Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област. Сборник исторически документи

Галина Христова (прев.)

 

Предговор  [*]

 

 

Ако преди освобождението се явеше някой да доказва с каквито и да било средства, че приготовляваната от Руссия война с Турция за нашето освобождение е война, не за освобождението на „ бедных славян", а за разширението на русската Империя и за завладяванието на Балканите и България от Руссия, - нямаше да се намери нито един българин, който да го повярва и когото да не наречаха враг на славянството, враг на българския народ, на неговото освобождение. Никой българин не можеше да допусне тогава мисъл, че „православна Руссия“, която с векове ни е пращала икони и камбани подарък, която е водила няколко войни с Турция, не се стреми за нашето освобождение, а за разширение на своето царство, за обладанието на Балканите. Истина е, че на мнозина от нас беше известно завещанието на Петър Великий, както и желанието на всички подир него русски царе, да завземат Цариград; но нашите понятия за тия русски стремления не са отивали никога по-нататък от завземанието на Цариград. Рядко и твърде рядко може да е

 

 

*. С цел съхраняване на автентичния авторов стил текстът се публикува без редакторска намеса, като навсякъде е запазен остарелият правопис на думите, както и пунктуацията съгласно оригинала от 1893 г. По полиграфически причини обаче се наложи известно осъвременяване и внасяне на незначителни промени, свързани единствено със замяната на буквите от българската азбука, премахнати от употреба с правописната реформа от 1945 г.

 

 

IV

 

имало някой умен и далновиден човек, който да е разбирал, да е съглеждал, че с стремлението си, да завземе Цариград, Руссия ще завладее окончателно и България. Гневът ни против Турция, на която до тогава бяхме роби; желанието ни да видим своята угнетителка разбита, съсипана, - бяха толкова силни, щото малцина са искали да знаят за последствията, които можаха да ни сполетят от нахлуванието на Руссия в Балканите. През последната половина на настоящия век само, българския народ захвана да се събужда от летаргическия сън на пет-вековното робство. Тук-там из угнетените краища на отечеството ни захванаха да се явяват искри, които даваха да се разбира, че българщината не е огаснала, че тя тлее под мракът на политическото робство на Турция и духовното, - на гръцкото духовенство. Появиха се Пайсий, Софроний, Раковски, които, всред поядающия ни гръцизм, високо заявиха за съществуванието на някогашна България и поискаха да има тя и за в бъдеще право на съществувание. Техните дела се подеха по-после от други патриоти. В желанието си да видят българския народ като политическа единица, да имат свое духовенство, своя църква, да чуват молитви към Господа на славянски, да четат и пишаг на български, - те не се спираха пред никакви средства, които можаха да ги улеснят към достигванието на тази цел. Всичко предприемаха те, с всекиго се сдружаваха, стига да бяха уверени, че този всеки ще им спомогни да постигнат желаемото за отечеството си. Руссия, през ония мътни времена, се е смятала за единственната, която може да им помогне. Като са гледали, че тази държава предприема няколко пъти война с Турция, те са мислили, че нейната цел не е да завоевава территория от отоманската империя, а - да освобождава нас българите. Еднаквостта на религията и славянската племенност са спомогнали твърде много за затвърдяванието на туй убеждение. Сполуката да се сдобием с църковна автономия през 1870 г. още по-вече усили това убеждение. Едва в последните години, преди освобождението ни, някои от българските патриоти като Ботйов, Любен Каравелов, Стамболов и В. Левски, бяха захванали да исказват съмнение в добрите намерения на Русия и действуваха, щото освобождението да стане от самите българи, чрез въстания. Но тия техни съмнения не се изказваха тъй ясно и публично, за да можеше да се образува едно мнение в обществото.

 

 

V

 

Техните думи се вземаха от всички като исказвани под влиянието на нихилистически стремления, а не проникнати от дълбоко съзнание. Освен туй, нямаше нито един пример, на който можеше да се укаже, че русейте работят за завладевание на Балканския полуостров, а не за освобождението на България. Примерите за постъпките на Руссия с Полша и Кръм не бяха никак тогава убедителни за нас българите, които бяхме навикнали вече да получаваме подаръци от Руссия за църквите и други благодеяния. Полша и Кръм са исповядвали друга религия, и за туй, мисляхме си ний, Руссия е постъпила с тях така жестоко, но българите са православни, следователно към тях тя ще бъде по-милостива. Войната през 1877-78 г., която се обяви под общеизвестния предлог за освобождението на угнетените славяни, заглуши окончателно всяко съмнение за лоши намерения на Руссия към България. Никой не можеше да помисли даже, че Руссия крие каквито и да било цели с нахлуванието си в Балканите, освен създаванието на една България. Под впечатлението на всеобщата радост, че се освободихме, никой не можеше да си помисли, че Руссия веднага след туй ще се залови, под формата уж на една България, да създава своя русско-задунайска областъ. И ако се намираше такъвзи смелчак, ний, самите българи, бяхме готови да му издерем очите, за да не злослови против освободителката ни, която, казвахме си ний, зарад нас хора истрепа, пари похарчи с миллиони, и хиляди още други неща, без да съобразим, че всичките разноски за таЗи война ще паднат пак на гърбът на българина, както стана. Нашите „братушки“ обаче, си знаяха работата. Техния план бил предначертан. Ний се радвахме, че ще създаваме някогашната България на славните български царье Крум, Асен, Симеон и пр., а те в туй време, тихо, без шум, са определяли, по кой начин да наредят тъй работите и устройството на държвицата, щото в едно скоро време създадената уж България да стане русска-задунайска област.

 

Кой би могъл от нас българите в него време да помисли подобно нещо и до подозира, че Руссия устроява своя област, а не България? И кой би посмял да го каже открито? Или, ако го кажеше, кой щеше да бъде онзи, който би намерил в себе си достатъчно сила и подготвен ум, за да го повярва?

 

 

VI

 

Между тем, при онуй всеобщо наше омайване, това, което попосле видяхме да се случи в България и което докара 27 Априлий 1881 год. и грозния 9 Август през 1886 год. с всичките му последствия, се е крояло и тъкмяло още тогава. Още тогава русските дипломати са ни скроили кюляфа и определили за по-нататък времето, когато ще го нахлуят на главите ни.

 

Тази книга, която поднасяме на читателите, това именно и доказва. Тя не е измислена и съчинена от нас. Тя е сбирка от цял ред документи, измъкнати из секретните архиви на русските консулства, документи, които дохождат да искажат пъкленните планове на онази Държава, която се нарича наша освободителка - Руссия. Тия документи са добити от бившия русски чиновник, Драгоман при русското консулство в Русее дълги години, а по-после в Букурещкото посолство, г. Якобсон. Историята на тяхното измъквание е известна. В битността си като Драгоман в русчукското [*] консулство, на г. Якобсон - след оттеглюванието на русските консули заедно с Каулбарса, - е било временно възложено заведвание на консулството и съхранението на секретната архива. Като човек, който се възмущавал от подлостите, които руските дипломати вършат в България и който не е видял нищо зло от тази България, г. Якобсон, се е въсползувал от случая и измъкнал една голяма част от тия документи, които се отнасят до работите в България, и беше _ побегнал от Ромъния в Лондон. Вследствие на старо познанство с него, нашата редакция, като видя по русските вестници, че Якобсон бил измъкнал някои секретни документи и бил побегнал в Лондон, - се обърна към него и го помоли да ѝ достави тия документи, ако се отнасят до работите в България, срещу едно възнаграждение. Подир малко време г. Якобсон, скришно, с чужд паспорт, дойде в България и ни донесе документите, като има добрината и да ги нареди според времето и датата. Ний не можем освен да му благодарим тука, че ни даде възможността да се запознаем и ний, па и всички българи и цял свят, с пъклените кроежи на руските дипломати за отечеството ни.

 

Препоръчваме на читателите да прочетат с голямо внимание документите, да си припомнюват преминалите, от освобождението

 

 

*. Русчук е старото име на гр. Русе.

 

 

VII

 

ни насам, събития. Прочитанието ще им напомни много неща и те ще дойдат да признаят, че г. Стамболов е принесъл големи услуги на отечеството, гдето от 9 Август после тури преграда на всяко русско бъркание и влияние в България.

 

Ний оставихме документите нарочно на русски язик [*] първо, защото по този начин тяхната точност ще се запази с всичката им канцеларска русска рутинност, и второ, защото у нас всички почти, които знаят да четат и се занимават с политика, разбират да прочитат и на русски язик. Но за туй пък правим тук един кратък преглед на миналите събития, като указваме тук-там на някои страници от документите, за да може читателя под прясното впечатление и въспоменание на миналото, да схваща и разбира добре значението на самите документи.

 

За много въпроси и събития, за много неща, които съдържат разните документи в тази книга, ний сме говорили на времето, но нашите говорения и писания са се основавали на делата на русската дипломация. Ний съдехме тогава от това, което русейте вършеха, в разни времена в България и от техните действия вадехме заключение за намерението на Руссия спрямо България; при все туй пак много от нашите заключения са биле на пълно справедливи. Сега обаче, пред нас стоят неоспорими документи, които, черно на бяло, откриват всичките планове на Руссия, както и всички пъкленни действия на нейните дипломати от освобождението насам. Двоумение вече няма да има за читателите в смисъл, да ли нашите заключения са правилни или не; тук говорят самите писма на русските дипломатически канцелярии. От тия документи читателя ще види, че всичките бъркотии, всичките преврати, всички, смутове, бунтове, заговори, убийства и пр. и пр., които са се случвали в България, от както съществуваме като държава, са дело на русската дипломация. Всичко, което на нас се е виждало необяснимо, нередовно, за русските дипломати е било предварително скроено, предначертано и обмислено, за да докара именно известни предначертани събития.

 

 

*. За улеснение на читателя в настоящото издание документите се публикуват в превод на български език.

 

 

VIII

 

Ний виждаме сега, че още в първите дни на освобождението ни русските дипломати се загрижили, по кой начин да поставят Княжеството в такова положение, щото в едно скоро време или сам княз Александър, - когото те са поставили пак с определена цел, - или сам народа, да поиска присъединението си към русската империя. Щастие сме имали може би в това, че дипломатите им са биле много глупави, повечето са водяли помежду си раздори и интриги, и вместо да постигнат положителни резултати, добили са се съвсем до противното, при всичко че княз Александър и консерваторите са биле станали добри инструменти в техните ръце. Още с самото си пристигане в България княз Александър, по съветите на тогавашния русски представител, Давидов, беше се окръжил само от консервативните елементи, на чело с Бурмова, които се бяха определили още в учредителното Велико Народно Събрание в Търново. Обаче и княза и русските дипломати са разбрали, че току-що изникналите тогава консерватори, които с много малки изключения бяха сбор от бившите турски чорбаджии, не се ползуваха с никакво влияние нито в учредителното Събрание, нито измежду народа; това нещо го е разбрал подир преврата и Хитрово и го е донасвал в Петербург. Между тем трябвали хора, които да им послужат за добри оръдия в достигвание на определения още от рано план. В либералите и в тъй наречените тогава от русейте „младите“, те не можеха да имат никакво доверие, защото всички те са хора, които от много години са работили за отечеството и следователно нямаше никога да склонят да подпишат присъдата на България. За да създадат, прочее, едно положение, което да им послужи за гонимата цел, те се завземат с княз Александра заедно, да изменят формата на управление от конституционно - на чисто монархическо. Мотивите на княз Александър са биле, че министрите му не го слушали, явявали се при него в неприлични дрехи, че платата му била малка, че управлението било распасано. Мотивите на русските дипломати пък са били тия, че, като се съсредоточи властта и управлението в ръцете на княза, те ще могат тогава да му предложат да предаде престола на Царя. За народа те не са се грижили ни най-малко, защото от документите се вижда, че една от обязанностите на русските консули е била и тая, да донасят в Петербург, при всеки случай, и да заблуждават дипломатите, че „народа е без

 

 

IX

 

пределно предан на Царя и чака момента, когатс България ще се присъедини към русската Империя под скиптра на Царя“.

 

През Октом. месяц 1879 г. беше свикано първото законодателно Народно Събрание. Както е известно, това Събрание исказа недоверие на консервативното министерство под председателството на Бурмова. Княз Александър, вместо да непълни желанието на болшинството и да свали кабинета, растури камарата. Това растуряне е станало, както се вижда сега от настоящата книга, по съображения, че княза е имал намерение да пише доклад до Царя за работите в България и да иска неговото разрешение за променението формата на управлението в страната. Действително, княза замина тогава за Петербург, а от документите виждаме, че той е ходил да носи на Царя доклада си и да исходатайствува променението на Военния Министър Наренцова, който либералствувал много, заедно с българите, както и променението на управлението. В документите се казва по кой начин се изгубил един сандък от багажа на княз Александър, който съдържал някой негови скъпоценни вещи и секретната му преписка с Царя. Пишущия тия редовце беше тогава чиновник в Министерството на Вътрешните Дела и знае, че действително подобно изгубване имаше. В министерството като вярваха, че изгубването е станало неумишленно, бяха испратили тогавашния чиновник за особенни поръчки, майор Краузе, да мине през същия път и да ги дири. Подир няколко дена се съобщи, че вещите били намерени. От документите сега се вижда, че тоя сандък с вещите е бил откраднат, отнесен в русското консулство в Русее, снето е било препис от секретната преписка на княз Александър с Царя и после сандъка бил пак предаден като намерен. Тая дипломатическа подлост била извършена, както се вижда сега, за туй, защото русските дипломати, кой знае как захванали да подозират княза.

 

В Петербург, гдето княз Александър имал голяма надежда, че ще го поддържат, се отнесли не до там съчувственно към доклада му и горещото му желание за променение на управлението в България. Покойния цар не се съгласил, под никакви условия, но за да поддържа княза, заповядал да се каже на министрите да живеят в споразумение; заповядал да му се отпущат по 100,000 рубли годишно от царската хазна; повикал Наренцова назад; вместо него

 

 

X

 

пратил Ернрота; взел си и представителя Двидова, като определил за нов представител в София г. Кумани, - единствения за когото ние знаем както тогава, тъй и сега от документите, че поддържаше либералите и беше против проектирания преврат.

 

При всичко това князът се върна в България недоволен. Либералите, макар и под консервативното министерство, сполучиха в изборите още по-голямо болшинство. Княза беше принуден да преклони глава и да образува ново министерство под председателството на Цанкова. Обаче, в скоро време, по едно спречкване с австрийския агент Кевенхюллер, Цанков остана само Министър на Вътрешните Дела, а Каравелов, като лице, което се ползуваше с най-голямо доверие тогава, стана Министър-Председател. И от това положение на работите, нито княза, нито русската дипломация, нито консерваторите останаха доволни. От документите се вижда, че те продължавали своите интриги. Скоро те сполучили да подровят положението на русския представител Кумани. Той е давал обширни обяснения за безполезността на всякакъв преврат, на всяко изменение по формата на управлението в България, но, както се вижда, малко внимание се е обръщало на неговите рапорти, а напротив те са станали причина да го преместят. В всеки случай работата е могла да се проточи няколко време, ако не и няколко години, но събитията на 1 март 1881 г. в Петербург, внезапно са изменили всичко. Убийството на покойния Цар предизвика отиването на княз Александър в Петербург. Тук, под грозното още впечатление на лежащия труп на убития цар, княз Александър се е въсползувал да поднови своето ходатайство, като го допълнил този път и с това, че България, по своето управление, може да стане гнездо на нихилистите. Такава беше и агитацията на консерваторите. Спомогнал е тук много и Директора на Государствената полиция в Петербург. По донесените нему сведения тогава от консерваторите и русските агенти, че в България имало нихилисти във всеки град, че убийството но царя се одобрявало от много българи - либерали, той обърнал вниманието на русските дипломати, че ако това положение на работите се продължава, той се бои, че България ще стане гнездо на русските нихилисти. Интригата се разиграла тъй искусно, шсто царя по своята сурова натура това и чакал. Там, до гдето е бил още княза в Петербург, се скроил плана за преврата

 

 

XI

 

и на Еренрота са биле дадени нуждните инструкции за действие. Кумани, бе повикан назад, а вместо него се испрати Хитрово в София. Княза пристигна и след няколко дни прокламацията за преварата се обяви. От документите сега се вижда (стр. 54 [*]) че една голяма част от суммите, потребни за преврата, биле дадени от Руссия, от суммите на окупационния фонд за устройството на Русско-Задунайска область.

 

В Петербург най-напред имало разни мнения за въпроса: да се направи или не, преврат. Военните, особенно Генералния Щаб, който е имал готови, види се, плановете за бъдещи действия на Балканския полуостров, биле против и генерал Обручев осъждал Директора на Азиятския Департамент, че необмисленно дипломацията бъркала на плановете му. „Да удовлетворяваме оплакванията на княза Батемберга [**], това съвсем не влиза в нашите грижи за България“, - казал Обручев на Мельникова (стр. 50, 51, 52). Но след като изслушал доводите на русския дипломат и съображенията, че „по-лесно ще могат да достигнат целта си, ако имат работа с един човек, не с цяла улична тълпа, която българите наричали Народно Събрание (стр. 53), защото при туй положение на управлението, не могло да се иска нищо от Батемберга, понеже всичко зависи от министрите и Народното събрание“, той по-омекнал. „Дайте, казал русския дипломат, на княза права и тогава искайте от него да си испълни обязанностите. Дайте му пълномощия да управлява самостоятелно страната и тогава искайте да испълни поставените му условия“ (стр. 53) - след като изслушал тия довода, генерал Обручев склонил да не бърка на дипломацията.

 

Няма съмнение, че усърдието, с което и княза, и русейте, и консерваторите, се грижеха да докарат този преврат, трябва да им е доставило, подир сполуката, голямо удоволствие, на всекиго спо

 

 

*. Препратките са приведени в съответствие с настоящото издание. Разликите между използваните от Д. Петков цитати и текстовете на документите в настоящото издание се дължат на осъвременяване на езика при превода.

 

**. В оригиналния текст на предговора, публикуван през 1893 г., Д. Петков използва както името Батенберг, така и неправилното Батемберг. Навсякъде правописът на името е запазен съгласно оригинала.

 

 

XII

 

ред заслугите му. Растичаха се, разбесняха се тогава на четири страни разнц русски коммиссари и емисари. Ернрот, комуто бе възложено да непълни плана, беше в ентусиазъм, че ще получи едно „спасибо“ от царя. Писмата по действията на русските офицери и дипломати по този преврат, са изложени в книгата, тъй щото ний няма да ги повтаряме. Ще кажем само това, че русските дипломати са донасяли искуствени телеграмми за доволствието на народа от княза и исканите му пълномощия, само и само да убедят Царя, че е необходим преврата. В Петербург вземали най-напред всичко за истина. Но скоро и едните и другите се разочароваха. Още преди изборите, русейте захванаха да проявляват несъгласията си, в някои работи, с консерваторите по въпроса за изборите, защото тия последните искаха да направят изборите не по предвидения от закона ред, а по особен начин. Русейте, които се бояли да не би с това да предизвикат някои бъркотии и да не би да ги осъдят от Петербург, гдето имали сведения вече за някои насилия, - дали мнение, че по-добре ще бъде, ако изборите станат по съществующий закон. Освен туй Хитрово захванал да се съмнява в Батенберга. Индиференнтността на иностранните представители захванала да го навежда на мисълта: „да ли княза не се е загарантирал предварително от поддръжката на другите държави за преврата и да ли в този в този случай русейте не са слепи оръдия на Англия, Австрия и Германия“? Това нещо той захванал да подозира, защото видял от разговорите си с представители на тия държави (стр. 58), че те се отзовавали много добре за княза и за неговите приближени - консерваторите. За самия княз Хитрово казва в същото писмо, че той го счита способен за всякакви пакости. По този начин ний виждаме, че общите тогас неприятели на българската свобода: русейте, Батенберг и консерваторите, се скарали помежду си преди още да отидат в Свищов, гдето щяха да се дават пълномощията на княза. Ернрот тъй също паднал в немилост както пред Хитрово, тъй и в Петербург. След Свищовското Събрание той бе повикан в Русия. Министерството на Вътрешните Дела бе поверено но известния Ремлингена. Консерваторите пък се разочароваха, защото видяха, че на тях не се отдаде такова доверие, както те си мислеха. Те са предполагали, види се, че подир като вземи княза пълномощията, тям ще бъде поверено управлението. Обаче, русските дипломати

 

 

XIII

 

са имали свои планове. Марко Балабанов, който беше яростен превратаджия, като видя че тази работа не излезе тъй както я е очаквал той, - замина веднага за Цариград, гдето беше агент на Княжеството. След няколко месеца обаче, той си даде оставката, дойде в София и се присъедини към либералната партия. Княз Александър, който беше захванал да разбира положението си, уволни Ремлингена, на което му е спомогнал, види се и Хитрово, защото от преписката се вижда, че и той го е мразил, - и назначи Начевича за министър на Вътр. Дела. Кабинета беше чисто консервативен, а за Военен Министър беше назначен Генерал Крилов. Русейте, от своя страна, са останали пък недоволни от княз Александра, защото виждали, че той протака и не скланя да предаде управлението на страната на русския цар. По този начин с захваща едно глухо гонение, което принудило русската дипломация да помисли за създаването на един чисто русски кабинет в България. Както се вижда от писмата, княз Александър е имал в Петербург свои хора, от които узнал, че му се крои кюляф и че ще му пратят русски генерали за министри. За да не излезе, че това става без негово знание, княз Александър сам се оплакал от министрите си и поискал да му пратят лица за министри от Петербург. Скоро в София дойдоха генералите Соболев и Каулбарс, заедно с Теохарова. Както се вижда от документите, назначението на Соболева е станало с ясно определената цел да ритне консерваторите, да примами либералите, като по-силна партия и да се принуди княз Александър да се отрече от престола за в полза на царя. Знаял ли е княз Александър программата на Соболева, или поне подозирал ли е, това не се вижда от писмата. Но по-вече за вярване е, че той е захванал да подсеща положението си. Решението му да подаде ръка на либералите, да възстанови конституцията и да повика Цанкова в министерството, - показва, че той е знаял от по-рано намерението на русската дипломация.

 

С назначението на Соболева, русската дипломация искаше да заличи своите погрешки и да се сближи с либералите. Русейте се бяха убедили, че консерваторите и Батемберг нямат никакво влияние в страната, а с преврата от 27 Априлий 1881 год. изгубиха и туй, което имаха. От друга страна небързането на княза да се отрече от престола, ги застави да почнат по-открито борбата си с него.

 

 

XIV

 

Генералите знаяха гъделя на либералната партия и поискаха да я употребят за оръдие в своите нечисти цели. Соболев създаде вестника „Балкан“ и бе поканил да вземат в него участие някои от повидните либерали; почнал беше да преследва консерваторите открито, и да създава нова партия под свое предводителство. Въпросът за постройката на железните линии е играл доста голяма роль в усилванието на недоразумението между княза и Генералите. Интересни са писмата на Хитрово и другите консули по този въпрос, както и за консерваторите, на които се мъчели да създават партия и положение. Даже сам Ернрот, който беше душата на преврата, в своя отчет се е отзовал за тях твърде зле. Соболев се е ползувал от всичко това, за да прави доноси в Петербург против княза и да усилва настроението против него. Той не пропустнал нито един случай, за да напакости на княза. Заповядвало се изрично на консулите в България (стр. 81) как да е да се поколебае доверието на Батемберга. През онова време, 1883 година, още през зачалото на пролетта се обяви, че денят за коронясванието на царя ще бъде 15 Май. В Петербург като знаяха, че княз Александър ще бъде на коронацията в Москва, приготовлявали се да го накарат, да се отрече от пълномощията си и да възстанови конституцията. На страница 89 читателя ще прочете документа, в който се исказват плановете на русските дипломати по този въпрос; между друго там се говори, че подир възстановлението на конституцията, Стат-Секретаря Гирс мислял „да застави принца, да се отрече от престола“. Едновременно с това вземали се мерки да се подготви населението в тогавашната Источна Румелия към съединението с България, и подир акта за отричението на княза, да се обяви княжеството под върховното управление на царя. Тоя план в всеки случай щял да стане подир коронясванието в Москва. От по-рано още русската дипломация распращала копие за поздравителните телеграмми, които населението из България трябвало да прати на царя. Генерал Соболев беше се распоредил пък, щото всички подобни поздравителни телеграмми да бъдат изпращани на негово име в Москва, а не на княза. По този начин искаха да изолират и да унижат княза. Депутацията, която консервативното народно събрание бе определило с княза, предварително е било решено да не се допуща в Москва и да не се приема от царя. Разбира се, че всичко това е оскърбило

 

 

XV

 

твърде много княз Александра. Той се възвърна в София недоволен от своето пътувание.

 

Подир тази явно оскърбителна постъпка, към княза, русейте взеха по-определено направление по нашите работи. За чрезвичаен императорски коммиссар в София беше пратен тогава Ионин. Нему са биле дадени инструкции: 1) да действува за възстановяванието на конституцията и 2) да застави княза, да се отрече от престола. Тия инструкции се намерват на страниците 91, 91, 93 и пр. Целта на русските дипломати не беше ни най-малко да възстановят конституцията. Те искаха с това да вземат окончателно на своя страна народа, който беше против пълномощията и да го поставят спрямо княза в враждебно положение. Веднъж това постигнато, което не беше никак трудно при онова положение, те лесно се добиваха до втората цел, - принудяването му да се отрече от престола. С пристигането си още Ионин обяви с циркуляр (стр. 94), че към 30 Август, тезоименния ден на Царя щял да иска от княза, с манифест да се отрече от пълномощията и ако той не склони, щял да го принуди да напусне страната и да я остави под управлението на генерала Соболева като регент. Освен туй, Ионин кани консулите да станяло празденството по-тържественно и на Царя да се пращат поздравителни телеграмми. Действително, и тази комедия се разигра тогава, но в по-друга форма. По чия инициатива, не знаем, но вместо възстановлението на конституцията, князът издаде указ, че назначава една специялна коммиссия от лица принадлежащи към разните партии, която да приготви един нов проект за конституция. Русските дипломати и генерали не останаха доволни, защото те искаха да се добият до испъждането на княза и за туй повдигнаха въпроса за възстановяванието на конституцията. През денят на 30 Август 1883 год. те пак се бяха опитали да испълнят желанието на Царя. Когато княза свърши тържеството при лагера, гдето раздаваше знамена, офицерите го поканиха на закуска. Тук те са мислели да го принудят да подпише отричанието си от престола и още същия час да го изпратят зад граница. Тази история се знаеше още тогава от мнозина в София. Обаче, княза е бил предупреден от други офицери и е напуснал закуската на време. Българските офицери, на които е била известна тази история и които не са биле съгласни, вдигнали княза на ръце и го отвели на файтона, а от там

 

 

XVI

 

някой го съпроводили до Двореца. Вижда се работата, че генерал Лесовой, който беше тогава началник на артиллерията в Княжеството, е знаял всичкия заговор и той ще да е издал на княза, защото от няколко писма се вижда (стр. 95 и 96), че и Ионин и генералите са подозирали твърде много Лесовоя. Турили са даже хора да распитват подир него, да ли той е издал, а същевременно той беше отчислен от българската войска и повикан в Руссия.

 

Този опит на накара княза Александра да дири исход на своето положение. Той намисли да се сближи окончателно с либералите, да възстанови конституцията по своя инициатива, без участието на русейте, и да повика Цанкова на власт като шеф на либералната партия. По този начин княза искаше да иехвърли генералите от кабинета неосетно и да превари русските планове за неговото испъждане. На Цанкова беше сторено известие в Вртаца, да дойде в София. С дохождането си още княза го повика и му откри всичката работа, като го моли да спаси и него и България. При всичкото остро течение, което имаше тогава срещу консерваторите, Цанков склони и направи примирие с тях. Уговорено беше да се свика тогавашното III Обикн. Нар. Събрание в началото на Септемврия и то да искаже желание в отговора на тронната си реч за възстановление на конституцията. И наистина, на 6 Септемврия 1883 год. Събранието единодушно исказа желание в отговора си на тронната реч, щото конституцията да бъде възстановена иецяло. Представителите отидоха всички да поднесат в Двореца този отговор и още един път устно да помолят княза да изпълни тяхното искане. В същия ден излезе княжески манифест, който обявяваше на населението, че князът се отрича от пълномощията и възстановява Търновската конституция. Кабинета на Соболева си подаде оставката още същия ден и княза образува нов кабинет под председателството на Цанкова; кабинета беше смесен, - либерали и консерватори.

 

Ръкавицата беше хвърлена. Борбата обявена; тя взе ожесточен характер. Несполуката на Соболева и Ионина ожесточи още повече русските дипломати. В едно писмо, което се намира на страница 98-103, Ионин расправя на дълго и и широко причините за несполуката и указва начинът, по който той миелли да действува за в бъдеще, за испъждането на княза. В туй време обаче, от Берлин и Виена са обърнали вниманието на русския кабинет, че неговия

 

 

XVII

 

чрезвичаен императорски агент в България върши работи, които са явно вмешателство в чисто вътрешните работи на Княжеството. От Виена са прибавили още, че това поведение може да предизвика сериозни затруднения (стр.103 и 104). Тия забележки са принудили русското правителство да повика Ионина назад и вместо него да испрати Кояндера. При все туй, русските дипломати са считали, че Ионин е успял да направи много нещо. От писмата се вижда, че те са възлагали големи надежди и на Цанкова за испъждането на княза. От туй трябва да се разбира, че между Ионина и Цанкова е имала по-рано споразумение. Как е станало това променеше в Цанкова, не се обяснява, но ний, които сме биле тогава в течението на работите, го обясняваме по следующия начин: Каравелов и Славейков бяха завели силна борба против Цанкова, за гдето се споразумя с консерваторите. Общественното мнение, особено либералната партия, беше силно настроена против княза и консерваторите; превратът беше още пресен и лошото впечатление, което той остави, не можеше да се изглади тъй скоро. Цанков се боеше, че Каравелов ще му одари крак и за туй искаше да се загарантира с поддъръжката на русейте, без които мъчно се одържаше тогава кабинет. За да добие тази подцържка, той е обещал, види се, че ще изпълни желанието им, - да испъди княза. Подобно обещание без друго трябва да имаше тогава, защото ний помним като днес, че, когато падна Цанков в Търново, русското агентство беше твърде недоволно и Кояндер привикваше депутатите, чрез известния А. Узунов, тогава Ловчански депутат, да отиват на чай у него. Освен туй, на страница 109 съществува една шифрована телеграмма, от която се вижда, че Азиятския Департамент решил да предложи на княз Александра чрез Д. Цанкова, да напустне България, и че той, Цанков, се бил съгласил да направи подобни предложения. Същия ден обаче, тази телеграмма с преустановява с друга.

 

Цанков падна в Търново, гдето беше свикал на извънредна сесия IV Обикн. Нар. Събрание да иска доверие, а Каравелов състави нов кабинет. Русските дипломати са отложили, види се, временно своите намерения, до гдето узнаят поведението, което Каравелов ще държи. Борбата между Каравелова и Цанкова се усили, и чудното е, че органа на Цанкова обвиняваше тогава още Каравелова, че управлявал по диктовката на Кояндера, т. е. че е станал русско

 

 

XVIII

 

оръдие! Да ли не е знаял, че и Каравелов е давал подобно обещание - да испъди княза?

 

В това същото време русския агентин в Пловдив Сорокин, раздухваше пък въпроса за съединението на Неточна Румелия с България. Този въпрос русейте са считали като средство за испъждането на княза. Румелийската, тъй наречена, съединистическа партия, която се улицетворяваше в Гешев, Бобчев, Маджаров, Хаканов и пр., е, била тъй също русско оръдие; тя е повдигнала въпроса по подбуждението на Сорокина. Плановете и кандърмаците, както и спогожденията, са ставали доста дълго време.

 

Подир шест месеци ний виждаме, че Цанков окончателно и явно прегърна русската программа на действие. „Средец“ беше преименуван на „Светлина“ и в него открито се пишеше вече, че стоението на княза в България не е в интереса на Българите.

 

Едновременно с тази игра русските дипломати са приготовлявали и друго едно злощастие за България. Никой неможеше тогава да подозира, че Руссия е приготовлявала да ни вмъкне в една война с Румъния, с която най-малко имахме причини да се караме. Пограничната комисия, която определяше границата между България и Добруджа, беше свършила вече своето дело и Араб-Тапия, по нейното определение, падна на Романска страна. Букурещкото правителство решило да завземе границата. Русските дипломати поискали да се въсползуват от този случай и да присъединят Добруджа, чрез война, към България. Както се вижда от документите, те са искали да подпълнят българската войска с русски содцати, в вид на кадрови войски за обучаванието на българските солдати, и след туй да накарат България да обяви война. Добруджа им е била потребна, за да могат да бъдат по-близско с границата на България, та да не се забелязвало, когато могло да стане нужда да се докара русска войска в отечеството ни. Планът е бил скроен от Генералния Щаб в Петербург и на Военния Министър Княза Кантакузена са били дадени тайни инструкции да свика резервата и да чака втора заповед. Трябва да се знае, че всичко това, както и всички други подобни работи, са ставали скришно от княза и другите министри. Военния Министър получаваше заповед направо от Петербург и чрез консулствата. Кантакузен в онуй време чакаше в Руссе заповед, за да обяви войната; а за да не се даде подозрение, обяви

 

 

XIX

 

се, че в Шумен щяло да има маневри на войските. Всички вярвахме на това. Между тем сега се узнава, че целта е била съвсем друга. Внезапното прогласявание Съединението на 6-ѝ Септемврий е спряло руссите от този пъклен план и избави България от едно голямо нещастие - да бъде неприятелка на онази държава, от която нашия народ не е видял нищо друго, освен добро. По този начин Съединението принесе три големи ползи на България, първата е че се съединихме, втората, че ни предпази от една злощастна война с Румъния, а третата, че се отървахме от русските офицери за винаги.

 

Решението на княза да отиде в Румелия и да поеме въпроса за Съединението беше една от най-решителните постъпки на Княз Александра, която тури начало на краят на русското опекунство над България. До тогава каквото и да ставаше, русейте се прикриваха своите действия с разни извинения и маневри, а тайно вършеха друго. Това се вижда на всяка крачка и от документите. Но решението на княз Александра да отиде в Пловдив с войските, без да слуша изричната заповед на Царя, който му запрещаваше това, ги принуди да излязат открито против България, а следователно и против княза. Русските дипломати, които до тази дата, 6 Септемврий, сами са подбуждали въпроса за Съединението, - те са създали тъй наречената тогава съединистическа партия, - изведнъж, след прокламирането на съединението, се обявяват против и считат действията на княза за престъпни и революционни! Сами са давали инструкции на Сорокина да възбужда една от партиите в Южна България към Съединението; сами са искали да употребят чисто революционни средства за присъединението на Южна-България, а когато това Съединение се обяви, те въстанаха против него! Защо беше тази игра? - Защото русейте са искали, както се вижда от документите, да испъдят предварително княз Александра и в туй време, за да не дадат на народа възможност да изкаже своето негодувание против тази постъпка, да обявят веднага Съединението. Се за тази цел - испъжданието на княза, - те са предприемали да ни тикнат във война с Румъния. Всичките действия на Русските дипломати са гонили една главна цел: присъединението на България към русската Империя по средством принуждаванието княз Александра да се отрече от престола. Следователно, Съединението на

 

 

XX

 

Юж. България с участието на княз Александра, това за тях е било най-силния удар. Те са почувствували изведнъж, че всички ония оръжия, които са държали за всеки случай против княза, като въстановяването на конституцията и Съединението, избягват из ръцете им. Не оставаше вече, с какво да бият на чувствата на българите и да подкопават княза, защото едното и другото събитие се извърши пред очите на целия народ от самия княз. Гневът на Царя и на дипломатите му беше голям. И те се завзеха с напрегнати сили да правят всички възможни затруднения и пакости на България. Първата им длъжност е била: как по-осязателно, по-нагледно да дадат на българите да разберат, че Царя негодува, че той не одобрява това съединение, че той вдига покровителството си над България. За тази цел биле са дадени инструкции на всичките консули, да свикат русските офицери от гарнизоните и да им искат следующето мнение:

 

„да-ли, в случай че се оттеглят русските офицери, българите ще бъдат в положение да командуват полкове и дружини? Има ли из българските офицери достаточно число добри артиллеристи? За колко време може да се подготви войската към боева готовност? В състояние ли ще бъде българската войска, в отсъствието на русските инструктори, да посрещне неприятелството на съседната държава? И какви именно по-удобни мерки намерват русските офицери, щото да се усложни и затрудни още повече положението на българската войска, за да не бъде годна за една война?"

 

На тия „покровителски и доброжелателски“ въпроси, русските офицери от разните гарнизони се събирали и взели решения, в форма на постановления, (стр. 122-123) в смисъл, че най-удобни средства, за да се затрудни и още повече усложни положението, те намерили: „веднага да се повикат русските офицери из България, както и всичките параходчета от Дунава“. Това постановление е било съобщено телеграфически в Азиятския Департамент. В Петербург като намерили туй средство за много внушително, и като са вярвали, че българите ще се оплашат, а войската ще се деморализира, - удобрили го и телеграфически (стр. 124) заповядват на Военния Министър Княза Кантакузена и на всички офицери, да напустнат България. При напущането на бригадите, полковете и дружините, русските офицери, които се хранеха до тогава с български хляб, искаха да произвеждат по-голяма паника между солдатите.

 

 

XXI

 

Войските се приготовляваха тогава да отиват на границите. Когато българските офицери постройваха полковете и правеха молебствие, пред фронтът на полкът се явяваше русския полковник или дружинен командир, и с глас викаше на солдатите: „къде и с кого ще отивате вий? Не виждате ли, че Царя не удобрява действията на княза и правителството ви? Вашите офицери ще ви предадат на неприятеля и пр.“. На много места българските офицери, комадующи полковете, са изгонвали такивато инструктори от фронта твърде грубо, и са ги заплашвали с арест. При всичките старания на русейте да произведат бунт, те не успяха. Българските офицери и солдати бяха дълбоко проникнати от дългът към отечеството и задържаха високо войнската си чест.

 

Независимо от тия действия на офицерите, русската дипломация употребяваше и други средства пред европейските кабинети за да осуети Съединението, което целия народ прегърна с ентусиязм, В Цариград беше се събрала една международна конференция. Русските дипломати предлагаха, щото турските войски да окупират Южна България. Вътре в България техните агенти привикваха Цанковите партизани и чрез тях пръскаха всевъзможни заплашителни слухове. В Пловдив Русския консул беше отишел на събранието в Гимназията от по-първите граждани, и открито пред всички заявил, че Румелийци трябва да се откажат от Съединението, защото „красние фески идут уже", а Руссия няма да ги защищава. Но всичките тия заплашвания се разбиха в корректното поведение на Княза и правителството му спрямо Турция. Русейте, обаче, не се отчайваха. Те насърдчиха сърбите към война, като са вярвали, че без техните офицери нашата млада войска не ще може да устои срещу сърбите. Милан беше останал твърде недоволен от съединението на двете Българин. Въсползуван от случая, че русските офицери напустнаха българската войска и като е бил уведомен от русския агент в Белград, че Царя ще погледне с много милостиво око на него, Милана, ако той обяви война на България и разбие княза, - той се реши да се хвърли в една братоубийственна война. Русските дипломати в София потриваха ръце. Когато сърбите преминаваха нашата граница и потеглиха за София, те отваряха шампанско от радост, че ще им се удаде възможност да свалят княза. На 6 и 7 Ноемврий, когато ставаше най-решителната битка при

 

 

XXII

 

Сливница, управляющий русското консулство, Богданов, заседаваше в Митрополията с дядо Климента, Цанкова, Славейкова и още неколцина, да размислят, как да се посрещнат сърбите и кога да се обяви княза за свален от престола, от името на русския цар. Имало е обаче, Господ и за България! Вместо поражението на България и превземанието на София, на другия ден се получи известието, че нашите храбри войници разбили сърбите. Русските дипломати си прехапаха язика.

 

Интригите им в Цариградската конференция тъй също не успяха. Намериха се и там умни и добри хора, които склониха Султана да повери управлението на Источна Румелия на българския княз за пет години, и същевременно се беше назначила една коммиссия, която да определи начина на управлението. По този начин русейте претърпяха от всяка страна фияско.

 

Вследствие на всички тия борби с Руссия, гонението, което правиха русейте против княза и Съединението, и добрия иеход от войната и Съединението, княз Александър стана обичан от народа, неговото име се славеше и в последната колиба. Враждата на русейте, естествено, се увеличи още повече. Обаче, те нямаха вече свои офицери в България, чрез които да действуват за испъждането му. Трябваше да намерят други хора измежду самите българи. И наистина, скоро те ги намериха. Изродът на българщината Д. Цанков се тури пак на чело на този пъклен план. Както се вижда от самите документи, русското агентство му отпущало доста големи суми, за да води агитация против княза. Навсякъде се съставляваха испълнителни комитети, а на чело на тия комитети в София са биле определени от самото агентство: Цанков, Балабанов, и Бурмов. От друга страна русския полковник Сахаров беше влязал под кожата на някои докачени офицери, Бендерев, Груев, Р. Димитриев, и пр. Въпросът се третираше доста явно. Органа на Цанкова „Светлина“ не само че заявяваше открито за необходимостта, щото княза да напустне България, но печаташе един вид форма на прошение, и подканяше българските граждани да го преписват, подписват и пращат или направо до него, или до русското агентство. Тия прошения се адресирваха до Царя с молба, да избавял България от Батемберга и да вземял той управлението на страната, под свое покровителство. Напечатани бяха разни брошури под заглавие

 

 

XXIII

 

„Туркомания“, „Батембергия“ и се продаваха под носът на княза около Двореца. Самия Каравелов орган, в. „Тър. Конституция“, сегис-тогис подпущаше по някоя инсинуация против княза и не излезе нито един път да го защити, както трябваше, а се занимаваше да отговаря нам, които издавахме в. „Независимост“, и защищавахме противорусската политика и Батемберга. Няма съмнение, че ако Каравелов беше по-честен и искаше, той можеше да защити княза и да спре онзи разврат, който се проповядваше тогава. Но очевидно е, че нему са биле известни всички планове. Знае се даже, че чрез покойния Майор Никифоров, Военен Министър тогава, той е бил в всичкото течение на военния заговор, защото Груев и Бендерев бяха другари на Никифорова и живеяха заедно. Но той не е зел никакви мерки да предупреди княза, или сам да сплаши и накаже заговорщиците, а напротив, за да го не превари Цанков и Бурмов, да не земат славата и да станат по-близки до русските дипломати, - той е насърдчавал предателството. Една важна роля е играла тук и мадам Катя, под кракът на която стоеше Каравелов по много въпроси...

 

По този начин русейте сполучиха да откраднат през нощта на 9й Август 1886 г. княз Александра от Двореца. На всекиго беше ясно още тогава, че това мръсно дело е творение на русската дипломация заедно с Каравелова; между тем, и подкупените предатели, и самите русски дипломати, както и органите им, се мъчаха да го представят като дело на българския народ. Срамуваха се и те сами от своите гнусни дела.

 

В първите дни подир известието за свалянието на княз Александр, светът се погнуси от България. Всичкия Европейски печат, съчувствующ и несъчувствующ на България, осъди ни като народ неблагодарен на един княз, който прослави и отечеството ни и оръжието ни. И тоз позор, туй грозно нещо щеше да остане вечно в народната ни история, ако да не беше г. Стамболов в Търново.

 

Тъкмо когато русейте потриваха ръце от радост, а царьт се упражняваше да излива своите милости към България; тъкмо когато на 10 Август, по искането на Груева, княз Долгоруков е бил назначен за царски пратенник и наместник, - от Търново се получава известие, че Стамболов не е съгласен с станалия преврат и се прогласил за диктатор от името на изгонения княз. Същевременно дохожда

 

 

XXIV

 

друго известие, че в Пловдив Муткуров действува солидарно с Стамболова, събира бригадата си и тегли войски къде София. Груев си въобрази, че ако измени временното правителство и тури Каравелова на чело, ще сполучи. До тогава временното правителство беше на чело с Климента и Цанкова. На 11 Август, се обяви, че правителството се изменява и дохожда Каравелов; но всичко това нищо не помогна. Народа и войската видяха, че тук е станало измяна голяма, и не искаха вече да вярват на Софийското правителство. При всичките молби, които пращаха от София на г. Стамболова, да не действува от името на изгонения княз, той не се съгласи и заповяда на Софийското временно правителство да престане да съществува и да се покорява на заповедите му, инак заплашваше, че ще го накаже със смърт. Каравелов се опита да изпрати К. Стоилова и Т. Иванчова, за да водят преговори с него, но Стамболов отговори, че ако отидат, ще ги арестува. Софийското правителство, като се видя изолирано от всякъде, престана да действува на другия ден. Русското агентство печаташе и пръскаше по улиците телеграмма подир телеграмма, но нищо му не помогна. Подир един ден Муткуров влезе тържественно в София, а бунтовниците - предатели избягаха едни отделно, а другите с Струмския полк. Подир тях отиде един малък отряд и около Кюстендил бе ги изловил всички. Княз Александр се възвърна в България, и, ако не беше направил погрешката с известната телеграмма от Русее до царя, с която му заявяваше, че слага короната в неговите ръце, - щеше да остане, може би, и днес в България. Обаче, той се показа повече малодушен, от колкото се очакваше, и когато дойде в София, отрече се от престола като остави регентево, състояще от г. г. Стамболов, Муткуров и Каравелов. Последния, при всичката му окалянност, беше взет в регенството, за да се не дава повод на раЗцепление, още от началото, а да се работи общо и задружно за запазване на страната.

 

Русското правителство не остана никак задоволно от новия ред, защото, вместо да се предаде управлението на царя, както се е крояло и както го доказват печатните документи, то оставаше пак в ръцете на Българите. Целта не се постигаше и царя от ново закрои нови пъкленни планове против България. Сега обаче, той считал работата за по-лесна, защото в междуцарствието и безкняжието

 

 

XXV

 

той е бил уверен, че българите ще послушат неговата воля и желание и испрати Каулбарса под вид уж на дипломатически агент, а в същност чрезвичаен пратенник, да вземе управлението на страната. Но той се излъга много. Царското слово, благодарение на хайдушкото поведение, което държаха русейте спрямо България по много въпроси, беше престанало отдавна да се слуша в отечеството ни. Народа и войската гледаха по-вече на своите испитани патриоти, отколкото на царските слова и благоволения.

 

Каулбарс стъпи в България с всичкото си величие и с права и пълномощия, които читателите ще видят в документите, - да прави-струва, но да възбуди народа и войската против регенството и да вземе управлението в ръцете си. Разбесня и развълнува се той на четири страни още от първия ден. Нотите му, във вид на заповеди, се печатаха по улиците. Привикваше в агенството гражданите, заплашваше ги и ги надумваше да бъдат против регенството. На Цанкова даде пари да издава „Светлина“, а на дяда Славейкова, - в. „Истина“. П. Каравелов, това животно в человечески образ, който се е родил да докарва само катастрофи на България, се обяви несолидарен с другите двама регенти и се захвана и той да издава в. „Търнов. Конституция“, за да оправдае испъждането на Батемберга; и да действува против регенството. Скоро се обявиха избори за Велико Народно Събрание, което щеше да избира княз. Каулбарс се обяви открито против това и поиска с нота от правителството да спре всякакъв избор догдето страната не се умиряла, за да можал народа да се произнесе свободно. Обаче, регенството подсети, че неговата цел е - да му се даде възможност, за да възбунтува страната, и не го послуша. Деньт за изборите беше обявен на 27 Септемврий. Каулбарс, като видя, че в София не може да направи нищо, предприе едно пътешествие из България. Гдето пристигаше, из устата му излизаха псувни и хули против регенството. На всякъде той казваше, че волята на Царя била - да падне регенството и да се слуша Царя. В много градове, гдето имаше войска, той привикваше офицерите и ги караше да се обявят против правителството, без да се боят, - Руссия щяла да ги защити. Обаче агитациите му се посрещаха на всякъде с негодувание от населението. Ходиха да му се представляват само изродите на българщината, а населението гласно протестираше против неговите бунтовнически

 

 

XXVI

 

действия. Официялно тогава се казваше, че Царя се въодушевлявал от чувства на безкористно доброжелателство към България; че той искал да се отложат изборите, за да се дадяло възможност на народа да избира свободно княз и пр. Документите сега ни откриват тайната на всичката тая русска беснотия, която се разиграваше в България. Каулбарс не е бил агент за защита на русските поданници, а коммиссар за превземанието и завладяванието на България. Той е бил „злия гений“, пратен с нарочната цел да всява раздор, да вдига и насъсква брат Рротив брата. Това нещо, разбира се, не е ново за нас, но ний го отбелязваме, защото в 1890 г., когато известния русски писател Татищев дохо*жда в София и след туй написа няколко писма, и не право, а косвено, осъди Каулбарса, че е действувал много нетактично, станал е причина да всее вражда и да възбуди още повече общото мнение в България против себе си и Руссия, - той, Каулбарс, публикува едно писмо, в отговор на Татищева, във в. „Новое Время“, в което се оправдаваше и отблъскваше всяка вина от себе си, като стоварваше вината върху регентството, че не е искало да го послуша и че се въодушевлявало от враждебни и преднамерени чувства против Руссия. Още тогава, в няколко статии в „Свобода“ ний изобличихме генерала в лъжа и доказахме, че при всички пакости, които Руссия беше ни направила до тогава, при всичките известни нам нейни кроежи, регентството беше готово да направи пак отстъпки и да избере онзи кандидат на княжеския престол, когото Русия укажеше; но че той отказваше да направи това, и на всеки подобен въпрос от първия Регент г. Стамболова, е отговарял: „Руссия няма още кандидат.“ Ако тия документи, които печатаме сега, бяха на ръцете ни тогава, нашия отговор на неговото писмо щеше да бъде съвсем друг. Вместо да вадим заключение от действията му и да доказваме, че той не е дошел да въстановява ред, тишина и да всява братска любов, както се хвалеше, - щяхме да напечатаме едно писмо от неговите инструкции, както и от разменените му корреспонденции, и всеки щеше да разбере, че Каулбарс е бил бунтовник, разбойник в генералски мундир, когото нашето правителство трябвало да застреля без всяка присъда. Проследете внимателно корреспонденцията му с Петербург, подир несполучливата му обиколка из България и вий ще видите, какви мискински доноси е правил той, как безсъвестно

 

 

XXVII

 

е изопачавал работите и настроението, с единственна цел - да възбуди и ожесточи официалните кръгове в Петербург още повече, и да се добие до една окупация на България. Ако регентството не беше се показало повече благоразумно и не беше освободило някои от арестованите тогава офицери-мятежници, откритото и въоружено сблъсквание с Руссия, може би, щеше да се предизвика. Като видял своята несполука от всяка страна, Каулбарс се ухитрил да представлява всичко в такава форма, щото в Петербург да не стоварват вината върху него. Докарването на клиперите в Варна е било дело на неговите изопачени донесения. Прекъсванието на сношенията и вдигането на консулите е дело пак негово. И какво друго можеше да се очаква от един човек, който като луд се затича на митинга в София да пледира с населението и да му доказва, че Царя не искал регенството? Ако беше на неговото място пратен някой по-умен и по-тактичен човек, твърде беше възможно да ни подлъжеше. Но, вижда се, че и тук щастието на България е поработило.

 

Документите, относящи се до мисията на Каулбарса в България, неговото поведение и пр., които мнозина тогава не можаха да си обяснят, най-ясно дохождат да убедят всекиго, колко са биле пъкленни плановете на русските дипломати. Мнозина вярваха, че неговото искание да се отложат изборите за Велико Народно Събрание, се правеше с цел да се даде повечко време на народа, да се произнесе по-свободно за избора на княза. Сега излиза на яве от документите, че „отлаганието“ и „времето“ се е искало съвсем с други намерения. Руссия не е имала никакъв кандидат за княз, защото не е мислила, да допуща избор на княз. Протестите на Каулбарса както против изборите, тъй и против Събранието не са биле от съображения на тяхната незаконност, както го пишеше той тогава в нотите си, а са биле давани, защото въобще Руссия не е искала да се предлага на Събранието избор на княз. Намерението на Руссия е било - да се изберат в Събранието такива хора, които не да избират княз за вакантния български престол, а да прогласят протекторството на Царя над България и да му предадат управлението на страната. В инструкциите на Каулбарса (стр. 144-148) се дават пълномощия, щото „да действува на умовете на истинските български патриоти, за да забравят миналото и да мислят са

 

 

XXVIII

 

мо за бъдещето; дружно и единодушно да се подготвят за новия държавен живот, който ще се отвори пред тях и ще подготви здрава и очистена от всякакви миязми почва за новото правителство, което ще се състои исключително от лица, назначени от императорския чрезвичаен посланник Генерал Майор барон Каулбарс. “ По-надоле в писмото се говори, че времето на празднословието се минало вече и че „Царя и Руссия очаквали факти, с които българите несъмненно трябва да докажат своята преданност, и само в такъв случай могат да се надяват, че Царя ще съизволи да поддържа преуспяванието на страната“. На друго място в същото писмо се казва: „Царя се надява, че в тази минута всичките българи ще оставят на страна своите вътрешни раздори, открито и задружно ще се присъединят към Руссия“. Подир всичките тия гладки фрази за „задружно действие“, и за „забравяне на миналото“ и пр. дохожда един пасаж за секретната миссия на Каулбарса. Тая миссия се е състояла в следующето: 1) да отстрани от власт „незаконните“ български регенти и управители; 2) да се образува ново министерство от лица действително преданни на Руссия; 3) да се освободят всички арестовани офицери по испъждането на Батемберга и да им се възвърнат предишните длъжности; 4) да се снеме военното положение и да се отсрочат за неопределено време изборите за Велик. Нар. Събрание; 5) за да се възстанови порядака и спокойствието, новото министерство ще ходатайствова пред Императорското Правителство за подпълването на българската войска с русски конни и пехотни полкове и артиллерия; 6) да се уволнят в оставка, ония от българските офицери, които са биле привърженици на Батемберга; 7) след като се испълнят горните инструкции, да се вика Велико Народно Събрание, на което да се предложи волята на Царя, за да се тури на Негово Величество титула „Великий княз на България“. Императорския наместник ще бъде назначен измежду българите; 8) Конституцията свободата и независимостта на Княжеството ще бъдат вечно запазени; 9), да се увери населението, че нито княз Батемберг, нито някои от неговите братя, под никакви условия, не могат да се върнат в България и да стъпят на престола“.

 

Такива са биле „безкористните“ и „доброжелателни“ чувства на Царя към българите; такива са биле и намеренията му. Тия чувства

 

 

XXIX

 

и тия намерения именно беше дошел Каулбарс да прокарва, а не „задружност“, „братска любов“, „ред“, „тишина“ и пр. Царят си е въобразявал, че преврата от 9-ѝ Август му отвори пътя да глътне България на един залък. За туй и Каулбарс беше толкова дързък и нахален; за туй не се стесняваше той да ходи из България и да бунтува гражданските и военните власти против Регентството.

 

Когато Великото Нар. Събрание се събира първи път в Търново, русския консул в Бургас, заедно с оставния руски капитан Набоков и някои развалени български офицерчета, Кашелски и други, вдигнаха бунт против властта, и прогласиха ново временно правителство начело с Горанова и Бракалова, сега емигранти. Този бунт, по всичко се вижда, е станал с цел да сплаши представителството. Че бунта беше дело русско, не трябва никакво съмнение, защото покрай Бургас бяха надошле русски параходи и чакаха заповеди да навлязат и превземат градът, ако бунтът сполучи. Този беше първия тогава бунт и нямаше съмнение, че произведе малко страх във всички, да не би да се повтори и по други градове. За да потуши и да предпази други смущения, регентството обяви страната в военно положение, а майор Паница беше пратен с един отряд войска да потуши Бургазския бунт. Войската стигна на време и бунта се потуши твърде скоро. Но тук майор Паница показа своята неспособност, защото нито един от бунтовниците не бе осъден и наказан както трябваше, за пример на другите. Набоков, който беше в ръцете на властите, Паница го предаде на русския параход, без всяко наказание. Това обстоятелство вероятно насърдчи и други развалени натури да си опитат късметя в предателството попосле, както и сам Паница.

 

Каулбарс в туй време обикаляше още из България и се надяваше, че примерът на Бургас ще се повтори и другаде. Особено се надявал той на Шуменската артиллерия.

 

Но горчив хап излезе този лаком залък, когото Царя искаше да глътне! При всичките прикривания на истинските цели и планове, които Каулбарс готвеше, българските Регенти подсетиха нечистите му намерения и отблъснаха категорически всичките негови искания, и, въпреки очакванията на Царя, Великото Събрание избра тогава Валдамара Датский за княз на България. Оказа се, че този господин не си турял сам калпака на главата, от другаде си палял

 

 

XXX

 

чибука; - той не прие да дойде в България. Това обаче, не уплаши никого от българските патриоти. Великото Народно Събрание избра една депутация, която натовари да отиде по Европейските Дворове и да моли да вземат под свое покровителство и поддържат малката и слабата България, срещу която Руссия е зинала като ламя да я глътне.

 

Тази постъпка на българските патриоти, обяви вече борбата между Рурсия и България. Ожесточението на Царя нямаше граница. За да покаже своята злоба и зли намерения още по-нагледно, той заповяда, щото всичките русски консули от България да се вдигнат и да се прекъснат всеки сношения. На Каулбарса беше казано да направи това някак по-демонстративно, с прокламация. И действително той се опита да пръска своите прокламации, като е вярвал, по всяка вероятност, че ще може да повдигне и населението против правителството. Но българските власти знаяха по-рано това негово намерение и прибраха всичките му прокламации, които той се опитваше да распространява.

 

Така се свърши миссията на Каулбарса. До тук бяха и официалните ни сношения с Руссия.

 

От този ден нататък борбата се захваща на нелегална почва, с чисто разбойнически средства от страна на Руссия. Тя заяви официално, че не признава нищо законно в България и че всичко, което българите вършат, в очите на Царя и неговата дипломация, щяло да се счита за узурпаторство над народа, за насилие и беззаконие. И понеже българите не послушали Царя и не вървяли по неговите „доброжелателски“ предначертания, то Руссия щяла да пази неутралност в българските работи, догдето самите българи дойдяли да съзнаят погрешката си и поискат вмешателството на Царя в техните работи. Това беше обаче, само официялната страна на въпросът, а в същност русските дипломати, чрез всевъзможни тайни конспирации, било с техни хора, било с подкупени българи, употребиха всички усилия да предизвикат бунт в страната ни.

 

В туй време, когато нашата депутация от Великото Нар. Събрание обикаляше Дворовете, русските дипломати дадоха на Хитрово в Букурещ неограничено право, да расходва от пустнатите нему сумми, за да създаде бунт в войската. Груев и Бендерев и всички други емигранти, бивши офицери в нашата войска, бяха под негово

 

 

XXXI

 

расположение. Хитрово даваше суммите, а те водеха преговори, преписваха се и разписваха с разни гарнизонни началници. Благодарение на съществувавшия от по-рано раздор между някой от офицерите и завистта и инатът у други, - имаше офицери в няколко гарнизона, които се бяха поддали на подкупите и измамата. Всеобщия бунт според уловените тогава преписки, се е готвял и е бил определен за Май месец; и ако правителството не беше открило съвсем случайно работата, може би, България щеше да испита и туй нещастие. Какъв щеше да бъде резултата, то е друг въпрос, но бунта щеше да бъде много по-грозен и в по-големи размери, отколкото беше в Силистра, Русее, Сливен и пр. Заговора, като казахме се откри съвсем случайно. Правителството беше назначило г. Н. Обретенова за Силистренски окр. управител в първите числа на месец Февруарий и бе му обърнало вниманието да следи действията на капитана Кръстева, защото за него се имаха сведения, че е в сношение с емигрантите. Три-четири дена нещо след отиването г. Обретенов хвана един турчин, който преминувал границата между Румъния и България по сухо. Той се усъмнил в него, претърсва го и намерва писма от Бендерева, Р. Димитриева и други до Кръстева. Този турчин е служил за техен куриер. Обретенов веднага отива на апарата, протелеграфирва съдържанието на писмата до правителството. Обаче, току-що той излиза от телеграфната станция и Кръстев дохожда с една рота войници и завзема телеграфа. Но в София вече знаеха всичко. Като е бил уверен, че непременно ще го последва някое наказание, Кръстев размислил за по-добре да се провъзгласи против правителството, и действително заранта той събира войските и прогласява ново царство. Във всичките тия бунтове, гражданите не само в Силистра, но и на другите места, не взеха участие. Бунтовете бяха дело чисто на военните.

 

Щом се получи известието, че Кръстев се прогласил за мятежник, правителството даде заповед, щото част от Руссенските войски, под командата на капитана Драндаревски, и част от Варненските, под командата на капитана Паничерски, - да отидат и завземат Силистра. Нападающите войски бяха под общата команда на Капитана Драндаревски. Но току-що войските тръгнаха от Русее, и майор Узунов, който тоже бил в заговора, вдига втор бунт в Русее със сапйорите. В този бунт участвува и русския офицерин Больман,

 

 

XXXII

 

който стоеше в разположението на Хитрово в Букурещ. Положението се усложни от всяка страна. Правителството, като видя, че работата може да вземе сериозен характер и че бунтовете може да се разпространят и по другите гарнизони, заповяда на войските от Търново, а други от Свищов, да нападнат Русее. Майор Р. Петров, сега полковник, беше назначен за главнокомандующ на отдела с право да повтвърдява смъртни присъди. Благодарение на обстоятелството, че пехотния полк, под командата на капитан Вълков, не се предаде на мятежниците, и благодарение на това, че самото население в Русее възстана с оръжие против мятежниците, - бунтът се потуши още същия ден и виновниците бяха наказани найстрого, - застреляни. В Силистра, войниците, като виждат, че командира им Кръстев, ги е излъгал, дават един залп върху му, когато той отишъл да се прощава и да бяга в Влашко, и го убиват на мястото. Същия ден отряда на Драндаревски влезе в града.

 

По този начин опитването на русските дипломати да вдигнат бунт в страната чрез войската, - пак не сполучи, а спомогна само да убеди целия свят, че бунтовете са дело на русската дипломация. Строгото наказание на виновните показа твърдостта на правителството да следва делото, и послужи за пример на всички предатели.

 

До това събитие, в Европа всички мълчаха и чакаха да видят следствията. Когато обаче видяха, че правителството и народа се борят сериозно с бунтовниците и че в бунтовете вземат участие русските дипломати, - почнаха да си издигат гласът и дипломатите и вестниците и да искат от Европа да защити беззащитните българи, които Руссия иска да погълне. Първия симпатичен глас когото ний бяхме чули за България и започнатото дело, в растояние почти на 5-6 месеца, беше гласът на покойния Унгарски министърпредседател г. Тисса. В отговор на запитването на един депутат, той осъди в камарата поведението на русските дипломати публично, от министерската трибуна и исказа най-големи симпатии и похвали към българите. След него говори, тоже в камарата, и граф Калноки. В Цариград захванаха тъй също да гледат с уважение на българските патриоти. От всякъде почти общественото мнение се обърна в наша полза. Русските дипломати бяха изобличени и Хитрово беше повикан в Петербург, да го мъмрят за несполуката. -

 

 

XXXIII

 

Ромънското правителство взе мерки тогава, и изпрати всички емигранти вън от Ромъния.

 

Подир туй фияско работите временно утихнаха. Строгите мерки на правителството произведоха своя ефект и вън и вътре в страната. Продажните елементи се свиха временно.

 

През лятото, месец Юний 1886 г., регентството свика пак Великото Нар. Събрание и предложи кандидатурата на нине царствующия княз Фердинанд. Избора беше единодушен, без разлика на партии. Първоначално мнозина не вярваха, че княза ще приеме да дойде в една страна, която по онова време приличаше на вулкан; но когато князът отговори благоприятно и когато прие депутацията на Народното Събрание, всички се убедиха, че избранника без друго ще дойде да завземе вакантния престол. И действително не се мина дълго време княза дойде в България, положи установената клетва в Търново и пое управлението.

 

Русските дипломати бяха гръмнати от този резултат. Най-напред те обявиха княза за незаконно избран; след туй захванаха да водят интриги и заплашвания в Цариград, за да накарат и Турция да ги последва. Европейските Дворове от вежливост и висши политически съображения, види се, прекъснаха и те официалните си сношения с българското правителство, които до тогава съществуваха. Но всичко туй не помогна нищо на Руссия. Нито княза, нито правителството му се оплашиха от тия постъпки.

 

Русските посолства в Цариград и Букурещ се завзеха тогава сериозно за създаването на нови бъркотии в България, за да покажат с това пред Европа, че и народа негодува, за гдето княза дошел в страната без съгласието на Руссия. В Цариград Посолството приготви експедицията на Набокова, която беше разбита по Бургазските крайбрежия, а в Букурещ, посредством отставния русски офицер Порфирий Колобков, заведоха преговори с майор Паница за испъждането на княза от България. Преговорите биле захванати още през Октомврий 1887 год. Документите по този въпрос се захващат от страница 186 на нагоре. Пред.вид на това обаче, че Паница е искал много нещо, че условията му биле малко тежки за Руссия, и от друга страна, види се, като не са му вярвали много, - русските дипломати предпочели експедицията на Набокова. В едно писмо от началника на Азиятския Департамент до Хитрово в Букурещ

 

 

XXXIV

 

(стр. 193) се казва следующето: „Като предпочита експедицията на Набокова пред всяки съглашения с българските офицери, Императорското министерство праща в Цариград първия секретар, при вверената вам Императорска Миссия, за да сключи окончателните условия с капитана Набокова, както и за редът по който ще се управляват завзетите от него местности в България, до пристигването на подкрепления от Одесса. При това, разрешено е на коллежския съветник Вилямова, да даде на капитана Набокова парични средства за издържането на хората, които той е събрал за казаната експедиция“.

 

Както се вижда от горнето, нашите „освободители“ се грижили сериозно да ни освободят съвсем от България. Не само че приготовлявали разбойнически чети, но още готвели и подкрепления из Одесса от редовните войски! Помним много добре, с каква ярост отговаряха русските официозни вестници, когато Набоковата чета беше разбита и когато, на основание на намерените у него писма, ний бяхме казали във в. „Свобода“, че Набоков е изпратен от русските дипломати да вдига бунт в България. Не само русейте, но и нашите опозиционни тогава вестници „Търновска Конституция“ и „Народни Права“ излязоха защитници на русската дипломация, като ни обвиниха, че сме искали с подобни инсинуации да покриваме „негодованието на народа към правителството“. Русските официози, които протестирваха, отричаха всяко вмешателство на дипломацията, или кое и да е официялно лице, в подобни бунтове и заговори. Руссия, казваха те, е престанала да се интересува вече с съдбата на България; тя ще държи неутрално поведение и оставя българите да се пражат в собственото си масло. Тия заявления на русските дипломати послужиха даже за оръжие на опозициите да нападнат правителството, че станало причина да се лиши България от покровителството на Царя, че нарочно измислювало русско вмешателство и пр., за да се държало на власт с сила. Нямахме тогава тия документи и принудени бяхме да дирим други средства за защита. Нека четат сега и видят и те, и целия свят, че всичко, каквото сме говорили за русската дипломация, е било съвършенно право; че не народа, не опозицията по своя инициатива и влияние е правяла бунтовете, а русската дипломация с своите рубли е създавала всичко...

 

 

XXXV

 

Подир несполуката на Набоковата експедиция русската дипломация се обърна пак към Паница. Под предлог уж, че ще доставят оръжие за войската от русските „оружейни заводи“, в София дохождаха тогава разни Колобковци и „купеца“ Новиков, да сключват условията с майор Паница за испъждането на княза. Документите по този заговор са толкова ясни, щото не искат никакви разяснения. Преговорите са вървели бърже. Но в туй време русския посланник в Берлин граф Шувалов съобщил, че Император Вилхелм II има намерение да посети русския Цар. От Петербург заповядват тогава на Хитрово да прекрати временно преговорите с Паница, и да отиде при посещението в Петербург, гдето може да се уреди въпроса за България по взаимно съгласие на двамата монарси. Работата била преостановена за малко време.

 

През периодът от 9 Авг.1886 г. нататък, и нашата Екзархия в Цариград играеше тоже една недостолепна роль. При постоянните подбуждание на Нелидова тя беше станала сборише на всичките емигранти. Предателите, които бягаха из България, за да не попаднат под строгите наказания на закона, намерваха прибежище и прехрана при главата на църквата. Екзарха беше повече русски агент отколкото духовен пастир. Св. Синод в София, като гледаше поведението на началника на църквата, и той се зарази с политика. Повечето по чужди подбуждания и влияния на разни партизани, отколкото по собствена инициатива, един ден Св. Синод си позволи да разсъждава за чисто политически въпроси и повдига питане, че князът стоял незаконно на престола, понеже не бил православен, за туй той, Синода, решава да не се споменува името на княза в църквата. Правителството, като видя, че някои от владиците, членове на синодът, се занимават с работи, които не са от тяхна компетентност, предупреди ги да напустнат туй поведение и да се грижат за чисто духовните работи и нуждите на църквата. Политиканствующите митрополити почнаха да правят още по-вече на инат. Правителството се принуди тогава да ги испрати под конвой по местата им, и по този начин да даде на русските дипломати да разберат, че владиците не всякога могат да бъдат добри проводници на тяхната политика. Това събитие даде още едно оръжие на русските дипломати да вдигат аларма против нашите власти и да комбинират нови средства и заговори.

 

 

XXXVI

 

Не искаме да кажем тук нищо още за сегашното поведение на святата Екзархия по последните повдигнати въпроси за изменението на някои членове от Конституцията. Достатъчно е да се знае, че и в този случаи Екзархията е надута от Нелидова.

 

Д. Цанков беше слязъл през лятото на 1889 г. в Букурещ със зетя си Люцканова. Се в същото време забелязвахме, че П. Станчев снове между София - Белград - Букурещ. Сега се вижда, че тук Цанков е водил преговори за испъждането на княза. Нашите власти бяха се по-распустнали малко и неподозираха организирванието на комплот от Паница. Въобще на Паница се гледаше като на човек панта, подир когото мъчно можаха да тръгнат хора с колко годе ум. Русската дипломация, като видяла, че не е могла да свърши нищо, когато Германския император е бил в Петербург, подновила преговорите си с Паница, но този път посредством Д. Цанков. На стр. 208 се намерва едно писмо от Хитрово, Букурещкия русски посланник, до Началника на Азиятския Департамент от 14 Юний 1889 под № 198, в което се казва, че Д. Цанков и П. Станчев се явили при него, Хитрово, и му поднесли едно писменно съглашение между партиите в България по въпроса за свалянето на княза от престола и за съставянието на ново правителство начело с един императорски коммиссар. При това, те му предали още и едно „подлинно заявление“ от „Военно-революционния комитет“ в София на чело на който стоял Майор Паница и в който земал участие и Военния Комендант Подполковник Кисов, и молили по-скоро да се определи лицето, което ще бъде Императорски Коммиссар. Най-после искали и парична помощ за поддържанието на някои лица. Хитрово указва още в Азиятския департамент от къде може да се заемат пари за тази цел и прибавя, че той дал на П. Станчев 10.000 лева под расписка, която и препраща. На 22 Юний Азиятския департамент пише на Хитрово да приведе в Белградската миссия една сума от 50,000 лева в расположение на Д. Цанкова, за да дава пособия на лицата, които са изявили съгласие да вземат участие в испъждането на княза. Обаче, на 17 Септемврий, с шифрована телеграмма Хитрово съобщава в Азиятския Департамент, че по неговите сведения от София, макар и да е имало съглашение между политическите партии, съставянето на новото правителство

 

 

XXXVII

 

немогло да стане още, защото Паница не бил съгласен да влезе и Каравелов в правителството.

 

На 20 Септемврий 1889 год. с писмо под № 479, Хитрово съобщава на Азиятския Департамент, че Паница заявил пак готовност да води преговори за свалянето на княза и този път правял вече отстъпки от предишните си условия. Види се, че Паница и Цанков, ако и да са работили за една и съща идея, и ако и да са се знаяли, трябва да са имали недоверие един към други и са водили и по отделно преговори. Но така или иначе, понеже в София не се подсещаше нищо за този заговор, русското правителство е считало работата за много сигурна, до толкова сигурна, щото предписва свалянето на княза да не станяло по същия легален начин, както с Батенберга, а трябва да се предадял на народния съд и да бъде наказан строго като узурпатор (стр. 220). В това писмо се казва още на Хитрово, че ходатайството на Военния Комитет за назначението на императорски коммиссар в България, ще се удовлетвори само тогава, когато се издаде присъдата против Кобурга. Тия заповеди са биле съобщени на Паница и той е отговорил на Хитрово, че за да стане по-тържествен народния съд, трябва да се отложал въпроса за няколко недели, догде се затвори Нар. Събрание, което тогава заседаваше в София (стр. 221). По-после подир затварянето на Нар. Събрание, на 17 Декемврий 1889 г. под № 610, русския посланик от Букурещ съобщава в Азиятския Департамент (стр. 224), че Колобков му предал решението на Софийския Военно Революционен Комитет, което се състояло в това: 1) Княза и министрите му немедленно да се премахнат от властта; 2) Сегашните министри, като съучастници в престъпленията с княза, да се накажат строго; 3) Княза, като главен виновник на всичките нещастия за страната, които са я сполетели от неговото завземание властта, да се накаже с смърт; за която цел да се предаде на народния съд, назначен от Военния Комитет; 4) имуществата на всичките виновници, да се конфискуват за в полза на българската хазна; 5) да помоли русското импер. правителство, по-скоро да назначи един императорски коммиссар, за съставяне на временно правителство, свикване Велико Народно Събрание и избирание княз за престола; и 6) да се моли царя да назначи за императорски коммиссар генерала Домонтовича, като лице, което вземало участие във войната

 

 

XXXVIII

 

за Освобождението на България и при изработването на Конституцията. - Но русското правителство се побояло да назначи императорски коммиссар и отговорило на Хитрово, че въобще импер. правителство не намирвало, по много причини, за полезно да се назначава коммиссар, догдето княза още стои в София. Паница е разбирал обаче, че без подобен коммиссар, - с званието на когото той е искал да сплаши българите, - неговото нечисто предприятие не ще има никакъв успех. За туй, той повторил настоятелно своята молба за по-скорото назначение на коммиссар. Уверенията му са биле тъй настоятелни, като че всичките войски са в неговите ръце и че княза стои в София по неговата милост и търпение. Този път той обърнал вниманието на руските държавници, че неуспехът на революцията от 9 Август 1886 г. се дължи главно на несвоевременното испращане на коммиссаря княза Долгоруков в София. Вижда се, че това повторно ходатайство е променило взглядовете в Петербургските кръгове. На 19 Януарий, денът, когато се арестува Паница, Хитрово получава едно писмо от Петербург, в което му се казва, че царя склонил да се назначи за императорски коммиссар в България Генерал Домонтович. Генерала щял да дойде къде 30 Януарий в Белград. От там той щял да извести военния комитет, от кои лица ще се състави временното правителство. Паница щял да бъде уведомен за това дохождание или през русската тайна полиция, или през сръбския консул.

 

Обаче, когато русските дипломати очаквали приятната за тях новост, че княза е свален и Домонтович управлява, - на 21 Януарий, ромънския Министър на Външните дела съобщил на Хитрово, че Паница е затворен. Хитрово явява това в Азиятския Департамент. Домонтович в туй време е бил на път през Полша за Белград и бил спрян телеграфически.

 

Ако правителството не беше введено в заблуждение от подполковника Кисова, който беше комендант и съучастник в комплота, и който най-напред скри, а след туй предаде въпроса, като чисто „пиянска работа“, - и ако беше арестован Паница още на другия ден подир 11 Януар., когато той ходил у Д-р Миркова, а след туй и у Кисова, да му иска войската, за да въстане против княза, - вярваме, че много то писмата щяха да се уловят и делото щеше да се открие с по-големи подробности. Но правителството се излъга, че

 

 

XXXIX

 

продължи работата чак до 19 Януар. и вечерта го арестува. До тогава обаче, Паница, има възможност да преговори с другарите си и да скрие много работи. Всичко туй, което четем сега в документите, се разказваше и тогава, при гледането на делото, но в много тъмна форма. Благодарение на отсъствието на ясни документи, делото излезе из съдът с твърде слаби наказания, а някои, като П. Кисимов, Д. Ризов, Яблански и пр. бяха освободени. В Кисимова се хванаха писма от Цанкова, и едно спогодително за испъждането на княза, писано от Люцканова и подписано от Д. Цанкова, което му е било пратено, види се, за да спогажда разните партизани, но при все туй съдът го оправда! Благодарение на обстоятелството, че правителството беше по-предвидливо, инак и Паница и съучастниците му щяха да се разхождат и днес из София. Правителството не взе в внимание ходатайството на съдът, да се не наказва Паница със смърт, и го наказа; а тия които бяха освободени, натири ги вън от държавата. Опозицията завика и зарева тогава, но попослешните събития дойдоха да покажат, че правителството е имало пълно право да гледа по-друго яче на работата. Не се мина месец, сам Ризов с една брошура от Белград дойде да признае, че и той е бил в комплота, че работата била много по-обширна и че правителството нищо не е открило от самия заговор. При всичките тия самопризнания, опозицията, възползувана от това, че Паница можа да скрие краищата на своя заговор, се мъчеше да доказва, че Паницовата работа била „пиянска работа“, че Стамболов нарочно ѝ давал голямо значение, за да управлявал с террор. Русските дипломати пък се кълняха и веряха през печата, че участието на Руссия уж в Паницовото дело било измислица на „Стамболовщината“, че русската дипломация нямала нужда нито от заговори, нито от България и пр. и пр.

 

Какво виждаме сега? Делото на Паница е било дело вършено с знанието, с парите и с предписанията на русската дипломация; то не е било тъй малозначюще и „пиянска работа ", както искаше да го представи опозицията тогава, както и русските вестници, а е бил сериозен заговор с последствия да убият княза и да предадат България в ръцете на русския цар. Ще ли има и сега русската дипломация нахалността да отрече, че тя не е била душата на Панииовия комплот? Ще ли има тя нахалността да отрича подир

 

 

XL

 

туй, че всички бъркотии в България, комплоти, бунтове, убийства, са нейно дело? - Твърде голямо е русското безобразие и нахалство, та съмняваме се, че и подир тия доказателства, тя ще се признае. Но за нас е безразлично. Достатъчно е за нас, щото светът да види и се увери, какво е вършила Руссия от какво сме се освободили, какви планове е кроила и какви са нейните цели.

 

Документите по Паницовия заговор представят най-нагледно, от какви идеи се въодушевяват спрямо отечеството и ония изроди - българи, които измениха на отечеството, продадоха се на русейте, които са земали участие в комплотите и днес се намерват емигранти в Руссия и се прехранват от царските подаяния, както и всички опонирающи против правителството на русска тема. До сега русейте ни се представляваха всякога като доброжелатели и на всяко обвинение отговаряха, че те се грижели за България, а пък княза и правителството му я продавали на немците, опропастявали я. Цанковистите от своя страна не намират думи, за да искажат „благодушието“ на царя и това до колко той милеял и плачал всеки ден за доброто на България; но че ний не сме разбирали тази добрина и царското „благодушие“ и всеки ден сме сипяли хули против царя. Обаче, подир откритието на тия документи, те трябва да се червят и да преглъщат всичко, което ще се говори вече за русските дипломати и царя им. Не ний сме биле хулителите, а те са биле хора без всяко национално чувство, без срам, хора, които съзнателно са продавали страната на русейте. Ако у тях има капка ум и съвест, те трябва да се червят от светът за поведението, което са държали.

 

С Паница заедно беше осъден и другаря му, оставния русски офицер Колобков. Русската дипломация се залови още от първия ден да го освобождава; а най-много я заинтересувало обстоятелството: да ли са уловени някои документи, които да оличават русското правителство, че е земало участие, и да ли се е узнало, че Домонтович е бил назначен за императорски русски коммиссар в България. След като е добила отговор, че никакви особенни писма не са уловени, - тя от ново се расхрабрява, и вестниците ѝ от ново започнаха да измислюват хули и клевети против нашето правителство.

 

 

XLI

 

Ако се припомнюват читателите, не след дълго време подир, туй русските дипломати бяха дали една нота чрез германското консулство, в която обвиняваха нашето правителство, че държало на служба мнозина техни русски, „виходимци“, и искаше испъждането им. Причината, да се подаде тази нота, беше чисто и просто, да се направи една шашарма, да се отвлече вниманието на обществото от да разисква по Паницовото дело, за да не би в туй разискване да се открие нещо за Руссия, а още и туй, - да не би някой от тия „виходимци“, които, както се доказа тогава по-вечето са биле русски шпиони, - да е знаял нещо и да открие на властите.

 

Но с това русската дипломация не е искала да тури край на своите опити за бунтове; напротив, тя е искала с изваждането на своите хора, да има очи при бъдещите си действия и комплоти, да казва, че тя няма вече хора в България, следователно, всичко, каквото ще става за в бъдеще, е дело на самите българи. Тя не е била турнала край на своите дела, а се е готвила да захване друг ред на действие, с други средства и по друга метода. От документите виждаме, че русската дипломация изпраща някой си поручик Милевски да следи нихилистите, които прибягвали в България, и в същото време, да устроява и конспирации против някои лица и особено против княза (стр. 233). Този господин Милевски щял още да предаде в Цариградското посолство някакви си новоизработени в Париж бомби от „пиротехника Феодоров“ (стр. 234). Но този път тия русски агенти, които щяли да ходят в България, и очевидно, да хвърлят бомбите, биле снабдени с француски паспорти. Това станало с единственна цел за да се избегне трудното покровителство на германските консули над русските поданици, защото този път се готвяло действие сериозно, - с бомби. В едно писмо се говори (стр. 235), че Паницовото дело доказвало, какво Българите въобще не биле способни към активни действия и поради туй с тях в бъдеще немогло да се очаква никакъв благоприятен резултат от употреблението на бомбите. За туй са биле пратени русски тайни полицейски агенти, които щели да вършат работата и за тази цел, френското правителство дало няколко паспорти, с които свободно да пътували „конспиративните тайни агенти“. Вижда се работата, някои от нашите емигранти ще да са предлагали тъй също услугите си да действуват с бомби. Но вторий път е било съобщено в

 

 

XLII

 

Букурещкото посолство от страна на шефът на русската тайна полиция в Париж, Ростовски, - да не се доверява на българите бомби, а да се действува с русските полицейски агенти и по свое усмотрение (стр. 236). Измежду тия агенти, които щели да следят русските нихилисти и да „конспирират“ против княза, бил и Хараламби Владигеров, едно време Драгоман при нашето в Букурещ агенство. Този господин е стоял под прямото ведомство на шефът на русската тайна полиция в Париж. Месец преди убийството на Белчева, той се беше домъкнал в София, а след убийството беше затворен, когато и се призна пред следователя, че е бил руски шпионин.

 

През Септемврий 1890 г. е бил пращан в Цариград и Белград през Букурещ, и известния емигрантин, бивши офицерин, Митителов, с цел да организира и изпрати в София лицата, които са изявили готовност „конспиративним образом“ (стр. 237) да отстранят от власт Стамболова и неговите привърженици...

 

Какво е станало по-нататък, не се вижда, защото документите тук се свършват вече. Но тия „конспиративним образом“ действия не са биле нищо друго, освен делото на Миларова и К. Попова и устройството комплоти за убийството на княза и Стамболова. Както се доказва пред съдът, и от дневника на Св. Миларова, това дело е тъй също едно от мно^очисленните русски средства за премахванието на княза от България. Ако не е могло да сполучи, то е станало по независящи от испълнителите му причини.

 

В книгата няма такива документи, които да ни осветлят: през кой канал и по кой начин русските дипломати са свързали своите сношения и са ръководили последния комплот за убийството на княза и Стамболова, вследствие на който падна убит бившия Министър на Финансите Белчев. Няма тъй също нищо и върху делото по убийството на бившия дипломатически агент в Цариград Д-р Вълкович. Причината е, че всичките тия документи, които печатаме, са измъквани по-рано от тези убийства. Ако обаче, до някога се расгьрсят канцеляриите на русските посолства в Цариград, Букурещ и Белград, без друго ще се намерят пак всички подробности. Ще чакаме времето да ни прати пак някой Якобсон.

 

Но кой е онзи, който, след като прочете всичките документи и разбере ясно пъкленните планове на Руссия против България - да

 

 

XLIII

 

не признае, че и тези грозни улични убийства на двамата български държавни мъже са дело на русските дипломати? Разглеждането на делата на виновниците в комплота както по убийството на Белчева, тъй и на Вълковича, - доказаха твърде нагледно участието на русските дипломати. Опитванието на Нелидова в Цариград да отнеме от ръцете на турската полиция Влад. Шишиманова, който бе забъркан в убийството на Вълковича, - е явно доказателство, че Цариградското русско посолство е приготовлявало последните две убийства. Към това заключение ни упътват и самите документи; от тях се вижда, че, след като не сполучили и с делото на Паница, в което те са имали голяма надежда, защото Паница беше хитър фокусник да лъже и представлява работите на стотях деведесет и девет повече отколкото са в действителност, тогас русската тайна полиция се е загрижила сама да поеме ръководението на „конспирациите“, за която цел, както споменахме, е бил пратен и някой си оставной поручик Милевски, с нарочно приготвени от Париж бомби. Тия „православно-християнски“ оръдия, биле отнесени в Цариградското русско посолство, от гдето и щели да се раздават на „конспираторите“. Припомняме тук на читателите, че в делото на „Св. Миларова, Попова и пр. имаше показания, какво Миларов предлагал, на някои лица, да скрият или да му намерят място, гдето може да скрие бомби, динамит и пр., които неща той щял да пренесе от Едрене. Съпоставено това с документите, твърде ясно става, че в тия две убийства - Белчев и Вълкович, - главна роль е играла пак русската дипломация, както в намирванието на хора убийци, тъй и в скъпото плащание и скривание отпосле в Руссия на ония от тях, които успяха да избягат.

 

Ний свършихме до тук с документите.

 

Да продължаваме повече върху тези въпроси, то значи да пишем цели томове с всичките им подробности. Това не беше нашата цел. Ний направихме бегли и твърде кратки бележки върху преминалите от освобождението ни събития, за да помогнем на читателя да разбере по-ясно значението на тия документи. Много подробности, които инак биха имали голямо значение, ний ги опустнахме, защото те би ни завлекли в дълги разкази, а пък и без туй ний доста на дълго се простряхме. Нашата цел беше да укажем на по-едрите факти, които разобличават русската дипломация

 

 

XLIV

 

и без всяки документи, в това, че тя при все туй, има тепегьозлюка да се отрича от работи, които и на децата е известно, че са дело на русското правителство.

 

Като туряме точка на по-нататъшното разглеждане на събитията, връщаме се към поставяния в началото въпрос и казваме:

 

Ако преди освобождението нямахме никакви факти за да подозираме Руссия, че предприема една война не с цел да освобождава, а да прокарва своите отдавна предначертани планове за завладяванието на Балканския полуостров; ако тогава не можеше да се намери и да се одързости никой българин, който да обвини Русия в лоши намерения спрямо България; ако всеобщото омайване в първата година на освобождението заслепи всички ни да не подозираме и да не виждаме в Руссия и в нейните действия в България нищо друго, освен желание да закрепи и усили една свободна България, - то сега, подир един четиринадесет годишен живот; подир цяла верига от груби факти и действия на Руссия; подир толкова явните вмешателства в нашите работи с очевидна цел да ни тури под владението си; подир толкова комплоти, бунтове, разбойничества, убийства и пр., гдето на всяка стъпка в тях се съглежда немилостивата ръка на Руссия; подир толкова жертви, дадени се за нейните коварства; подир толкова борби и явни спънки, подир толкова явните заявления, че тя няма да остави България и нейния княз на мира, догдето не си прокара плановете, подир узнаванието на тия планове, и съзнаванието на тяхната гибелност за България; най-после, подир напечатванието на тази грамада от документи, измъкнати из архивите на русските консулства, - ще ли се намери българин, с чиста съвест и български патриотизм, който да не признае, че Руссия ни е освобождавала с цел да ни присвоява и присъединява към своята Империя; че тя е най-силния и най-опасния враг за нашето бъдеще величие, спокойствие и щастие; че тя е, която създава комплоти, бунтове и убийства с свои средства, за да разруши всичко и да направи България нещастна, за да може след туй да се въсползува и тури ръка върху нас; че тя е, която рови и създава всеки ден един от други по-хайдушки планове, за да може да ни стъпчи: - ще ли се намери, казваме, подир туй, което сега е известно след четиринадесет годишен свободен живот, - такъв българин, който да не се погнусява от действията на

 

 

XLV

 

русската дипломация, който да върви подиря ѝ, да работи с нея заедно и да счита, че направлението, което днешното правителство е създало, не е патриотическо? Кой е онзи, който със спокойна съвест би могъл сега да вярва на русските дипломати, че те работят за доброто на България? Кой честен българин ще има куражът да мисли, че Руссия е правяла всичките тия безобразия, изложени в документите, с цел да ни направи силни и велики?

 

Казваме и прибавяме:

 

Както преди освобождението и през време на самото освобождение не можеше да се намери българин със спокойна съвест да мисли, че Руссия воюва с цел да ни присвоява отпосле и да създава своя Задунайска областъ, - тъй и сега, след тия документи, не вярваме, че би се намерил такъв развален българин, който да не признава, че Руссия е държавата, която се стреми да ни завладее, че тя е която с своето неприятелство, спира нашето развитие, закрепвание, напредвание и пр.

 

Приятели на русската политика и нейни поддържатели, после всичко това, могат да бъдат само предателите, зацапаните в разните комплоти, бунтове и убийства, хранениците на Руссия, за които вратата на България са затворени отдавна. Но истинските българи не могат да бъдат приятели на Руссия, нито пък съчувствуюгци на нейната коварна политика.

 

Време е да признаят всички, че пътът, когото днешното правителство е заловило и направлението, което то е дало на политиката, е единственния, спасителния и правия път, който може да запази за отечеството ни приятелството и подцържката на Великите Сили, и който за винаги ще тури преграда на всяко русско влияние в България. На истинските синове на отечеството лежи трудната длъжност не да подкопават и ослабват това направление, а да го подкрепят и усилят до такава степен, щото при каквито и да било обстоятелства, то да остане неизменно за винаги. Стрелите на неприятеля, както видяхме досега от документите са отправени към младия наш Господар и неговия пръв съветник, които направляват политиката. Като е тъй, наша длъжност е, да ги окръжим, да ги усилим и закрепим и да улесним всички ония пътища, които водят към създаванието на една благородна и трайна династия. Това е средството, което ще пресече

 

 

XLVI

 

за винаги и без туй огасналото вече влияние на Руссия в България.

 

Партизанските страсти и неудовлетворените честолюбив, трябва да остават на заден план пред бъдещето на отечеството. Екзархийските интриги и анатеми, пущани тъй изобилно напоследне, и които са плод пак на русските дипломати, - трябва да се повръщат на „светиня му“, за да ги предава на ония, от които ги е взел.

 

Прочитанието на тия документи трябва да убеди всеки българин, че е длъжност на ръководящите българския народ елементи, да направят всичко, което ще способствува за отстранението на Русия още по-далеч и за винаги от нас и да се пресекат ръцете на развалените елементи било в страната, било вън - да посягат към предателство. Направлението трябва да бъде такова, щото, както преди освобождението беше ни срам или страх да говорим против Руссия, - тъй и сега, подир узнаването на русските, всеки, който иска да върви с Руссия и да се нарича руссофил, - да се срамува, страхува и черви от себе си, че е такъв. Сега и моментът и времето са най-сгодни, за да се създаде туй направление в всичките отрасли на управлението в страната, в обществения живот, в училищата и пр.

 

София, Януарий 1893 година.

 

Д. Петков

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]