Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

43. УБИЙСТВОТО НА Б. САРАФОВЪ И ИВ. ГАРВАНОВЪ

Провалянето на конгреса доведе, фатално нѣкакъ, работитѣ до въоръжена саморазправа.

Съратници, дълго време другарували въ миналото, хората отъ двата лагера отлично се познаваха едни други. Знаеха, до кѫде може да се стигне, ако спороветѣ имъ се изродятъ въ открита вражда. И за това се пазеха едни отъ други и сѫщевременно се дебнѣха. Не е мѫчно да си пред-

490

ставимъ какви замисли започнаха да зрѣятъ въ главитѣ на сѣрчани, за които — по-фанатични и по-закалени въ братоубийствени акции — борбата противъ „ренегатитѣ” и „новитѣ върховисти” се представляваше като продължение на старата борба противъ върховиститѣ на генералъ Цончевъ. Въ другия лагеръ сѫщо имаше буйни елементи, които смѣтаха, че не бива да се губи време въ колебания. Водителитѣ, обаче, не мислѣха така. Отдадени преди всичко на борбата противъ пропагандитѣ, тѣ си даваха смѣтка за последицитѣ отъ едно ново самоизтрѣбление и препорѫчваха въздържание и търпение. Макаръ и изгубили почти надежда за споразумение, тѣ мислѣха, че е наложително да се събере новъ общъ конгресъ, кѫдето да се направи последенъ опитъ за запазване, въ една или друга форма, на организационното единство, а ако не се успѣе, да се взематъ съответнитѣ законни решения по отношение на отцепницитѣ. Съ огледъ на това временното задгранично представителство усвои идеята за издаване на вестникъ „Илиндень”, съ задача да изнесе идейнитѣ и тактическитѣ спорове предъ българското обществено мнение и да подготви духоветѣ въ вѫтрешностьта за предстоящия конгресъ. Редактирането на вестника се възложи на В. Пасковъ, П. К. Яворовъ и П. Пенчевъ.

Между това вѫтрешнитѣ отношения въ самия Сѣрски окрѫгъ не вървѣха съвсемъ гладко. П. Пенчевъ съвсемъ не бѣше единствениятъ, който отъ съмишленикъ на Сандански стана неговъ отявленъ противникъ. Социалистическото влияние на хаджи Димовци, безогледниятъ реформизъмъ и тираничната власть на Сандански, касапскиятъ садизъмъ на неговия тѣлохранитель Гошо Мохаджирчето и хайката противъ официална България, бѣха нѣща, които не можеха да се понасятъ безъ роптание и недоволство въ окрѫга, особено отъ легалнитѣ деятели. Още презъ зимата на 1904 година, тримата легални членове на окрѫжния комитетъ: Лазаръ Томовъ, Владимиръ Благоевъ и Саевъ (и тримата учители въ Сѣръ) отказаха да сложатъ подписитѣ си подъ едно протоколирано решение на тѣхнитѣ нелегални другари Я. Сандански и П. Пенчевъ, съ което се осѫждаше на смъртъ Б. Сарафовъ [1]. Първоначално негласна и глуха, опозицията противъ Сандански и неговия щабъ се усили значително поради провалянето на втория конгресъ. Единъ отъ най-старитѣ и най-непримиримъ противници на Яне — като него упоритъ и твърдъ въ убежденията си — бѣ и остана докрай бившиятъ неврокопски рѫководитель Стоянъ Мълчанковъ отъ с. Скребатно. Горещъ националистъ, изпълнилъ дълга

1. „Пратеннкъть на Яне настояваше много да одобримъ тая присѫда, но ние единодушно и тримата, се противопоставихме”, — твърди Лазаръ Томовъ, сега председатель на Илинденската организация въ България.

491

си презъ възстанието, Мълчанковъ възненавидѣ Сандански за неговото съзнателно бездействие тогава, когато Битолскиятъ и Одринскиятъ окрѫзи се заливаха въ кръвь. Подиръ възстанието, Мълчанковъ емигрира въ България, но не престана и отъ тукъ да се бори противъ санданизма, използувайки голѣмото си влияние въ неврокопско, особено въ селата по лѣвия брѣгъ на Места. Повече или по-малко сериозни противници между легалнитѣ, Сандански имаше въ всички околии, освенъ въ мелнишко, кѫдето се чувствуваше абсолютенъ господарь. Много по-опасни, обаче, за него бѣха нелегалнитѣ опозиционери: драмскиятъ войвода Мих. Даевъ, бившиятъ демиръ-хисарски войвода дѣдо Илия Кърчовалията, неврокопскиятъ Милевъ, сѣрскиятъ Г. Занковъ, четницитѣ Запряновъ, Чавдара и други. Вѣренъ на своята тактика, Сандански едни отъ тѣхъ своевременно отстрани отъ окрѫга (дѣдо Илия, Запряновъ, Чавдара, учителката Цвѣта Божова, касиерка на демиръ-хисарския рколийски комитетъ и пр.), а други унищожи. Унищожението започна отъ Мих. Даевъ.

Михаилъ Даевъ, синъ на заможни родители отъ Балчикъ, се увлѣче, още като гимназистъ въ Варна, отъ революционното движение и му се отдаде цѣлъ. Откровенъ, веселякъ, хубавецъ, съ черни очи, буйна черна коса и грижливо гледана черна брада, Даевъ бѣ обичанъ отъ другаритѣ си и се радваше на голѣми симпатии въ София. Презъ възстанието водѣше чета въ Странджа, а после се озова на Пирина. Подобно на Пенчева, той сѫщо се привърза въ началото къмъ Сандански и плати своя данъкъ на лѣвичарството. На Даева се даде Драмската околия, която той организира, имайки за другари група буйни младежи отъ България — Запряновъ, Чавдара, Тотю Добриновичъ, Тодоръ Паница и др. На Даева и на Мохаджирчето, Сандански възложи да изпълнятъ смъртната присѫда надъ Б. Сарафовъ, за която стана дума по-горе. Дошелъ въ София, Даевъ се размисли надъ своята мисия и реши да я не изпълни [1]. Заедно съ това, обаче, започва и неговата еволюция. Колкото повече се разширява конфликтътъ между дветѣ течения, толкова повече той се отдалечава идейно отъ лѣвичарското и се приближава къмъ умѣреното. Личното му приятелство съ „отстѫпникаи Пенчевъ и дружбата му съ Гарванова, ускоряватъ и неговото „отстѫпничество”. Ролята на санданиститѣ

1. За обстоятелствата, които осуетиха изпълнението на присъдата самъ П. Пенчевъ въ запискитѣ си разправя:

„Даевъ и Мохаджирчето тръгнаха да газятъ непроходимите пирински и рилски снегове, на пѫть за София. Силна простуда скова краката на Мохаджирчето и по-късно Даевъ трѣбваше самъ да замине за София.

Съзнанието, че сме отишли далеко съ присѫдата непрестанно ме терзаеше. Но, за щастие, изглежда, че Даевъ нѣмаше намерение да бърза. Сарафовъ продължаваше да бѫде живъ, дори той бѣ узналъ за присѫдата. И когато, по-късно, азъ се върнахъ въ България, заварихъ Даева напълно разколебанъ. Не бѣше, прочее, подвигъ отъ моя страна да го убедя, на моя отговорность, да изостави окончателно изпълнението на присѫдата”.

492

при провалянето на втория конгресъ съвсемъ му отваря очитѣ и той е вече въ душата си врагъ на Сандански. Даевъ, обаче, не спрѣ на половинъ пѫть. Смѣтайки стълкновението за неизбѣжно и знаейки по-добре отъ всѣки другъ, на какво е способенъ Сандански, той идва до заключение, че е по-целесъобразно да се атакува противникътъ въ самото му гнѣздо, безъ да му се даде време да изпълни нападателните си кроежи. Той повѣрява тѣзи свой съкровени мисли Пенчеву и Гарванову, изказва имъ и готовностьта си да се нагърби самъ съ опасната задача. 

Ние усилено се готвехме за новъ общъ конгресъ и по внушение на Хр. Матовъ, бѣхме взели решение, до свикването му, да се въздържаме отъ каквато и да е въоръжена борба — пише П. Пенчевъ.

 

Вѣренъ на това решение, азъ най-енергично отбивахъ желанието на Мих. Даевъ да го снабдимъ съ повече оръжие и четници при заминаването му презъ лѣтото на 1907 г. за драмско. Аргументътъ на Даевъ бѣше: Борбата фактически е обявена; азъ съмъ съ васъ; ако ме въоръжите добре, ще се боря при равни сили съ Сандански, инакъ азъ сьмъ загубенъ.

Макаръ и да не одобриха предложението му и да не му дадоха очакваната подкрепа въ орѫжие и хора, Даевъ не се отказва отъ намѣрението си и при пълно съзнание за опасната си задача, заминава за вѫтрешностьта, разчитайки, очевидно, на подкрепа въ самото мѣсто: 

Какво сѫ решавали — продължава П. Пенчевъ — представителитѣ на Организацията—Гарвановъ, Матовъ и Сарафовъ — който бѣше свилъ знамето си и бѣше се приобщилъ къмъ насъ, не зная. Твърдя, обаче, съ пълна сигурность, че отъ с. Лѫжене, чепинско, при минаване на границата, Даевъ ми отправи една отворена карта, писана съ химически моливъ, която завършваше съ зловещото предупреждение: много ще се каете, че не ме послушахте, (к. н.) но ще бѫде късно.

Рискътъ на Даева бѣ толкова по-голѣмъ, че нѣкогашното довѣрие на Сѣрския окрѫженъ щабъ къмъ него бѣше сериозно разколебано: той не изпълни смъртната присѫда надъ Сарафова, а при спороветѣ около втория конгресъ не се нареди до непримиримитѣ си сѣрски другари. Съ продължителното си престояване въ България пъкъ даде имъ новъ поводъ за подозрелия. При все това, самонадѣянъ и довѣрчивъ, какъвто бѣше, Даевъ се залови за работа и първиятъ човѣкъ, когото посвети въ плановетѣ си, бѣ Тодоръ Паница. Защо именно Паница? Защото Паница, неговъ другарь отъ ученичество, бѣ човѣкъ на акцията, съ рѣдки качества на заговорникъ и терористъ — потаенъ, хладнокръвенъ и жестокъ. Съ него и другъ пѫть тѣ сѫ критикували разбиранията и методитѣ на Сандански. Освенъ това Паница бѣше си навлѣкълъ напоследъкъ недоволството на хората отъ Яневия антуражъ: последнитѣ го осѫждаха за-

493

дето, като четникъ, бѣше се оженилъ за една селска учителка въ драмско и му се сърдѣха задето е взелъ участие въ злополучния атентатъ противъ английския полковникъ Елиотъ. Паница изслуша другаря си и си даде видъ на съгласенъ. Двамата приятели съставиха заедно плана за действие. Следъ раздѣлата имъ Паница издаде всичко на Сандански. И съ цената на тая измѣна спрямо приятеля си, той спечели пакъ довѣрието на Пиринския царь.

Извиканъ веднага на среща по комитетска работа, Даевъ, безъ да подозира измѣната на Паница, се яви при другаритѣ си и бѣ веднага обезорѫженъ. Той бѣ разследванъ, осѫденъ на смърть и екзекутиранъ.

*

Мистерията около Даевата смърть и до днесъ не е напълно разбулена.

Въпросътъ за Даевата виновность ще бѫде разгледанъ на друго мѣсто, а сега ще се опитаме да хвърлимъ малко свѣтлина върху неговата предсмъртна трагедия, характерна за революционнитѣ нрави и похвати презъ периода на самоизтрѣблението.

За смъртьта на Даева въ България се узна много късно. Той бѣ екзекутиранъ на 30 (или 28) октомврий и заровенъ край с. Либяхово (неврокопско). Две „открити писма”, последователно обнародвани отъ Сѣрския окрѫженъ комитетъ въ в. „Камбана”, потвърдиха факта и изнесоха подробности по него. [1] Въ второто писмо бѣха помѣстени десетина Даеви писма, цѣли и откъслечни, за да се докаже, че е участвувалъ въ „заговора” противъ Сѣрския комитетъ и че се е „самозастрелялъ съ собствения си револверъ”. Едни отъ писмата сѫ написани преди разкриването на „заговора”, а другитѣ — следъ.

На времето противницитѣ на Сандански оспорваха — живитѣ отъ тѣхъ оспорватъ и сега — автентичностьта на тѣзи писма. Поводи за подозрения дадоха самитѣ сѣрчани. Сѣрскиятъ окрѫженъ комитетъ можеше много лесно да отблъсне обвинението, че самъ е съчинилъ писмата, ако ги бѣше обнародвалъ факсимилирани. Той не направи това, нито пъкъ изпрати оригиналитѣ имъ на лицата, за които бѣха написани. Въпрѣки тѣзи и други нѣкои подозрителни обстоятелства, ние приемаме, че писмата сѫ автентични, при уговорката, че нѣкои отъ тѣхъ не сѫ обнародвани изцѣло,

1. Къмъ края на май дветѣ „открити писма” излязоха въ отдѣлна брошура: „Македонската революционна организация и българскитѣ правителства. — (По поводъ убийството на Б. Сарафова, Ив. Гарванова и М. Даева). Две открити писма отъ Окръжния комитетъ на Сѣрския рев. окрѫгъ, София 1908, стр. 32.

Брошурата уоси подписитѣ на членоветѣ на окрѫжния комитетъ: Яне Сандански, Чуд. Кантарджиевъ, Ал. Буйновъ и Скрижевски. На заглавната страница сѫ поставени факсимилирани автографитѣ на четиримата и окрѫжния печатъ.

494

а въ други сѫ нанесени нѣкои измѣнения. Другъ е, разбира се, въпросътъ, при каква обстановка сѫ излѣзли отъ рѫката на Даева ония отъ тѣхъ, които сѫ написани предъ самото екзекутиране на осѫдения [1].

Най-важното, отъ гледна точка на обвинението — това до „Другаритѣ отъ Окрѫжния комитетъ” — не е предадено цѣло. Въ интереса на своята теза Сѣрскиятъ окрѫженъ комитетъ е изпустналъ началото, като го замѣнилъ съ единъ редь точки. Следващата часть започва съ фразата: „Въпрѣки всичко това (к. н.) признавамъ се за виновенъ ...” (к. на сѣрчани). Подчертанитѣ отъ насъ думи въпрѣки всичко даватъ да се предполага, че по-горе става дума за мотивитѣ, по които осѫдениятъ е действувалъ противъ другаритѣ си и които окрѫжниятъ комитетъ е намѣрилъ за нуждно да скрие отъ обществото [2].

„Мили родители,

Тежка и горчива е новината, която ви явявамъ. Азъ, вашия скѫпъ Михаилъ, който отъ петь години насамъ бѣхъ вече не вашъ, а синъ на поробения македонски народъ, се застрелвамъ самъ (к. на авторитѣ на брошурата), по причина че сторихъ нѣкои прегрѣшения (к. н.) по отношение принципитѣ на Револ. организация, за които горчиво се разкаяхъ. Самъ поискахъ да бѫда осѫденъ на смърть (к. на авторитѣ). Защото бѣ нуждна за дисциплината въ Организацията. Тази дата ще броите, отъ която азъ преставамъ да сѫществувамъ.

Благодаря ви за старанията и грижитѣ, които сте правили за менъ.

Цѣлувамъ предъ смъртния си часъ всичкитѣ си братя, сестри и деца. Цѣлувамъ братовитѣ си жени и едничкия си зеть. Цѣлувамъ и Катина, благодаря ѝ за всичкитѣ грижи, които правеше за менъ.

Македония, 30. Х. 1907 год. Цѣлувамъ ви, вашъ синъ Михаилъ”.

Признанието, че е „виновенъ”, че „заслужава присъдата си” и че „се застрелва самъ” се повтаря настойчиво въ всички писма, като че ли най-главната грижа на осѫдения, преди да се прости съ живота, е била да снабди екзекуторитѣ си точно съ такива оправдателни документи, каквито тѣ желаятъ — нѣщо допустимо само при необикновено драматична обстановка за единъ нравствено изтерзанъ осѫденикъ. И действително, хората отъ Сѣрския окрѫженъ комитетъ извадиха на яве Даевитѣ писма три и половина

1. Тѣзи писма, седемь на брой, сѫ преди адресирани: „До другаритѣ отъ окрѫжния комитетъ”, до родителитѣ; „До другаритѣ отъ околийския комитетъ”; „До другаритѣ. . .”, до „Michel” (Мих. Герджиковъ); До „Антонъ” (А. Страшимировъ), и до „. . .” (една дама въ София).

2. Всички останали предсмъртни писма приличатъ по съдържание, като образецъ привеждаме дословно писмото до родителите му:

495

месеци следъ неговата смърть, за да си послужатъ съ тѣхъ, като съ документи, въ печатната полемика съ противницитѣ си. Колкото до нравствената изтерзаность, за нея може да се сѫди по това, че въ продължение на цѣли 20 дена Даевъ е билъ държанъ между живота и смъртьта: присѫдата носи дата 10 октомврий 1907 г., а предсмъртнитѣ писма сѫ написани на 30 октомврий с. г. — въ деня на екзекуцията. Защо бѣ нуждно да се продължи съ три седмици мѫчението на жертвата, ако не за да се доведе тя до такова психическо състояние, при което размекналата воля се подава на всѣкакви внушения. А че предсмъртнитѣ писма на Даева сѫ били нуждни на Сѣрския комитетъ само като оправдателни документи, — потвърждава се и отъ факта, че и следъ обнародването имъ въ „Камбана”, тѣ не се предадоха на адресантитѣ [1].

Но само съ нравствени мѫчения ли сѫ се ограничили сѫдиитѣ на Даева? На този въпросъ не може да се отговори положително, поне що се отнася до часоветѣ, прекарани отъ осѫдения следъ написването на писмата до самата екзекуция. Тукъ вече се натъкваме и на другъ единъ въпросъ: самъ ли се е застрелялъ Даевъ „съ собствения си револверъ”?

Ето какво говорятъ разкритията, направени презъ 1913 г., когато село Либяхово се намира вече подъ българска власть [2]:

„До скоро гробътъ на покойния бѣ неизвестенъ, — пише Стоянъ Мълчанковъ. — По инициативата, обаче, на Либяховския общ. кметъ и благодарение показанията на Тодоръ Бошнаковъ отъ с. Либяхово, който билъ накаранъ, на другия день следъ убийството на Даева, да изоре нивата, дето последниятъ билъ погребанъ, на 26 м. м. (октомврий 1913 г., — б. н.) гробътъ бѣ намѣренъ и откритъ край с. Либяхово, въ нивата на известния българоубиецъ Иванъ Куюмджията. При разкопаването на гроба и откриване на скелета, се състави нуждниятъ актъ, преписъ отъ който даваме по-долу”. И по-нататъкъ: „Преди погребението на тлѣннитѣ останки на М, Даева, черепътъ му бѣ прегледанъ отъ военния следователь, военнния лѣкарь и околийския такъвъ, отъ който се констатира най-положително, че Даевъ е убитъ съ два куршума”. Въ самия актъ се казва:

„Въ нея яма се намѣри скелета на загиналия драмски войвода Михаилъ Даевъ, погребанъ съ лицето надоле, съ обърната глава къмъ изтокъ и поставени кръстомъ на

1. „Азъ го направихъ въпросъ и поискахъ на времето да ми се даде собственорѫчното писмо на Даева — не ми го дадоха”, — казва М. Герджиковъ. Членоветѣ на Сѣрския окрѫженъ комитетъ не се трогнаха и отъ молбата, която Тодоръ и Зафира Даеви имъ отправиха чрезъ „Камбана” и други софийски вестници: „Деца, молятъ Ви една стара майка и единъ старъ баща да явите участьта на писмата, които нашиятъ милъ синъ е писалъ въ последния си часъ, защото до днесъ ние никакво писмо не сме получили отъ него”.

2. Стоянъ Мълчанковъ: „Разкрития по убийството на драмския войвода Мих. Даевъ” („Сборникъ Илиндень”, кн. четвърта, София, 1925 г. стр. 52—54).

496

гърба рѫце, както стоятъ рѫцетѣ на вързанъ човѣкъ (к. н.). Върху главата и краката сѫ поставени две голѣми каменни плочи. На черепа се забелязватъ дупки отъ два куршума: единиятъ миналъ отъ лѣво на дѣсно презъ слепитѣ очи, а другитѣ презъ тила и надчелната кость (к. н.).

Отъ начина на поставянето тѣлото въ ямата личи ясно, че Даевъ е убитъ и закопанъ при единъ звѣрски яростенъ моментъ.

с. Либяхово, неврокопско — 26 октомрий 1913 г. Либяховски кметъ: (п.) Ат. п. Стояновъ. Присѫтствующи: (Следватъ подписи)”.

Направлението на куршумитѣ — не единъ, а два куршума! — не говори за самоубийство. Това заключение се подкрепя и отъ другитѣ констатации въ акта — завързани отзадъ рѫце, заблъскане на жертвата въ плитъкъ малъкъ (набързо изкопанъ) гробъ и поставени голѣми каменни плочи върху главата и краката. Всичко това извиква въ въображението една картина, която по страхотность не отстѫпва и най-страшнитѣ отъ Дантевия „Адъ”.

И все пакъ ние не смѣтаме мистерията около Даевата смърть за напълно разбулена. Историята на македонскитѣ революционни борби само би спечелила, ако нови разкрития въ бѫдеще опровергаятъ заключението на акта, съставенъ на 26 октомврий 1913 г. въ с. Либяхово.

*

Заедно съ Даева осѫдени бѣха на смърть и задграничнитѣ представители. И понеже премахването на тѣзи последнитѣ трѣбваше, споредъ съставения планъ, да се извърши чрезъ подвеждане и измама, Сѣрскиятъ комитетъ взе всички мѣрки за да остане убийството на Даева въ абсолютна тайна. За голѣмо удивление, конспираторскиятъ гений на Сандански съумѣ да запази цѣли три месеца страшната тайна: самъ Тодоръ Бошнаковъ отъ Либяхово не знаеше за кого бѣ предназначенъ изкопаниятъ отъ него трапъ край селото.

Убийството чрезъ подвеждане и измама на тримата задгранични представители се възложи на Паница. Изборътъ бѣ напълно сполучливъ, понеже Паница, покрай опитната рѫка на закаленъ терористъ и отличенъ стрелецъ, имаше и това предимство, че минаваше, както вече знаемъ, за опозиционеръ на Яневата диктатура. Въ своята съобразителность, Сандански си даде смѣтка за ефекта отъ тройното убийство всрѣдъ българската столица и се зае да подготви предварително съчувственицитѣ и съмишленицитѣ си за готвеното събитие. Така раздѣлили ролитѣ си, самозванитѣ сѫдии — Я. Сандански, Г. Скрижевски, Чудомиръ Кантарджиевъ, Таската Врански и Ал. Буйновъ — и избраниятъ екзекуторъ

497

заминаха за София (едни отъ тѣхъ преди, а други следъ екзекутирането на Даева).

За забелязване е, че Паница не си послужи съ препоръчителното писмо до Гарванова, което Даевъ му бѣше далъ. Той потърси стария си съратникъ отъ сѣрско П. Пенчевъ, разкри му „противосанданисткитѣ си” замисли и поиска да бѫде поставенъ въ връзка съ задграничнитѣ представители. „Ние не знаехме, че Даевъ е убитъ, когато въ София пристигна отъ сѣрско Тодоръ Паница, — казва Пенчевъ. — Паница се обърна къмъ мене приблизително съ сѫщото желание и мотивировка, както и Даевъ: Борбата е обявена, дайте ми възможность да унищожа Сандански. Нито подозирахъ, че това е провокация. Отговорихъ на Паница, както и на Даева — нека общиятъ конгресъ си каже последната дума. До тогава, посъветвахъ Паница да вземе вакантната Кумановска околия”.

Паница се запозна и съ тримата представители и има съ тѣхъ нѣколко срещи. Най-много се сближи съ Гарванова. Хора запознати съ създалитѣ се отношения между двата лагера недоумѣваха, срѣщайки презъ ноемврий 1907 г., Сарафова да се разхожда по улицитѣ съ Паница. Но не бѣше по-малко и недоумението на ония софийски санданисти, които виждаха Гарванова и Паница, седнали единъ срешу другъ въ кафене „Македония”, да тракатъ пуловетѣ и да хвърлятъ зароветѣ съ замаха на страстни табладжии.

Презъ сѫщото това време Сандански разиграваше друга комедия. Въ София той имаше интелигентни съчувственици, които охотно го приемаха въ домоветѣ си. Яне поиска да се състоятъ нѣколко срещи отъ тѣсенъ крѫгъ съмишленици, за да се посъветва съ тѣхъ върху това, което трѣбва да се предприеме за спасение на революционното дѣло. Въ устроенитѣ съвещания взеха участие: избранитѣ отъ Рилския конгресъ задгранични представители Гьорче Петровъ, Дим. Стефановъ и П. п. Арсовъ, бившиятъ членъ на централното бюро Пере Тошевъ, струмишкиятъ войвода Хр. Чернопѣевъ, познатиятъ ни сръбски поручикъ, автономистътъ Герджиковичъ, писательтъ Антонъ Страшимировъ, идеологътъ на лѣвото течение Д. х. Димовъ, социалистътъ Стойно Стойновъ, юрисконсулгъ въ Министерството на земедѣлието, началникътъ на отдѣление въ сѫщото министерство д-ръ К. Д. Списаревски, помощникъ-юрисконсултътъ на Земеделската банка Стефанъ Кемилевъ, радикалътъ Ив. Харизановъ (роднина на Сандански), реномираниятъ столиченъ лѣкаръ Д-ръ Стефанъ Сарафовъ, гимназиалниятъ учитель Ал. Радославовъ и други нѣкои.

Сандански имъ обясни, че отношенията между дветѣ течения сѫ изострени до крайность и че саморазправата е неизбѣжна. „По поводъ на това изложение, — казва Сте-

498

фанъ Кемилевъ [1], — Г. Петровъ, Хр. Чернопѣевъ и д-ръ Ст. Сарафовъ направиха предложение да се влѣзне отново въ преговори за разбирателство съ Сарафовъ — Гарвановъ на базата на взаимни отстѫпки, за да не се хабятъ напраздно сили въ взаимни борби и да се прекратятъ саморазправитѣ, които неминуемо ще донесатъ за дѣлото непоправими злини”. Сандански и другаритѣ му възразиха, че намиратъ преговоритѣ излишни, понеже се касае за различия не на лична почва, а за „две принципни становища, които се взаимно изключватъ”. Яне разви тезата, че е пагубно за македонското население и за самата България, македонскиятъ въпросъ да се третира въ смисълъ на национално обединение на българитѣ и че хората на другото течение сѫ се продали на българското правителство. Заключението му: „Всички, които агитиратъ било въ Македония, било вънъ отъ нея на базата: освобождение и обединение на българитѣ, трѣбва да бѫдатъ посрѣщани враждебно отъ ВМОРО, тъй както се посрѣщатъ отъ Организацията сръбскитѣ и гръцкитѣ агитации и чети”. Запитанъ следъ това, какъ мислятъ да действуватъ сѣрчани, Яне даде обясненията си, за които Ст. Кемилевъ казва: „Той обясняваше съ общи лннии, че трѣбва да се работи за пробуждане съзнанието на маситѣ, че тѣ сѫ самостоятеленъ народъ, че иматъ право на свободенъ животъ и че трѣбва да се борятъ за извоюване на своята свобода безъ да се опиратъ на чужда помощь, защото тия, които биха дошли да ги освобождаватъ, ще дойдатъ въ сѫщность да ги заробватъ”. На тѣзи фрази присѫтствуващитѣ противопоставиха твърде разумни доводи. Яне се раздразни и въ една отъ репликитѣ сърдито заяви:

— „Азъ не чакамъ бързото освобождение на Македония. То може да не дойде дори на моитѣ дни, но азъ искамъ да запазя народа и да го организирамъ, и ако това стане, той ще получи своята свобода”.

„Ясно бѣше, — заключава Кемилевъ, — че Сандански по този въпросъ нѣмаше конкретно начертанъ планъ и ясна представа за възможноститѣ, но той не отстѫпваше, защото това бѣше логическо последствие на заетото отъ него становище, че македонскиятъ въпросъ е неразрешимъ, щомъ се постави като български въпросъ”.

Стигна се до въпроса: какво да се прави. Тукъ Яне имаше вече планъ, и то напълно конкретенъ:

— „Сатъръ! Ще премѣримъ силитѣ си и убеденъ съмъ, че ще ги смажемъ, защото сме прави”.

„Всички присѫтствуващи, освенъ членоветѣ на Сѣрския окрѫженъ комитетъ, едновременно и спонтанно протестираха

1. По моя молба Ст. Кемилевъ написа и ни представи за използуване доста подробни бележки за разискванията въ тѣзи съвещания между Сандански и тукашнитѣ негови съчувственици.

499

и се изказаха по отдѣлно. Изнесоха се необорими аргументи противъ една борба на взаимно изтрѣбление, като: 1) че това ще компрометира дѣлото въ очитѣ на чуждия свѣтъ, 2) че ще се обезвѣрятъ самитѣ маси, които никога не ще могатъ да разбератъ мотивитѣ на такова изтрѣбление, 3) че ще се отчаятъ работницитѣ въ Организацията, които сѫ чужди на тия борби въ върховетѣ, 4) че и най-компрометиранитѣ дейци отъ противния лагеръ, ако погинатъ въ тая борба, ще бѫдатъ увѣнчани съ ореола на мѫченици, 5) че българското обществено мнение, което трѣбва да бѫде морална подкрепа на Организацията, ще мине изцѣло на страната на нападнатитѣ, 6) че българскитѣ власти ще затворятъ границитѣ за сѣрчани и ще почнатъ основателно тѣхното преследване и пр. и пр. Протеститѣ и възраженията се сипѣха едни следъ други, кои отъ кои по-силни и аргументирани и това озадачи много Сандански, защото никой не го подкрепи. При тая буря членоветѣ на Сѣрския комитетъ мълчеха, но явно бѣше, че декларацията на Сандански бѣ направена съ тѣхно съгласие.

Сандански прекѫсна възбуждението съ думитѣ:

— Е добре, кажете вие нѣщо по-умно и възможно, за да го възприемеме и ние.

Чернопѣевъ предложи сѣрчани да се върнатъ на мѣстата си и да заематъ отбранително положение. По-нататъкъ разискванията се развиха около идеята за издаване на списание „Революционенъ прегледъ” и създаване въ София задгранично представителство на сѣрчани „отъ възможно най-солидни хора” съ задача: да се спечели общественото мнение за идеята автономна и самостоятелна Македония.

Сандански и хората му, които съ екзекутирането на Даева бѣха вече осветили самоизтрѣблението, лицемѣрно заявиха, че „напълно възприематъ този начинъ на действие, защото той е въ съгласие съ тѣхнитѣ разбирания. Настѫпи облекчение и всички въздъхнаха, защото знаеха, че заканитѣ на Сандански не сѫ шега”.

Изборъ на редакционенъ персоналъ не стана, понеже се явиха разногласия: никой отъ предполагаемитѣ редактори и сътрудници не искаше А. Страшимирова, когото пъкъ Сандански искаше на всѣка цена да наложи. Безъ да дочака разрешението на въпроса, Яне тури край на разиграваната комедия и замина за Дупница. Заедно съ него изчезнаха отъ София и другаритѣ му. Два дена следъ тѣхното заминаване Паница извърши това, за което бѣ дошелъ [1].

1. Докато траеха съвещанията, Паница на нѣколко пѫти се срещналъ съ Яне, за да му докладва какъ върви сближението му съ осѫденитѣ на смърть. “Паница не бѣше поканванъ нито на една отъ сбиркитѣ, като подозрителенъ, защото явно дружеше съ Сарафовъ и Гарвановъ. При все това, Сандански по това време се бѣ срещналъ нѣколко пѫти съ Паница, за което бѣ упрѣкванъ и на които упреци отговаряше: „Нищо, въ всѣко стадо има и шуга” (Ст. Кемилевъ). Малко по-откровенъ Сандански се показа къмъ своя роднина Ив. Харизановъ: на забележкитѣ на последния, че Паница дружи съ противницитѣ, Яне отговорилъ съ думитѣ „нѣма нищо” и съ едно знаменателно смигване”.

500

Заключаваме съ следното обяснение на Ст. Кемилевъ по идването на Сандански и неговитѣ хора въ София:

„Това бѣ опитъ да припечелятъ съмишленици въ София за насилническата саморазправа, които да се грижатъ да оправдаятъ предъ българското обществено мнение решенитѣ отъ Сѣрския революционенъ комитетъ убийства. Въ това отношение тѣ претърпѣха пъленъ неуспѣхъ и, следъ като дадоха привидно съгласието си за отпочване легална борба, внезапно преустановиха сбиркитѣ, оттеглиха се и почнаха да действуватъ на своя глава чрезъ убийства”.

[Previous] [Next]
[Back to Index]