Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

42. ВТОРИЯТЪ КОНГРЕСЪ И РАЗЦЕПЛЕНИЕТО

Убийството на Д. Груевъ, въ навечерието на втория общъ конгресъ, бѣ едно зловещо предзнаменование за новитѣ бурни събития, които раздрусаха Организацията.

Избранитѣ делегати се събраха своевременно въ сборния пунктъ, но конгресътъ не се състоя. Станаха само нѣколко предварителни заседания, колкото да се установи непримиримостьта между двата лагера и да се доведатъ работитѣ до пълно разцепление. Ролята на малкото камъче, което катурва претоварената кола, въ дадения случай изигра спорътъ за мѣстото на конгреса.

Въпросътъ бѣ повдигнатъ пакъ отъ лѣвичаритѣ. Още въ първото предварително заседание, на 13 декемврий, тѣ поискаха конгресътъ да стане вѫтре, на организационна територия. Тоя пѫть тѣ се основаваха на едно изявление на Рилския конгресъ, като му придаваха характеръ на импера-

480

тивно задължение [1]. Всички съображения, по които първиятъ конгресъ се състоя задъ граница, бѣха налице и сега. Нѣщо повече: сега моментитѣ бѣха още по-сѫдбоносни за Организацията, положението вѫтре — по-осложнено и, следователно, по-неблагоприятно за спокойна конгресна работа; почти всички делегати се намираха вече въ София и непрактично бѣ да се връщатъ посрѣдъ зима вѫтре и пр. Лѣвичаритѣ, обаче, настояваха на своето. Въ първитѣ две заседания, станали първото въ присѫтствие само на 16 делегати, а второто — на 26 (отъ 51 избрани) тѣ предложиха въпросътъ да се реши съ гласуване, безъ да държатъ смѣтка, че, за да бѫде заседанието законно, изисква се присѫтствието на три четвърти отъ делегатитѣ (чл. 143 отъ правилника). Въ третото заседание, следъ като повечето отъ делегатитѣ се изказаха мотивирано въ смисълъ, че конгресътъ трѣбва да стане задъ граница, лѣвичаритѣ отстѫпиха отъ предишната си позиция и заявиха, че въпросътъ не може да бѫде подлаганъ на гласуване, понеже билъ предрешенъ отъ постановлението на Рилския конгресъ. Изобличени въ непоследователность и противоречие, тѣ напустнаха демонстративно заседанието.

Така се осуети вториятъ общъ конгресъ.

Това историческо престѫпление се извърши на 17 декемврий 1906 год.

Спорътъ за мѣстото на конгреса, който завърши така съдбоносно, бѣ разбира се само единъ поводъ. Лѣвичаритѣ биха преспокойно приели да заседаватъ въ София или другаде на българска територия, ако имаха на страната си мнозинството на делегатитѣ. Тѣ бѣха, обаче, малцинство — и провалиха конгреса. Тѣ нѣмаха съобразителностьта и търпението да дочакатъ поне единъ по-сериозенъ моментъ за хвърляне на рѫкавицата — напримѣръ, при обсъждането, въ самия конгресъ, на нѣкой отъ голѣмитѣ спорни въпроси.

1. Ето точниятъ текстъ на това изявление :

„Настоящиятъ общъ редовенъ конгресъ стана вънъ отъ територията на Организацията по следнитѣ мотиви :

1. Настоящиятъ конгресъ е отъ сѫдбоносенъ характеръ и отъ голѣма важностъ за Организацията, защото отъ него се очаква да се узакони единството въ Организацията и нейното положение, а въ вѫтрешностьта, при днешното положение, съмнително е да ли ще може конгресътъ спокойно да заседава и да довърши работитѣ си до край.

2. Всички делегати, които сѫ вѫтрешни избраници, и съ малко изключения днешни вѫтрешни дейции вънъ отъ територията могатъ да бѫдатъ истински изразители на вѫтрешното положение и вѫтрешнитѣ организационни нужди.

3. Почти всичкитѣ делегати се прибраха задъ граница и непрактично се намѣри прехвърляне границата изцѣло.

4. Нѣкои делегати не можаха да сторятъ това поради напредналото време и тѣхни физически недостатъци.

Всичкитѣ тѣзи съображения, приети по вишегласие, иматъ сила само за настоящия конгресъ, безъ да служатъ за претекстъ въ бѫдеще”. („Циркуляръ” № 1, стр. 4)

481

*

Понеже занапредъ ще боравимъ съ мнозинство и малцинство въ Организацията, налага ни се единъ разборъ на числата. Разборътъ ще ни покаже съотношението на силитѣ и ще ни наведе на характерни заключения относно настроението на духоветѣ всрѣдъ организационните избраници.

Избрани бѣха всичко 51 делегати отъ 6-тѣ окрѫга: 12 отъ Битолския, по 8 отъ Скопския, Солунския, Сѣрския и Одринския и 7 отъ Струмишкия [1]. Фактически, обаче, избранитѣ бѣха 48, понеже тримата членове на бившия централенъ комитетъ (Д. Груевъ, П. Тошевъ и Т. п. Антовъ) бѣха избрани отъ по 2 мѣста.

Отъ тѣзи 48 души следва да се извадятъ 9: 1 убитъ (Д. Груевъ), 4 не успѣли да присгигнатъ отъ вѫтре (Добри Даскаловъ, Бакунинъ (псевдонимь), Сливаровъ и П. Шишмановъ) и други 4, които по разни съображения се отказаха отъ мандатитѣ (д-ръ Вл. Руменовъ, Стамо Икономовъ. А. Лозанчевъ и М.). Отъ останалитѣ 39 души, двама (П. Китановъ и Л.), които като видѣха царуващата наеженость, смѣтнаха за безцелно да се бавятъ въ София и веднага се върнаха въ околиитѣ си. Прочее, въ предварителнитѣ заседания — по-точно, въ третото заседание, — взеха участие 37 делегати. Двама отъ тѣхъ (Гьорче Пегровъ и Л. Маджаровъ), следъ демонстративното напускане на заседанието отъ Я. Сандански и другаритѣ му, се оттеглиха на страна и не взеха участие въ по-нататъшнитѣ акции на останалитѣ 35 делегати.

Опозицията, която провали конгреса, се състоеше отъ 12 души: Я. Сандански, Чудомиръ Кантарджиевъ, Т. п. Антовъ, Стою Хаджиевъ, И . . . . . , П. Арсовъ, Д. Стефановъ, Кр. Българията и П. Тошевъ [2], избрани отъ Сѣрския окрѫгъ; П. Ангеловъ и Г. Василевъ —отъ Скопския и Ал. Станоевъ— отъ Солунския. Повечето отъ тѣхъ заминаха за границата и тамъ направиха своитѣ отдѣлни съвещания.

Останалитѣ 23 делегати прецениха правилно положението, създадено съ поведението на 12-тѣ, както и своята собствена отговорность предъ организациитѣ, които ги бѣха избрали, предъ населението и предъ историята. Тѣ избѣгнаха всичко, което би могло да ги уличи въ присвояване на права, каквито нѣматъ и въ задълбочаване на избухналата крайно опасна криза. И успѣха да предотвратятъ поне опасностьта отъ пълна анархия.

1. Броятъ на делегатитѣ по окрѫзи се опредѣляше отъ нормата: 1 делегатъ на 5000 организирани членове. Поради липса на редовна и точна статистика, обаче, спазването на нормата не бѣше възможно. Нѣкои отъ окрѫзитѣ използуваха това обстоятелство за да изпратятъ повече делегати, отколкото имъ се пада. Ето защо окрѫзитѣ не бѣха представени съразмѣрно съ големината и броя на членоветѣ си, както правилникътъ (чл. 149) изисква. (Това бие особено въ очи въ Струмишкия окрѫгъ, който макаръ много по-малъкъ отъ другитѣ окрѫзи, изпрати 8 делегати). При владѣещата взаимна подозрителность тая несправедливость предизвика отъ самото начало недоволства и възбуди желания за касиране на незаконно избранитѣ делегати.

2. П. Тошевъ бѣше избранъ и отъ Битолския окрѫгъ.

482

Макаръ и 23 срещу 12, тѣ смѣтнаха, че това числено надмощие не имъ дава право да продължатъ работата си като редовенъ конгресъ и по тоя начинъ обградиха себе си отъ обвинението, че приематъ хвърлената имъ рѫкавица. Тѣ се конституираха въ съвещателно събрание, което може само да изкаже предъ Организацията мнение, но безъ да ги облича въ задължителна сила, като предостави на мѣстнитѣ организации да кажатъ своята дума.

*

Следъ като привърши работата си съвещателното събрание разпрати до другаритѣ, членове на околийскитѣ и окрѫжни комитети на Организацията, едно изложение отъ болшинството делегати на общия конгресъ на Организацията [1].

Написано съ сдържанъ и достолепенъ езикъ, изложението остави впечатлението, че подписалитѣ го делегати сѫ проникнати отъ сериозностьта на стѫпката, която предприематъ. То започва съ фактитѣ, които осуетиха конгреса, предава сгѫстено идеологията на лѣвичаритѣ и завършва въ първата си часть съ следното заключение:

„Съвещателното събрание като подчертава, че посоченитѣ идейни различия сѫ, поне въ момента, по-скоро номинални, отколкото фактически, намира, че тѣ ни най-малко не могатъ да послужатъ за достатъчно основание на едно отцепление. Събранието искрено съжалява за всичко станало и вижда опасностьта за Организацията отъ тая необмислена постѫпка, особено въ сегашнитѣ критически минути. То апелира къмъ мѣстнитѣ организации да упражнятъ всичкия свой авторитетъ и власть, за да поправятъ оная грѣшка, която, при по-голѣмо благоразумие, би могла да бѫде избѣгната”.

Съвещателното тѣло се ограничи съ разглеждането само на ония въпроси, които бѣха отъ непосрѣдствена важность за революционното движение и се изказа по тѣхъ ясно и категорично. Тѣзи въпроси сѫ:

1) Бѫдещата дейность на Организацията;

2) Материална издръжка на Организацията;

3) Организацията и България и

4) Управление и правилници.

Изказанитѣ по тѣхъ мнения заематъ втората часть на изложението. Ето и дословниятъ имъ текстъ:

I. Съвещателното събрание намира, че Организацията трѣбва да бѫде революционна не само по характеръ, но и по начинъ на действие. Еволюционната тактика, която води къмъ неусѣтно модернизиране на турския режимъ, трѣбва да бѫде чужда на Организацията, независимо отъ това, че

1. „Изложението” е напечатано въ 4 голѣми страници и носи дата 15 януарий 1907 година.

483

въ нейната територия нѣма обективни условия, които биха позволили подобна тактика. Предвидъ на това положение, Организацията възприема културно-икономическата борба само дотолкова, доколкото тя подпомага и не е въ разрезъ съ нейнитѣ непосрѣдствено революционни задачи. (к. н.)

Организацията има за първа и главна своя задача да се подготви въ боево отношение, по възможность най-скоро, както материално, така и духовно, за да действува винаги когато е необходимо (к. н.). За тая цель трѣбва незабавно да се пристѫпи къмъ: а) въорѫжаване на населението съ по-модерно и въ достатъчно количество орѫжие; б) вкарване въ вѫтрешностьта необходимитѣ боеви и взривни материали и в) опрецѣляне специални инструктори, които да обучаватъ населението въ боево изкуство.

Организационнитѣ действия предполагатъ:

1) Най-активна борба срещу сръбските и гръцките чети (к. н.). Желателно е да почне неусѣтно да се дава на борбата непосрѣдственъ масовъ характеръ, като се предостави на населението само да се разправя съ четите (к. н.). Организационнитѣ чети ще се грижатъ само за неговото рѫководство. Като се стреми да запази сегашнитѣ си позиции, изложени на опасность, Организацията не забравя и ония, които ѝ сѫ отнети. Тя се стреми, да си ги възвърне чрезъ общи атаки отъ нѣколко райони, пресичане каналитѣ на неприятеля и други начини, каквито мѣстнитѣ и временни условия позволяватъ. Наредъ съ непосрѣдствената отбрана, препорѫчватъ се въ борбата всичите възможни репресалии (к. н.) срещу сърбоманското, гъркоманското и гръцкото население и тѣхнитѣ легални пропаганди, като: изгаряне на села, служещи за база на неприятеля, (к. н.), нападение на чужди извънъ организационната територия села, икономически бойкотъ и пр.

2) Унищожение на турски, арнаутски и въобще на всички разбойнически банди, тѣхнитѣ ятаци и свърталища.

3) Убийства на видни политически личности — турски държавници или чиновници и шефове на пропаганди.

Всички тия действия трѣбва да почнатъ повсемѣстно и незабавно. Тѣ се предприематъ съ съгласието на респективния окрѫженъ комитетъ.

Следъ като се подготви достатъчно, Организацията предприема редъ атентати надъ обществени постройки: мостове, желѣзници, тунели, банки, рудници и пр., които сѫ въ състояние да увредятъ турскитѣ и европейските (к. н.) интереси. Както атентатитѣ, така и възстанията, Организацията счита за свои формални действия и ги предприема — първитѣ съ изрично разрешение на централния комитетъ, а вторитѣ — на общия конгресъ. Величината и характерътъ на формалнитѣ организационни действия зависятъ не само

484

отъ нейната подготовка, но и отъ момента, който ги е продиктувалъ (к. н.).

Атентатитѣ и убийствата, за да могатъ да бѫдатъ по-ефектни и по-добре направлявани, трѣбва да се предоставятъ на специални терористически групи, къмъ организирането на които е желателно незабавно да се пристѫпи.

II. Събранието възприема като принципъ, че Организацията трѣбва да има своя собствена финансова издръжка, отъ която въ голѣма степень зависи нейната самостоятелность. Събранието намира, че Организацията би могла да има много по-голѣми вѫтрешни приходи, стига само по-добре да организира своя приходенъ бюджетъ въ смисълъ да разхвърля правилно и пропорционално съ състоянието на членоветѣ тѣхнитѣ вноски и налози. Препорѫчва се предприемането на политически обири, пленяване на известни личности и пр., съ цель да се добиватъ по-крупни суми.

Въпрѣки добре организираната финансова наредба, обаче, на Организацията, събранието намира, че последната никога не ще може да се поддържа отъ непосредственитѣ си приходи (к. н.) и за това то препоръчва организирането на външната благотворителность, особено тая въ България. Организацията, за сегашнитѣ критически минути, когато нейното въорѫжаване се налага най-скоро, въобще трѣбва да усвои началото, че тя може да приема помощи отъ всѣкѫде, отъ кѫдето би ѝ се предложили, но безь да дава въ замѣна никакви ангажименти.

III. Събранието намира, че Организацията трѣбва да има къмъ България една приятелска и коректна политика, (к. н.) конкретно изразена въ освѣтляване нейното обществено мнение, доколкото това е възможно, по всички събития въ революционния животъ, въздействие за организиране емиграцията и българското общество за морално и непосрѣдствено материално използуване и пр.

Въ своитѣ взаимоотношения къмъ България Организацията трѣбва да бѫде особено осторожна, за да не изпадне въ поддаване, което може да компрометира нейната самостоятелность.

IV. Събранието разгледа изработенитѣ отъ миналия общъ конгресъ правилници и намира, че тѣ, въ голяма степень, сѫ непрактични и неприложими и че не малко сѫ съдействували за сегашната анархия въ Организацията (к. н.) Събранието, обаче, се въздържа да укаже тѣхнитѣ отрицателни страни, а сѫщо и да посочи положенията, на които трѣбва да почива нашето управление. То предоставя на окрѫжнитѣ организации, чрезъ своитѣ конгреси или писмени разбирателства, (к. н.) сами да се произнесатъ по тоя въпросъ и посочатъ необходимитѣ, споредъ тѣхъ, реформи”.

485

Всичко, което бѣ назрѣло въ умоветѣ като поука отъ тригодишнитѣ блуждения, е намѣрило изразъ въ тѣзи решения. Съвещателното събрание назовава нѣщата съ собственитѣ имъ имена и формулира своитѣ препорѫки, водимо само отъ реалнитѣ необходимости и освободено отъ всѣкакви принципални предразсѫдъци. Тъкмо за това неговитѣ решения се явяватъ като поправка и допълнение на направеното отъ Рилския конгресъ:

Организацията е революционна по начало на действие: всички други видове дейности отстѫпватъ на втори планъ. Размѣрътъ и характерътъ на революционнитѣ действия зависятъ не само отъ подготовката, но и отъ момента, който ги е продиктувалъ. Това значи, че при известни благоприятни обстоятелства, Организацията, и безъ да е идеално подготвена, може да се впусне въ по-крупни акции.

Въ организационнитѣ действия, които сѫ и конкретно изложени, на първо мѣсто е поставена „най-активната борба” противъ сръбскитѣ и гръцкитѣ чети. Тази борба трѣбва постепенно да се поеме отъ самото население — въорѫжено и снабдено съ военни инструктори, а на четитѣ да се остави само ръководството. Нейното активизиране обхваща всички видове репресалии, въ това число и изгаряне на села, служещи за база на неприятеля. (Това се вършеше тукъ-тамъ, по усмотрение на мѣстни деятели и досега, но не като узаконена система).

„Организацията никога не ще може да се поддържа отъ непосрѣдственитѣ си приходи”. За пръвъ пѫть организационно тѣло отъ избрани делегати прави тази констатация, правотата на която става още по-очевидна, като се вземе предвидъ решеното активизиране на борбата противъ въорѫженитѣ пропаганди, поддържани отъ бюджетнитѣ срѣдства на Сърбия и Гърция.

„Организацията трѣбва да има къмъ България една приятелска и коректна политика”. Съ тази формула се направи най-сѫществената корекция въ съответното становище на Рилския конгресъ.

Критичниятъ погледъ на съвещателното тѣло се спрѣ и върху законодателното дѣло на Рилския конгресъ, като подчерта непрактичностьта и неприложимостьта на правилницитѣ, изработени въ постницата Св. Лука. Предоставяйки, обаче, на окрѫжнитѣ организации да се произнесатъ по необходимитѣ измѣнения въ правилницитѣ, съвещателното тѣло иска да имъ спести време и усилия, като изказва мнение, че измѣненията могатъ да бѫдатъ посочени не непременно отъ окрѫжни конгреси, но и чрезъ писмени разбирателства. Тукъ трѣбва да се отбележи, че се касае за положения, непрактичностьта и неприложимостьта на

486

които е констатирана и призната отъ всички непредубедени деятели въ вѫтрешностьта.

Недостатъкътъ на тѣзи дѣлови решения е, че тѣ идватъ късно, твърде късно.

Въ загриженостьта си да не подпадне подъ обвинението, че подпомага акцията на отцепницитѣ, съвещателното тѣло се въздържа да посочи само лица за върховнитѣ тѣла на Организацията — Централенъ комитетъ, Представителство и Ревизионно тѣло: „Съвещателното събрание намира, че най-компетентни да се произнесатъ сѫ самитѣ мѣстни организации чрезъ своитѣ конгреси”. Но за да не останатъ окрѫзитѣ безъ задгранични представители и безъ връзка помежду си, съвещателното тѣло, въ заключение, предлага:

„Ако окрѫзитѣ намиратъ за добре, тѣ могатъ поне да си избератъ по едно лице задъ граница, което да ги представлява и извършва тѣхнитѣ покупки и експедиции до общия конгресъ, за най-близкото състояванс на който, събранието се надѣе, че окрѫзитѣ ще направятъ всичко възможно. (к. н.) И само тогава би могло да се избератъ законни тѣла и се тури край на сегашното хаотично положение”.

Изложението носи подписитѣ на следнитѣ 22 делегати [1] отъ всички окрѫзи, освенъ Сѣрския: Картагенски (псевдонимъ) Лука Джеровъ, Аргиръ Манасиевъ, Иванъ Гарвановъ, Тодоръ Златковъ, Петко Пенчевъ, Тод. Оровчановъ, Бойко Чавдаровъ, Кирилъ (псевдонимъ на Тодоръ п. Антоновъ), д-ръ Хр. Татарчевъ, Г. Илиевъ, Мише Развигоровъ, Хр. Матовъ, Георги п. Христовъ, Августъ (псевдонимъ на Климентъ Шапкаревъ), Борисъ Сарафовъ, Мих. Доревъ, Ефремъ Чучковъ, Вик. Анастасовъ, Ив. Илиевъ, Дим. Занешевъ, Тод. Александровъ [2].

Много отъ тѣзи имена сѫ добре известни на читателя отъ досегашното ни изложение едни като основатели на Организацията или членове на Централния комитетъ (д-ръ Хр. Татарчевъ, Хр. Матовъ, Ив. Гарвановъ, Тод. п. Антовъ), други като водители или активни участници въ Илинденското възстание (Борисъ Сарафовъ, Лука Джеровъ, Г. п. Христовъ), трети като рѫководители или войводи (М. Развигоровъ, Ефремъ Чучковъ, Аргиръ Манасиевъ и пр).

*

Провалянето на конгреса възбуди истинска болка у маситѣ въ вѫтрешностьта, толкова повече, че се съвпадна съ оповестяването на Груевата смърть. То изненада до известна стенень и рѫководнитѣ срѣди, които допущаха раз-

1. Отъ присѫтствуващитѣ въ събранието липсва подписътъ само на Мих. Герджиковъ който „намира за добре да направи свое собствено изложение”, — казва се въ изложението.

2. Съ псевдонимите си подписаха изложението легалнитѣ делегати, които бѣха дошли отъ вѫтрешностьта за конгреса.

487

цеплението да стане въ самия конгресъ, но не предполагаха, че сѣрчани ще го предизвикатъ така лекомислено. Тъй или инакъ, деятелитѣ отъ Солунския, Битолския и Скопския окрѫзи се помириха съ свършения фактъ и одобриха безрезервно поведението на 23-тѣ. Съгласно съ препорѫката на съвещателното събрание, окрѫзитѣ Солунски, Битолски и Скопски опълномощиха по едно лице, което да ги представлява задъ границата; Солунскиятъ окрѫъ — Ив. Гарванова, Битолскиятъ — Б. Сарафова и Скопскиятъ — Хр. Матова.

При новосъздаденото положение по-сполучливъ изборъ отъ тоя не можеше да се желае. Тримата избрани бѣха най-крупнитѣ личности на съвещателното тѣло. Като съчетание на способности, тѣ се допълваха единъ други: съчетаваха се самообладанието и любовьта къмъ редъ и система на Матова, упоритата енергия на Гарванова, въодушевлението и обаянието на Сарафова. Отъ друга страна, впрѣгането на Матова и Сарафова въ една обща работа, спомогна за бързото премахване на сѫществуващето — главно въ Битолския и Солунския окрѫзи — дѣление върху почвата на „централизма” и „сарафизма”.

Тримата избраници заработиха не като представители на отдѣлни окрѫзи, а като нераздѣлно тѣло, което отстоява общитѣ интереси на Организацията. Издигането на отдѣленъ „санданиски фронтъ”, многото крещящи искания отъ вѫтрешностьта и нуждата отъ отпоръ срещу външнитѣ неприятели, изискваха отъ тѣхъ денонощна трѣскава работа, бързи решения и бързо действуване. И тѣ се мѫчеха да превъзмогнатъ всички трудности, при пълна сдушеность и взаимно довѣрие. Тѣхнитѣ усилия се спъваха твърде много отъ отрицателното отношение на българското общество къмъ разцеплението, вѫтре, обаче, позициитѣ имъ все повече се затвърдяваха. Реакцията противъ отцепническата акция на Сандански се задълбочаваше. Признаци на разколебаване и разкаяние проявяваха мнозина, които бѣха се наредили при сѣрчани, не толкова отъ идейно сродство, колкото отъ чувство на другарство. Временното представителство, покрай единодушната подкрепа на тритѣ окрѫга, разполагаше съ подържници и съчувственици въ цѣлата страна, когато Я. Сандански имаше върли противници и въ собствения си окрѫгъ. Така то запълни фактически, за грамадната часть отъ Организацията, липсата на законно избранъ централенъ комитетъ.

Въ самото Княжество симпатиитѣ на интелингенцията постепенно се обособиха. Националистическитѣ срѣди отождествиха Революционната организация съ по-голѣмата нейна часть, представявана задъ граница отъ Матова, Гарванова и Сарафова и отрече безъ остатъкъ Я. Сандански. Последниятъ,

488

обаче, запази обаянието си всрѣдъ лѣвата интелигенция, подхранвана отъ увлѣчени писачи съ легенди за организационната уредба и за могѫществото на Сѣрския окрѫгъ [1].

Имаше въ вѫтрешностьта и въ Княжеството и друга една категория деятели, които, не можейки да се помирятъ съ страшния фактъ, все още хранѣха надежда за споразумение. При мисъльта за безумното проваляне на конгреса, отъ гърдитѣ имъ се изтръгваше дъбока въздишка по загиналия въ малешевско. И търсейки между живитѣ ония, които биха могли да изиграятъ ролята на спаситель, тѣ отправяха погледи къмъ Гьорче Петровъ и Пере Тошевъ и се питаха: Защо двамата стари другари на Груева не се намѣсятъ? Какъ могатъ първоапостолитѣ на революционната идея да пасуватъ сега, когато Организацията е изправена предъ смъртна вѫтрешна опастность?

Наистина, Гьорче и Пере, по-близки до сѣрчани върху почвата на реформаторството, биха могли въ самото начало да отклонятъ Я. Сандански отъ фаталната стѫпка и да застанатъ като посрѣдници и помирители между еднитѣ и другитѣ. Тѣ, обаче, не направиха това. Скрупульозниятъ П. Тошевъ мълчаливо подкрепи акцията на сѣрчани. После той се отстрани отъ тѣхъ — па и тѣ сами криеха отъ него тайнитѣ си помишления и кроежи — но бѣше вече достатъчно отчужденъ и отъ хората на другия лагеръ. Още по-малко бѣ годенъ за помиритель и Гьорче. Веднага следъ раздвоението на делегатитѣ Гьорче се отдѣли на страна. Изобщо неговиятъ авторитетъ бѣше вече доста покрусенъ: сѣрчани не го обичаха зарадъ хитринитѣ му, а другитѣ — и зарадъ хитринитѣ и зарадъ лѣвичарството му, въ искреностьта на което се съмняваха. Така и двамата се самообрекоха на пасуване [2].

Тѣ страдаха. Познавайки отблизу и еднитѣ и другитѣ, тѣ се боеха отъ кървава саморазправа и страдаха отъ безсилието си да я предотвратятъ. П. Тошевъ се терзаеше вѫтрешно, гнѣвѣше се на всички, но не се решаваше да дигне високо гласъ за опомняме и да посочи практически изходъ. Г. Петровъ пъкъ, по-изобретателенъ и по-смѣлъ при отговорни решения, се чувствуваше обективно безсиленъ и нравствено обезвластенъ. Къмъ тѣхната трагедия се прибавяше и липсата на срѣдства за сѫществуване.

1. Д. Страшимировъ, напримѣръ въ брошурата си „Истината по положението вь Македония” (стр. 36—София, 1908) пише:

„А тия тукъ (думата е за сѣрчани) разбрали добре интересите на населението и опрѣни яко о него, се чувствуватъ твърде силни не само за да разбиятъ ония чети, но и да нахълтатъ въ скопско и битолско”.

2. Петъръ Ацевъ въ запискитѣ си (неиздадени) пише :

„Когато наближи конгресътъ, отъ който се очакваше да поправи грѣшкитѣ на Рилския и да възстанови единството, оказа се, че липсва авторитетна личносгь за тази роля. Сега всички почувствувахме отсѫтствието на Даме. Оказа се, че само неговото присѫтствие бѣше въ състояние да обединява и създава търпимость между деятелятѣ на Организацията”.

489

Презъ тѣзи тѫжни дни тѣ често си спомняха за Груева. Смъртьта заличи спомена за недоразуменията и различията, които ги бѣха отдалечили отъ нѣкогашния интименъ другарь. Сега тѣ биваха често навестявани отъ сѣнката на волевия и здравомислещъ водачъ, увѣнчанъ съ търновия вѣнецъ на предсмъртното страдание. И чувствуваха по-силно отъ всички, че загиналиятъ подъ Петлецъ е незамѣнимъ.

Въ началото на 1907 г. стариятъ прилепски четникъ Гьоре Спирковъ донесе отъ вѫтре важно писмо, отправено до тримата най-добри познавачи на Битолския окрѫгъ — Д. Груевъ, П. Тошевъ и Г. Петровъ [1]. Въ писмото се излагаше положението въ най-застрашенитѣ околии на окрѫга и се казваше, че то лесно би могло да се подобри, ако се изпратятъ хора за опрѣсняване на четитѣ и известно количество модерно оръжие. Тая помощь се искаше или отъ източнитѣ окрѫзи, или, „ако тѣ не сѫ въ състояние да сторятъ това, да се използуватъ, безъ огледъ на рилскитѣ решения, източници, които можеха да ни дадатъ въ момента необходимитѣ срѣдства”. Не намѣрилъ исканата помощь, Гьоре закупи съ вѫтрешни пари малко манлихери и се върна въ прилепско. За неговитѣ впечатления отъ срещата съ П. Тошевъ и Г. Петровъ четемъ у Ацева следнитѣ редове:

„Четоха писмото и двамата се просълзиха само и нищо не казаха, само споменаха, че Даме, Богъ да го прости”. Пере и Гьорче се чувствуваха безпомощни и проявиха тая си безпомощность въ пролѣнитѣ сълзи.....”

И по-нататъкъ — въ заключение:

„А. Страшимировъ характеризира Тошева като съвѣсть на ВМОРО. Да, той бѣше съвѣстьта, но у Даме оставаше волята, а сърдцето [2] отдавна бѣше престанало да тупти. Сега оставаше сама съвѣстьта. Тя само се бунтуваше противъ недомислията и противъ всичко, което се проявяваше преди да мине подъ нейния контролъ”.

1. Гьоре Спирковъ отъ с. Ленища бѣ поставенъ отъ Прилепското началство начело на една група натоварена съ специална задача да пренася постоянно орѫжие отъ България.

2. Гоце Дѣлчевъ — б. н.

[Previous] [Next]
[Back to Index]