Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

4. МЮРЦЩЕГСКАТА РЕФОРМА

Колкото и да бѣха зле засегнати отъ Илинденското възстание, Австро-Унгария и Русия не можеха да се ограничатъ само съ едно мълчаливо съгласие за потушаване на бунта отъ турската власть. Признатото имъ качество на „най-заинтересувани сили” на Балканитѣ, налагаше имъ да предприематъ нѣщо и това нѣщо да бѫде поне малко повече отъ злополучната февруарска реформа. Тѣ имаха, обаче, да се справятъ съ цѣла низа отъ мѫчно примирими изисквания. Имаха преди всичко да примирятъ своитѣ собствени противоречия, които ги бѣха довели до отрицателното споразумение отъ 1897 г., но които ги правѣха малко удобни за съвмѣстна творческа работа. Докато Австро-Унгария, смѣтайки албано-македонския плодъ ненапълно още узрѣлъ за откѫсване, можеше всѣкакъ да маневрира, за да запази своя международенъ престижъ и извоюванитѣ си вече позиции на Балканитѣ, — Русия, хлътнала дълбоко въ далекоизточния проблемъ и загрижена най-сериозно отъ японскитѣ приготовления, се старае да избѣгне на всѣка цена усложненията въ Близкия изтокъ: тя побърза, веднага следъ избухването на възстанието въ Странджа, да приключи флотската си

38

демонстрация, къмъ която я бѣ принудило убийството на нейния битолски консулъ Ростковски; дразни я възбуждението всрѣдъ българското общество и я безпокоятъ въорѫженията на софийското правителство; отнася се съ неприязънь къмъ идеята за давление въ Цариградъ, придружено съ окупационни акции, които биха могли да доведатъ до единъ международенъ конфликтъ на Bалканитѣ. По-нататъкъ, дветѣ реформаторски сили трѣбваше да държатъ смѣтка за рѣзко изразенитѣ настроения на западния свѣтъ и за съчувственото отношение на значителна часть отъ печата въ тѣхнитѣ собствени страни — особено въ Русия — къмъ македонскитѣ християни; за особеното становище на английската дипломация, поддържано отъ Франция и Италия, и за враждебностьта на една отъ великитѣ сили къмъ всѣко посегателство върху султанския суверенитетъ. Най-после, нововъведенията трѣбваше да успокоятъ, отчасти макаръ, пострадалото население въ Македония, безъ, обаче, да тласнатъ Турция къмъ такава съпротива, за надделяването на която да се наложатъ груби принудителни мѣрки.

Прочее, Австро-Унгария и Русия се видѣха въ ролята на готвачи — при това не отъ първокласнитѣ — които трѣбваше да сготвятъ, по свой вкусъ и сѫщевременно по чужди указания, такава особена гостба, която да бѫде удобно варима за най-различни — за всѣкакви — стомаси. Гостбата се сготви и доби името мюрцщегска реформа.

Бурниятъ токъ на събитията въ възстаналата область породи, още въ началото на августъ, въ Петербургъ и въ Парижъ идеята да се свикатъ посланицитѣ на великитѣ сили въ Цариградъ на конференция, за да размѣнятъ мисли върху създаденото положение [1]. Съгласно инструкциитѣ на своето правителство, рускиятъ посланикъ Зиновиевъ се обърна съ покана въ този смисълъ къмъ своя английски колега съръ Никола О'Коноръ, но получи отрицателенъ отговоръ. Въ Петербургъ и въ Виена се убедиха, че въпросътъ заслужава много по-сериозно внимание и завързаха продължителни прѣки преговори. Виена, последователно посетена въ началото на м. септемврий отъ английския краль и отъ германския кайзеръ, стана центъръ на политическитѣ съвещания. На 17 септ. тамъ пристигна и рускиятъ императоръ, придруженъ отъ своя министъръ на външнитѣ работи, графъ Ламсдорфъ. Погледитѣ на цѣла Европа се насочиха къмъ австрийската столица. Въ навечерието на средата маркизъ Лансдоунъ отправи до своя виенски посла-

1. „Съръ Никола О'Коноръ не е очарованъ отъ тази покана, — съобщава на правителството си французкиятъ посланикъ въ Цариградъ, Констанъ — отъ самото начало на македонската криза той е билъ на мнение, че по въпроса трѣбва да се размѣнятъ мисли мажду правителствата, — не между представителите имъ въ Цариградъ. Той е привърженикъ на идеята да се даде на Македония — цѣла или часть отъ нея — автономия”. (Франц. дипл. документи, № 411, 28 апгустъ 1903 г. (н. ст.). стр. 551—557).

39

никъ знаменитата си, известна вече намъ, инструкция. Всички заинтересувани зачакаха нетърпеливо резултата на тази необикновена важна среща.

Започнати въ Виена, съвещанията между двамата императори и тѣхнитѣ министри продължиха въ щирийския градецъ Мюрцщегъ, кѫдето Францъ Йосифъ притежаваше ловенъ дворецъ. Тамъ бидоха установени и главнитѣ точки на новата реформена програма — мюрцщегската, която свърза за вѣчни времена името на живописния, но неизвестенъ дотогава градецъ, съ историята на македонскитѣ освободителни борби. На другия день — 18 септемврий, двамата министри на външнитѣ работи, графъ Голуховски и графъ Ламсдорфъ, изпратиха на посланицитѣ си въ Цариградъ идентични телеграми, които отбелязватъ началото на новата реформена акция.

Ето текста на телеграмата до австро-унгарския посланикъ баронъ Каличе:

„Съвсемъ недавна вие бѣхте натоварени да заявите, че Австро-Унгария и Русия постоянствуватъ въ дѣлото на омиротворение, което тѣ сѫ предприели и което тѣ поддържатъ въ изработената въ началото на годината програма, въпрѣки мѫчнотиитѣ, които досега сѫ се изправяли предъ нейното осѫществяване. Защото, наистина, докато отъ една страна революционнитѣ комитети предизвикваха смутове и прѣчеха на християнското население отъ тритѣ вилаета да дава съдействието си за изпълнението на реформитѣ, отъ друга страна, органитѣ на Високата порта, натоварени съ приложението имъ, изобщо не проявиха желаната ревность и не се проникнаха отъ духа, който бѣ вдъхновилъ тѣзи мѣрки. За да изразятъ твърдото си решение да настояватъ за цѣлостното приложение на казанитѣ реформи, приети отъ Високата порта и предназначени да осигурятъ общата безопасиость, дветѣ правителства се съгласиха върху единь по-ефикасенъ начинъ на контролъ и на надзоръ. Вие ще получите незабавно точни инструкции по този предметъ.

 

Ако дветѣ сили признаватъ напълно правото и дълга на Високата порта да потушава смутоветѣ, които сѫ възбуждани отъ бунтовната пропаганда на комитетитѣ, съжаляватъ, че тази репресия е била придружена съ изстъпления и жестокости, отъ които сѫ пострадали мирнитѣ жители. Тѣ смѣтатъ, следователно, че е необходимо да се дойде бързо на помощь на жертвитѣ на тѣзи прискърбни факти, и гореказанитѣ инструкции ще Ви осведомятъ тъй сѫщо върху подробноститѣ на хуманитарната акция, която се налага, съ цель да се подпомогне лишеното отъ всички срѣдства за сѫществуване население, за да улесни репатриацията на последното и да се предприеме наново постройкаъа на изгоренитѣ села, черкви и училища.

 

Правителствата на Австро-Унгария и Русия хранятъ твърдата надежда, че тѣхнитѣ постоянни усилия ще постигнатъ цельта за въвеждането на едно трайно омиротворение въ пострадалитѣ провинции и тѣ сѫ убедени, че тѣхнитѣ съвети, проникнати отъ безпристрастие, ще бѫдатъ послушани въ собствения имъ интересъ отъ всички онѣзи, къмъ които тѣ сѫ отправени.

 

По заповъдь на Негово Императорско Величество и Апостолически краль, мой Августейши господарь, азъ ви подканвамъ да съобщите гореизложеното на отоманското правителство, следъ като се разберете съ вашия руски колега, който получава идентични инструкции”.

40

Енергичниятъ тонъ и хуманитарниятъ духъ на телеграмата допаднаха на общественото настроение въ Западна Европа. Това, обаче, което възбуди всеобща заинтересуваность и хубави надежди и което съставяше новото и сѫщественото въ тази постѫпка, бѣ решението на дветѣ сили за единъ „по-ефикасенъ начинъ на контролъ и на надзоръ”. Сѫщевременно решението бѣ и косвено признание, че такъвъ контролъ и надзоръ липсваше на февруарската реформа — една липса, която, покрай „дейностьта на комитетитѣ” и „недостатъчната ревность” на турскитѣ административни органи, съставя третата и най-важна причина за неуспѣха на казаната реформа. Какъ ще бѫде запълнена тази липса, т. е. какъвъ е решениятъ „по-ефикасенъ начинъ на контролъ и на надзоръ” ? Този въпросъ стана срѣдоточие на всички публични обсъждания и на разни догадки, но вече всрѣдъ една атмосфера на относително успокоение и на обнадежденость.

Обсѫждайки, обаче, събитието въ одобрителенъ смисълъ, нѣкои западно-европейски вестници не пропустнаха случая да осѫдятъ, съвсемъ открито или по-сдържано, дотогавашното поведение на дветѣ реформаторски сили. Така римскиятъ вестникъ Tribuna, близъкъ на италианското правителство, изтъквайки, че дветѣ сили вече признаватъ изстѫпленията и жестокоститѣ на турскитѣ войски и проявяватъ воля за прекратяване на създаденото нещастно положение, пишеше: „Въ мисъльта на Голуховски и Ламсдорфъ е настанало голѣмо просвѣтление”. „Сега вече Турция, — заключаваше Tribuna, — трѣбва да даде доказателства, че може да направи нѣщо добро въ собствената си кѫща, следъ като е дала доказателства, че е способна да извърши много пакости”.

Турция, обаче, скоро опроверга позивитѣ и пожеланията отъ рода на тѣзи, които ѝ отправи италианския вестникъ. Мюрцщегската гостба още не бѣ сервирана, но и само ордьоврътъ се оказа достатъченъ за да разстрои турския стомахъ. Присвиванъ отъ страшни колики, обитательтъ на Илдъза прибѣгна къмъ противоядието, което и при други подобни кризи му е служило. Време за отлагане нѣмаше, понеже въ мюрцщегската телеграма до двамата цариградски посланици се казваше, че ще последватъ „незабавно точни наставления относно по-ефикасния начинъ на контролъ и на надзоръ”. Противоядието, предназначено, ако не да предотврати надвисналата опасность, то да даде на Портата аргументи при отхвърлянето на очакваната чужда намѣса, бѣ ирадето, издадено отъ султана въ промеждутъка между идентичната телеграма и обнародването на новата реформена програма — първитѣ дни на октомврий. Ирадето съдържаше такива заповѣди:

41 

„Да се използува настѫпилото спокойствие въ европейскитѣ вилаети за незабавното прилагане на ония части отъ реформитъ, които не сѫ били приложени;

 

Да се изпрати на Хилми паша достатъчна сума, за възможно по-скорошното пресъзиждане и поправяне на кѫщитѣ, опожарени и разрушени отъ страна на разбойницитѣ съ динамитъ и бомби;

 

Да се покани присъединилото се къмъ четитѣ и избѣгалото въ планинитѣ население да се прибере въ жилищата си и да се помогне на нуждаещитѣ се;

 

Да се употрѣбятъ всички старания, за да се ускори прилагането на остатъка отъ реформитѣ;

 

Да се осигури изплащането на мѣстнитъ разходи;

 

Да се взематъ и занапредъ мѣрки, щото при преследването и унищожението на разбойницитѣ, да не се извършватъ деяния, противни на Халифовата воля, и да се наказватъ провинилитѣ се чиновници и войници;

 

Да се изпратятъ въ европейскитѣ вилаети четирмата белгийски офицери, които сѫ ангажирани и сѫ вече на пѫть,

 

Да се улесни и да се усили функционирането на комисията, изпратена въ Битоля, подъ председателството на Хилми паша, относно поляцитѣ;

 

Да се преследватъ и да се избиятъ бързо разбойницитѣ, които нападатъ вѣрното население и да се даде всичката защита на последното;

 

Да се взематъ бързи мѣрки за разглеждане дѣлата на всички участници въ агитацията и разбойничеството;

 

Дз се оказва покровителство и помощь на връщащитѣ се бежанци иззадъ граница — длъжни да предаватъ и орѫжието си”.

Абдулъ Хамидъ бѣ избралъ твърде неудобенъ моментъ за подобна дръзка, но плитка игра. Голѣмо бѣше омерзението на културния свѣтъ отъ тѣзи самоизобличителни и смѣшни съ своята обърканость нареждания: „Настъпилото спокойствие” и заповѣдь за „бързо избиване на разбойницитѣ”. . . Покана до възстаницитѣ и до избѣгалитѣ по планинитѣ мирни жители да се прибератъ въ „жилищата си” и „бързи мѣрки за разглеждане дѣлата на всички участници въ агитацията и разбойничеството”. . . „Покровителство” на завръщащитѣ се бѣжанци и заповѣдь да предаватъ тѣ и „орѫжието си”. . . Но заповѣдьта, която надминаваше по цинизъмъ всички други, бѣ тази за „пресъзиждането и поправянето на кѫщитѣ, опожарени и разрушени отъ . . . разбойницитѣ”. Само разрушенитѣ кѫщи на турцитѣ ли обещаваше да построи наново султанътъ или искаше да увѣри себе си и свѣта, че всички кѫщи — и турски и християнски — сѫ били опожарени отъ „разбойницитѣ” ? Или само кѫщитѣ, „разрушени съ динамитъ и бомби” подлежаха на пресъзиждане? Тази заповѣдь понасяше всѣкакви тълкувания и всички тълкувания издаваха коварство и лъжа.

Ирадето никого не заблуди. Предъ външния свѣтъ то мина като новоиздадена легитимация на този, който го бѣше подписалъ. Никой не помисли да остави турцитѣ да при-

42

ложатъ „остатъка отъ реформитѣ”. На 10 октомврий, преди още султанскитѣ заповѣди да стигнатъ въ вилаетскитѣ центрове, на Високата порта биде врѫченъ текстътъ на изработенитѣ реформи.

Ето пълното съдържание на този исторически документъ:

„I. За да се установи единъ контролъ върху дейностьта на мѣстнитѣ отомански власти, относно прилагането на реформитѣ, трѣбва да се назначатъ при главния инспекторъ Хилми паша специални цивилни агенти отъ страна на Австро-Унгария и Русия, които да бѫдатъ задължени да придружаватъ навсѣкѫде главния инспекторъ, да обръщатъ вниманието му върху нуждитѣ на християнското население, да отбелязватъ злоупотрѣбленията на мѣстнитѣ власти, да съобщаватъ съответнитѣ препоръки на посланицитѣ въ Цариградъ и да донасятъ на правителствата си за всичко, което става въ страната. Като помощници на гореказанитѣ агенти да се назначатъ секретари и драгомани, които ще бѫдатъ натоварени да изпълняватъ тѣхнитѣ заповѣди и, затова, ще имъ бѫде разрешено да правятъ обиколки въ каазитѣ, за да разпитватъ жителитѣ въ християнскитѣ села, да надзирватъ мѣстнитѣ власти и пр. Понеже задачата на цивилнитѣ агенти е да бдятъ върху прокарването на реформитѣ и умиротворяването на населението, тѣхниятъ мандатъ ще изтече следъ две години отъ деня на назначението имъ.

 

Високата порта да се задължи да предпише на мѣстнитѣ зласти да дадатъ на тѣзи агенти всичкитѣ улеснения, за да могатъ тѣзи последнитѣ да изпълнятъ своята мисия.

 

II. Понеже реорганизацията на турската жандармерия и полиция сѫ най-сѫщественитѣ мѣрки за успокоението на страната, належаще е да се изиска отъ Портата и тая реформа.

 

Като се вземе предвидъ, че неколцината шведски офицери и други, които, непознавайки нито езика, нито мѣстнитѣ условия, не сѫ могли да бѫдатъ полезни, желателно би било да се прибавятъ къмъ първоначалния проектъ следнитъ измѣнения и допълнения:

 

а) Реорганизацията на жандармерията въ трите вилаета да бѫде поверена на единъ генералъ отъ чужда народность, на служба при императорското правителство, при когото да бѫдатъ аташирани и военни лица на великитѣ сили, които ще разделятъ помежду си окръзитѣ, гдето те ще развиватъ дейностьта си като контрольори, инструктори и организатори. По този начинъ, тѣ ще могатъ да надзираватъ и поведението на войската спрямо населението;

 

б) Тия офицери ще могатъ да поискатъ, ако това имъ се види необходимо, и помощьта на други офицери и подофицери, сѫщо чужденци.

 

III. Следъ като умиротворяването на страната бѫде установено, да се поиска отъ императорското правителство едно измѣнение въ териториалното разделение на административните единици, съ целъ да се групиратъ по-правилно разните националности.

 

IV. Въ сѫщото време да се изиска реорганизацията на административнитѣ и съдебни учреждения, въ които ще бѫде желателно да се допустнатъ и туземнитѣ християни и да се благоприятствува разрешението на мѣстнитѣ самоуправления (contonomies locales).

 

V. Да се основатъ веднага въ по-важнитъ центрове на вилаетитѣ смѣсени комисии, съставени отъ еднакво число християни и мохамедани, за разглеждане на политическитѣ престъпления и

43 

други, направени презъ време на смутоветѣ. Въ тѣзи комисии трѣбва да взематъ участие и консулскитѣ представители на Австро-Унгария и Русия.

 

VI. Да се изискатъ отъ турското правителство суми, предназначени специално:

 

а) за завръщане въ местожителствата имъ ония християнски семейства, които сѫ избѣгали въ България и другаде;

 

б) за помощи на християнитѣ, които сѫ изгубили своитѣ имоти и жилища;

 

в) за пресъзиждане на кѫщитѣ, църквитѣ и училищата, разрушени отъ турцитѣ презъ възстанието.

 

Комисиитѣ, въ които ще заседаватъ и християни-първенци, ще решаватъ раздаването на тия суми. Австро-унгарскитѣ и рускитѣ консули ще бдятъ върху тѣхното разпредѣление.

 

VI. Въ християнскитѣ села, изгорени отъ турскитѣ войски и башибозуци, християнскитѣ жители, които сѫ се завърнали, ще бѫдатъ освободени презъ една година отъ всѣкакъвъ данъкъ.

 

VIII. Турското правителство да се задължи да въведе отново и незабавно реформитѣ, означени въ приготвения презъ месецъ февруарий т. г. проектъ, както и тѣзи, на които необходимостьта ще бѫде отсетне почувствувана.

 

IX. Понеже повечето отъ произволитѣ и зверствата сѫ извършени отъ „илавето” (редифитѣ отъ II класа) и отъ башибозуцитѣ, да се задължи Портата да не си служи занапредъ съ илавета и башибозуци и да ги замѣни съ редовни войски.

 

*

*     *

 

Ако се окаже нужда отъ повече наблюдателни пунктове и ако тази нужда бѫде забелязана отъ посланицитѣ на Австро-Унгария и на Русия въ Цариградъ, дветѣ велики сили ще могатъ да засилятъ, въ удобенъ моментъ, консулския си персоналъ въ тритѣ вилаета.

 

Дветѣ сили си запазватъ правото да поискатъ за всички, които сѫ взели участие въ възстанието, но не сѫ извършили престѫпления, наказуеми съ смърть, амнистия, която ще бѫде обявена скоро, щомъ обстоятелствата позволятъ и която ще се прилага подъ надзора на агентитѣ, назначени отъ Хилми паша, както и на консулитѣ на Русия и Австро-Унгария.

Още отъ първо прочитане бие въ очи, че въ това построение е най-широко застѫпенъ английскиятъ материалъ и то оня, който се съдържа въ инструкцията на Лансдоунъ отъ 16/29 септемврий. Безъ да говоримъ за преустройството на жандармерията отъ европейски офицери, за разпускането на редифитѣ и за хуманитарнитѣ препорѫки, но и най-сѫществениятъ пунктъ — тоя за генералъ-губернаторъ съ предадени къмъ него двама европейски сътрудници, като че е преписанъ отъ инструкцията. Между дветѣ „алтернативи” на английския министъръ, втората представляваше всички предимства и удобства, отъ гледна точка на австро-рускитѣ разбирания и интереси. И дветѣ реформаторски сили побързаха да я поставятъ въ своя проектъ, толкова повече, че Лансдоунъ бѣше вече предварително пожертвувалъ първата „алтернатива”. Съ това, обаче, тѣ лишиха реформената акция отъ най-сѫщественото условие за единъ „по-ефикасенъ начинъ на контролъ и надзоръ” и я обрекоха отъ самото начало на най-голѣма несигурность.

44

Изпълнителната власть оставаше изцѣло въ рѫцетѣ на главния инспекторъ-турчинъ и прѣко подчиненъ на султана. Наистина, занапредъ той ще бѫде навсѣкѫде придружаванъ отъ двама чужденци, пълномощници на Австро-Унгария и на Русия, които „ще му обръщатъ вниманието върху нуждитѣ на населението и злоупотрѣбленията на мѣстнитѣ власти”, той, обаче, е пълновластенъ господарь на своитѣ решения. Отъ неговото усмотрение и добра воля зависи да се съобразява или не съ мненията и съветитѣ на цивилнитѣ агенти, щомъ последнитѣ сѫ лишени отъ власть и отъ право на санкция. Не за такъвъ контролъ се застѫпваха просвѣтенитѣ представители на общественото мнение на Западъ. Не за да затвърди пълновластието на Хилми паша македонското население води десетгодишна борба и се хвърли най-после въ открито възстание.

При посочения основенъ недостатъкъ губѣше твърде много отъ своето значение и второто важно постановление на мюрцщегската реформа — преустройството на жандармерията отъ единъ чуждестраненъ генералъ, на турска служба, подпомаганъ отъ офицери, сѫщо чужди поданици, „контрольори, инструктори и организатори”, но некомандуващи жандармерията.

Въ другитѣ си точки мюрцщегската програма сѫщо страдаше отъ недостатъчна яснота и опредѣленость — нѣщо, което пораждаше недоумение и подозрения, или пъкъ оставяше на турцитѣ широко поле за словесни прения и за пазарлъци. Така, членъ III, въ който се говори за ново административно дѣление, „съ цель да се сгрупиратъ по-правилно разнитѣ националности”, хвърли въ паника нѣкои отъ националнитѣ пропаганди, а въ българскитѣ правителствени срѣди биде изтълкуванъ като срѣдство, усвоено отъ дветѣ реформаторски сили, съ цель да се парализира, чрезъ изкуствено прегрупирване, силата и значението на компактния български елементъ въ тритѣ вилаета. Това постановление се оказа крайно пакостно и нѣмаше защо да се вписва въ мюрцщегския текстъ, толкова повече, че неговото прокарване се свързваше по време съ предполагаемото „омиротворение на страната” въ по-близко или по-далечно бѫдеще. Дори амнистията, която, дадена незабавно и въ най-широкъ размѣръ, можеше да внесе известно успокоение, въ мюрцщегската програма фигурираше само като обещание — „щомъ обстоятелствата позволятъ”.

Разочарованието на цѣлия български народъ и на всички искрени съчувственици на илинденското дѣло въ чужбина бѣше голѣмо. Опитътъ съ реформитѣ въ Турция отъ единъ вѣкъ насамъ хвърляше зловеща сѣнка върху мюрцщегската програма, която запазваше непокѫтната почти турската власть надъ Македония и не включваше одринско въ реформената

45

область. Безвѣрието се усилваше и отъ факта, че вмѣсто очаквания колективенъ европейския контролъ, реформеното дѣло оставаше и занапредъ подъ прѣката грижа и отговорность само на Австро-Унгария и на Русия.

*

Отношението на правителството къмъ мюрцщегската реформа е изразено въ наставленията, които м-ръ председательтъ и министъръ на външнитѣ работи Р. Петровъ даде на дипломатическитѣ агенти въ столицитѣ на великитѣ сили съ окрѫжно № 539 отъ 20 октомврий 1903 г.

Въ окрѫжното се изтъкваше, че дветѣ реформаторски сили се отнасятъ съ предубеждение къмъ българския елементъ въ Турция — „искатъ да положатъ основитѣ на бѫдещето си вмѣшателство въ Турция, въ ущръбъ на българскитѣ интереси”. Ако реформената програма имаше наистина за цель да омиротвори страната и да подобри положението на населението, дветѣ сили „би трѣбвало, преди всичко, да предвидятъ една пълна амнистия на всички ония, които сѫ взели участие въ смутоветѣ и възстанието. „Вмѣсто амнистия, въ програмата, точка V, се говори за анкетни комисии, имащи за цель да откриятъ политическитѣ и други престѫпления, извършени презъ време на смутоветѣ. „Безъ амнистия българскиятъ елементъ не би ималъ възможность да бѫде правилно представенъ въ тѣзи комисии. Двамата помощници на главния инспекторъ не представляватъ нуждната гаранция за правиленъ административенъ редъ въ страната, докато липсватъ санкции за органитѣ, които не биха се подчинили на заповѣдитѣ, съветитѣ и инструкциитѣ на главния инспекторъ”. „Гаранцията е назначението на единъ инспекторъ или губернаторъ, съвсемъ независимъ отъ Цариградъ”.

По-нататъкъ въ окрѫжното се изказва опасение, да не би, вмѣсто сгрупирването, предвидено въ точка III, „да се образуватъ окрѫзи, границитѣ на които да не отговорятъ на етническитѣ условия и населението на които да не съставлява никѫде българско болшинство”.

При резерви и по други нѣкои точки, въ окрѫжното се казва: „Българското правителство би предпочело учредяването на единъ общъ контролъ, упражняванъ отъ всичкитѣ велики сили — контролъ, който би представлявалъ по-голѣма гаранция за безпристрастие, отколкото предвзетитѣ симпатии и антипатии на Австро-Унгария и на Русия”.

„Освенъ това, — завършва окрѫжното, — нищо въ програмата не се споменава за Одринския вилаетъ, гдето

46

българското население страда еднакво, както и въ македонската часть на тритѣ други вилаета” [1].

*

Съ всички свои недостатъци, обаче, мюрцщегската програма представляваше начало на прѣка европейска намѣса, съ сериозни изгледи за бѫдеще разширение и задълбочаване. Такава бѣ интимната преценка на враговетѣ, които я посрещнаха съ потаенъ страхъ, както и на македонскитѣ приятели, които изцѣло я отрекоха. Изявления отъ най-авторитетни мѣста потвърдиха това схващане. „Австро-рускиятъ проектъ не е съвършенъ”, той съставлява минимума, който трѣбва да се приложи. Невъзможно е Австрия и Русия да понесатъ отхвърлянето на този проектъ, било чрезъ отказъ, било чрезъ безконечни отлагания”, — заяви на 28 октомврий английскиятъ пръвъ министъръ Балфуръ [2]. Делкасе, вземайки последенъ думата по разискванията върху бюджета на неговото министерство (6, 7 и 10 ноемврий), заяви въ французката камара: „Тѣзи реформи трѣбва да се смѣтатъ като единъ етапъ къмъ по-голѣмъ напредъкъ”.

Но тъкмо когато австро-рускиятъ проектъ съдържаше въ зародишъ бѫдещето политическо обособяване на Македония, Портата се приготви своевременно за съпротива. На 28 октомврий тя отхвърли почти изцѣло проекта като безпредметенъ и излишенъ. Въ продължение на цѣли петь седмици тя се бори яростно, измисляйки все нови аргументи, хващайки се нѣкога за отдѣлни думи отъ проекта и подновявайки упорството си следъ всѣка видима проява на отстѫпчивость.

Първоначално възраженията ѝ се отнасяха до отдѣлнитѣ точки — главно за първата и втората.

„Защо сѫ потрѣбни специални агенти-чужденци, — казваше тя въ нотитѣ си, — когато има назначена, и вече функ-

1. Както изтъкнахме въ т. I (стр. 436—441), действията на кабинета Рачо Петровъ презъ възстанишкия периодъ не се отличаваха съ последователность. Неговата противоречива дейность пролича следъ обнародването на мюрцщегскага програма и въ следния скучай по който се писа на времето доста въ софийския печатъ. Запитанъ отъ кореспондента на „Ройтеръ”, дипломатическиятъ агентъ въ Лондонъ, Д. Цоковъ, се произнесе най-песимисгично за мюрцщегската реформа, като посочи двата най-важаи недостатъка: 1) управитель, турски поданикъ, който, „въпрѣки двамата си европейски помощници, ще продължава да получава заповеди направо отъ Цариградъ” и 2) липса на амнистия „за ония, които прѣко или косвено сѫ замесени въ възстанието”. Запитанъ за вѣроятностьта отъ война между Турция и България, Цоковъ подчерталъ миролюбието на българския народъ, но на края заклочилъ: „Ако, обаче, нищо не се получи презъ настоящата пролѣть, ние сме обязани да се биемъ”.

Тѣзи изявления поставиха въ доста неудобно положение Г. Д. Начовича, който по това време, изпълнявайки официална мисия въ Цариградъ, полага усилия за турско-българско споразумение. Начовичъ намѣри за необходимо да нарече публично изявленията на Цокова „несериозна работа”. Правителството не взе страна въ тази престрелка между двамата негови представители, като че ли тя не се отнасяше до него и до неговата политика. То не дезавуира ни единия, ни другия. И имаше защо: Цоковъ говореше въ духа на наставленията въ горното окрѫжно, а Начовичъ възразяваше, съобразявайки се съ характера на мисията, която му бѣше възложена отъ кабинета. Изявленията на Д. Цоковъ, възраженията на Начовичъ и коментарии по този случай сѫ дадени въ в. „Прѣпорецъ”, броеве 51 и 54 отъ 29 октомврий и 7 ноемврий 1904 г.

2. Въ една голѣма речь, произнесена на банкета въ „Груилдъ-Холъ”.

47

ционира при Хилми паша една съвещателна комисия по прилагане на реформитѣ [1]? И защо чуждиятъ контролъ на управлението въ вилаетитѣ да се не върши, както е било и досега, отъ консулитѣ?

Защо сѫ потрѣбвали нови чуждестранни офицери, при наличностьта на ангажирани вече германски, белгийски и норвежки, които преустройватъ и ще допреустроятъ жандармерията?

За какво прегрупирване на народноститѣ говорите, когато това е практически невъзможно?

Защо сте вмъкнали въ проекта си точка четвърта, когато турскитѣ закони допущатъ мѣстното самоуправление и участието на християнитѣ въ него?

Има ли нужда да повдигате въпросъ за амнистия, когато Падишахътъ е вече амнистиралъ по-голѣмата часть отъ провиненитѣ и мисли по-нататъкъ да амнистира самъ останалитѣ?

Отпущаме на суми за пресъзиждане на опожаренитѣ кѫщи, възвръщане на бѣжанцитѣ и пр. — всичко това е вече дадено.

Що се отнася до исканията ви, да се опростятъ данъцитѣ за една година въ опожаренитѣ села и да се разпустне илявето — съгласни сме и ще ги изпълнимъ.”

*

Цариградскитѣ управници не съзнаваха колко много ги излагаха тѣзи плитки хитрини. Трѣбваше да имъ се обяснява, че провокацията не е държавнически актъ, че се касае за нѣщо узаконено, по-непосрѣдствено, и по-сѫществено отъ контрола на консулитѣ и за гарантиране на онова, което е написано въ мъртвитѣ турски закони или е обещано съ султански ирадета.

Краятъ на тази война съ ноти не се виждаше. Тъкмо когато посланицитѣ смѣтаха даденъ споръ изчерпанъ по сѫщество, турцитѣ се повръщаха наново, възставайки противъ отдѣлни термини. Защо, напримѣръ, помощницитѣ на Хилми паша да се наричатъ непремѣнно „цивилни агенти”, а не башъ-консули? Стана нужда отъ по-сериозенъ натискъ. Всички сили предписаха на посланицитѣ си да подкрепятъ енергично постѫпкитѣ на Каличе и на Зиновиевъ. Съ една нота отъ 27 октомврий [2] се даде на Портата да разбере, че нейното упорство е свързано съ опасностьта отъ засилване

1. Самото назначение на тази комисия — „Върховна реформена комисия”, която имаше, между друго, да разследва и извършенитѣ презъ възстанието престѫпления, да разпредели султанската помощь между пострадалитѣ и пр., бѣ съ самия си съставъ нова провокация къмъ българитѣ. Въ нея влизаха двама турци, двама гърци, единъ влахъ, единъ сърбинъ и само единъ българинъ, т. е. представитель на възстаналото и пострадало население. Назначаването на сърбинъ се изтълкува, за голѣма радость на Бѣлградь, като фактическо признаване на сръбската народность.

2. Французка жълта книга, 1903—1905, № 43.

48

на течението въ полза на „генералъ-губернаторъ чужденецъ и пълномощникъ на Европа”. Въ германски