 |
Ромѫно-българския конфликтъ
Пише Д. Ризовъ
София Печатница на Г. А. Ножаровъ 1900.
Сканове в .pdf формат (18 Мб) от www.strumski.com |
|
|
Ромѫно-българския конфликтъ
Пише Д. Ризовъ
София Печатница на Г. А. Ножаровъ 1900.
Сканове в .pdf формат (18 Мб) от www.strumski.com |
Ромѫно-българския конфликтъ. [*]
Истинитѣ сѫ нещастни, като хората. Има даже истини, които сѫ по нещастни и отъ хората: такива сѫ повечето политически истини — ако не и всичкитѣ. Кръвь трѣбва да се проблюе, за да се набие въ човѣшкитѣ глави една най проста и най очевидна политическа истина. Въ туй обстоятелство, чини ми се, и се крие, главно, несъразмѣрностьта между голѣмитѣ усилия и малкитѣ резултати на политическата дѣятелность. И за това, вѣроятно, кръстътъ за политическитѣ дѣятели е единъ отъ най тежкитѣ.
Да илюстрирамъ мисъльта си съ нѣколко примѣра отъ нашия политически животъ.
На всинца ни е извѣстно, че, отъ като сѫществува нашата конституция, никога почти тя не е била приложена напълно и добросъвестно. Прѣдъ наличностьта и неоспоримостьта на тоя исторически фактъ, казалъ би човѣкъ, за всѣкиго трѣбва да бѫде ясно, че конституцията не е и не може да бѫде виновата за грѣхове,
*. Тая статия е написана за списанието „Мисъль", гдѣто и се появи пьрвата ѝ половина („Мисъль”, кн. VII, септемврий, 1900 г.). Азъ рѣшихъ да я отпечатамъ и въ особна брошура, защото уважаемия редакторъ на казаното списание „страха ради иудейскаго" е исхвърлилъ нѣкои нѣща отъ нея, които я осакатяватъ.
4
непроистекающи отъ самата нея. А пъкъ у насъ има сумма интилигентни хора, които считатъ именно конституцията виновата за досегашнитѣ наши неконституционни режими. Може ли да се замисли заблуждение по-дълбоко и по-погрѣшно отъ туй? Това не му бърка, обаче, то да си сѫществува, и даже да си пробива пѫть въ нашето общество... [*] — Странната съдба на туй заблуждение припомнюва ми траги комичната история съ картофитѣ, когато за първъ пѫть тѣ биле прѣнесени въ Европа. Хората започнали да ги садѫтъ, безъ да знаятъ, че тѣхния плодъ е корена имъ, а не листата имъ. Лѣсно е, разбира се, да е отгадае разочарованието, което е произлѣзло отъ стова недоразумѣние : ядееки блудкавитѣ листа на картофитѣ, хората не могли да се начудатъ на умътъ на оногози, който ги е прѣнесълъ въ Европа и ги е прѣпорѫчилъ за ядение; ала, когато недоразумѣнието се разяснило, всички се убѣдиле въ вкусностьта, хранителностьта и полезностьта на картофитѣ. Нѣщо подобно става и съ нашата конституция. Отъ като сме се освободиле, князетѣ у насъ ядѫтъ корена (т. е. плода) на държавнитѣ картофи, самия же народъ яде листата имъ — тогазъ когато трѣбвало би да става обратното . . . Очевидно е, слѣдователно, че догдѣто тоя редъ на работитѣ не се измѣни у насъ, всичкитѣ набѣдявания и осъждания на нашата конституция ще бъдатъ прѣждеврѣменни и праздни приказки.
*. Думата тукъ не е за непълнотата и несъвършенството на нашата конституция (нѣща, които никой свѣстенъ човѣкъ не би сѣдналъ да оспорява), а — за виновностьта на конституцията въ досегашнитѣ наши неконституционни режими.
5
Другъ примѣръ.
Ето вече години, какъ нашата държава не се управлява съгласно буквата и духътъ на нашата конституция. На всѣкадѣ другадѣ, това незаконно положение на една свободна страна считали би го за анормално и критическо, и всички общественни сили, недоволни отъ него, съединиле би усилията си въ една обща борба, за да му турятъ край. А когато туй анормално и критическо положение е усложнено още и отъ единъ икономически, финансовъ и нравственъ кризисъ — както е случая днесь у насъ, общественнитѣ дѣйци посветиле би всичката своя дѣятелность исключително на тоя кризисъ и насочиле би всичкитѣ свои стремежи за часъ по скорошното избавление страната отъ тая напасть. Между туй, какво става у насъ? И разумни, и почтени хора сериозно стоятъ и ви приказватъ, че тѣхната партия ще може искара България отъ този кризисъ. Има и такива българановци, които прѣважно се мѫчатъ да ви убѣдатъ, че трѣбва да се започне да се въспитава народа испърво, та че послѣ самъ той ще се освободи отъ кризиса. Не липсватъ дори и таквизъ умници, които съ двѣтѣ си рѫцѣ сѫ се уловиле за нещастната дума „еволюция", разбираеки я въ смисъль само на тихъ и прогресивенъ вървежъ, не допускаеки повръщанията назадъ, непризнаваеки революциитѣ за назрѣла еволюция и даже недържееки смѣтка за рольта на човѣшкото съзнание въ общественното развитие. А не трѣба да се испуска изъ видъ, че всички тѣзи братя съзнаватъ необходимостта отъ бързото искарвание на България изъ днешния кризисъ, признаватъ голѣмата опасность за бѫдѫщето ни ако тоя кризисъ продължи още нѣкоя година,
6
и твърдѣ добрѣ се сѣщатъ, че йи една, отъ днешнитѣ наши партии не може сама да прѣкрати кризиса въ своро време (защото ни една отъ тѣхъ нѣма днесъ болшинство въ страната, и, което е по-лошото, не може доби туй болшинство, догдѣто не вдъхне у народа вѣра въ успѣхъть си — а тая вѣра не може се вдъхна, догдѣто не се сдружатъ партиитѣ за искарвание страната отъ кризиос). Не е ли, и чудновато, и необяснимо, и печално смѣшно това наше положение?. . И при все туй, то сѫществува въпреки всѣки здравъ равумъ. Не така, разумѣва се, би постъпило другадѣ. Единъ прѣсенъ подобенъ случай ни прѣдставя днешна Франция. Въ края на ланската година, сегашния първъ френски министръ, Валдекъ-Руссо, излѣзе единъ день въ парламента и каза на републиканцитѣ горѣ долу слѣдующето :
„Господа. Републиката се заплашва отъ налѣжаща опасность. Националисти, монархисти, клерикали и реакционери сѫ се сдружиле и сговориле да ѝ турятъ кракъ. Въ такъво време, първия длъгъ на всѣки републиканецъ е да са притече въ помощъ на Републиката. Безспорно е, че Франция има неотложна нужда отъ сериозни социални реформи, които би урегулирали народния поминъкъ ; нъ, за успѣхътъ на тия реформи, необходимо е, прѣди всичко, да се запази Републиката. Ето защо, азъ ви каня всички републиканци, безъ разлика на партии и убѣждения, да сгърнете навреме собственнитѣ си знамена и да се приберете подъ великото и свещенното знаме на Републиката. Когато опасностьта измине и Републиката влѣзе въ нормалния си пѫть, тогавъ всѣки отъ васъ нека развие знамето си и нека започне борбата около социалнитѣ реформи, отъ които Франция се нуждае...”.
7
Тоя смѣлъ, откровенъ и разуменъ езикъ биде веднага разбранъ отъ всички чисти републиканци, и знаменитата тази рѣчь на Валдекъ-Руссо, по рѣшението на Камарата, биде афиширана въ общинитѣ на цѣла Франция. Опортюнисти, прогресисти, радикали радикалисоциалисти и социалисти настѫпиха съ кракъ на своитѣ лични симпатии и антипатии, задушиха своята взаимна омраза и . . . си подадоха рѫка. Величественния образъ на републиката, не веднажъ раскървяванъ въ миналото, испречи се предъ всички републиканци и... наведе вратоветѣ имъ .... По тоя начинъ, третата френска република трети пѫть биде избавена отъ ногтетѣ на реакцията. [*] А веднашъ опасностьта минала, всички републикански партии вече сѫ се приготвиле за редовна работа, и, още въ идущата парламентарна сесия, ще развѣятъ партийнитѣ си знамена и ще се заловятъ съ назрѣлитѣ реформи. Така постѫпиха французитѣ, когато отечеството имъ прѣкарваше единъ неособенно опасенъ политически кризисъ. Ний, българитѣ, вършимъ съвършенно противното днесь, когато прѣкарваме единъ много тежъкъ, не само политически, нъ и икономически, финансовъ и нравственъ кризисъ. И което е по печалното : ето вече нѣколко години, какъ и у насъ се проповѣдва нѣщо аналогично съ апела на Валдекъ-Руссо — па и всички почти наши общественни дѣйци съзнаватъ умѣстностьта, цѣлесъобразностьта и полезностьта на тая проповѣдь; ала ... и до день днешенъ тя си остава „гласъ вопіющій въ пустынѣ ....”.
*. Първия пѫть — при Макъ-Махона, втория пѫть — при Генерала Буланже, третия пѫть — сега.
8
Трети примѣръ.
Въ ланската декемврийска книжка на „Мисъль", азъ бѣхъ написалъ статия по възбудения отъ русския в. „Новое Время" въпросъ за Бургасъ. [*] Въ тая своя статия, между другото, азъ изтъквахъ и слѣдующитѣ мисли: че „между многото странни и опасни явления въ нашия политически животъ, на първъ редъ иде нашата слаба заинтересованность съ външната ни политика"; че, благодарение на тоя нашъ грѣхъ, нашитѣ политически и национални смѣтки се забъркахѫ „и ний сме днесь безсилни да сторимъ нѣщо за поробенитѣ си братя въ Македония"; и че, все благодарение на сѫщия този нашъ грѣхъ, „нашата външна политика и сега още стои неопрѣдѣлена и държи България между два стола, обсадена отъ съперници и лишена отъ съюзници". Така щото, добавяхъ азъ тогава, „никой отъ насъ не може каза днесь, гдѣ върви България, и никой не може прозрѣ утрѣ, какво ще стане съ нея". . . . Доведени до своя логически край, тѣзи мисли се завършваха съ заключението: че нашата външна политика трѣбва часъ по скоро да се опрѣдѣли и кристализира, за да можемъ огради България отъ всѣкакви външни сюрпризи и да можемъ се посвѣти на своето правилно държавно развитие и на систематическото прѣслѣдвание своитѣ исторически задачи. И тогава, и сега, азъ виждамъ това опрѣдѣление и кристализирание на нашата външна политика въ единъ съюзъ съ Руссия. [**]
*. Вижъ статията: „Русско-Българскитѣ отношения”. (По поводъ статията на „Новое Время": „Багдатъ и Бургасъ"). — „Мисъль", год IX, кн. XII, стр. 531—542.
**. Думата „съюзъ" за мене не е магическа. Тя би могла да се замѣни и съ нѣкоя друга равнозначуща дума, като: конвенция, съглашение, споразумѣние и пр.
9
Може да е имало и да има българи, на които да не се вижда за цѣлесъобразенъ и полезенъ прѣдлагания отъ менъ съюзъ съ Руссия. Охотно признавамъ, че тоя въпросъ може да бѫде прѣдметъ на споръ. Най-послѣ, възможно е да има мнозина българи, които искренно да мислятъ, че едно сближение съ Тройния Съюзъ е прѣдпочтително за България; както е възможно да има други българи, които да считатъ една Балканска федерация за най добрата форма, въ която трѣбва да се кристализира бълг. външна политика; и както може да има трети, които да намиратъ по подходяща за тая цѣль друга нѣкоя политическа комбинация. Повтарямъ: върху тоя въпросъ може да се поспори. Нъ въпроса, върху който не може да се спори, е: че нашата външна политика трѣбва да бѫде и кристализирана (въ едно или друго направление). А не може да се спори върху тоя посдѣденъ въпросъ: а) защото вѫтрѣшната, икономическата, финансовата и военната политика на държавитѣ днесь се намира почти въ пълна зависимость отъ външната имъ политика, слѣдователно, немислима е една добра, трайна и методическа държавна политика безъ една опрѣдѣлена и осигурена външна политика; б) защото ний, българитѣ, имаме исторически задачи, които сѫ малко въ противорѣчие съ интереситѣ на всички почти наши съсѣди на Балканския Полуостровъ, и даже въ противорѣчие съ интереситѣ на Австрия и Германия; и в) защото, както и лани го казахъ, никога други пѫть хищническитѣ инстинкти на държавитѣ не
10
сѫ биле толковъ силни, колкото днесь — борбата за сѫществувание, осложнена отъ борбата за наслаждение, създаде прѣзъ последното десетилѣтие на истекающия вѣкъ такъва хищническа атмосфера, щото държави, като Америка, се заразиха отъ нея". . . [*] Та, ако велики и могъщественни господарства, като Руссия, Германия и Франция се запасватъ съ съюзници, какво остава за малката, распокѫсаната и кацналата въ спорния и безпокойния Балкански Полуостровъ наша България. Всичко туй е толкова ясно, очевидно и вѣрно, щото, както остроумно бѣлѣжи Тенъ, „изглежда банално именно защото е много вѣрно".
Защо тогазъ тази политическа истина не може да си пробие пѫть и въ нашитѣ държавни сфери, както отдавна си е пробила пѫть между нашия народъ и нашата интелигенция? Вѣдь, за никого не е вече сега тайна, че Краль Миланъ нѣмаше да ни нападне въ 1885 г., ако Руссия не бѣ се свадила съ насъ, русскитѣ офицери не бѣха оставило България и нашата външна политика не бѣ увиснала въ въздуха. За никого сега не съставлява тайна и фактътъ, че послѣднята гръцко турска война бѣ единъ чуденъ моментъ, за да помогнемъ на недобититѣ си братя въ Македония, и че, ако ний не изкористихме тоя моментъ, то това се длъжи на нашата неопрѣдѣлена и колебающа се външна политика. За никого не може да бѫде тайна днесь и туй, че глупавия куршумъ на Стоянъ Димитровъ нѣмаше да повилнѣе нашитѣ съсѣди ромѫнитѣ, ако нашата външна политика бѣ опрѣдѣлена и ний имахме задъ гърбъть си поне една велика държава...
*. Вижъ упоменатата ми статия въ „Мисъль" (стр. 538).
11
Ha този важенъ и грѣшенъ въпросъ, азъ съмъ давалъ отговоръ не веднашъ, на наскоро се тъкмя да го расчепкамъ наново и малко по подробно. Днесь же, азъ испречвамъ прѣдъ читателитѣ си тая политическа истина, само за да се види нейното влияние върху конфликта ни съ Ромѫния — на който конфликтъ и ще бѫдатъ посвѣтени долнитѣ ми редове.
* * *
Отъ какво се породи и въ какво състои ромѫно-българския конфликтъ?
Видимата и явна причина на тоя конфликтъ е убиванието на единъ македонски цинцаринъ, на име Михаиляно, отъ единъ непълнолѣтенъ македонски българинъ, на име Стоянъ Димитровъ. Това глупо и съ нищо неоправдано убийство, дошло слѣдъ убийствата на търговеца Стефановичя въ Браила и на шпионина Фитовски въ Букурешь, възмути съвършенно ромѫнитѣ. Когато пакъ самъ убийцата, Стоянъ Димитровъ, имъ се призналъ, че той е убилъ Михаиляно по заповѣдь на Македонския Комитетъ въ София, то ромѫнското възмущение се обърна въ настояще изстъпление. Цѣлия почти ромѫнски печатъ, безъ разлика на партии, [*] нахвърли се безразборно върху всичко българско; а ромѫнската „жълта пресса", на чело съ шантажнитѣ листове „Adeverul", „Patriotul" и „Universul", до толкозъ побѣсня, щото разпсува и сухо и сурово у насъ, и даже не се подвоуми да поиска отъ правителството си обявяванието война на България, за да се накажялъ „варварския" и „разбойническия" български народъ ... Подъ влиянието на тоя
*. Единственно исключение, до колкото азъ зная, направи само органътъ на ромѫнскитѣ социалисти „Lumea Noua".
12
опиянелъ печатъ размърда се и ромѫнското общественно мнѣние: митингитѣ се заредиха въ градоветѣ (селата, разбира се, гледатъ си халътъ) и върху нашитѣ омаяни глави се изсипаха всички гръмове и молнии, които имаше по облачното политическо небе на Ромѫния. Враждата, озлоблението и раздразнението взеха такива ужасающи равмѣри, щото помрачиха дори и най силнитѣ ромѫнски умове. Така: ромѫнския историкъ и академикъ Хаждеу не се замисли да нарѣче всички българи „заддунавски варвари” и да се откаже отъ членството си въ нашето „Книжовно Дружество", защото „кръвнишкитѣ нрави на българитѣ" не му позволявали да вѣрва, че въ България могло да сѫществува нѣкакво културно дружество; а самото ромѫнско правителство взе да пѫди съ дузини невинни българи отъ земята си. Съ една дума : въ разстояние едва ли не на цѣлъ мѣсецъ. Ромѫния прѣдставляваше отъ себе си колосална една лудница, въ която неподивѣли хора бѣха останали само кральтъ, кралицата, селенитѣ и ... социалиститѣ ...
Всичкия тоя ромѫнски бѣсъ и даде животъ на днешния ромѫно български конфликъ ; нъ . . . не той го породи. Въ зародишъ, тоя конфликтъ сѫществува много по одавна, и причинитѣ, които сѫ го породиле, сѫ много по дълбоки и много по отдалечени. Ще трѣба да се дигне булото на тия именни причини, за да се разбере напълно сѫщностьта на този конфликтъ и да се установатъ отговорноститѣ по него.
Това азъ и ще се опитамъ да сторя.
По моему, за насъ, българитѣ, сѫществуватъ и трѣбва да сѫществуватъ двѣ Ромѫнии.
Едната отъ тѣхъ е онази братска намъ страна,
13
която бѣ наше второ отечество едно време, въ която се роди и разви цѣлата наша революционна литература и журналистика и цѣлото почти наше освободително революционно движение, която даде възможность на Раковски, на Любена Каравелова, на Ботйова и на останалитѣ наши апостоли да развъртатъ всичката си духовна мощь, и която, най послѣ, опърска съ кървьта си Плѣвненскитѣ бойни полета и взе участие въ великото дѣло на нашето освобождение. Тази чудна Ромѫния е родината на ония политически великани, които се наричяха Ионъ Гика, Розети, двамата братия Братияно, и които влѣзоха въ гробоветѣ си съ свещеннитѣ думи на устнитѣ си: „въ солидарностьта на Балканскитѣ народи е тѣхното спасение" ... За зла наша честь, тая скѫпа намъ Ромѫния умрѣ на 19 ѝ Февруарий 1878 г. въ Санъ Стефано. Поклонъ предъ великия неинъ гробъ и да бѫде свята нейната памятъ у насъ! . . Азъ не допускамъ, че има днесь българи, които да не си спомнятъ съ тѫга и умиление за тази благородна покойница; па не допущамъ, и че ще има нѣкога българи, които — при всичкитѣ възможни бѫдѫщи испитания — да измѣнатъ своитѣ топли чувства къмъ тая Ромѫния. Нѣщо повече. Азъ се силно надѣвамъ и искренно желая, щото, въ всекогашнитѣ наши отношения съ ромѫнитѣ, ний да държимъ смѣтка за тоя свой исторически длъгъ. Защото : признателностьта, въ моитѣ очи, не е само една отъ най високитѣ човѣшки добродѣтели, нъ е и единъ много цѣненъ политически капиталъ . . .
Такава е за насъ едната Ромѫния.
Другата Ромѫния е оная наша съоѣдка, която, отъ освобождението ни насамъ, вижда въ насъ опасни свои съперници, и, считаеки ни за авангардъ на Руссия
14
въ Балканския Полуостровъ, сматря ни дори за свои потаени врагове.
Нѣколко сѫ съображенията, които каратъ днешна Ромѫния да гледа така небратски на България.
Първото отъ тия съображения е: че Ромѫния от давна е влѣзла въ Тройния Съюзъ, тогазь когато ний още стоимъ между два стола, нъ съ неодолимо наклонение къмъ Матушката. .. На това съображение се дължи обстоятелството, че Ромѫния съчувствуваше на бездушния Стамболовъ режимъ, който режимъ бѣ успѣлъ да вкара официална България въ водитѣ на Тройния Съюзъ ; на сѫщото обстоятелство се дължи и благорасположението на Ромѫния къмъ Сърбия, когато въ тази послѣдната върлува Краль Миланъ; и все на сѫщото съображение се дължатъ систематическитѣ и подземни усилия на Ромѫния да разединява и разнебитва — колкото ѝ иде отрѫки — славянскитѣ елементи въ Балканския Полуустровъ....
Втория источникъ на сегашната ромѫнска неприязненность къмъ насъ е: нещастната Добруджа. Незнамъ защо, въ ромѫнитѣ сериозно подозиратъ, че, рано или кѫсно, ний ще се опитаме да наложимъ рѫка на тази сега вече тѣхна область. Отъ гдѣ е влѣзълъ тоя страхъ у ромѫнитѣ, не мога се усѣти ; ала онова, за което не се иска много умъ да се сѣти човѣкъ, то е, че никой свѣстенъ, разбранъ и далновиденъ българинъ не може да се стреми къмъ отниманието на Добруджа отъ ромѫнитѣ. Истина е, че тамъ живѣятъ нѣколко хиляди наши братя; нъ не по малка истина е, че да се воюва само за тѣхъ съ Ромѫния е съвършенно безумно. Освѣнъ туй, ний сме много близки роднини съ руситѣ, а македонската поговорка казва :
15
„со ближенъ роднина и со богатъ човѣкъ комшилукъ не ти трѣба...” Да се търси же ромѫнския страхъ за Добруджа въ невъзможностьта тя да се защищава отъ насъ стратегически, е тоже нелѣпо, защото, както вече казахъ, никой бълг. държавенъ мѫжь никога нѣма да помисли за прѣвземанието на Добруджа. Тъй или инакъ, обаче, ромѫнитѣ ни подозиратъ въ тѣзи мнимо узурпаторски намѣрения, и, поради това, не само още продължаватъ да държатъ Добруджа въ исключително положение, ами и доста одавна сѫ хвърлиле око на съсѣдния нашъ триѫгълникъ Руссе—Варна—Силистра. Хора, добрѣ запознати съ сегашна Ромѫния, увѣрявали сѫме даже, че ромѫнското офицерство отколѣ се е въспитавало въ тоя духъ: какво, единъ день, то трѣбва да прѣвземе оная часть отъ нашата България, въ която влизатъ градоветѣ Силистра, Руссе и Варна съ тѣхнитѣ землища (включително и княжеския дворецъ въ Евксиноградъ)..
Третата причина за недружелюбностьта на днешнитѣ ромѫни къмъ насъ е: тѣхната зависть. Ромѫнитѣ не могатъ да не знаятъ, че нашата народна масса стои по високо отъ тѣхната въ всѣко отношение: и физически, и икономически, и нравственно, и умственно, и по трудолюбие, и по въсприемчивость, и по трезвость, и по пестеливость, и като воинственъ елементь, и като политически, и даже по добрѣ живѣе и по добрѣ се храни. . . А това надмощие за нашия народъ не може да не наранява болѣзненното честолюбие на ромѫнитѣ. И не е само честолюбието имъ, което страда отъ туй. За тѣхъ е доста ясно вече, че, не тѣ, а ний ще свиримъ първата политическа цигулка въ Балканския Полуостровъ. А пакъ пустото свирение на първа политическа цигулка е равносилно съ хегемония... Inde irae.
16
Прибавете сега къмъ тази зависть и ненавистьта, която латинската ромѫнска раса счита за своя аристократическа обязанность да храни къмъ насъ, като къмъ славяне, на притурете къмъ тѣзи двѣ враждебни чувства и онази омраза, която минава върху ни, като рефлексъ, отъ дълбоката омраза на ромѫнитѣ къмъ нашитѣ братушки — и вий ще имате до нѣкадѣ обяснението на оня шумъ и гамъ, който ни дойде отъ Ромѫния прѣзъ послѣдния м. Августъ.
Въ тази редица на съображения, по моето разбирание, и се крие зародишътъ на ромѫно бьлгарския конфликтъ. Нъ като съображения, изходящи се въ потенционално състояние, самитѣ тѣ не биха били достатъчни да придадатъ на конфликта оня остъръ характеръ, който той взе. Редъ други стремления на ромѫнското правителство бидоха посѣяни върху благоприятната почва на горнитѣ съображения, и тогазь само конфликта взе ония чудовищни размѣри, които изумиха всинца ни.
На първо мѣсто между тия стремления трѣба да е стояло желанието на настоящето ромѫнско правителство да направи една двояка диверсия : да отвлѣче европейското общественно мнѣние отъ безсърдечното прѣслѣдвание на ромѫнскитѣ евреи, и да отклони вниманието на самитѣ ромѫни отъ трудното вѫтрѣшно и финансово положение на държавата имъ.
На второ мѣсто трѣбва да е идвало коварното намѣрение на официялна Ромѫния да компрометира предъ Турция и Европа македонското движение въ България, като го прѣдстави опасно за мирътъ на Балканитѣ, и, по тоя начинъ, да изтръгне отъ Турция отстѫпки по своитѣ митнически тарифи и по националнитѣ си домогвания въ Македония,
17
а, наедно съ туй, и да прѣпорѫча себе си прѣдъ Европа, като единственна пазителка на редъть и тишината въ Балканския Полуостровъ.
Възможно е, че романското правителство е очаквало и други нѣкои облаги отъ конфликта си съ насъ (като: сключванието на единъ заемъ, услужвание на Тройния Съюзъ, сондирание почвата за една евентуална атака противъ България и пр.); но сега вече е безсъмнѣнно, че министерството на г. Карпа, благодарение на конфликта, успѣ до нѣкѫдѣ, и въ своята двояка диверсия, и въ своитѣ смѣтки съ Турция, и, което е по важно за насъ, въ своето стремление да скомпрометира македонското движение въ България.
Ето всичко туй и породи, споредъ мене, ромѫно-българския конфликтъ. Убийството на Михаиляно послужи само за поводъ и дойде съвсѣмъ навреме и съвсѣмъ нарѫки на днешното ромѫнско правителство, за да създаде този конфликтъ. А благодарение на патриотическото фанфаронство, което днесь тържествува даже и въ Англия и което винаги е изобилствувало въ Ромѫния, на г. Карпа не бѣ никакъ трудно да раздуха конфликта до необичайнитѣ размѣри, които той взе.
И така: днешния ромѫно български конфликтъ е искуствено създаденъ отъ романското правителство на г. Карпа. Искуственно е създаденъ тоя конфликтъ поради причинитѣ и съображенията, които вече изложихъ. Всѣко друго предположение е едва ли не исключено. Защото : никадѣ другадѣ убийството на Михаиляно не можеше и не трѣбваше да излѣзе отъ границитѣ на сѫдебната область — даже когато би се доказало, че това убийство е инспирирано и организирано отъ Македнския Комитетъ въ София.
18
Ромѫнскитѣ управници, обаче, произведоха тоя юридически въпросъ въ политически. Произведоха го тѣ умишленно и коварно. Правителството за г. Карпа съзрѣ облагитѣ, които можеше да извлѣче отъ този въпросъ, и, расчитваеки на непохватвостьта на нашето правителство, пусна въ ходъ всичкото си лукавство. И то не се съвсѣмъ излъга въ смѣтката си. Толкозъ повече, че на особенъ рискъ то не се излагаше. За война Ромѫния не е могла да мисли и нѣмаше защо да се бои отъ нея. И то, по много причини. Първата е: че благородната любовь за сръбския краль истласка отъ Сърбия оня Краль Миланъ, който можеше да ни се хвърли сега на вратътъ наедно съ Ромѫния. Втората причина е: че и да бихме биле побѣдени, все пакъ Ромѫния нѣмаше да откѫсне нищо отъ насъ, защото Матушката нѣма да позволи туй никога. Третата причина е : че нашата войска е малко по юначна отъ романската, та нѣмаше да бѫде чудно, ако ромѫнитѣ изѣдеха калая отъ насъ, както сърбитѣ въ 1885 год. А четвъртата причина е: че никой у насъ не е мислилъ и не мисли да напада Ромѫния . . . Само едно нѣщо можеше да искущава ромѫнитѣ за война : то бѣ, че нашия народъ е на ножъ съ днешното си правителство Ала, като ученици на Макиавели, ромѫнскитѣ министри не можаха да не знаятъ разумния съвѣтъ на своя учитель, който, още преди три вѣка, е казалъ : „когато съсѣдитѣ се каратъ помежду си, недѣйте ги напада, защото рискувате да ги помирите временно, да ги заставите да излятъ върху ви всичката си взаимна ярость и даже да се видите натупани отъ тѣхъ — което нѣма да имъ побърка, разбира се, пакъ да се раскаратъ помежду си слѣдъ като сѫ ви вече натупали" ...
19
При това, не трѣбва да се забравя, че ромѫнския краль Каролъ е най умния държавенъ глава на Балканския Полуострови, и, безспорно, единъ отъ най умнитѣ държавници въ Европа, та, и ако би имало нѣкой зеленъ ромѫнски министръ да мисли иначе, все пакъ Каролъ би съумѣлъ да избѣгне войната. Слава богу, Хагската конференция, ако не направи нѣщо друго до сега, то поне даде възможность на държавитѣ — когато видатъ зоръ — да турятъ край на всѣки конфликтъ, като поискатъ отъ нѣкоя Велика Сила арбитражъ. Азъ даже предполагамъ, че краль Каролъ отиде при Австрийския Императоръ въ Ишлъ, не за да иска отъ Австрия обезпечаванието гърба на Ромѫния въ случай на една война съ България, ами — за да иска отъ Францъ Иосифа да извика той „stop"! въ случай, че ромѫно българския конфликтъ започне да мирише на барутъ ...
Тъй поне азъ гледамъ на работата.
Вънъ отъ всѣко съмнѣние е сега, че всичката тази хитросплетена мрежа бѣше много ловко подставена подъ нашитѣ крака отъ страна на Ромѫния. За мислящитѣ и разумни хора, обаче, не бѣ трудно да съгледатъ тая мрежа още въ началото. Съгледаха ли я у насъ хората, които трѣбваше да я видятъ, и взеха ли тѣ мѣрки, за да отразатъ коварнитѣ ромѫнски удари и туратъ въпроса на Михаиляно тамъ, гдѣто му бѣше мѣстото ?
Нека видимъ туй.
* * *
Въ какво, собственно, състои ромѫно-българския конфликтъ ?
20
Нашето правителство и до сега още не е счело за свой конституционенъ дългъ да отпечати въ една „Зелена книга" документитѣ по този конфликтъ, за да види българѝята, какъ така куршумътъ на единъ хлапакъ насмалко остана да ни вкара въ една безмисленна и опропастителна война. Но това, което г. Т. Иванчовъ грижливо скрива отъ българското общество, той не се е стѣснилъ прѣлюбезно да го раскрива на единъ продаженъ и незначителенъ френско-маджарски листь, издаванъ въ Будапеща подъ названието „Revue d’ Orient" [*]. Нашия първъ министръ си е даже позволилъ да даде прѣписъ на шантажния тоя вѣстникъ отъ своитѣ ноти до г. Мишу по конфликта. По тѣзи ноти и раскрития на самия г. Иванчовъ, както и по писаното отъ официознитѣ български и ромѫнски вѣстници, азъ ще се постарая да раскажа тукъ вкратцѣ, въ що състои ромѫно българския конфликтъ.
Отъ началото на конфликта па и до сега, ромѫнското правителство е прѣдявило на нашето само слѣднитѣ три искания:
1) Да се прѣслѣдва автора на покушението противъ живота на ромѫнския поданникъ Краджовъ въ София.
2) Да се прѣдадатъ на сѫдъ лицата, които сѫ изтръгнали пари отъ разни ромѫнски поданници, живущи въ бълг. столица.
3) Да се прѣдадѫтъ на сѫдъ лицата, подозрѣни като съучастници въ убийството на Михаиляно.
*. Въ послѣднитѣ си броеве, в. „Народни Права" е прѣпечаталъ тия раскрития на г. Иванчова безъ забѣлѣжка, та всѣки има вече право да ги счита за автентични.
21
Това, сѫ то всичкитѣ ромѫнски искания [*].
Като чете човѣкъ тѣзи искания не може да се начуди, какъ сѫ могле тѣ да ни доведѫтъ до прага на една война. Защото: трѣбвало би да бѫдемъ толкозъ безпристрастни за да признаемъ, че и тритѣ тия искания сѫ, и законни, и справедливи, и приемливи.
Какъ тогазь, ще попита читателя, въпроса е могълъ да вземе острия характеръ на единъ конфликтъ?
Много просто.
Заинтересовано въ раздухванието на въпроса (поради причинитѣ и съображенията, които по горѣ изложихъ), ромѫнското правителство взе послѣдователно редъ мѣрки, които трѣбваше да го доведѫтъ до прѣдначертаната му цѣль. Тъй: отъ една страна, то възбуди и раздразни противъ насъ печата и общественното мнѣние въ Ромѫния (и дори въ нѣкои страни на Европа); отъ друга страна, то изнесе работата прѣдъ Великитѣ Сили така както си искаше ; отъ трета страна, то поиска отъ Турция, като отъ наша сюзеренка, да ни внуши да ѝ дадемъ удовлетворение; отъ четвърта страна, то размърда войокитѣ си подъ прѣдлогъ на нѣкакви си есенни маневри въ Добруджа ; а отъ пета страна, то започна да прѣслѣдва и гони изъ Ромѫния съ цѣли дузини невинни българи, отишли тамъ да търсатъ прѣпитанието си. И като не му стигна всичко туй, правителството на г. Карпа разтрѫби за нѣкакъвъ си комплотъ, приготвянъ ужъ отъ Македонския Комитетъ въ София
*. Ромѫнското правителство е подавало ноти и за да се оплаква отъ прѣпятствията, които биле правени на ромѫни пѫтующи за България; но тѣзи оплаквания нѣматъ органическа връзка съ самия конфликтъ, макаръ и да произтичатъ отъ него.
22
противъ ромѫнския и сръбския кралье, и даже накара прѣдставителя си въ Бѣлградъ да докладва за тоя комплотъ на самия сръбски краль — извѣстно съ каква цѣль . . .
Прѣдъ тази некрасива, нъ ловка тактика на ромѫнското правителство, длъгътъ на нашето правителство бѣ до нѣмай кѫдѣ очевиденъ : то трѣбваше да отрази веднага коварнитѣ удари на официална Ромѫния, като употреби всички усилия, за да локализира и задържи въпроса въ неговата юридическа область, и, като се възползува отъ неоправданитѣ и жестоки гонения на българѝята изъ Ромѫния, да влѣзе само въ атака противъ ромѫнското правителство и го прѣдстави прѣдъ свѣтътъ въ всичката негова голота. Простото съпоставление на нашето поведение спрямо ромѫнитѣ, живущи въ България, съ ромѫнското поведение спрямо българитѣ, живущи въ Ромѫния, бѣ достатъчно, за да се хвърли пълна свѣтлина върху японския характеръ на ромѫнската цивилизация. Въ добавъкъ къмъ всичко туй, нашето правителство можеше и трѣбваше да прѣдаде на гласность размѣненитѣ си ноти съ Ромѫния, па и да прѣнесе цѣлия въпросъ прѣдъ сѫда и оцѣнката на Великитѣ Сили.
Вмѣсто туй, какво направиха нашитѣ управници ?
А ето какво.
На първото ромѫнско искание, г. Иванчовъ отговорилъ, че убийцата на Краджовъ е своевременно арестуванъ и прѣдаденъ въ рѫцѣтѣ на правосѫдието. Тоя отговоръ бѣ съвсѣмъ достатъченъ по туй искание. Нъ умника нашъ външенъ министръ, като Алфонсъ Додевия Тартаренъ, взелъ че допълнилъ удовлетворителния си отговоръ съ слѣдното бъбрение :
23
че убийцата на Краджовъ, нѣкой си Чолаковъ, билъ съселенинъ на пострадавшия и цинцаринъ като самия него ; че този убийца билъ синъ на прѣдсѣдателя на ромѫнското дружество въ София ; и че убийцата нѣмалъ билъ нищо общо съ Македонския Комитетъ, а стрѣлялъ билъ на Краджова поради лично скарвание ... Това неумѣстно бъбрение на г. Иванчева, още въ началото на конфликта хвърли сѣнка върху искренностьта и лоялностьта на бълг. правителство. Защото : всички читатели на в. „Реформи" (въ това число и чуждитѣ дипломатически агенти въ София, на и г. Мишу, а, покрай него, и ромѫнското правителство) бѣха вече чели въ официалния органъ на Македонския Комитетъ едно нахално писмо, подписано съ цѣлия подписъ на убийцата Чолаковъ, въ което писмо се ругаеха Софийскитѣ цинцари, че не биле давали пари за македонското дѣло — а наскоро слѣдъ това свое писмо Чолаковъ и стрѣля на Краджова ... Самото туй обстоятелство вече опорочваше всичкитѣ останали бъбрения на г. Иванчова за убийцата Чолаковъ, и даже туряше подъ подозрѣние бълг. правителство, че то ще се мѫчи и въ бѫдѫще да става неканенъ адвокатъ на Македонския Koмитетъ, както бѣ ставало и въ дадения случай.
На второто ромѫнско искание, г. Иванчевъ отговорилъ, че ще бѫде назначена анкета, за да изслѣдва, да ли има ромѫнски поданници въ София, отъ които да сѫ изтръгнати пари, и, ако има, виновницитѣ щѣли да бѫдѫтъ дадени подъ сѫдъ. И тоя отговоръ бѣ удовлетворителенъ. Ала нашето правителство, както ме увѣряватъ, не взело наддѣжнитѣ мѣрки, за да осигури успѣхътъ на тая анкета, като обезпечи животътъ на ония ромѫнски поданници, които би се рѣшиле да разкриятъ
24
за изтъргнатитѣ отъ тѣхъ пари. Чрезъ този подозрителенъ начинъ на дѣйствие, на ромѫнското правителство е било дадено право на ново съмнѣние въ лоялностьта на нашитѣ управници.
На третото ромѫнско искание, г. Иванчовъ отговорилъ, че ще прѣдаде на сѫдъ съучастницитѣ въ убийсотвото на Михаиляно, щомъ му се прѣдставатъ „доказателства за тѣхната виновность". И този отговоръ може да се счете за удовлетворителенъ. Нъ страстьта на г. Иванчова къмъ необмислено бъбрение и тоя пѫть развалила работата. Сериознитѣ ромѫнски вѣстници твърдатъ, че на зададения му въпросъ: какви доказателства той ще счете достатъчни, за да възбуди прѣслѣдванието? — нашия премиеръ министръ отговорилъ: „окончателна сѫдебна прѣсѫда”. [*] Неумѣстнитѣ тия три думи и разлѣха масло въ огъньтъ: за ромѫнитѣ вече стана явно, че бълг. правителство не желае — или не смѣе — да възбуди прѣслѣдвание противъ ония членове на Мак. Комитетъ, за съучастието на които се било имало, не само достатъчни, нъ и „съкрушителни доказателства . . .".
По този легкомисленъ начинъ г. Иванчовъ изостри кризиса. За щастие. 25 год. юбилей на Султана завлѣче г. Иванчова въ Цариградъ и остави временно нашето външно министерство въ рѫцѣтѣ на г. Начовича. Послѣдния се е възползувалъ отъ случая да заглади работата — и успѣлъ въ това.
*. Нашата „Agence Balcanique” опровергна, че г. Иванчовъ билъ казалъ тия слова; нъ никой не може да вѣрва въ туй опровержение слѣдъ декларацията на г. Начовича, за която по долу ще стане дума. Възможно е само: г. Иванчовъ да не е написалъ въ нота това свое бъбрение; нъ че го е избъбрилъ, въ туй едва ли може да се има съмнѣние.
25
Постигналъ е г. Начовичъ тоя резултатъ съ слѣдната своя декларация прѣдъ г. Мишу: „Бълг. правителство ще възбуди прѣслѣдвание противъ съучастницитѣ въ убийството на Михаиляно, щомъ получи заключенията на ромѫнския сѫдебенъ слѣдователь". Г нъ Начовичъ даже добавилъ, че г. Иванчовъ, само по неразбирание на юридическитѣ термини, могълъ е да търси „окончателна сѫдебна прѣсѫда", — когато това не е необходимо, за да се възбуди прѣслѣдванието. Така умно и просто г. Начовичъ вкара спорътъ ни съ Ромѫния въ неговитѣ юридически граници. Нъ щомъ се завърна отъ Цариградъ, г. Иванчовъ прибърза да опровергае декларацията на г. Начовича — макаръ косвенно и да прѣгърна сѫщата почти гледна точка. [*] Това дебелашко опровержение и накара г. Начовича да си подаде оставката — която оставка и нанесе послѣдния нравственъ ударъ на г. Иванчовото диво държение въ ромѫно българския конфликтъ.
Тъй гламаво е отблъсквалъ г. Иванчовъ ловкитѣ и коварни удари на официялна Ромѫния.
*. Че г. Иванчовъ е вече прѣгърналъ становището на г. Начовича — и дори отишълъ още по-далечъ — доказва слѣдния фактъ : щомъ сърбското правителство поискало разслѣдвание на дѣлото по комплота противъ сърбския краль, г. Иванчовъ, безъ да търси отъ Сърбия „окончателна сѫдебна прѣсѫда", и даже безъ да търси „доказателства за виновностьта", заповѣдалъ на нашитѣ сѫдебни власти да привлекѫтъ прѣдсѣдателя на Мак. Комитетъ подъ слѣдствие. Тая постѫпка на г. Иванчова и е дала право на ромѫнскитѣ вѣстници да инсинуиратъ: че бълг. правителство имало два аршина за такива случаи — единия за Сърбия, а другия за Ромѫния.
26
И да бѣше било само туй. Нъ бѣдата е, че нашето правителство извърши в други нѣколко дивотии.
А именно:
Едноврѣменно съ нотитѣ и бъбревията на г. Иванчева, нашитѣ управници възложиха на единъ подозрителевъ ерменецъ грижата да брани България прѣдъ външния свѣтъ. И всичии ний станахме свидѣтели на невиденото до сега у насъ явление: единъ правителственъ органъ, като „Народни Права", съ единъ уличенъ езикъ да напада ромѫнското правителство и неговитѣ прѣдставители въ едно врѣме, когато България продължава да поддържя съ Ромѫния правилни дипломатически сношения! . . Повече нѣщо. В. „Н. Права” не се замисли да заговори за нѣкакви си „скрити домогвавия и планове на Ромѫния спрямо България и Македония", и даже не се стѣсни да прогласи ромѫнитѣ за наши „непримирими врагове"! . . Още нѣщо повече. Въ „Н. Права” се появиха антрефилета, въ които недвусмислено се инсинуираше, че Ромѫния искала била ужъ „унищожението на Македонския Комитетъ" — когато нищо подобно не е имало (такъво желание сѫ заявявали нѣкои ромѫнски вѣстници, нъ не и самото ромѫнско правителство).
Па, и послѣ всичко това, моя бѣгълъ отчетъ за развитата отъ нашето правителство дѣятелность прѣзъ ромѫно българския конфликтъ би билъ непълнъ, ако азъ бихъ пропуоналъ да упомена и слѣднитѣ три нелѣпи дѣяния на нашитѣ министри:
1) Въ самия разгаръ на конфликта, нашето правителство позволи на нашия агенть въ Букурещъ да отпѫтува въ отпускъ, като остави агенството на секретаря г. Екзархъ — единъ неуравновѣсенъ човѣкъ,
27
извѣстенъ въ Букурешкитѣ салони по свойтѣ пѣсни и своитѣ полишинелства. . .
2) Веднага слѣдъ туй, допуснато биде на извѣстния правителственъ депутатъ, Д-ръ Дочевъ, да се яви въ Букурещъ, и, въ качеството си на дипломатически доброволецъ, да наговори на тамошнитѣ вѣстникари сумма нелѣпости и дерзости, които минаха въ тевтеря на официялна България. И
3) Нашия министерски съвѣтъ запрѣти входътъ въ България на ромѫнския в. „Adeverul" (който се чете у насъ само отъ ромѫнитѣ), безъ даже да запрѣти на „Народни Права" да го цитира и полемизира съ него...
Съ такива нецелѣсъобразни срѣдства и съ таквавъ редка безтактность нашитѣ управници се опитаха да осуетатъ замислитѣ на ромѫнското правителство.
На какво да се отдаде това несполучливо държение на нашето правителство: на неумѣние или на недобросъвѣстность ?
И на едното, и на другото. [*]
Неумѣнието прозира въ всѣка почти стѫпка на официална България по този конфликтъ. А недобросъвѣстностьта не е трудно да се съглѣда въ укриванието отъ бълг. общество вървежътъ на конфликта и въ старанието да се заблуди това общество, като се дразнатъ само неговитѣ патриотически инстинкти. И трѣбва да се признае, че нашето правителство успѣ да хвърли доста патриотически прахъ въ очитѣ, и на нашето общественно мнѣние, и даже на нашитѣ опозиционни вѣстници. Това заслѣпявание на нашето общество бѣ
*. Има и нѣщо трето, нъ за него азъ ще заговоря, когато свърши ромѫно-българския конфликтъ. . .
28
доста сполучлива диверсия отъ страна на правителството слѣдъ неговата башибозушка сѣчь въ Дуранъ-Кулакъ и послѣ неговитѣ „врѣменни" антиконституционни мѣроприятия. . .
Ако таквозь бѣ държението на нашето правителство по конфликта, то поведението на нашия Македонски Комитетъ не бѣ, нито по-умно, нито по-щастливо.
Прѣвъ най острия фазисъ на този конфликтъ, въ София бѣ се събралъ Македонския Конгресъ. Естественно бѣ да се очаква, че Комитета щѣше самъ да поиска отъ Конгреса една декларация, която да протестира енергично противъ вплитанието на Комитета въ убийството на Михаиляно и да осѫди рѣшително тоя арнаутски начинъ на борба за възтържествуванието на македонската кауза. За жалость, Комитета, не само не пожела да стори това самъ, ами, когато моя другарь, г. Андрей Ляпчевъ, прѣдложилъ на Конгреса такъва една декларация, Комитетътъ не е допусналъ даже да се гласува тя, макаръ болшинството и да е било разположено да я приеме. А въ излѣзлитѣ слѣдъ това броеве на в. „Реформи", Комитетътъ не се поколеба да нарѣче Михаиляно „шпионинъ", открито прогласи неговото убивание за „неумолимо справедливо” и не се посвѣни даже да заплашва цѣлия свѣтъ съ нѣкакви си отмъщения на македонци, доведени до отчаяние отъ турската тирания и пр. и пр. . .
При таквазъ погрѣшна политика отъ наша страна, можеха ли да се очакватъ по-други резултати отъ тия, що се получиха?
Разбира се, не.
За да се управлява една държава, или едно народно дѣло,
29
отъ управляющитѣ се изискватъ, прѣди всичко друго, двѣ непрѣменни условия: умъ и съвѣсть. А пакъ ромѫно българския конфликтъ доказа, че тия двѣ условия сѫ липсували у заинтересованитѣ въ тоя конфликтъ страни: официална Ромѫния прояви въ конфликта доста умъ, но нито капка съвѣсть; на Македонския Комитетъ не може се оспорва съвѣсть, нъ умътъ му се оказа много дѣтински; нашето же правителство не прояви, нито умъ, нито съвѣсть. . . .
Сега вече конфликтътъ е влѣзълъ въ оня свой фазисъ, който францувитѣ шеговито наричатъ „état de convalescence” (оздравянье). Нашето правителство се е задължило да възбуди прѣслѣдвание противъ съучаст нвцитѣ въ убийството на Михаиляно; а ромѫнскитѣ сѫдебни власти сѫ вече приготвиле „досието", въ което се биле съдържали доказателствата за виновностьта на тия съучастници. Значи: работата скоро ще влѣзе въ рѫцѣтѣ на правосъдието. Веднажъ же попаднало въ сѫдейски рѫцѣ, туй дѣло, каквото направление и да вземе, не може вече да ни заплашва съ война. Па немислима е войната посемъ сега, не само по причинитѣ, които изброихъ по горѣ въ настоящата си статия, нъ и по слѣдующитѣ много важни съображения: 1) защото, и ромѫнитѣ, и ний, не можемъ да не считаме една война между насъ за съвсѣмъ безпрѣдметна, безцѣлна и безмислена, а, като такава, тя само ще ни обърне въ непримирими врагове и ще изтощи и така изтощенитѣ икономически и финансови сили на двѣтѣ страни, безъ да принесе сѫщественна полза на никого отъ насъ; 2) защото ромѫнското правителство е вече извлѣкло отъ конфликта всички възможни облаги, които можеше да извлѣче, та не ще желае да ги компрометира
30
съ една война, на който изхода и то не може да прѣдвиди; 3) защото, ако изново подивѣе работата, Руосия и Австрия — въ силата на съглашението си отъ 1897 год. за ненарушаванье мирътъ въ Балканския Полуостровъ — ще се намѣсятъ, ще ни натриятъ носътъ, и, въ никой случай, нѣма да ни оставатъ да дойдемъ до война; 4) защото, и ромѫнскитѣ финансии, и нашитѣ, бива ги за всичко друго, оовенъ за война. . . и 5) защото, и краль Каролъ, и нашия князь, сѫ доста проницателни, за да не могатъ видѣ, че е възможно тѣ да заплататъ лично или съ прѣстолитѣ си безумието на такава една война — какъвто и да бѫде нейния край . . . [*]
Така щото, ромѫно българския конфликтъ може да се счете за исчерпанъ.
Ала, като всѣка буря, този конфликтъ не може да не остави извѣстна утайка. Тая утайка още отъ сега може да се види, и ето въ какво тя ще състои : а) ромѫнитѣ отсрочиха на цѣла почти година митническата си борба съ Турция, създадоха си благоприятна почва за бѫдѫщето урегулирание на своитѣ митнически сношения съ Османската империя и изтъргнаха отъ тая държава ония печали за сънародницитѣ си въ Македония,
*. Въ случай на побѣда, падналитѣ човѣшки жъртви и изтощенитѣ народни срѣдства могатъ да прѣдизвикатъ нѣщо подобно на Батемберговата и Милановата участи слѣдъ сърбско-българската война ; а въ случай на поражение всичкитѣ криви дърва ще се стоваратъ върху дьржавнитѣ глави, и, по тоя начинъ, тѣ ще добиятъ всички шанси, за да прѣкаратъ оня „mauvais quart d’heure" на Рабле, който прѣкара гърцкия краль въ 1897 г., когато цѣлата негова династия щѣше да бѫде пометена, ако Руссия не бѣ прибързала да я спаси съ даванието автономия на о-въ Критъ.
31
които мѫчно биха били изтръгнати безъ тоя конфликтъ ; б) между двата съсѣдни народи, ромѫнитѣ и насъ, мина вече черна котка, и, ако не бѫдемъ умни да изгладимъ работата въ близкото бѫджще, ний ще трѣба окончателно и безвъзвратно да счетемъ Ромѫния за свой „непримиримъ врагъ"; в) на търговията и на кредита, както въ Ромѫния, тъй и въ България, се нанесе единъ тежъкъ ударъ, отъ който не твърдѣ скоро тѣ ще се оправятъ ; г) нашия Македонски Комитетъ биде доста силно скомпрометиранъ въ очитѣ на дипломацията и на общественното мнѣние въ Европа; д) съ стотини — ако не и хилядници — българи, изъ България и Македония, бидоха опропастени съ изпѫжданието си изъ Ромѫния; и е) ний си останахме ... съ псувнитѣ, които получихме отъ ромѫнитѣ, и които псувни не се сдържахме поне да имъ ги не отвърнемъ ...
Такъвъ ще бѫде баланса на ромѫно българския конфликтъ (ако той не ни доведе до война, както азъ прѣдполагамъ).
Господи ти Боже мой! ... И когато помисли човѣкъ, че тая пакость се обруши на главитѣ ни : отъ халосания куршумъ на единъ недорасълъ хлапакъ; отъ дѣтинскитѣ постѫпки на единъ Комитетъ, който иска да разиграва въ трѣзвата и здравомисляща България печалната роль на гръцката „Етники Етерия"; и . . . отъ благоглупостьта и недобросъвѣстностъта на едно бълг. правителство, което
* * *
Азъ бихъ могълъ да свърша тукъ статията си ; но ще бѫде грѣшно да не се извлекатъ уроцитѣ отъ
32
единъ конфликтъ, който толкозъ скѫпо заплатихме, безъ да сме го още доисплатиле.
Какви сѫ уроцитѣ, които могатъ се извлѣче отъ нашия конфликтъ съ Ромѫния?
По моему, слѣднитѣ:
I. — Първия урокъ е: че ний трѣба часъ по-скоро да опрѣдѣлимъ и кристализираме своята външна политика. Азъ продължавамъ да мисля, че туй опрѣдѣление и кристализирание трѣба да стане въ формата на едно окончателно споразумѣние съ нашата Освободителка. Въ такъво само едно споразумѣние, азъ виждамъ гаранцията за насъ, че въ бѫдѫще не ще биваме заплашвани отъ изненади, като едноврѣмешната сръбско-българска война и като настоящия ромѫно-български конфликтъ; па, ако щете, въ това споразумѣние лѣжи и залога за една скорошна славянска федерация на Балканитѣ, която, по кѫсно, може да се развие въ една истинска Балканска федерация.
За постиганието на тоя двоякъ резултатъ, ний трѣба : и да прѣстанемъ да сѣдимъ между два стола, и да се отресемъ отъ онази патриотическа фанфаронада, която позволява на нѣкои наши хора да изпущатъ пехливанскитѣ възгласи: „Ний ще биемъ ромѫнитѣ!" . . . „Ний трѣба още веднажъ да набиемь и сърбитѣ!" . . . Кой би сѣдналъ да спори, че ний сме длъжни да пазимъ отечеството си отъ всѣко чуждо нападение (отъ гдѣто и да идва то), и кой би могълъ да се съмнѣва, че ний ще испълнимъ този си дългъ при всичкитѣ свои партийни раздори и домашни несъгласия? Та въ това и се заключава най-елементарния патриотизмъ: да си готовъ да бранишъ земята си отъ всѣко чуждо нападение, безъ да го прѣдизвиквашъ и слѣдъ като си вече исчерпалъ
33
всичкитѣ средства за да го избѣгнешъ. Ала ний трѣба веднажъ за винаги да разберемъ: че не можемъ да се караме и биемъ съ всичкитѣ си съсѣди, ами трѣба да се мѫчимъ да изглаждаме сѫществующитѣ противорѣчия между тѣхнитѣ и нашитѣ интереси, като имъ търсимъ точкитѣ за взаимно съприкосновение и примирение ; че единственната оправдана война за насъ е само войната за освобождението на нашитѣ поробени братя; и че истинскитѣ и добрѣ разбранитѣ интереси на България изискватъ сега миръ — поне до тогава, догдѣто вкараме страната си въ пѫтя на нормалното ѝ развитие, догдѣто си обезпечимъ гърбътъ отъ външни нападения и догдѣто се приготвимъ както трѣбва за една успѣшна война . . . Днесь за днесь, нашата България е разнебитена вѫтрѣшно, изтощена икономически и забатачена финансово — а въ такива тежки времена разумнитѣ хора не воюватъ, ами се стараятъ да избѣгватъ всѣки поводъ за вѫшни осложнения и неохотно пристаятъ за война само когато е било вече немислимо и невъзможно тя да се избѣгне . . .
Ето защо, ний трѣбва: едновременно съ споразумението си съ Руссия, да подготвимъ почвата и за едно сближение съ Сърбия и Чернагора, па и да се погрижимъ да подобримъ отношенията си съ Ромѫния.
Всички тия задачи ний трѣбва да си ги зададемъ, и, ако имаме умъ въ главата си, веднага трѣбва да пристѫпимъ къмъ осѫществлевието имъ. Трудни на първъ погледъ, тѣзи задачи не сѫ, нито невъзможни, нито неосѫществими.
Споразумѣнието ни съ Руссия не прѣдставлява даже никаква особенна трудность, щомъ вий го потърсимъ искренно и рѣшително — безъ да хитруваме и безъ да се озъртаме настрани ...
34
Сближението ни съ Сърбия и Чернагора тоже не е невъзможно, щомь Кралъ Миланъ не рѫководи сръбскитѣ сѫдбини и щомъ сама Сърбия вече се стреми да се доближи до Руссия. Единственния въпросъ, който може да ни дѣли съ Сърбия, е македонския; но и по него можемъ се споразумѣ. Ако Сърбия не склони да поискаме заедно автономията на Македония (или поне реформитѣ, прѣдвидени въ 23 ѝ членъ на Берлинския договорь), тогазъ можемъ неутрализира македонския въпросъ върху почвата на свободната конкуренция...
Подобрение отношенията ни съ Ромѫния и посемъ сега не е толкова мѫчно, колкото изглежда. Никадѣ почти нашитѣ интереси не се намиратъ въ непримиримо противорѣчие съ ромѫнскитѣ: Ромѫния може да върви съ Тройния Съюзъ, а ний да вървимъ съ Руссия, и пакъ да си живѣемъ по съсѣдски; относително Добруджа, ний можемъ успокои ромѫнитѣ ; а ромѫнската пропаганда въ Македония, не само не е вредна за насъ, но ни е малко и полезна, защото всичко що тя печели тамъ отнима го отъ нашитѣ по сериозни съперници — гърцитѣ.
II. — Втория урокъ, който васлужва да се извлѣче отъ ромѫно българския конфликтъ, е: че ний трѣбва да поставимъ войската си на оная висота, на която тя може и трѣбва да стои.
За поставяние войската ни на надлѣжната висота, нуждно е да се взематъ редъ мѣрки, между които на първо мѣсто трѣбва да идатъ: 1) снабдяванието ѝ съ необходимия воененъ материалъ; 2) очистванието ѝ отъ слабитѣ и негодни офицери; и 3) извикванието отъ Руссия на останалитѣ офицери емигранти, въ числото на които има нѣколко отлични специалисти и блѣстящи военачалници.
35
Ако за одѣлотворението на тия мѣрки се окаже неизбѣжно нуждно да се поувеличи малко военния бюджетъ, азъ мисля, че даже и на това трѣбва да се пристане — стига тоя бюджетъ да не се харчи така нерационално и смотолевено както сега... Истина е, че нашето тежко финансово положение изисква икономии; нъ пакъ истина е, че, каквито икономии и да се праватъ, тѣ не бива да ставатъ въ ущърбъ на нашата боева готовность. Политическото положение на Европа и Азия е така замърсено днесь, а международната нравственность е толкозь низко паднала, щото ний трѣбва да бѫдемъ приготвени за всѣка евентуалность...
Да свършя.
Ако историята учи на нѣщо хората, ний трѣбва да се въсползуваме отъ нейнитѣ скѫпи уроци. Такива скѫпи уроци ни дава днесь ромѫно българския конфликтъ, и ний трѣбва да ги оползотворимъ.
Ала за да стане туй, преди всичко, необходимо е да се вкара България въ правилния си конституционенъ пѫть, като се произведать едни свободни избори за Н. Събрание, и, по тоя начинъ, се тури на държавното ни кормило едно чисто народно правителство, достатъчно разумно, за да се проникне отъ всичкитѣ тия наши държавни задачи, и достатъчно авторитетно, за да може ги изведе на добъръ край.
Има ли надѣжда, че ще встѫпимъ въ новия ХХ-й вѣкъ малко поумнѣли? . . .
София, Кърстовъ день, 1900 г.
