Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

44. СЛЕДЪ ДВОЙНОТО УБИЙСТВО

Последната среща между задграничнитѣ представители и новиятъ имъ „привърженикъ” бѣ опредѣлена на 28 ноемврий вечерьта, въ дома на Б. Сарафовъ, ул. „Осогово”, 36.

Сарафовъ привършваше вечерята си — последната вечеря — въ крѫга на многобройнитѣ си домашни, когато пристигна Гарвановъ. Следъ малко пристигна и Паница, въорѫженъ съ два „наганта”. Предложиха на госта чаша вино и мезе, но той отказа. Той остана неприятно изненаданъ, когато узна, че на тоя последенъ разговоръ нѣма да присѫтствува и третиятъ задграниченъ представитель Хр. Матовъ, та не ще му се удаде „да свърши” и съ тримата изведнажъ [1]. Домакинътъ и двамата му гости се отдѣлиха въ друга стая. Разговорътъ се водѣше спокойно и гладко, безъ повишавани гласове — като между хора, които напълно се разбиратъ. Къмъ 11 часа Паница стана да си върви. Станаха и Сарафовъ и Гарвановъ да го изпроводятъ. Когато стигнаха на пѫтната врата, до ушитѣ на близко стоещата слугиня стигнаха, високо произнесени, думитѣ: „Още единъ въпросъ ...” и въ сѫщия мигъ се чуха два изстрела. Притекоха се домашнитѣ и изтръпнаха отъ ужасъ: Сарафовъ и Гарвановъ, облѣни въ кръвъ, агонизираха. И двамата бѣха повалени съ по единъ смъртоносенъ ударъ: Сарафовъ бѣ застрелянъ въ лѣвото слѣпо око, а Гарвановъ въ лѣвото ухо.

Младиятъ гостъ бѣше изчезналъ.

Дойдоха стражари. Пристигнаха инспекторътъ на полицията и сѫдебниятъ следователь, придружени отъ единъ софийски репортеръ, който описва заварената обстановка така:

„Въ антрето, до самата пѫтна врата, Сарафовъ падналъ опрѣнъ на лѣвата стена, съ клюмнала на дѣсно глава, съ разперени крака и рѫце, — едната разтворена, а другата

1. Хр. Матовъ бѣ съобщилъ на другаритѣ си, че поради неотложна работа нѣма да отиде на срещата.

501

съ свити пръсти. Гарвановъ падналъ гърбомъ, съ глава легнала върху дѣсния кракъ на Сарафова, прострѣнъ всрѣдъ антрето съ разтворени крака къмъ вѫтрешностьта. И двамата съ бледни лица изглеждатъ като заспали. Тѣлата имъ още не сѫ изстинали. Подъ труповетѣ имъ и около тѣхъ голѣми локви кръвь, която продължава да тече. Около безжизненитѣ трупове горко ридае престарѣлиятъ баща на Сарафова, неговата майка, братята му, сестра му, снаха му и негови близки”.

Още въ ранна сутринь вестьта за кървавото произшествие обходи съ гърмотевична бързина столицата и дигна на кракъ цѣлото гражданство. Всички бѣха ужасени отъ коварството и студената жестокость на братоубиеца. Братската кръвь, пролѣна всрѣдъ столицата на България, подействува върху духоветѣ много по-силно и отъ най-страшнитѣ вести за гръцки, сръбски и турски звѣрства въ вѫтрешностьта. Какво има още да последва? Каква участь готвятъ на Македония ония, които сѫ се заели да я освобождаватъ? Потискано отъ такива страшни мисли, гражданството се отдаде на своята скръбь по дветѣ свидни жертви.

Въ продължение на две денонощия народътъ, въ огромни маси, се стичаше къмъ малката църквица Свети Георги, на улица Царь Калоянъ, кѫдето, следъ аутопсията, бѣха положени тѣлата на убититѣ. Публиката, която се тълпѣше и блъскаше за да си пробие пѫть и се поклони предъ останкитѣ на покойницитѣ, бѣ необикновено пъстра, понеже много бѣха срѣдитѣ, които оплакваха Сарафова и Гарванова като свои. Вънъ отъ македонската емиграция, потопени бѣха въ скръбь офицеритѣ, отъ чиято срѣда изхождаше Сарафовъ, и арменцитѣ, между които той се радваше на голѣма популярность. Отъ чужбина се обадиха съ съболезнователни телеграми всички арменски революционни центрове, а нѣкои изпратиха и депутации. Делегациитѣ имъ отъ чужбина се възглавяваха отъ революционни водачи, като възпѣтия войвода Антраникъ, Вартанянъ, Асланъ и др. Гарвановъ пъкъ, преподаватель по физика и заведующъ фонда за подпомагане бедни ученици въ II-та гимназия, разтѫжи съ своята трагична смърть учителството и учащата младежь.

Погребението на убититѣ революционери бѣ едно отъ най-внушителнитѣ, каквито София е виждала нѣкога.

Всрѣдъ плача и риданията на Сарафовитѣ домашни, на майката и сестрата на Гарванова, дошли отъ Стара Загора, ковчезитѣ бѣха вдигнати и понесени отъ войводи. Шествието потегли начело съ ликоветѣ на покойницитѣ въ разкошни рамки, укичени съ живи цвѣтя. Следваха нѣколко десетки вѣнци, духовенството, начело съ софийския митрополитъ Партений, хорътъ на Николаевъ, ковчезитѣ, увити въ траурнитѣ знамена на македонскитѣ братства, македонски и арменски

502

революционни знамена, носени отъ четници, близкитѣ на покойницитѣ, депутациитѣ на Братствата отъ цѣла България, арменски депутации отъ България и чужбина и маса народъ. Предъ църквата Св. Краль множество офицери отъ софийския гарнизонъ и ученицитѣ отъ II-та гимназия посрещнаха останкитѣ. Точно въ тоя моментъ се разрази буря, придружена съ силенъ дъждъ — сѣкашъ небето заплака.

Докато речитѣ на двамата говорители българи бѣха пропити съ неутешима тѫга, тая на арменския делегатъ Асланъ прозвуча като бойна трѫба:

Товарищи и граждани! Отъ името на Кавказката революционна организация на „Дашнакцутюнъ” азъ ида да се поклоня предъ гробоветѣ на скѫпитѣ жерти.

 

Рѣдко се раждатъ хора като тия, които сега лежатъ предъ насъ. Но азъ не ще бѫда песимистъ, като преждеговорившия, защото историята, въ своя безспиренъ вървежъ, създава подобни личности герои, които последватъ умрѣлитѣ. Не скърбете, не се отчайвате. Отчайватъ се само страхливцитъ. Сарафовъ умеръ, да здравствуютъ Сарафовци!

Шествието, все така внушително, въпрѣки проливния дъждъ, потегли къмъ гробищата. Тамъ чакаше друга огромна човѣшка маса. При последната заупокойна молитва и надгробнитѣ речи, четиридневната мѫка на множеството прелѣ: „Почти всички присѫтствуващи плачатъ . . ., — пише репортерътъ [1].

Това бѣха сълзи за два преждевременно съкратени бурни живота, достойни за по-славенъ край.

*

Потресени и сѫщевременно смутени бѣха и правителственитѣ срѣди. Тѣ сподѣлиха открито общата скръбь. Покрай многото народни представители, правителствени и опозиционни, на погребението присѫтствуваха и трима министри — д-ръ Н. Генадиевъ, К. Панайотовъ и Н. Апостоловъ. Самъ официозътъ „Новъ Вѣкъ”, давайки пълна воля на чувствата си, писа: 

Убийството на Борисъ Сарафовъ и на Ив. Гарвановъ нанесе смъртоносенъ ударъ на българската кауза въ Македония. На виновника или виновницитѣ на това двойно убийство не остава друго, освенъ да отидатъ при Султана и взематъ десеттѣхъ хиляди лева, обещани за главата на Сарафова. Това е единствената награда, която тѣ заслужаватъ за позора си!

Прочее, правителството се въодушевляваше отъ най-добра воля да тури на рѫка убиеца и съучастницитѣ му. Още сѫщата вечерь наредено бѣ да се пазятъ изходнитѣ пѫтища отъ София и да се усили надзорътъ на границата. Въ града се извършиха обиски и арести. Отъ активнитѣ

1. В. „День”, бр. 1399, 4. XII. 1907 г.

503

революционери бѣха арестувани Хр. Чернопѣевъ, Кр. Българията, П. Тошевъ, Г. Петровъ и др., а отъ идейнитѣ подържници на Сандански — Д. х. Димовъ, инспекторъ на труда, Стойно Стойновъ, Ст. Кемилевъ, д-ръ К. Д. Списаревски, Ал. Радославовъ, братята Харизанови — Любомиръ и Иванъ —и много други — всичко около 50 души. По недоразумение, въ участъцитѣ попаднаха и нѣколцина привърженици на убититѣ — П. Пенчевъ, Цвѣта Божова и други. Нѣколко дена по-късно бѣ арестуванъ, съ решение на Народното събрание, и А. Страшимировъ, народенъ представитель (по това време отъ радикалната партия), привлѣченъ подъ отговорность, като „интелектуаленъ съучастникъ”.

Следствието установи, че мнозина отъ арестуванитѣ сѫ приемали Сандански въ домоветѣ си, че сѫ правили събрания съ хората отъ сѣрския щабъ и сѫ обсѫждали разни въпроси отъ революционенъ характеръ. То, обаче, не можа да се добере до данни, отъ които да се вижда, че сѫ знаяли и участвували въ убийството. Арестувани бѣха мнозина и отъ крайграничнитѣ околии, като укриватели и помагачи на санданиститѣ. Въ продължение на 3—4 седмици задържаха се нови лица и се освобождаваха други, докато стана ясно за всички, че действителнитѣ автори на извършеното предумишлено убийство не сѫ и нѣма да бѫдатъ изловени.

На 13 декемврий 1907 год., когато софийскиятъ градоначалникъ пръсна една заповѣдь, съ която предписваше „да се заловятъ и арестуватъ, кѫдето и да се намѣрятъ, именуемитѣ: Яне Сандански, Чудомиръ Кантарджиевъ, Александъръ Буйновъ и Тодоръ Паница”, последнитѣ се намираха вече на „безопасно мѣсто”, т. е. въ Турция. Въ цѣлата тази афера тогавашната полиция положи голѣми усилия, но не прояви никаква съобразителность и срѫчность, особено при преследването на физическия убиецъ. Паница отъ самото начало успѣ да заблуди полицията. Полицейскитѣ органи откриха диритѣ му цѣла седмица по-късно въ Чепинското корито, но той бѣше вече се прехвърлилъ отвѫдъ [1]. Заловенъ бѣ укривательтъ му Георги попъ Василевъ, учитель въ с. Каменица и организационенъ началникъ на чепинския пограниченъ районъ [2]. Заловенъ бѣ и куриерътъ Георги Чалѫковъ, който

1. По-после се установи цѣлата негова одисея. Паница смѣтналъ за опасно да се отправи къмъ дупнишко — както бѣше уговорено — и да се прикрие край границата. (Дупнишко тогава минаваше, като единъ видъ владение на Сандански. Видни граждани, като Чапрашикови, Балабанови отъ Кочериново и пр. бѣха на неговитѣ услуги. Чапрашикови съхраняваха паритѣ на Сѣрския комитетъ). Той предпочелъ да остане въ града и прекаралъ нощьта въ Борисовата градина. Сутриньта отишелъ въ дома на единъ съчувственикъ. дегизиралъ се и се разходилъ изъ града, за да види впечатлението отъ убийството. Вечерьта отишелъ на гарата и всрѣдъ гъмжило отъ тайни и явни полицейски органи успѣлъ да вземе варненския влакъ. Въ Варна намѣрилъ приемъ у единъ свой съученикъ отъ гимназията (по-после народенъ представитель и министъръ). Отъ тамъ отишелъ въ Месемврия, кѫдето прекаралъ нѣколко деня при жена си, учителка въ тоя градъ. После взелъ трена отъ Бургазъ и пѫтувайки като работникъ отъ мина Перникъ стигналъ благополучно въ Саранбей, а отъ тамъ — въ Чепинското корито.

2. Арестуванъ въ IV полицейски участъкъ, Г. п. Василевъ издебна единъ моментъ, когато бѣ самъ въ стаята, откачи отъ стената единъ стражарски револверъ и се самоуби. Дълго време следъ това сѣрчани разпространяваха, че билъ убитъ въ участъка.

504

го бѣше прехвърлилъ въ турско. Което е най-куриозното, арестувани бѣха, уволнени отъ служба и дадени подъ сѫдъ дори и нѣколко стражари, като съчувственици и помагачи на Сандански. На 7 май 1938 г., куриерътъ Чалѫковъ бѣ осѫденъ на 6 месеца затворъ. Съ тази присѫда се приключи фактически дѣлото по убийството на Сарафовъ и Гарвановъ. По-късно настѫпиха въ Турция събития, които дадоха на българското правителство поводъ да амнистира всички революционери, преследвани за убийства и други престѫпления. Амнистията обхвана и авторитѣ на злодеянието отъ 28 ноемврий 1907 г.

*

Отзвукътъ въ чужбина отъ двойното убийство бѣ страхотенъ. Ужасиха се приятелитѣ на македонското освободително дѣло. Отдадоха се на оправдано злорадство всички, въ очитѣ на които Революционната организация бѣ трънъ и които я виждаха сега обезглавена отъ българска рѫка. Най-нелестни за българскитѣ нрави бѣха впечатленията и заключенията на европейското общество отъ подлия начинъ на убийството. Нѣкои вестници писаха за „Българска вендета” [1] и сравнявайки я съ родовата мъсть у албанцитѣ заключаваха, че последнитѣ, въ практикуването на бесата, се подчиняватъ строго на нѣкои рицарски закони, когато българитѣ въ домогването си за кръвна отплата, злоупотрѣбяватъ дори и съ гостоприемството.

За илюстрация на впечатлението у неприятели и приятели въ чужбина ще приведемъ единъ отъ най-характернитѣ доклади изъ тайната архива при Министерството на външнитѣ работи. „Въ тукашнитѣ пансръбски крѫгове, които не скриватъ радостьта си, убийството се счита, като страшенъ ударъ, нанесенъ на българското дѣло въ Македония и като косвенъ, но силенъ успѣхъ на сръбската пропаганда, — пише Цетинскиятъ дипломатически агентъ д-ръ Н. Колушевъ въ доклада си отъ 4 декемврий 1907 год. — Въ дипломатическото тѣло пъкъ, между което имената на Б. Сарафовъ и Гарвановъ бѣха познати, убийството произведе голѣмо и неприятно впечатление. Нашитѣ приятели тълкуватъ това ужасно убийство, като следствие отъ създадената анархия въ македонското революционно движение и го считатъ за начало на още по-голѣми безредици и самоизтрѣбления, въ които българскиятъ елементъ се явява авторъ и въ сѫщото време беззащитна жертва”.

Най-сериозни основания за ликуване имаха, разбира се, турцитѣ. Да паднатъ изведнажъ две такива голѣми комитаджийски глави, за едната отъ които султанътъ бѣ обещалъ

1. Подъ това заглавие се яви уводна статия въ Pester Lloyd (13. XII. 1907 г.).

505

крупна награда! И да паднатъ отъ комитска рѫка! И то всрѣдъ столицата на умразното княжество! Та това струваше повече отъ десеть разбити чети изъ нѣкоя пуста планинска мѣстность или въ нѣкое македонско село.

Да не говоримъ за самия Абдулъ Хамидъ, който имаше и свои лични съображения да ликува. Той живѣеше въ вѣченъ страхъ отъ атентати, а бѣше му вече много добре известно, че разкритиятъ каналъ подъ Отоманската банка въ Цариградъ бѣ дѣло на сарафови пратеници, че солунскитѣ атентатори бѣха финансирани пакъ отъ Сарафова, че дори и най-страшниятъ отъ атентатитѣ — Илдъзкиятъ — бѣ сѫщо устроенъ съ знанието и подкрепата на Сарафова. И все пакъ илдъзкиятъ обитателъ не удържа царската си дума: не изпрати обявената парична премия на оногова, който му бѣше доставилъ тая велика радость.

Първото външно отражение на турското ликуване се яви въ цариградския печатъ. Докато по-преди вестницитѣ, при такива страхотни събития, бѣха принудени да мълчатъ или да се ограничатъ съ даванитѣ имъ официални съобщения, сега правителството заповѣда на цензоритѣ си да пропущатъ съ най-голѣми подробности описанията на софийското убийство и всички неблагоприятни за революционното движение, за България и изобщо за българитѣ, коментарии на чуждия печатъ. Въ сѫщото време то започна да събира най-старателно „инкриминиранъ материалъ”, който му бѣше необходимъ за да изправи България на подсѫдимата скамейка предъ Европа и да каже на Великитѣ сили: „Напраздно вините моето управление — ето отъ где се подклаждатъ кървавитѣ безредици въ моята земя!”

Настѫплението се предприе отъ самия великъ везиръ Ферадъ паша, тъй малко чувствителенъ спрямо андартската политика на атинскитѣ управници и тъй нечувствителенъ, когато официални лица участвуватъ въ панахидитѣ за паднали въ Македония офицери отъ действуващата гръцка армия, отрупа сега българския дипломатически агентъ съ такива протести и оплаквания:

Княжеското правителство търпѣло въ столицата си конспирациитѣ противъ Турция, македонски революционни комитети; наредило да се отдадатъ военни почести на двамата убити комитаджийски главатари, допустнало участието на внушително число офицери и дори на нѣкои отъ своитѣ министри въ погребението; самъ министъръ Станчевъ отишелъ другия день на гробищата.....

Министъръ Станчевъ натоварилъ Ив. Ст. Гешова да се яви при великия везиръ и да отговори на конкретнитѣ негови оплаквания по следния начинъ: [1] 1. Убититѣ сѫ имали

1. Писмо № 1650, отъ 19 декемврий 1907 г. до Ив. Ст. Гешовъ.

506

право на военни почести — Сарафовъ като запасенъ офицеръ, а Гарвановъ като кавалеръ на ордена за храбрость; правителството, обаче, избѣгна изпълнението на тоя дългъ отъ discretion къмъ Турция. 2. Нѣма нищо странно въ това, че на погребението сѫ присѫтствували офицери: последнитѣ сѫ бивши другари на Бор. Сарафовъ, който, при това, има и братъ воененъ лѣкарь; министритѣ сѫ участвували на погрението като частни лица и съотечественици на убититѣ. 3. Министъръ Станчевъ признава, че на другия день е ходилъ на гробищата, но нему му е чудно, какъ великиятъ везиръ „дава на това значение на политически актъ отъ моя страна”.

Високата порта, обаче, бѣше вече, още къмъ 10 декемврий, разпратила до Великитѣ сили единъ циркуляръ, съ който привличаше вниманието имъ върху следното: Манифестацията на комитетитѣ при смъртьта и погребението на Сарафова доказва, че четитѣ още не сѫ унищожени. Последниятъ фактъ пъкъ установява отговорностьта на българскитѣ управници за безредицитѣ въ Македония и опровергава твърдението на м-ръ Станчевъ, че македонското революционно движение било мѣстно движение. Духътъ, който, както изглежда, живѣе въ българското правителство и който се откри при убийството на Сарафова, не дава никаква надежда за скорошно прекратяване на четничеството въ Македония.

Колкото и силни нагледъ козоветѣ противъ България турското правителство не успѣ никого да убеди въ своята безотговорность за върлуващото въ Македония разнородно четничество. Манифестациитѣ въ София показаха за лишенъ пѫть, колко е дълбоко срастнала българската общественость съ македонския въпросъ, тѣ, обаче, не измѣниха ни на йота общото убеждение, че революционнитѣ брожения и бунтове въ европейскитѣ и азиатски владения на империята иматъ своя първоизточникъ въ анахронистичния и безправенъ турски режимъ.

Софийското убийство злепостави княжеското правителство, омаломощи Революционната организация и отслаби временно отпорната сила на българския елементъ въ Маке-кедония. Отъ всичко това най-много спечелиха, въ края на краищата, въорѫженитѣ пропаганди.

Рано сутриньта на 29 ноемврий 1507 год., оцѣлѣлиятъ трети членъ на задграничното представителство Хр. Матовъ, свика набързо нѣкои отъ намиращитѣ се въ София по-видни войводи и ръководни лица [1], за да обсѫди съ тѣхъ създаденото положение. Трѣбваше да се действува бързо. Съ убийството на двамата задгранични представители Сандански и неговитѣ другари дигнаха всички мостове между двата лагера и се

1. Ефремъ Чучковъ.

507

поставиха сами извънъ всѣкакви закони. Тѣхното преследване и наказание, обаче, трѣбваше да бѫде предоставено на законнитѣ организационни институти и да се предотврати всѣки актъ за самоуправство, който би могълъ да доведе Организацията до пълно безначалие, да затрудни задачата на българскитѣ полицейски и следствени власти и да изложи още повече престижа на княжеството. Инициативата на Хр. Матовъ бѣ толкова по-необходима, че по-буйнитѣ последователи на убититѣ, обладани отъ гнѣвъ и желание за мъсть, бѣха готови да се нахвърлятъ безразборно върху разни лица, които се подозираха, като вдъхновители на убийството или бѣха известни просто като съчувственици на Сандански. Тази първа задача бѣ постигната. Всички бѣха призовани къмъ самообладание, дисциплина и повиновение.

Необходимо бѣ, отъ друга страна, да се обезпечи нормалното функциониране на задграничното представителство, като се прехвърли върху други лица часть отъ работата на убититѣ негови членове — безъ огледъ на уставни изисквания. Хр. Матовъ разреши тоя въпросъ, като използува добритѣ услуги на нѣкои стари работници. Въ тѣзи критически моменти изумителна енергия и организаторска способность, прояви Тодоръ Александровъ. Хр. Матовъ го повика телеграфически отъ Бургасъ, кѫдето учителствуваше въ едно отъ тамошнитѣ основни училища, и му повѣри касиерската длъжность, която по-преди се изпълняваше отъ Гарвановъ [1]. Тодоръ Александровъ стана дѣсна рѫка на Матова и отъ тогава се започна неговото бързо издигане.

Така попълнено, задграничното представителство, макаръ и представлявано формално само отъ едно лице, заработи трѣскаво за заздравяване на разклатеното положение тукъ и въ вѫтрешностьта. То взе нѣкои спѣшни мѣрки край границата за осигуряване на организационнитѣ канали и съ огледъ на очаквани нови покушения отъ страна на Сѣрския окрѫженъ комитетъ. Главната задача, която то си постави, обаче, бѣ да ускори свикването на конгреса. Конгресътъ трѣбваше да се свика на всѣка цена и въ най-непродължителенъ срокъ. Важното за Матова и неговитѣ сътрудници бѣ, не кѫде да се събере конгресътъ и отъ колко делегати да бѫде, а — да се събере, за да каже думата на вѫтрешностьта по своеволнитѣ убийства, да изработи новъ статутъ и да даде нови управителни тѣла. За разбиранията на убийцитѣ отъ Сѣрския комитетъ и за възраженията на други

1. „Не се излъгахъ ни за това, ни за преднината, която му дадохъ въ рѫководенето на много революционни работи. Първа грижа ми е било винаги да си намѣря подходящи хора за работа и съмъ имъ давалъ широка инициатива на моя отговорность”.

„Въ задграничното представителство оказаха се особено способни и вещи : Хр. Стояновъ въ 1904 г. и Тодоръ Александровъ — въ 1908 г. Та и изобщо Тодоръ Александровъ се оказа, за дѣлова революционна работа, единъ отъ най-способнитѣ хора, каквито Организацията е имала” („Христо Матовъ за своята революционна дейность” Лични бележки. Първо задгранично издание, София 1928 г. — стр. 14).

508

нѣкои, които искаха да се задържатъ нѣкѫде по срѣдата между двата полюса, можеше, при създаденото положение, и да се не държи смѣтка.

*

Бързането се налагаше и отъ други, не по-малко важни съображения. Двойното убийство предизвика дълбока и твърде опасна реакция всрѣдъ българската общественость и увеличи идейния хаосъ по македонския въпросъ. Публичното дирене на мотивитѣ и подготовката на самоизтрѣблението доведе до пълно разнищване на революционното движение. Никой не се смѣташе длъженъ да контролира езика си. Всѣки по своему тълкуваше събитията и всѣки предлагаше собствена рецепта за премахване на „злото”. Започнато изпърво въ печата, разнищването продължи въ Народното събрание, кѫдето на 3 декемврий 1907 г. станаха бурни разисквания въ свръзка съ поисканото отъ следователя арестуване на А. Страшимировъ. Страшимировъ подхвърли, че правителството, насърдчавайки и подпомагайки едната група, е изострило отношенията между дветъ течения [1]; въ защитата си пъкъ той намѣри за по-удобно да представи като правовѣрни санданисти нѣкои отъ арестуванитѣ вече висши държавни чиновници, а себе си — като подържникъ на трето, срѣдно течение, което си поставило за задача да помири дветѣ крайни [2]. Много по-безпощадно и по-безогледно се нахвърли противъ правителството Дим. Христовъ (прогресистъ), като го обвини въ нежелание да предотврати, чрезъ сериозни и своевременни мѣрки, самоизтрѣблението [3]. Обвиненията на оратора раздразниха болшинството. Последва скандалъ съ сбиване, при което депутатътъ Сл. Славовъ, (народнякъ), притекълъ се на помоидь на оратора, понесе силни удари отъ квестора Йорданъ Йоновъ. Въ края на краищата болшинството гласува за задържането на Страшимирова.

Вънъ атмосферата не бѣше по-малко наситена съ електричество. Разкритията по убийството дадоха на опозиционнитѣ вестници обиленъ материалъ за атакуване на

1. Той припомни, какво казалъ преди една година на м-ръ председателя: „Ако два месеца престанете да общите съ тѣхъ, ще ги съберемъ на конгресъ: недейте имъ дава суратъ, никакво лице и помощь, да не се ощетятъ нито еднитѣ, нито другитѣ”. (Протоколи на нар. събрание, засед, XXV, З XII. 1907 г.).

2. „Ние съ всичкитѣ стари дейци въ македонското дѣло, като стари другари на Г. Дѣлчевъ, оставаме между странитѣ на двата крайни лагера — лагерътъ на крайнитѣ революционери и лагерътъ на дѣснитѣ — и стоимъ като федералисти. Това сѫ виднитѣ дейци — всѣки отъ васъ ги е слушалъ — П. Тошевъ, попъ Арсовъ, Г. Петровъ, Миразчиевъ и Д. Стефановъ отъ Бургазъ. И дейцитѣ у насъ знаятъ. че тѣ влияятъ на войводата Хр. Чернопѣевъ, на хората въ Струмско. Тѣ сѫ съединително звено между дветѣ крила на борбата и се мѫчатъ да ги обединятъ и да създадатъ, по образеца на арменскитѣ революционери, не едно пълно обединение, защото виждамъ, че такова обединение е невъзможно, а една федерация”. (Протоколъ на сѫщото заседание).

3. „Питамъ ви, де бѣше полицията ви, какво е вършила тя въ продължение на два-три месеца, когато въ София, както и въ редъ провинциални градове, се извършиха редъ грозни убийства”? „Правителството култивираше една атмосфера, която направи възможна тая драма. Вие отъ петь години водите една двойствена политика, вие давате да се разбере, че лѣвото ви око е на една страна, а дѣсното на друга”. (Сѫщото заседание).

509

кабинета д-ръ Гудевъ, който, останалъ само съ болшинството си въ камарата и безъ никакъвъ почти общественъ кредитъ, и безъ това агонизираше отъ месеци насамъ. Критикуваше се най-безпощадно не само общата македонска политика на правителството отъ 1903 г. насамъ. Търсѣха се причинитѣ на разкола въ Революционната организация и се намираха едва ли не изключително въ притворството на правителственитѣ и дворцовитѣ срѣди спрямо враждуващитѣ революционни лагери. Хлабавостьта и недомислията на властьта, личнитѣ връзки на нѣкой министъръ съ тоя или оня революционенъ първенецъ, пристрастното държане или пасуването на отдѣлни полицейски органи при нѣкои междуреволюционни разпри, използуването на отдѣлни четници отъ мѣстни властници при изборни борби, — всичко се обобщаваше и отъ всичко се ковѣха аргументи, за да се докаже, че правителството е действувало съ пъклената предумисъль да докара революционното движение до пълно разложение и революционеритѣ — до взаимно избиване.

Реакцията следъ убийството изби и въ други крайности. Известни обществени срѣди, враждебно настроени къмъ революционното движение, които досега критикуваха отдѣлни негови прояви, като четничеството и пр., сега го отрекоха изцѣло, противопоставйки му лозунга на културно-просвѣтната дейность и тѣсното приятелство съ Турция като логическа предпоставка за такава дейность [1]. Връщането къмъ злополучната туркофилска доктрина на стария политикъ Г. Д. Начовичъ означаваше, не ще съмнение, отричане и отъ въорѫжената намѣса, като последно срѣдство за разрешение на македонския въпросъ — намѣса, за която княжеството отъ петь години насамъ най-усилено се готвѣше. Наистина, течението не представляваше още никаква сериозна обществена сила, понеже, дори и ония срѣди, които отхвърляха решително войната, бѣха достатъчно разочаровани отъ опититѣ за сближение съ Турция и се отнасяха скептично къмъ вѣруюто на Г. Д. Начовичъ. То, обаче, говорѣше за увеличаващата се безпѫтица всрѣдъ българската общественость и се смѣташе отъ македонскитѣ революционери като опасенъ повратъ назадъ въ едно време, когато самоопредѣлението на Македония все по-ярко се очертаваше чрезъ разширението на реформитѣ, а младотурската пропаганда противъ Хамидовия режимъ показваше вече признаци на растежъ въ дълбочина и ширъ въ империята.

1. Тая политика бѣше още отъ по-рано усвоена отъ младо-либералитѣ на д-ръ Д.Тончевъ. Тя се поддържаше и отъ всекидневника „Гражданинъ” на проф, д-ръ З. Кировъ. Къмъ културно-просвѣтна дейность бѣха еволюирали дори и двамата първи представители на вьрховизма: ген. Цончевъ още преди двойното убийство, а после и самъ Ст. Михайловски.

510

*

Нуждата отъ по-смислена борба противъ растящата идейна безпѫтица по македонския въпросъ въ Княжеството, силно почувствувана месеци още преди двойното убийство, породи мисъльта за специаленъ вестникъ. Инициаторитѣ бѣха насърдчени отъ задграничното представителство и на 27 ноемврий 1907 г. излѣзе първиятъ брой на в. „Илиндень”, съ следнитѣ „най-главни задачи”: подръжка на ВМОРО; пропаганда срещу пропагандата противъ една война съ Турция; освѣтляване на общественото мнение съ работитѣ въ Македония и Одринско [1]. На „Илиндень” бѣ сѫдено да излѣзе още въ втория си брой (1. XII. 1907 г.), въ траурни рамки. При все това, вестникътъ даде примѣръ на самообладание, като отправи къмъ всички дейци позивъ „да се стрестнатъ предъ злорадството, което убийства като последното доставятъ въ Бѣлградъ, Атина и Цариградъ”. И по-нататъкъ „Илиндень” не пренебрегна „най-главнитѣ задачи” за които бѣ създаденъ. Множество млади и обещаващи писатели, поети, учени и политици, засвидетелствуваха, чрезъ сътрудничеството си въ вестника, симпатии къмъ дѣлото на революционна Македония [2]. Постепенно, обаче, спороветѣ около двойното убийство се разгориха, явиха се и нови идейни противници, та „Илиндень” се видѣ принуденъ да отдѣля по-широко мѣсто на борбата срещу старитѣ и нови идейни фронтове.

Първоначално главниятъ противникъ отсѫтствуваше. Сѣрчани се спотайваха, а ония отъ тѣхнитѣ съмишленици, които бѣха взели участие въ последнитѣ софийски съвещания, нѣмаха ни възможность, ни желание да се нагърбятъ публично съ тѣхната защита. Зашеметени всички отъ това, което Сандански устрои задъ гърба имъ, а други задържани като интелектуални съучастници, тѣ, (съ изключение, може би, на единъ двама), съжаляваха за убийството толкова, колкото и народътъ. Никой отъ тѣхъ не премина въ лагера на убититѣ, всички, обаче, се почувствуваха зле засегнати и повече или по-малко отчуждени отъ убийцитѣ. Такъвъ бѣ случаятъ съ П. п. Арсовъ, П. Тошевъ, Хр. Чернопѣевъ и др., безъ да говоримъ за тукашнитѣ интелектуалци отъ категорията на д-ръ Сарафовъ. И така, въ първо време, илинденци имаха да се справятъ главно съ крѣсливитѣ бележки и

1. „Илинденъ” излизаше два пѫти седмично подъ редакцията на В. Пасковъ и при най-близкото сътрудничество на П. Пенчевъ, Дан. Крапчевъ, П. К. Яворовъ и Хр. Силяновъ. Следъ поемането на властьта отъ демократическата партия, В. Пасковъ, известенъ като привърженикъ на тая партия, намѣри за нуждно да напустне редакторството. Отъ тогава и до край редактирането на „Илинденъ” легна главно върху Дан. Крапчевъ и П. К. Яворовъ.

2. Ето и по-известнитѣ имена отъ списъка на сътрудницитѣ му: Д. Протичъ, Елинъ-Пелинъ, Боянъ Пеневъ, д-ръ Мих. Арнаудовъ, Цанко Церковски. Вл. п. Анастасовъ — Пепо, Петко Росенъ, Тр. Куневъ, Добри Немировъ, Дим. Бабевъ, Ник. Милевъ, Гр. Василевъ, Ал. Кипровъ и др.

511

закачки на в. „Камбана” [1], който, макаръ и да осѫди заедно съ всички други деянието отъ 28 ноемврий, съчувствуваше на сѣрчани за идеитѣ имъ, прекланяше се предъ идеализма на убиеца „господинъ Паница”, а привърженицитѣ на убититѣ дигаше и слагаше като „слѣпи орѫдия” на националъ-либералното правителство [2].

Презъ януарий на 1908 г. се откри новъ неприятелски фронтъ — в. „Одрински гласъ”. Тоя органъ на одринскитѣ „братства”, създаденъ ужъ за да отстоява отдѣлнитѣ интереси на Одринско, захвърли автономния идеалъ на македонскитѣ българи, опълчи се противъ външната намѣса и чуждестранния контролъ и развѣ знамето на „конституционна Турция”. Турция, счупила оковитѣ на абсолютизма, освободена отъ духовното иго на ислямския теократизъмъ преобразена върху началата на парламентаризма, свободата и равенството, се сочеше отъ „Одрински гласъ” като идеалъ на населяващитѣ я народи — отъ Албания до Кюрдистанъ и до Йеменъ — и на угнетенитѣ социални класи, безъ разлика на народность и вѣра. „Органътъ на Одринскитѣ братства” взе подъ защитата си каузата на Сѣрчани, на Струмчани — по