Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

40. АВТОНОМИСТИЧЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ ВЪ СЪРБИЯ И НЕГОВИЯТЪ ПЕЧАЛЕНЪ ФИНАЛЪ

Отъ цѣлата работа, която свърши Рилскиятъ конгресъ, най-силенъ бѣ, въ България и въ чужбина, ефектътъ отъ постигнатото помирение.

Помирението улесни свикването на една Македонска конференция въ Княжеството. Починътъ за такава конференция, която да се занимае съ положението въ Македония и съ длъжимата на македоно-одринския робъ братска помощь, бѣ взетъ отъ група варненски граждани, нѣколко месеца преди Рилския конгресъ. Българското общество, обаче, отвратено отъ кървавитѣ раздори между революционеритѣ, не се отзова съ особена готовность на този починъ. Представителитѣ само на нѣколко града (Видинъ, Добричъ, Плѣвенъ, Търново, Стара-Загора и Ямболъ) се явиха въ София на събранието, опредѣлено на 14 септемврий. Все пакъ събранието не излѣзе безрезултатно. Самитѣ варненски пратеници, свързвайки подпомагането съ раздоритѣ, разшириха цельта на своя починъ. Преди да се уреди подпомагането, необходимо е да се знае, дали нашата помощь нѣма да послужи за насърдчение на самоунищожението; ето защо трѣбва предварително да се положатъ усилия за помирение на борцитѣ отъ всички лагери, — заявиха тѣ. Събранието усвои това предложение и избра единъ тричлененъ комитетъ, (А. Ляпчевъ — София, А. Башевъ — Плѣвенъ и Вл. Дяковичъ — Варна), комуто възложи да извърши подготвителната работа за свикване на една всенародна конференция по македонскитѣ работи. На 21 ноемврий комитетътъ подкани гражданитѣ отъ всички градове и паланки да свикатъ общограждански събрания и да избератъ делегати за конференцията, опредѣлена на 4 декемврий. Между Д. Груева и ген. Цончева бѣха вече размѣнени известнитѣ намъ писма, така че на конференцията оставаше да се занимае само съ „начина и срѣдствата, съ които свободниятъ българинъ може и е длъженъ да помогне на братята си въ Македония” [1].

1. По-нататъкъ въ позива се казва :

„Aко досегашната апатия на свободния българинъ можеше отчасти да се оправдае съ това, че активнитѣ за свободата на македонския робъ дейци бѣха въ взаимни недоразумения и даже враждебность, но следъ тяхното обединение, следъ тѣхното послушване гласътъ на съвѣстьта, на патриотизма, следъ тѣхната готовность да рабoтятъ съ общи сили и самоотверженость — намъ, на свободнитѣ българи, непрoстеno e, престѫпно дори ще бѫде, да стоимъ въ мълчание, да бѫдемъ безучастни зрители на всѣкидневнитѣ катастрофи, разразявани въ горене на села, поголовно убиване нa цѣли семейства, включително и деца и други нечувани жистовства надъ гроба”.

462

Сега обществото отговори съ жива заинтересуваность на комитетския позивъ. Въ състоялитѣ се общограждански събрания се избраха 296 делегати, представляващи единъ необикновено пъстъръ букетъ. Братското чувство къмъ Македония срина партийнитѣ идейни прегради. Това чувство подсказа на градоветѣ да избератъ свои мѣстни първенци и живущи въ столицата политици, общественици, учени и хора на свободнитѣ професии, принадлежащи къмъ всички политически течения и македонски лагери [1].

Конференцията се откри на 4 декемврий, въ присѫтствието на около 250 делегати и заседава четири дни подъ председателството на Вл. Дяковичъ. Главенъ вдъхновитель и рѫководитель на учредителната работа на конференцията бѣ А. Ляпчевъ. Той и други нѣкои отъ най-виднитѣ делегати, като д-ръ С. Иванчовъ и др., съ своето живо участие въ разискванията и съ тактичната си намѣса въ известни моменти, допринесоха, за да не се отклони конференцията отъ своята главна цель и да не се изроди работата ѝ въ общи патриотически словоизлияния и разправии между по-буйни лица, враждуващи вънъ на партийно-българска и фракционно-македонска почва.

Въ четиридневни заседания конференцията прие устава на новообразуваната организация, наречена „Благодетеленъ съюзъ” и имаща за цель „да дава морална и материална подкрепа на угнетенитѣ българи въ Македония и Одринско”. Съюзътъ се състои отъ благотворителни дружества, членоветѣ, на които сѫ редовни и почетни: първитѣ плащатъ най-малко 6 лв., а вторитѣ най-малко 60 лв. годишно. Съюзътъ се управлява отъ едно тѣло отъ 15 души софийски жители, избирани за две години отъ събора на дружественитѣ делегати. Право на делегати въ събора иматъ само онѣзи дружества, които броятъ най-малко 25 члена и вна-сятъ въ съюзната каса поне 200 лева годишно. Една тричленна комисия, избрана отъ събора, упражнява постояненъ контролъ върху смѣткитѣ на управителното тѣло. Длъжностьта на членоветѣ отъ управителното тѣло е почетна, освенъ касиерската, която може да се заема и отъ наемно лице съ заплата и съ парична гаранция. При разискванията биде отхвърлена идеята за употребяване на помощьта чрезъ Революционната организация и се подчерта чисто благотворителния характеръ на Съюза. За да се изрази всенародното

1. Ето нѣкои имена:

Д-ръ П. Гудевъ, д-ръ П. Стайковъ, д-ръ С. Иванчовъ, Ж. Бакаловъ, П. Пешевъ, Я. Сакѫзовъ, А Ляпчевъ, М. Такевъ, Н. Къневъ, Рашко Маджаровъ, Л. Краевъ, Т. Тодоровъ, С. С. Бобчевъ, Дим. Христовъ, Ст. Костурковъ, проф. Милетичъ, проф. Д. Агура, проф. Ив. Георговъ, Михалаки Георгиевъ, Цанко Бакаловъ, Ст. Михаиловски, Ив. Цончевъ, Хр. Матовъ, Хр. Татарчевъ, Д. х. Димовъ, Ив. Кеповъ, Т. Карайововъ и др.

463

сплотяване около Съюза, въ избраното отъ конференцията управително тѣло се избраха хора отъ всички политически партии [1].

Конференцията гласува и две резолюции. Съ първата се подчерта, че цѣлокупниятъ български народъ вижда въ автономията единственото справедливо и радикално разрешение на македонския въпросъ, а съ втората се отправи къмъ българското правителство позивъ да вземе всички възможни мѣрки, за да се прекратятъ опустошителнитѣ действия на подпомаганитѣ отъ турската власть гръцки и сръбски чети върху беззащитното българско население.

Българското общество посрещна съ радость резултата на конференцията и поздрави Благодетелния съюзъ, като организация, която ще тури редъ въ събирането на материални помощи за македоно-одринскитѣ му сънародници, ще намѣри най-подходящитѣ начини на действие за тази цель и ще осигури правилното изразходване на неговата лепта.

*

Навикнали отъ години на български братоубийства, гърцитѣ и сърбитѣ бѣха твърде неприятно изненадани отъ прогласеното помирение между македонскитѣ революционери. Премахването на вѫтрешнитѣ революционни фронтове се изтълкува въ Атина и въ Бѣлградъ, като сигуренъ знакъ за предстояще настѫпление съ съсрѣдоточени сили противъ гръцкото андартство и сръбското четничество. Да стегнатъ, отъ своя страна, редоветѣ си, за да посрещнатъ очакванитѣ пристѫпи — такъвъ бѣ неизбѣжниятъ отзвукъ на помирението всрѣдъ противобългарскитѣ комитетски крѫгове въ дветѣ столици.

Помирението между македонскитѣ революционери предизвика и една сръбско-българска печатна разправия, която заслужава да бѫде разгледана.

Подъ впечатлението на първитѣ съобщения, цѣлиятъ бѣлградски печатъ, и шовинистически и по-умѣренъ, викна едногласно: Вѫтрешната организация капитулира предъ върховизма! „Отъ сега нататъкъ трѣбва да сме начисто съ българитѣ, — писа сериозниятъ вестникъ „Политика”. — Въ България не остава вече ни единъ искренъ привърженикъ на идеята за автономия на Македония. Единъ месецъ по-късно, когато вече въ Бѣлградъ се знаеха решенията на

1. Д-ръ Ив. Георговъ и Сл. Бабаджановъ, демократи, Мартинъ Тодоровъ и д-ръ Г. Бракаловъ, народно-либерали, Кр. Доцевъ и Хр. Г. Поповъ, либерали-радослависти. М. Калѫповъ, и Ф. Бончевъ, либерали-тончевисти, Д. Христовъ и д-ръ Л. Ходжовъ, прогресисти, д-ръ П. Нейчевь и д-ръ Б. Вазовъ, народняци, Т. Г. Влайковъ и д-ръ Н. Найденовъ, радикали, Я. Сакѫзовъ, социалъ-демократъ. Контролна комисия: Ив. Каранджуловъ, Хр. Савовъ и д-ръ Загоровъ. Управително тѣло се конституира съ преседатель проф. Ив. Георговъ, подпредседатели Т. Г. Влайковъ и Ф. Ганчевъ, секретари д-ръ Б. Вазовъ и д-ръ Бракаловъ и касиеръ М. Калѫповъ.

464

Рилския конгресъ, сѫщиятъ вестникъ въ една статия подъ надсловъ „Комедия”, писа: 

Съ обединението на дветѣ организации — Върховистката и вѫтрешната, тази последната е подчертала открито това, което досега нейнитѣ дѣла доказваха: тя се отказала отъ своитѣ начала. Безполезно бѣ и печатането на оня „уставъ”, на който ужъ се били съгласили всички революционери. Никой нѣма да повѣрва, че цончевиститѣ, тѣзи агенти на княза, сѫ напустнали своята идея за присъединение на Македония само отъ любовь къмъ хубавитѣ начала на Вѫтрешната организация, която и сама е отдавна престанала да се базира на тѣхъ. Впрочемъ, лично за насъ, па и за по-голѣмата часть на нашето обществено мнение, това не е новость. Вѫтрешната организация съ тоя си актъ само е признала открито сѫществуващето вече положение, т. е. обявила се е открито за върховисткитѣ, велико-българскитѣ идеи.

За да дойде до това желано заключение, бѣлградскиятъ листъ трѣбваше по необходимость да изопачи фактитѣ, т. е. дѣлата на Вѫтрешната организация. Въ защита на своитѣ идеи и на своята самостойность, Организацията, до самия Рилски конгресъ, водѣше жестока война противъ върховиститѣ. Какви бѣха презъ това време дѣлата на сърбитѣ отъ кралството, това е вече известно на читателя. Давайки си видъ, че съчувствуватъ на идеитѣ и целитѣ, високо прогласени и фанатично отстоявени отъ македонскитѣ революционери, сърбитѣ косвено насърдчаваха братоубийствата, докато подготвятъ четнишката си акция, за да ударятъ Организацията въ гърба. И когато подготвиха удара си, тѣ, безъ всѣко лицемѣрие вече, обявиха народната организация на македонскитѣ българи за врагъ № 1 и се нахвърлиха върху нея. Очевидно, разпадането на върховисткия фронтъ не можеше да бѫде по вкуса на сръбското обществено мнение. Това обществено мнение — не „по-голѣмата часть” отъ него, а цѣлото, съ изключение само на две-три незначителни групички — би се радвало, ако „агентитѣ на княза” бѣха решили да продължатъ междуособицата до последна капка кръвь. Прочее, озлоблението и ядътъ на сръбското обществено мнение, изразени чрезъ в. „Политика”, не можаха да иматъ за Организацията друго значение, освенъ като лишно доказателство за непримиримостьта на нейнитѣ въжделения и стремежи съ македонскитѣ въжделения и стремежи на сръбското кралство.

Въ Сърбия, обаче, имаше и една група, която не сподѣляше — или си даваше видъ че не сподѣля — господствува щитѣ въ сръбското общество чувства и разбирания по македонския въпросъ — групата около в. „Словенски Jуг”. Имаше и друга една група отъ най-чистокръвни автономисти — групата около вестникъ „Автономна Маћедониjя”. И еднитѣ и другитѣ бѣха смутени отъ вестьта за обединението и имаха право на обяснения. „Нека Вѫтрешната организация,

465

която е „интернационална”, ни каже, — пишеше „Словенски Jуг”, — какъ е могла да се споразумѣе съ генералъ Цончева?! Цончевъ е въ България това, което е генералъ Атанацковичъ въ Сърбия и, следователно, Вѫтрешната организация съ тази си постѫпка е казала открито, какви ѝ сѫ намѣренията. Работата за насъ е много ясна, но все пакъ ние ще чакаме да изслушаме Вѫтрешната организация”. [1]

Тревогата на сръбскитѣ автономисти се дължеше въ голѣма степень на това, че въ първия моментъ обединението бѣше представено отъ българския печатъ като споразумение сключено между дветѣ организации следъ водене преговори и възъ основа на доброволно уговорени условия. „Македоно-одрински прегледъ” успокои редакторитѣ на „Словенски Jуг”, като имъ обясни, че върховиститѣ сѫ приети въ Организацията не като корпорация, а като отдѣлни дейци и следъ като сѫ изцѣло прегърнали нейнитѣ принципи и тежнения, статути и правилници. „Приятелитѣ около „Словенски Jуг”, — завършваше Македоно-Одрински прегледъ, — ни най-малко не трѣбва да тревожи фактътъ на единството, защото подобно единство Вѫтрешната организация не би отказала и съ сръбскитѣ „революционери”, ако тѣ престанатъ да сѫ агенти и жалки орѫдия на пансръбската държавна идея. Ето сферата, дето южанитѣ и всички приятели въ Сърбия биха били премного полезни.” [2] „Компромисътъ е сключенъ не съ върховизма, а съ върховиститѣ. Организацията е, която налага и диктува, върховиститѣ сѫ, които приематъ и се подчиняватъ” — пишеше П. Пенчевъ [3]. Доста обширни обяснения се дадоха на „Сл. Jуг” и отъ автора на тази книга:

„Борейки се противъ върховиститѣ, за да имъ затвори пѫтищата за Македония, Организацията правеше това, колкото за да ги обезвреди, толкова и за да ги застави да прегърнатъ нейното гледище, да станатъ нейни членове и въ името на нейнитѣ принципи да поведатъ задружна борба за извоюване на автономно управление. И ако върховиститѣ, мнозина отъ шефоветѣ на които сѫ синове на сѫщата поробена родина, см видѣли всичката безцелность на своитѣ усилия и утопичностьта на идеята за присъединение на Македония къмъ България и сѫ се съгласили да встѫпятъ въ организационните редове, не като нѣкаква офицерска корпорация, а като отдѣлни борци, — тогава въ името на кой принципъ и на кое право може Организацията да не ги приеме?”. [4]

Тѣзи обяснения не разпръснаха съвсемъ съмненията у хората около „Словенски Jуг”, но тѣ бѣха добре разбрани и задоволиха напълно групата около „Автономна Маћедониjа.” Въпросната група има своята трагична история —

1. Цитиранитѣ мѣста отъ статиитѣ на „Политика” и „Словенски Jуг” сѫ взети отъ софийския в. „День” (1 ноемврий и 11 декемврий 1905 г.)

2. „Македоно-Одрински прегледъ”, бр. 13, стр. 195—196.

3. Пакъ тамъ, бр. 19, 1. III. 1906, стр. 294—296.

4. „День”, г. II, бр. 678.

466

толкова трагична, колкото и общата сѫдба на всички македонци, които съ беззаветна вѣра сѫ служили на свѣтлия автономенъ идеалъ. Нейната дейность, многошумна и самоотвержена, но кратковременна, е свързана съ имената на двама македонци съ сръбско възпитание: Георги Герджиковичъ отъ Гевгели, сръбски офицеръ и Глигоръ хаджи Ташковичъ, отъ Воденъ, гимназиаленъ учитель. Освободителното движение на българскитѣ съотечественици плени тѣхнитѣ души и ги направи протагонисти на идеята Македония за македонцитѣ. Герджиковичъ бѣ активниятъ борецъ, хаджи Ташковичъ, — борецътъ съ перо и слово. Презъ 1903 г. Герджиковичъ се озова въ Македония съ българска чета, като доброволецъ и позна отблизу въжделенията и разбиранията на македонскитѣ революционери отъ всички лагери. Той се завърна въ Сърбия дълбоко убеденъ, че спасението на Македония е въ задружната борба на населяващитѣ я потистнати народи, подъ знамето на Вѫтрешната организация и заработи въ тази посока.

За него и за хаджи Ташковичъ автономията не бѣше маска за прикриване на коварни замисли, ни примка за ловене на наивници, а свещенъ обединителенъ лозунгъ. Ето защо, щомъ видѣха, че сръбската четнишка акция се опълчава противъ Организацията и се превръща въ срѣдство за фабрикуване на сърби чрезъ силата на орѫжието, тѣ скѫсаха съ комитета Атанацковичъ — Годжевацъ и образуваха отдѣлна автономистическа група. Това бѣ истински подвигъ отъ тѣхна страна. Презъ августъ 1905 г. двамата другари посетиха София и отъ името на групата си влѣзоха съ представителитѣ на Вѫтр. организация въ преговори за съвмѣстна дейность. Тукъ тѣ намѣриха най-радушенъ другарски приемъ и всеобщи съчувствия. Каза имъ се, че въ Организацията има мѣсто за всички лица, които сподѣлятъ идеитѣ ѝ и сѫ готови да се подчинятъ на законитѣ ѝ. Припомни имъ се за мѫчнотиитѣ, които има да срещне тѣхната проповѣдь въ кралството и за необходимостьта отъ упорита работа за приобщаване на сърбоманското население въ самата Македония къмъ Организацията [1].

Завърнали се въ Сърбия съ твърдото решение да започнатъ издаването на свой печатанъ органъ, двамата автономисти намѣриха една пламнала атмосфера. Шовинистическитѣ вестници бѣха вече обявили мисията имъ въ

1. Въ София двамата автономисти изпитаха и едно огорчение. Шовинистическиятъ вестникъ на Ст. С. Шанговъ, „Вечерна поща”, враждебно настроенъ къмъ Вѫтр. организация, съобщи въ специална статия, че мисията, на двамата гости била да устроятъ, заедно съ македонските революционери, заговоръ за сваляне главитѣ на князъ Фердинандъ и краль Петра, които прѣчили на освобождението на Македония и на конфедирирането на дветѣ държави. Възмутени отъ тая провокация, Герджиковичъ и х. Ташковичъ поискаха отъ Шангова да опровергае писаното, като му изпратиха и секундантитѣ си (П. Пенчевъ и К. Кемилевъ). Шанговъ постѫпи като истински „рицарь”: не опроверга клеветата си, но и дуела отказа.

467

София за „предателска”, а тѣхъ за „бугараши”. Заинтересувани фактори бѣха се погрижили да ги изложатъ и предъ чуждия свѣтъ съ една телеграма до европейскитѣ вестници, въ която се съобщаваше, че въ сръбската столица било открито едно македонско дружество, цельта на което била да предизвика, чрезъ насилнически действия, безредици на Балканитѣ, та по тоя начинъ да се извоюва автономията на Македония. На тѣзи провокации Герджиковичъ и х. Ташковичъ отговориха, чрезъ в. „Дневни лист”, съ следното изявление: 

„Ние знаемъ, че противъ себе си и противъ идеята, която отъ името на цѣла една група проповядваме, имаме цѣлото обществено мнение въ Сърбия, съ изключение на неколцина честни хора, които за насъ представляватъ най-добрата часть на сръбската общественость. Ако, въпреки всичко, се решаваме да се впустнемъ въ една толкова тежка работа, това се дължи на нашата спокойна съвъсть и на нашата най-дълбока увѣреность, че работейки по тоя пѫть, ние не ставаме предатели на Сърбия, нито пъкъ продаваме нейнитѣ интереси. Ние сме безвъзвратно решени да работимъ за освобождението на нашето отечество, безъ ни най-малко да държимъ смѣтка, кому това се харесва и кому не и безъ да признаваме по начало никому правото да се грижи за това повече отъ собственитѣ синове на тая страна, безъ разлика на вѣра и народность.

 

Нашето движение представлява последнитѣ усилия на македонскитѣ сърби да докаратъ своето освобождение въ хармония съ интереситѣ на Сърбия, като държава. Честьта на тоя народъ и достойнството на тая държава изискватъ да ни се позволи да действуваме и да се развиваме свободно тукъ. Че това се налага и отъ интереситѣ на Сърбия, за това ще се говори по-късно въ нашия листъ [1].

На 12 октомврий излѣзе първиятъ брой на в. „Автономна Маћедония”. Въ програмната си статия вестникътъ развиваше три основни идеи: 1. Идеята за автономна Македония подъ гаранцията на великитѣ сили и на балканскитѣ държави; 2. Македонскиятъ въпросъ не е националенъ въпросъ; той не е въпросъ на никоя балканска държава, всѣка една, отъ които го смѣта за себе си такъвъ и съ това прави неговото решение невъзможно; 3. Идеята за балканска конфедерация съ Македония неинъ членъ.

На другия день група студенти националисти се събраха предъ паметника на князъ Михаила и предадоха на публично аутодафе екземпляри отъ излѣзлия брой. Шовинистическитѣ и булеварднитѣ вестници похвалиха постѫпката на националистическата младежь и обругаха аутодафирания вестникъ. Само „Дневни лист” защити двамата редактори и тѣхнитѣ идеи.

Въ втория брой „Автономна Маћедониjа” отговори на цѣлия шовинистически свѣтъ въ кралството съ една изобличителна статия, въ която се казваше: „Въодушевени и

1. Цитирано въ в. „День”, бр. 611, 9 септ. 1905 г. Отъ „День” сѫ взети и другитѣ, по-горе цитирани извадки отъ „Политика” и „Сл. Jуг”.

468

проникнати отъ нашата правота, ние още сега заявяваме на нашитѣ пиемонтисти: ние, македонцитѣ, сме увѣрени, че ще наложимъ своя политически идеалъ на всички, съ които сме въ допиръ”.

Смѣлитѣ до дързость полемични бележки и вещината, съ която „Автономна Маћедониjа” защищаваше автономистическата си теза действуваха върху сръбския шовинистически свѣтъ като размахване на червенъ платъ предъ разяренъ бикъ въ гладиаторска арена. Докато, обаче, патриотарскитѣ вестници не излизаха отъ рамкитѣ на словоборството, дигайки и слагайки умразния си събратъ като „предателски” и „бугарашки”, хората на сръбско-македонскитѣ комитети минаваха и къмъ действия: преследваха вестникопродавцитѣ, унищожаваха публично вестника и спъваха всѣкакъ разпространението му.

Озлоблението на комитаджиитѣ и на националистическата студентска младежь все повече се сгѫстяваше, докато най-после се разрази въ единъ публиченъ скандалъ отъ по-голѣмъ размѣръ и съ сѫдбоносни последици за „Автономна Маћедониjа” и за редакторитѣ му. На 2 февруарий 1906 г., една група приятели отъ „Словенски Jуг” и „Автономна Мaћедониjа” се събраха въ гостилница „Руски царь” на другарска вечеря съ петь души гости отъ София, революционеритѣ Мих. Герджиковъ, П. Пенчевъ и В. Пасковъ и студентитѣ Г. Чернооковъ и Ив. Харизановъ отъ студентското дружество „Напредъ”. Студенти националисти завързаха пререкания съ сърбитѣ автономисти, които се осмѣлили да гощаватъ посрѣдъ Бѣлградъ „убийцитѣ на сръбския народъ” въ Македония. Люба Иовановичъ отъ „Сл. Jуг”, Герджиковичъ и другитѣ автономисти се застѫпиха достойно и смѣло за гоститѣ си, ала търсениятъ отъ предизвикателитѣ скандалъ не се избѣгна. Присѫтствуващитѣ комитаджии, между които и познатиятъ ни ренегатъ Глигоръ Соколовичъ, се нахвърлиха съ ругатни и заплашвания противъ гоститѣ, после захвърчаха паници, вилици и ножове, катурнаха се маси и столове, даде се и единъ револверенъ изстрелъ и въ локала настана невъобразима суматоха, презъ време на която гоститѣ успѣха да се измъкнатъ невредими и да се прибератъ въ хотела си. Само Герджиковъ, обвиненъ отъ нападателитѣ, че е стрелялъ, бѣ после потърсенъ отъ полицията, отведенъ въ участъка и разследванъ. Намѣсата на полицията тури край на скандала. Жертвитѣ бѣха сравнително малко: нѣколко пукнати глави и двама ранени отъ револверния изстрелъ, даденъ отъ самитѣ нападатели.

Скандалътъ смути правителственитѣ срѣди, толкова повече, че той се съвпадна съ сръбско-австрийския конфликтъ, по който кралството имаше на страната си общитѣ симпатии

469

на българитѣ. Правителството побърза да се извини предъ българския дипломатически агентъ Д. Ризовъ, а Министрътъ на вѫтрешнитѣ работи д-ръ Павичевичъ, отговаряйки другия день на едно питане въ Скупщината, изказа съжаленията си за станалото, като констатира, че българитѣ не сѫ дали никакъвъ поводъ, нито сѫ взели участие въ скандала. Цѣлата Скупщина осѫди поведението на националиститѣ. Печатътъ сѫщо изказа възмущението си противъ предизвикателитѣ, задето сѫ накърнили етиката на гостоприемството. За да дадатъ на гоститѣ по-осезателни доказателства, че напредничавата сръбска интелигенция е привързана къмъ дѣлого на сръбско-българското сближение, група депутати, повече самостоятелни радикали, устроиха вечерьта на 4 февруарий, въ сѫщия локалъ, приятелско събрание, въ което, освенъ сръбскитѣ автономисти и българскитѣ имъ гости, взе участие и лидерътъ на българскитѣ радикали, народниятъ представитель Найчо Цановъ. Въ произнесенитѣ речи още веднажъ бѣ осѫдено поведението на националиститѣ и се подчерта необходимостьта отъ сближение и сътрудничество между двата народа. Изказано бѣ и мнение да се основе въ Бѣлградъ, София, Атина и Букурещъ една „Демократическа балканска лига”, като пробна стѫпка къмъ бѫдещия „Балкански съюзъ”. Тоя пѫть полицията бѣ взела сериозни мѣрки за безопасностьта на събралитѣ се отъ комитаджийската и студентска тълпа. Българскитѣ гости минаха на излизане между шпалиръ отъ полицейски, задъ които ръмжеше безсилно патриотарската тълпа. Правителството се погрижи да снабди съ полицейска охрана и трена, съ който българскитѣ гости сѫщата вечерь отпѫтуваха за София.

Това събрание достави едно мимолѣтно тържество на сръбскитѣ автономисти. Въ жаждата си за реваншъ комитаджиитѣ и студентитѣ националисти сега решиха да ликвидиратъ окончателно съ „бугарашкия” вестникъ и съ редакторитѣ му. Гоненията противъ „Автономна Маћедониjя” продължиха по-яростно и по планомѣрно. Редакторитѣ му трѣбваше на всѣка крачка да се пазятъ отъ покушения. Не намѣрили въ своето начинание никаква подкрепа отъ сръбското общество, жигосвани отвредъ като родоотстѫпници, лишени дори отъ ефикасна полицейска защита на живота си, двамата пропагандисти на автономната идея въ Сърбия се прехвърлиха тайно отвѫдъ Дунава. Така свършиха двамата възторжени и самонадѣяни македонски революционери — сразени въ борбата противъ бездънния сръбски шовинизъмъ, безъ да оставятъ следъ себе си друго, освенъ единъ тѫженъ споменъ.

Групата „Автономна Маћедониjа” имаше тукъ-тамъ своитѣ привърженици и въ вѫтрешностьта, главно между учите-

470

литѣ отъ сръбскитѣ гимназии въ Солунъ и въ Скопие. Това бѣха отдѣлни единици, всички до единъ родомъ отъ Македония. [1] Тѣ проповѣдваха предпазливо автономната идея, Разпространяваха „Автономна Маћедониjа” и поддържаха тайно връзки съ мѣстни хора на Вѫтрешната организация. Скоро, обаче, тѣ възбудиха подозренията на колегитѣ си, на началството и на сръбскитѣ консули. Между учителитѣ въ Солунъ и Скопие се създадоха две партии: партия на „правитѣ сърби” (родомъ отъ кралството, Стара Сърбия, Черна Гора и пречанскитѣ сръбски земи) и партия на „бугарашитѣ”. Първата, въ унисонъ съ консулитѣ и съ комитета Атанацковичъ — Годжевацъ, поддържаше официалния курсъ на въорѫжената противобългарска пропаганда; тя съставляваше грамадното мнозинство на преподавателския персоналъ. Втората бѣ за сътрудничество съ Вѫтрешната организация; нейнитѣ поддържници се броеха на пръсти, а въ повечето градове и съвсемъ ги нѣмаше. Раздѣлението се пренесе и между ученицитѣ въ Солунъ и Скопие, но при сѫщото съотношение въ полза на официалния противобългарски курсъ. Нещастието на сръбскитѣ автономисти въ вѫтрешностьта бѣ, че поминъкътъ на всички до единъ зависѣше отъ сръбския държавенъ бюджетъ. Преждевременната смърть на в. „Автономна Маћедониjа” и бѣгството на редакторитѣ му отъ Сърбия, доведоха до пълно обезличаване и вѫтрешнитѣ сръбски автономисти.

*

Съ слизането на Герджиковича и Хаджи Ташковича отъ сцената, издъхна и автономистическото движение въ Кралството. Автономисти въ Сърбия има още, но тѣ сѫ отъ такава проба, че когато се споменава за тѣхния автономизъмъ, употрѣблението на кавичкитѣ се явява наложително. Думата е за „автономиститѣ” около в. „Словенски Jуг”, бѣлградския клубъ подъ сѫщото име и ултра-демократичния вестникъ „Дневни Лист”.

Още презъ априлъ 1905 г., говорейки за спороветѣ около устройството на Организацията и за появяването на сръбски и гръцки чети, като новъ факторъ въ Македония, „Сл. Jуг” писа: „Вѫтрешната организация счита тѣзи чети за свои противници и споредъ това тя е заставена: а) или да имъ обяви война и да ги изтрѣби, нѣщо, което споредъ насъ е невъзможно и вредно за македонското население или б) да влѣзе въ преговори съ тѣхъ, та поне тѣхъ да спечели за съюзници въ неравната борба. Къмъ тия преговори трѣбва тутакси да се пристѫпи, понеже само за кѫсо време тѣ сѫ още възможни”. Младитѣ „автономисти” и „приятели” на

1. Отъ градоветѣ: Воденъ, Битоля, Крушово, Тетово и др. По понятни съображения, въздържаме се да дадемъ и имената на тогавашнитѣ видни автономисти въ вѫтрешностьта.

471

Вѫтрешната организация около „Сл. Jуг” поставяха безъ всѣко стѣснение — непосрѣдствено следъ клането въ Загоричани, — подъ единъ знаменатель гръцкитѣ и сръбскитѣ чети, смѣтаха унищожението на тѣзи чети вредно за населението, признаваха тѣхното факторство и ѝ препорѫчваха часъ по-скоро да се споразумѣе съ тѣхъ, докато не е станало късно. Тѣ нито споменаваха, на каква основа да се направи споразумението между Организацията и помагачитѣ на турската българоизтрѣбителна политика, но това се разбираше: като се раздѣли Македония на сфери на действие между гръцки, сръбски и организационни чети. Това зловещо откровение мина съ една малка престрелка въ печата на дветѣ страни [1].

„Сл. Jуг” продължаваше да минава за най-ревностенъ апостолъ на сръбско-българското сближение и сѫщевременно най-умѣренъ — толкова умѣренъ, че бѣлградскитѣ шовинистически вестници нерѣдко го нападатъ, като „предателски”. Умѣреностьта му се заключаваше въ това, че вмѣсто да търси „прави сърби” до рѣкитѣ Искъръ и Места, той, въ унисонъ съ официалната реалистична сръбска политика, обоснована и „научно” вече отъ проф. Цвиичъ, ограничаваше сръбскитѣ териториални претенции само върху Скопския санджакъ. И позовавайки се на своята умѣреность, „Сл. Jуг” обяви за „шовинистически” българскитѣ вестници, които разкритикуваха Цвиичовата теория за границитѣ между Стара Сърбия и Македония и за „аморфната маса” на „македонскитѣ славяни”.

Между това процесътъ на сближението напредваше и то въ най-насърдчителна за сръбскитѣ побратимци посока. Българскитѣ студенти, българскитѣ учители, художницитѣ, публициститѣ, здраво хванати на вѫдицата на сближението, продължаваха да участвуватъ въ устройванитѣ „южно-славянски” и „сръбско-български” срещи, конференции, конгреси, художествени изложби и пр., но далечъ не така единомислещи и единодействуващи, както тѣхнитѣ сръбски колеги, които винаги се явяваха обединени около стремежитѣ и целитѣ на политиката, водена отъ сръбската държава. Повечето отъ тѣзи срещи презъ 1906 година, станаха въ българската столица [2]. Конгресътъ на студентитѣ даде въ резултатъ образуването на една Обща южнославянска студентска организация, която да ратува за Балканската конфедерация съ

1. „Революционенъ листъ” (г. I, № 12, 15 априлъ 1905 г.) препечати като отговоръ една статия на автора съ заключение: Вѫтрешната организация може всѣка минута да влѣзе въ преговори съ сръбскитѣ чети, ако тѣ станатъ чисто революционни, т. е. ако си поставятъ за единствена цель да се борятъ заедно съ Организацията противъ турския режимъ, като се отърсятъ отъ всѣкакви национално-шовинистически тенденции.

2. Презъ м. августъ 1906 год. въ София се състояха: югославянска художествена изложба; вториятъ конгресъ нз югославянскитѣ публицисти; конгресътъ на югославянскитѣ студенти. Презъ първата половина на м. августъ се състоя конгресътъ на югославянскитѣ класни учители.

472

федеративна автономна Македония, като неинъ членъ. Отъ кавалерска отстѫпчивость или отъ недомислие, българското студентство се подаде въ случая на две внушения безъ да се взрѣ въ противоречието на първото и въ измамническото домогване на второто. Южнославянскиятъ съставъ на общата студентска организация, включваща въ себе си хърватскитѣ и словенскитѣ студенти отъ Австро-Унгария и необгръщаща гръцкото и ромънското студентство, не хармонираше твърде съ поставената цель — балканска конфедерация. Югославството, обаче, бѣше потрѣбно на сърбитѣ за да изковатъ отъ него мечъ противъ Австро-Унгария, [1] а балканизмътъ, — за да поставятъ въ неговата конфедеративна рамка федеративната автономна Македония, — не друга, а федеративна. Бѣлградскитѣ вестници бѣха въ възторгъ отъ софийската резолюция и я поздравиха, като признакъ на отрезвление у българската интелигенция. И имаше защо. Формулата федеративна автономна Македония означаваше за тѣхъ санкциониране на политиката на сфери на влияние, като предусловие на бѫдещата подѣлба: Стара Сърбия заедно съ Скопския санджакъ отъ Македония трѣбваше, по смисъла на взетата резолюция, да образува една отъ федериранитѣ македонски области, предоставена на сърбизма. Студентитѣ отъ д-во „Напредъ”, обаче, съзрѣха грѣшката си и побързаха да я поправятъ, чрезъ едно решение, което тѣ успѣха да прокаратъ въ общо-студентското събрание, състояло се на 18 октомврий 1906 г. Съ това решение българското студентство се ангажираше да поиска въ бѫдещия конгресъ на балканското студентство, замѣняването на израза „федеративна форма на управление въ автономна Македония”, съ „общо обединение на всички населения подъ единъ държавенъ индивидуалитетъ”, тъй като съ първия изразъ косвено се санкционира оная господствуваща политика въ Сърбия, която иска да добие козъ за опредѣленъ обектъ на претенции”.

Демократична и нешовинистична Сърбия, представлявана отъ „Сл. Jуг” и „Дневни Лист”, потриваше радостно рѫце и предъ друго едно отрядно явление, което съпровождаше зачестилитѣ сръбско-български срещи. Въ тѣзи срещи се разливаше обилно велеречие за общитѣ културни, възпитателни, професионални и други проблеми, но все повече се скѫпѣха приказкитѣ за нравствения дългъ на дветѣ страни къмъ мѫченичествуващето население въ Македония. Македонскиятъ въпросъ, — главната ось, около която се движеха и мислитѣ на побратимяващитѣ се сърби

1. Въ резолюцията има такава точка:

„Въ сѫщото време, като има предъ видъ системата на угнетение на югославянскитѣ страни въ Австро-унгарската монархия, както е въ Босна и Херцеговина, студентството ще работи за осъществяването на пълна политическа самостоятелность на тѣзи страни”.

473

и българи, сега старателно се избѣгваше [1]. Тоя знаменателенъ фактъ, обаче, не избѣгна вниманието на българския печатъ. Мнозина журналисти забелязаха, че пѣсеньта на побратимяването, подъ акомпанимента на писъцитѣ на свиднитѣ домочадия, избивани отъ пропагандаторскитѣ чети въ Македония, звучи като светотатствена гавра. Такива гласове се дигнаха отъ разни страни. „Словенски Jуг”, обаче, съзрѣ въ тѣхъ само македонски пръстъ и ограничи нападкитѣ си противъ македонскитѣ емигранти (14.Х. 1906 г.): македонцитѣ, съ своята намѣса, пакостили на дѣлото на сближението; задачата на южното славянство била по-друга и се ограничавала между сръбския и българския народи въ северната половина на Балканския полуостровъ. Разлютенъ не по малко отъ своя идеенъ събратъ, „Дневни Лист” се изказа съ още по-груба откровеность, като се нахвърли между друго и противъ личностьта на автора. Вмѣсто да разказваме сами сѫщностьта на спора, ние ще приведемъ писаното по него отъ единъ български журналистъ (отъ немакедонски произходъ) [2]:

„Дневни Лист”, тоя листъ, въ който участвуватъ свѣтилата на сръбския демократизъмъ, даже и той не е чуждъ на шовинизма. Ние срещнахме една негова статия, въ която се бѣ нахвърлилъ съ ирония и ярость върху нашия отличенъ приятель „К” отъ „День”, само задето бѣ ималъ смѣлостьта да каже на сърбитѣ нѣколко неприятни истини. Нашиятъ приятель твърдѣше, че сближението отговаря само на интереситѣ на сръбския национализъмъ, и че именно за това официална Сърбия търпи и менажира неговитѣ носители. Докато ние размѣняме тостове и целувки въ София, нашитѣ братя въ Македония размѣнятъ куршуми и ками съ сръбскитѣ пропагандаторски чети. И сръбскитѣ приятели на сближението не протестиратъ срещу изстъпленията на тѣзи чети, тѣ не издигатъ своя протестенъ гласъ противъ систематичната фабрикация на сърби за смѣтка на нашитѣ сънародници; напротивъ, тѣ стоятъ невъзмутими и нѣми предъ тия грозни факти, тѣ подаватъ рѫка на своя агресивенъ национализъмъ и всячески се стараятъ да печелятъ време, за да може фабрикацията да извърши своето дѣло. Тия бѣха мислитѣ на нашия приятель „R” — горещъ

 

1. Въ конгреса на югославянскитѣ публицисти не се казва ни дума за македонския въпросъ, който и тогава, както и при всички минали опити за сръбско-българско разбирателство, съставяше най-важната ако не и единствената прѣчка за искрено и предано сближение между сърби и българи.

Въ конгреса на класнитѣ учители сѫщо не стана дума за Македония. Едва на прощалния банкеть единственъ Ст. Костурковъ си спомни за нея и за нейния автономенъ идеалъ. Отговори му единъ сръбски учитель съ една цветиста речь отъ общи фрази, като избѣгна да произнесе думата автономия. Въ конгреснитѣ заседания делегатитѣ на дветѣ страни, запушили уши и затворили очи предъ онова, което ставаше въ Северна Македония, заораваха издълбоко нивата на сближението чрезъ такива решения:

Всѣка година да ставатъ взаимни командировки на учители;

Българскиятъ езикъ да се преподава една година въ сръбскитѣ училища и обратно;

Да се изхвърлятъ отъ учебницитѣ по история и география ония тенденции, които всѣватъ вражда и умраза между двата народа;

Свещениците да проповѣдватъ неуморно идеята за сближение между Сърбия и България и пр.

2. П. Пенчевъ: „Нашето студентство и сръбско-българското сближение” („Прѣпорецъ”, бр 70, 24. Х. 1905 год.)

474 

приятель впрочемъ и на самото сближение. И „Дневни Лист” не ги опроверга, той ги само изруга. Той изруга и тѣхния авторъ, заклейми го като продаженъ шовинистъ и му оспори правото да се мѣси въ чисто домашнитѣ въпроси на дветѣ съседки, подъ които въпроси той свеждаше и македонския.

Тоя дързъкъ опитъ на сръбскитѣ демократи да направятъ отъ дѣлото на сближението и отъ македонския въпросъ монополъ на дветѣ съседни славянски държави, като се изключи третата най-прѣко заинтересувана страна — Македония и македонцитѣ, не сполучи. Макаръ и съ известно закъснение, българското общество, унесено отъ приспивателната ария на сближението, се пробуди отъ своята дрѣмка и видѣ нѣщата такива, каквито сѫ. Пробуди се и се убеди, че умѣренитѣ сърби и апостолитѣ на побратимяването отъ категорията на Св. Симича и д-ръ Цвиича сѫ по-опасни отъ представителитѣ на старата шовинистическа школа. Пробуди се и съзна, че участието му въ сближението е косвено съучастие въ изтрѣблението на неговитѣ македонски сънародници. Пробуди се и заговори съ западнитѣ славянски братя на единъ езикъ, съвсемъ различенъ отъ оня, който се употрѣбяваше при чукането на наздравнитѣ чаши презъ нѣколкогодишнитѣ побратимителни срещи и взаимни угощения.

Тоя обратъ въ сръбско-българскитѣ отношения се извърши презъ 1907 година.

[Previous] [Next]
[Back to Index]