Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

7. ПЪРВИ СТѪПКИ НА РЕФОРМАТОРИТѢ (ЦИВИЛНИТѢ АГЕНТИ ВЪ МАКЕДОНИЯ). ЦИВИЛНИТѢ АГЕНТИ НА РАБОТА

Дветѣ „най-прѣко заинтересовани велики сили” се постараха да избератъ цивилнитѣ агенти и аташиранитѣ къмъ тѣхъ чиновници измежду най-подготвенитѣ лица на своя консулски персоналъ. И австрийскиятъ цивиленъ агентъ Хайнрихъ Мюлеръ — Рогой и рускиятъ Демерикъ сѫ отлично запознати съ турскитѣ работи, изобщо, и съ македонския въпросъ, въ частность. Мюлеръ е служилъ нѣкога изъ австрийскитѣ консулства въ Европейска Турция, изпълнявалъ е после повѣрителни мисии въ Босна, билъ е консулъ въ Одеса — работилъ е, следователно, и съ руситѣ, които сѫщо познава. Назначението му за цивиленъ агентъ го завари на поста началникъ на информационно бюро въ Балплацъ. За него Леонъ Ламушъ, французки офицеръ отъ македонската жандармерия и авторъ на нѣколко ценни трудове върху Турция и Македония, пише: „Фонъ Мюлеръ, като повечето отъ австрийскитѣ чиновници, бѣше добросъвѣстенъ и трудолюбивъ, много добре осведоменъ върху материята, съ която му предстоеше да се занимава” [1]. Българскиятъ търговски агентъ въ Солунъ, А. Шоповъ, пише, че Мюлеръ е „човѣкъ, безспорно, уменъ, владѣе много добре руски и сръбски, говори и турски, прави още отъ първия разговоръ силно

1. Colonel Lamouch – “Quinze ans d’histoire Balkanique”, Paris — 1926, стр. 40.

73

впечатление съ разсѫжденията и красноречието си”, добавя: „Не внушава, обаче, до такава степень довѣрие. Погледътъ и чертитѣ му показватъ, че има нѣщо лукаво, даже коварно въ вѫтрешностьта му” [1]. Пръвъ помощникъ на Мюлеръ е Алфредъ Рапопортъ. Бившъ вицеконсулъ въ Албания и въ Багдатъ, той владѣе повечето отъ говоримитѣ въ Европейска Турция езици — албански, турски, български, сръбски, запознатъ е и съ българската история и книжнина. „Той се вижда човѣкъ интелигентенъ, много трудолюбивъ, съ добра душа и ясни черти на лицето”, — казва А. Шоповъ [2].

Рускиятъ цивиленъ агентъ Демерикъ, бившъ вицеконсулъ въ Солунъ, Битоля и Нишъ и ген. консулъ въ Бейрутъ, е сѫщо добре запознатъ съ македонския въпросъ, разбира отъ мѣстнитѣ езици — сръбски и български, и говори турски. А. Шоповъ се отзовава най-възторжено за него: „Човѣкъ уменъ, съ голѣма опитность, олицетворение на руска доброта и прямодушие и искреность. Той не е способенъ да бѫде несправедливъ, не е способенъ да направи никому лошо. По хитрость и лукавство стоятъ по-горе отъ него, както Хилми паша, тъй и г. Мюлеръ” [3]. Рапопортъ сѫщо го характеризира като човѣкъ благосклоненъ, съ примирителенъ духъ и съ едно дълбоко чувство на справедливость и човѣчность, което не се спира предъ никоя народность и предъ никоя религия [4].

Помощникътъ на Демерикъ, А. Петряевъ, бившъ драгоманъ въ цариградското посолство и управляващъ вицеконсулството въ Призренъ, говори турски и сръбски, разбира български и минава за способенъ руски чиновникъ [5].

Все така подготвени за длъжностьта си сѫ и другитѣ чиновници на Мюлеръ и Демерикъ.

Двамата цивилни агенти, обаче, започватъ дейностьта си при най-неблагоприятни обстоятелства. Изпратени отъ правителствата си веднага следъ принципалното съгласие на султана, тѣ сѫ заставени да чакатъ въ Солунъ, кѫдето пристигатъ на 8 януарий, резултата на по-нататъшнитѣ цариградски преговори върху „подробноститѣ”, т. е. опредѣлянето на тѣхнитѣ функции и права. Налага имъ се, прочее, да поддържатъ най-добри отношения съ главния инспекторъ и, поне въ първо време, да бѫдатъ крайно въздържани и внимателни, ако не искатъ да влошатъ още повече положението си. За тѣхно щастие, главниятъ инспекторъ се показва

1. Докладъ № 218, 1 мартъ 1904 г.

2. А. Рапопортъ е замѣствалъ нѣколко пѫти цивилния агентъ. Отъ 1904 до 1909 г. бѣ консулъ и генераленъ консулъ въ Скопие. Споменитѣ си отъ Македония той издаде презъ 1927 г. въ книгата „Au pays des Martyrs” („Въ страната на мѫченицитѣ”), написана съ много топло чувство спрямо македонските българи.

3. Сѫщиятъ докладъ.

4. „Въ страната на мѫченицитѣ”, стр. 52.

5. А. Шоповъ въ сѫщия докладъ.

74

твърде предупредителенъ и коректенъ. Тѣ сѫ просто очаровани отъ работоспособностьта, добронамѣреностьта и реформаторската ревность на Хилми паша и го обсипватъ съ такива похвали, които пораждатъ недоумение и даватъ поводъ да се говори „навсѣкѫде въ европейскитѣ срѣди, че главниятъ инспекторъ е турилъ въ джоба си двамата свои помощници”, — както казва полковникъ Ламушъ [1].

И по-после, когато тѣхнитѣ права сѫ вече окончателно опредѣлени, тѣ — безвластни съветници на главния инспекторъ — чувствуватъ се напълно зависими отъ него и сѫ благодарни, че Хилми паша проявява готовность да сътрудничи, въ опредѣленитѣ рамки, съ своитѣ помощници: разглежда съвмѣстно съ тѣхъ стотицитѣ получавани писмени оплаквания, вслушва се въ предложенията имъ и дори съдействува да се удовлетворятъ нѣкои отъ исканията имъ. Така, напримѣръ, главниятъ инспекторъ се съгласи да бѫде уволненъ прѣспанския мюдюринъ, загдето е допустналъ оскверняването на българската църква въ с. Наколецъ отъ войници и да се отпустне известна сума за пресъзиждане на църквата. Мюлеръ и Демерикъ съзнаватъ, че конфликтитѣ съ главния инспекторъ биха могли не само да затруднятъ още повече цѣлата реформена акция, но да лишатъ и тѣхъ самитѣ отъ възможностьта да упражнятъ каквото и да било благотворно въздействие върху вървежа на работитѣ. Ето защо, тѣ сѫ доволни и благодарни, виждайки, че и самъ Хилми паша се старае да избѣгва недоразуменията съ помощницитѣ си. За забелязване е още, че цивилнитѣ агенти и тѣхнитѣ първи сътрудници запазиха презъ цѣлото време почитьта си къмъ Хилми паша и отличното си мнение за него, като искренъ и лояленъ изпълнитель на реформената програма. Рапопортъ е посветилъ въ книгата си цѣла една глава за защита и похвала на главния инспекторъ, като подчертава значението на неговото примирително отнасяне къмъ чуждестраннитѣ реформени органи: „Не може да има никакво съмнение, че ако Хюсеинъ Хилми паша не се намираше въ Македония, или ако бѣше замѣстенъ отъ кой да е другъ отомански чиновникъ, реформитѣ щѣха, вѫтре въ нѣколко месеца, да претърпятъ страшно крушение” [2]. Ние не бихме могли да оспоримъ неподражаемо ловката дипломация на Хилми паша, щомъ той съумява да бѫде еднакво харесванъ и отъ илдъзския си господарь [3], и отъ Високата порта, и отъ най-високитѣ надзорници на реформитѣ. Нека, обаче, оставимъ за по-нататъкъ установяването на прѣката отговорность на

1. „Петнадесеть години балканска история”, стр. 41.

2. „Въ страната на мѫченицитѣ”, стр. 27.

3. Една телеграма на Б. т. агенция отъ Цариградъ, съ дата 26 май 1903 г. гласи: „Гл. инспекторъ Хилми паша е награденъ съ голѣмия кордонъ на ордена Меджидие съ брилянти, ча неговитѣ значителни и предани заслуги”.

75

Хилми паша за многото излишна кръвь, пролѣта презъ реформената ера, благодарение на неговата българоядска политика.

Изпълнени съ най-добри намѣрения, цивилнитѣ агенти, съ стъпването си въ Солунъ, нагласяватъ своя бюрократиченъ механизъмъ и се залавятъ за работа. Тѣ си поставятъ за задача да внесатъ, чрезъ въздействие надъ главния инспекторъ, повече експедитивность и добросъвѣстность въ прилагането на реформенитѣ постановления, които иматъ прѣка връзка съ възстанието: амнистията, подпомагането на пострадалитѣ съ срѣдства за пресъзиждане на съборенитѣ кѫщи и съ заеми отъ Земедѣлската банка и пр. Занимава ги сѫщо осѫществяването на реформитѣ, предвидени въ февруарския и мюрцщегския проекти: настаняване въ християнскитѣ села кметове и пѫдари християни; създаване на отдѣленъ бюджетъ за тритѣ вилаета; реформиране на данъчната система (десетъка) и пр. Има между това и нововъзникнали въпроси, твърде важни за българското население и изискващи спешната намѣса на цивилнитѣ агенти. Такива сѫ въпроситѣ за исканата отъ българскитѣ учители гаранция и за появилитѣ се гръцко-български спорове за църкви.

Въпрѣки отзивчивостьта на главния инспекторъ къмъ всички начинания на неговитѣ съветници, получаванитѣ практически резултати, дори по ония въпроси, които не сѫ свързани съ изразходване на парични срѣдства и зависятъ изключително отъ добрата воля на турската власть, сѫ съвсемъ незадоволителни, да не кажемъ никакви. Цивилнитѣ агенти почватъ да съзнаватъ своето безсилие и въ душата си далечъ не сподѣлятъ оптимизма, съ който „Fremdenblatt” и други официални органи на дветѣ най-прѣко заинтересовани сили, въ унисонъ съ официознитѣ съобщения отъ Цариградъ, коментиратъ тѣхнитѣ първи постъпки. При повѣрителни разговори, тѣ даватъ безъ стѣснение изразъ на недоволството отъ безрезултатностьта на своитѣ усилия. Предавайки единъ такъвъ разговоръ съ австрийския цивиленъ агентъ, А. Шоповъ, между друго, пише [1]: „Той (Мюлеръ) изповѣдва, че заповѣдитѣ и разпорежданията на Хилми паша не се изпълняватъ или се измѣняватъ и омаловажаватъ до невѣроятность чрезъ други заповѣди и разпореждания, пращани прямо отъ Цариградъ. Той признава, че съ настоящата администрация, при настоящитѣ извратени чиновници, неплащани по три-четири месеца, купувани и продавани при всѣкой случай, е невъзможно да се управлява сериозно и съ добри резултати”.

Какво е въ действителность благоразположението на главния инспекторъ, когото цивилнитѣ агенти се смѣтатъ

1. Докладъ № 426, 20 май 1904 год.

76

нѣкакъ задължени да освобождаватъ отъ всѣка отговорность, това се вижда отъ ролята на Хилми паша по въпроса за така нареченитѣ гаранции на учителитѣ. Въпросътъ е повдигнатъ презъ месецъ януарий отъ самия Халми паша и се състои въ следното: Българскитѣ учители се задължаватъ да представятъ въ опредѣленъ срокъ, покрай другитѣ свидетелства за учителска правоспособность, и документъ, отъ който да се вижда, че за тѣхната благонадеждность и лоялность въ бѫдеще гарантиратъ лично и имотно видни граждани отъ мѣстната община. Екзархията се противопостави решително противъ тази мѣрка, насочена изключително противъ екзархийскитѣ учители. Въ такриритѣ си до Високата порта тя се позоваваше на постановленията на екзархийския органически уставъ, на даденитѣ ѝ привилегии и на установената практика по отношение на учителитѣ въ другитѣ религиозни общини. Въ единъ отъ такриритѣ си тя изложи срѣдствата, съ които правителството разполага, за да упражнява най-ефикасни надзори върху поведението на учителитѣ. Тя отиде още по-нататъкъ, като заяви, че ако Високата порта настоява на тази мѣрка, ще се даде на българскитѣ училищни власти заповѣдь да затворятъ училищата. Сѫщевременно Екзархията изпрати на всички учители окрѫжно, съ което имъ запрети да представятъ каквато и да било гаранция, като имъ съобщи още, че неподчинилитѣ се ще бѫдатъ веднага уволнявани. Предъ този отпоръ на Екзархията и при енергичното застѫпничество на българското правителство, Високата порта най-после отстѫпи. Спорътъ, обаче, продължи цѣлъ месецъ и мина презъ нѣколко фази, въ течение на които известна роля изиграха и цивилнитѣ агенти. Схванали, че мѣрката е несъвмѣстима съ целитѣ, преследвани отъ амнистията, и че е отъ естество да предизвика опасни раздразнения, Мюлеръ и Демерикъ се застѫпиха предъ главния инспекторъ най-напредъ за продължение на срока за представяне на личната гаранция, а сетне — за освобождение отъ гаранция, поне на некомпромитиранитѣ учители. Въпросътъ, както видѣхме, се разреши въ Цариградъ. Той, обаче, бѣ повдигнатъ отъ самия Хилми паша, който е и главниятъ виновникъ за всички последвали тревоги и разправии. Преговаряйки после съ цивилнитѣ агенти, главниятъ виновникъ проявилъ „примирителность” и „отстѫпчивость” — съгласилъ се да се продължи срокътъ на гаранцията и да се освободятъ отъ гаранция некомпромитиранитѣ учители. Възнаграждаването на такава примирителность съ похвали и благодарности не напомня ли яничарския данъкъ дишъ-хакѫ? [1]

1. Следъ гощаването имъ отъ раитѣ, яничаритѣ сѫ искали и да имъ се заплати, загдето сѫ похабили зѫбитѣ си — дишъ-хакѫ, т. е. „зѫбенъ данъкъ”.

77

Безъ съмнение, цивилнитѣ агенти горятъ отъ благороденъ купнежъ за по-бързи и по-осезателни постижения. Тѣ ценятъ времето си и се измѫчватъ отъ дългото протакане на преговоритѣ по жандармерийската реформа въ Цариградъ. И настояватъ за по-скорошното пристигане на европейскитѣ офицери, съ надежда, че дотъкмениятъ реформенъ механизъмъ ще може дa заработи по-успѣшно.

Има, обаче, и една индивидуална причина, която прѣчи на двамата цивилни агенти да изпълняватъ нормално службата си — тѣхното слабо здраве. Мюлеръ страда отъ хронически катаръ въ стомаха, а Демерикъ — отъ остъръ ревматизъмъ. „Когато презъ януарий 1904 год. цивилнитѣ агенти заеха постоветѣ си, разклатеното здраве на г. г. Демерикъ и Мюлеръ предизвика много критики не само между мѣстнитѣ християни, но и между другитѣ държави, — пише Рапопортъ. — Карикатурата на един софийски вестникъ [1], представляваща цивилнитѣ агенти като паралитици, циркулираше навсѣкѫде въ Солунъ. Казваше се, че дветѣ правителства сѫ направили грѣшка, като сѫ натоварили съ тази мисия двама чиновници, които не можеха лесно да се движатъ отъ мѣсто на мѣсто и които трѣбваше, поради деликатното тѣхно здраве, да бѫдатъ замѣствани отъ други, при обиколкитѣ, които имаше да се правятъ въ страната [2]. Демерикъ се замѣстваше отъ Гирсъ, руски генераленъ консулъ въ Солунъ и отъ Петряевъ, а Мюлеръ — отъ Рапопортъ, а следъ заминаването на последния — отъ поляка Юристовски”. (Презъ 1906 г. Мюлеръ почина).

Подложени на особенъ режимъ и заставени често да пазятъ стаята, цивилнитѣ агенти можаха едвамъ презъ лѣтото да посетятъ нѣкои отъ разоренитѣ околии на Битолския окрѫгъ. Нѣкѫде пѫтуваха заедно, а нѣкѫде — поотдѣлно. За пръвъ пѫть тѣ видѣха съ очитѣ си бедствията на възстаналото население и чуха непосрѣдствено отъ него оплакванията и въжделенията му. И бѣха покъртени отъ страданията му и учудени отъ високия му духъ и отъ преданостьта му къмъ Революционната организация.

„Силно впечатление имъ направило, — пише А. Тошевъ [3] — обстоятелството, че Комитетътъ всѫде представлявалъ голѣма сила. Петряевъ, секретарь на Гирса, не можеше да намѣри думи, за да изкаже своето удивление за свободата, съ която селянитѣ отъ Малесията му говорили противъ турскитѣ зулуми, въ присѫтствието на турскитѣ офицери и войници, които го съпровождали. Въ село Глобочица единъ осемдесеть и петгодишенъ свещеникъ съ гордость му раз-

1. Касае се за една карикатура на Ал. Божиновъ въ в. „Вечерна поща” — б. а.

2. „Въ страната на мѫченицитѣ”, стр. 51.

3. № 501, 23 юлий 1904.

78

правялъ, че и двамата му синѣве били въ планината. Въ друго едно село ги канѣли пъкъ да останатъ до 20 юлий, за да празднуватъ заедно съ тѣхъ годишнината отъ обявяването на ланското възстание.

Духътъ на населението билъ много бодъръ, мимо претърпѣнитѣ лани бедствия. Жилища, единь видъ колиби, имало построени кѫде 20, кѫде повече. Въ всѣко такова жилище живѣяли по 6 до 10 души”.

Сѫщитѣ почти сѫ впечатленията на цивилнитѣ агенти и отъ костурско: „Що се касае до духа на населението, цивилнитѣ агенти го намѣрили доста бодъръ, мимо владѣещата мизерия и още по-мизерната перспектива за презъ настѫпващата зима” [1].

Както вижда читательтъ, наблюденията и изводитѣ на официалнитѣ реформаторски органи, относно чувствата и нравствения куражъ на населението отъ разорената область, не се различаватъ отъ известнитѣ вече намъ преценки на Брайлсфордъ и на другитѣ европейци отъ чуждестраннитѣ помощни мисии.

Презъ своята обиколка изъ Битолския окрѫгъ цивилнитѣ агенти можаха да се осведомятъ и за отношението на мѣстнитѣ жители спрямо мюрцщегскитѣ реформи. Рапопортъ, участникъ въ обиколката, ни дава за това следното свидетелство:

„Мнозинството отъ македонското население, т. е. българитѣ, сънародницитѣ на ония, които на день Илиндень 1903 г. бѣха дигнали орѫжие, за да извоюватъ автономията, обещана отъ чл. 23 на Берлинския договоръ, отблъснаха мюрцщегската програма и взеха опозиционно държане спрямо реформитѣ. Международнитѣ организми можаха да забележатъ това наскоро следъ пристигането си. Населенията, които тѣ бѣха повикани да покровителствуватъ, не бѣха никакъ задоволени отъ естеството на закрилата, която имъ се даваше. И ако въ това можеше да има най-малкото съмнение, то биде разсѣяно презъ лѣтото на 1904 г., когато цивилнитѣ агенти, пѫтувайки изъ Битолския вилаетъ, получиха въ гр. Охридъ и въ околията хиляди идентични петиции, съ които се отправяше формаленъ протестъ противъ „гнилитѣ реформи” и се искаше автономно управление” [2].

1. Докладъ на А. Тошевъ, № 589, 14 августъ 1904 г.

2. „Въ страната на мѫченицитѣ”, стр. 28.

[Previous] [Next]
[Back to Index]