Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

5. РЕАКЦИЯ И БЛУЖДЕНИЯ

Презъ есеньта на 1903 година и презъ зимата въ София можеше да се проследи всичкото разнообразие на четнишкото облѣкло отъ онова време: пелерини, обикновени куртки, арнаутски потури, фустанели ... Хвърляха се особено въ очи нѣкои рошави войводи въ джепкени съ размахващи се рѣкави, червени пояси и сребърни кьостеци.

Най-напредъ отсамъ се прехвърлиха сѣрчани съ Яне Сандански начело. Не закъснѣха да ги последватъ върховисткитѣ отреди отъ Пирина и други отсамвардарски чети : Ив. Карасулията, Сава Михаиловъ, Аргиръ Манасиевъ [1] и др. Презъ ноемврий започнаха да прииждатъ и отвѫдвардарци. Последни се прибраха участницитѣ въ Илинденското възстание. Отъ охридчанитѣ, членоветѣ на рѫководното тѣло: Антонъ Кецкаровъ, Наумъ Анастасовъ (Цвѣтиновъ), Алекс. Г. Чакъровъ, Лука Групчевъ, Марко Павловъ, Лазаръ Димитровъ (илюстр. „Илиндень”, кн. 112, стр. 2), минаха, преоблѣчени като работници, цѣла северна Албания и се докопаха до Черна гора; Деянъ Димитровъ, Тасе Христовъ, Стоянъ Донски се озоваха съ момчетата си въ сръбска територия, кѫдетс ги обезоръжиха и препратиха презъ Нишъ за София; Смиле Войдановъ, следъ като прекоси въ 45 дни много райони, мина благополучно българската граница. Подобно на Войдана, до България се добра и Славко Арсовъ отъ ресенско. Спиро Олчевъ, Ангелъ Андреевъ и други отъ прѣспанско и ресенско се упътиха къмъ Гърция, кѫдето бѣха влачени по затвори, разследвани и държани на хлѣбъ и вода. Къмъ Гърция се отправиха и други нѣкои групи — Георги попъ Христовъ отъ леринско, Ив. Поповъ, Мих. Николовъ и др. отъ костурско. Следъ като минаха сѫщитѣ митарства, тѣ можаха да се добератъ до единъ параходъ, който ги свали въ Бургазъ [2].

1. Щаба на арм. — до Министерството на вън. Работи, № 4108, 11. XII. 1903 г.

На 25 ноемврий сѫ преминали пограничната линия 130 д. възстаници отъ възстанишкитѣ организации, и сѫ се предали доброволно на нашитѣ погранични власти на поста „Копривенъ”. На 30 ноемврий 20 души бѣжанци отъ гр. Мехомия сѫ се предали на поста „Илиина рѣка”.

2. Кириякъ Шкуртовъ — костенарийски войвода, казва : „Немислимо бѣше да се заминава за България, защото много войски бѣха надошли отъ Битолския випаетъ, а и Вардаръ бѣ многоводенъ, та не можеше да се преброди. Решихме да отстѫпимъ въ Гърция. Азъ, Стефанъ Атанасовъ, Василъ Терзиевъ и Аргиръ Дачовъ потеглихме за Гърция . . . Следъ много премеждия стигнахме въ Лариса. Тукъ, въ Тесалия, има много наши костурчани — мелничари и зидари, та между тѣхъ прекарвахме незабелязано. Къмъ началото на октомврий единъ ме обади на полицията. На петия день отъ задържането ми доведоха и Поповъ съ 5 другари и ги затвориха въ друга стая. Единъ день ме повикаха на разпитъ и ме попитаха, дали познавамъ Поповъ (Ив.). Казахъ, че сме другари. На другия день ме представиха на окрѫжния управитель и той ме разпита за целитѣ и задачитѣ на организацията. Обяснихъ му подробно, остана доволенъ и ми каза, ако желая, мога да се прибера въ една стая съ Поповъ. Това приехъ съ удоволствие. На другия день ме повика приставътъ и ми каза. че има нареждане да ни хранятъ; да си изберемъ единъ отъ другаритѣ да ни готви . . . Поповъ, като видѣ тая промяна въ отношенията, почна да се съмнява да не би да съмъ далъ нѣкои неизпълними обещания. Откѫде произлезе това благоволение, не можахме да узнаемъ. Една сутринь ни повика приставътъ и ни каза, че има заповѣдь Поповъ, заедно съ другаритѣ си, да замине презъ Пирея за България ... и ми предложиха, като бившъ гръцки учитель, да ме назначатъ пакъ учитель . . . Подиръ 20 дни пристигнаха въ Лариса другаритѣ ми Нумо Янакиевъ и Костанди Сливковъ, които бѣха заловени въ Трикала . . . Единъ день ни предложиха да се запишемъ въ гръцкия комитетъ. Отговорихме, че сме съгласни, но да работимъ за автономна Македония — противъ турската тирания . . . Къмъ края на декемврий получихме писмо отъ София отъ Поповъ — ако ни се удаде — да заминемъ обратно за Македония. Тъкмо това очаквахме. Азъ, Нумо, Костандо и Христо Четирски пазарихме кираджията влахъ Биджо, почакахме три дни вь Трикала. На 7. I. куриерътъ ни каза, че полицията тайно ни следи и ние веднага трѣбва да заминемъ. Потеглихме. Турскиятъ консулъ, увѣдоменъ отъ гръцката полиция, веднага телеграфира въ Турция да зематъ мѣрки. На границата ни усетиха и ни обстрелваха, но въ гората минахме незабелязано .... (илюстр. „Илиндень” 13, стр. 9).

56

Василъ Чекаларовъ, съ сестра си, Пандо Кляшевъ и Л. Киселинчевъ, преоблѣчени като каракачани, удариха къмъ западна Тесалия и стигнаха пристанището Арта, отгдето взеха парахода за Фиуме [1].

България бѣ спасителния брѣгъ, къмъ който, презъ планини и морета, се стремѣха всички, чието по-нататъшно стоене въ възстаналата и разорена область бѣ станало невъзможно.

Само пристигането на Борисъ Сарафовъ бѣ съпроводено съ шумъ [2]. Възстанишкитѣ действия бѣха разнесли далеко въ чужбина славата му и сега неговото завръщане бѣ оповестено отъ телеграфни агенции и чужди кореспонденти, като сензация на деня. Обстоятелството, че търсениятъ подъ дърво и камъкъ отъ турцитѣ възстанишки главатарь можа да прекоси съ двадесетина четници цѣла Македония и да се прибере здравъ и читавъ въ България, действуваше на въображенията. Брадясалъ, съ дълга коса, той и въ четнишка униформа изпъкваше съ хубавата си фигура и съ пламеннитѣ си очи. Съ любопитство и възторгъ се трупаха гражданитѣ предъ софийскитѣ витрини, кѫдето бѣха изложени фотографиитѣ на неговата чета. „Вечерна поща” и „Дневникъ” разказваха епизоди изъ неговата одисея. Чужди кореспонденти се надваряха за интервюта съ героя на Илинденското възстание. Борисъ бѣше въ стихията си.

Между прибранитѣ въ княжеството битолчани, имаше и видни рѫководители и войводи — Пандо Кляшевъ, Георги п. Христовъ, Деянъ Димитровъ, Смиле Войдановъ и други — които за пръвъ пѫть идваха въ България. Имаше сѫщо и многозаслужили стари четници, твърде популярни въ районитѣ си, но неизвестни тукъ. Изобщо, въ София бѣше си далъ по неволя среща единъ твърде пъстъръ свѣтъ отъ революционери: четници, неспособни за друга работа и бивши легални работници, взели участие въ възстанието; боеви прости войводи и интелигентни водители; скромни изпълни-

1. Гърцитѣ се ядосаха много на своята полиция, загдето изпустнала Чекаларова — набедения гъркоядецъ, около чието име бѣха създадени цѣли легенди въ Гърция. На всички, попаднали отвѫдъ гръцката граница възстаници, полицаитѣ задаваха въпроса: „Кѫде е Чекаларовъ?” „На парчета биха го направили — така го мразѣха”, — казва Ив. Поповъ въ своитѣ „Спомени” (стр. 60).

2. Гюешево, команд. на 2 погр. взводъ, пор. Кузмановъ, до Военното министерство.

„Тази вечерь запасниятъ поручикъ Борисъ Сарафовъ, заедно съ 65 възстаници. се завърна отъ битолско. като премина пограничната линия незабелязано и се отправи за гр. Кюстендилъ”.

57

тели на отечественъ дългъ и застрастени фракционери. Едни потърсиха веднага работа за хлѣба си, други легнаха на гърба на задграничното представителство, докато се запролѣти.

Възстанието, съ своитѣ непосрѣдствени последици, тежеше като кошмаръ надъ всички съзнания. Изпитанието, обаче, се изживяваше различно — споредъ индивидуалния характеръ и духовния миръ на отдѣлния деятель. Наредъ съ коравитѣ борци, които не загубиха душевното си равновесие, имаше и такива, които се подадоха на съмнения, разколебаха се въ вѣрата си и мълчаливо се оттеглиха отъ активна борба.

Нещастието сдуши още повече едномисленицитѣ и засили сѫществуващитѣ отъ по-рано различия и противоречия. Близкитѣ по идеи се търсѣха и имаха своитѣ свърталища по кафенета, бирарии и гостилници. Всѣкѫде се обсѫждаше създаденото положение, търсѣха се основнитѣ грѣшки и се чертаеха планове за будещата дейность. Както дипломатитѣ се бѣха загрижили за реформи въ управлението на вилаетитѣ, така и революционеритѣ лѣгаха и ставаха съ мисъльта за реформиране на организацията.

Азъ съмъ запазилъ твърде живъ споменъ за атмосферата, която владѣеше въ вѫтрешната стаичка на една софийска касапница, кѫдето по това време се събираха на обѣдъ лѣвичарски настроени революционери съ Яне Сандански и Хр. Чернопѣевъ начело. Менюто бѣ еднообразно: разни гювечи или печива, много вкусни и много люти, заливани съ пазарджишко вино, при необикновено голѣма консумация на хлѣбъ. Покрай редовнитѣ пансионери, тамъ попадаха и проходящи гости, обикновено новодошли въ столицата другари отъ крайграничната область, които разнообразяваха разговора съ най-прѣсни новини отъ робската страна. На тѣзи обѣди се разказваха все нови, интересни подробности около пленяването на мисъ Стонъ и други приключения въ вѫтрешностьта, или се зареждаха спомени за паднали скѫпи другари. Имаше, обаче, и една неизбѣжна тема, по която се говорѣше винаги съ ирониченъ или саркастиченъ тонъ — за върховизма. Съвмѣстното действие презъ есеньта въ Пирина не бѣше никакъ смекчило миналитѣ омрази, нито заличило идейнитѣ различия. Наопаки, въ тази срѣда сега бѣ още по-затвърдено убеждението, че върховизмътъ е, който докара Илинденското възстание и който трѣбва на всѣка цена да се изкорени, за да се предотвратятъ нови нещастия за народа и за организацията. Долавяха се и ноти на неприязънь и спрямо ония вѫтрешни, които решиха и направиха възстанието въ Битолския окрѫгъ. Тукъ, обаче, сѣрчани и струмичани си налагаха още сдържаность, като се ограничаваха да усмиватъ открито и жлъчно „рекламаджийството” на Борисъ Сарафовъ.

58

Впрочемъ, сепаратизмътъ на сѣрчани съвсемъ не бѣше нѣщо ново за вѫтрешнитѣ отвѫдъ Вардара. Специално къмъ Сандански, обаче, сега имаше още една причина за недоволство и недовѣрие: неговото пълно бездействие презъ време на възстанието.

*

Голѣмитѣ въпроси, наложени отъ възстанието, се разглеждаха не само инцидентно по кафенета и кръчми. Тѣ се поставяха на разглеждане отъ самото задгранично представителство — Хр. Матовъ и д-ръ Хр. Татарчевъ въ редовни заседания, които продължиха нѣколко седмици. Събираха се, намиращитѣ се въ София, районни войводи, околийски и окрѫжни рѫководители. Сѣрскиятъ окрѫгъ въ тѣзи заседания се представляваше отъ Яне Сандански, Дим. Стефановъ, Георги Баждаровъ и др.; Струмишкиятъ — отъ Хр. Чернопѣевъ, Сандо Китановъ, Ник. Жековъ, Мануилъ, Стою Хаджиевъ и др.; Солунскиятъ — отъ Сава Михаиловъ, Аргиръ Манасиевъ, Добри Даскаловъ, Пешо Самарджиевъ и др.; Битолскиятъ — отъ Б. Сарафовъ, Пандо Кляшевъ, В. Чекаларовъ, Георги п. Христовъ, Алекс. Чакъровъ, Лазаръ Димитровъ, Ник. Андреевъ (Алай-бей), Деянъ Димитровъ, Тасе Христовъ, Смиле Войдановъ и др.; Скопскиятъ — отъ Ник. Пушкаровъ, Мише Развигоровъ, Дим. Миразчиевъ, Сл. Ковачевъ и др.; Одринскиятъ — отъ Мих. Герджиковъ, Ст. Икономовъ, Кръстю Българията, Арнаудовъ и др. Заседанията нѣмаха за цель — а и заседаващитѣ нѣмаха надлежното качество — да взематъ решения задължителни за вѫтрешностьта. Касаеше се, да се изяснятъ отдѣлнитѣ мнения въ другарска размѣна и мисли по много въпроси, които вълнуваха и гнетѣха всички.

Какво да се прави? Какъ да се действува занапредъ? Какво ново устройство би най-подхождало на революционната организация и би ѝ възвърнало силата и авторитета, за да може да отговори на новитѣ условия и нужди?

Организацията бѣ сериозно раздрусана. Нейната мрежа бѣ разпокѫсана повече, отколкото презъ коя да е отъ аферитѣ въ миналото. Нейната йерархия бѣ въ голѣма степень обезвластена, дисциплината — твърде разслабена. Централниятъ комитетъ загуби презъ време на възстанието твърде много отъ своето значение на върховно рѫководно тѣло. По силата на изключителнитѣ обстоятелства, окрѫзитѣ бѣха се обособили въ повече или по-малко самостоятелни тѣла, механически свързани помежду си.

Това ненормално състояние пораждаше въ софийскитѣ заседания редъ въпроси отъ принципаленъ и тактически характеръ. Склоннитѣ още въ миналото къмъ доктринерствуване лица, примѣсвайки и личнитѣ си недоволства и

59

потайни домогвания, отричаха едва ли не изцѣло стария редъ на нѣщата и хвърляха съ самоувѣреность нови формули: пълна децентрализация, федеративность, най-строго прилагане на изборното начало. Искаше се, ако не пълното премахване на централния комитетъ, то поне неговото свеждане до единъ органъ за информация и за връзка. Търсѣше се въ децентрализацията, федеративностьта и пълното демократизиране — гаранция за широка проява на лична инициатива, за ненарушаване принципитѣ на самостойностьта, вѫтрешния и международностния характеръ на организацията. Търсѣше се по-този пѫть още нѣщо: да се изтикатъ отъ тѣхнитѣ позиции нѣколцина твърде авторитетни водачи, извоювали командуващо положение въ вѫтрешностьта.

Колкото бѣ, обаче, модно и лесно да се търсятъ въ онова смутно време органически недѫзи, грѣшки и отклонения на организацията отъ писанитѣ статути, толкова бѣ мѫчно да се конкретизиратъ носенитѣ изъ въздуха общи преобразователни формули, да се докаже тѣхната целесъобразность, съ огледъ на новитѣ условия, и да се постигне единомислие по тѣхъ. Заседанията имаха само този резултатъ, че установиха сѫществуващето разномислие и необходимостьта отъ време за да бѫдатъ новитѣ идеи напълно кристализирани въ умоветѣ, после разработени и популяризирани и най-после — обсѫдени и приети отъ единъ законенъ общъ конгресъ. По-нататъкъ ние ще проследимъ етапитѣ на тази подготвителна работа, която трая две години, погълна много трудъ и срѣдства, и ни остави една значителна литература.

Онѣзи, които още въ съвещанията, станали въ София презъ миналата зима, бѣха се обявили противъ възстанието [1], сега намѣриха случай да въвратъ въ очитѣ на ланскитѣ си противници тѣхната отговорность за настѫпилитѣ бедствия. Въ отсѫтствие на Гоце Дѣлчевъ, който спѣше вѣченъ сънь въ с. Баница, и на Гьорче Петковъ, който по това време се намираше още отвѫдъ Вардара, тезата противъ възстанието се отстояваше сега най-остървенено отъ Дим. Стефановъ, Дим. Мирасчиевъ, Яне Сандански и др. Срещу него и срещу всички, които осѫждаха възстанието, сочейки неговата безрезултатность и даденитѣ колосални жертви, стоеше Хр. Матовъ. Той изслушваше, съ най-съсрѣдоточено внимание, невъзмутимъ и безстрастенъ на гледъ, критицитѣ, взимаше си бележки и имъ отговаряше точка по точка. Събитията не бѣха ни най-малко разколебали неговитѣ разбирания. Съ присѫщата му желѣзна, макаръ и ѫгловата, логика, той обясняваше: „Възстанието не можеше да не стане и трѣб-

1. Вижъ томъ I, „Януарскиятъ конгресъ въ Солунъ и големия споръ около възстанието”, стр. 198—209.

60

ваше да стане, като нѣщо предвиждано и съзнателно подготовлявано. Отъ гледна точка на цельта, която преследваме, то не е безрезултатно: то засили международната намѣса и разшири реформитѣ, а съ това се направи сериозна крачка напредъ къмъ автономията. Отъ насъ зависи да ускоримъ новитѣ крачки, които неминуемо ще последватъ”.

Това упорство не се дължеше на сектантско преклонение предъ формулитѣ. То се налагаше отъ дълбочината на убеждението у единъ честенъ мислитель и борецъ, който не се откѫсваше отъ действителностьта и когато събитията не бѣха изненадали.

Въ софийскитѣ следилинденски срещи се очертаха доста ясно три главни течения:

Умерено течение, привърженицитѣ на което биха могли да се нарекатъ революционери позитивисти. Тѣ поддържаха, че е необходимо да се използуватъ опитътъ и поукитѣ отъ възстанието за разумни и практически приложими преобразования, но безъ рисковани отклонения отъ здравитѣ традиции на организацията. Отъ намиращитѣ се въ София първенци, най-авторитетенъ изразитель на това течение бѣ Христо Маговъ.

Течение на лѣвитѣ. То се зароди презъ време на борбата противъ върховизма въ княжеството и въ вѫтрешнитѣ крайгранични райони. Въ създаването на неговата противовърховистска идеология имаха своя дѣлъ и марксисти, като Д. х. Димовъ и други крайни доктринери. При раздвоението, настанало всрѣдъ революционнитѣ водители подиръ Солунския конгресъ отъ м. януарий, това течение доби опозиционенъ отенъкъ и спрямо ония отъ вѫтрешнитѣ, които бѣха се обявили за възстание. Въ софийскитѣ срещи неговитѣ опозиционни тежнения се изразиха въ остра критика на старитѣ порядки, въ искане на коренни промѣни и дори въ лични нападки. Главната опора на лѣвичаритѣ бѣ Сѣрскиятъ окрѫгъ, рѫководенъ отъ Яне Сандански.

Течение на сарафиститѣ. Сарафовъ винаги е ималъ своитѣ лични привърженици между революционнитѣ деятели. Пребиваването въ вѫтрешностьта затвърди старитѣ му приятелства и му спечели нови. Това обстоятелство и увеличената му популярность вѫтре и въ чужбина засилиха неговата самоувѣреность и неговата склонность къмъ всѣкакви лични инициативи. Подозиранъ въ домогвания къмъ самовластничество отъ едни, следенъ съ недовѣрие отъ други, и възбуждащъ зависть у трети, Сарафовъ се стараеше да се обгради съ предани и влиятелни привърженици, способни да го защитятъ въ случай на нужда. Въ това течение — по-скоро група — спойката бѣше повече личностьта на водача, отколкото идеитѣ.

61

Нека забележимъ още, че и тритѣ течения смѣтаха, че революционната дейность всрѣдъ маситѣ въ Македония трѣбва да продължава. На сѫщото мнение бѣха и върховиститѣ, макаръ че за ново близко възстание не можеше и да се мисли по това време.

*

Мнозина отъ прибралитѣ се въ София рѫководни лица се заседѣха твърде дълго въ княжеството, други отъ тѣхъ заеха учителски мѣста или се посветиха на нови професии. Повечето отъ старитѣ войводи, обаче, започнаха още презъ зимата приготовленията си за обратенъ пѫть.

Разискванията въ София постепенно губѣха своя интересъ и рискуваха съвсемъ да издребнѣятъ. Всѣки бѣше вече излѣлъ яда си върху предполагаемия виновникъ, а повечето — върху нещастното задгранично представителство. Въ едно отъ последнитѣ заседания задграничнитѣ представители прочетоха едно писмо отъ временния централенъ комитетъ, управляванъ тогава отъ гимназиалнитѣ учители Хр. Коцевъ и Спасъ Мартиновъ. Въ писмото, между другото, се казваше, че „господата въ София” сѫ вече достатъчно „умували” и че е време да се прибератъ вѫтре, кѫдето имъ е мѣстото.

Нѣкои не дочакаха до стопяването на снѣговетѣ и се прехвърлиха отвѫдъ съ новосформирувани чети, и снабдени съ воененъ материалъ и съ революционна литература, освежени физически и съ реформени кроежи въ главитѣ си. Обстоятелството, че почти всички можеха съ пукването на пролѣтьта да минатъ границата и да стигнатъ благополучно въ районитѣ си, говорѣше, отъ една страна, че турцитѣ още не бѣха се достатъчно известили въ преследването на четитѣ, а, отъ друга страна, че организацията, въпрѣки преживѣнитѣ страшни изпитни, бѣ успѣла нѣкѫде да възстанови, а другаде да затегне мрежата си. Заслужава още да се забележи, че цариградскитѣ преговори за турско-българско споразумение се намираха по това време въ най-решителната си фаза и софийското правителство, въ желанието си да бѫде лоялно спрямо Портата, се стараеше да осуети сформируването на чети въ българска територия.

Пръвъ замина Чернопѣевъ за струмишко. Последваха го Яне Сандански — за мелнишко, Мише Развигоровъ — за щипско, Стефанъ Димитровъ — за велешко, Лука Ивановъ — за воденско, Андонъ Кьосето — за гевгелийско, Атанасъ Бабата—за кратовско, Боби Стойчевъ — за скопско. Най-далеченъ бѣ походътъ на Георги п. Христовъ и на Ванчо Сърбаковъ (съ секретарь Албански). Снабдени съ повече пушки и съ по два килограма динамитъ на всѣки четникъ, двамата войводи съ своитѣ осемнадесеть момчета, прекосиха, услужвани отъ мѣстнитѣ чети, кочанско, паланечко, кумановско и скопско,

62

минаха Вардара при с. Зелениково, прехвърлиха се въ Порѣчето и оттамъ, по течението на р. Треска, презъ планината Песякъ и презъ Рабетинъ-колъ, стигнаха въ с. Вранещица (кичевско), родното село на Сърбака. Никакво сблъскване и никакво сериозно премеждие изъ цѣлия този дълъгъ походъ [1].

1. Сърбаковъ остана въ кичевско, а Георги п. Христовъ се прехвърли въ Демир-хисарско, кѫдето посети много села и после мина въ битолско.

[Previous] [Next]
[Back to Index]