Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

45. ОРГАНИЗАЦИЯТА, ЕКЗАРХИЯТА И БЪЛГ. ДЪРЖАВНИЧЕСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМЪ

Становището на Революционната организация спрямо Екзархията е изразено отъ общия конгресъ въ следното кратко решение:

Всички прояви въ дѣлата и постѫпкитѣ на Екзархията и нейнитѣ органи, които сѫ насочени въ духа на Българския държавнически национализъмъ, Организацията счита за пакостни на нейнитѣ цели и имъ се противопоставя.

Тази рѣзка формула предизвика недоумение и недоволство въ Княжеството. Печатътъ я намѣри „чудновата”, „неразумна” и дори „детинска”. И можеше ли да бѫде иначе, когато двата фактора, които обществото въ свободна България бѣше навикнало да смѣта за български и свои, изпъкваха сега като враждебни единъ спрямо другъ? А това бѣше единственото приложимо въ случая тълкуване. „Македоно-одрински прегледъ” се опитва въ една обяснителна статия [2], да смекчи тягостното впечатление въ Кня-

2. Год. I, бр. 21, 20 мартъ, 1906 г., стр. 237.

519

жеството, като изтъква, че Революционната организация „не се противопоставя на Екзархията като институтъ въ неговата цѣлость, а само на известни нейни дѣла и постѫпки, и то на такива именно, които сѫ насочени въ духа на „българския държавнически национализъмъ” и че конфликтътъ между двата фактора не е ималъ характеръ на борба „за смърть или животъ на единъ отъ двата”. Вѣрно е, че „борбата не е на животъ и смърть”. Сѫщо така е вѣрно, обаче, че следъ възстанието отношенията между двата института се развиватъ още и подъ знака на новитѣ настроения и идейни блуждения всрѣдъ революционеритѣ, а самъ конгресътъ стана изразъ на тѣзи именно настроения и блуждения. Това е, което ще се опитаме да обяснимъ и докажемъ по-доле.

Следъ Илинденското възстание търканията и конфликтитѣ между дветѣ учреждения, вмѣсто да се ограничатъ, както би трѣбвало да се очаква, ставатъ по-чести и по-остри. Виждайки само лошитѣ сетнини на възстанието, Екзархията е склонна, да търси причината за всички страшни удари, които се сипятъ върху нейното дѣло едва ли не изключително въ революционната дейность. Такова обвинение биде отправено къмъ Организацията отъ самия Екзархъ. Минавайки на пѫть за странство, презъ България, Йосифъ I осѫди предъ единъ софийски вестникарь македонската политика на българскитѣ правителства съ думитѣ „Единъ шие, а другъ разпара”. Революционната организация сѫщо не бѣше пощадена въ въпроснитѣ изявления, които въ тази своя часть се свеждатъ къмъ следното: Църковно-училищното дѣло е тежко пострадало отъ революционната дейность и сега, отъ едновремешната църковно-училищна крепость въ Македония, сѫществуватъ само развалини; за да се постигне status quo ante, трѣбва съ всички и обши усилия да се премахне революционната дейность и да се поеме църковно-просвѣтната.

На какви обективни условия е рожба Революционната организация и каква е органическата зависимость между народната просвѣта и организираната борба на народа за освобождение, това сѫ въпроси, които ние своевременно разгледахме [1]. Ако преди години опитътъ на „екзархийската партия” да удуши революционното движение още въ неговия зародишъ свърши съ капитулацията на „църковницитѣ”, колко по-суетни биха били подобни опити сега, когато неговитѣ корени сѫ така широко разклонени въ народния животъ. Както умѣстно бѣше забележилъ по случая единъ македонски публицистъ, „Н. Блаженство Екзарха (а неговиятъ

1. Т. I, стр. 119—128: „Революционери и църковници”.

520

примѣръ сѫ наклонни да следватъ мнозина у насъ) е сбъркалъ причинитѣ съ следствията и заради това е дошелъ до обратни и криви умозаключения” [1]. Налага ни се, все пакъ, веднага да прибавимъ, че когато публичнитѣ изявления на Екзарха се преценяватъ съ критерия на логическитѣ закони, не бива да се забравя и това, че Екзархътъ, по силата на положението, което заема въ Цариградъ, не би могълъ да не отрича изцѣло революционната борба.

Има, обаче, друга една болка, която измѫчва Иосифа I, но която той не може да сподѣли публично съ своето българско паство. Това е болката, която му причиняватъ революционнитѣ комитети съ своята груба намѣса въ църковно-училищнитѣ работи. Екзархията и преди възстанието се намираше между турския чукъ и революционната наковалня. Сега, обаче, натискътъ и отъ дветѣ страни взема по-голѣми размѣри и по-унизителни форми. Хилми паша явно покровителствува пропагандитѣ, които сѫ си поставили за задача да разкѫсатъ и разграбятъ екзархийското паство и се стреми да разнебити българската църковно-училищна организация, намирайки хиляди поводи, за да постави учителитѣ въ невъзможность да учителствуватъ. Комитетитѣ, отъ своя страна, изхождайки изключително отъ нуждитѣ на революционното дѣло, искатъ да се нарежда по тѣхенъ вкусъ учителския персоналъ, т. е. митрополиитѣ и архиерейскитѣ намѣстничества да назначаватъ най-надежднитѣ, сиречь, най-неблагонадежднитѣ, споредъ главния инспекторъ учители.

Тамъ, кѫдето екзархийскитѣ органи сѫ едновременно и комитетски длъжностни лица, разумни и тактични, или кѫдето революционното началство се състои отъ хора, които държатъ за престижа и на духовенството, работитѣ се нареждатъ въ духа на пословицата „и вълкътъ ситъ и агнето цѣло”. Съвсемъ друга е картината въ центроветѣ, кѫдето църквата се представлява отъ педанти и враждебно настроени къмъ комитета духовници, а революционната власть — отъ безогледни диктатори, отъ лица, надъхани съ крайни идеи или отъ враждуващи помежду си фракционери. Тамъ се създаватъ отношения на нетърпимость и се пораждатъ скандали и конфликти, винаги пакостни за престижа на църквата и отъ съмнителна полза за самата организация. Почти въ всички случаи комитетитѣ сѫ, които искатъ, а църковно-училищната власть — която брани отъ посѣгателство своитѣ права.

Вмѣнявайки въ задача на Организацията „да обгърне въ своята дейность цѣлия общественъ и икономически животъ на населението и да се вмѣси въ него”, Рилскиятъ конгресъ е само узаконилъ една създадена практика, която се харак-

1. „Македоно-одрински прегледъ”, г. I, бр. 3: “Екзархия locuta est”.

521

теризира съ стремежа на мѣстнитѣ комитети да диктуватъ подреждането на учителския персоналъ, да отстраняватъ неудобнитѣ тѣмъ архиерейски намѣстници, да държатъ въ рѫцетѣ си църковнитѣ и училищнитѣ настоятелства, да владѣятъ манастиритѣ и имотитѣ имъ, да налагатъ на църковнитѣ органи решенията си по брачни дѣла, вѣнчавки и разводи. Освенъ това всички екзархийски служители — и владицитѣ въ това число — били тѣ членове или не на мѣстния комитетъ, сѫ облагаеми съ данъкъ, неизплащането на който влѣче подире си санкции.

За илюстрация на картината ще си послужимъ съ нѣколко примѣри.

Въ Велесъ, кѫдето нѣколко революционни фракции воюватъ помежду си, между друго, и за по-голѣмо влияние въ църковно-училищнитѣ работи, водятъ едновременно война и противъ митрополията, която не иска току-така да капитулира предъ тѣхнитѣ искания. Покрай другитѣ предупреждения и заплашвания, дѣдо Авксентий получава и едно неграмотно писмо отъ районния войвода Дичо Йотовъ, съ което му се предписва да утвърди, въ срокъ отъ 24 часа, „правилника, изработенъ отъ народа”. Борбата трае цѣла година и се свършва съ обсебването на църковното и училищното настоятелство въ града и на всички монастири въ околията, отъ комитета. Но и съ това не свършиха терзанията на дѣдо Авксентия: „До день днешень понасяхъ и оскръбления и заплашвания, но отъ сега нататъкъ не мога. Азъ не мога да ходя ни въ църква, ни на разходка. Положението ми стана непоносимо, за туй ще напустна Велесъ”, — оплаква се той предъ скопския търговски агентъ Т. Недковъ [1].

Въ Кратово назначениятъ отъ Екзархията архиерейски намѣстникъ е сваленъ и на негово мѣсто назначенъ кандидатътъ на мѣстния комитетъ.

Въ Скопие къмъ митрополита Синесий се отправятъ заплашвания, задето проявява упорство. Между друго, отъ него се иска да отстрани изведнажъ шесть души учители и да ги замѣсти съ други.

Демиръ-Хисарскиятъ (Сѣрски санджакъ) войвода, бившиятъ учитель Стою Хаджиевъ изгонва едни отъ селскитѣ учители и следъ като изпраща на мѣстото имъ други, иска отъ председателя на общината въ Демиръ-Хисаръ да оформи положението на „новоназначенитѣ”. Този войвода иска дори за писари и слуги въ общината да се назначаватъ хора, посочени отъ него и всѣко негово искане до председателя на общината се придружава неминуемо съ закана за убийство [2].

Яне Сандански изпраща на архиерейския намѣстникъ въ Сѣръ списъкъ на учители, които трѣбва да се назначатъ,

1. № 664, 17 септемврий 1906 г.

2. Докладъ на Сѣрското търговско агенство, № 986, 30 декемврий 1905 г.

522

като предупреждава свещ. Маджарова, че „за неизпълнението ще го държи отговоренъ” [1].

Неврокопскиятъ митрополитъ Иларионъ е така изтерзанъ, че се обръща къмъ Екзарха съ частно писмо (13 ноемврий 1905 г.) и го моли да бѫдатъ поне отчасти удовлетворени исканията на комитета, понеже инакъ „тия хора нѣма да мирясатъ и не ще оставятъ и мене въ миръ, като не ще съмъ свободенъ въ работитѣ и въ обиколкитѣ си, па и никѫде”.

Исканията на комитетитѣ се налагатъ и когато съ тѣхъ се отстояватъ не действителни нужди на революционното дѣло, а странични и лични интереси, като се злоупотрѣбява съ войводска или началническа власть. А такива случаи не сѫ рѣдкость. Екзархията е по-благоразумната страна и нейнитѣ органи сѫ, които обикновено отстѫпватъ предъ грубата сила и отъ съображение да се предотвратятъ по-голѣми бедствия за църковно-просвѣтното дѣло и за населението.

Случи ли се, обаче, да се сблъскатъ два остри камъка, тогава конфликтитѣ добиватъ трагиченъ характеръ.

Презъ 1905 г. председатель на църковната община въ Енидже-Вардаръ е свещеникъ Ник. Шкутовъ, който си е поставилъ непосилната задача да отклони населението отъ пѫтя на революцията. За тѣзи свои домогвания и за педантичното изпълнение на екзархийскитѣ нареждания, той е ималъ, всѣкѫде дето е служилъ, разправии съ мѣстнитѣ комитети, а веднажъ бѣ и стрелянъ въ Костуръ. Селянитѣ въ енидже-вардарско не веднажъ сѫ се оплаквали отъ неговитѣ груби обноски и контрареволюционни увещания и не веднажъ бѣ той предупреждаванъ отъ околийския войвода и заплашванъ съ смърть. Най-после, Апостолъ се обърна къмъ самия Екзархъ съ писмо, въ което, следъ като накичва председателя съ всѣкакви епитети и ругатни, завършва: „Ясъ се чудамъ защо го държите тоя лъжливъ и страхливъ председатель, кога цалъ народъ не го сака и ако вие не го дигнете отъ тука като куче ке го убиямъ. „Цалувамъ вашата света десница и оставамъ съ почитание ваше чедо во Христа Апостолъ войвода” [2].

*

Гореизложенитѣ случаи, колкото и печални, сѫ, може да се каже, цвѣте въ сравнение съ трагедията, която се разиграва въ струмишко. Тукъ сѫ се опълчили единъ противъ другъ две еднакво упорити личности — рѫководительтъ на Струмишкия революционенъ окрѫгъ Хр. Чернопѣевъ и кириархътъ на Струмишката епархия митрополитъ Герасимъ.

1. Сѫщия докладъ.

2. Екзархътъ до м-ръ председателя Р. Петровъ, № 28, 2 декемврий 1905 г.

523

Чернопѣевъ, родомъ отъ с. Дерманци (луковитско), бившъ фелдфебелъ отъ българската армия, е единъ отъ най-старитѣ войводи, първостепенна боева и организаторска сила, съ голѣмъ активъ въ борбата противъ върховизма. Привърженикъ на лѣвото течение, Чернопѣевъ не отстоява идеитѣ си съ твърдостьта и постоянството на Я. Сандански, той, обаче — поне докато не е кръшналъ въ друга посока — служи на дадени принципи съ фанатизъма на неукъ честолюбецъ. Следъ възстанието той се стреми да направи отъ Струмишкия окрѫгъ опитно поле на идеитѣ, легнали въ основата на познатата ни Директива, прилагайки съ особена ревность принципа на „интернационалностьта”.

Герасимъ отстѫпва на повечето отъ другитѣ владици по образованость, но ги надминава по буйность, упоритость и властнически похвати. Презъ 1898 г. той насмалко не заплати съ главата си своя отказъ да внесе въ комитетската каса поисканата му сума и отстѫпи само подъ заплахата на ками и револвери. Сѫдейки повече по крупното му тѣлосложение и по енергичния тонъ, съ който се застѫпва за правата си, Струмишкиятъ каймакаминъ го подозира по едно време въ революционерство и Високата порта иска дигането му отъ Струмица. Не малко съдействуваха за това и водителитѣ на гърцизма въ Струмица, които въ лицето на Герасима виждатъ единъ твърде опасенъ врагъ. На 16 мартъ 1904 год. гъркоманинътъ Василъ Христомановъ, човѣкъ на турската тайна полиция и орѫдие на гръцкия владика, стреля противъ Герасима, когато последниятъ се разхождаше въ двора на българската митрополия. Къмъ тѣзи неприятности, които могатъ да се смѣтатъ за нѣщо нормално въ живота на единъ български владика въ Македония, се прибави и конфликта му съ мѣстния комитетъ.

Още при първитѣ искания на комитета Герасимъ даде да се почувствува отъ всички революционери, че е твърдо решенъ да не позволи никакви странични вмѣшателства въ църковно-училищното ведомство. Чернопѣевъ му отвърна съ цѣла редица репресивни мѣрки, които направиха положението на митрополита въ града и въ епархията почти неудържимо. Екзархътъ, въ едно писмо отъ 25 септемврий 1904 г. до Рачо Петровъ, описва положението на Герасима като не „само несносно тежко но и опасно” и моли „бързото, мощно и ефикасно съдействие” на българския пръвъ министъръ. Герасимъ е вече склоненъ дори да напустне Струмица, но Екзархътъ не престава да го съветва да стои на поста си и да продължава да работи съ тактъ, куражъ и решителность до край така, както подобава, когато се изпълнява пастирски дългъ”. Сведенията отъ Струмишко, обаче, сѫ такива, че Екзархътъ се вижда принуденъ да предупреди Р. Петрова за крайнитѣ мѣрки които могатъ да се наложатъ

524

на Екзархията. Въ това свое писмо (30 септемврий 1904 г.) Йосифъ I пише:

Развитието на работитѣ въ гр. Струмица и епархията заплашва да компрометира въ най-кѫсо време всички културни работници въ епархията, отъ митрополията до сетния учитель и първенецъ, както и да разстрои и закрие всички училища и общини. Единъ отъ главнитѣ и прѣми виновници на това е началникътъ на четитѣ въ струмишко, по име Чернопѣевъ. Последниятъ е апостолъ на крайни доктрини и действува на интернационална почва. Той и околнитѣ му, въ съюзъ съ патриаршисти и протестанти, сѫ почнали да преследватъ систематично учителитѣ, които не сподълятъ крайнитѣ учения и митрополита Герасима, който, както това му налага призванието и официалното положение, не иска да стане тѣхно оръдие.

Следватъ конкретни факти на вмѣшателство въ църковно-училишнитѣ работи: Чернопѣевъ разглеждалъ брачни дѣла; уволнявалъ и смѣнявалъ членоветѣ на епархийскитѣ съвети; извикалъ при себе си нѣколцина учители, заставилъ ги да заявятъ писмено, че си подаватъ оставкитѣ и изпратилъ оставкитѣ имъ на владиката, чрезъ две мѣстни гъркоманчета; отстранилъ множество учители и въ мелнишко; запретилъ на гражданитѣ и селянитѣ да посещаватъ митрополията и сега Герасимъ билъ окончателно изолиранъ и поставенъ предъ дилемата: или да се подчини на Чернопѣева и да стане проводникъ на идеитѣ му или да напустне епархията.

На края Екзархътъ настоява да се взематъ бързи мѣрки за въздействие върху четитѣ и тѣхнитѣ главатари, защото, ако не последватъ резултати — 

Ние ще бѫдемъ принудени, за да запазимъ отъ компрометиране митрополията, общинитѣ и училищата, да повикаме Високопреосвѣщенаго Герасима отъ Струмица и да разпоредимъ да се затворятъ училищата въ Струмишката кааза и Пехчевската махия.

Българската междуособица въ Струмица е известна съ всичкитѣ си подробности на гръцкия владика, понеже има въ града гъркомани, които сѫ едновременно членове и на двата комитета. А това, което знае владиката, знаятъ го и мѣстнитѣ турски власти. Това е резултатъ отъ безогледното прилагане на интернационалностьта въ едно време, когато въ южнитѣ околии съ десетки българи минаватъ подъ андартския ножъ, а въ самата Струмица работи гръцки революционенъ комитетъ, който подготвя почвата за прехвърляне на андартски чети и въ струмишко.

Трѣбвало би да се очаква, че българскиятъ митрополитъ като се намира въ война съ българскитѣ революционери, ще намѣри поне закрила у турската власть. Става, обаче, тъкмо обратното. Каймакаминътъ не престава да действува за вдигането на Герасима отъ Струмица, понеже комитетътъ го обложилъ съ 150 лири данъкъ, а той не обадилъ това на властьта.

525

— Властьта ме гони и иска да ме махне отъ Струмица защото съмъ билъ съ комитета, а комитетътъ иска отъ мене пари и ме преследва защото не съмъ съ него!

Въ тѣзи думи, съ които Герасимъ отвърна на отправения му отъ каймакамина упрѣкъ, се съдържа трагичната безизходность на неговото положение,

Едва ли е нуждно да се казва, че подобни конфликти не сѫ възможни ни у гърци, ни у сърби. И у еднитѣ и у другитѣ сѫществува единомислие въ преследванитѣ задачи и единъ рѫководенъ центъръ, на който сѫ подчинени и консули, и владици, и комитети. Всички пипала на тѣхната пропагандаторска мрежа изхождатъ и се сбиратъ въ Атина и въ Бѣлградъ. Възможноститѣ на София въ това отношение сѫ несравнено по-ограничени. Българскитѣ правителства сѫ въ положение да подкрепятъ морално и материално освободителната борба на македонското население и да даватъ съвети, които революционнитѣ водители могатъ, по свое усмотрение, да приематъ или отхвърлятъ: Вѫтрешната организация не зависи отъ тѣхъ. Търговскитѣ агенти иматъ — всѣки споредъ своитѣ индивидуални качества — своя периметъръ отъ връзки и влияния всрѣдъ мѣстнитѣ българи и могатъ въ известни случаи да имъ въздействуватъ въ духъ на благоразумие. Въ противоположность, обаче, на своитѣ гръцки и сръбски колеги, тѣ нѣматъ абсолютно никаква власть надъ мѣстнитѣ комитети и чети. Тѣхната мисия е изключително информационна, културна и хуманитарна: осведомяватъ добросъвѣстно правителството си, оказватъ морална подкрепа на българското културно-просвѣтно дѣло и се застѫпватъ за незаконно преследванитѣ и безъ вина страдащитѣ свои сънародници. Твърде често тѣхнитѣ разбирания за интереситѣ на българщината изключватъ революционнитѣ методи, а не липсватъ и случаи на явно враждебни отношения между търговскитѣ агентства и мѣстнитѣ революционни водители. (Такива сѫ, напримѣръ, отношенията между Я. Сандански и търговския агентъ въ Сѣръ). И когато Екзархътъ търси „мощното и ефикасно съдействие” на българското правителство, Р. Петровъ не е въ положение да стори друго, освенъ — което той и направи — да нареди чрезъ Министерството на вѫтрешнитѣ работи да бѫде Чернопѣевъ арестуванъ — разбира се, когато и ако стѫпи на българска територия.

Понѣкога пъкъ Екзархътъ, въ отговоръ на своитѣ позиви за съдействие, получава отъ софийското правителство крайно обезсърдчителни съвети. Типиченъ е въ това отношение следниятъ случай. Съ писмо отъ 13 октомврий 1906 г. Екзархътъ съобщава въ София, че Охридскиятъ митрополитъ Методий се оплаква, задето Организацията заставила нѣкои селски учители, назначени безъ нейно

526

съгласие, да напустнатъ мѣстата си. Въ отговора си Р. Петровъ казва, че „по лесно понятни съображения княжеското правителство се отказва да влиза въ каквито и да е сношения съ представителитѣ на Революционната организация” и съветва: „Екзархията не трѣбва да взима въ внимание исканията на Организацията”, по-добре е дори, „тя да оставя съвсемъ безъ учители мѣстата, въ които Организацията иска да си наложи волята, отколкото да изпълнява исканията ѝ” [1].

Атинското и бѣлградското правителства, които държатъ въ рѫцетѣ си нишкитѣ на своитѣ въорѫжени пропаганди, не биха никога изпаднали въ такова положение спрямо единъ свой войвода, станалъ по една или друга причина нежеланъ и пакостенъ: такъвъ войвода ще бѫде преди всичко лишенъ отъ заплата и четата му — отъ издръжка. Ние вече видѣхме, какъ най-своеволниятъ между сръбскитѣ войводи, известниятъ Мицко, бѣ отзованъ въ Сърбия и заставенъ да живѣе съ отпустнатата му пенсия въ Крагуевацъ.

Но да се върнемъ на конфликта въ Струмишко. Той се изостри презъ следната 1905 година до тамъ, че митрополитътъ биде осѫденъ „условно” на смърть. За обвиненията, които се сипѣха върху Герасима, може да се сѫди отъ следнитѣ мотиви — audiatur et altera pars — послужили на Струмишкия районенъ конгресъ за взетото решение:

Действувалъ солидарно съ бейоветѣ противъ селянитѣ, които отказвали да работятъ ангария; опиталъ се чрезъ селскитѣ свещеници да осуети прилагането на комитетската наредба, съ която се запрети на жени и моми да работятъ по турскитѣ чифлици; опиталъ се, чрезъ клеветнически съобщения до Екзархията, да накара българското правителство да арестува началника на районната чета, щомъ последниятъ встѫпи на българска територия; преследвалъ всички ония учители, които е считалъ за членове на Организацията, въ време на куклишката афера, за да угоди на Струмишкия каймакаминъ, който искалъ да скрие числото на падналитѣ въ това село невинни жертви, побързалъ да изпрати попове въ Куклишъ съ заповѣдь да погребатъ веднага убититѣ и само подъ натиска на селянитѣ, погребението е било отложено до пристигането на европейскитѣ жандармерийски офицери и пр. и пр. [2]

На Герасима се приписваше още, че запретилъ на струмишкитѣ свещеници да опѣятъ по християнски обичай останкитѣ на самоубилия се войвода Кръстю Георгиевъ Новоселчето.

1. № 1136, 23 октомврий 1906 г.

2. Това е само часть отъ мотивитѣ, предадени въ „Рев. Листъ”. г. I, бр. 16, 5. VII. 1905 г., стр. 13.

527

Къмъ срѣдата на декемврий 1905 г. едно отдѣление на струмишката районна чета, подъ началството на Кръстю Георгиевъ отъ с. Ново-село бѣ обградено въ с. Костурино. Следъ нѣколко часово ожесточено сражение четата се опита да си пробие пѫть презъ турския обрѫчъ и бѣ цѣла унищожена: шесть души загинаха и двама паднаха въ пленъ. Само войводата, слабо раненъ, успѣ да се добере до с. Моноспитово, но скоро се видѣ и тамъ обграденъ отъ войска. Изтощенъ съвършено и останалъ безъ патрони, Кръстю, за да не падне живъ въ неприятелски рѫце, се самозастреля. Трупътъ му бѣ пренесенъ като трофей въ Струмица и после предаденъ на българската църковна община за погребение. Тогава се намѣси митрополитъ Герасимъ:

„Тоя божи служитель заявилъ, че не желае да погребва царски душмани и дори забранилъ на българското духовенство да извърши погребението. Възмущението на гражданитѣ отъ това поведение на владиката било безгранично. Всички свещеници, подъ страхъ на наказание, отказали да заровятъ Кръстю. Най-сетне, намѣрилъ се най-младиятъ попъ Пандо и, въпрѣки заканванията на Герасима, при стечение на всички граждани, тържествено положилъ останкитѣ на народния герой въ черната земя. Ала за тая си дързость скѫпо отплатилъ — билъ аргосанъ отъ Герасима...” („Мак. Одрински прегледъ”, г. I, бр. 15, 20. I. 1906 г., стр. 232).

Все пакъ рѫководителитѣ на Струмишкия окрѫгъ дадоха си, изглежда, смѣтка за последицитѣ отъ изпълнението на произнесената смъртна присѫда и не посегнаха върху живота на Герасима. И така българското национално дѣло и самата Организация, бидоха спасени отъ непоправими пакости.

*

Разглеждани днесъ, подъ освѣтлението на гореприведенитѣ факти, отношенията между Екзархията и Организацията навѣватъ дълбока тѫга съ своята противоестественость и липса на всѣкакъвъ разумъ. Докато гърцитѣ бълнуватъ непрестанно и действуватъ за вдигане на Екзархията отъ Цариградъ; докато турцитѣ търсятъ съ свѣщь поводи за да направятъ българскитѣ владици невъзможни въ епархиитѣ имъ; докато сърбитѣ не се спиратъ предъ никакви жертви за да извоюватъ втори сръбски владика въ Македония, а власитѣ — за да издействуватъ само единъ епископъ по народность влахъ, — намиратъ се български революционери, които смѣтатъ архиереитѣ и изобщо служителитѣ на българската народна църква, едвали не за съвсемъ непотрѣбни, отнасятъ се безъ всѣко уважение къмъ тѣхния санъ, стремятъ се да ги превърнатъ въ свои слѣпо подчинени орѫдия, подбиватъ престижа имъ предъ населението и — съ една

528

речь — улесняватъ неволно домогванията на съюзенитѣ врагове на българската народность. Между това, духовнитѣ началници въ турската империя сѫ законно признатитѣ и облѣчени въ права представители на християнскитѣ народи, поради което и всички бѣсни съревнувания на национална и политическа почва се водятъ подъ знака на църковната принадлежаость. Ето защо и въорѫженитѣ пропаганди мѣрятъ успѣхитѣ си по броя на селата, изтръгнати отъ лоното на Българската екзархия?

Привеждаме тѣзи толкова бодливи факти не за да вмѣнимъ въ вина на двата български фактора липсата на организирано сътрудничество между тѣхъ. Такова сътрудничество би могло да костува сѫществуването на Екзархията. Ако турската власть гледа съ благосклонно око на андартствуването на гръцкитѣ владици, то е защото андарстката акция е насочена не противъ турската държава, а противъ общия врагъ — българитѣ. Касае се, прочее, не за организирано сътрудничество между Организацията и Екзархията, а за успоредна дейность върху почвата на взаимната търпимость и на съзнанието за общитѣ опасности. Но и това липсва.

Защо?

На този въпросъ ние безъ колебание отговаряме, че вината лежи не въ противодействието на Екзархията, което най-често представлява предизвикана самозащита — при това не дотамъ решителна, а въ поведението на самитѣ революционни органи. Съ този умѣренъ отговоръ, обаче, не се изчерпва въпросътъ за неприязненитѣ отношения между двата рѫководни български фактора. Тази неприязненость не е резултатъ само на грубитѣ похвати на полуграмотни войводи и на злоупотрѣбяващи съ власта си рѫководители. Тя има и своитѣ по-далечни причини, които ние имахме вече случай да посочимъ [1]. Съ своята система на управление и съ политиката си спрямо църковно-училищнитѣ общини, Екзархията още отрано опълчи противъ себе си напредничавата интелигенция и най-будната часть на еснафството, които отпосле се увлѣкоха отъ революционното движение. Следъ възстанието пъкъ ние сме свидетели на единъ страненъ контрастъ. Докато Организацията е дълбоко заразена отъ крайно демократични преустройствени тежнения, непригодни при нейния конспиративенъ и терористически характеръ, — Екзархията, учреждение по самия си основенъ законъ демократично, практикува системата на едноличнитѣ управления. Докато първата се раздира отъ безпощадна самокритика и отъ вѫтрешни спорове около всеобща изборность, самоконтролъ, децентрализация и пр. и пр., — втората се движи въ застоялитѣ води на единъ анахрони-

1. Т. I, „Революционери и църковници”, стр. 120—121.

529

ченъ квиетизъмъ, лишена отъ уставнитѣ си управителни тѣла (смѣсенъ съветъ и синодъ) и следвайки строго своята централистична политика. При тая противоположность въ господствуващия имъ духъ, двата института се отдалечаватъ още повече единъ отъ другъ и се взаимно критикуватъ по-безогледно, отколкото въ миналото. Критики на известни екзархийски порядки се явяватъ не само въ революционнитѣ издания, но вече и въ други вестници въ Княжеството. Въпрѣки всеобщата почить, съ която е обкрѫжена личностьта на Екзарха и създадената традиция да не се подбива престижа на Екзархията чрезъ публично обсѫждане на нейнитѣ вѫтрешни работи, въ „Прѣпорецъ” и други софийски вестници се появиха сериозни критики, особено следъ загадъчното изгаряне на екзархийската архива [1].

Бихме могли да продължимъ още низътъ отъ видими противоречия между двата фактора, както и на органическитѣ недѫзи, отъ които всѣки единъ отъ тѣхъ страда. Това би допринесло за по-пълното обяснение на създаденитѣ неприязнени отношения между тѣхъ, но не и да ги оправдае. Защото по-сѫществени и отъ практическо гледище несравнено по-важни сѫ общитѣ задачи, които ги сближаватъ и общитѣ външни опасности, които ги правятъ необходими единъ за другъ. Купнежътъ за освобождение, който роди Революционната организация, се предшествува отъ националното осъзнаване на българския народъ, постигнато чрезъ мирна културно-просвѣтна дейность. Появяването на Революционната организация, обаче, не обеззначава трайната мисия на независимата народна църква, като учреждение, което въплощава духовното единство на нацията и се ползува съ законното право да рѫководи, чрезъ църквата и училището, културно-просвѣтното развитие на народа. Защото, — както вече имахме случай да отбележимъ, — „семето на революционната проповѣдь не би могло да закълни и се развие, ако македонската почва не бѣше разработена отъ църквата и училището презъ 80-тѣ и началото на 90-тѣ години. Революционната организация не би могла да просѫществува, ако следъ нейното появяване бѣше пресъхнало църковно-училищното дѣло: училището е неизчерпаемиятъ резервоаръ, който непрекѫснато я снабдява съ рѫководенъ кадъръ.” [2] Съ всички свои недѫзи — еднолично управление, фаворитизъмъ, недостатъчна предприемчивость, несъразмѣрно малки заплати на селскитѣ учители и пр. — Екзархията

1. Вечерьта на 6 декемврий 1904 г. избухна ненадейно пожаръ въ помещението на екзархийската канцелария. Жертва на пламъцитѣ стана архивата на училищния отдѣлъ, библиотеката и цѣлото сметководство. Обществената мълва въ Цариградъ посочи като подпалвачъ самия екзархийски счетоводитель Селджобаловъ, едно отъ най-приближенитѣ лица на Екзарха. Последваха въ софийските вестници и открити обвинения, че Селджобаловъ е подпалилъ канцеларията, за да унищожи следитѣ на многобройнитѣ си злоупотребления. Обвинениятъ не потърси смѣтка отъ обвинителите си.

2. Т. I, стр. 120.

530

рѫководи просвѣтното дѣло на българитѣ въ турско по методитѣ и въ духа на обучението въ най-напредналитѣ западно-европейски държави, и едно сравнение между българскитѣ и другитѣ училища въ Турция би подтвърдило това по най-блѣскавъ начинъ. Революционната организация може да поощрява ученолюбието на народа и да го подтиква къмъ добри инициативи въ тази посока — да подпомага отъ страни и съ всичката необходима предпазливость дѣлото на Екзархията. Нищо повече отъ това. Що се отнася до общитѣ външни опасности, тѣ сѫ така очевидни, че не се нуждаятъ отъ подчертаване. Екзархията и Организацията еднакво чувствуватъ щетитѣ отъ похода на Хилми паша противъ българскитѣ училища: едната е лишена отъ учителски персоналъ, другата — отъ рѫководенъ кадъръ. Еднакво тѣ чувствуватъ и ударитѣ на въорѫженитѣ пропаганди: едната губи отъ своето паство, а всѣко село, отмѣтнато отъ Екзархията, представлява териториална загуба за Организацията.

*

При тая тождественость на върховни интереси, трѣбвало би да се очаква, че Рилскиятъ конгресъ ще препорѫча пѫтища за смекчаване на създадената тежка атмосфера, като опредѣли поне известна граница на организационното вмѣшателство въ екзархийскитѣ работи. Вмѣсто това той излѣзе съ известното намъ лаконично решение, което страда не само отъ непълнота и неясность, но и е надъхано съ вражда.

Терминътъ „български държавнически национализъмъ” е изкованъ отъ лѣвото революционно течение за да опредѣли съдържанието на българския националенъ идеалъ — обединението на всички български земи въ една държава. Българската държава минава за носителка на този идеалъ. Негова прикрита носителка се смѣта и Екзархията [1]. Доколкото, прочее, дѣлата на Екзархията сѫ насочени въ духа на този идеалъ, тѣ ще срѣщнатъ противодействието на Революционната организация.

И следъ тѣзи обяснения, обаче, конгресното решение остава все пакъ непълно, а отъ гледище на практическа полза — и съвсемъ излишно въ тая си форма. То представлява нова концесия, направена на лѣвичарството — отъ срѣдство да внесе недоволство и смутъ не само всрѣдъ свободнитѣ българи, отъ чиято единодушна подкрепа Организацията толкова много се нуждае, но и въ вѫтрешностьта, понеже взе-

1. „Въ М. Одр. прегледъ” (бр. 21) е казано:

„Въ нейнитѣ очи (на църквата) освободителниятъ идеалъ въ никой случай не може да бѫде идеалъ революционенъ, а, вънъ отъ това, и самиятъ освободителенъ идеалъ, като крайна нейна задача, не може да бѫде другъ, освенъ обединението на българския народъ. Такава е и не може да бѫде друга историческата роля на черквата въ освободителното движение на народитѣ, изходящи се подъ другороденъ политически гнетъ”.

531

тото решение далечъ не изразява преобладаващето мнение въ Организацията. То нѣма оправдание дори като външна манифестация на привързаность къмъ автономната идея и къмъ предпоставката на автономията — желания международностенъ („интернационаленъ”, споредъ ходящата тогава формула) обликъ на Революционната организация. И ето защо.

И по сѫщина и по традиция Екзархията е български националенъ институтъ. Тя и юридически принадлежи на всички българи — не само македоно-одринци: нейниятъ статутъ има за правна основа не само императорския ферманъ отъ 1870 г., но и конституцията на българското княжество. Издръжката на подведомственитѣ ѝ учреждения тежи повече на българския държавенъ бюджетъ, отколкото на отоманското ѝ паство. При особенитѣ порядки въ стара Турция, тая двойственость не представляваше нѣщо изключително и недопустимо, а въ случая съ Екзархията, тя се покриваше и съ номиналния васалитетъ на Княжеството. Безупрѣчната лоялность къмъ турското правителство бѣ единствената линия на поведение, при която Екзархътъ, въ своето двойно качество на висшъ турски сановникъ и свещеноначалникъ на единната българска народна църква, би могълъ да обезпечи изпълнението на своята прѣка и най-сѫществена мисия — да насажда българска просвѣта и култура всрѣдъ отоманскитѣ българи и да брани, на законно основание, тѣхнитѣ църковно-училищни права. Иосифъ I ограничава всичкитѣ си усилия и грижи въ рамкитѣ на тази мисия — да снабдява Македония и Одринско съ възможно най-голѣмъ брой просвѣтни и културни работници. Безъ съмнение, екзархийското началство предпочита „благонадежднитѣ” учители и се противи когато революционеритѣ посѣгатъ върху правата на архиереитѣ и замѣстницитѣ имъ, то обаче, се въздържа отъ участие въ политическитѣ борби на интелигенцията. Когато Ив. Гарвановъ, преди преображението си отъ Савелъ въ Павелъ [1], се явява предъ Екзарха, за да иска подръжката на Екзархията противъ революционното движение и му поставя въпросъ — „Ваше Блаженство, какъвъ е билъ и ще Ви бѫде планътъ на работата Ви въ Македония”, Иосифъ I му отговаря — „Да имаме повече владици и да нахвърляме повече интелигенция въ страната, та тя сама да си решава въпроса” [2]. Ако Екзархътъ, макаръ и убеденъ еволюционистъ, се въздържа да се опълчи противъ революционното движение, трусоветѣ на което засѣгатъ и самата екзархийска сграда, какъ би могълъ той — политикъ съ тънъкъ усетъ за реалноститѣ — да се намѣси и да вземе страна по единъ теоритически споръ за бѫдещата

1. Томъ I, стр. 127-128.

2. „Спомени на Иванъ Гарвановъ”, стр. 124—125.

532

политическа сѫдба на Македония и Одринско? Този въпросъ— дали автономията да се смѣта за окончателно разрешение на македонския въпросъ или за етапъ къмъ политическо обединение на българитѣ — може да занимава всички македоно-одринци — и екзархийскитѣ служители въ това число — за Екзархията, обаче, която е изцѣло погълната отъ своята прѣка мисия, той не сѫществува. Може, прочее, да се каже, че не само отдѣлни „дѣла и постѫпки”, но цѣлата културно-просвѣтна дейность на Екзархията е насочена въ духа на българския национализъмъ изобщо, безъ тая дейность да бѫде за или противъ „българския държавнически национализъмъ”.

Та и самиятъ „държавнически национализъмъ” на българското княжество далечъ не представлява нѣкаква опасность за автономията и за цѣлостьта на Македония, за да бѫде той така рѣзко осѫжданъ отъ единъ общъ конгресъ на Революционната организация. Българскитѣ правителства иматъ своитѣ прегрѣшения спрямо македонското освободително дѣло, тѣ обаче, не могатъ да се обвинятъ въ враждебно отношение къмъ автономията или въ действия насочени противъ цѣлостьта на Македония, за да бѫде подвеждано Княжеството подъ единъ и сѫщъ знаменатель съ Сърбия и Гърция. Тъкмо наопаки, само България между балканскитѣ държави се бори за прилагане на чл. 23 отъ берлинския договоръ, т. е. за действителни реформи въ Македония и Одринско. Единствено тя поддържа автономния идеалъ на македонскитѣ революционери. Единствено тя държи за териториалната цѣлость на Македония, поради което и се осуетяватъ нееднократнитѣ сръбско-гръцки внушения и предложения за сфери на влияние и за дѣлежъ. А че голѣма часть отъ свободнитѣ българи мечтаятъ за национално обединение и схващатъ автономията като преходна фаза, това може да се дължи на недостатъчно познаване на преплетената и пълна съ рискове македонска проблема, както и на надценяване на българската военна сила подиръ славната Сливнишка победа. То е, обаче, естествено тежнение на единъ младъ народъ, обаянъ отъ лесния успѣхъ на съединението отъ 1885 г. То не е ламтежъ за заграбване на чужди земи, не е „империализъмъ”, понеже свободни и поробени българи сѫ части отъ единъ и сѫщъ народъ.

Нима освобождението не се рисуваше въ форма на национално обединение и въ блѣноветѣ на нѣкои отъ най-старитѣ революционери? Тайниятъ хектографиранъ вестникъ на Хр. Матова въ Скопие не носи ли името „Санъ-Стефанска България”? Нищо чудно въ това, че творцитѣ на Вѫтрешната организация еволюираха къмъ схващането на автономията, като самоцель много по-скоро, отколкото македонската емиграция и свободното българско гражданство въ Княжеството.

533

Тази еволюция, обаче, далечъ не бѣше още обхванала всички рѫководни срѣди, — да не говоримъ за организираното население въ вѫтрешностьта, което, въ грамадната си часть, атакувано и разпъвано на кръстъ отъ всѣкакви обрѣзани и необрѣзани душмани, вѣрваше и се надѣваше на братска помощь само отъ България, безъ да се замисля, дали тази помощь ще му се дава отъ българскитѣ управници или отъ свободното българско гражданство, — въ името на автономията като самоцель ли или като етапъ.

Ето какви и колко сѫществени обстоятелства изпустна изпредвидъ Рилскиятъ конгресъ, ангажирайки Организацията въ борба съ „българския държавнически национализъмъ” въ едно време, когато българщината въ Македония се прегъваше подъ непосилния натискъ на многото си съюзени врагове.

Най-малко Организацията имаше интересъ да си отчуждава ценни съдействия и да пилѣе сили, раздухвайки единъ толкова деликатенъ въпросъ, какъвто е тоя за различнитѣ български въжделения, свързани съ автономията. И въпросъ, не само крайно деликатенъ, но и безпредметенъ, понеже автономията е още риба въ морето, така че спороветѣ какъ да бѫде тя сготвена можеха да се отложатъ за по-после.

Сторената отъ конгреса жертва ще бѫде скѫпо заплатена отъ Организацията.

[Previous] [Next]
[Back to Index]