеждитѣ на Ромѫния за разширение откъмъ Трансилвания, при тъй интимнитѣ връзки на Карола съ Хохесцолеритѣ и Хабсбургитѣ отъ една страна, и при тъй насочваната отъ него у политическитѣ партии външна политика на страната — отъ друга, оставатъ чисто платонически, а тия за разширение откъмъ Бесарабия — съвсѣмъ миражни. За разширение откъмъ Сърбия е немислимо прѣзъ

Дунава, а за такава откъмъ Турция — има само единъ пѫть : прѣзъ България и за смѣтка само на българска територия.

4. Аграрниятъ въпросъ въ Ромѫния е дълбока рана между властьта, чокойщината и широкото население — селянията. Тая рана трѣбва да се облекчава, колчемъ проявява признаци на абсцесъ или отваряне — било съ патриотически митинги и кампании, какъвто бѣ случая съ ромѫно-българския конфликтъ прѣзъ 1900 г., било съ прѣслѣдване чужди етнични групи, какъвто е случая съ евреитѣ и частно съ гърцитѣ въ въ 1906 г., било съ траурни юбилеи и манифестации, какъвто бѣ случая м. г. съ 100-годишнината отъ присъединяването на Бесарабия къмъ Русия, било съ изкуствено създадени тревоги за българско нахлуване въ Добруджа, съ българска въобще опасность за Ромѫния, какъвто днесъ е случаятъ.

5. Отъ десетки години всички ромѫнски държавници и правителства заявяваха : „македонскитѣ работи постоянно сѫ ни занимавали, защото тѣ интересуватъ 1) бѫдащето на едно многочисленно население въ Турция отъ ромѫнски произходъ, и 2) „политическото равновѣсие на Балкана". Тъй прецизира романското становище по въпроса Братиано прѣзъ януарий 1902 г., въ качеството си министръ на външнитѣ дѣла.

Съ какво, прочее, ще се оправдавать прѣдъ ромѫнския народъ и обществено мнѣние ромѫнскитѣ дцесъ правителства и партии, ако при разрѣшаването на „македонскитѣ работи” съ настоящата война не сторятъ нѣщо, нито за македонскитѣ ромѫни, нито за поправянето на тъй „нарушеното” Балканско равновѣсие?

При това, Ромѫния похарчи сума злато и престижъ за ромѫнската пропаганда и черковенъ въпросъ въ Турция — тия жертви трѣбва да се рентирать именно сега.

Ето — такава е днесъ атмосферата въ Ромѫния.

Послушна ученица на Австро-Унгария, защо да не се разшири днесъ Ромѫния безъ военни жертви, както направи първата въ 1878 г., съ Босна-Херцеговина, използувайки деликатното положение на Русия? При това, съ туй разширение Ромѫния ще удовлетвори „общественното мнѣние“ на ромѫнския елементъ, ще даде изразъ на едно династично и народно честолюбие ; ще се тури първия плюсъ отъ външния,

реаленъ активъ на краль Карала ; ще се менажира еднакво ромѫнската зависть и страхъ спроти България ; ще се създаде прецедентъ и извоюва почва за нови компензации и разширения въ перспектива ; шансътъ за разрѣшаване аграрния въпросъ ще порасне заедно съ територията, и т. н. т. н.

Съ прѣпрѣчване пѫтя на Ромѫния къмъ Трансилвания отъ врѣме на военниятъ ѝ съюзъ съ Австро-Унгария и безнадеждна откъмъ Бесарабия, боейки се, че остава като островъ между велики сили и всрѣдъ славянско море, Ромѫния обръща всичкото си внимание на югъ отъ Дунава.

Въ лавирането си да даде изразъ на политическото си честолюбие, Ромѫния вложи дипломацията си като капиталъ въ едно толкова неприсѫщо ней, колкото и опасно съ послѣдствията си международно прѣдприятие — Балканския въпросъ, ако и да не се считаше за балканска държава. Откриването на македонския въпросъ подигна акциитѣ ѝ и фиксира печалбитѣ ѝ. Номиналната стойность на тия акции сѫ извѣстни подъ името „македоромѫни“, „куцовласи" и т. н., а пазарнитѣ имъ цѣни — „ромѫнски въпросъ въ Турция“, съ послѣденъ курсъ — „ромѫно-български въпросъ“ днесъ.

Сѫдбата на Европейска Турция отдавна бѣ прѣдречена. Ромѫнскиятъ елементъ тукъ, далечъ отъ Ромѫния, никога неимеющъ народно минало и съзнание, спонтанно погърчванъ и побългаряванъ, трѣбваше, чрѣзъ прѣсадена отъ самата Ромѫния пропаганда, да се обособи и използува отъ дипломацията.

Колкото и бърже да се развиваха събитията, Букурешкото правителство, по пѫтя на щедро отпущанитѣ фондове и заплащани агенти, създаде „ромѫнски въпросъ въ Турция“ и съумѣ да притури още една халка въ веригата отъ Източния, Балкански въпросъ.

Нека видимъ : какъ се разви тоя въпросъ, каква бѣ неговата политико-правна подкладка и какъ се спекулира днесъ съ него въ дипломацията.

Ромѫнскиятъ въпросъ въ Турция се откри по черковенъ редъ, не защото трѣбваше да се маскира неговия чистъ политически характеръ, но защото народноститѣ въ Турция сѫ

се обособявали и можаха да се обособяватъ на легална почва въ ново врѣме само чрѣзъ вѣроизповѣданията си—черквата. Първия примѣръ, блѣскавъ иепохаленъ, бѣ съ българитѣ отъ 1870 г. и трѣбваше да се послѣдва по-нататъкъ отъ сърби и ромѫни.

Прѣди всичко, нѣколко думи за македонскитѣ ромѫни или аромѫни, като етниченъ елементъ.

За да си обяснимъ произхода на ромѫнитѣ, неминуемо трѣбва да се спремъ върху произхода на самитѣ ромѫни оттатъкъ Дунава.

Въ историята на европейскитѣ народи нѣма нищо по-тъмно и противорѣчиво отъ историята и началото на ромѫнитѣ. При това въ никоя история, като положителна наука, не се е спекулирало толкова съ национално честолюбие и дипломатически директиви — за смѣтка на дадено европейско племе и въ ущърбъ на друго — колкото въ романската история. Извѣстно е, че ромѫнитѣ считатъ себе си за потомци на великитѣ римляни и нервно отричатъ мѣстото си между балканскитѣ народи.

Споредъ Томашекъ и Реслеръ ромѫнитѣ сѫ романизирани трако-илири отъ срѣднята и западна части на Балканския П-въ. Обратно, споредъ Тунманъ и Юнгъ Дакийскитѣ ромѫни сѫ коренни — романизирани даки. Ромѫнскитѣ историци Хъждеу и Ксенополъ сподѣлятъ послѣднята теория. Колкото се отнася до поддунавскитѣ ромѫни (аромѫни, куцовласи и т. н.) Хъждеу мисли, че тѣ сѫ прѣселенци отъ Дакия по натискъ отъ маджаритѣ. Обратно, споредъ Томашека, пиндскитѣ ромѫни — етнично гнѣздо на аромѫнитѣ въ Епиръ, Тесалия, Албания и Македония — сѫ романизирани беси [1].

Тъй или иначе, въпросъ е за разпръснато въ отдѣлни гнѣзда отъ двѣтѣ страни на Дунава население, което до XIII-я вѣкъ, като почнемъ отъ великото прѣселение на народитѣ, е нѣмало национална физиономия, и чакъ отъ началото

1. Вижъ хубавата статия на професоритѣ Милетичъ и Агура: „Дакоромѫнитѣ и тѣхната славянска писменность“ въ Мсб. кн. IX.

на XIV-я вѣкъ почва да се обособява политически въ лицето на двѣ воеводства — Влашко и Молдавско.

Извѣстни ромѫнски учени не отричатъ, че по пѫтя на горния развой, отъ всички народи, всрѣдъ които сѫ се движели ромѫнитѣ, най голѣмо влияние сѫ имъ оказвали славянскитѣ народи, на първо мѣсто българитѣ. Въ самата Дакия ромѫнизиранитѣ туземци сѫ били смѣсени съ славяни — послѣднитѣ, останали тамъ, слѣдъ като не послѣдвали събратята си на пѫть за подъ Дунава. Ксенополъ не отрича, че славянитѣ, респективно българскитѣ въ днешна западна Ромѫния — населявана отъ тѣхъ до слизането на ромѫнитѣ отъ Дакия тукъ — сѫ дали държавно устройство ва послѣднитѣ (вижъ горѣцитирания трудъ).

Трансилвания и Влахия при Крума се споменуватъ като български земи. Наричали се Βουλγαία ἐκεθεν τοῦ „Ἴστρου ποταμοῦ”, т. е. „заддунавска България“. [2] Споредъ Иречека, до идването на маджаритѣ, Влахия съ части отъ Трансилвания и Унгария, е принадлежала на българската държава. [3] Отъ IX-я в. нататъкъ по-голѣмата часть на Трансилвания влиза въ маджарски рѫцѣ, а въ български остава само Влахия до къмъ 1247 год. Ромѫнската теория за възобновяването на второто българско царство „начело съ ромѫнитѣ” или наймалко съ посрѣдство на „ромѫнска“ династия Асѣновци — е окончателно оборена. [4]

Въ титлата на Калояна „Imperator Bulgarorum et Blacorum“ съ израза „Blacorum“ се визира владянъ, а не владѣтелски народъ, и то, това сѫ наддунавски, а не поддунавски ромѫни. Съгласно Иречека (op. cit.) името „влахъ” въ края на XII-я в. погрѣшно било прѣнесено на мизийскитѣ славяни. Българското владичество надъ заддунавскитѣ ромѫни ще ни обясни, защо послѣднитѣ и слѣдъ като се освободили политически отъ българитѣ, сѫ били духовно, културно подъ българитѣ чакъ до началото на XVIII-я вѣкъ.

Затишието въ историята ни отъ 1018 г. до 1186 г., завършено съ усилията на българитѣ да се изтръгнатъ отъ владичеството на византийцитѣ, спомогна и на заддунавскитѣ ромѫни — тласкани отъ маджаритѣ къмъ югъ — да се раздвижатъ

2. Ср. Меточ. pop. II, 553, 558 въ Голубинскій, Ист. прав. церк., Москва, 1871, стр. 345.

и на врѣмени да участватъ въ борбата на възтаналитѣ българи заедно съ куманитѣ отъ днешна източна Ромѫния [1].

Ромѫнскитѣ воеводства надъ Дунава се пораждатъ прямо слѣдъ отпадъка на България при приемницитѣ на Иьанъ Асѣна II, засилватъ се слѣдъ разпокѫсването ѝ при Иоанъ Александра, и, не много слѣдъ слѣдъ паданетр ѝ подъ тур цитѣ, послѣдватъ сѫдбата й,

Важното е, че ромѫнитѣ въ днешна Ромѫния сѫ пришелци отъ Трансилвания, като тласнати, първомъ къмъ Влахия и по-късно къмъ Молдавия, отъ маджаритѣ. Откакъ се загнѣздятъ послѣднитѣ отгоръ Карпатитѣ (срѣдата на IX-я вѣкъ), българскитѣ суверенни права надъ Трансилвания и Влахия постепенно се ограничаватъ къмъ Дунава. На всѣки случай, ромѫнитѣ при обособяването си въ политически единици между границитѣ на днешна Ромѫния заварватъ страната съ прѣдимно славянска номенклатура, каквато си е и до днесъ.

Влашкото воеводство се образувало прѣзъ срѣдата на ХIII-я вѣкъ (около 1217 г.) съ начало въ Олтения, а Молдавското — вѣкъ по късно 1313 г. Нека повторимъ : появяването на тия двѣ ромѫнски воеводства отгоръ Дунава съвпадатъ съ епохата на пълния български отпадъкъ и е прагматически свързано съ него.

Ромѫнскитѣ воеводства надъ Дунава едва брояха вѣкъ политическа независимость и трѣбваше да се подчиняватъ на турското суверенство, респективно за Влахия и Молдавия въ 1391 г. и 1456 г. За тѣхно щастие, това стана при много по-благоприятни условия, отколкото за българитѣ, които, бидейки срѣдъ пѫтя на азиатския погромъ, останаха безъ закрѫглени васални граници и се обърнаха въ рая. Дунавъ спаси ромѫнитѣ еднакво отъ българско владичество и асимилация както и отъ турския гнѣтъ съ послѣдици каквито и до днесъ се чувстваха [2].

1. Въ първата 1/2 на срѣднитѣ вѣкове населението на Влахия и Молдавия се състояло респективно отъ български и руски славяни, прошарени съ кочующи маджари, печенеги и кумани. Ср. Иречекъ, op. cit. 292.

2. Влахия става васална на Турция прѣзъ 1393 год. съ капитулационенъ договоръ за годишенъ трибутъ, подновяванъ подъ разни форми, но все възъ основа на автономность, прѣзъ 1416, 1424, 1432, 1444, 1451 1460 и 1516 год. съ Молдавия става сѫщото отъ 1456 год. прѣзъ 1513, 1521 и 1529 год. Вижъ Noradounghiau, Recueil d’actes intern. de l’Emp. Ott., 189, I, 6—80, и Testa, Recueil des traités de la Porte Ott. V, 284-286.

Ромѫнитѣ приематъ християнството въ Трансилвания, и то отъ българитѣ, между 870 и 910 г. [1] Трансилванскитѣ ромѫни и прѣселванитѣ изъ тѣхната срѣда такива въ днешна Ромѫния, въ черковно отношение, пакъ съгласно Голубинскій, сѫ били подчинени на българската народна черква, респективно на Браничевския, Видински и Силистренски митрополити. Колкото за по-къснешнитѣ, Молдавски ромѫни, споредъ сѫщия, получавали духовенството си не отъ България, а отъ Волинско Галицийскитѣ руси. При воевода Александра, влашката черква се обръща къмъ Цариградската патриаршия (1359 г.), но при Мирчо войвода отново се връща къмъ Търновската патриаршия. Краятъ на тия смѣни е при окончателното уничтожаване на Търновската патриаршия.

Съ отпадъка и края на българското владичество оттатъкъ Дунава (около 1247 г.), които съвпадатъ съ политическото появяване на ромѫнитѣ, българитѣ въ днешна Ромѫния почватъ да се поромѫнчватъ. Това поромѫнчване на българитѣ захваща отъ края на XIII-я вѣкъ и се привършва въ общи чърти до 1/2-та на XVI-я вѣкъ. Въ началото на слѣдния вѣкъ тукъ е имало само слѣди отъ нѣкогашното българо-славянско жителство подъ Карпатитѣ [2].

Че ромѫнитѣ първоначално сѫ били подъ културното влияние на българитѣ —това не се отрича и отъ самитѣ имъ най-видни историци.

Букурешкия професоръ по славистика, Богданъ, изрично пише за предоминирането на българизма въ Влашкото и Молдавско воеводства прѣзъ XIV-я, XV-я и XVI-я вѣкове [3]. Тоя българизмъ се състои на първо мѣсто въ въвеждането на старо-българский езикъ въ тия воеводства за черковниятъ имъ култъ. Споредъ Bărbulescu, въвеждането на кирилицата и славянский езикъ между ромѫнитѣ станало не прѣзъ IX-я или Х-я вѣкъ, какчо се е твърдѣло до сега, а прѣзъ ХII-я, и то въ срѣдневѣковната форма на българский езикъ [4]. За насъ тия подробности сѫ отъ второстепенна важность.

3. I. Bogdan, Vechile Cronice, р. 250, : 8, cit. Bărbulescu, op. cit., p. 180.

4. Op. cit., p. 177, заб. 3 и p. 182. Споредъ Милетичъ, срѣднобългарския книжовенъ езикъ е билъ въведенъ еднакво въ черквата и канцелариитѣ само на Влахия ; въ Молдавия тоя езикъ билъ застѫпенъ само въ черквитѣ, а въ канцелариитѣ — малоруското нарѣчие. Ор. cit., стр. 166.

Важното е, че културата между ромѫнитѣ се въвежда чрѣзъ българската черква, българското държавно устройство и българската литература [1].

Проф. Барбулеску въ новия си трудъ — насоченъ да изтъкне нуждата отъ съюзъ между Сърбия и Ромѫния противъ България — стрѣми се да отнеме културнитѣ заслуги на българитѣ спроти ромѫнитѣ и да ги отдаде на сърбитѣ. Въ тая посока той счита ромѫнскитѣ извѣстия за „сърби“, че тѣ дѣйствително визиратъ сърбитѣ, а не българитѣ, както се твърди за въ полза на послѣднитѣ отъ професоритѣ Нидерле, Богданъ, Милетичъ, Яцимирски и т. н. [2]. На много мѣста и до днесъ българитѣ въ Ромѫния се наричатъ отъ невѣжото население „сърби”. Българския кварталъ въ Плоещъ, гдѣто и до днесъ живѣягъ изселенитѣ отъ Сливенъ българи прѣзъ 1830 г. се нарича „Пиаца сърбяска“, а не „Пиацз булгаряска“, ако и да нѣма тамъ нито единъ сърбинъ [3].

Отъ културното влияние на българитѣ до началото на XVIII-я вѣкъ, наддунавскитѣ ромѫни попадатъ подъ друго, сѫщо чуждо тѣмъ — гръцкото. Това е епохата на фанариотитѣ въ Влашкото и Молдавско княжество отъ врѣме когато Турция, боейки се отъ поведението на мѣстнитѣ влашки и молдавски князе (воеводи) — редовни оръдия на Полша и Русия — замѣни ги съ пришелци отъ Цариградъ, гърци, или погърчени албанци и българи. Такива бѣха, назначаванитѣ отъ Портата, съ титла князе, членове отъ фанариотскитѣ фамилии

1. Cp. Niderle въ Bărbulescu op. cit., р. 17.; Иречекъ въ Archiv für slavische Philologie, XV, 845; Милетичъ, op. cit., 272.

3. За културното влияние на българитѣ върху ромѫнитѣ вижъ Bărbulescu, оp. cit., рр. 176—310.

4. Пражкия професоръ Niderle твърди, че българското влияние се е вкоренило въ ромѫнскитѣ земи и останало доминирующе въ романския социаленъ и интелектуаленъ тукъ животъ въ продължение на цѣлия периодъ на славизма, т. е. отъ IХ-я вѣкъ до началото на XVIII-я. Ibid. р. 178. Виенския професоръ Иречекъ пише: «въ Влахия ний намираме изключително текстове отъ Българска редакция. Въ Молдавия българското и руско влияние се кръстосватъ; сръбската редакция много слабо е употрѣбявана въ дунавскитѣ княжества». Arhiv für slavische Philologie, XV, 845. Ibid. 178. Съгласно Милетичъ, ромѫнитѣ много рѣдко и по изключение сѫ посочвани въ старитѣ си документи българитѣ подъ собственното имъ име българи, а ги наричали съ общото име »словѣни« или »шкеи«. Ibid. р. 179. Сѫщото подържа и ромѫнския славистъ Богданъ, изтъквайки предоминирането на българизма въ днешна Ромѫния прѣзъ XIV-я, XV-я и XVI-я вѣкове. Vechile Cronice р. 250, 38 въ Bărbulescu, op. cit. р. 180.

За български слѣди съ Влахия тукъ нѣма мѣсто да се говори. Достатъчно е да се види само картата. Влашко за българитѣ до 1878 г. бѣ това което България бѣ за македонскитѣ и одрински българи до днесъ. До колко е билъ официално разпространенъ българския книжовенъ езикъ въ Влахия се види отъ католишкия епископъ въ Галиполи Петръ Бакшичъ, който въ 1640 г., изтъквайки разликата между влашкия народенъ и български книжовенъ езикъ, пише за единъ свещенникъ въ Влахия, че «знаялъ много добрѣ влашкия езикъ« (Sa lingua Valaccha bentesimo) за разлика отъ българския езикъ, на който »монаситѣ и свещенницитѣ — власи четѣли и служили« (li monaci et i refi di questi Valacchi leggono et offitiano. Вижъ Fermendžin: Acta Bulg. pp. 99, 96).

Специално за българскитѣ слѣди въ Молдавия вижъ Bărbulescu op cit. p. 197. Саксонеца Reichersdorf, като минавалъ прѣзъ Молдавия въ 1541 год., между смѣсицата тукъ отъ народности намѣрилъ и българи. Въ сѫщия вѣкъ се споменува мѣстность Bulgari по рѣката Сирапъ. Трансилванеца Krekwitz за края на XVI-я в. между молдавското население брои и българи (Beschreibung des ganzen Königreichs Ungarn. Francfort, 1685 г.). Въ 1526 г. Молдавския воевода Стефанъ се опиталъ да изгони отъ Молдавия всички чужди елементи »които отивали тамъ само да печелятъ пари«. Archiva Istoric. I, 1, р. 58. Въ Яшката околия има цѣло езеро, което се нарича »българско«: Iazul Bulgarului; въ Сучавската — мѣстность »Bulgaria«; въ тая на Текучи — село «Bulgarü« и т. н. Вижъ Bărbulescu, op. cit., р. 271.

на Маврокордатъ, Ипсиланти, Гика, Суцо, Кантакузинъ и т. н., отъ самото начало на XVIII-я вѣкъ (между тѣхъ, отъ албански коренъ бѣха Гика, а отъ български - Суцо; въ най-ново врѣме Н. Конаки Богориди и т. н.). Тия фанариотски князе — гърци и гъркомани — бѣха и разсадници на елинизма въ днешна Ромѫния. Както у българитѣ, народното възраждане и у ромѫнитѣ трѣбваше да почне съ борби първомъ срѣщу елинизма, въ каквато посока бѣ възванието на Сава Владимиреску прѣзъ 1821 г., и чакъ слѣдъ това срѣщу турцитѣ, което собственно, извършиха вмѣсто тѣхъ руситѣ въ 1829 г.

По нататъшна Ромѫния е дѣло на Наполеона III, който употрѣби всичко, за да издигне и съедини въ едно двѣтѣ ромѫнски княжества, като клинъ между Австро-Унгария и Русия и като прѣграда на пѫтя имъ за Цариградъ.

И тъй, ромѫнитѣ се появяватъ въ историята като население (а не като народъ) едва въ XI-я вѣкъ; а народъ — и то отгоръ Дунава — въ началото на ХIII-я вѣкъ, а като политическа единица — сѫщо отгоръ Дунава — въ срѣдата на сѫщия и послѣдующи вѣкове. Съ политическото обособяване на ромѫнитѣ отгоръ Дунава се сключва и послѣднята халка отъ веригата на заддунавскитѣ и Балкански миграции.

Съвсѣмъ друга е сѫдбата на останалитѣ поддунавски ромѫни (аромѫни или куцовласи, и т. н.) които сѫ се разпръснали по цѣлия П-въ отъ Пиндската планина,

като възелъ аромѫнски гнѣзда около нея. Днешна сѣверна Гърция ведно съ Епиръ и Тесалия, се чуватъ въ историята отъ XII в., дори до Кантакузина, подъ имената „Велика“ или „Източна Влахия (Тесалия), Горна Влахия“ (Епиръ) и „Мала Влахия“ (Етолия и Акарнания). Самото име „куцовлахъ“ произлиза отъ гръцкото произношение на турското название за „Велика Влахия“ — , „Коджавлахъ“. Флотантната тая маса отъ недороманизирани туземци се зачува въ историята прѣди събирането си въ Трансилвания, именно едва въ XI-я вѣкъ, бидейки до тогава поглъщана и задушавана ту отъ византийци ту отъ българи. Че особно послѣднитѣ сѫ имали рѣшающе за тѣхъ значение се види отъ факта, че тия аромѫни („куцовласи” и. т. н.) изпѫкватъ като население (но не и като народность) тъкмо слѣдъ сломяването на българското владичество въ югозападнитѣ покрайнини на П-ва (днешни Епиръ, Тесалия, Албания и Македония слѣдъ 1018 г. до 1186 год.). Първи извѣстия за тѣхъ намираме у Кекауменосъ и Анна Комнена (за XI-я вѣкъ) и у Кинама (за ХII-я вѣкъ). Испанския пѫтописецъ-евреинъ Вениаминъ Тудела, който е посѣтилъ горнитѣ области въ надвечерието на Асѣнъ-Петровото възстание (1173 г.) пише, че това население „не е ни християнско, ни еврейско“ Recueil de divers voyages etc., Leiche, 1729, vol I, p. 9—10). Очевидно въпросъ е тукъ за некомпактенъ ромѫнски елементъ всрѣдъ болшинство отъ българи и гърци, лишенъ отъ каква да е култура или обособеность. Тоя ромѫнски огломъкъ остана като население — безъ закрѫглени народно съзнание и аспирации — като почнемъ отъ ХI-я вѣкъ стигнемъ до края на миналия, XIX-я вѣкъ. Възраждането му отъ тоя периодь нататъкъ — съвсѣмъ не спонтанно — е дѣло на ромѫнската пропаганда прѣзъ Дунава и то на чисто спекулативна почва.

За разлика отъ наддунавскитѣ ромѫни, поддунавскитѣ — аромѫнитѣ — нѣматъ политическа история, защото никога не сѫ били народъ и не сѫ имали държава.

Съ затриваното на Търновската патриаршия ромѫнитѣ влѣзоха ведно съ българитѣ въ лоното на Цариградската патриаршия подъ общото име урумъ-миллетъ. Аромянитѣ пъкъ, респективно тия отъ Епиръ, Тесалия, Албания и Македония, които сѫ приели православието еднакво отъ византийци и българи, въ черковно отношение паднаха едноврѣменно подъ гръцката Цариградска патриаршия и Българската Охридска

архиепископия (до 1767 г.), споредъ съотвѣтнитѣ епархии въ които сѫ живѣли. Слѣдъ горната дата до 1870 г. — създаването на Екзархията — изчезва и тая разлика. Аромѫнитѣ бѣха подложени на погърчване много повече отъ българитѣ въ южнитѣ покраини на П-ва и отъ събратята си оттатъкъ Дунава по слѣднитѣ причини: у аромѫнитѣ липсваше всѣко национално съзнание, и то не само защото бѣха разпръснати по всички краища подъ Дунава, а и не разчитаха на никакви исторически спомени, колкото и мимолѣтни, съ каквито, напр. албанцитѣ, еднакви по сѫдба съ аромѫнитѣ, сравнително се гордѣеха прѣдъ тѣхъ отъ Скендербеговата епоха насамъ, когато се раздвижиха политически току-що слѣдъ ослабването на българското могѫщество задъ Черни Дринъ до Адриатика; аромѫнитѣ не разчитаха на подобни спомени, и колкото въ сѣверна Гърция, ведно съ Епиръ и Тесалия, да се чуватъ въ историята съ имена „Малка“. „Горна“ и „Велика Влахия“ тѣ, освѣнъ че не съумяха да се обособятъ въ политическо цѣло, но и нѣмаха нужнитѣ елементи на народность,— на социалъ-политически факторъ въ тия кѫтове. Отъ тукъ и тѣхното особно положение въ Турция като население, съ отдѣленъ отъ българи, гърци, турци и албанци езикъ — силно прошаранъ съ елементи отъ тѣхъ—за което население почватъ да се интересуватъ събратията му отъ днешна Ромѫния тепърва слѣдъ консолодирането на послѣдната — къмъ края на миналия вѣкъ — за да му дадатъ закръглени народно съзнание и аспирации. И наистина, до това начинание, аромѫнитѣ останаха съ ромѫнитѣ отгоръ Дунава безъ всѣко духовно общение, толкова повече, че бѣха отдалечени и прѣрѣзани отъ тѣхъ чрѣзъ широкитѣ етнични пояси отъ българи и сърби.

Въ сравнение съ българи и гърци въ Турция, особно съ първитѣ, аромѫнитѣ понесоха турското робство много леко и по-малко сѫ пострадали въ това отношение като етнична група. Нѣщо повече: аромѫнитѣ не знаятъ робство въ Турция, защото никога не сѫ били тукъ господари. Народъ безъ политическа история не може да бѫде политически робъ и се нарича население. Бидейки различни отъ турцитѣ по вѣра, аромѫнитѣ като православни, прѣзъ дългото роб, ство на П-ва, бѣха културно поробени отъ гърци и българи съ послѣдици: погърчване и побългаряване. Не пострадаха отъ турцитѣ по слѣднитѣ двѣ причини: 1) по липса у тѣхъ на народно съзнание,

чрѣзъ която липса не сѫ се излагали прѣдъ турскитѣ власти съ културни подеми и революционни движения, и 2) поради социалъ-економическото имъ положение въ страната.

И наистина, до втурването на ромѫнската пропаганда въ Турция, аромѫнитѣ бѣха най-мирния, най-вѣренъ елементъ на отоманската династия.

Аромѫнитѣ въ Турция, респективно въ Македония, се дѣлятъ на три класи: 1) търговци, механджии и занаятчии, които живѣятъ въ градоветѣ или образуватъ села по планинскитѣ мѣста, прилични на паланки [1], 2) колибари-пастири, които живѣятъ по най-високитѣ планини съ многобройни стада и зимѣ мѣстятъ жилищата си въ южнитѣ крайморски области. Това сѫ тъй нарѣченитѣ каракачани, за разлика отъ първитѣ — наричани цинцари. Нѣкои отъ тѣхъ сѫ отъ албанскитѣ фаршериоти, а други сѫ Пиндски пришелци; и 3) Мъгленски власи — земледѣлци. Това сѫ единственитѣ слѣди отъ срѣдневѣковнитѣ аромѫни въ Македония и само тѣ сѫ пострадали отъ турцитѣ, бидейки частично помухамеданчени въ началото на XVIII-я вѣкъ, защото сѫ били земледѣлци. Турцитѣ не помухамеданчваха търговци и занаятчии, а още по-малко имаха интересъ да гонятъ за тая цѣль кочующитѣ изъ високитѣ планини каракачани. Тѣмъ трѣбваха работна рая, земледѣлци — чифлигари.

Нека най-послѣ разграничамъ, и то не само географически, аромѫнитѣ въ Македония отъ тия вънъ отъ нея — все въ Европейска Турция — респективно отъ аромѫнитѣ въ Епиръ и Тесалия.

Македонскитѣ аромѫни; 1) сѫ пришелци въ тоя край, а не туземци, при това пришелци отъ сравнително ново врѣме; 2) тѣ не сѫ въ компактна, хорографно закрѫглена тукъ маса, бидейки разпръснати по разни кѫтове на Македония. По-друго сѫ аромѫнитѣ въ Епиръ, Тесалия и самата сѣверна Гърция около Пиндската планина. И наистина, до идването на турцитѣ, аромѫни въ Македония е имало само въ Мъгленско (ibid), гдѣто, бидейки срѣдъ широки български маси, поддали се на българския битъ и стопанство и сѫ станали земледѣлци — чуждо, въобще на аромѫнитѣ, занятие. Това сѫ единствени срѣдневѣковни слѣди отъ аромѫни въ Македония,

постепенно побългарявани, Останалитѣ тукъ аромѫни, като пришелци отъ врѣме на идването на турцитѣ, сѫ изъ Епиръ, Тесалия и Албания, прѣселвани въ Македония особно къмъ края на XVIII-я вѣкъ, когато Али Паша Янински раздруса виднитѣ имъ гнѣзда въ днешна южна Албания, Епиръ и Тесалия, начело съ видния аромѫнски търговски центъръ Москополи.

Остава да видимъ какъ прѣсъздаденитѣ отъ дипломацията въ ново врѣме наддунавски ромѫни, съ държава Ромѫния, извоюваха почва за еквивалентъ на разширението си откъмъ България, прѣзъ осигуряване цѣлостьта на аромѫнитѣ въ Турция, респективно въ Македония.

Нека още сега обърнемь вниманието си върху слѣдното: Отъ всички аромѫни въ Турция Ромѫния се заинтересува най-напрѣдъ и главно за аромѫнитѣ въ Македония. Тия аромѫни сѫ важни за нея отъ чисто политическа страна и единственно съ тѣхната кауза спекулира. Останалитѣ — въ Епиръ, Тесалия и Албания сѫ важни за нея отъ прѣдимно етнично, „културно“ гледище, защото Ромѫния нѣма шансъ да се раз ширява ни за смѣтка на бѫдаща Албания, ни за тая на Гърция.

Осигуряването цѣлостьта на етничнитѣ групи въ Турция се постигаше не иначе, освѣнъ чрѣзъ черквата. Тъй запазиха народноститѣ си гърци и арменци още слѣдъ падането на Цариградъ (1453 г.), тъй и българитѣ чрѣзъ екзархията си отъ 1870 г. Ромѫнитѣ като най-младъ народъ на П-ва не можаха освѣнъ да подражаватъ на останалитѣ. Нѣщо повече: чрѣзъ черквата ромѫнитѣ се опитаха не само да осигурятъ цѣлостьта на аромѫнитѣ въ Турция, но и да ги обърнатъ въ народъ и изпулзуватъ за политически комбинации.

Дадения примѣръ отъ българитѣ съ отдѣлянето си въ народна черква отъ Цариградската патриаршия (1870 г.) се реализира за Сърбия въ 1879 г., а за съединенитѣ ромѫнски княжества въ едно (1859 г.) и обявени въ кралство (1881 г.) подъ общо име Ромѫния — едва въ 1885 г. (1-й априлъ). Поддунавскитѣ ромѫни — аромѫнитѣ — и слѣдъ 1885 г. останаха подъ Цариградската патриаршия. Голѣма часть отъ тѣхъ бѣха вече погърчени,

а отъ 1870 г. нѣкои доброволно минаваха подъ екзархията въ Македония и намѣсти се побългаряваха. Ромѫнитѣ почнаха да се интересуватъ за тѣхъ, неофициално, тепърва слѣдъ 1848 г., когато самото възродително течение въ тогавашнитѣ Дунавски княжества се подклаждаше отъ по-просвѣтенитѣ ромѫнски огнища въ Трансилвания. Слѣдъ обединяването на двѣтѣ княжества въ едно (1859 г.) симпатиитѣ къмъ аромѫнитѣ взеха по-реална форма чрѣзъ съставяне на комитети въ Букурещъ, натоварени съ основаване и подпомагане ромѫнски училища въ аромѫнскитѣ кѫтове. Още прѣзъ тази епоха на ромѫнско консолидиране идеята за една „Велика Ромѫния“ не бѣ чужда. Въ пропаганднитѣ сфери на тия комитети влизаха (да оставимъ вече на страна Трансилвания и по-късно въпроснтѣ за Бесарабия и Добруджа) не само епиро-тесалийскитѣ и македонски аромѫни, но и самитѣ албанци [1].

Ромѫнския комитетъ Drita въ Букурещъ бѣ сѫщеврѣменно и съ албанска подкладка. И до сега, единъ отъ най-шумнитѣ кандидати за албанския прѣстолъ е ромѫнски аристократъ князъ Албертъ Гика [2].

Пръвъ прѣдвѣстникъ на „Велика Ромѫния“ отъ горната епоха бѣ Радулеску, който въ труда си „Сънь на изгнанника” (1853 г.) доказваше, че героитѣ на гръцката независимость Марко Боцарисъ, Цавела, Грива и т. н. сѫ аромѫни, а не гърци : „дѣца на Пиндъ, ромѫни отъ Македония, а освободители на изродена Гърция“ (ibid).

Прѣзъ това врѣме нѣмаше „български въпросъ“, а още по-малко „Македонски“. По пѫтя къмъ „Велика Ромѫния“ ромѫнитѣ, очевидно, трѣбваше да се борятъ съ гърцитѣ и съ Цариградската патриаршия.

Прѣзъ 1860 г. въ Букурещъ се основава вече „македоромѫнски” комитетъ, който се залови чрѣзъ организации, между Дунава, Адриатика и Егейско море, да сведе въ едно цѣло находящитѣ се тукъ „2“ милиони ромѫни [3].

1. Вижъ 9. Amadori-Virgilj, La questione rumeliota e la politica italiana, 1908, vol. p. 111.

2. Отъ ромѫнизиранъ албански произходъ. Отъ сѫщия родъ бѣ и първата мечтателка за албанско възраждане и независимость писателката Dora d’Istria.

3. Вижъ Hellénismos, 10 Sept. 1916 г. Сърбинътъ В. Ракичъ обвиняваше романския историкъ Ксенополъ, че въ трудоветѣ си проповѣдвалъ, какво Македония трѣбвало да принадлежи на ромѫнитѣ отъ Кралството. Bărbulescu, op. cit., р. 61. Gersin въ Macedonien und das türkische, Problem p. 34, пишеше: »и до днесъ още въ Букурещъ мечтаятъ за ромѫнска империя съ столица Цариградъ ! Извѣстно е, че римскиятъ императоръ Траянъ за ромѫнитѣ е нѣщо повече отъ Царь Симеонъ за българитѣ. Ако гърцитѣ и до днесъ мечтаятъ да възтановятъ византийската империя съ столица Цариградъ, защо да не сторятъ това »прямитѣ« потомци на Траяна — днешнитѣ ромѫни — възтановявайки източната половина на великата римска империа? При това, днешниятъ имъ държавенъ глава е »Новъ Траянъ«! (Вижъ Adeverul, бр. 4967, 30 май 1900 г., cit. Кършовски въ в-къ »България«, 25 февр. 1913 г.)

Колкото и границитѣ на нѣкогашната „Велика Ромѫния“ да се стѣсниха съ прѣсъздаването на България и македонския въпросъ, по пѫтя за осигуряване цѣлостьта на аромѫнитѣ въ Турция, главната борба на тъй наченатата романска пропаганда трѣбваше да се води пакъ съ гърцитѣ и гръцката патриаршия. По-голѣмата часть отъ аромѫнитѣ въ Епиръ и Тесалия бѣха вече погърчени — оставаше да се запазятъ отъ тая участь аромѫнитѣ въ Македония и слѣдъ туй политически да се противопоставятъ на българскитѣ тукъ аспирации. Въ избиране на срѣдствата къмъ послѣднята цѣль ромѫнската дипломация прѣтърпѣ сума лавирания и курсове, които ще се помѫча да изложа по-долу.

Въ тъй подетата борба за обособяване, аромѫнитѣ участвуваха отначало по единични патриоти и културни дружества и слѣдъ това чакъ взе въ рѫцѣтѣ си дѣлото официална Ромѫния, ромѫнската дипломация. Почна се на първо врѣме съ отваряне аромѫнски училища въ Турция, но скоро се разбра, че просвѣтата въ Турция не може безъ черквата. За да се гарантира народното съзнание и възраждане на аромѫнитѣ неминуемо трѣбваше да имъ се извоюватъ най-малко извѣстни черковни правдини, ако не и отдѣлна, афтокефална аромѫнска черква. Схващането тая необходимость у ромѫнскитѣ дѣйци и рѫководни крѫгове съвпада съ практическото, политическо насочване на аромѫнския въпросъ отъ врѣме когато се подигна на Македонския въпросъ. Не малко помогна въ тая посока на ромѫнитѣ примѣрътъ отъ наскоро втурналата се въ Македония сръбска пропаганда.

По пѫтя на тъй подетитѣ културни и политически ориентировки на Ромѫния, тукъ се основаха редъ комитети и вѣстници, прѣдседателствувани и инспирирани отъ дѣйци имѣющи тѣсни връзки съ разнитѣ ромѫнски правителства. Вънъ отъ приведения случай съ комитета Drita въ Букурещъ нека отбѣлѣжимъ и слѣднитѣ: „Македоромѫнски комитетъ"

подъ председателство на Д-ръ Леонтесекаторъ, познатъ още подъ названия „Комитетъ за Македоромѫнска култура“ или „Дружество за интелектуална култура на македоромѫнитѣ" (Вижъ Bărbulescu, op. cit., рр. 112, 116). Слѣдватъ слѣдъ това редица „македоромѫнски“ органи и списания: „Shquipetari“, албано-аромѫнски органъ; „Românul de la Pind“, органъ на националистите аромѫни; „Tribuna Macedoniei” — „Македоноромѫнски вѣстникъ подъ дирекция на комитетъ”, „Courrier des Balkans“ — подъ дирекцията на „Дружеството за интелектуална македоромѫнска култура“; „Ecoul Macedoniei” — сѫщо македоромѫнски органъ и т. н.

Най-виденъ приемникъ на Радулеску отъ средата на миналия вѣкъ, бѣ македонския аромѫнинъ Апостолъ Маргарити.

Първиятъ ромѫнски учитель въ Македония се появява прѣзъ 1864 г., а първитѣ официални помощи на Ромѫния за аромѫнскитѣ училища фигуриратъ въ бюджета за 1870 год.

Самъ Апостолъ Маргарити — инициаторъ на аромѫнското движение всрѣдъ самитѣ аромѫни, духовенъ възпитаникъ и агентъ на Ромѫния въ Турция — е билъ главенъ инспекторъ на аромѫнскитѣ училища въ продължение на 35 години, отъ 1868 г. Слѣдъ смъртьта му (окт. 1903 г., Битоля) замѣства го Лазаръ Дума, до скоро: ромѫнски вицеконсулъ въ Битоля. Аромѫнската гимназия тамъ е отъ 1880 г., а тая въ Янина — отъ 1886 год. Отварянето на търговско аромѫнско училище въ Солунъ се разрѣши въ края на септемврий 1895 г. Съгласно ромѫнски данни, всички аромѫнски училища прѣзъ 1894г. сѫ били 75 и съ 153 учители, а прѣзъ 1903 г., само за Македония, 94, отъ които 90 основни и 4 срѣдни, съ около 5000 ученика [2].

1. Ср. Зелената ромѫнска книга по ромѫно-гръцкия конфликтъ, 1905 г.; първоначалната училищна помощь е била отъ 14.000 лева; въ 1889 год. възлѣзла на 145,550 Лева, а въ 1892 г. - на 450,000 лева; отъ 1895 год., свърхъ послѣдната сума, отпущали се допълнителни кредити отъ по 200,000 л. годишно Ф. Amadori—Virgilj, op. cit., p. 114: споредъ сѫщия, до 1908 г., Ромѫния харчела за аромѫнитѣ годишно по 525,000 лева само отъ министерството на Народното просвѣщение, плюсъ 172,000 отъ други министерства, плюсъ 13,000 за субсидиране два монастиря на Св. Гора; 100,000 лв. отъ частното съкровище на краля отивали годишно за «ромѫнската култура вънъ отъ Ромѫния», а «Албанската лига» въ Букурещъ отпущала ежегодно 60.000 лева за пропагандистични брошури вънъ отъ многото частни пожертвувания; op. cit. р. 622.

2. Вижъ de Jehay, De la situation legale des sujets ottomans non-musulmans, 1906, p 200. По-долу ще ce види, че Brancoff (la Macedoine et sa pop. chr., 1905) за Македония въ 1905 г. посочва само 43 аромѫнски училища.

Въпросътъ съ аромѫнскитѣ училища въ Турция не вървѣше тъй леко и благодарно. Прѣди всичко, тѣ не можеха да се отварятъ отъ името на дадена колективна юридическа личность, каквито сѫ признатитѣ отъ Портата вѣроизповѣдни институти, а отъ името на частни лица. При това, аромѫнскитѣ свещенници бѣха или гърци или аромѫни, рѫкополагани отъ патриаршията. Черквитѣ имъ бѣха сѫщо патриаршийски и въ тѣхъ се служеше на гръцки. Нужно бѣ аромѫнското училищно дѣло да се легитимира и подкрѣпи съ черквата. Отъ тукъ и ромѫнски черковенъ въпросъ въ Турция. Казвамъ „ромѫнски“ защото се рѫководеше отъ срѣдитѣ на самата Ромѫния и по-късно се тури официално въ рѫцѣтѣ на дипломацията ѝ.

Пжтьтъ на Ромѫния въ горната посока не бѣ тъй трънливъ, както тоя на България спроти черковния си въпросъ въ Турция слѣдъ 1878 г. Турцитѣ винаги сѫ се отнасяли благосклонно къмъ искания, колчемъ се е прѣдставялъ чрѣзъ тѣхъ случай да се противопоставятъ едни срѣщу други интереситѣ на нѣкои отъ етничнитѣ имъ кредиторки. Такова имъ бѣ поведението по черковнитѣ искания на сърбитѣ въ западна Македония, поддържани и отъ Цариградската патриаршия, срѣщу еднакво опаснитѣ за турци, сърби и гърци българи, и такова бѣ по аспирациитѣ на Ромѫния — насочени еднакво срѣщу гърци и българи. За разлика, обаче, отъ случая съ сърбитѣ, главната мѫчнотия за прокарване ромѫнскитѣ искания бѣ самата Цариградска патриаршия. Послѣдната се огласяваше, че съ конституиране на аромѫнитѣ въ автономна черква, тя и респективно гръцката кауза загубватъ не само аромѫнитѣ въ Македония, но и тия въ Албания, Епиръ и Тесалия. При това, ще се създаде опасенъ прецедентъ, защото: 1) още не е признала българската екзархия и 2) по въпроса за възобновяване Печската архиепископия се отнесе отрицателно. Друго, аромѫнитѣ въ Европейска Турция, до повдигането на ромѫнския черковенъ тукъ въпросъ, бѣха възторжени привърженици на елинизма, негови крѣпители и щедри дарители. А каузата на Цариградската патриаршия неразривно е свързана съ тая на елинизма. Редица видни имена красятъ гръцката история отъ 1821 г. насамъ, подъ които имена се крие аромѫнска, грецизирана кръвь. Прочутитѣ войводи отъ гръцкото освобождение Гривасъ, Караискаки, Цавела, Буковаласъ, Колокотрони

и т. н. сѫ били аромѫни; сѫщо такива сѫ държавния мѫжъ Колети, легистътъ Полипа, учениятъ Вафасъ, милионерътъ Аверовъ и т. н.

Тъй или иначе, ромѫнскитѣ искания, ако не и напълно се прокараха въпрѣки остървеното съпротивление на патриаршията, сподирено съ конфликтъ между самитѣ Гърция и Ромѫния. Аромѫнитѣ си извоюваха право на народность, можеха да отварятъ училища и черкви вече отъ името на тая нова народность въ Турция — всичко това по пѫтя на осигуряване цѣлостьта си като отдѣлна етнична група между останалитѣ народности въ Европейска Турция и за смѣтка на комбинациитѣ на дипломатическата си митрополия — Ромѫния.

Нека видимъ хода на тоя еднакво важенъ за гърци и българи политически процесъ.

Инициативата за автономна аромѫнска черква се подзе отъ самитѣ аромѫни, но бѣ инспирарана отъ Букурещъ. Ромѫнската дипломация на първо врѣме се ограничи съ приятелски внушения прѣдъ Портата и Патриаршията. Условията въ тая посока благоприятстваха, защото по това врѣме (около 1891 г.) българитѣ при Стамбулова трѣскаво подигнаха въпроса за училищата и новитѣ си епархии въ Македония. И наистина, приемането по принципъ да се чете на ромѫнски въ аромѫнскитѣ черкви изъ Турция е било потвърдено отъ патриарха Неофита още прѣзъ юли 1891 г. [1] Обѣщаното не ще се е сбѫднало защото на слѣдната година, пакъ прѣзъ сѫщия мѣсецъ шесть делегати на „аромѫнския народъ“ въ Турция, съ пълномощно подписано отъ 5000 аромѫни [2], отправятъ до султана молба съ която искатъ назначаване на свой черковенъ глава съ титла „митрополитъ-приматъ“, чиято мисия да бѫдѣла : „бдение и духовно рѫководене аромѫнския народъ по пѫтя на изпълнение задълженията му къмъ Бога и Суверена“. Тоя черковенъ глава да се намиралъ въ Цариградъ, за да можелъ, по примѣра на гръцкия Патриархъ и българския Екзархъ, да влиза въ официални сношения съ централното правителство. Да ималъ право да рѫкополага аромѫнски епископи въ вилаетскитѣ и санджашки центрове на империята, гдѣто ще се намиратъ главнитѣ черкви на аромѫнския народъ“ [3],

1. Вижъ Românul de la Pind отъ 29 януарий 1909 г. въ Bărbulescu, op. cit. р. 201.

3. Депутацията е била отъ Битолския вилаетъ и поднесла молбата въ самия Цариградъ на 20 юлий 1892 г.

Ромѫнитѣ и аромѫнитѣ сѫ се колебаели въ избора на сѣдалище за бѫдащия аромѫнски духовенъ глава. Едни сѫ били за самия Цариградъ, по примѣра на гърци, българи и арменци, както се рѣшило първоначално, а други — за Битоля, както и се дѣйствувало впослѣдствие. Нѣщо повече : ромѫнската дипломация по цѣлия тоя въпросъ бѣ подложена на тежко изпитание: по-долу ще видимъ още по-релефно, че Ромѫния никога не е желаела пълно отдѣляне на аромѫнитѣ въ независима автокефална черква по простата причина, че е била въ невъзможность да ги присъедини евентуално къмъ територията си, а при това, интереситѣ ѝ не сѫ диктували засилването на българизма въ Македония за смѣтка на елинизма, което можеше да се очаква съ горната автокефалность на аромѫнитѣ и тѣхния съюзъ съ българскитѣ революционери, нито пъкъ желаеше разслабването на турския режимъ въ Македония. Постѫпкитѣ по-нататъкъ на Ромѫния за аромѫнска черква ще се обяснятъ : 1) съ незадоволителните за фатално раздухания патриотизмъ у аромѫнитѣ —националисти гръцки отстъпки, и 2) съ появилото се разцѣпление между послѣ.днитѣ въ ущърбъ на официална Ромѫния. Гръцкитѣ отстѫпки се състояха отъ: 1) позволяване въ нѣкои аромѫнски кѫтове да се служи на ромѫнски езикъ въ патриаршескитѣ черкви, позволение санкционирано отъ самата патриаршия още въ 1839 г. съ единственното условие щото свещенитѣ аромѫнски книги да се удобряватъ отъ нея; сѫщата декларира, че не се противопоставя на аромѫнскитѣ училища (1889 г.) ; патриархъ Дионисий потвърди горнето позволение по случай молбата на аромѫнитѣ отъ Моловише (1899), ако и да намѣри за нужно да изтъкне прѣдъ тогавашния отомански министръ на правосѫдието, че „тия македонски аромѫни, подобно нѣкога на българитѣ, гонятъ политическа цѣль, скрита задъ културни искания“ ; 2) позволи имъ се още да четатъ евангелието една недѣля на ромѫнски, друга на гръцки, дори по вече: въ черквитѣ отъ една страна да се чете на ромѫнски, отъ друга - на гръцки ; 3) за да се поласкае ромѫнското честолюбие, патриаршията нареди, щото въ присѫтствие на православнитѣ дипломатически прѣдставители въ Цариградъ единъ отъ гръцкитѣ митрополити да чете въ съборната тамъ черква евангелието на ромѫнски, прямо слѣдъ като го е челъ на гръцки самия

Тия отстѫпки не задоволиха аромѫнскитѣ националисти. Отъ тукъ и въвличането на Ромѫния въ нежелателни за нея конфликти съ Патриаршията и Гърция, защото аромѫнския черковенъ въпросъ бѣ за нея не цѣль, а само срѣдство.

Молбата на Битолскитѣ аромѫни не биде удовлетворена на часътъ, не защото турцитѣ бѣха враждебни ней по принципъ, но защото Цариградския патриархъ ги заплашваше съ оставка въ случай, че отговорять положително на туй аромѫнско искане. При това, тъкмо тогава трѣбваше да се менажиратъ гърцитѣ вь Европейска Турция срѣщу българитѣ въ сѫщата. Условията на „концесиитѣ“ спроти народноститѣ въ Турция значително се измѣниха и комплицираха отъ 1870 год. насамъ. Прѣдимно вѫтрѣшнитѣ, домашни концесии на султана до тая година, се прошариха слѣдъ нея съ прѣдимно външни намѣси и дипломатически разчоти.

На слѣдната година Ромѫния вече официално взема каузата на аромѫнитѣ и я слага на дипломатическа почва. И наистина, прѣзъ 1893 г., юни, ромѫнския министръ въ Цариградъ ходатайства за учрѣдяване аромѫнско епископство въ Битоля.

Прѣзъ юли 1895 г. ромѫнския министръ въ Цариградъ прави нови постѫпки прѣдъ Портата, тоя пѫть ведно съ сръбския (за сръбски епископи въ Скопие и Призрѣнъ), толкова повече, че прѣзъ 1894 г. българитѣ извоюваха двѣ нови епархии — въ Неврокопъ и Велесъ. Сега симтоматичния авансъ на аромѫнитѣ вече е даденъ: въ края на септември 1895 г. Турското правителство разрѣши отварянето на аромѫнско търговско училище въ Солунъ. Малко слѣдъ това, на слѣднята година, първитѣ шесть аромѫнски делегати отъ юли 1892 г. се събиратъ отново и избиратъ за свой духовенъ глава, зависящъ отъ Цариградския, - Антимъ, бивши месемврийски епископъ (а не Охридски, както е у de Jehay, op. cit., p. 201).

2. Barbulescu, който въ труда си отрича «политическата цѣль» на Ромѫния въ черковния въпросъ на арoмѫнитѣ и осѫжда послѣднитѣ че искали да се отдѣлятъ отъ Патриаршията вмѣсто да постѫпятъ тъй както сториха сърбитѣ въ Македония, привежда редица отстѫпки на Патриаршията спроти аромѫнитѣ безъ обаче да сведе тия отстѫпки като прѣдизвикани отъ ромѫнската дипломация, като резултатъ отъ веригата постѫпки на послѣднята прѣдъ Портата и Патриаршията. И наистина, официалното поведение на Ромѫния по аромѫнския въпросъ не е застѫпено въ труда на Барбулеску. Това той прави или тенденциозно или по невѣдене материята. Cp. op. cit., рр. 146 sg.

Отъ молби и дипломатически постѫпки пристѫпва се вече къмъ дѣйствие, мимо съпротивлението на Патриаршията и тождественото, открито съгласие на султана — нищо повече отъ послѣдване българскитѣ срѣдства въ черковнитѣ имъ борби прѣди 25 години.

Тъй избрания, самозванъ аромѫнски епископъ служилъ на ромѫнски въ частния си параклисъ (Цариградъ, улица Язаджи) въ присѫтствие на Джувара, ромѫнски министръ въ Цариградъ. Патриаршията протестира най-енергично а Портата се принуди да не прѣдава бератъ на Антима, нито на другъ, избранъ на негово мѣсто Аромѫнски духовенъ глава. Отъ тукъ нататъкъ стана едно значително прѣгъване на ромѫнската дипломация по въпроса. Рѫководнитѣ крѫгове въ Ромѫния съзнаха, че цѣлитѣ, на които служи исканата аромѫнска черковна автономность, бидейки не прѣко насочена срѣщу Патриаршията и още по-малко срѣщу Турция, а собственно за конбинации при евентуалното разрѣшаване на Македонския въпросъ, могатъ се извоюва и по по-вечко примирителенъ, конвенционаленъ пѫтъ. 3а примѣръ имъ послужиха сърбитѣ, които безъ да се дѣлятъ отъ патриаршията въ чиста автономна черква, прѣзъ тия години бѣха въ надвечерието да извоюватъ правото си на сръбска народность въ Турция. Отъ тукъ и новиятъ курсъ на ромѫнскитѣ искания. Това е толкова по-обяснимо, че ромѫнитѣ видѣха, какво не ще могатъ да създадатъ отъ аромѫнитѣ етнично дѣло, способно да се обособи политически, и че тѣхната кауза въ Турция е врѣменна, опортюническа: догдѣто се сдобиятъ съ коменсация по Добруджанската си граница. Въпросътъ бѣ, значи, за срѣдство, а не за цѣль на тъй създадения шумъ около аромѫнската черква.

И дѣйствително, зелената имъ книга (op. cit., въведение. ств. ХХ) отбѣлѣзваше: „не би било въ интереса на Портата, ни въ тоя на ромѫнскитѣ задачи, да се докаратъ работитѣ много надалечъ и да се направи отъ аромѫнската религиозна община изходище на религиозна схизма“.

Ето, всрѣдъ тоя порядъкъ на задачи, ромѫнитѣ рѣшиха да ограничатъ тежестьта на първитѣ си искания и да го сведатъ не вече за назначаване отдѣленъ духовенъ глава, а само за учрѣдяване аромѫнско прѣдставителство прѣдъ Портата начело съ граждански глава или векилъ. Отъ въпроса, слѣдователно за аромѫнски духовенъ глава въ Цариградъ,

прѣхвърлянъ отпослѣ въ Битоля, отстѫпва се само къмъ векилство. Тоя новъ modus за врѣменно разрѣшаване на въпроса е дѣло на способния, прѣзъ това врѣме, ромѫнски министръ въ Цариградъ Лаховари. Явна бѣше цѣльта на тая тактика: отнасящъ се въпроса за чисто гражданска институция, каквато е векилството, възраженията и протеститѣ на патриаршията хитро се избѣгваха.

И наистина, особено по въпроса отъ гражданско състояние, аромѫнитѣ спечелиха сериозни придобивки. Позволи се на първо врѣме на всички тия които се считатъ за аромѫни, да се запишатъ подъ квалификацията „улахь“ (влахъ), а не подъ тая на „урумъ“ (гръкъ), както ставаше до тогава. Това бѣ първата, и нека изтъкнемъ, крупна крачка по пѫтя на конституирането имъ въ отдѣлна народность въ Турция. Слѣдватъ слѣдъ това придобивки, ако и не санкционирани своеврѣменно съ държавни, турски актове, до 1905 г., когато официално се легитимираха.

Ромѫнското искане за векилство прѣдъ Портата, каквото иматъ нѣкои религиозни общини въ Турция, напр. протестантитѣ, наистина не се санкционира, но неговата роля редовно се играеше отъ романския министръ въ Цариградъ.

Нѣщо важно за отбѣлѣзване : всрѣдъ развоя на тъй почнатата аромѫнска „черковна“ борба, аромѫнитѣ се опитаха да използуватъ подръжката и на българската Екзархия. Прѣдлагаха ѝ да вземе въ лоното си аромѫнскитѣ черковни общини, за да настанява въ тѣхъ свещенници и архимандрити догдѣ се конституиратъ въ отдѣлна народность, и слѣдъ това разбира се, да я напуснатъ, като застанатъ въ своя религиозна община, начело съ свой духовенъ глава. Аромѫнскитѣ доводи бѣха доволно съблазнителни за Екзархията, па и условията на момента още по-силно ги инвокираха: съ минаването на аромѫнитѣ въ лоното на Екзархията, броятъ на гръкоманитѣ въ Македония намаляваше и заедно съ него — тоя на патриаршиститѣ и обаянието отъ Патриаршията — опълчени срѣщу екзархиститѣ. При това, отношенията между Патриаршията и Екзархията до 1911 г. бѣха най малко розови. Екзархията, обаче, умно схващаше опортюнизма на аромѫнитѣ и колкото и да имъ симпатизираше отначало, особно напослѣдъкъ се държа съвсѣмъ на страни въ тъй водената борба между Патриаршията и аромѫнитѣ. [1]

1. Аромѫнскитѣ органи «României la Pind« и «Courier des Balkans« открито държаха страната на българитѣ срѣщу гърцитѣ. На много мѣста екзархийскитѣ духовни власти сѫ услужвали на аромѫнитѣ въ борбата имъ срѣщу патриаршията. (Вж. Вarbulescu, op. cit., p. p. 90—127). Сътрудничането на аромѫнитѣ съ българитѣ особно се акцентува прѣзъ Илинденското възстание, въ което аромѫнски революционери взеха участие рамо до рамо съ българитѣ, какъвто е случая съ Питу Гули, Митре Панджерулъ, Апостолъ Луленица и т. н. «Romanul de la Pind« отъ 26 юли 1904 г. пишеше: «Аромѫнитѣ трѣбва да иматъ свой духовенъ глава, а ако не могатъ да се сдобиятъ съ такъвъ, да се турятъ подъ протекцията на екзархията«. Послѣдното прѣдложение на аромѫнитѣ да се рѫкоположи за Охрида аромѫнски свещенникъ отъ Охридския ни владика, на което екзархията отказа, бѣ въ края на 1910 г. Нѣкои аромѫни сѫ влѣзли доброволно въ лоното на Екзархията, било че сѫ малцинство всрѣдъ болшинството екзархисти, между които сѫ живѣли, било че въ борбата имъ съ гърцитѣ, когато сѫ прибѣгвали за помощь къмъ екзархийскитѣ духовни власти, послѣднитѣ не имъ сѫ отказали: опѣвали сѫ и сѫ погребвали въ гробищата си аромѫни въ случай, когато гръцкитѣ духовни власти сѫ отказвали да сторятъ това,. каквито сѫ примѣритѣ въ Леринъ и Битоля прѣзъ юни 1904 г., въ. Велесъ с. г., и т. н.

Разрѣшеното право на отоманитѣ да се записватъ въ нуфузитѣ като „улахъ“ позволи имъ да си образуватъ нѣколко мѣстни аромѫнски общини, които още въ самото начало на 1905 г. брояха око трийсетъ. (Органътъ на Д-вото за интелектуална култура на аромѫнитѣ“ le Courrier des. Balkans отъ 2 janvier 1905 г. пише: „всѣки знае, че въ сѫщность отъ доволно много години насамъ, черковната служба се прави на цѣло и изключително на ромѫнски езикъ въ повече отъ 30 ромѫнски кѫтове на Турция“) Горнитѣ общини имаха отдѣлна администрация и свои аромѫнски мухтари. При това, строяха се малко по-малко и аромѫнски черкви, тамъ гдѣто помагаха срѣдствата и се чувстваше нужда. Разрѣшающитѣ отварянето имъ фирмани се искаха направо отъ първенцитѣ на тия кѫтове, чрѣзъ надлежно подписана петиция. Тая петиция пъкъ се връчваше на Портата чрѣзъ Ромѫнската Легация въ Цариградъ. Тия фирмани се октроираха, мимо патриаршията на името на „аромѫнската община“ въ тоя и тоя кѫтъ.

Както се вижда, тия концесии бѣха изолирани, поединични, давани възъ основа на изключително разположение, и не можеха да се считатъ, като окончателно уреждане на въпроса отъ самитѣ защитници на аромѫнската кауза въ Македония. Тѣ не конституираха единъ режимъ, имащъ характеръ на органически статутъ, какъвто се създаде съ фирмана за българитѣ въ 1870 г. Официалното октроиране, обаче, правото на аромѫнитѣ да се организиратъ на подобие другитѣ националности и вѣроизповѣдания признати отъ Портата като Миллетъ или джемаатъ, стана съ имперско ираде

отъ 9-ий Май 1905 г. Ускоряването, ако не и извоюването, на тая епохална за ромѫнитѣ придобивка се дължи на подкрѣпата на германската дипломация, тогава всесилна въ Цариградъ. Това ираде прѣдизвика истинска буря всрѣдъ патриаршескитѣ и гръцки въобще крѫгове. Съставянитѣ, главно въ гръцка територия, чети за тероризиране аромѫнитѣ се усилиха, догдѣто слѣдъ размѣна на нѣколко ноти между кабинетитѣ на Атина и Букурещъ, дипломатическитѣ сношения между двѣтѣ държави се прѣкѫснаха [1].

Ето текста на ирадето, публикувано въ цариградскитѣ вѣстници като официално комюнике (10/23 Май 1905 г.) възпроизведено въ ромѫнската зелена книга (въведение, стр. XXXII):

„Негово Имперско Величество Султана, който въ чувствата си на високо правосѫдие и бащинско попечение за народитѣ си, простира благата и милоститѣ си върху всички свои вѣрни поданници, безъ разлика на раса и религия, вземайки прѣдвидъ поднесенитѣ му напослѣдъкъ искания отъ страна на поданницитѣ му—власи благоволи да заповѣда щото, възъ основа гражданскитѣ права, на които се радватъ другитѣ немюсюлмански поданници, общинитѣ имъ да си избиратъ мухтари съгласно дѣйствующитѣ правилници; щото наподобие това което се практикува въ другитѣ общини, да се допущатъ и влашки членове, съгласно закона, въ административнитѣ съвѣти, и да се оказватъ улеснения отъ имперскитѣ власти на назначенитѣ учители отъ казанитѣ общини, както за инспектирането на училищата имъ, тъй и за изпълнение исканитѣ отъ имперскитѣ закони формалности при отваряне нови училища“.

„Това имперско постановление е съобщено на компетентнитя вѣдомства за надлужно прилагане".

Ромѫнската зелена книга не закъснѣ да отбѣлѣжи, че „тоя имперски актъ, образува конституционната харта на ромѫнската народность въ Турция, че той признава законното

1. 12 септември 1905 г. (гл. III и IV на зелената книга, стр. 55 92). Въ глава II сѫ изброени гръцкитѣ атентати върху аромѫнитѣ вслѣдствие на правото отъ 9 май 1905 г. Сключения търговски договоръ между Гърция и Ромѫния въ 1900 г. се денонсира слѣдъ самото прѣкѫсване дипломатическитѣ отношения.

За сторенитѣ изстѫпления срѣщу ромѫнски свещенници отъ страна на гръцки чети вж. le Courrier des Balkans, (Bucarest, № 35, 1905) и ср. интервюто на Братиано въ Виенската „Politische Korresrpondenz” cit. Bojan: les Bulgares et la patriarchie oeconomique, 1905, p. XXII) за екскомуникацията на свещеници, които служатъ на ромѫнски езикъ въ черквитѣ.

сѫществуване на ромѫнскитѣ общини и ги инвестира съ всички права като тия на останалитѣ, обдарени отъ Портата, християнски черкви“ (Ср. de Juhey. cp. cit., p. 205).

Смисълътъ на ирадето изпѫква най-ясно въ отправеното отъ отоманския м-ръ на правосѫдието и изповѣданията тескере до патриарха по тоя случай:

„Едно тескере на великия везиръ съобщава, че власитѣ отомански поданници, за да запазятъ народнитѣ си интереси, сѫ поискали разрѣшение да си служатъ на свой езикъ въ училищата, да извършватъ религиознитѣ си обряди въ собственни черкви, съ собственни свещенници и собственъ езикъ; и най-послѣ, разрѣшение да си избиратъ, по примѣра на останалити народности, свои мухтари“.

„Министерския съвѣтъ, считайки, отъ една страна, че по отношение разнитѣ народности, живущи подъ скиптъра на Н. И. В. султана, като основенъ принпипъ на една държава се налага абсолютно безпристрастие, а отъ друга, че съ въпросната молба не се накърняватъ ни най-малко правата на друга народность, рѣши да натовари министра на вѫтрѣшнитѣ работи да съобщи на инспектора на вилаетитѣ въ Европейска Турция и на съотвѣтнитѣ валии, стига само да не се въвежда нѣщо ново относно подчинението на власитѣ спроти патриашията, да не пречатъ на власитѣ при служането имъ въ черквитѣ на свой езикъ и съ свои свещеници и да си служатъ съ тоя езикъ въ училищата; да имъ се позволи да си назначаватъ мухтари съгласно дѣйствующия законъ, и да не се прѣчи на функциитѣ на тѣхнитѣ учители и училищни инспектори, които влашката община ще назначава, като се обръща, споредъ правилото за тоя случай, до министрството на народната просвѣта; и най-послѣ, власитѣ да иматъ право да взематъ участие въ изборитѣ за членове на административнитѣ съвѣти.“

„Това рѣшение, прѣдставѣно на Н. И. В. Султана, е санкционирано съ имперско ираде“ (10 Май 1905 г., п. м-ръ Абду ахманъ).

Ще се забѣлѣжи въ текста на това официално съобщение израза: „стига само да не се въвежда нѣщо ново относно подчинението на власитѣ спроти патриаршията“. И дѣйствително, аромѫнитѣ заявяватъ, че оставатъ вѣрно паство на патриаршията. Врѣменно отказвайки се отъ първото си рѣшение да застанатъ начело съ свой патриархъ или екзархъ,

за сега се задоволяватъ, въ областьта на чисто религиознитѣ гаранция, да иматъ свои свещенници и архимандрити.

Въ това ромѫнитѣ инвокираха единъ важенъ прецедентъ. Извѣстно е, какъ патриаршията, тамъ гдѣто не е съзирала опасяность за елинизма, е била щедра въ отстѫпкитѣ си. Въпросътъ е за съглашението между нея и сърбитѣ въ Турция, респективно Македония, за смѣтка на българитѣ въ Скопския санджакъ. Тоя прецедентъ е патриаршеската була отъ 1-ий декември 1902 г., по силата на която, въ замѣна създаването на сръбско епископство въ Скопие — градъ прѣдимно български съ меншенства отъ гърци и сърби — патриаршията учрѣди тукъ гръцка община. [1] Принципа за гръцкитѣ меншества трѣбваше да се приложи и за аромѫнскитѣ меншенства. На тоя прецедентъ ромѫнитѣ отдадоха голѣма важность и умно го експлоатираха за каузата си. (Ср. рѣчьта на Братиано, м-ръ на външнитѣ работа, въ камарата на депутатитѣ. 9-ий декември 1903 г.; сѫщо и интервюто на Лаховари въ Temps. 19 janvier 1905 г.). Слѣдъ прочитането на пълниятъ текстъ на булата, Братиано въ рѣчьта си добави:

„въ това рѣшение на патриаршиата ний виждаме най-формалното припознаване основателностьта на инвокиранитѣ отъ ромѫнитѣ права. Тоя прецедентъ е толкова по-цѣненъ, че самата патриаршия, въ единъ циркуляръ, носящъ подписитѣ на всички Синодни членове, прокламира какво „Македония е населена не само отъ множество турци, но сѫщо така и отъ гърци, албанци, ромѫни и българи“. Св. Синодъ, значи, признава ефективното сѫществуване на ромѫни въ империята. Отъ друга страна, чрѣзъ дадената си на гръцката община въ Скопие була, той признава на разнитѣ населения въ империята правото да иматъ свои черкви и да се молятъ на респективнитѣ си езици. Ако и тая була да е дадена само на Скопскитѣ гърци, азъ считамъ, че тя прокламира сѫщитѣ привилегии и другитѣ православни народности въ Турция, защото ний знаемъ, че Патриаршията на Светата Православна Черква е Вселенска Патриаршия ; че въ това си качество тя е отгоръ всѣка борба за народность, и че впослѣдствие, тя не ще може за

1. Тая була имаше за цѣлъ да отдѣли гърцитѣ въ Скопската епархия отъ ефективната юрисдикция на сръбския епископъ (тогава Фирмилианъ), безъ да учрѣдява нова епархия. По тоя начинъ номиналната юрисдикция на сръбския епископъ съ нищо не се измѣни.

напрѣдъ да отказва на ромѫнитѣ това, което е дала на гърцитѣ“. [1]

Важностьта и правотата на развития въ тая хубава рѣчь аргументъ, можеха да се експлоатиратъ еднакво и отъ българитѣ, още повече, че тѣ боравѣха вече съ придобити права, извоювани съ епохаленъ ферманъ отъ 1870 г. Брожението, обаче, на българитѣ въ Македония отъ края на 1902 г., отне на Екзархията ни възможностьта да инвокира тоя прецедентъ и за българскитѣ меншества. Нѣщо повече: отъ 1897 г. деветь български епархии въ Македония и Одринско и до днесь стоятъ съ управляющи— безъ титуляри! (Солунъ, Воденъ, Леринъ, Костуръ, Мелникъ, Сѣресъ, Драма, Одринъ и Деде-Агачъ).

Нека пакъ напомнимъ, че (по) пѫтя на патриаршеското съпротивление срѣщу ромѫнскитѣ искания, за да се прѣдотврати отдѣлянето на аромѫнитѣ въ отдѣлна черква, Патриаршията имъ направи значителни отстѫпки до 1905 г. Прѣди издаването на ирадето отъ 9 Май 1905 г., между аромѫнското население въ Македония се наброяваха около 50 влашки свещенници, служащи въ около 30 влашки черкви. Въ нѣкои отъ тия черкви службата се извършваше напълно на ромѫнски езикъ; въ други се служеше алтернативно : една недѣля на ромѫнски, слѣдующата — на гръцки ; въ други пъкъ свещенмикътъ бѣ гръкъ, а пѣенето ромѫнско.

Менажирането на аромѫнитѣ съ тия отстѫпки отъ страна на Патриаршията слѣдъ 9-ий Май 1905 г. се замѣни съ озлобено и организирано прѣслѣдване. Прѣди всичко, свещенници отъ аромѫнски произходъ не се рѫкополагаха вече не само за църковни общини съ течение да станатъ между тѣхъ националисти — аромѫни, но дори и за черковни общини отъ аромѫни съ доказана привързаность къмъ Патриаршията, (патриаршисти-аромѫни). Служащитѣ на ромѫнски езикъ въ нѣкои аромѫнски черкви бѣха или свещенници отъ аромѫнски произходъ, рѫкоположени отъ надлежния гръцки митрополитъ, или свещенници отъ гръцки произходъ. Слѣдъ разрива отъ 9-ий Май 1905 г. тѣ трѣбваше да сторятъ едно отъ двѣтѣ : или да признаятъ вѣдомството на Патриаршията, слѣдователно да служатъ на гръцки въ аромѫнски черкви,

1. Въ цѣлата Скопска кааза, а не само Скопие, за чиито гърци се учрѣди отдѣлна «гръцка община,« прѣзъ 1912 г. е имало 515 гърци и 67 гръкомани.

като патриаршисти, или да прѣгърнатъ аромѫнската, респективно ромѫнска кауза — да станатъ аромѫни — националисти. Съ парички и други облаги ромѫнската пропаганда привлѣче на своя страна мнозина такива свещенници, между които и гърци по произходъ, по една или друга причина недоволни отъ Патриаршията, както стана и съ гръцки свещенници, дори и владици, прѣзъ врѣме кризиситѣ на собственния ни черковенъ въпросъ. И отъ тая дата на разривъ между ромѫнското правителство и Патриаршията, колкото и слабо да проникваше ромѫнската пропаганда между аромѫнитѣ, въ скоро врѣме се почувства нужда отъ свещенници за аромѫнитѣ-националисти. Отъ тукъ и опититѣ на ромѫнитѣ да се добератъ до свещенници, рѫкоположени отъ екзархийски митрополити, съ послѣдни постѫпки прѣзъ декемврий 1910 г., на които Екзархията не можеше да отговори освѣнъ отрицателно. При тия условия ромѫнската пропаганда въ Турция, респективно Македония, не можеше да върви съ очакванитѣ крачки. И дѣйствително, както ще се види по-долу, успѣхътъ ѝ отъ 1905 г. съвсѣмъ не е завиденъ. Нужно бѣ, слѣдователно, да се почака смекчаването на разрива, съ течение на врѣмето, и да се направятъ нови опити за придобивки отъ самата Патриаршия. И дѣйствително такива се подкачиха едва въ началото на тая година — слѣдъ едно затишие тъкмо отъ 6 и 1/2 години.

Ромѫнския черковенъ въпросъ въ Турция бидейки прѣдимно политически и врѣменно приключенъ съ прѣкѫсване дипломатическитѣ сношения между Ромѫния и Гърция (12 септември 1905 г.), откриването му наново, за да се уреди, ако не окончателно, поне въ удовлетворителна смисъль за двѣтѣ страни трѣбваше да стане пакъ на политическа, респективно дипломатическа почва. И дѣйствително, само слѣдъ подновенитѣ дипломатически сношения между Ромѫнния и Гърция (мартъ 1911 г.) можеше да се пристѫпи къмъ прѣговори между ромѫнското правителство и Цариградската Патриаршия: едно за припознаване придобитото отъ аромѫнитѣ на 9-ий май 1905 г., и второ за уреждане крайното искане на аромѫнитѣ отъ Патриаршията-аромѫнска черква съ автономенъ черковенъ глава въ Турция.

Затишието отъ 1905 г. се наруши съ взаимнитѣ визити на новия ромѫнски министръ въ Цариградъ (Мишу, бивши такъвъ въ Виена и София) и Цариграския Патриахъ (Иоакимъ III),

които визити (януарий 1912 г.) не случайно послѣдваха слѣдъ тия между послѣдния и българския министръ въ Цариградъ, отъ което врѣме опорито почна да се говори, както за уреждане ромѫно-гръцкия черковенъ въпросъ тъй и за вдигане българската схизма като вѣнецъ на българо-гръцкото сближение. Съ въпроснитѣ визити Ромѫния, очевидно, искаше да отвори врата за нови свои постѫпки прѣдъ Патриаршията за официално припознаване аромѫнската народность въ Турция и за назначаване ней съотвѣтенъ духовенъ прѣдставитель. Имаше признаци отначало, които даваха да се прѣдположи, че патриаршията е вече наклонна да възприеме по принципъ припознаването аромѫнската народность. Печата, по-щедъръ въ аванситѣ, обяви, какво на 30-ий априлъ с. г. юрисконсулта на патриаршията Тапиносъ се отправилъ за Букурещъ и прѣдалъ на Букурещкия митрополитъ принципиалното съгласие на Патриаха за припознаване на аромѫнската църква и че, дори влѣзълъ въ подробности касателно уреждането на тоя въпросъ (вижъ „Дневникъ“ отъ 5-ий май 1912 г., кореспонденция отъ Букурешъ, и „Искра“, Солунъ, май 1912 г.). Поне така се прѣдаде и отъ ромѫнския печатъ: ароманската черква щѣла да бѫде припозната безъ никакакви резерви отъ страна на патриаршията; единъ аромѫнски владика, съ сѣдалище вѣроятно въ Гребена, щѣлъ наскоро да бѫде назначенъ и подъ чийто вѣдомство щѣли да се намиратъ всички аромѫнски черкви и черковно управление, а аромѫнскитѣ училища щѣли да останатъ подъ прѣмия надзоръ на Букурещкото правителство, за да имъ осигурява „правилната функция“. По тоя начинъ аромѫнскитѣ училища щѣли да бѫдатъ, както и обективно трѣбваше да се очаква, най-привилигировани въ Турция спроти всички други инородни тукъ училища.

И въ това отношение трѣбва да раздѣлимъ въпросътъ на двѣ: 1) важно е, че турското правителство, сондирано прѣдварително отъ ромѫнското правителство по тия придобивки въ перспектива, бѣ готово да удовлетвори ромѫнскитѣ искания, доколкото това зависѣше само отъ него и да надари ромѫнскитѣ училища съ най-голѣми привилегия; 2) тъй лансирания отъ печата оптимизмъ по бѫдащата развязка на ромѫно-гръцкия споръ не се оправда съ послѣднитѣ извѣстия. Мисията на патриаршеския юрисконсулъ въ Букурещъ се оказа безплодна.. Нѣщо повече: при занимаването

си въ отпускъ (началото на юли 1912.) ромѫнския министръ въ Цариградъ посѣти самия патриархъ, за да чуе отговора му по воденитѣ между патриаршията и ромѫнското правителтство прѣговори за припознаване аромѫнската народность начело съ свой духовенъ глава. Отговорътъ, както и трѣбваше да се очаква, и както явиха на врѣмето мѣстнитѣ и чужди вѣстници, бѣ едно знаменателно и категорично non possumus. Патриархътъ, при това заявилъ, че признаването на аромѫнскитѣ черковни общини се иска само отъ едно незначително малцинство, а по-голѣмата часть отъ аромѫнитѣ не искатъ това и не желаятъ да се оцѣпватъ отъ гръцката черква [1].

Ромѫнския черковенъ въпросъ въ Турция, подобно на сръбския такъвъ, доколкото засѣга нужди на сърбскитѣ покрайнини въ западна Македония, бидейки обоснованъ върху спекулативна почва и насоченъ да диверсира българското разширение въ Турция, отначало до край на своето развитие бѣ пъленъ съ най-опортюнистична договорность. Отъ тукъ и впечатлението за неговата неопрѣдѣленость и дори несериозность. Комбинациитѣ на ромѫнското правителство по пѫтя да извоюва автономна отъ Патриаршията черква за аромѫнитѣ бѣха, както се види, многобройни и намѣсти противорѣчиви една на друга. Първитѣ искания на аромѫнитѣ (все разбира се инспирирани и рѫководени отъ Букурещъ) се свеждаха въ назначаване аромѫнски духовенъ глава съ титла митрополитъ-приматъ, който, по „примѣра на гръцкия Патриархъ и българския Екзархъ, да влиза въ официални сношения съ централното правителство” и да се намира въ Цариградъ. Послѣдното бѣ равносилно да се създаде една нова автокефална черква въ Турция, каквато за българитѣ можеше да се извоюва слѣдъ епохални борби на прямота и правота,

1. И наистина цѣлиятъ шумъ за отдѣлна аромѫнска черква, въ уреждането на който въпросъ официална Ромѫния вече морално бѣ свързана и се боеше отъ заплашванията на нѣкои аромѫнски водители, се дигаше отъ шепа националисти-аромѫни, както ще се види по-долу. Когато се подновиха дипломатическитѣ сношения между Ромѫния и Гърция (марта 1912 г.), още сѫщия мѣсецъ една аромѫнска делегация отъ националисти се отправи въ Цариградъ да иска отъ Патриаршията позволение да се въведе ромѫнски езикъ вмѣсто гръцкия въ черквитѣ имъ изъ Македония. Порѫчано или не, но е фактъ, че въ сѫщото врѣме Патриаршията получи множесто телеграми отъ разни аромѫнски общини, които протестирахд противъ искането на тая делегация: отъ Невѣска, Вонвала, Варонса, Гребеница, Масрини, Сараево, Палеоземи, Брѣза, Иадесъ, Фуреа Армата, Магарево, Кочани, Чоцили, Ермоидъ, Неврокопъ, Любница, Призрѣнъ и т. н. Ср. Courrier des Balkans отъ 30 мартъ 1911 г.

и то когато още не сѫществуваше България или политически български въпросъ, а което е по-важно — искане, осъществено спроти Патриарха само чрѣзъ схизма. Такава автокафална черква Патриаршията не създаде и нѣмаше да създаде дори за находящитѣ се въ Турция сърби, ако и тѣхнитѣ интереси да не се нито кръстосватъ, нито противополагатъ на елинизма.

Горнитѣ максимални искания на аромѫнитѣ прѣтърпѣха слѣднитѣ договорни отклонения: 1) черковния глава на аромѫнитѣ, ако е абсолютно невъзможно да се намира въ Цариградъ по подобие на останалитѣ духовни глави, може да има за седалище единъ отъ „центроветѣ" на аромѫнското население въ Македония — Битоля или Гребена; 2) избрания черковенъ глава на аромѫнитѣ въ духовно отношение може, ако Патриаршията не се съгласи и на горната отстъпка, да се намира подъ друга, нежели Цариградската Патриаршия, автокефална черква. Опититѣ за прокарване тия двѣ комбинации се оказаха безплодни, но ромѫнското правителство не се отчая; то прибѣгна до третя — оригинално съчетание на първитѣ двѣ: назначаване отъ Патриаршията на единъ митрополитъ аромѫнинъ, който да бѫде аташиранъ къмъ нея и да рѫкополага аромѫнски свещенници, когато става нужда. Тая бѣ и комбинацията за прѣговори, върху която се изпрати патриаршейския юрисконсултъ Тапиносъ въ Букурещъ и която се считаше като мость къмъ окончателно уреждане на ромѫно-гръцкия въпросъ. Но заедно съ категоричното non possurnus на патриарха отъ мѣсецъ юли 1912 г., прѣходното това разрѣшаване на въпроса остана висещо.

И тъй, послѣднитѣ ромѫнски искания (отъ януарий 1912 год.), поради съпротивлението на Патриаршията, се смекчиха въ ръконалагане единъ аромѫнски митрополитъ чието сѣдалище може да не бѫде въ Цариградъ (а въ Гребена или Битоля), а слѣдъ като назначаването аташирания къмъ Патриаршията аромѫнски митрополитъ се остави висещо, послѣдваха една слѣдъ друга още по-оригинални, намѣсти наивни аромѫнски комбинации. Така, въ ромѫно-македонския вѣстникъ „Peninsula Balcanica” (11 юлий 1912 г.) се появи изявлението на единъ виденъ аромѫнски дѣецъ, Бенду, членъ отъ централната аромѫнска ефория въ Битоля който, слѣдъ тъй дадения отговоръ отъ Иоакима III. прѣдлагаше

слѣднитѣ три способа за разрѣшаване ромѫнския черковенъ въпросъ въ Турция: 1) ромѫнското правителство може да поиска отъ ромѫнския Синодъ рѫкополагагането въ нѣкоя вакантна епархия въ кралството за митрополитъ единъ македонски ромѫнинъ; слѣдъ нѣколко мѣсеца той да си подаде оставката и да иде вь Македония, гдѣто ще бѫде провъзгласенъ отъ аромѫнскитѣ общини за тѣхенъ духовенъ глава. Отоманското правителство, благосклонно къмъ ромѫнитѣ, ще направи потрѣбното за утвърждението му; 2) привличане на ромѫнска страна единъ гръцки митрополитъ — патриаршистъ, както бѣ едно врѣме случая съ митрополитъ Антимъ (бивши Месемврийски) ; и 3) Иерусалимската и Антиохийска патриаршии сѫ наклонни да рѫкоположатъ единъ митрополитъ — аромѫнинъ.

Ето, такъвъ бѣ послѣдния фазисъ на ромѫнския черковенъ въпросъ въ Турция до войната. Аромѫнитѣ днесъ оставатъ съ придобивкитѣ си отъ 1905 г. 9-ий май, които имъ позволиха, слѣдъ промѣната на режима отъ 1908 г. 10 Юлий да иматъ, въ името на едно дѣйствително незначително малцинство националисти аромѫни, единъ депутатъ въ камарата (Д-ръ Мишу) и единъ секретарь (Бацария). Шансътъ за нови придобивки, доколкото това зависѣше само отъ Патриаршията и то догдѣ не бѣ промѣнена Балканската карта, бѣ съвсѣмъ съмнителенъ [1]. Да дадѣше Цариградската патриаршия афтокефална черква на аромѫнитѣ въ Турция — то значеше все едно да прѣдрѣши въпроса за вдигането българската схизма, да порицае налагането на послѣдната въ 1872 г., а което е по-важно — да тури сама въ изпълнение екзархийския фирманъ отъ 1870 г. (чл. 10)., като отвори врата за автокефални черкви

1. Прѣдлаганитѣ отъ Бенду три способа за разрѣшаване ромѫнския черковенъ въпросъ въ Турция слѣдъ категоричното non possumus на Патриаршията, колкото и да бѣха на пръвъ погледъ внушителни, нѣмаше да се приложатъ на дѣло, нито пъкъ бѣха канонично осѫществими. Турция не можеше да издаде ферманъ за автокефална аромѫнска черква, безъ да скѫса сношенията си съ Патриаршията, а Ромѫния искренно желаеше да не се дойде до гръцко-ромѫнска схизма. При това, вѫтрѣшното положение на отоманската империя особно отъ 1911 г. най-малко бѣше готово да понесе вѫтрѣшнитѣ смутове за единъ борсовъ и посрѣдственъ въпросъ, какъвто бѣ ромѫнския тукъ черковенъ въпросъ. Впрочемъ, когато албанския депутатъ Феридъ Бей подигна въ отоманската камара въпроса за създаване екзархатъ за отомани и албанци въ Турция, министрътъ на правосѫдието му се противопостави съ слѣдното правителственно становище по въпроса: »Отоманското правителсто по никой начинъ не ще накърни привилегиитѣ на Вселенската патриаршия. Отъ политическа гледна точка то счита, че екзархиитѣ са много врѣдни.« Това бѣ на 20 февруарий 1910 г.

еднакво на сърби и албанци (въ Турция). При това, нека не се забравя, че съ чакане автокефална черква за аромѫнитѣ, елинизмътъ, на който е олицетворение Цариградската Патриаршия, щѣше да загуби въ Македония, Епиръ, Тесалия и Албания повече отъ 100,000 патриаршисти — поясъ отъ крѣпители на елинизма между стремещитѣ се на югъ албанци и българи отъ една страна и свититѣ въ крайбрежието на Егейско море и Гърция гърци, отъ друга.

Неуреденитѣ черковни въпроси на народноститѣ въ Евр. Турция, бидейки прѣдимно политически въпроси, чакаха окончателното си разрѣшаване само върху чисто и единственно политическа почва — главно разрѣшаването на Македонския въпросъ.

Прѣди да извоюватъ ирадето отъ 9-ий Май 1905 г., както ромѫнитѣ, тъй и въодушевяванитѣ отъ тѣхъ аромѫни, имаха интересъ да прѣувеличаватъ броя на аромѫнитѣ не само въ Македония, но въобще въ Европейска Турция. Цѣльта бѣше очевидна нужно бѣ да се обърне внимание, както на Портата, тъй и на Патриаршията, върху едно „онеправдано” и „многочисленно” население. Веднъжъ извоювано ирадето, тая прѣувеличеность трѣбваше да продължава за ефектъ вече прѣдимно вънъ отъ границитѣ на Турция: да подържа впечатлението на Европа: 1) отъ хетерогенностьта на Македония — че тая послѣдната не принадлежала само на България — и 2) отъ загубата, която би прѣтърпѣла Ромѫния, ако не и човѣчеството и цивилизацията, съ попадането на единъ ромѫнски отломъкъ подъ чужда на ромѫнитѣ власть, въ случай че Македония излѣзе отъ рамкитѣ на султановитѣ владѣния.

Точния брой на аромѫнитѣ се знае само за Македония (въ границитѣ ѝ, които българитѣ посочватъ: на с. — България, на з. — Скопска Черна гора, Шаръ, Черни Дринъ и р. Бистрица; на югъ — Егейско море и на изтокъ — р. Мѣста). Броя на аромѫнитѣ въ Епиръ, Тесалия, Албания и въ останалата Турция е много тъменъ и еластиченъ. Тъменъ, защото за послѣднитѣ области нѣма строго статистични и безпристрастни данни,

а еластиченъ, защото, аромѫнитѣ, бидейки въ началото на проникващото въ тѣхъ народно съзнание, ако и изкуствено прѣсадено отъ Ромѫния, не могатъ да изтъкнатъ въ едно прѣброяване на народноститѣ своята несъмнения, строго оформена народность. Така, едни говорятъ на аромѫнско нарѣчие, но бидейки патриаршисти, деклариратъ се за гърци. Други, погърчени по езикъ, съ прѣминала между тѣхъ ромѫнска пропаганда, се обявяватъ намѣсти за аромѫни. Трети сѫ двуезични: за гърцитѣ — „гърци“, за ромѫнитѣ — „ромѫни“. Четвърти, ако и отъ аромѫнски произходъ, окончателно се считатъ за гърци, говорятъ гръцки и иматъ гръцко народно съзнание. Въ Македония, главно гдѣто бъ насочена ромѫнската пропаганда и се простираха различията между народноститѣ, горнитѣ оттѣнъци сѫ по-рѣзки, по-прецизирани. Ще се види по-долу, че нашата Екзархия, чиито статистични свѣдѣния за народноститѣ въ Македония сѫ най-точни, различава аромѫни-патриаршисти отъ аромѫни-националисти и на второ мѣсто: аромѫни-екзархасти отъ българи-екзархисти, различия, несрѣщани въ никоя отъ статистикитѣ на гърци, ромѫни и т. н.

Да се привеждатъ всички посочени числа за аромѫнитѣ въ Турция — ще бѫде излишно. Достатъчно е въ тая посока да се изложатъ по-характеристичнитѣ.

Въ 1840 г. Ами Буе (la Turquie d’Europe, t. II, р. 23) посочваше за аромѫнитѣ 600,000 души и считаше тоя брой двойно прѣувеличенъ [1].

„Тъй като ромѫнитѣ сѫ много плодовити, пише d’Avrîl (въ La Terre Sainte, novembre 1900, p. 326), то не бихъ ce очудилъ, ако дадената отъ Ами Буе цифра бѫде увеличена много повече въ продължение на 57 години отъ първото изчисление”.

Споредъ Hubee (Cartes statistiques des cultes chrétiens das provinces européennes de l’Empire ottoman, въ рѫкописъ цитиранъ отъ de Jekay op. cit., p. 196) въ цѣла Европейска Турция има 142,589 аромѫни.

Споредъ Bartas (Echos d’Orient, janvier 1904; p. 47) аромѫнитѣ сѫ най-малко 500,000 души.

1. Тази цифра бѣ приета и отъ единъ гръцки държавникъ, Рангабе. Ср. писмото на Харетъ, ром. м-ръ на просвѣтата, въ Temis, 19 janvier 1905 г.

Викторъ Бераръ La Turquie et l’HelIénisme contmporain 4-o изд., p. 262) счита, че дадената отъ ромѫнитѣ цифра за 1,200,000 ромѫни подъ Дунава (значи не само аромѫнитѣ, но и ромѫнитѣ въ днешна България и Сърбия) е тройно прѣувеличена.

Прѣзъ 1903 г. Sir J. Kennedy, английски министръ въ Букурещъ, въ писмото си до маркизъ Лянсдаунъ — тогава министръ на външнитѣ дѣла въ Англия — твърдѣше, че аромѫнитѣ въ Македония не надминаватъ 100,000 души, ако и ромѫнитѣ да ги оцѣняватъ между 400—800,000, дори между 600—1,000,000 (Вижъ Blue Book, 1903, III, рр. 24, 43)

Нѣмскиятъ професоръ G. Weigand, изтъквайки въ една „Ромѫнска Енциклопедия“ (Enciclopedia Româná de Diaconovici, рр. 227, 229), че „македоноромѫнитѣ живѣятъ върху българска земя“ (Македония), посочваше, че (въ Македония), има само 80,000 аромѫни (вжъ и прочутия му трудъ: Die Arumunen, s. 3 sq.).

Gersin (Makedonien und das türkicihe Problem p. 42) посочва сѫщото число на аромѫнитѣ въ Македония (80,000), а за цѣлия Балк. П-въ — 200,000 „разпръснати тукъ-тамъ“.

Споредъ ромѫнитѣ, чиито понятия за статитистиката на населението въ Турция се съвпадатъ съ тия на турцитѣ, аромѫнитѣ тукъ сѫ „многочисленъ народъ“, но никоя отъ посоченитѣ отъ тѣхъ цифра за тоя „народъ“не се схожда съ цифритѣ на останалитѣ.

Споредъ Etude sur les Valaques de l’Empire Ottoman — безъ име на авторъ (знае се, че е дѣло на Таки Маргарити), 1894 г. — въ Македония и Епиръ имало 357,900 аромѫни; въ Албания — 200,000; разпръснати 150,000, а само въ Цариградъ — 10,000, или всичко 717,900. При това, добавя Маргарити, въ Тесалия има 120,000, въ сѫщинска Гърция 100,000, и въ България 100,000, или всичко подъ Дунава 1,037,900 ромѫни.

Съгласно Penitzesco (Annales de l’ecole libre des Sciences politiques, 15 janvier, 1897г.) въ Тесалия и Македония имало не по-малко отъ 861,000 аромѫни, но убѣждението му говорѣло, че „цифрата отъ единъ милионъ по-добрѣ отговорила на истината“.

Barbulescu (op. cit-, p. 53), възразявайки на Вайганда, Герсина и sir Kennedy, но често смѣсващъ понятията „Македония“ и Европейска Турция, изтъква, че въ Македония имало най-малко 600,000 аромѫни.

Самиятъ ром. министръ на външнитѣ дѣла Братиано, въ рѣчьта си на 9-ий декември 1903 г. посочи, че „Отоманската империя включва единъ милионъ ромѫнско население”. Вж. въ Altituda de la Roumanie dans li question Macédonienne Bucarest, 1904, p 10).

Ето съ такива баснословни цифри и легенди се пълнятъ главитѣ на ефтинитѣ ромѫнски патриоти и шовинистичнитѣ учебници въ Ромѫния.

Нека видимъ сега, какви сѫ българскитѣ цифри, събирани съ трудъ и внимание, и то прѣзъ епоха, когато нѣмаше никакво триене между аромѫни и българи въ Македония, и — нѣщо повече — когато българитѣ силно симпатизираха и подкрѣпяха аромѫнското движение. Мимо това, българитѣ не посочватъ крѫгли, прилѣгащи по-добрѣ на риторитиката и настроението цифри, а изброяватъ числото на аромѫнитѣ вь Македония по кази, дори и по заселища.

Така, съгласно Кънчева (op. cit., стр. 283), аромѫнитѣ броятъ 77267 души и се разпрѣдѣлягъ въ Македония по слѣдния редъ :

всичко въ Македония до 1900 г. 73,767 аромани христиани, плюсъ 3500 мухамедани, или всичко 77,267.

По вилаети тия 77,267 аромѫни въ Македония така се разпрѣдѣлятъ: въ Битолския 45,188, въ Солунския 28,949, а въ Скопския — 3,130.

Съгласно Brancoff (op. cit.) ароманитѣ прѣзъ 1905 г. броели 63,895 души въ Македония. Причината на това е, че той изключва нѣкои кѫтове отъ Македония, които счита за продължение на Тесалия, като Верската каза напр., и не брои мухамеданитѣ — аромѫни. Инакъ цифритѣ му, събирани самостойно спроти Кънчавитѣ, се схождатъ съ послѣднитѣ, освѣнъ ако не вземемъ въ прѣдвидъ станалитѣ измѣнения въ броя на аромѫнското население въ продължение на петь години, прѣзъ Македонското въстание въ 1903 г., терора на гръцкитѣ чети слѣдъ тая година и т. н.

По вилаети: въ Битолския 37,040 аромѫни, въ Солунския 25,421, а въ Скопския — 1434.

Тъй посоченитѣ отъ Кънчева и Brancoff цифри за аромѫнитѣ въ Македония, респективно 77,267 и 63,895, се подкрѣпятъ отъ най послѣднитѣ данни за сѫщитѣ аромѫни. Тия данни сѫ за началото на 1912 г. и ги длъжимъ на Българската Екзархия, още по-подробни и по-точни отъ първитѣ два источника. Така, въ Битолския вилаетъ има 41,173 аромѫни срѣщу цѣлото тамъ население отъ 690.582 души и съставляватъ отъ тоя брой 5.97% (все въ границитѣ на Македония, или 41,147 аромѫни срѣщу 68,034 гърци (9.85%) 116,677 мухамедани (19.90%) и 308,475 българи-христиани (44.67%). [1] Привеждамъ тия цифри, защото ще видимъ по-долу, че еднакво аромѫни и ромѫни считатъ Битолския вилаетъ като етнично огнище на аромѫнитѣ и, изхождайки отъ това, тъкмѣха и дори сега тъкмятъ да го турятъ на чело на една аромѫнска автономна область, ако не и държава.

По македонскитѣ кази на тоя вилаетъ аромѫнитѣ се разпрѣдѣлятъ така: сравнително най-много населената съ аромѫни каза Битолската, брои 19.660 (15.70%) срѣщу цѣлото ѝ население отъ 125.219 души, отъ които 164 съ гърци (0.13%), 13,259 мухамедани (10.59%) и 70.372 българи-христиани (56.20%).

Въ Леринската каза : 3862 аромѫни (6.39%) срѣщу цѣлото ѝ население отъ 60,389 души, отъ които : 28 гърци (0.05%), 14,142 мухамедани (23.42%) и 36,318 българи-христиани (60.14%).

Въ Охридската каза : 1752 аромѫни срѣщу цѣлото ѝ население отъ 55,669 души, отъ които: 7001 мухамедани (12.58%) и 37,013 българи-христиани (66.59%).

Въ Кичевската каза: 110 аромѫни (0.27%) срѣщу цѣлото ѝ население отъ 40 649 души отъ които 23 602 българи-христиани (58.06%).

Въ Прилѣпската каза: 111 аромѫни (0.16%) срѣщу цѣлото ѝ население отъ 67 825 души, отъ които : 54 гърци (0.08%), 7944 мухамедани (11.71%) и 48 079 българи-христиани (70.89%).

1. Употрѣбявамъ изразътъ »българи-христиани«, защото тукъ се включватъ и българитѣ унияти и протестанти, а не само българитѣ-екзархисти. Въ Македония за 1912 г. българитѣ униати и протестанти броятъ всичко 6,870 души.

Въ Рѣсенската каза : 741 аромѫни (2.81%) срѣщу цѣлото ѝ население отъ 26,409 души отъ които: 3,750 мухамедани (14.20%) и 19,498 българи-христиани (73.83%).

Всичко въ Битолския : 26,236 аромѫни (6.97%) : срѣщу цѣлото му население отъ 376 151 души, отъ които. 216 гърци (0.07), 46,126 мухамедани (12.26%) и 234 882. българи-христиани (62.44%).

Отъ Корчанския санджакъ само Костурска каза влиза въ Македония. Въ нея има : 5152 аромѫни (6.96%) срѣщу цѣлото ѝ население отъ 74 065 души, отъ които: 12,037 гърци (16.25%) 7,530 мухамедани (10.17%) и 37 636 българи християни (55.81%).

Въ Селфидженския санджакъ : Гребенска каза брои : 9220 аромѫни (32.09%) срѣщу цѣлото ѝ население отъ 28,728 души отъ които 13,717 гърци (47.74%) и 500 мухамедани (1.75%). Тукъ българи не се чуватъ. Въ Кожанската каза, гдѣто сѫщо не се чуватъ българи, нѣма и аромѫни (Цѣлото ѝ население отъ 35,762 души брои 15,031 гърци и 20,269 мухамедани).

Въ Населишката каза (отъ сѫщия санджакъ) има: 534 аромѫни (1,65%) срѣщу цѣлото ѝ население отъ 32,381 души, отъ които: 23,203 гърци (71.66%) и 1037 българи-христиани (3,20%).

Въ Кайларската каза (отъ сѫщия санджакъ) има 31 аромѫни (0.06%) срѣшу цѣлото ѝ население отъ 48,430 души, отъ които: 7481 българи-христиани (15,45%), 3800 гърци (7'85%) и 36,739 мухамедани (75.86%).

Или всичко въ Битолския вилаетъ: 41,173 аромѫни срѣщу 68,034 гърци, 11,667 мухамедани и 308,475 българи.

Въ останалитѣ за вилаета и респективнитѣ имъ кази числото на аромѫнитѣ е сравнително още по-малко. Така:

Драмски санджакъ: Драмска каза 1472 аромѫни (2.04%), Кавалска 1235 (2.60%). Правишка: 50 (0.22%).

Солунски санджакъ: Берска каза 8556 (21.01%), Воденска 1349 (4.46%), Гевгелийска: 5875 (13.05%), Енидже-вардардска: 470 (1.44%), Караджаабадска: 28 (0.09%), Кукушка: 60 (0.16%), Лѫгадинска: 40 (0.10%), Свѣтогорска: 207 (2.87%), Солунска 2000 (1.23%), Струмишка: 225 (0.35%).

Серски Санджакъ: Горно-джумайска каза: 787 (2.56%), Демиръ-хисарска: 1731 (4.07%), Зъхненска: 305 (5.87%),

Мелнишка: 1621 (5.81%), Неврокопска: 1020 (1.24%), Петричка: 298 (0.86%), Разложка: 806 (2.47%) и Сѣрска: 2185 (2.34%).

Всичко въ Солунския вилаетъ: 30,220 аромѫни (2.75%) срѣщу цѣлото му население отъ 1,099,190 жители.

Въ Скопския вилаетъ аромѫнитѣ сѫ още по-незначителни:

Гостиварска каза: 34, Тетовска: 26, Велешка: 301 (0.65%), Кочанска: 1161 (3.26%), Кумановска: 131 (0.25%), Малешевска или Пехчевска: 3 (0.01%), Скопска: 395 (0.57%), или всичко въ Скопския вилаетъ 2051 аромѫни (0.03%) срѣщу цѣлото му население отъ 483,218 души.

Всичко въ Македония прѣзъ 1912 г. 73,444 аромѫни. Ето това е „многочисленния народъ“ отъ ромѫнски събратя, за които дигатъ толкова шумъ ромѫнскитѣ политици.

Ще бѫде смѣшно да съпоставяме находящитѣ се днесъ въ границата на Ромѫния българи съ тия 73,441 аромѫни!

Аромѫнитѣ въ Епиръ, Тесалия и Албания сѫ важни за Ромѫния отъ двѣ гледни точки: 1) отъ чисто етническа, или да се изразимъ на неинъ езикъ — отъ „културна“ гледна точка, 2) отъ посрѣдственна политическа.

Важна е за насъ втората, а именно: стремежа на Ромѫния да осигури цѣлостьта на аромѫнитѣ въ горнитѣ области; 1) като клинъ между бѫдаща Албания, Гърция и България и 2) въ сътрудничането на аромѫни съ албанци да подкрѣпи политическото сѫществуване на тепърва създавания албански народъ. Тукъ не сѫ изключени, особно при днещния развой на Балканския въпросъ отъ врѣме на войната, „гечерсе“ ромѫнски комбинаци: 1) уния между аромѫни и албанци въ бѫдащата Албания вродѣ на Австрия съ Унгария, и 2) отдѣляне на аромѫнитѣ въ Македония въ отдѣлна автономна аромѫнска область. Послѣдната комбинации е оттѣнъкъ на първата и се прибира като новъ коефициентъ на надежди у турскитѣ крѫгове откъмъ благоприятни за тѣхъ усложнения около условията за сключване миръ съ съюзницитѣ, респективно съ България. Отъ тукъ и акцията на „македо-ромѫнския“ комитетъ въ Букурещъ, който, начело съ университетскитѣ професори Мурну, Папахачи и Балаори, бѣ изпратилъ на 12 ий февруари т. г. до Австро-Унгарския и Италиянския кабинети депутация да молятъ, щото Македония да не се подѣляла между съюзницитѣ, а отъ Косово Скопско, Битолско, Мъгленско, Верско и Янинско да се създадѣло

независима или подъ протектората на „нѣкоя“ велика сила аромѫнска държава. Въ случай че това не можело да стане, Македо-ромѫнскиятъ комитетъ ще моли, щото поне населената съ аромѫни Македония да се включи въ бѫдащата Албания, като автономенъ кантонъ начело съ губернаторъ. Задъ гърба на горнята акция всѣки може да види рѫцѣтѣ на Австро-Унгария и Ромѫния, включително и Турция, гдѣто днесь, между членоветѣ на младотурския кабинетъ фигурира и аромѫнски сенаторъ Бацария, родомъ отъ Македония (Крушево). Въпросътъ за създаване аромѫнска държава или автономна область отъ 73,444 аромѫни въ западна Македония ще го минемъ просто като поетическо настроение. Малко по-реаленъ е тоя за сътрудичането на аромѫнитѣ отъ Епиръ, Тесалия и Албания съ албанцитѣ спроти бѫдащата Албания, било като население, което, обособено чрѣзъ гарантиране народностьта му ще бѫде клинъ между албанци, гърци и българи, било като почва за евентуалното му участие въ политическия развой на тая Албания. Именно, само тъй сложенъ въпроса заслужва тукъ да се кажатъ двѣ-три думи за броя на ароманитѣ въ Епиръ, Тесалия и Албания.

Точния брой на аромѫнитѣ въ тия области не е извѣстенъ. Азъ не познавамъ статистики, въ които нагледно и подробно да се посочватъ числа за аромѫни въ каазитѣ на Епиръ, Тесалия и Албания като отдѣлни отъ гърци, турци и албанци. Ромѫнската пропаганда тукъ почна въ епоха (послѣдната четвърть на миналия вѣкъ), когато погърчването и албанизирането на разпръснатитѣ около гориститѣ височени аромѫни почти се привършваше; на погърчване бѣха подложени дори самитѣ албанци, съ врѣменно подигнатъ националенъ духъ при Али Паша Янински въ днешна южна Албания. Вече при епохалното гръцко възстание отъ 1821 г. множество аромѫни и албанци взеха участие като гръцки революционери и се зарегистрираха въ историята заедно съ поколѣнията си като гърци. Първи почнаха да се свѣстяватъ, и то съ прѣсадена отъ Ромѫния и Австро-Унгария пропаганди, аромѫнитѣ и слѣдъ това албанцитѣ. Това движение дойде сравнително много късно. Гърцитѣ прѣзъ училищата и черквитѣ, днесъ сѫ етнически господари на Епиръ, южна Албания и Тесалия. Исгинскиятъ имъ активъ на тия придобивки е сравнително много новъ. Догдѣто границитѣ на Гърция (слѣдъ 1880 г.).

се простираха на сѣверъ до р. Асиропотамость и залива на Воло, за гърцитѣ бѣ важно да погърчатъ голѣмата ивица на сѣверъ отъ тая линия която бѣ прошарана се широки маси аромѫни, албанци, турци и българи. Слѣдъ като извоюваха днешната си граница (отъ Артския заливъ до Платамона въ 1882 г.), като косвенъ резултатъ отъ руско-турската война въ 1877—1878 г., тѣ още по интензивно се втурнаха да погърчватъ останалитѣ покрайнини на Епиръ, южна Албания и Тесалия. И тритѣ тия области, дори до днесъ, ако не прѣдимно внушително сѫ прошарани съ славянска номенклатура, ако и всрѣдъ население прѣдимно съ гръцки колоритъ [1].

Погърчването на българитѣ въ горнитѣ покрайнини още лесно ще ни обясни и това на ароманитѣ тукъ, бидейки население (а не народъ) безъ политическо минало и безъ ферментъ на национално бѫдаще, за да се поддадатъ не само на елинизация, но и да станатъ нейни щедри и възторжени пионери. Поникналитѣ слѣдъ турското завладяване на тия покрайнини аромѫнски търговски срѣдища въ южна Албания, като Николица, Шиписка, Линотопи; Въртени, Фуша и особено Москополи, още въ началото на XVIII-я вѣкъ сѫ имали добри гръцки училища

1. Въ турскитѣ днесъ Епиръ, Южна Албания и Тесалия аромѫнитѣ се появятъ въ котловинитѣ, като слѣзли отъ високитѣ тукъ планини, главно прѣзъ турското владичество. Това явление не бѣ безъ връска съ сломяването на българската политическа експанзивность въ тия покрайнини, която при Самуила включваше и кѫтове отъ днешна Гърция. Слѣдъ това идатъ независими отъ Византия тукъ деспотства, отдѣлни княжества на послѣдния кръстоносенъ походъ (1204 г.), и врѣменно втурване на Душана (1347—1355), догдѣто паднаха подъ турцитѣ. Кратковрѣменното раздвижване на албанцитѣ, свързано само съ епопеята на Скендеръ бея, бѣ реакция именно срѣщу турцитѣ, а при това не ни ангажирва само съ албанско население въ тия области. Така, Тесалия, напр., била завзета отъ турцитѣ въ 1423 г., когато Турханъ бей населилъ тамъ турци «между невойнственитѣ гърци и българскитѣ планинци« (D. Urqnart въ Der Geist des Orients, etc., cit. Кънчовъ, op. cit., стр. 69). За слѣдитѣ на българското тукъ владичество прѣди и прѣзъ турското иго говорятъ имената на главнитѣ градове между планинитѣ Пиндъ и Камбуница: Гребена, Населица и т. н., вънъ отъ множеството български имена на села, рѣки и планини въ южна Тесалия. Самия Гребенски владика въ XVI-я вѣкъ се наричалъ: «Архиепископъ на българската земя«. (Архим. Антимъ изъ Румеліи, 1886, стр. 188 cit. Кънчовъ, ibid.). Българскиятъ елементъ почналъ да изчезва въ Тесалия по силата на погърчването, бидейки лишенъ отъ самостойна черква и далечъ отъ бившитѣ си политически центрове. Въ тия покраини Пукевилъ за началото на миналия вѣкъ посочва редица заселища съ българи-христиани. (Вж. Voyage de la Grèce, 1829, III, 26—28). За близкото до Янина село, което било населено само съ българи, той пише: «между тия българи се намиратъ красиви жени, които ви очудватъ съ своята благородность и грация« (Voyage en Morée, 1805, III, 49). Кънчовъ (op. cit.) сѫщо отбѣлѣзва български тукъ слѣди до 1900 г., но тѣ сѫ вече само слѣди отъ масово погърчване на българи до днесъ.

(cp. Weigand и Иречекъ у Кънчова, op cit., стр. 101). Отъ тукъ и смѣсването на аромѫнитѣ съ гърцитѣ въ Епиръ, Тесалия и южна Албания, за да се говори днесъ въ смисълъ на етниченъ колоритъ прѣдимно за гърци, или най-малко гъркомани, но не и аромѫни. Така споредъ Huber (op. cit.) само въ Янинския вилаетъ (Епиръ и южна Албания) има 55,000 аромѫни. Съгласно Маргарити въ Etude sur les Valaques de l’Empire Ottoman (1894 г.) въ Тесалия имало 120,000 аромани, а въ Македония и Епиръ — 357,000. Италианския публицистъ Amadori Virgilj (op. cit. vol. I, приложение — карти), който въ тоя си трудъ явно застѫпваше каузата на елинизма срѣщу българи и аромѫни, за Янинския вилаетъ туря само „250 романизирани власи“, правейки алюзия на борещитѣ се срѣщу гръцката патриаршия националисти-аромѫни. Обратно, патриаршиститѣ аромѫни тукъ той ги туря въ числото на гърцитѣ, които броели 294,800. За Битолския вилаетъ, два отъ санджацитѣ на който сѫ въ южна Албания, а другъ — Селфиджийския — ангажира голѣма часть отъ сѣверна Тесалия — сѫщиятъ авторъ посочва само 6150 „романизирани власи“ срѣщу 280,000 гърци! Пристрастието на Amadori—Virgilj е очевидно. Аромѫнитѣ въ Епиръ, Тесалия и южна Албания сѫ много повече, отколкото гърцитѣ и тѣхнитѣ приятели ни ги прѣдставятъ, но сѫщеврѣменно и много по малко, отколкото самитѣ аромѫни ни ги посочватъ (между 600000 и единъ милионъ. (Ср. даннитѣ за аромѫнитѣ въ Македония). Въобще, числото на съзнаващитѣ се като аромѫни ромѫнски събратя въ Епиръ, южна Албания и Тесалия, при липса днесъ за днесъ на по-точна статистика, може да се посочи крѫгло като равняваще се на това за аромѫнитѣ въ Македония [1].

Идеята за единодушно дѣйствуване между аромѫни и албанци съ огледъ къмъ развязката на Македонския въпросъ, не се породи тъкмо сега, когато стана явно, че Македония ще се подѣли между съюзницитѣ и че Албания ще се въздигне въ отдѣлна политическа единица. Ромѫнитѣ считатъ албанцитѣ като своя етнически родственици, послѣднитѣ бидейки отъ племе, частичната романизация върху което (върху трако-илири и даки) е дала днешнитѣ аромѫни и ромѫни. При това, часть отъ днешната ромѫнска аристокрация е отъ албанско начало

1. Съгласно Huber (op. cit.) въ цѣлия Янински вилаетъ нѣма повече отъ 55,000 аромѫни; Amadori-Vilgilj (op. cit.) за сѫщия вилаетъ туря само 250 «ромѫнизирани власи«.

(фанариотскитѣ князе Гика и т. н.) [1] Политическитѣ разсчоти, отъ друга страна, се явяватъ като вѣнецъ на елинско—историческитѣ връзки между албанци и ромѫни.

Още въ 1901 г. видниятъ ромѫнски историкъ Хъждеу (въ труда си: Cine sunt Albanezii р. 11) прѣпорѫчваше, щото и аромѫни и албанци заедно да претендиратъ за Македония, или както се изразява Bârbulescu (op. cit, р. 65): „защо тѣ да не могатъ да владѣятъ и рѫководятъ тая провинция, въ случай че се изтръгне отъ Турция?” [2]

Основания въ Букурещъ македо-ромѫнски комитетъ Drita бѣ сѫщеврѣменно и албански. „Албанската лига” въ сѫщата столица отпущаше 60,000 лева годишно за разни пропаганди и брошури. (Вжъ Amadori-Virgilj, op. cit. р. 622). Въ Букурещъ се издаваше и албански вѣстникъ „Shquipetari“, чийто основатель Н. Начо минаваше и за ромѫнинъ и за албанецъ (вжъ цитирания му трудъ Viitorui Romanismului în Balcani — „бѫдащето на ромѫнизма въ Балканитѣ“ y Barbulescu, op. cit., p. 114, гдѣто Начо изрично прѣпорѫчва единодушната акция на аромѫни и албанци въ Турция). Впрочемъ, самиятъ в-къ Shquipetari (3-та година, бр. 7) пишеше: „тия индивиди (аромѫнитѣ), които сѫ апостоли на ромѫнизма въ Балканитѣ, съюзиха се съ българитѣ, помагайки имъ съ свои пари и кръвь за завладяване Македония, безъ да му мислятъ, че ще си изгубятъ тукъ народностьта, излагайки по тоя начинъ на тежко изпитание интереситѣ на Ромѫния — своята майка благодѣтелка.„

Идеята за създаване етнично цѣло или автономна область отъ аромѫни въ Европейска Турция, било за смѣтка само на аромѫнитѣ, или въ уния съ албанцитѣ, не малко се дължеше и на заблудителнитѣ данни за численностьта на аромѫнитѣ тукъ. Ако за единъ милионъ българско население въ Македония, което, впрочемъ, гърци и сърби посочваха по-малко, Европа бѣ наклонна да даде автономия на тая область,

1. Като етниченъ центъръ на аромѫни въ македонски каази, които нѣкои автори, включително и Brancoff, сѫ наклони да ги считатъ като Тесалийски. По екзархийски данни въ тия каази има: Гребенска 9,220 аромѫни, Населишка: 534, Кайлярска: 31, Въ Кожанската нѣма аромѫни.

2. Въ едно извѣстие на Виенската преса отъ 21 февруарий т. се изтъкваше, че още отъ сега Ромѫния се заела да бѫде културна и военна инструктурка на бѫдащата Албания; броятъ на аромѫнитѣ само въ Албания се опрѣдѣляше на 20,000 души.

защо да не се образува автономна область отъ аромѫни въ Турция, чийто брой самъ Братиано посочи на единъ милионъ? При това, въпросътъ за албанцитѣ постепенно се откриваше. Отъ тукъ и съотвѣтнитѣ вѣяния въ ромѫнския печатъ и крѫгове. Оставаше само да се избере центръ на това аромѫнско етнично цѣло, — на бѫдащата аромѫнска автономна область. Ромѫнитѣ и националиститѣ-аромѫни дълго се лутаха въ тоя изборъ, както се види и отъ лавиранията имъ около въпроса за сѣдалището на бѫдащия аромѫнски духовенъ глава; да бѫде въ Гребена, Битоля или другадѣ. За центръ на Ановлахия Викторъ Бераръ (op. cit., рр. 241—244) посочваше Мецово, а за бѫдаща политическа столица, „ако една още неформирана държава, пише той, може да има столица, това ще бѫде Битоля.“ И наистина, черковнитѣ тежнения на аромѫнитѣ се свеждаха въ Битоля; тукъ ставаха аромѫнскитѣ конгреси на общинитѣ и учителското тѣло.

Мецово не можеше да бѫде центръ на въпросното аромѫнско цѣло, нито на аромѫнитѣ въ Епиръ, южна Албания и Тесалия, а колко повече и за тия въ Македония, защото аромѫнитѣ въ тия области съвършенно се губятъ между гърци, албанци и турци, било по число, било по народно съзнание. Болшинството отъ тѣхъ сѫ гръкомани и трѣбва да се считатъ като окончателно спечелени за елинизма. [1] Сѫщото е и съ Гребена. [2] Оставаше само Битоля.

Но н Битоля не може да бѫде центъръ на аромѫнско цѣло по простата причина, че е центръ на болшинство отъ българи. Създадената легенда на западъ и въ П-ва за голѣмата „хетерогеннось“ на Македония, разбира се отъ тия, които не сполучиха съ провѣрени цифри и научни данни да докажатъ предоминирането си въ нея (гърци и сърби),

1. Въ гръцко-ромѫнската революция въ Влахия и Молдавия прѣзъ 1822 г.са взели участие и албанци, бивши наемници на фанариотскитѣ тукъ князе. Глава на тия албанци въ Букурешъ е билъ Пазавантовия привърженикъ Сава Коминару.

2. Нѣщо по-вече, албанскиятъ депутатъ Феридъ бей прѣзъ 1910 г. 23 февруарий повдигна въ отоманския парламентъ въпроса за създаване въ Турция на екзархатъ съвмѣстно за албанци и аромѫни. Минис.трътъ на правосъдието, обаче, се обяви противъ това прѣдложение, аргументирайки опозицията си съ това, че «правителството по никой начинъ не ще накърни привилегиитѣ на гръцката Патриаршия, считайки отъ политическа гледна точка, че екзархиитѣ са много врѣдни« (вж. възпроизведената статия на Courrier des Balkans въ La Roumanie отъ 19 juillet 1909 г.). Cp. книгата на S. Constante: Spre Albania, Букурещъ, 1905, специално за идеята, щото аромѫни и албанци да сътрудничатъ на еленизма срѣщу славизма, респективно българщината. Вж. стр. 97.

насърчи и ромѫнитѣ да спекулиратъ съ тая хетерогенность. Наистина, Битолската група аромѫни е сравнително най-голѣма отъ останалитѣ аромѫнски групи въ Македония, но тя не може да бѫде центръ на цѣло, едничкото цѣло, което е сборъ отъ цифри за аромѫни, разпръснати по разни страни на Битолския вилаетъ и въ тия на останала Македония и Турция. Така, въ цѣлия Битолски вилаетъ (на Македония) аромѫнитѣ броятъ (за 1912 г.) 41,173 души срѣщу цѣлото тукъ население отъ 690,582 души или само 5.96% ! (Между тия 690,582 души отъ разни народности, съ най-малъкъ брой сравнително участватъ аромѫнитѣ: 41,173 или 5.96% срѣщу 68,034 гърци (9.85%), 116,677 мухамедани (16.90%) и 308,475 българи-христиани (44.67%)!

По каази, аромѫнитѣ въ Битолската кааза сѫщо сѫ по-малко отъ българитѣ. Тая кааза брои всичко 125,219 души, отъ които: 164 гърци (0.13%), 13,250 мухамедани (10.59%), 19,660 аромѫни (15.70%) и 70,372 българи-христиани (56.20%).

Но какво по-съкрушително за идеята, да се създаде аромѫнска область въ Македония отъ население, 3/4 отъ което не искаше и да чуе за отдѣляне отъ елинизма — е гръкоманско, а на цѣло взето като етническа единица, съставлява 3.23% отъ цѣлото население на Македония: 73,444 аромѫни между 2,272,990 жители отъ разни народности, всрѣдъ които българитѣ държатъ първо мѣсто — 920,051 души — безъ да се включатъ въ тѣхъ българитѣ-мухамедани 149,747 души, които евентуално ще се покръстятъ!

Колкото и течението за свързване въ едно въпроситѣ за албанци и аромѫни въ Турция да се сподѣляше и отъ официалната ромѫнска дипломация, Ромѫния, бидейки, ангажирана главно, ако не и исключително, съ пропагандата си въ Македония, и, слѣдователно съ разсчоти само спроти България, се интересуваше за Албания и аромѫнитѣ въ Епиръ, Тесалия и първата дотолкова, доколкото ѝ прѣдстоеше да се противопостави чрѣзъ тѣхъ на всички балкански държави. Това е толкова по-вѣрно, че по въпроса за Албания и тия аромѫни Ромѫния се осланяше на прѣкозаинтересуваната тукъ австро-унгарска дипломация. Ромѫния свързваше сѫдбата на събратията си въ Епиръ, Тесалия и Албания съ тая на послѣднята провинция. Етническата и тукъ заинтересованость (за разрѣшаване македонския въпросъ,

взе политически оттѣнъкъ и напълно се слѣ съ австро-унгарскитѣ разсчоти слѣдъ подигането на албанския въпросъ въ днешния му фазисъ.

Ако Ромѫния при развоя на Македонския въпросъ посрѣщаше съ радость противопоставянето на Сърбия срѣщу българското разширение за смѣтка на цѣла Македония, респективно чрѣзъ сръбската пропаганда въ западна Македония, по сѫщия начинъ тя днесъ посрѣща съ радость противопоставянето на бѫдаща Албания срѣщу разширението еднакво на Черна-Гора, Сърбия, България и Гърция за смѣтка на тая Албания. И въ тая посока като съюзница и ученица на Австро-Унгария тя излиза отъ ориентеровкитѣ на послѣднята. Днесъ, както за Австро-Унгария тъй и за Ромѫния е нужно, щото Албания да бѫде внушитиленъ клинъ между тъй разширенитѣ и заплашващи ги въ перспектива Балкански държавици. Бѫдаща Албания трѣбва да бѫде спроти тѣхъ нѣщо като Швейцария между Франция, Германия, Италия и Австро-Унгария, какъвто бѣ на врѣмето си и въпросътъ за Полша въ ориентировкитѣ на Франция, Англия и Щвеция спроти Германия, Австро-Унгария и Русия.

Ролята на Италия по албанския въпросъ се обуславя прѣдимно отъ поведението на Австро-Унгария. Ако за минутка абстрахираме наличностьта на послѣднята въ Европа, ролята ѝ по албанския въпросъ щѣше да се заеме въ приблизителни чърти отъ Италия, не само защото и Италия като всѣка велика сила има нужда отъ разширение, но защото съ владѣнието на албанския брѣгъ тя става господарка на Адриатическо море. Наличностьта на Австро-Унгария, обаче, кара днесь Италия да запази равновѣсието си въ Адриатика спроти Австро-Унгария и само по силата на съперничеството си съ нея днесь се интересува за сѫдбата на южната половина отъ албанския брѣгъ, държейки по такъвъ начинъ въ респектъ австро-унгарското домогване не само за останалата половина, но и за цѣлия източенъ Адриатикъ до Корфу. Отъ тукъ и изводътъ, че въ общи чърти поведението на Италия по албанския въпросъ е само дефансивно (спроти Австро-Унгария) и че въ опасенията на Балканскитѣ държави отъ австро-унгарско втурване въ Албания горното поведение на Италия имъ се явява като гаранция срѣщу евентуално реализиране на тоя страхъ.

Съглашението между Титони и Еренталъ върху Албания, малко прѣди официалното извѣстие за прокарване Санджашката линия

(Увацъ — Митровица), почиваше върху началото Noli me tangere, което начало се схващаше напълно искренно отъ страха на Италия. За дѣлежъ, както на прѣдишния (до прѣди войната), тъй и на настоящия албански брѣгъ (тоя на готвената да се издигне слѣдъ войната въ автономия или независима единица Албания) — не може и дума да става отъ италианско гледище. Въ страхътъ си отъ Австро-Унгария, въ Адриат. море Италия не само че не ще пристъпи къмъ дѣлежъ на Албания, респективно на албанския брѣгъ, въ съдружие съ Австро-Унгария, но и енергически ще се противопостави на послѣднята въ тая посока, дори въ случай ако Балканскитѣ държави се опитатъ да си сподѣлятъ тъй създадената отъ австро-унгарската дипломация Албания. Прѣдъ съблазнителната но опасна перспектива за по-голѣмото, Италия ще прѣдпочете запазването на по-малкото. При това, отъ години насамъ Италия се повръща къмъ стария завѣтъ на Мацини за задружна борба на италианци и Балкански славяни срѣщу тевтонцитѣ, — течение, което отъ широката маса и печата се прѣнесе въ дипломацията отъ срѣщата на руския императоръ съ италианския краль въ Ракониджи. На Италия се пада и не малъкъ дѣлъ въ създаването на Балканската война ; послѣднята се ускори отъ триполитанската ѝ експедиция. Продължавайки да бѫде въ тройния съюзъ — съ единствената цѣль да избѣгне за сега, войната съ Австро-Унгария, Италия никога нѣма да стане орѫдие на неестественнитѣ си съюзници срѣщу Балканския Съюзъ — утрѣшенъ неинъ другарь.

По пѫтя на използуване аромѫнитѣ въ единъ изкуственъ спекулативенъ въпросъ, какъвто бѣ ромѫнския черковенъ въпросъ въ Турция, отношенията между първитѣ и Ромѫния не бѣха винаги розови.

Правѣше впечатление обстоятелството, че на врѣмени Ромѫния дѣйстваше за пълно отдѣляне на аромѫнитѣ отъ Патриаршията, а въ много случаи излиза, че е вършила обратното. Впрочемъ, въ самата книга за външната ѝ политика (op. cit.) личеше, че „не би било въ интереса на Портата, ни въ тоя на романскитѣ задачи да се докаратъ работитѣ много надалечъ и да се направи отъ аромѫнската религиозна община

изходище на религиозна схизма“. Въпрѣки това, слѣдъ затишието отъ 1905 г. Ромѫния наново се опита въ началото на 1912 г. да постигне това, което не можа въ 1905 г. Какъ тогава ще си обяснимъ противорѣчието въ ромѫнската дипломация по тоя въпросъ?

Ромѫния искренно желаеше да не се идва до никакъвъ разривъ било съ Портата, било съ Патриаршията, защото нейниятъ обективъ въ цѣлия тоя въпросъ не бѣше нито Турция нито Гърция, а единственно България. Тя се интересуваше за аромѫнитѣ въ Македония дотолкозъ, доколкото тѣ можеха да ѝ послужатъ единъ день като еквивалентъ за евентуалното ѝ разширение откъмъ България — съ други думи да ги компенсира съ толкова или повече българи подъ Добруджанската си граница.

Аромѫнитѣ въ Македония първи почувстваха спекулативната страна на въпроса. При това, намѣриха се и на кръстопѫть: „благодѣтелката имъ майка“ ги научи, че тѣ сѫ отдѣленъ народъ между останалитѣ въ Турция, и, посочвайки срѣдствата имъ за борба по пѫтя на уцѣляването имъ като такъвъ, възбуди ги еднакво срѣщу Патриаршия, Турция, гърци и българи. Въ сѫщность, Ромѫния не имъ даваше да се отцѣпятъ нито духовно отъ Патриаршията, нито политически отъ Турция, оставайки ги слѣдъ 1905 г. почти на произвола. Участвували съ българитѣ въ въстанието прѣзъ 1903 г., турскитѣ власти ги прѣслѣдваха, а гръцкитѣ чети ги подлагаха на непоносимъ тероръ. Тѣ не знаеха вече : да продължатъ ли борбата съ Патриаршията, или да прѣстанатъ да бѫдатъ орѫдие на Ромѫния, и се питаха : за какво се боримъ и какво ни е бѫдащето ?

„Куцовласитѣ, пишеше Апостолъ Маргарити малко прѣди смъртьта си (1903, окт.), трѣбва да бѫдатъ най-вѣрни поддържници на турската империя. Ако бѫдатъ присъединени къмъ Гърция или България, тѣ не ще закъснѣятъ да се погърчатъ или побългаратъ. Качили се на турския корабъ — тѣ иматъ интересъ да не го оставатъ да се катурне“ (вж. de Jekay, op. cit., p. 200).

Въ сѫщата смисъль пишеше и аромѫнскиять органъ Romanul de la Pind (9 май 1905 г.,), а именно, че

„аромѫнитѣ трѣбва да поддържатъ най-лоялно отоманската империя поради многото върховни интереси; които имъ заповѣдватъ да циментиратъ сѫществуването на турската държава“.

Другиятъ, аромѫнски, органъ Le Courier des Balcans (12 dec. 1904.)

наричаше аромѫнитѣ „най-вѣрни поданници на Н. В. Султана“, a Adeverul (13 Марта 1910 г.) ги прѣпорѫчваше „като най-лояленъ народъ на отоманската империя“. Самъ Стурдза, бивши ромѫнски президентъ заяви въ камарата на общинитѣ (10 дек. 1901 г.), че аромѫнитѣ въ „приятелската на Ромѫния империя трѣбва да бѫдатъ ползотворно огнище и гаранция за сѫществуването ѝ“. (Вж. сѫщата идея въ Vointa Nationala, 12 25 Юний 1904, въ Epoca, 14 Юний с. г., — идея, зародена и поддържана отъ самитѣ основатели на „Д-вото за македо-ромѫнска култура” още отъ 1879 г. насамъ).

Добрѣ, но сѫдбата на Европейска Турция най-малко зависѣше отъ лоялностьта и подкрѣпата на аромѫнитѣ. По-трѣзвитѣ отъ тѣхъ сващаха, че ако се отдѣлятъ отъ Патриаршията, не могатъ да се обърнатъ въ самостойна народна единица, както македонскитѣ българи, бидейки лишени отъ область, гдѣто да сѫ въ компактна маса, или да предоминиратъ, а, при това, липсва у тѣхъ бивши или настоящи политико-духовенъ центръ. Нѣщо по-важно: да бѫдатъ присъединени къмъ Ромѫния, подобно на македонскитѣ българи къмъ България, на старо-сръбскитѣ сърби къмъ Сърбия, и т. н. — бѣ немислимо, по простата причина, че сѫ отдѣлени отъ Ромѫния чрѣзъ България и Сърбия. Оставаше едно: прѣдъ прѣдстоящето имъ влизане въ политическитѣ граници на България или Гърция — да осигурятъ народностьта си, още прѣди да се е промѣнила Балканската карта, което можеше да стане само съ пълното имъ отдѣляне отъ Патриаршията, а именно това не искаше да стори Ромѫния, не само защото не искаше, но и да искаше — не можеше го стори; отъ тукъ и триенията между аромѫни-гъркомани и аромѫни-националисти отъ една, страна и между и аромѫни-националисти и Ромѫния отъ друга.

„Ромѫнската пропаганда, казваха първитѣ, иска отъ насъ да напуснемъ елинизма, който винаги ни е крѣпилъ безъ да се стреми да ни асимилира, или потъпче мѣстнитѣ ни традиции. Какво ни обѣщава Ромѫния? Свобода ли? Съвсѣмъ не, а само перспектива да останемъ вѣчно подъ турско иго, което Маргарити и неговитѣ послѣдователи постоянно величаятъ“. (Independance Belge 17 octobre 1905 г.).

Сѫщото мислѣха и аромѫнитѣ-екзархисти или клонящитѣ такива къмъ българизма. Извѣстно е, че много аромѫни взеха живо участие въ българското възстание прѣзъ 1903 г.,

съ войводи и четници рамо до рамо съ българскитѣ. Имената на Питу Гули или Гулевъ отъ Крушево, на Митре Панджарулъ, Апостолъ Лумница и т. н., сѫ добрѣ познати у насъ. При това, аромѫнитѣ впослѣдствие участваха въ борбата и отбраната срѣщу гръцкитѣ чети ведно съ българитѣ. (ср. Universul отъ 4 ноем; Courrier des Balkms отъ 10/23 юни 1906 г., Românul de la Pind отъ 3 и 10 юний 1907 г., Barbulescu. op. cit., p. p. 126—127). Romanul de la Pind, въ една полемика съ албанския органъ Shquipetari, който обвиняваше аромѫнитѣ въ българофилство (вижъ Barbulescu, op. cit., p. 89), пишеше:

„прѣслѣдвани по най-незаконенъ начинъ отъ гърцитѣ, които ги убиватъ морално; прѣслѣдвани отд глупавото отоманско правителство, което, между друго, не имъ дава поне едно епископство; считайки се съвършенно изоставени отъ отечеството си майка (Ромѫния) — нѣкои отъ братята ни аромѫни смѣтатъ, че не могатъ вече да останатъ изолирани и мислятъ, че имъ е необходимо да съединятъ сѫдбата си съ българския народъ, който имъ изглежда по-малко опасенъ за народното имъ сѫществуване и чиито неприятели (гърци) сѫ сѫщо и тѣхни (на ароманитѣ). [1]

„тъй като ромѫнското правителство не иска да допусне отдѣлянето на аромѫнската черква отъ Патриаршията, аромѫнитѣ нѣма какво вече да слушатъ Ромѫния, а да отхвърлятъ игото на Патриаршията, защото, за да сѫществуватъ като народъ — тѣ трѣбва да си иматъ отдѣлна, автономна черква“.

Реакцията у нѣкои аромѫнски крѫгове срѣщу Ромѫния намѣсти много рѣзко се прояви.

Аромѫнскиятъ органъ Românul de la Pind, който Barbnlescu (op. cit. p. 99, 100, заб.), осѫждайки сътрудичането на аромѫнитѣ въ борбитѣ на българитѣ, обвинява въ служене на българскитѣ интереси и дори, че билъ инспириранъ отъ тѣхъ — явно се обяви противъ ромѫнскитѣ политически мѫже, които, намѣсти, твърдѣше тоя в-къ, били поткупени отъ Гърция или Патриаршията (30 юлий 1909 г.) Впрочемъ, оше на 11 септ. 1900 г. сѫщия в-къ заявяваше:

„ако искаме да не сѫществуваме като отдѣленъ народъ въ Македония, не ни остава освѣнъ да слушаме съвѣтитѣ на ромѫнското правителство; ако обратно, искаме да сѫщестуваме като такъвъ, ний трѣбва да се

очистимъ отъ горнитѣ съвѣти, — да послѣдваме импулса на сьрдцето си, да дѣйствуваме споредъ нуждитѣ на народа.“

Въ сѫщата посока пишеха и останалитѣ аромѫнски органи, като Ecoul Macedoniei (отъ 9-ий май 1904 г.), Tribuna Macedoniei и Courrier des Balcans (отъ 27 février 1905 г.), които искаха чисто и просто отдѣлянето на аромѫнитѣ отъ Патриаршията. Самъ Д-ръ Leonte, прѣдседатель на „македо-ромѫнския комитетъ“ въ Букурещъ, каза въ ромѫнския сенатъ на 12 май 1905 г.: „ромѫнитѣ отъ Македония желаятъ, щото черквата имъ да се освободи отъ Патриаршията“ (eq. Unversul отъ 13 май 1905 г.).

Bàrbuleseu въ тенденциозната си книга, въ която прокарваше идеята за съюзяване на аромѫнитѣ съ Гърция срѣщу българитѣ въ Македония отъ една страна, и Сърбия съ Ромѫния срѣщу България — отъ друга, оплаква се (op. cit. р. 100), че аромѫнитѣ, ако и да живѣели съ ромѫнски бюджетъ заплашвали Ромѫния съ думитѣ: „съсъ или безъ съгласието на ромѫнското правителство, въпросътъ за нашата черква трѣбва да се рѣши чрѣзъ отцѣпвааето ни отъ Патриаршията.“

Нѣщо повече: на конгреса на аромѫнскитѣ общини въ Македония, който се състоя въ Битоля (юлий 1909 г.), нѣкои делегати прѣдложиха, щото аромѫнитѣ да не се подчиняватъ вече на Ромѫния. Romanul de la Pind даже обнародвайки отчета на тоя конгресъ, възпроизвежда часть отъ рѣчьта на Маймонка прѣдсѣдателя на конгреса (23 юли 1909 г.):

„всички разбраха важностьта на ромѫнския клубъ, освѣнъ тия които ни рѫководятъ и слѣпо се подчиняватъ на заповѣди отъ голѣмци въ Цариградъ и Букурещъ, които искатъ на всѣка цѣна да задушатъ у насъ чуствата на независимость . . . днешнитѣ ни водители строго се придържатъ е/(о?) заповѣдитѣ на Букурещкия началникъ“.

Тая аромѫнска реакция срѣщу Ромѫния отиде по-нададалечъ: на конгреса на аромѫнско.о учителско тѣло вь Турция (Битоля, септ. 1909 г.) взе се рѣшение да се създаде единь „постояненъ съвѣтъ“ въ Македония, който да направлява аромѫнскитѣ училища въ цѣла Европейска Турция независимо отъ инструкциитѣ на ромѫнското министерство на народната просвѣта, респективно, тия на ромѫнската дипломация.

Отъ заплашване по тоя начинъ да загуби и това, което е придобила въ 1905 г., Ромѫния бѣ принудена да се

вслуша въ исканията на аромѫнитѣ и само за тѣхно морално удовлетворение се заемаше наврѣмени, отъ като поднови дипломатическитѣ си сношения съ Гърция (Мартъ 1911 г.), да извоюва отъ Портата и Патриаршията допълнителни при добивки за аромѫнитѣ: отъ Портата фаворизация на аромѫнитѣ въ училищно, административно и стопанско отношение срѣщу гърцитѣ и българитѣ, а отъ Патриаршията, съ което отношенията ѝ се подкачиха само прѣзъ януарий 1912 г. — настояваше да се рѫкоположи отдѣленъ глава за аромѫнитѣ. И въ тоя случай Ромѫния не желаеше искренно това защото ѝ служеше само да менажира честолюбието на тия отъ аромѫнскитѣ водители, които съ сепаратистически спроти Ромѫния течения, толкова повече, че ся не вѣрваше да бѫде удовлетворена.

Споменатата фаворизация на аромѫнитѣ въ Македония отъ страна на турцитѣ, отправена срѣщу гърци и българи, почна главно отъ Хуриета 1908 г., когато отношенията между Турция и България застрашително се обтегнаха поради изтъпленията надъ българитѣ при обезорѫжителната акция въ Македония и когато, впослѣдствие, се лансира слухътъ за „воененъ съюзъ“ между Ромѫния и Турция, като ехо отъ угрозитѣ на близката въорѫжена развязка на тия отношения. При това, нека не забравяме, че още съ идването на власть на Венизелоса, обрата въ гръко-българската обтегнатость наложи своитѣ симтоми и на отношенията между гърци и българи въ самата Турция, отдѣто и послѣдното прецизирано поведение на младотурцитѣ въ менажирането етническитѣ си кредитори едни срѣщу други.

Неискренната и спекулативна политика на Ромѫния спрямо аромѫнитѣ; традиционнитѣ връзки между голѣма часть отъ послѣднитѣ и гърцитѣ, чувствуването шанса на българитѣ не само въ Македония, но въобще въ Полуострова и оцѣняването тѣхната правдива кауза и културна сила, — всички тия фактори създадоха отъ аромѫнитѣ въ Македония съчувствени партизани националисти — аромѫни, гъркомани и българомани или екзархисти.

Изразътъ националисти-аромѫни употрѣбихме и по-горѣ. Той се схваща еластично, та трѣбва да се разберемъ.

Тия, които осѫждатъ единодушното борене на аромѫни и българи срѣщу гърци и турци и искатъ да противопоставятъ аромѫнитѣ срѣщу българитѣ, наричатъ тия аромѫни националисти,

още по вече че се противопоставяли на Ромѫния. Обратно, вѣрнитѣ на елинизма и на Ромѫния — се наричатъ гръкомани-aромѫни. Това разграничение прави на първо мѣсто Barbulescu (op. cit., заб, ор. 198). Обратно, Amadori-Virgilj (op. cit.) различава „ромѫнизирани власи“ и ги счита за националисти, — орѫдие на ромѫнската пропаганда. И наистина, повѣрвалитѣ искренно въ първитѣ заслужничества на Ромѫния аромѫни, въ смисъль, че тѣ трѣбва да се издигнатъ въ отдѣленъ народъ, което може да стане само чрѣзъ отдѣлването имъ отъ Патриаршията, колкото и послѣднето да не се иска искренно отъ Ромѫния, защото чрѣзъ това тѣ щѣли да услужатъ на славизма срѣщу елинизма, респективно на българизма срѣщу ромѫнизма, считатъ себе си за националисти-аромѫни.

Твърдението на патриархъ Иоакима III, че признаването на аромѫнскитѣ черковни общини се иска само отъ едно незначително малцинство, и че по-голѣмата часть аромѫни не искатъ това и не желаятъ да се отцѣпятъ отъ гръцката черква — се оправдава отъ фактитѣ. Борящитѣ се за отдѣлна аромѫнска черква, които ний, съ общо име, наричаме националисти, сѫ въ съвсмѣъ слабо съотношение съ патриаршиститѣ-аромѫни (гръкомани), както въ Македония, тъй и въ Епиръ Тесалия и Албания. Да вземемъ за примѣръ само Македония, чиито аромѫни сѫ прѣдимно важни за Ромѫния. При това, да разгледаме тия аромѫнски кѫтове, които минаватъ за етнични центрове на аромѫнитѣ въ Македония, а именно Битолско, начело съ Битоля. Така, въ Битолската (българска) епархия, обемаща административно Битолската кааза съ Гявото и Крушевската нахия, гдѣто, наистина, въ сравненение съ другитѣ аромѫнски кѫтове, аромѫнитѣ сѫ тукъ най-гѫсто населени, има, споредъ най-точни и нови прѣброявания (за началото на 1912 г.) всичко 19,660 аромѫни. Отъ тия 19,660 аромѫни 18,107 сѫ патриаршисти-гръкомани, а само 1413 националисти. Разпрѣдѣлени по кѫтове, ето какъ се разпадатъ тия цифри; въ Крушовската нахия има 2500 патриаршисти и само 450 националисти; въ Гявото — 4137 патриаршисти и само 320 националисти; въ Битолската кааза — 11,470 патриаршисти и само 643 националисти! Въ самия градъ Битоля (включенъ въ горнята цифра) има 4800 патриаршисти срѣщу само 443 националисти, а аромѫнскитѣ му

села Магарево и Търново — цѣлитѣ сѫ отъ патриаршисти-гръкомани.

Че действително по-голѣмата часть отъ аромѫнитѣ въ Македония не искатъ отцѣпването си отъ гръцката патриаршия мимо ориентировкитѣ на ромѫнската дипломация, се види не само отъ горния фактъ, но и отъ поучителното обстоятелство, че ромѫнската пропаганда не е могла да проникне успѣшно именно тамъ, гдѣто обективно трѣбваше да се очаква това — въ сравнително най-гѫсто населенитѣ аромѫнски кѫтове.

Тамъ, гдѣто аромѫнитѣ сѫ по-гѫсто населени (въ самия градъ Битоля, въ двѣтѣ му села Магарево и Търново, и т. н.) и, слѣдователно, като болшинство патриаршисти прѣдставляватъ една по-масова отбрана на традиционното си гръкоманство — тамъ, сравнително, ромѫнската пропаганда, или да се изразимъ още по-точно, борбата за ромѫнско обособяване, много слабо е засегната. Обратно, тамъ гдѣто аромѫнитѣ не сѫ въ гѫсти маси, тѣ по-лесно сѫ се поддали на ромѫнската пропаганда, или сѫ станали екзархисти. Куриозно но фактъ: такъвъ е случаятъ за първия примѣръ въ Гевгелийската и Воденска каази, а за втория — навсѣкѫдѣ въ Македония, гдѣто аромѫнитѣ сѫ само съ по нѣколко кѫщи всрѣдъ прѣдимно българско, екзархийско население. Така, въ с. Алакинци (Кумановска кааза) има три кѫщи аромѫни-екзархисти; въ с. Доброшени (сѫщата кааза,—2 кѫщи, въ самия Гостиваръ—1 кѫща; въ Кочанска кааза, гдѣто аромѫнитѣ броятъ 1161 души, всички, съ изключение самия градъ Кочани (29 кѫщи-националисти) сѫ ехзархисти и т. н.

Националиститѣ-аромѫни се вербуватъ еднакво отъ патриаршиститѣ-аромѫни и отъ екзархиститѣ-аромѫни. Обърнаха вниманието си особно къмъ послѣднитѣ главно по внушение отъ Ромѫния и въ тая посока много имъ помогнаха младотурцитѣ слѣдъ хуриета. Намѣсти пъкъ имъ помагаха и самитѣ патриаршийски власги. Влѣзлитѣ подъ Екзархията аромѫни отъ Охридската епархия отново минаха подъ Патриаршията. Че турското правителство, респективно младотурцитѣ отъ 1908 г. и особно отъ 1910 г. систиматически подържаха аромѫнитѣ срѣщу гърци и българи, се види отъ направенитѣ успѣхи на ромѫнската пропаганда въ Гевгелийската и Воденска каази, гдѣто днесъ числото на националиститѣ-аромѫни е прѣодоляюще спроти патриаршисти и екзархисти аромѫни. Така прѣзъ началото на 1912 г. въ Гевгелийската

кааза имаше само 160 патриаршисти срѣщу 4540 националисти, а въ Воденската — само една кѫща патриаршисти срѣщу 1322 души националисти. Но това „национализиране“ на аромѫнитѣ тукъ не стана спонтанно въ тия двѣ каази; то се извърши чрѣзъ намѣсата на самата турска администрация: младотурскитѣ органи просто насила накараха патриаршиститѣ-аромѫни да сганатъ „националисти“. Чувствителната срѣщу това насилие Патриашия протестира и се помѫчи да задържи паството си прѣдъ внушенията и отбранителнитѣ мѣрки на надлежния гръцки митрополитъ, но младотурцитѣ, подъ претекстъ, че послѣдния инспириралъ гръцки чети срѣщу отдѣленитѣ аромѫни, дръзнаха дори да го арестуватъ (февруарий 1909 г.). Нека си припомнимъ още, че Гребенския гръцки митрополитъ бѣ убитъ отъ аромѫни — орѫдия на националисгитѣ съ участието на турци (окг. 1911 г). Въ началото на юлий 1912 г. младотурцитѣ раздадоха орѫжие въ Гевгелийско само на аромѫни-националисти, за да се пазѣли отъ четитѣ!

Фаворизацията на аромѫнитѣ отъ страна на младотурцитѣ се прояви и въ законодателнитѣ избори. Но прѣзъ първитѣ и втори законодателни избори въ Турция, въпрѣки горнята фаворизация, аромѫнитѣ не можаха да изкаратъ повече отъ единъ депутатъ (все Д-ръ Мишу отъ Битоля). Особено прѣзъ послѣднитѣ законодателни избори (априлъ 1912 г.) младотурцитѣ употрѣбиха всичко възможно, щото нареждането списъцитѣ на избирателитѣ и разпрѣдѣлянето числото имъ за гласници да осуятятъ българскитѣ кандидатури, или намалятъ депутатския имъ брой. Въ първитѣ избори (1908 г.) младотурцитѣ явно фаворизираха гърци, аромѫни и сърби срѣщу българитѣ, а въ вторитѣ (специално за Македония) — прѣдимно себе си и аромѫнитѣ. Така, въ Битолската кааза (за априлъ 1912 г.) имаше само 492 избиратели-аромѫни съ единъ гласникъ, срѣщу 10,057 избиратели българи съ 15 гласници. Въ резултатъ се оказа, че 492 аромѫни съ единъ гласникъ могатъ да искаратъ наравно съ 10,057 избиратели-българи съ 15 гласници по единъ депутатъ.

И тъй дадениятъ отъ българитѣ примѣръ въ 1870 г. — вѣнецъ на борби отъ послѣднитѣ вѣксве насамъ, българитѣ полагатъ едно морално начало въ революцията на европейскитѣ държави чрѣзъ прецизираната отъ царя си Калояна политическа мисъль : imperium sine patriarcha non staret a въ ново врѣме въ еволюцията на Балканскитѣ народи чрѣзъ фирмана отъ горнята дата — се послѣдва отъ сърби и ромѫни. Въ усилията на тия етнични отломъци въ Турция да се конституиратъ въ автономни отъ Цариградската Патриаршия черкви, или на политически езикъ — народности, — подозиратъ главно два аргумента : единия мораленъ, другия материаленъ. Моралниять прилѣга еднакво за българи сърби, аромѫни и евентуално за албанци. Той е : отдѣляне каузата на „Вселенската„, Цариградска Патриаршия отъ тая на елинизма. Матерниалниятъ аргументъ ни отниса въ политическитѣ комбинации. Най краснорѣчиви негови манипулатори бѣха Сърбия и Ромѫния спроти отломъцитѣ си сърби и аромѫни въ Турция. Това сѫ : сръбскиятъ черковенъ въпросъ въ стара Сърбия и Македония и аромѫнскиятъ черковенъ въпросъ въ Македония — все до настоящата война. И двѣтѣ тия каузи се надуха изкуственно върху основания за евентуални компенсации инвокирани отъ страхове за нарушимо въ близко бѫдѫще „Балканско равновѣсие“. Едната отъ тия маниполаторки създаваше сънародници тамъ, гдѣто ги нѣмашо (Сърбия спроти сърбоманитѣ въ Македония), а другата свѣстяваше и организираше сънародници тамъ, гдѣто никога неможеше да ги има като часть отъ бѫдащата си територия (Ромѫния спроти аромѫнитѣ въ Македония). И първата и втората — фатално отвличани отъ покрайнини, гдѣто и история и етнография имъ сочатъ по-естествени разширения (Сърбия спроти Босна и Херцеговина а Ромѫния спроти Трансилвания, населена съ три милиона ромѫни). Разликата между Ромѫния и Сърбия въ тая посока се състои само въ това, че догдѣто Сърбия е съ устремъ да се разшири за смѣтка на турска територия, ако и населена съ българи (западна Македония), Ромѫния, обратно, бидейки далечъ отъ Турция, се стреми да се разшири за смѣтка на българска територия чрѣзъ замѣняне сънародницитѣ си въ Турция съ повече или по-малко българи подъ Добруджанската си граница.

Излизайки отъ положението на аромѫнитѣ въ Македония, отдалечени отъ Ромѫния прѣзъ България и Сърбия, разпръснати на малки групи, образующи островчета срѣдъ море отъ българи въ Македония, при това лишени отъ перспектива да бѫдатъ присъединени къмъ страната, която тъй живо се интересува за „културната“ имъ сѫдба, — всички се питаха: за какво прочее, служатъ значителнитѣ суми и енергия, които Ромѫния харчи за аромѫнска пропаганда, училища и черкви въ Македония.

Истина е, че никой политически мѫжъ въ Ромѫния не е мислилъ да присъединява Македония къмъ отечеството си. Идеята за „Велика Ромѫния“ почна да се изпарява слѣдъ самото освобождение и гигантски разтежъ на България. Впечатления отъ тая идея за дълго останаха у нѣкои публицисти, но само като слѣди отъ по-първитѣ такива [1].

Братиано въ една рѣчь на 9декемврий 1903 г., държана въ камарата на депутатитѣ, безъ страхъ че ще наруши ефекта отъ платоническото си поведение спроти аромѫнитѣ съ прочитане единъ циркуляръ, който малко по-долу ще цитирамъ, въ унисонъ съ горнитѣ държавни мѫже заявяваше: „ний искаме да спомогнемъ на културния развой на едно население, съ което сме свързани по произходъ и общи чувства“.

Яковъ Лаховари министръ на външнитѣ работи прѣзъ 1906 г., въ едно интервю съ Neue Freue Presse, бѣ заявилъ какво „е очевидно, че ромѫнитѣ не могатъ да иматъ замисли за завоевания въ Македония, защото тая провинция е твърдѣ далечъ отъ Ромѫния“ (Cp. Conservatorul отъ 13 юни, 1909 г.)

Стурдза, бивши шефъ на народно-либералната партия, направи аналогични декларации въ камарата на депутатитѣ (10 декември 1901 г., Monitorul Oficial): „да не забравяме, колкото се касае за ромѫнитѣ въ турската империя, че македонския въпросъ, тъй както е приетъ въ вѣстницитѣ, не сѫществува. Ние не мислимъ за никаква анексия, защото нашата акция въ Турция е абсолютно и чисто интелектуална Тя се състои : 1) въ подържане на училища и черкви съ

1. Така, Д-ръ В. Ракичъ въ въведението на «Сръбската етнографична карта,« стр. 17, отдаваше на видния ромѫнски историкъ А. Д. Ксенополъ, че е писалъ въ Istoria Românilor и въ Principes fondamentaux de l‘Histoire, какво Македоия трѣбвало да принадлежи на ромѫнитѣ отъ кралство Ромѫния. Впрочемъ, Gersin въ Makedonien und das türkische Problem, стр. 34, пишеше: «Въ Букурещъ още мечтаятъ за Ромѫнска империя съ столица Цариградъ.» (Вж. Barbulescu за подобни версии и въ други трудове, op. cit., заб. 61).

ромѫнски езикъ — това съ знанието и съгласието на турското правителство и 2) да не се докаратъ тия училища и черкви до положение на анархистични огнища въ тая империя, която е наша приятелка, но да бѫдатъ въ нея огнища на ползотворенъ порядъкъ и гаранция за сѫществуването ѝ“ (cp. Vointa Nationala отъ 12-25 юний, 1904 г. и Epoca отъ 14 юний, 1904 г., у Barbulescu, op. cit., p. 62).

Таке Ионеску въ La „Question des Balkans“ пишеше: „безспорно, никой политически мѫжъ въ Ромѫния не се стреми да анексира Македония, нито пъкъ да създава въ нея ромѫнска държава. За насъ е важно, народностьта на ромѫнитѣ въ Македония да бѫде запазена и новиятъ режимъ, който и да билъ той (слѣдъ турския), да даде на аромѫнитѣ поне това, което иматъ сега: гаранция, че тѣ ще могатъ свободно да развиватъ матерния си езикъ„ (cp. Conservatorul отъ 21 марта, 1903 г.). Таке Ионеску подкрѣпи тая идея и въ рѣчьта си въ Ботошани, тогава министъръ на финанситѣ (вж. Conservatorul отъ 18 октомврий 1906 г.).

Яшкиятъ професоръ по славистика Илия Барбулеску, опитвайки щастието си и въ публицистиката, ни заявява, че до сега (до 1913 г). никой въ Ромѫния не е мислилъ да даде политическа насока (but politique) на македоно-ромѫнския въпросъ, но че това трѣбвало да се направи, и че той е първия който се е заелъ съ даването подобна насока на тоя въпросъ (ор. cit., р. 63). „Никаква политическа комбинация не тласка Ромѫния и аромѫнитѣ въ македонския въпросъ... Ни азъ, ни другъ ромѫнинъ сме поддържали, че ни се слѣдва право на териториална компенсация възъ основа могѫществото на ромѫнския елементъ въ Македония, каквото ми приписваше италианскиятъ публицистъ Pietre Cancani въ Nuova Antologia, 1907 г.“ (ibid., p. 62). „Константинъ Дисеску, доаенъ на правния факултетъ въ Букурещъ и бивши министръ, доказа, че лъжата около териториалнитѣ компенсации е инсинуация“ (ibid , р. 63; cp. Adeverul отъ 2, 9 и 12 септ. 1907, сѫщо и Românue de la Pind отъ 20 Май 1907 г.).

Тъй заявяваха нѣкои ромѫнски държавници и органи въ пълно и съзнателно противорѣчие съ това, което официална Ромѫния мислѣше и кроеше. Ето и факти :

На въпроса : защо, при условията, че Ромѫния не може да анексира македонскитѣ ромѫни къмъ себе си, харчи значителни суми и енергия за черкви, училища и т. н. въ Македония,

английскиятъ публицистъ Баучеръ отговаряше още прѣзъ 1905 г., приписвайки на Букурещкото правителство идеята, че при едно близко промѣняване картата на Балканитѣ „Ромѫния ще претендира за компенсация, въ случай че нѣкое население, което тя счита за ромѫнско, бѫде отсѫдено на друга власть” [1].

Баучеръ не откриваше нищо ново, а само изтъкваше единъ фактъ. На слѣднята, 1906 г., Таке Ионеску въ една обиколка по Европа като министръ на финансиитѣ, бѣ загатналъ на единъ отъ дипломатическитѣ ни прѣдставители на западъ за отстѫпване нѣкои български краища подъ Добруджанската граница...

Идеята за компензации отъ страна на България спроти Ромѫния чрѣзъ размѣнната монета отъ македонски аромѫни не бѣ идея само на тая или оная партийна група вт Ромѫния, а общъ политически максимъ, дори държавна доктрина, на ромѫнскитѣ правителства по Македонския въпросъ.

Въ защита на горния фактъ вѣстникъ (Indépendance belge отъ 18 окт. 1905 г.) цитираше слѣдната мисъль на ромѫнското списание La Renaissance latine (юлий 1904 г.): „Ромѫнското правителство по-малко се старае да създаде колония отъ аромѫни, отколкото да осигури единъ залогъ, който то би могло да отстѫпи на България срѣщу по-сѣриозни придобивки, напримѣръ —ректификацията на Добруджанската граница.... “ (к. н.).

Въ единъ циркуляръ отъ 1902 г. видниятъ ромѫнски държавенъ мѫжъ Братиано, тогава министръ на външнитѣ дѣла, заявяваше слѣдното: „Македонскитѣ работи постоянно сѫ ни занимавали, защото тѣ ни интересуватъ: 1) поради бѫдащето на едно многочисленно население въ Турция отъ ромѫнски произходъ и 2) заради политическото равновѣсие на Балкана. [2]

Нека не отиваме по-надалечъ. Въ надвечерието на настоящата война споменатиятъ Яшки професоръ Барбулеску, прецизирвайки истинскитѣ интереси и ориентировки на Ромѫния по Балканскитѣ работи, пишеше:

„Нашата акция въ Трансилвания е изключително културна, защото въ тая страна (Австро-Унгария) нѣмаме работа съ противникъ,

1. I. D. Bourchier въ The Balkan States, ed. Villari, London, 1905. Cp. de Jehay, op. cit., p. 216.

2. Циркуляръ, пратенъ отъ Братиано до ромѫнскитѣ дипломатически прѣдставители, който той цитира въ рѣчьта си на 9 декември 1903 г. въ камарата на депутатитѣ.

който иска да наруши цѣлостьта на кралството ни... Ролята и дѣйностьта на аромѫнитѣ въ Македония трѣбва да се сведатъ не само въ чисто културна акция, но още и въ политическа такава паралелна на първата, защото въ тая провинция ний имаме работа съ българитѣ, които се стремятъ къмъ евентуална анексия на нашата Добруджа и, слѣдователно, искатъ да нарушатъ териториалната ни цѣлость“.

„Бидейки доказано, че въ Македония ний трѣбва да се боримъ и срѣщу експансивнитѣ тенденции на българитѣ къмъ Добруджа, трѣбва, щото дѣйностьта на македоноромѫнцитѣ да се рѫководи въ тая провинция не само съгласно тѣхнитѣ локални, културни и економически интереси, но, прѣди всичко, съгласно общитѣ интереси на ромѫнизма, т. е., съгласно интереситѣ на Ромѫния и на тия, които зависятъ отъ нея“.

„Ето защо, ромѫнитѣ въ Македония трѣбва да прѣслѣдватъ не само културна, но още и политическа цѣль: да попрѣчатъ на българитѣ да се докопатъ до Македония. . . За да запазимъ Добруджа, нужно е прочее, да прѣслѣдваме въ Македония такава политика, която по възможнсть по-тѣсно да ни сближава съ Сърбия, съ Патриаршията и гърцитѣ, за да парализираме по тоя начинъ българскитѣ стремежи къмъ териториална експансивность въ Македония“ (op. cit. рр. 170, 169. [1]

Тъй като Барбулеску опроверга слуховетѣ за териториални компензации, които Ромѫния тъкмѣла да прѣдявява на България, той не отговаря на най-главния въпросъ : въпрѣки наличностьта или необходимостьта отъ политика, каквато Ромѫния и аромѫнитѣ трѣбвало да водятъ въ горната смисъль, какво поведение ще заематъ тѣ въ случай, че българитѣ дѣйствително се докопатъ до Македония, както стана прѣзъ настоящата война ? Вмѣсто Барбулеска редица политици отговаряха на тоя въпросъ, както се видѣ по-горѣ още прѣди реализирането на тоя случай, а днесъ самата Ромѫния съ официалнитѣ си постѫпки за териториални компензации

1. Барбулеску прѣпорѫчва, щото сърбитѣ, а не българитѣ трѣбвало да взематъ Македония, защото сърбитѣ и кралството имъ нѣмали никаква враждебна тенденция срѣщу настоящия и бѫдащъ интегритетъ на Ромѫния (op. cit., р. 63). Та и самиятъ му трудъ се свежда главно къмъ тая мисьль.

подъ Добруджанската граница, прѣдявени току-що слѣдъ сключването на първото ни примирие съ турцитѣ (20 ноемврий 1912 г.).

Тъй латентно развиванитѣ и прецизирани ромѫнски, искове срѣщу България откакъ се подигна Македонския въпросъ, взеха видъ на угрози и окончателно се уясниха прѣзъ лѣтото на 1910 г., когато поради изтъпленията на младотурския кабинетъ въ Македония по обезорѫжителната акция, България и Турция бѣха прѣдъ прага на отдавна готвещата се война. Потайното приятелство между ромѫни и турци излѣзе отъ интимнитѣ си рамки и демонстративно се сложи въ срѣщи и визити на официални турски и ромѫнски крѫгове. Отъ тукъ и шумътъ за сключенъ „воененъ съюзъ“ между Турция и Ромѫния още прѣзъ сѫщата година. Тоя съюзъ не сѫществуваше de facto, но бѣше естественъ отъ гледището на Турция и Ромѫния. Първата му часть се състоеше въ заплашване и прѣдотвратяване евентуална война между България и Турция при обстоятелства, когато обективно можеше да се допусне, че първата ще бие втората, а другата му часть цѣлѣше всички възможни помощи, които Ромѫния трѣбваше да окаже на Турция при подобенъ конфликтъ, и главно затрудняване евентуално уголѣмената България чрѣзъ извѣстнитѣ вече компензационни претенции на Ромѫния. Послѣденъ отзвукъ на тѣзи алармени отношения между Ромѫния и Турция до прѣди войната бѣ намекътъ на графъ Бертхолда въ рѣчьта му прѣдъ делегациитѣ (априлъ 1912 г.), че Ромѫния е стражъ на Балканското statuquo. Катастрофата, обаче, наближаваше. Австро-Унгария, прѣди още съперницата ѝ да бѣ проявила стражарството си на Балканитѣ, побърза да я прѣдотврати съ прѣдложението си за децентрализация въ Турция, съ което тя искаше да осигури само автономията на Албания, отгдѣто, всесилна тамъ, лесно можеше да се добере и до Македония. Войната избухна и Ромѫния не можа да я прѣдотврати съ заплашването си да се втурне въ тилътъ на България, защото: 1) европейската дипломация, респективно тройното съглашение, съумѣ да локализира войната между Турция и съюзницитѣ, и 2) всички, респективно Австро-Унгария и Германия отъ тройния съюзъ, въ едно съ сателита си Ромѫния, вѣрваха, че съюзницитѣ ще бѫдатъ бити, или най-малко, че войната ще бѫде дълга, несигурна и изтощителна за тѣхъ.

Войната почна и продължава съ блѣскави успѣхи за съюзницитѣ, респективно за България. Послѣднята чувствително се разширява, и, както посочваше Братиано още въ 1903 г., наруши „политическото равновѣсие на Балкана“ спроти Ромѫния, т. е послѣднята измѣня пропорцията си на сила спроти България. Врѣме бѣ, значи, Ромѫния да прѣдяви териториалнитѣ си компензации срѣщу България, отдавна вече прѣдвидѣни за случай, какъвто е настоящия. Морални или не, правови или безпрецедентни — това е другъ въпросъ и не я интересува.

Остава да изтъкна още едно обстоятелство : Ромѫния чрѣзъ официалнитѣ си органи и печата, за да изтъкне по-релефно необходимостьта отъ териториални компензации срѣщу България, изкуственно и систематически създаваше и подържаше убѣждение въ ромѫнското обществено мнѣние, че България се готви да си вземе отново Добруджа и че, съ стремежа си да се добере до Санъ-Стефанска България, заплашва цѣлостьта на Ромѫния, дори и нейното сѫществуване. Ето и факти :

Българитѣ, пише Барбулеску (op. cit., р, 65) не се ограничаватъ само съ стремежа си да анексиратъ Македония, но искатъ и владѣнието на Балканитѣ, въ които е включена и ромѫнска Добруджа (Цитира думи на В. Кънчевъ, вѣзпроизведени въ Српски Книжч. Гласник, 19 юний 1901 г., стр. 288). При това, подполковникъ отъ генералния щабъ Кантарджиевъ, учитель въ Военното училище, издалъ „Военна География на България”, въ която внушавалъ на бѫдащитѣ български офицери, че трѣбва да се борятъ за Санъ-Стефанскитѣ граници на България, които включвали и българската часть отъ тая Добруджа, която Берлинскиятъ договоръ далъ на Ромѫния. [1]

Слѣдватъ слѣдъ тови разни алармени извѣстия въ ромѫнския печатъ за български прѣдизвикателства на ромѫнската граница, за български шпионажъ въ самата Ромѫния, и т. н.

Adeverul отъ 29 юний 1906 г. донасяше за вмъкването на единъ български торпильоръ въ ромѫнскитѣ води на Дунава.

1. Op. cit, р. 66: Тая география е прѣведена и на ромѫнски: Geografia militară а Bulgariei cu rezumat asupra tarilor vecine. Букурещъ. 1905 г. Вж. критиката ѝ въ труда на ромѫнския полковникъ Янеску, Bulgaria si Macedonia, Букурещъ, 1904 г.

Vointa Nationala отъ 19 авг. 1906 г. потвърдяваше сѫщо и напомняше за подобенъ случай въ Каларашъ. Evenimentue отъ Яшъ (въ 1907 г.) посочваше, че български офицери влѣзли 50—60 метра въ ромѫнски води при Сулина! Universul пъкъ отъ 11 септ. сг. изнасяше единъ сензационенъ шпионажъ на български офицери, които ужъ, вмѣсто покупки, прѣдъ Гюргево и Комана, отишле да снематъ плановетѣ на укрепленията при Дадиловъ!

Българскитѣ стремежи къмъ ромѫнска Добруджа се срѣщали дори въ читанкитѣ на дѣцата (Barbulescu, op. sit., р. 72), защото въ тѣхъ се възпѣвала „хубавата Делиорманска долина“! Не стига това, ами въ България имало систематично течение срѣщу Ромѫния дори въ економическо отношение, все заради Добруджа : въ 1904 г., пише Барбулеску (op. sit., р, 74). българското химическо д-во въ София, въ едно заседание подъ прѣдсѣдателство на главния химикъ отъ лабораторията на Санитарната дирекция, намѣрило, че „ромѫнскиятъ газъ е отъ лошо качество и твърдѣ опасенъ“, и съобразно съ това заключение рѣшило да пропагандира противъ ромѫнския газъ и за внасяне на руски такъвъ ! (op. Universul отъ 16 априли 1904 г.).

Нека не изчерпваме всички подобни случаи, редовно използвани отъ ромѫнския печатъ, за да се раздухва ежегодно, ако не и ежемѣсечно, ромѫнския страхъ и нервозность отъ мнимитѣ български опасности и прѣдизвикателства за Добруджа. При това, да не отиваме на далечъ. Задъ гърба на едно минало отъ 12 години почива въведението, да не речемъ първото издание, на днешния ромѫно-български споръ. Какъ можемъ си обясни, че за убийството на единъ ромѫнски учитель отъ българинъ, жертва на македонствующо безумие, ще се подигне въ единъ общъ гласъ и ядъ цѣлъ народъ срѣщу всичко българско вѫтрѣ и отвънъ Ромѫния, за да докара отношенията ѝ съ България въ края на лѣтото 1900 г. до висеща на косъмъ война? Въ историята на войнитѣ обявяване война, или създаване атмосфера за война по тоя начинъ се нарича претекстъ. Ромѫнското правителство блъскаво изпълни ролята си въ тая година — то окончателно ориентира ромѫнското обществено мнѣние по политическитѣ аспирации на българитѣ за Македония; релефно изтъкна „дързостьта” имъ, която евентуално, ако посрѣдъ бѣлъ день се е излѣла въ убийства срѣдъ самата столица,

слѣдваше, че по-лесно ще се излѣе внезапно прѣзъ Добруджанската граница къмъ Тулча, ако не и къмъ самия Букурещъ. Който си припомня, какво пишеха ромѫнскитѣ вѣстници прѣзъ врѣме на тоя тъй страненъ по формата и обема си конфликтъ, ще ме освободи отъ (...?) да възпроизвѣда колейдоскопа на една фиксидея, повтаряна отъ тогава до днесь въ хиляди фрази, подкрѣпени съ толкова примѣри за български прѣдизвикателства и шпионства, сподирени съ толкова закани и инсинуации по адресъ на България и българитѣ. Че Ромѫния вѫтрѣ въ себе си искренно желаеше въ 1900 г. да прѣнесе войната съ България само въ ромѫнската преса, булеварди, градини и зеленчукови градини на българитѣ въ границитѣ си — това бѣ очевидно, а се илюстрира съ днешното ѝ поведение. Прѣдъ възможностьта да придобие съ тоя шумъ това, което днесь прѣдявява, и то при трудни условия за България, каквито сѫ днешнитѣ, защо Ромѫния ще прави толкова парични и човѣшки жертви въ една открита рицарска война съ България, чийто изходъ при това ще бѫде не тъй сигуренъ за нея?

По пѫтя на тъй изкуственото създаване шовинистиченъ страхъ у ромѫнитѣ за смѣтка на българитѣ, не бѣ испусснатъ и случая, все отъ врѣме убийството на аромѫнина Михаилиано, да се създаде сѫщо изкуственна почва за прѣслѣдване и окончателно поромѫнчване живущитѣ въ самата Ромѫния българи [1]. Азъ нѣма да привеждамъ примѣритѣ съ обърнатитѣ въ система фискални и административни мѣрки за погубване националния духъ у българитѣ въ Плоещъ, Браила, Галацъ, Александрия, Гюргево и т. н., гдѣто българитѣ до скоро съставляваха 3/4 отъ населението на тия градове, колко повече да привеждамъ примѣра съ 170-тѣхъ хиляди българи въ Добруджа, подложени и до сега на изключителенъ политически режимъ, мимо това, че въ народнитѣ имъ черкви днесъ насила се чете по ромѫнски, ако не сѫ затворени. Безспорно, България, несѫществующа още прѣзъ врѣме на Берлинския договоръ, когато тая Добруджа се врѫчи на Ромѫния, а отъ друга страна, напълно погълната

1. В-къ Biruinta отъ 4 септемврий 1908 г. възбуди ромѫнскитѣ власти въ Добруджа срѣщу българитѣ тамъ, чрѣзъ фалшивия слухъ или скроенъ планъ за поругано ромѫнско знаме отъ българи въ Тулча: четирма българи отвлѣкли единъ ромѫнски триколйоръ отъ нѣкакъвъ си магазинъ въ Тулча, качили се въ една кола, но били заловени тъкмо въ момента когато плюли на знамето! (Вж. Barbulescu, op. cit., p. 74).

слѣдъ това отъ неуредици и Македония, не можа да услужи на българитѣ въ Ромѫния тъй, както днесъ Ромѫния, мимо териториалния си искъ, рекламира отъ България : гарантиране свободно народно развиване на аромѫнитѣ въ нова България (на брой около 45,000!) чрѣзъ свои автономни учрѣждения — училища и черкви. Възможно е дори, ако схизмата не бѫде вдигната своеврѣменно, Ромѫния да откопчи отъ България това което не можа да извоюва отъ Патриаршията до войната, мимо подкрѣпата на Портата, а именно — аромѫнско епископство въ нова България, за каквото вече се загатна и въ печата [1].

И тъй, оборени и осмѣни зъ първитѣ си и главно три претекста, а именно; 1) че запазили неутралность, когато въ сѫщность не бѣха неутрални, а инакъ за такава награда международното право е безпрецедентно, а наказателното нарича изнудване; 2) че трѣбвало да се осигурятъ съ нѣкои укрѣпени пунктове срѣщу България, като Силистра напримѣръ, което нѣма да ги осигури, тъй както Одринь не осигури турцитѣ; и 3) че искала да се компенсира за оставащитѣ въ Македония „многочисленни аромѫни”, които въ сѫщность сѫ 73444 души, — оборени и осмѣни, казвамъ въ тия три главни претекста за териториални компенсации подъ Добруджанската граница, аромѫнитѣ изредиха и вѣроятно ще изреждатъ редъ второстепенни други, още по-малко издържливи срѣщу критика и още по-силно осмѣни.

Ето, на първо мѣсто такъвъ, че нѣкога, въ историята влашкиятъ князь Мирчо владѣлъ Силистра. Ако историческитѣ спомени могатъ да служатъ за аргументъ на едно право българитѣ трѣбва отъ своя страна да искать днесь по голѣмата часть отъ сегашна Ромѫния, която дѣйствително сѫ владѣли до 1247 г. Тоя родъ аргументи и полемизиране е недостоенъ за съврѣменни хора и съсѣди. Само за угода на чисто историческата страна на въпроса считамъ за неизлишно да добавя слѣднитѣ два—три реда: у насъ никой до сега отъ историцитѣ ни

1. И дѣйствително, отъ изнесения на бѣлъ свѣтъ Лондонски протоколъ, подписанъ отъ делегатитѣ на Ромѫния и България на 16 януари т. г. (прочетенъ отъ г. Гешевъ на 28 февруари е. г.) излиза, че

«България се съгласява да даде училищна и черковна автономия на куцовласитѣ въ Македоня, въ бѫдащитѣ български владѣния, до колкото училищата имъ бѫдатъ посѣщавани отъ куцовлашки дѣца и да позволи учрѣдяването на едно епископство за сѫщитѣ куцовласи, като се дава право на ромѫнското правителство да може да субвенционира, подъ надзора на българското правителство, горѣказанитѣ културни учрѣждения«.

не е разглеждалъ специално ромѫнскитѣ извѣстия за Мирчовото владичество надъ Силистра, може би за това, че такъвъ въпросъ не е билъ сериозно прѣдизвикванъ, нито пъкъ се е мислило, че може да се спекулира съ него въ политиката. Мирчо е съврѣменникъ на послѣдния ни царь до робството, Ив. Шишмана, и ако фактически е владѣлъ Силистра, това не ще е било за повече отъ десетина години, защото и двамата падатъ подъ турцитѣ въ 1393 г. При какви условия и какъ е паднала Силистра подъ Мирча, може да се сѫди отъ факта, че именно при Ив. Шишмана се приключва пълниятъ отпадъкъ на България отъ 1241 г. нататъкъ. Сѣверна България въ Мирчово врѣме бѣ разпокѫсана на три: на изтокъ край Черно море, включително цѣла Добруджа до Емине владѣеше независимъ или васаленъ на Шишмана български князь Иванко (синъ на Добротича) съ столица Калиакра; въ срѣдата — Шишманъ съ столица Търново, а на западъ— несѫщия му братъ Страцимиръ съ столица Видинъ. Какъ Силистра е попаднала въ Мирчовитѣ владѣния при тая раздробеность на България — въ съучастие съ Иванка противъ Шишмана, или спонтанно отъ страна на Мирча при размирици между Шишмана съ Страцимира и Иванка — не е още обяснено. По всичко изглежда, че Мирчовитѣ претенции за Силистра сѫ аналогични съ тия на унгарцитѣ за Видинъ и Страцимировото царство, вѣроятно, защото Страцимиръ, заплашванъ отъ Шишмана, се е обърналъ къмъ тѣхъ за помощь [1]. На всѣки случай, Силистра пада подъ турцитѣ като български а не като влашки градъ, бидейки още въ 1388 г. въ рѫцѣтѣ на Шишмана. Така, когато турцитѣ, начело съ Али паша и Якши Бей, потеглили прѣзъ Чалѫкавакъ и Сливенъ срѣщу Шишмана, слѣдъ като взели Провадия, Шуменъ и Търново, подкачили военнитѣ дѣйствия срѣщу затворилия се въ Никополъ Шишмана, само за това, че той, въпрѣки обѣщанието си, почналъ да укрѣпява Силистра да се готви наново срѣщу турцитѣ (все въ 1388 г. Вжъ оригинала на Hammer, Gesch. d. Osm. Reiches, I, 203, cp. и фр. изд. на Hellert, Hist de l’Empire Ottoman, I, 274—275). Шишманъ пада окончателно подъ турцитѣ въ 1393 г. а слѣдъ него въ сѫщата година и влашкиятъ князъ Мирчо.

1. Вж. Хорватъ (Gesch. d. Ungarn, I Bd , s. 291—213) и Thuroczii Chronicum Hung. Schwandtner, Pars III, cap. XXXIV, p. 111.

Какъ е получилъ Мирчо титла „владѣтель на Добруджа и Силистра”, пише Rössler (Rom. Stud. 397), е съвършенно неизвѣстно. „Азъ не се съмнявамъ, добавя Иречекъ (Ист. Болгаръ, 440), че това е станало по наслѣдство слѣдъ Иванка, който безслѣдно изчезва въ историята. Въ грамотата на Мирча отъ 1387 г. нѣма още тая титла.“

Важното е, че причина да бѫде Шишманъ плѣненъ отъ турцитѣ въ Никополъ прѣзъ 1388 г. е станала Силистра: Когато слѣдъ първото съгласие на Шишмана (въ сѫщата година) да сключи миръ съ турцитѣ срѣщу плащане годишенъ трибутъ и прѣдаване Силистра, Мурадъ потеглилъ да се връща въ Одринъ ; Шишманъ добилъ куражъ, рѣшилъ се на отчаяно съпротивление и отказалъ да прѣдаде Силистра. Тогава Али Паша взема не само Силистра, но и всички градове и замъци по Дунава, и за втори пѫть обсадилъ Шишмана въ Никополъ, гдѣто го плѣнилъ. Ср. Иречекъ, Cp. cit., стр. 444. Именно въ сѫщата тая 1388 г. е падналъ и Иванко подъ турцитѣ възможно и убитъ, за да яви отъ тая година нататъкъ чисто номиналенъ приемникъ въ лицето на Мирчо, който въ титлитѣ си отъ тогава се изтъква като владѣтель на български земи, които въ сѫщность сѫ били вече турски. Впрочемъ, самъ Иречекъ, осланяйки се на Цинкайзена, твърди, че Мирчо, поразенъ отъ турцитѣ въ 1391 г., билъ поставенъ отъ тѣхъ спроти Портата въ сѫщитѣ васалски отношения, както и сръбския князь Ст. Лазаревичъ отъ 1389 г. (op. cit., 448). Въ мирния договоръ между венгерския Краль Людовика и султанъ Селима I прѣзъ априлъ 1519 г. наредъ съ старитѣ сръбски и босненски земи изчисляватъ и принадлежащитѣ нѣкога на Шишмана : „Орѣхово, Никополъ, Гюргево, Силистра, Расово, Килия“, числящи се къмъ „terra cecaris Sysman“. Вжъ Theintr Mon. Hung. II, 624 у Иречека, op. cit., 457.

Напослѣдъкъ ромѫнитѣ приведоха още единъ претекстъ: че българитѣ скѫсали Берлинския договоръ и че тѣ сега трѣбвало да го закърпятъ, като че именно тѣ сѫ били натоварени да вардятъ запазването на тоя договоръ и днесъ искатъ да глобятъ България съ ивица земя подъ Добруджанската си граница. Траурниятъ юбилей въ Ромѫния прѣзъ юлий 1912 година за присъединяването на Бесарабия къмъ Русия бѣ насоченъ сѫщеврѣменно и срѣщу Берлинския договоръ, ако и послѣдния чрѣзъ откѫсване Добруджа отъ България

да имъ даде възможность да излѣзатъ на Черно море и Дунавскитѣ устия. Поне това сѫдимъ отъ обнародваната статия на бившия ромѫнски министръ въ Лондонъ, Катарджи въ която той оправдаваше агресивното днесь положение на Ромѫния срѣщу България съ „скѫсването на Берлинския договоръ“.

Въ Daily Telegraph отъ 10 march т. г. се появи единъ знаменателенъ отговоръ срѣщу Катарджи, респективно срѣщу горния претекстъ. Визирайки прѣслѣдването на евреитѣ въ Ромѫния, ето що пише между другото тоя вѣстникъ:

„Ромѫния е игнорирала това свое задължение (установяването гражданска и религиозна свобода въ територията си съгласно чл. 44 отъ Берл. договоръ) съ такъвъ цинизмъ и съ такова рафинирано варварство, паралели на които напразно бихме дирили въ Македония. Ний приковаваме още веднъжъ публичното внимание върху това скандално прѣстѫпление на Ромѫния и нека се види, дали ще е допустимо, въ интереса на човѣчеството, щото Ромѫния да придобие териториални придобивки. Въ югоисточна Европа тя е единственна страна, която си служи съ религиозна нетърпимость и прѣслѣдване, и всѣко разширение на границитѣ ѝ ще продължи pro tanto повърхностьта, изгубена за хуманитарни принципи, за които Европа се е толкова борила въ тия краища ... позволяваме си да приемемъ, че Ромѫния нѣма право на никаква симпатия отъ страна на Европа въ нейния споръ съ България и ще бѫде противно на всѣкаква политика да ѝ се допусне да се възползува отъ териториални придобивки” (Вжъ „България”, 2 мартъ, 1903 г.).

Интересно е, че догдѣ Катарджи поддържаше, какво Ромѫния искала териториални компензации отъ България поради това, че послѣднята „скѫсала Берлинския договоръ„, прямо слѣдъ това се появи другъ ромѫнски претекстъ, че Ромѫния искала Силистра, защото тя имала право върху него по силата на сѫщиятъ Берлински договоръ, но който, поради нѣкаква особна процедура, лишилъ я отъ това право [1]. Вчера България скѫсала тоя договоръ въ ущърбъ интереситѣ на Ромѫния, а днесъ Ромѫния иска да го скѫса въ ущърбъ интереситѣ на България, защото не ѝ далъ въ 1878 г. това, което днесъ иска ! Колко основателни сѫ, въобще,

1. Вж. интервюто на Д-ръ Даневъ въ »Новое Врѣмя« отъ 25 февруари 1913 г., бр. 13,275.

ромѫнскитѣ претенции, се види отъ обстоятелството, че по тѣхъ има толкова мнѣния и аргументи, колкото и ромѫни въ България.

Френскиятъ публицистъ Албердъ Бонардъ въ Semaine litéraire отъ 8 февр. 1913 г., вжъ Д-ръ Зѫбовъ въ „Миръ“, 20/II, 1913 г.), изтъквайки, че „постѫпкитѣ на Букурещкия кабинетъ възбудиха въ цѣла западна Европа едно възмущение, каквото никога не сме виждали тъй бурно и единодушно проявено,“ именно по случай свеждането на ромѫно-българския въпросъ въ замѣна на аромѫни съ българи, задаваше въпроса: „тъй като куцовласитв живѣятъ на 400 километра отъ Силистра не се вижда, какъ анексирането на тоя градъ би могло да подобри тѣхната сѫдба.“

Че Ромѫния дѣйствително третира Македонскитѣ ромѫни като еквивалентъ на разширението си откъмъ България за смѣтка на толкова или повече българско население подъ Добруджанската си граница; се види отъ обстоятелството, че въ създадения отъ ноемврий насамъ ромѫно българския въпросъ, тя искаше отъ България първоначално едно пространство отъ 3,303 кв. километра българска земя съ население отъ 90,000 души (срѣщу 73,444 аромѫни въ цѣла Македония, а оставащи окончателно въ политическитѣ граници на нова България крѫгло 45,000 аромѫни). При това, както и възразяваше „Миръ“ (28 февруарий 1913 г.) на ромѫнскиятъ официозъ La Politique отъ 22 февруарий с. г.), болшинството отъ горното население не е „ромѫнско и мухамеданско,“ а българско (55,000 българи плюсъ остатъка турци и нула ромѫни).