Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

46. ВЕЛИКАТА САМОЖЕРТВА НА „НОЖОВЦИ”

Дейностьта на временното представителство се развива въ три посоки: борба противъ въорѫженитѣ пропаганди, мѣрки противъ очаквани нови покушения отъ страна на Сандански, подготовка на новъ конгресъ.

Приготовленията срещу пропагандитѣ ставаха съ такава бързина, че въ новосформируванитѣ чети попадаха и хора незапознати съ вѫтрешния животъ на Организацията, а въ четата на Таню Николовъ успѣ да се промъкне и единъ сръбски агентъ [1].

Най-напредъ бѣха подпомогнати съ боеви сили и материали крайграничнитѣ околии, като имъ се даде възможность да усилятъ отпора си срещу сръбскитѣ чети. По отношение на отвѫдвардарската область замислено бѣ да се спре настѫпателниятъ походъ на сърбитѣ и да се атакуватъ дветѣ имъ най-важни бази, Азотъ и Порѣчето.

1. Нѣкой си Иванъ, дезертьоръ отъ българската войска, избѣгалъ въ Сърбия и се продалъ на тамошния македонски комитетъ. Той се върна обратно въ България съ мисия да убие Т. Николова и други войводи. Въ велешко Иванъ се опита да спечели и други четници за своя заговоръ, обещавайки имъ богатсво и почести въ Сърбия, но бѣ издаденъ, разследванъ и обесенъ въ присѫтствието на цѣлата чета и на много селяни въ планината надъ с. Попадия.

534

Пръвъ се озова на Бабуна планина, къмъ срѣдата на априлъ, Таню Николовъ съ петдесетина добре въорѫжени и екипирани момчета. Неговото появяване внесе бодрость въ тероризираното българско население, но сѫщевременно предизвика мобилизирането на всички плащани органи на сръбската шпионска служба. Около два месеца Т. Николовъ обикаля селата изъ Клепата (юго-източната часть на Велешката околия), прилепско и мариховско. Но вмѣсто на сръбски чети, въ Клепата той се натъква на всѣка стѫпка на сръбски издайничества и се вижда принуденъ да се разправя съ предатели и да се пази отъ потеритѣ. Въ с. Никодимъ, минало отъ части на сръбска страна, Т. Николовъ свика селянитѣ на събрание и ги укори, задето сѫ се отрекли отъ рода си. Въ отговоръ на тѣзи упрѣци стана рѫководительтъ и каза думи, които показватъ, до кава степень бѣ наплашено населението по тѣзи мѣста и какво го заставяше да прекланя глава предъ сръбскитѣ чети: „Какво да правимъ ние, селянитѣ, когато и самитѣ турци ни казватъ: Дръжте се съ Бабунски, станете сърби, за да запазите живота си. При това ние виждаме, че сръбскитѣ войводи сѫ много добре съ турцитѣ, и щомъ Бабунски излѣзе отъ селото, аскерътъ влиза или обратното. Имало е случаи, когато сръбската чета се срѣща съ аскера, поздравляватъ се и се разминаватъ, безъ нѣкой пѫтъ да сѫ се ударили. Щомъ нашитѣ чети се засилятъ и щомъ дойде Иванъ Алябака, никога нѣма да бѫдемъ сърбомани” [1].

На 7 май Таню бѣ откритъ въ Никодимския балканъ отъ потера, доведена отъ сръбски агентъ. Турскиятъ отрядъ бѣ отблъснатъ, но четата, за да прикрие следитѣ си, се прехвърли временно въ тиквешко.

Презъ м. юний бѣха вече стигнали отвѫдъ Вардара две по-голѣми сборни чети, едната на Мих. Чаковъ, съ петдесетина души, предназначена за велешко, другата на Хр. Цвѣтковъ, съставена отъ тридесеть души, отъ които двадесетина костурчани, стари четници и млади възторжени момци, жадуващи отплата за андартскитѣ издевателства въ родния имъ край, а остатъкътъ — младежи отъ Южна България (Панагюрище, Чирпанъ, Ст. Загора, Сливенъ, Ямболъ). Очакваше се да пристигне още съ четата си Иванъ Наумовъ Алябака, та всички заедно да подпомогнатъ на боледуващата Прилепска околия, като се нанесе сериозенъ ударъ на сръбската пропаганда. Въ свръзка съ този планъ бѣше дошелъ отъ по-рано П. Ацевъ, прилепски околийски войвода и членъ на окрѫжния комитетъ, и се движеше съ Таню Николовъ. Заедно съ прилепската районна чета на Мирчо

1. „Революционни борби въ Азотъ (велешко) и Порѣчето” отъ Стефанъ Н. Аврамовъ, стр. 153.

535

Найдовъ и съ другитѣ мѣстни чети, получаваше се една внушителна сила отъ около 200 добре въорѫжени четници. Подпомогнати и отъ милиция, сборнитѣ чети се отдадоха на работа. Разтарашувана бѣ цѣлата Никодимска планина и въ най-гориститѣ ѝ кѫтове. Извършиха се обиски изъ съмнителнитѣ села. На два пѫти — на 9 и 27 юний — бѣ обсадено Никодимъ възъ основа на категорични донесения, че вѫтре се криятъ сръбски чети, но и дветѣ блокади излѣзоха безрезултатни. [1] Явно бѣ, че сърбитѣ не искатъ да се излагатъ въ открита среща съ превъзхождящия ги противникъ, предоставяйки неговото изгонване на царската войска. Тѣ дори не се опитаха да си послужатъ съ любимата си тактика — засадитѣ, а се ограничиха съ по-сигурното срѣдство — да държатъ турската власть въ Прилепъ и Велесъ въ течение на движението и действията на българския си неприятель.

Събрани на Никодимската планина, войводитѣ обсѫждаха въпроса за по-нататъшното използуване на съсрѣдоточенитѣ сили противъ пропагандата, когато получиха, по двама пѫдари, съобщение отъ Прилепъ, че силенъ отрядъ авджи-табуру, подъ предводителството на майоръ Енверъ бей, се отправилъ къмъ Никодимъ за да срещне сборната чета. Куриеръ отъ с. Витолища донесе подробности по движението на Енверовия отрядъ, а пратеници отъ Трояци и Топлица съобщиха, че и други силни войскови отдѣления сѫ плъпнали изъ Мариховско. Пристигнаха сведения за раздвижване на войски и откъмъ Велесъ и Тиквешъ. Още преди тѣзи съобщения, силитѣ на сборната чета бѣха разположени по следния начинъ: едно отдѣление отъ 40 души заемаше височинитѣ надъ с. Никодимъ; главнитѣ сили отъ стотина души държеха склона между Никодимъ и Попадия, нареченъ Пещерата, и съставящъ часть отъ склона Попадийски чукари; костурската чета, и часть отъ четитѣ на Чаковъ и Мицко Найдовъ, всичко 45 души, се настаниха подъ скалата „Ножътъ”, надъ с. Ракле; две групи, предводителствувани отъ мѣстнитѣ войводи Секула Ораовдолски и Велко Попадийски, бѣха натоварени съ охраната по върха Ясенова глава, между селата Никодимъ и Владиловци. Събрани вечерьта на 30 юний, на последенъ съветъ, войводитѣ обсѫдиха положението. Тѣ още имаха възможность да избѣгнатъ обкрѫжаването, като се оттеглятъ презъ нощьта въ Мариховскитѣ гори или къмъ Тиквешко: такова бѣ мнението и на Прилепския околийски комитетъ, донесено съ писмо отъ прилепскитѣ куриери. Надценявайки обаче силата си, — толкова повече, че всѣки мигъ се очакваше да пристигне и Алябаковата чета отъ

1. По първата блокада, Стефанъ Н. Аврамовъ, въ цитираната вече негова книга (стр. 155), пише: „Сръбскитѣ четници, щомъ виждатъ, че организационнитѣ чети обсаждатъ селото, едни отъ тѣхъ сполучаватъ да се облѣкатъ въ женски дрехи, други се изпокриватъ въ приготвени отъ по-рано скривници, а трети се промъкватъ между говедата като говедари и сполучаватъ да избѣгатъ вънъ отъ обсадата”.

536

50 души, — и давайки си смѣтка за впечатлението всрѣдъ народа, ако заетитѣ позиции бѫдатъ напустнати безъ бой, войводитѣ решиха да се даде сражение и избраха Таню Николова — войводата съ най-високъ воененъ чинъ, старши подофицеръ, за главнокомандующъ. Обсѫдилъ още веднажъ разположението на четитѣ, съветътъ даде последнитѣ си нареждания, най-важното отъ които бѣ: да се изостави позицията „Ножотъ”, като изолирана и изложена на обкрѫжаване, и да се съобщи веднага на „ножовци” да се прибератъ къмъ главното ядро, а ако това се окаже невъзможно, да се изтеглятъ къмъ Градище (склонъ отъ Никодимска планина).

Зазори се. Войводитѣ съ стиснато сърдце очакватъ изтеглянето на „ножовци”, но напраздно: „ножовци” стоятъ по мѣстата си, въпрѣки приближаването на аскера къмъ с. Ракле. Защо? Дали защото заповѣдьта на войводитѣ имъ се предаде отъ двамата куриери не веднага, т. е. вечерьта, а преди зори, когато това не било вече възможно, — както говори П. Ацевъ въ запискитѣ си [1], — или защото не сѫ искали да напустнатъ „Ножа” заедно съ куриеритѣ, които все таки успѣха да се завърнатъ при главното ядро? Ние заедно съ Ст. Н. Аврамовъ, приемаме второто. Останали безъ своитѣ войводи, Хр. Цвѣтковъ, М. Гановъ и М. Найдовъ подиръ последния войводски съветъ не се отдѣлиха другитѣ войводи, очаквайки пристигането на четитѣ си, — всички момчета отъ „Ножа”, заразиха се отъ безумния възторгъ на нѣколко буйни глави [2] и решиха единодушно да останатъ кѫдето сѫ и да бранятъ до последенъ човѣкъ позициитѣ си, колкото и неизгодни. [3]

Появяването на неприятеля по посока къмъ Ракле застави главното командуване да заповѣда на заставата си да се изтегли. Но въ тоя моментъ другъ аскеръ се зададе откъмъ изтокъ и заставата откри огънь по него. Съ това се

1. П. Ацевъ, преди смъртьта си, бѣше оставилъ, за известно време, на мое разположение своитѣ записки, които още не сѫ обнародвани.

2. Най-буйнитѣ между тѣхъ бѣха Атанасъ Поповъ отъ с. Шестеово (костурско), 19 годишенъ юноша, Петко Койчевъ, отъ Панагюрище, оставенъ отъ войводата за старши въ четата, Трендафилъ Атанасовъ Думбалаковъ, отъ с. Сухо (солунско), братъ на офицера-революционеръ Атанасовъ, самоотлѫчилъ се отъ военното училище, юнкеръ, за да се зачисли къмъ костурската чета и други нѣкои.

3. Ето какъ е описанъ тоя драматиченъ моментъ отъ Ст. Н. Аврамовъ (стр. 160): „Когато куриеритѣ предаватъ заповѣдьта на войводския съветъ, Ат. Поповъ и Тренд. Думбалаковъ, отъ името на костурчани имъ заявяватъ, че тѣ считатъ тая заповѣдь за неуместна и нереволюционна и че, на укоръ на трихилядната вражеска орда, която отъ всички страни обкръжаваше „Ножотъ”, ще приематъ боя.

„Ще кажете на войводитѣ, че това е безвъзвратното решение на костурчани и че това решение тѣ ще го изпълнятъ, даже ако останатъ сами, презирайки опасностьта и рискувайки да умратъ до единъ. Защото тѣ дойдоха тукъ да се биятъ, а не да отстѫпватъ”.

Съ тия слова, силни и страшни, тѣ се сбогуватъ съ куриеритѣ. Тия слова обаче, при явната подръжка на Петко Койчевъ и Найдо Арсовъ. отъ с. Папрадища (Азотъ), възпламеняватъ всички четници отъ другитѣ чети. И всрѣдъ едно трогателно прегръщане и цѣлуване, злокобното решение биде взето единодушно и единогласно отъ всички: да встѫпятъ въ бой, да измратъ до единъ, но да не отстѫпятъ на врага „Ножотъ”. И всички усилено се заематъ съ укрепяването на позицията”.

537

почна знаменитото сражение на 1/14 юлий 1907 — най-кръвопролитното и най-епичното отъ сраженията следъ Илинденското възстание.

Слънцето се подаде подъ Мързенъ-Орѣховския ридъ, предвещавайки ясенъ и горещъ день. Въ тоя моментъ „ножовци” посрещнаха съ стрелба неприятелския авангардъ. Войската се стѫписа назадъ. Четницитѣ поеха на горе и по-голѣмата часть отъ тѣхъ заеха самия върхъ. Друга часть обаче, 18 души, се настаниха по северо-източния склонъ на „Ножа”, безъ да съобразятъ, че надъ фланговетѣ му господствуватъ съседнитѣ по-високи склонове. Съзнали грѣшката си, тѣ се помѫчиха после да я поправятъ, но бѣше късно: при всѣко раздвижване, тѣ подпадаха подъ кръстосания огънь на неприятеля, настаненъ вече по съседнитѣ височини. Положението имъ се утекчаваше и отъ това, че мѣстностьта не позволяваше на другаритѣ имъ отъ върха да наблюдаватъ какво става на склона. Но решени да умратъ — нищо не можеше вече да ги отчае: тѣ се сражаваха при свърхчовѣшко напрежение на сили.

Четитѣ отъ главното ядро, събудени отъ изстрелитѣ на заставата, се отправиха да заематъ позиции. Къмъ склона Пещерата се понесе отсреща и една турска рота, съ тая разлика, че докато войската слизаше надоле, четницитѣ имаха да се изкачатъ на горе. Това състезание въ бързина, отъ съдбоносно значение за борбата, бѣ спечелено отъ четницитѣ, благодарение на прилепския районенъ войвода Мирчо Найдовъ. Дяволски пъргавъ, съобразителенъ и безстрашенъ, Мирчо отърча, изпревари съзтезателитѣ и стигна пръвъ на най-високата точка. Безъ да отдъхне, той веднага откри огънь, повали мъртавъ единъ аскерлия и отблъсна цѣлия патраулъ, стигналъ на двадесетина крачки отъ върха. Войницитѣ се скриха задъ една скала до самия трупъ на другаря си. Положението се спаси. Четитѣ заеха височината и се наредиха въ каре. Ядрото на турската рота се повърна назадъ, залегна на нѣколко стотини крачки и откри огънь за да улесни изтеглянето на скрилитѣ се задъ скалата войници. Боятъ по-нататъкъ се разви правилно. Таню Николовъ, настаненъ съ едно отдѣление на Мирчовата позиция, пое главното командуване.

Откъмъ „Ножотъ” и „Никодимъ” непрекѫснато се стреляше. Озадачено, главното командуване даде съ трѫбата си сигналъ „пестете патронитѣ”. И отъ дветѣ мѣста отговориха съ ура: сигналътъ бѣ разбранъ. Стрелбата имъ оредѣ.

Никодимската група, изпратена въ тила на неприятеля, се натъкна на турски заслонъ, но вмѣсто да се върне обратно, пое пѫтя за Ясенова глава и срещна другъ аскеръ. По-нататъкъ, подъ самия върхъ на Ясенова глава, четнишкиятъ патраулъ, посрещнатъ съ залпове, изви къмъ северо-източния

538

склонъ на Ясенова глава и завърза сражение съ войска, настанена на удобни позиции. Тукъ загинаха десеть души отъ патраула.

Слънцето, спрѣно надъ планинитѣ, които се тресѣха отъ пукотъ, жари немилостиво сражаващитѣ се. За да утолятъ страшната си жажда, нѣкои момчета се смъкватъ подъ Пещерата за вода, но огъньтъ на попадийския аскеръ ги повръща назадъ.

Напукъ на адския пекъ, напукъ и на смъртьта, която, ненаситна за жертви днесъ, дебне отвсѣкѫде, предъ Мирчовата позиция се води страхотна спортна игра. Прицелната точка на играчитѣ е пушката на убития турски войникъ. Единъ храбрецъ отъ Алябаковата чета направи, подъ дъждъ отъ вражески куршуми, десетина крачки и, току посѣгналъ къмъ маузерката, захлупи се съ разбитъ черепъ надъ собствената си пушка, до самия войникъ. Сега самъ Мирчо се подаде напредъ за да прибере манлихерата на убития четникъ, но нѣщо го парна по врата и той се върна назадъ. Докато Мирчо се зае да привърже раната си, трети четникъ се съблазни отъ маузерката, но и той бѣ леко раненъ. Тогава Т. Николовъ забрани опасната игра. Войникътъ и четникътъ, помирени чрезъ смъртьта, бѣха оставени на спокойствие да спятъ единъ до другъ. Играта продължи между живитѣ тѣхни другари.

На „Ножотъ” борбата кипѣше неотслабно. Отъ време на време пушечната стрелба се ожесточаваше, бомби избухваха и презъ пукота имъ долитаха откѫслечни звуци на бойни пѣсни. 45-тѣ рицари не чувствуваха жажда, ни умора, наваксвайки чрезъ вѫтрешния си огънъ неудобствата на позицията и липсата на опитенъ началникъ. За зла честь, действията на летящия стрядъ се рѫководиха непосрѣдствено отъ Енверъ бей, единъ отъ най-образозанитѣ турски генералъ-щабни офицери, известенъ въ преследване на комити. Нийде до сега военната слава не бѣше така отблизо му се усмихнала и честолюбивиятъ майоръ не искаше по никой начинъ да я изтърве!

Енверъ схвана, че умѣнието на комититѣ е несъответно на тѣхния героизъмъ и че чрезъ методично действуване позицията имъ може да бѫде завладѣна преди да се свечери. До обѣдъ той бѣше успѣлъ да обходи цѣлата височина, чрезъ подкрепленията, които непрестанно му се изпращаха. Решенъ да свърши по-напредъ съ 18-тѣ по североизточния склочъ на „Ножа”, Енверъ насочи една рота къмъ тѣхния тилъ.

Въ 4 часа откъмъ северо-източния склонъ на „Ножа” долетѣ безпомощенъ викъ „помощь! помощь!” Изнемощѣли съвършено, изстреляли почти всичкитѣ си патрони, 18-тѣ направиха безнадежденъ опитъ да се прибератъ при дру-

539

гаритѣ си на върха. Но щомъ напустнаха окопитѣ си попаднаха подъ кръстосанъ огънь, обстрелвани яростно и въ тила. Вѫтре въ нѣколко минути тѣ бѣха избити до единъ на падината, подъ самата чука.

За атакуване на самия върхъ Енверъ бѣше избралъ източния склонъ, най-удобенъ за изкачване, а оставенъ безъ наблюдатель отъ четата. Докато единъ отрядъ се разправяше съ 18-тѣ, Енверъ, чрезъ силно обстрелване на северния склонъ, правѣше диверсия, за да отвлѣче вниманието на четницитѣ отъ избрания за атака пунктъ. Маневрата успѣ. Въ неповече отъ половинъ часъ войската се промъкна и сгрупира на самата чука срещу севернитѣ ѝ канари, готова за решителна атака. „Ножовци” внезапно видѣха въ своя тилъ неприятеля — видѣха смъртьта и се приготвиха да я посрещнатъ като герои. Тѣ се разпредѣлиха набързо така, че да биятъ на всички страни, безъ да пестятъ вече бомби и патрони. Устремътъ на врага откъмъ севернитѣ канари бѣ за известно време спрѣнъ отъ многото бомби, които избухваха предъ редоветѣ му. Аскерътъ използува единъ мигъ на затишие за да се хвърли на ножъ срещу канаритѣ. За „ножовци” това бѣ мигътъ на решената саможертва. Всички се отдадоха на трескава работа. Докато едни оказваха последенъ отпоръ, други правѣха негодни пушкитѣ си и унищожаваха всичко ценно, което имаха и сетне насочваха револверитѣ къмъ черепитѣ си. Съ последнитѣ възпламенени бомби, полетѣха на горе кѫсове отъ тѣлата на последнитѣ „ножовци”. Пушки вече не се чуваха. Дадоха се още нѣколко револверни изтрела и на позицията настана мълчание. Обетътъ, даденъ тази сутринь отъ „ножовци”, бѣше вече изпълненъ.

Изведнажъ чуката почернѣ отъ аскеръ. Всйницитѣ останаха вцепенени отъ страшното зрелище. До спокойнитѣ лица на убититѣ презъ деня, гърчеха се още въ конвулсии самозастреляли се комити, съ свежа още кръвь по челата, трупове въ най-различни пози, откѫснати крака, рѫце. . . Намѣриха се, обаче, и аскери, които се отдадоха на грабежъ, съблазнени отъ облѣклото и обущата на убититѣ четници. Пристигна и майорътъ. Яви се и италианския жандармерийски офицеръ Луци [1]. Безмлъвно Енверъ обходи бойното поле, покъртенъ отъ виденото. Съгледалъ нѣкои мародерствуващи войници, майорътъ насочи револверъ противъ тѣхъ, изруга ги а после се обърна къмъ аскера:

— Никой да не смѣе да се докосне и оскверни героитѣ. .. Виждате ли, какъ комититѣ презиратъ смъртьта!... Биятъ се и мратъ като герои.

1. Прибралъ се после въ Прилепъ, Луци, свидетель на борбата около „Ножотъ”, изказа предъ видни българи възторзитѣ си въ думитѣ: „Вашитѣ умряха геройски, гордейте се съ тѣхъ!”

540

Три почетни залпа се дадоха въ въздуха, примѣсени съ викове „Аллахъ! Аллахъ!”

Следъ тоя рицарски жестъ на победителя, турскитѣ сигналисти заповѣдаха молитва. Чу се после трикратенъ викъ за Султана: „Падишахъмъ чокъ яша!”

Преброени, труповетѣ се оказаха точно толкова, колкото четници бѣха останали тази сутринь на „Ножотъ” следъ заминаването на куриеритѣ: 45. 45 рицари на смъртьта, достойни съперници на солунскитѣ динамитари.

Отъ подвига на „ножовци” ни е останалъ единъ вещественъ споменъ — фотографията на убититѣ и самоубититѣ, снети подъ самия върхъ на историческата чука, отъ италианския офицеръ Луци. Вдъхновени пѣвци и живописци, способни да възпроизведатъ въ художествени образи и статии дивната саможертва на 45-тѣ, още не сѫ се явили.

*

Разправилъ се съ „Ножотъ”, Енверъ хвърли всичкитѣ си резервни части противъ главнитѣ сили.

Поради пресѣчената мѣстность войската можа да се доближи на 500—800 крачки до нѣкои отъ четнишкитѣ позиции. Четитѣ издържаха напора и отбиха атакитѣ ѝ. Само на Ясенова глава четата, нападната ненадейно отъ новодошелъ аскеръ откъмъ Смиловци, отстѫпи къмъ върха Бѣлякъ. Оставенитѣ, шесть момчета за да улеснятъ отстѫплението на другаритѣ си, загинаха на позицията.

Единъ турски отрядъ слѣзе отъ височината въ Попадийската рѣка съ цель да пресѣче единствения пѫть за отстѫпление, който оставаше на четата — откъмъ изтокъ. Това известие внесе смутъ всрѣдъ сражаващитѣ се групи, но не за дълго. Мих. Чаковъ, който отрано бѣше се смъкналъ въ Попадийската рѣка, натоваренъ отъ главното командуване да дигне милицията отъ с. Подлесъ и да се яви въ тила на неприятеля, издебна тоя отрядъ, разби го и го обърна въ бѣгъ.

Предълъгъ бѣ тоя день но и той има край. Спасителенъ мракъ обгърна пещерата, и четнишкитѣ групи предпазливо взеха да се смъкватъ отъ своитѣ висоти. Сега ги чакаше всенощенъ походъ за да прикриятъ диритѣ си. Първата имъ станция бѣше Фаришъ. Селянитѣ ги запрегръщаха, радостни че виждатъ войводитѣ живи и здрави. Въ селото имъ току-що се е разположилъ тиквешкиятъ аскеръ, но това не имъ попрѣчи да причакатъ навънъ четитѣ и да имъ принесатъ храна въ изобилие. Отъ Фаришъ четитѣ се отправиха безъ пѫть къмъ Мраморъ. И въ това село ги посрещнаха все така задушевно. Тукъ тѣ оставиха раненитѣ и болнитѣ. Ала и здравитѣ бѣха до такава степень изнемощѣли, че трѣбваше мраморската милиция да се нагърби за по-нататъкъ съ патраулната служба.

541 

Това бѣ върволица отъ сѣнки, която се движеше по инерция, — пише П. Ацевъ. — Спѣха и вървѣха. Дори и водитѣ на Топлинката ръка не можаха да освежатъ нервитѣ ни. Можеха, обаче, да се правятъ вече по-чести почивки. Но всички заспиваха и трѣбваше съ ританици да се събуждатъ и да се прави проверка. Отъ село Кесендре изнесоха прѣсно млѣко, варено месо, ракия и хлѣбъ, но хората бѣха жадни само за сънь. Боже пази отъ нова напасть. Въ това състояние и най-храбритѣ могатъ да загинатъ мърцина.

На другия день Пещерата наново се огласи отъ пушечни гърмежи. Тази борба се води при още по-неравни условия: четницитѣ бѣха само четирма, а за позиция имъ служеше единъ. . . плѣвникъ.

Тѣ бѣха часть отъ четата, която се сражава вчера на Ясенова глава. Откѫснати при отстѫплението отъ другаритѣ си, тѣ се заблудиха изъ гората и се лутаха цѣла нощь. Осъмна ги подъ пещерата и тѣ се укриха въ единъ плѣвникъ. Войската, останала да претърси мѣстата на вчерашнитѣ сражения, ги откри. На поканата ѝ да се предадатъ тѣ отговориха съ стрелба. Аскерътъ се ожесточи, но дълго време бѣ държанъ на разстояние. Най-после плѣвникътъ бѣ подпаленъ и 4-тѣ загинаха геройски, като 45-тѣ отъ „Ножотъ”: двамата излѣзоха съ натъкнати ножове срещу неприятеля и паднаха, сражавайки се; другитѣ двама, ранени, не можаха да ги последватъ и изгорѣха живи въ пламналия плѣвникъ.

Има и двама живи заловени. Единъ боленъ момъкъ, изоставенъ въ попадийскитѣ лозя, бѣ намѣренъ отъ тиквешкия аскеръ и откаранъ въ Кавадарци. Другъ единъ четникъ, забѣгналъ отъ четата презъ нощьта, подиръ сражението бѣ заловенъ, нѣколко деня по-късно, откаранъ въ Велесъ и обесенъ.

И така, сборната чета изгуби, само въ убити, 67 души, т. е. една четвърть отъ своя съставъ [1].

Никое друго сражение не е повдигало толкова много препирни и обвинения между оцѣлѣлитѣ началствуващи лица. Спорѣше се години наредъ по отговорностьта на рѫководството за участьта на 45-тѣ. П. Ацевъ не намира у войводитѣ никаква друга грѣшка, освенъ тая, че „тѣ се ослониха на изпълнителностьта на пѫдаритѣ и не изпратиха четникъ съ

1. 45-тѣ отъ „Ножотъ”, 10 души отъ патраула, 6 души на позицията Ясенова глава, 1 предъ Мирчовата позиция, 4 въ плѣвника, 1 обесенъ — всичко 67. Избита бѣ цѣлата костурска чета безъ двама: войводата и придружаващия го четникъ. На второ мѣсто по жертви иде Мирчовата (10 души) и Гановата.

Споредъ турски официални сведения (съобщени отъ битолския агентъ Т. Недковъ, съ дата 10 юлий 1907 г.) убити били „въ сраженията на 3 и 4 юлий 73 четници: въ гората при с. Никодимъ 12, при с. Попадия 16, а при с. Ракле била изтрѣбена цѣла една чета отъ 45 души или всичко 73”.

Разликата отъ 6 души въ повече произлиза, навѣрно отъ това, че турцитѣ сѫ причислили къмъ четницитѣ и убититѣ, презъ или следъ сраженията, безорѫжни селяни.

По поводъ на тия сражения Х. паша казалъ на Недкова :

„Мѣркитѣ, които сме предприели за усмиряване на страната, сѫ еднакви спрямо всички действуващи въ нея чети. Ако по нѣкога ние имаме по голѣми успѣхи надъ българските чети, това го дължимъ на съдействието, което получаваме отъ сърбитѣ и гърцитѣ, нѣщо, което вашитѣ българи сѫ ни отказвали по отношение на сръбски и гръцки чети.

542

тѣхъ да повика назадъ костурчани отъ Ножотъ”. Други съ не по-малка основателность, държеха особено отговорни Хр. Цвѣткова и другитѣ двама войводи, задето не сѫ се погрижили своевременно да прибератъ четитѣ си или пъкъ сами да отидатъ при тѣхъ. Почти всички изказваха увѣреностьта, че „ножовци” биха могли да продължатъ съпротивата съ 4—5 часа, докато настѫпи нощь и да се спасятъ, ако нѣмаха на среща си войсководецъ, като Енверъ бей, или ако защитата на „Ножотъ” се рѫководѣше отъ опитенъ войвода. Имаше и такива, които вмѣняваха въ грѣхъ на войводитѣ това, че вмѣсто да пазятъ силата си за борба противъ пропагандитѣ и да възприематъ мнението на Прилепския комитетъ, приеха сами едно сражение, за което турцитѣ бѣха се напълно приготвили и въ което не можеха да разчитатъ на сигурна победа.

Всички тѣзи критики сѫ изцѣло или отчасти прави. Що се отнася отдѣлно до „ножовци”, основната вина за тѣхната гибель лежи въ робията — майка на революцията, която пъкъ на свой редъ, можа да откърми такива горди души, копнѣещи за подвигъ и саможертва. 45-тѣ изгорѣха въ пламтящия огънь на собствената си любовь къмъ поробената македонска родина.

[Previous] [Next]
[Back to Index]