Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

4. МЮРЦЩЕГСКАТА РЕФОРМА

Колкото и да бѣха зле засегнати отъ Илинденското възстание, Австро-Унгария и Русия не можеха да се ограничатъ само съ едно мълчаливо съгласие за потушаване на бунта отъ турската власть. Признатото имъ качество на „най-заинтересувани сили” на Балканитѣ, налагаше имъ да предприематъ нѣщо и това нѣщо да бѫде поне малко повече отъ злополучната февруарска реформа. Тѣ имаха, обаче, да се справятъ съ цѣла низа отъ мѫчно примирими изисквания. Имаха преди всичко да примирятъ своитѣ собствени противоречия, които ги бѣха довели до отрицателното споразумение отъ 1897 г., но които ги правѣха малко удобни за съвмѣстна творческа работа. Докато Австро-Унгария, смѣтайки албано-македонския плодъ ненапълно още узрѣлъ за откѫсване, можеше всѣкакъ да маневрира, за да запази своя международенъ престижъ и извоюванитѣ си вече позиции на Балканитѣ, — Русия, хлътнала дълбоко въ далекоизточния проблемъ и загрижена най-сериозно отъ японскитѣ приготовления, се старае да избѣгне на всѣка цена усложненията въ Близкия изтокъ: тя побърза, веднага следъ избухването на възстанието въ Странджа, да приключи флотската си

38

демонстрация, къмъ която я бѣ принудило убийството на нейния битолски консулъ Ростковски; дразни я възбуждението всрѣдъ българското общество и я безпокоятъ въорѫженията на софийското правителство; отнася се съ неприязънь къмъ идеята за давление въ Цариградъ, придружено съ окупационни акции, които биха могли да доведатъ до единъ международенъ конфликтъ на Bалканитѣ. По-нататъкъ, дветѣ реформаторски сили трѣбваше да държатъ смѣтка за рѣзко изразенитѣ настроения на западния свѣтъ и за съчувственото отношение на значителна часть отъ печата въ тѣхнитѣ собствени страни — особено въ Русия — къмъ македонскитѣ християни; за особеното становище на английската дипломация, поддържано отъ Франция и Италия, и за враждебностьта на една отъ великитѣ сили къмъ всѣко посегателство върху султанския суверенитетъ. Най-после, нововъведенията трѣбваше да успокоятъ, отчасти макаръ, пострадалото население въ Македония, безъ, обаче, да тласнатъ Турция къмъ такава съпротива, за надделяването на която да се наложатъ груби принудителни мѣрки.

Прочее, Австро-Унгария и Русия се видѣха въ ролята на готвачи — при това не отъ първокласнитѣ — които трѣбваше да сготвятъ, по свой вкусъ и сѫщевременно по чужди указания, такава особена гостба, която да бѫде удобно варима за най-различни — за всѣкакви — стомаси. Гостбата се сготви и доби името мюрцщегска реформа.

Бурниятъ токъ на събитията въ възстаналата область породи, още въ началото на августъ, въ Петербургъ и въ Парижъ идеята да се свикатъ посланицитѣ на великитѣ сили въ Цариградъ на конференция, за да размѣнятъ мисли върху създаденото положение [1]. Съгласно инструкциитѣ на своето правителство, рускиятъ посланикъ Зиновиевъ се обърна съ покана въ този смисълъ къмъ своя английски колега съръ Никола О'Коноръ, но получи отрицателенъ отговоръ. Въ Петербургъ и въ Виена се убедиха, че въпросътъ заслужава много по-сериозно внимание и завързаха продължителни прѣки преговори. Виена, последователно посетена въ началото на м. септемврий отъ английския краль и отъ германския кайзеръ, стана центъръ на политическитѣ съвещания. На 17 септ. тамъ пристигна и рускиятъ императоръ, придруженъ отъ своя министъръ на външнитѣ работи, графъ Ламсдорфъ. Погледитѣ на цѣла Европа се насочиха къмъ австрийската столица. Въ навечерието на средата маркизъ Лансдоунъ отправи до своя виенски посла-

1. „Съръ Никола О'Коноръ не е очарованъ отъ тази покана, — съобщава на правителството си французкиятъ посланикъ въ Цариградъ, Констанъ — отъ самото начало на македонската криза той е билъ на мнение, че по въпроса трѣбва да се размѣнятъ мисли мажду правителствата, — не между представителите имъ въ Цариградъ. Той е привърженикъ на идеята да се даде на Македония — цѣла или часть отъ нея — автономия”. (Франц. дипл. документи, № 411, 28 апгустъ 1903 г. (н. ст.). стр. 551—557).

39

никъ знаменитата си, известна вече намъ, инструкция. Всички заинтересувани зачакаха нетърпеливо резултата на тази необикновена важна среща.

Започнати въ Виена, съвещанията между двамата императори и тѣхнитѣ министри продължиха въ щирийския градецъ Мюрцщегъ, кѫдето Францъ Йосифъ притежаваше ловенъ дворецъ. Тамъ бидоха установени и главнитѣ точки на новата реформена програма — мюрцщегската, която свърза за вѣчни времена името на живописния, но неизвестенъ дотогава градецъ, съ историята на македонскитѣ освободителни борби. На другия день — 18 септемврий, двамата министри на външнитѣ работи, графъ Голуховски и графъ Ламсдорфъ, изпратиха на посланицитѣ си въ Цариградъ идентични телеграми, които отбелязватъ началото на новата реформена акция.

Ето текста на телеграмата до австро-унгарския посланикъ баронъ Каличе:

„Съвсемъ недавна вие бѣхте натоварени да заявите, че Австро-Унгария и Русия постоянствуватъ въ дѣлото на омиротворение, което тѣ сѫ предприели и което тѣ поддържатъ въ изработената въ началото на годината програма, въпрѣки мѫчнотиитѣ, които досега сѫ се изправяли предъ нейното осѫществяване. Защото, наистина, докато отъ една страна революционнитѣ комитети предизвикваха смутове и прѣчеха на християнското население отъ тритѣ вилаета да дава съдействието си за изпълнението на реформитѣ, отъ друга страна, органитѣ на Високата порта, натоварени съ приложението имъ, изобщо не проявиха желаната ревность и не се проникнаха отъ духа, който бѣ вдъхновилъ тѣзи мѣрки. За да изразятъ твърдото си решение да настояватъ за цѣлостното приложение на казанитѣ реформи, приети отъ Високата порта и предназначени да осигурятъ общата безопасиость, дветѣ правителства се съгласиха върху единь по-ефикасенъ начинъ на контролъ и на надзоръ. Вие ще получите незабавно точни инструкции по този предметъ.

 

Ако дветѣ сили признаватъ напълно правото и дълга на Високата порта да потушава смутоветѣ, които сѫ възбуждани отъ бунтовната пропаганда на комитетитѣ, съжаляватъ, че тази репресия е била придружена съ изстъпления и жестокости, отъ които сѫ пострадали мирнитѣ жители. Тѣ смѣтатъ, следователно, че е необходимо да се дойде бързо на помощь на жертвитѣ на тѣзи прискърбни факти, и гореказанитѣ инструкции ще Ви осведомятъ тъй сѫщо върху подробноститѣ на хуманитарната акция, която се налага, съ цель да се подпомогне лишеното отъ всички срѣдства за сѫществуване население, за да улесни репатриацията на последното и да се предприеме наново постройкаъа на изгоренитѣ села, черкви и училища.

 

Правителствата на Австро-Унгария и Русия хранятъ твърдата надежда, че тѣхнитѣ постоянни усилия ще постигнатъ цельта за въвеждането на едно трайно омиротворение въ пострадалитѣ провинции и тѣ сѫ убедени, че тѣхнитѣ съвети, проникнати отъ безпристрастие, ще бѫдатъ послушани въ собствения имъ интересъ отъ всички онѣзи, къмъ които тѣ сѫ отправени.

 

По заповъдь на Негово Императорско Величество и Апостолически краль, мой Августейши господарь, азъ ви подканвамъ да съобщите гореизложеното на отоманското правителство, следъ като се разберете съ вашия руски колега, който получава идентични инструкции”.

40

Енергичниятъ тонъ и хуманитарниятъ духъ на телеграмата допаднаха на общественото настроение въ Западна Европа. Това, обаче, което възбуди всеобща заинтересуваность и хубави надежди и което съставяше новото и сѫщественото въ тази постѫпка, бѣ решението на дветѣ сили за единъ „по-ефикасенъ начинъ на контролъ и на надзоръ”. Сѫщевременно решението бѣ и косвено признание, че такъвъ контролъ и надзоръ липсваше на февруарската реформа — една липса, която, покрай „дейностьта на комитетитѣ” и „недостатъчната ревность” на турскитѣ административни органи, съставя третата и най-важна причина за неуспѣха на казаната реформа. Какъ ще бѫде запълнена тази липса, т. е. какъвъ е решениятъ „по-ефикасенъ начинъ на контролъ и на надзоръ” ? Този въпросъ стана срѣдоточие на всички публични обсъждания и на разни догадки, но вече всрѣдъ една атмосфера на относително успокоение и на обнадежденость.

Обсѫждайки, обаче, събитието въ одобрителенъ смисълъ, нѣкои западно-европейски вестници не пропустнаха случая да осѫдятъ, съвсемъ открито или по-сдържано, дотогавашното поведение на дветѣ реформаторски сили. Така римскиятъ вестникъ Tribuna, близъкъ на италианското правителство, изтъквайки, че дветѣ сили вече признаватъ изстѫпленията и жестокоститѣ на турскитѣ войски и проявяватъ воля за прекратяване на създаденото нещастно положение, пишеше: „Въ мисъльта на Голуховски и Ламсдорфъ е настанало голѣмо просвѣтление”. „Сега вече Турция, — заключаваше Tribuna, — трѣбва да даде доказателства, че може да направи нѣщо добро въ собствената си кѫща, следъ като е дала доказателства, че е способна да извърши много пакости”.

Турция, обаче, скоро опроверга позивитѣ и пожеланията отъ рода на тѣзи, които ѝ отправи италианския вестникъ. Мюрцщегската гостба още не бѣ сервирана, но и само ордьоврътъ се оказа достатъченъ за да разстрои турския стомахъ. Присвиванъ отъ страшни колики, обитательтъ на Илдъза прибѣгна къмъ противоядието, което и при други подобни кризи му е служило. Време за отлагане нѣмаше, понеже въ мюрцщегската телеграма до двамата цариградски посланици се казваше, че ще последватъ „незабавно точни наставления относно по-ефикасния начинъ на контролъ и на надзоръ”. Противоядието, предназначено, ако не да предотврати надвисналата опасность, то да даде на Портата аргументи при отхвърлянето на очакваната чужда намѣса, бѣ ирадето, издадено отъ султана въ промеждутъка между идентичната телеграма и обнародването на новата реформена програма — първитѣ дни на октомврий. Ирадето съдържаше такива заповѣди:

41 

„Да се използува настѫпилото спокойствие въ европейскитѣ вилаети за незабавното прилагане на ония части отъ реформитъ, които не сѫ били приложени;

 

Да се изпрати на Хилми паша достатъчна сума, за възможно по-скорошното пресъзиждане и поправяне на кѫщитѣ, опожарени и разрушени отъ страна на разбойницитѣ съ динамитъ и бомби;

 

Да се покани присъединилото се къмъ четитѣ и избѣгалото въ планинитѣ население да се прибере въ жилищата си и да се помогне на нуждаещитѣ се;

 

Да се употрѣбятъ всички старания, за да се ускори прилагането на остатъка отъ реформитѣ;

 

Да се осигури изплащането на мѣстнитъ разходи;

 

Да се взематъ и занапредъ мѣрки, щото при преследването и унищожението на разбойницитѣ, да не се извършватъ деяния, противни на Халифовата воля, и да се наказватъ провинилитѣ се чиновници и войници;

 

Да се изпратятъ въ европейскитѣ вилаети четирмата белгийски офицери, които сѫ ангажирани и сѫ вече на пѫть,

 

Да се улесни и да се усили функционирането на комисията, изпратена въ Битоля, подъ председателството на Хилми паша, относно поляцитѣ;

 

Да се преследватъ и да се избиятъ бързо разбойницитѣ, които нападатъ вѣрното население и да се даде всичката защита на последното;

 

Да се взематъ бързи мѣрки за разглеждане дѣлата на всички участници въ агитацията и разбойничеството;

 

Дз се оказва покровителство и помощь на връщащитѣ се бежанци иззадъ граница — длъжни да предаватъ и орѫжието си”.

Абдулъ Хамидъ бѣ избралъ твърде неудобенъ моментъ за подобна дръзка, но плитка игра. Голѣмо бѣше омерзението на културния свѣтъ отъ тѣзи самоизобличителни и смѣшни съ своята обърканость нареждания: „Настъпилото спокойствие” и заповѣдь за „бързо избиване на разбойницитѣ”. . . Покана до възстаницитѣ и до избѣгалитѣ по планинитѣ мирни жители да се прибератъ въ „жилищата си” и „бързи мѣрки за разглеждане дѣлата на всички участници въ агитацията и разбойничеството”. . . „Покровителство” на завръщащитѣ се бѣжанци и заповѣдь да предаватъ тѣ и „орѫжието си”. . . Но заповѣдьта, която надминаваше по цинизъмъ всички други, бѣ тази за „пресъзиждането и поправянето на кѫщитѣ, опожарени и разрушени отъ . . . разбойницитѣ”. Само разрушенитѣ кѫщи на турцитѣ ли обещаваше да построи наново султанътъ или искаше да увѣри себе си и свѣта, че всички кѫщи — и турски и християнски — сѫ били опожарени отъ „разбойницитѣ” ? Или само кѫщитѣ, „разрушени съ динамитъ и бомби” подлежаха на пресъзиждане? Тази заповѣдь понасяше всѣкакви тълкувания и всички тълкувания издаваха коварство и лъжа.

Ирадето никого не заблуди. Предъ външния свѣтъ то мина като новоиздадена легитимация на този, който го бѣше подписалъ. Никой не помисли да остави турцитѣ да при-

42

ложатъ „остатъка отъ реформитѣ”. На 10 октомврий, преди още султанскитѣ заповѣди да стигнатъ въ вилаетскитѣ центрове, на Високата порта биде врѫченъ текстътъ на изработенитѣ реформи.

Ето пълното съдържание на този исторически документъ:

„I. За да се установи единъ контролъ върху дейностьта на мѣстнитѣ отомански власти, относно прилагането на реформитѣ, трѣбва да се назначатъ при главния инспекторъ Хилми паша специални цивилни агенти отъ страна на Австро-Унгария и Русия, които да бѫдатъ задължени да придружаватъ навсѣкѫде главния инспекторъ, да обръщатъ вниманието му върху нуждитѣ на християнското население, да отбелязватъ злоупотрѣбленията на мѣстнитѣ власти, да съобщаватъ съответнитѣ препоръки на посланицитѣ въ Цариградъ и да донасятъ на правителствата си за всичко, което става въ страната. Като помощници на гореказанитѣ агенти да се назначатъ секретари и драгомани, които ще бѫдатъ натоварени да изпълняватъ тѣхнитѣ заповѣди и, затова, ще имъ бѫде разрешено да правятъ обиколки въ каазитѣ, за да разпитватъ жителитѣ въ християнскитѣ села, да надзирватъ мѣстнитѣ власти и пр. Понеже задачата на цивилнитѣ агенти е да бдятъ върху прокарването на реформитѣ и умиротворяването на населението, тѣхниятъ мандатъ ще изтече следъ две години отъ деня на назначението имъ.

 

Високата порта да се задължи да предпише на мѣстнитѣ зласти да дадатъ на тѣзи агенти всичкитѣ улеснения, за да могатъ тѣзи последнитѣ да изпълнятъ своята мисия.

 

II. Понеже реорганизацията на турската жандармерия и полиция сѫ най-сѫщественитѣ мѣрки за успокоението на страната, належаще е да се изиска отъ Портата и тая реформа.

 

Като се вземе предвидъ, че неколцината шведски офицери и други, които, непознавайки нито езика, нито мѣстнитѣ условия, не сѫ могли да бѫдатъ полезни, желателно би било да се прибавятъ къмъ първоначалния проектъ следнитъ измѣнения и допълнения:

 

а) Реорганизацията на жандармерията въ трите вилаета да бѫде поверена на единъ генералъ отъ чужда народность, на служба при императорското правителство, при когото да бѫдатъ аташирани и военни лица на великитѣ сили, които ще разделятъ помежду си окръзитѣ, гдето те ще развиватъ дейностьта си като контрольори, инструктори и организатори. По този начинъ, тѣ ще могатъ да надзираватъ и поведението на войската спрямо населението;

 

б) Тия офицери ще могатъ да поискатъ, ако това имъ се види необходимо, и помощьта на други офицери и подофицери, сѫщо чужденци.

 

III. Следъ като умиротворяването на страната бѫде установено, да се поиска отъ императорското правителство едно измѣнение въ териториалното разделение на административните единици, съ целъ да се групиратъ по-правилно разните националности.

 

IV. Въ сѫщото време да се изиска реорганизацията на административнитѣ и съдебни учреждения, въ които ще бѫде желателно да се допустнатъ и туземнитѣ християни и да се благоприятствува разрешението на мѣстнитѣ самоуправления (contonomies locales).

 

V. Да се основатъ веднага въ по-важнитъ центрове на вилаетитѣ смѣсени комисии, съставени отъ еднакво число християни и мохамедани, за разглеждане на политическитѣ престъпления и

43 

други, направени презъ време на смутоветѣ. Въ тѣзи комисии трѣбва да взематъ участие и консулскитѣ представители на Австро-Унгария и Русия.

 

VI. Да се изискатъ отъ турското правителство суми, предназначени специално:

 

а) за завръщане въ местожителствата имъ ония християнски семейства, които сѫ избѣгали въ България и другаде;

 

б) за помощи на християнитѣ, които сѫ изгубили своитѣ имоти и жилища;

 

в) за пресъзиждане на кѫщитѣ, църквитѣ и училищата, разрушени отъ турцитѣ презъ възстанието.

 

Комисиитѣ, въ които ще заседаватъ и християни-първенци, ще решаватъ раздаването на тия суми. Австро-унгарскитѣ и рускитѣ консули ще бдятъ върху тѣхното разпредѣление.

 

VI. Въ християнскитѣ села, изгорени отъ турскитѣ войски и башибозуци, християнскитѣ жители, които сѫ се завърнали, ще бѫдатъ освободени презъ една година отъ всѣкакъвъ данъкъ.

 

VIII. Турското правителство да се задължи да въведе отново и незабавно реформитѣ, означени въ приготвения презъ месецъ февруарий т. г. проектъ, както и тѣзи, на които необходимостьта ще бѫде отсетне почувствувана.

 

IX. Понеже повечето отъ произволитѣ и зверствата сѫ извършени отъ „илавето” (редифитѣ отъ II класа) и отъ башибозуцитѣ, да се задължи Портата да не си служи занапредъ съ илавета и башибозуци и да ги замѣни съ редовни войски.

 

*

*     *

 

Ако се окаже нужда отъ повече наблюдателни пунктове и ако тази нужда бѫде забелязана отъ посланицитѣ на Австро-Унгария и на Русия въ Цариградъ, дветѣ велики сили ще могатъ да засилятъ, въ удобенъ моментъ, консулския си персоналъ въ тритѣ вилаета.

 

Дветѣ сили си запазватъ правото да поискатъ за всички, които сѫ взели участие въ възстанието, но не сѫ извършили престѫпления, наказуеми съ смърть, амнистия, която ще бѫде обявена скоро, щомъ обстоятелствата позволятъ и която ще се прилага подъ надзора на агентитѣ, назначени отъ Хилми паша, както и на консулитѣ на Русия и Австро-Унгария.

Още отъ първо прочитане бие въ очи, че въ това построение е най-широко застѫпенъ английскиятъ материалъ и то оня, който се съдържа въ инструкцията на Лансдоунъ отъ 16/29 септемврий. Безъ да говоримъ за преустройството на жандармерията отъ европейски офицери, за разпускането на редифитѣ и за хуманитарнитѣ препорѫки, но и най-сѫществениятъ пунктъ — тоя за генералъ-губернаторъ съ предадени къмъ него двама европейски сътрудници, като че е преписанъ отъ инструкцията. Между дветѣ „алтернативи” на английския министъръ, втората представляваше всички предимства и удобства, отъ гледна точка на австро-рускитѣ разбирания и интереси. И дветѣ реформаторски сили побързаха да я поставятъ въ своя проектъ, толкова повече, че Лансдоунъ бѣше вече предварително пожертвувалъ първата „алтернатива”. Съ това, обаче, тѣ лишиха реформената акция отъ най-сѫщественото условие за единъ „по-ефикасенъ начинъ на контролъ и надзоръ” и я обрекоха отъ самото начало на най-голѣма несигурность.

44

Изпълнителната власть оставаше изцѣло въ рѫцетѣ на главния инспекторъ-турчинъ и прѣко подчиненъ на султана. Наистина, занапредъ той ще бѫде навсѣкѫде придружаванъ отъ двама чужденци, пълномощници на Австро-Унгария и на Русия, които „ще му обръщатъ вниманието върху нуждитѣ на населението и злоупотрѣбленията на мѣстнитѣ власти”, той, обаче, е пълновластенъ господарь на своитѣ решения. Отъ неговото усмотрение и добра воля зависи да се съобразява или не съ мненията и съветитѣ на цивилнитѣ агенти, щомъ последнитѣ сѫ лишени отъ власть и отъ право на санкция. Не за такъвъ контролъ се застѫпваха просвѣтенитѣ представители на общественото мнение на Западъ. Не за да затвърди пълновластието на Хилми паша македонското население води десетгодишна борба и се хвърли най-после въ открито възстание.

При посочения основенъ недостатъкъ губѣше твърде много отъ своето значение и второто важно постановление на мюрцщегската реформа — преустройството на жандармерията отъ единъ чуждестраненъ генералъ, на турска служба, подпомаганъ отъ офицери, сѫщо чужди поданици, „контрольори, инструктори и организатори”, но некомандуващи жандармерията.

Въ другитѣ си точки мюрцщегската програма сѫщо страдаше отъ недостатъчна яснота и опредѣленость — нѣщо, което пораждаше недоумение и подозрения, или пъкъ оставяше на турцитѣ широко поле за словесни прения и за пазарлъци. Така, членъ III, въ който се говори за ново административно дѣление, „съ цель да се сгрупиратъ по-правилно разнитѣ националности”, хвърли въ паника нѣкои отъ националнитѣ пропаганди, а въ българскитѣ правителствени срѣди биде изтълкуванъ като срѣдство, усвоено отъ дветѣ реформаторски сили, съ цель да се парализира, чрезъ изкуствено прегрупирване, силата и значението на компактния български елементъ въ тритѣ вилаета. Това постановление се оказа крайно пакостно и нѣмаше защо да се вписва въ мюрцщегския текстъ, толкова повече, че неговото прокарване се свързваше по време съ предполагаемото „омиротворение на страната” въ по-близко или по-далечно бѫдеще. Дори амнистията, която, дадена незабавно и въ най-широкъ размѣръ, можеше да внесе известно успокоение, въ мюрцщегската програма фигурираше само като обещание — „щомъ обстоятелствата позволятъ”.

Разочарованието на цѣлия български народъ и на всички искрени съчувственици на илинденското дѣло въ чужбина бѣше голѣмо. Опитътъ съ реформитѣ въ Турция отъ единъ вѣкъ насамъ хвърляше зловеща сѣнка върху мюрцщегската програма, която запазваше непокѫтната почти турската власть надъ Македония и не включваше одринско въ реформената

45

область. Безвѣрието се усилваше и отъ факта, че вмѣсто очаквания колективенъ европейския контролъ, реформеното дѣло оставаше и занапредъ подъ прѣката грижа и отговорность само на Австро-Унгария и на Русия.

*

Отношението на правителството къмъ мюрцщегската реформа е изразено въ наставленията, които м-ръ председательтъ и министъръ на външнитѣ работи Р. Петровъ даде на дипломатическитѣ агенти въ столицитѣ на великитѣ сили съ окрѫжно № 539 отъ 20 октомврий 1903 г.

Въ окрѫжното се изтъкваше, че дветѣ реформаторски сили се отнасятъ съ предубеждение къмъ българския елементъ въ Турция — „искатъ да положатъ основитѣ на бѫдещето си вмѣшателство въ Турция, въ ущръбъ на българскитѣ интереси”. Ако реформената програма имаше наистина за цель да омиротвори страната и да подобри положението на населението, дветѣ сили „би трѣбвало, преди всичко, да предвидятъ една пълна амнистия на всички ония, които сѫ взели участие въ смутоветѣ и възстанието. „Вмѣсто амнистия, въ програмата, точка V, се говори за анкетни комисии, имащи за цель да откриятъ политическитѣ и други престѫпления, извършени презъ време на смутоветѣ. „Безъ амнистия българскиятъ елементъ не би ималъ възможность да бѫде правилно представенъ въ тѣзи комисии. Двамата помощници на главния инспекторъ не представляватъ нуждната гаранция за правиленъ административенъ редъ въ страната, докато липсватъ санкции за органитѣ, които не биха се подчинили на заповѣдитѣ, съветитѣ и инструкциитѣ на главния инспекторъ”. „Гаранцията е назначението на единъ инспекторъ или губернаторъ, съвсемъ независимъ отъ Цариградъ”.

По-нататъкъ въ окрѫжното се изказва опасение, да не би, вмѣсто сгрупирването, предвидено въ точка III, „да се образуватъ окрѫзи, границитѣ на които да не отговорятъ на етническитѣ условия и населението на които да не съставлява никѫде българско болшинство”.

При резерви и по други нѣкои точки, въ окрѫжното се казва: „Българското правителство би предпочело учредяването на единъ общъ контролъ, упражняванъ отъ всичкитѣ велики сили — контролъ, който би представлявалъ по-голѣма гаранция за безпристрастие, отколкото предвзетитѣ симпатии и антипатии на Австро-Унгария и на Русия”.

„Освенъ това, — завършва окрѫжното, — нищо въ програмата не се споменава за Одринския вилаетъ, гдето

46

българското население страда еднакво, както и въ македонската часть на тритѣ други вилаета” [1].

*

Съ всички свои недостатъци, обаче, мюрцщегската програма представляваше начало на прѣка европейска намѣса, съ сериозни изгледи за бѫдеще разширение и задълбочаване. Такава бѣ интимната преценка на враговетѣ, които я посрещнаха съ потаенъ страхъ, както и на македонскитѣ приятели, които изцѣло я отрекоха. Изявления отъ най-авторитетни мѣста потвърдиха това схващане. „Австро-рускиятъ проектъ не е съвършенъ”, той съставлява минимума, който трѣбва да се приложи. Невъзможно е Австрия и Русия да понесатъ отхвърлянето на този проектъ, било чрезъ отказъ, било чрезъ безконечни отлагания”, — заяви на 28 октомврий английскиятъ пръвъ министъръ Балфуръ [2]. Делкасе, вземайки последенъ думата по разискванията върху бюджета на неговото министерство (6, 7 и 10 ноемврий), заяви въ французката камара: „Тѣзи реформи трѣбва да се смѣтатъ като единъ етапъ къмъ по-голѣмъ напредъкъ”.

Но тъкмо когато австро-рускиятъ проектъ съдържаше въ зародишъ бѫдещето политическо обособяване на Македония, Портата се приготви своевременно за съпротива. На 28 октомврий тя отхвърли почти изцѣло проекта като безпредметенъ и излишенъ. Въ продължение на цѣли петь седмици тя се бори яростно, измисляйки все нови аргументи, хващайки се нѣкога за отдѣлни думи отъ проекта и подновявайки упорството си следъ всѣка видима проява на отстѫпчивость.

Първоначално възраженията ѝ се отнасяха до отдѣлнитѣ точки — главно за първата и втората.

„Защо сѫ потрѣбни специални агенти-чужденци, — казваше тя въ нотитѣ си, — когато има назначена, и вече функ-

1. Както изтъкнахме въ т. I (стр. 436—441), действията на кабинета Рачо Петровъ презъ възстанишкия периодъ не се отличаваха съ последователность. Неговата противоречива дейность пролича следъ обнародването на мюрцщегскага програма и въ следния скучай по който се писа на времето доста въ софийския печатъ. Запитанъ отъ кореспондента на „Ройтеръ”, дипломатическиятъ агентъ въ Лондонъ, Д. Цоковъ, се произнесе най-песимисгично за мюрцщегската реформа, като посочи двата най-важаи недостатъка: 1) управитель, турски поданикъ, който, „въпрѣки двамата си европейски помощници, ще продължава да получава заповеди направо отъ Цариградъ” и 2) липса на амнистия „за ония, които прѣко или косвено сѫ замесени въ възстанието”. Запитанъ за вѣроятностьта отъ война между Турция и България, Цоковъ подчерталъ миролюбието на българския народъ, но на края заклочилъ: „Ако, обаче, нищо не се получи презъ настоящата пролѣть, ние сме обязани да се биемъ”.

Тѣзи изявления поставиха въ доста неудобно положение Г. Д. Начовича, който по това време, изпълнявайки официална мисия въ Цариградъ, полага усилия за турско-българско споразумение. Начовичъ намѣри за необходимо да нарече публично изявленията на Цокова „несериозна работа”. Правителството не взе страна въ тази престрелка между двамата негови представители, като че ли тя не се отнасяше до него и до неговата политика. То не дезавуира ни единия, ни другия. И имаше защо: Цоковъ говореше въ духа на наставленията въ горното окрѫжно, а Начовичъ възразяваше, съобразявайки се съ характера на мисията, която му бѣше възложена отъ кабинета. Изявленията на Д. Цоковъ, възраженията на Начовичъ и коментарии по този случай сѫ дадени въ в. „Прѣпорецъ”, броеве 51 и 54 отъ 29 октомврий и 7 ноемврий 1904 г.

2. Въ една голѣма речь, произнесена на банкета въ „Груилдъ-Холъ”.

47

ционира при Хилми паша една съвещателна комисия по прилагане на реформитѣ [1]? И защо чуждиятъ контролъ на управлението въ вилаетитѣ да се не върши, както е било и досега, отъ консулитѣ?

Защо сѫ потрѣбвали нови чуждестранни офицери, при наличностьта на ангажирани вече германски, белгийски и норвежки, които преустройватъ и ще допреустроятъ жандармерията?

За какво прегрупирване на народноститѣ говорите, когато това е практически невъзможно?

Защо сте вмъкнали въ проекта си точка четвърта, когато турскитѣ закони допущатъ мѣстното самоуправление и участието на християнитѣ въ него?

Има ли нужда да повдигате въпросъ за амнистия, когато Падишахътъ е вече амнистиралъ по-голѣмата часть отъ провиненитѣ и мисли по-нататъкъ да амнистира самъ останалитѣ?

Отпущаме на суми за пресъзиждане на опожаренитѣ кѫщи, възвръщане на бѣжанцитѣ и пр. — всичко това е вече дадено.

Що се отнася до исканията ви, да се опростятъ данъцитѣ за една година въ опожаренитѣ села и да се разпустне илявето — съгласни сме и ще ги изпълнимъ.”

*

Цариградскитѣ управници не съзнаваха колко много ги излагаха тѣзи плитки хитрини. Трѣбваше да имъ се обяснява, че провокацията не е държавнически актъ, че се касае за нѣщо узаконено, по-непосрѣдствено, и по-сѫществено отъ контрола на консулитѣ и за гарантиране на онова, което е написано въ мъртвитѣ турски закони или е обещано съ султански ирадета.

Краятъ на тази война съ ноти не се виждаше. Тъкмо когато посланицитѣ смѣтаха даденъ споръ изчерпанъ по сѫщество, турцитѣ се повръщаха наново, възставайки противъ отдѣлни термини. Защо, напримѣръ, помощницитѣ на Хилми паша да се наричатъ непремѣнно „цивилни агенти”, а не башъ-консули? Стана нужда отъ по-сериозенъ натискъ. Всички сили предписаха на посланицитѣ си да подкрепятъ енергично постѫпкитѣ на Каличе и на Зиновиевъ. Съ една нота отъ 27 октомврий [2] се даде на Портата да разбере, че нейното упорство е свързано съ опасностьта отъ засилване

1. Самото назначение на тази комисия — „Върховна реформена комисия”, която имаше, между друго, да разследва и извършенитѣ презъ възстанието престѫпления, да разпредели султанската помощь между пострадалитѣ и пр., бѣ съ самия си съставъ нова провокация къмъ българитѣ. Въ нея влизаха двама турци, двама гърци, единъ влахъ, единъ сърбинъ и само единъ българинъ, т. е. представитель на възстаналото и пострадало население. Назначаването на сърбинъ се изтълкува, за голѣма радость на Бѣлградь, като фактическо признаване на сръбската народность.

2. Французка жълта книга, 1903—1905, № 43.

48

на течението въ полза на „генералъ-губернаторъ чужденецъ и пълномощникъ на Европа”. Въ германския официозенъ печатъ сѫщо се явиха приятелски предупреждения въ този смисълъ. Притиснатъ до стената, на 11 ноемврий султанътъ даде по начало съгласието си за всички точки на програмата, но запазвайки правото „да преговаря върху подробноститѣ по тѣхното прилагане, съ огледъ да се съгласуватъ първата и втората отъ тѣхъ съ независимостьта, сувереннитѣ права и престижа на императорското правителство и съ статуквото”.

Султанската резерва се отнасяше въ действителность не до подробности, а до самата сѫщность на програмата, т. е. до правата и функциитѣ на цивилнитѣ агенти и на чуждитѣ жандармерийски офицери. Австро-Унгария и Русия, обаче, не разобличиха веднага играта, като удвоятъ сѫщевременно натиска надъ Портата, а, хващайки се за султанското принципално съгласие, назначиха Мюлеръ и Демерикъ за цивилни агенти и ги изпратиха при Хилми паша — безъ опредѣлени права и функции и дори безъ да е признато званието имъ. Това бѣ едно прибързано отстѫпление, което повлѣче следъ себе си накърнението на мюрцщегската програма.

Захвана се, новъ нескончаемъ пазарлъкъ около „подробноститѣ”. Помирила се вече съ присѫтствието на двамата „помощници” чужденци, Портата сега се стреми да направи отъ тѣхъ безвредни и безправни фигуранти при особата на главния инспекторъ. Бранейки стѫпка по стѫпка позицията си, тя признава последователно титлата имъ, правото да упражняватъ надзоръ и да иматъ своитѣ секретари и преводачи. Що се отнася, обаче, до тѣхнитѣ препоржки, тѣ подлежатъ на изпълнение само съ съгласието на централната власть, потвърдено съ императорско ираде. „Какво ще остане отъ султанския суверенитетъ, ако неотговорни чужденци могатъ сами, безъ нашето съгласие, да турять въ действие своитѣ решения?” — казватъ цариградскитѣ управници, изказвайки ловко неясностьта и непълнотитѣ въ твърде сгѫстения и кратъкъ текстъ на реформената програма. Постигна се, въ края на краищата, едно компромисно споразумение [1], силата на което цивилнитѣ агенти можеха да произвеждатъ — чрезъ своитѣ органи, но въ присѫтствието на единъ турски чиновникъ — анкети, да получаватъ оплаквания отъ страна на населението и да бдятъ за изпълнението на реформитѣ, но не и да издаватъ разпоредби и заповѣди. Участьта на тѣхнитѣ мнения се намира въ рѫцетѣ на главния инспекторъ — султанския довѣреникъ, Хилми-паша, който единственъ решава, заповѣдва и действува.

1. Французка жълта книга, № 55.

49

Тъй или инъкъ, Мюлеръ и Демерикъ пристигнаха на 8 януарий въ Солунъ, посрещнати съ привидна сърдечность отъ главния инспекторъ. Външниятъ свѣтъ заследи съ любопитство първитѣ тѣхни стѫпки.

*

Уреждането на въпроса за чуждестраннитѣ жандармерийски офицери бѣ съпроводено съ сѫщитѣ прения и съ още по-голѣмо разтакане.

Трѣбваше, преди всичко, да се опредѣли чуждестранниятъ генералъ. Желанието на Високата порта бѣ преустройството на жандармерията да се повѣри на германецъ. Германското правителство, обаче, смѣтайки тази отговорна длъжность за несъвмѣстима съ турско-германското приятелство, отклони направеното му предложение. Тогава изпъкна кандидатурата на италианския генералъ Диджорджисъ. Турцитѣ дадоха съгласието си. Тѣ не се противопоставиха по начало и за назначаването на чуждестранни офицери, по единъ за всѣка велика сила, като помощници на италианския генералъ. Тѣ, обаче, побързаха да възразятъ, че Диджорджисъ съ тѣзи свои помощници и съ нѣколцината ангажирани вече отъ Портата чуждестранни офицери — германски, белгийски, норвежки и шведски, сѫ предостатъчни, за да преустроятъ жандармерията.

Съ този и съ всички други въпроси, свързани съ прокарването на жандармерийската реформа по февруарския и мюрцщегския проектъ, бѣ натоварена една комисия, съставена отъ Диджорджисъ — председатель, отъ военнитѣ аташета на великитѣ сили въ Цариградъ и отъ назначенитѣ вече помощници на Диджорджисъ — руския генералъ Ф. А. Шостакъ, австрийския полковникъ графъ Салисъ, италианския полковникъ Синьориле, французкия полковникъ Веранъ, английския полковникъ Фелхалмъ и германския майоръ фонъ Алтенъ. Въ две отъ заседанията взеха участие и турски генералъ-щабни офицери. Комисията, обаче, не се сношаваше направо съ Високата порта. По всички нейни решения борбата съ Портата се водѣше отъ посланицитѣ на дветѣ реформаторски държави, чрезъ ноти, подкрепяни отъ представителитѣ на останалитѣ сили.

Членоветѣ на комисията, между които имаше и участници при създаването на великолепната жандармерия въ Критъ, дойдоха още въ първото си заседание до заключението, че тѣхната задача — а до известна степень и реформената задача, изобщо — не би била мѫчно разрешима, ако на чуждитѣ офицери бѣше предоставено и командуването на жандармерията. Въ реформения проектъ, обаче, се говорѣше само за „контрольори, инструктори и организатори”. Посланицитѣ и турцитѣ тълкуваха различно този проектъ —

50

първитѣ, стараейки се да разширятъ функциитѣ и правата на жандармерийскитѣ офицери, а вторитѣ — да ги ограничатъ до минимумъ. По този кардиналенъ въпросъ Портата успѣ да се наложи. На 11 мартъ 1904 г. посланицитѣ дадоха съгласието си за една формула, изработена отъ Портата, и ограничаваща правата на чуджестраннитѣ офицери въ „организиране на жандармерията и въ прилагане на правилника въ онази негова часть, която се отнася до службата, а командуването принадлежи на отоманскитѣ офицери”. Позовавайки се на тази формула, турската власть — както по-после ще видимъ — неведнажъ ще се опита да постави прѫти въ жандармерийската дейность на европейскитѣ офицери въ Македония.

Комисията, предвиждайки турското упорство по въпроса за командуването, заработи, рѫководена отъ мисъльта да осигури възможно най-добри условия, поне що се отнася до организирането, обучението и контрола. Тя работи въ Цариградъ повече отъ два месеца и се занима съ много въпроси — първостепенни и по-маловажни. Едни отъ тѣзи въпроси получиха своето окончателно разрешение, а други — поради систематичната опозиция на турцитѣ — останаха недоразрешени.

*

Още презъ първитѣ си заседания комисията се видѣ принудена да опредѣли границитѣ на реформената область. Отъ декемврий насамъ, една часть отъ Скопския вилаетъ — така наречената „Стара Сърбия” — се намираше въ откритъ бунтъ. Насочено първоначално противъ нѣкои нови данъци, албанското движение взе после противореформена украска. Християни стражари бидоха убити презъ м. декемврий въ Дяково и Ипекъ. Въ дяковско бунтовницитѣ водѣха сражения съ войскитѣ на Шемзи паша. На 1 февруарий 1904 г. градътъ Дяково падна, следъ нѣколко часово сражение изъ улицитѣ, въ рѫцетѣ на бунтовницитѣ. Застрашенъ бѣ дори и Призренъ. Новиятъ албански бунтъ дойде да подчертае изкуствения характеръ на административното дѣление и голѣмитѣ етнографически и други различия между отдѣлнитѣ части на тритѣ вилаета. Така, въ Скопския вилаетъ влизаха и санджацитѣ: Новопазарски, Ипекски и Призренски, населени въ подавляващето си болшинство съ албанци, по-малокултурни, непокорни, враждебно настроени къмъ всѣкакви реформи. Албанскиятъ елементъ преобладаваше решително и въ санджацитѣ: Дебърски, Елбасански и Корчански — отъ Битолския вилаетъ. Въ Солунския вилаетъ, пъкъ, влизаха и области, населени почти изключително съ гърци — Халкидическиятъ полуостровъ, или съ гърци и турци — Серфидженскиятъ санджакъ. Предвидъ на това, че намѣсата на силитѣ имаше

51

за цель да се подобри положението на християнитѣ въ Македоня, комисията реши да се изключатъ съвършено албанскитѣ санджаци, а Серфидженскиятъ санджакъ и Халкидическиятъ полуостровъ — „временно” отъ реформензта акция. По тоя начинъ реформената область се ограничаваше въ ония части отъ тритѣ вилаета, които съставяха същинска Македония и кѫдето се простираме освободителната дейность и влиянието на революционната организация.

Комисията сѫщо разпредѣли или, по-точно, потвърди установеното вече отъ великитѣ сили разпредѣление на реформената область по жандармерийски сектори. Споредъ това разпредѣление, Скопскиятъ санджакъ се поверяваше на австрийскитѣ офицери, Битолскиятъ — на италианскитѣ, Солунскиятъ — на рускитѣ, Сѣрскиятъ — на французкитѣ, Драмскиятъ — на английскитѣ. Нека забележимъ, че споразумението на силитѣ по тази точка се постигна следъ единъ доста остъръ австро-италиански споръ, твърде характеренъ за съперничеството между тѣзи две съюзни сили на Балканитѣ. Австро-Унгария искаше да запази на всѣка цена за себе си Скопския санджакъ, съседенъ на Новопазарския, кѫдето тя държеше и свои гарнизони. Италия се противопостави, но недостатъчно подкрепена отъ другитѣ сили, отстѫпи следъ като издействува за себе си Битолския санджакъ [1].

Веднажъ възприето, че чуждестраннитѣ офицери не командуватъ, въпросътъ за функциитѣ и правата на жандармерийския началникъ добиваше извънредно значение за успѣха на жандармерийската униформа. За Диджорджисъ бѣше вече уговорено съ Високата порта, че ще се смѣта за турски чиновникъ, ще носи турска униформа и ще получава заплата направо отъ турското правителство. Възползувана отъ това задоволително за Портата обстоятелство, комисията се постара да предвиди възможно най-широки

1. Следнитѣ изявления на Титони, италиански м-ръ на външнитѣ работи, направени предъ французкия посланикъ въ Римъ — Кореръ, и съобщени на Р. Петровъ отъ българския дипломатически агентъ Д. Минчовичъ (докладъ № 176, 9 априлъ 1904 г.) хвърлятъ светлина върху този споръ:

„Италия, балканската политика на която се изразява въ догмата „Балканътъ за балканскитѣ народи”, никога не е искала да ѝ се даде организирането на жандармерията въ Битолския вилаетъ. Тя е била повече наклонна да приеме нѣкоя отъ източнитѣ части на Македония, но съ условие, че на Aвстрия нѣма да се отстѫпи Скопскиятъ вилаетъ. Нейното желание е било — за да се избѣгне всѣка причина за недоверие и съмнение — Скопскиятъ и Битолскиятъ вилаети да се отстѫпятъ на две отъ най-незаинтересованитѣ велики сили — напримѣръ на Франция и Англия, а Австрия и Италия да взематъ други централни сектори. Австрия, обаче, категорически се е възпротивила да отстѫпи другиму Скопския вилаетъ. Французкитѣ и английскитѣ представители се показали твърде помирителни въ случая, и Италия се видѣла изолирана. Вследствие на това, тя се съгласила да се даде на Австрия Скопския вилаетъ, като вземе за себе си Битолския. Тя е направила това повече отъ съображение да държи равновесие и да прѣчи на австрийскитѣ домогвания, отколкото да се възползува за нѣкакви свои користни цели”.

Маркизъ Лансдоунъ, запитанъ отъ Д. Цоковъ за поведението на Англия по сѫщия случай, е отговорилъ: „Понеже тоя въпросъ бѣ предизвикалъ силни разисквания между Австрия и Италия, то щомъ тѣзи две последни сили се споразумели, английското правителство намерило за целесъобразно да не прави никакво възражение, само и само да се пристѫпи по-скоро къмъ сѫщественото прилагане на реформитѣ”. (Докладъ на Д. Цоковъ, № 320, 23 априлъ 1904 г.).

52

права на жандармерийския началникъ. Тя установи, че началникътъ дава нарежданията си чрезъ тримата турски полкови командири (по единъ на тритѣ вилаета), които ги предаватъ на дружиннитѣ командири въ санджацитѣ, а тѣзи последнитѣ — на ротнитѣ командири въ каазитѣ. За всички свои нареждания той едновременно уведомява петимата си европейски помощници, съ помощьта на които ще има възможность да следи и провѣрява какъ се изпълняватъ заповѣдитѣ му и, изобщо, какъ върви службата. Той има право да уволнява офицеритѣ, които не изпьлняватъ нарежданията му или указватъ пасивна съпротива — нѣщо, което комисията основателно допущаше. Петимата помощници на Диджорджисъ не се смѣтатъ турски чиновници и се явяватъ представители на своитѣ държави. Тѣ сѫ прѣки сътрудници и съветници на началника и най-близки рѫководители на другитѣ европейски офицери. Тѣзи последнитѣ, пъкъ, безъ да се придаватъ къмъ жандармерийския кадъръ, даватъ наставления на турскитѣ офицери при обучението на жандармитѣ, следятъ за изпълнението на даванитѣ отъ шефа инструкции, упражняватъ надзоръ надъ службата изобщо. Тѣ могатъ да изискватъ, чрезъ Диджорджисъ, отстранението на провинили се, неспособни и пакостни турски чиновници. Тѣ сѫ подчинени дисциплинарно — посрѣдствомъ надлежнитѣ помощници — на Диджорджисъ, а въ военно-сѫдебно отношение — на военното правосѫдие на своята страна.

За преустройството на жандармерията се възприе: отстранението на негоднитѣ елементи, повишение и редовно изплащане на заплатитѣ, подборъ на новопостѫпващитѣ младежи и създаване на жандармерийско училище за офицери и долни чинове. (Понеже Германия отказа да участвува съ свои офицери въ жандармерийската реформа, реши се жандармерийското училище въ Солунъ да се повѣри на германския помощникъ — майоръ фонъ Алтенъ). Служебниятъ правилникъ бѣ изработенъ възъ основа на правилника за критската жандармерия, нагоденъ къмъ мѣстнитѣ условия.

За осигуряване на заплатитѣ и на всички други разноски по жандармерията, Портата трѣбваше да даде нужднитѣ гаранции чрезъ Отоманската банка.

Комисията се занима още съ въпроситѣ за броя на чуждестраннитѣ офицери, за чиноветѣ и за униформата имъ.

Първоначално комисията мислѣше за 90 офицери и толкова подофицери, но после спрѣ на 60. Турцитѣ започнаха съ отказъ, подъ предлогь, че има вече ангажирани инструктори-чужденци, но заплашени пакъ съ призрака на християнинъ генералъ-губернаторъ и съ реформи, по-широки отъ мюрцщегскитѣ, взеха да отстѫпватъ и се съгласиха въ

53

края на краищата за 25, като заявиха, че това е последната имъ дума. Посланицитѣ сѫщо не отстѫпиха отъ числата 60 и 60 и въпросътъ остана неразрешенъ.

Между другитѣ условия — относно случаитѣ на напускане, на болесть и на смърть, осигуровката на вдовици, сираци и пр, — уговорени чрезъ контракти съ двегодишенъ срокъ, чуждитѣ офицери трѣбваше да получатъ единъ чинъ по-горе отъ този, който сѫ имали въ своитѣ страни. Турцитѣ, обаче, отказаха да дадатъ маршалски чинъ на Диджорджисъ, та стана нужда да се създаде за него особенъ чинъ — пръвъ дивизионенъ генералъ.

Не малко мѫчнотии изникнаха и около въпроса: фесъ или калпакъ. Калпакътъ не представляваше нѣщо ново за турцитѣ — той бѣше вече въведенъ въ кавалерията, сапьоритѣ и други части. Портата, обаче, се обяви противъ него не толкова за престижа на феса, а за да отстрани отъ очитѣ на мѣстното население всѣко външно отличие между турскитѣ и чуждестраннитѣ офицери. Най-упорити защитници на калпака бѣха руситѣ. „Императорътъ е заповѣдалъ лично на ген. Шостакъ, когото е приѣлъ на аудиенция, щото той, както и всички руски офицери, които служатъ въ жандармерията, да носятъ непремѣнно и всѣкога руската военна униформа” [1]. Комисията не дойде до споразумение, отъ това, обаче, не последваха трагични сетнини. Отдѣлнитѣ групи разрешиха различно въпроса. Помощницитѣ на Диджорджисъ запазиха изцѣло собственитѣ си униформи; другитѣ офицери приеха турската жандармерийска униформа, но докато англичанитѣ и италианцитѣ се съгласиха да носятъ фесове, австрийцитѣ, руситѣ и французитѣ предпочетоха черния астраханенъ калпакъ на турската кавалерия.

Срѣдата на мартъ наближаваше, а жандармерийскитѣ офицери все още заседаваха. За да ги държатъ далеко отъ Македония, турцитѣ прибѣгваха къмъ всѣкакви шикании — повдигаха нови въпроси или се повръщаха къмъ разрешени вече спорове. На моменти злобата имъ взимаше връхъ надъ присторената външна любезность и избиваше въ жлъчни подигравки и демонстративно презрение.

По това време цариградскиятъ кореспондентъ на в. „Русь” обнародва обширенъ разговоръ съ едно лице „твърде близко стояще до дѣлото на реформитѣ, представитель на една велика сила”. Това лице — оказа се после, че разговорътъ е воденъ съ самия генералъ Шостакъ — приведе нѣколко типични случаи на безочливость. „Куриозното е, че къмъ края на нашата дейность, — разправя Шостакъ, — Портата запита, какви европейски офицери ще се повикатъ въ македонската жандармерия и каква е тази комисия, която

1. Докладъ на Д. Станчевъ, № 302, 26 декемврий 1903 г.

54

заседава въ Цариградъ и разработва проекти за Македония. Съ една дума, Портата изказа пълно недоумение по поводъ нашето присѫтствие въ предѣлитѣ на Турция”. По-нататъкъ, за да докаже на събеседника си, „колко е Портата противна на всѣкакви реформи”, Шостакъ разказа другъ не по-малко куриозенъ случай: „Въ цариградскитѣ вестници се появи съобщение, че нѣкой си Мустафа Хилми паша е назначенъ за шефъ на македонската жандармерия, т. е. на сѫщия постъ, на който е назначенъ генералъ Диджорджисъ. Диджорджисъ отива за обяснения при военния министъръ, но последниятъ разперилъ въ изумление рѫце и заявилъ, че такъвъ Мустафа Хилми дори не фигурира въ списъка на турскитѣ генерали. Този отговоръ не можеше, разбира се, да удовлетвори Диджорджиса. Генералътъ се обърналъ за обяснения къмъ великия везиръ и получилъ следния „турски”'отговоръ: „Касае се за едно недоразумение. Мустафа Хилми сѫществува и се е имало предвидъ неговото назначение за началникъ на жандармерията, но отпосле тази мисъль била изоставена и му се дало друго назначение”. Трѣбва да се очаква, че не едно още недоразумение ще имаме съ Портата, докато се пристъпи къмъ реформитѣ”.

Запитанъ отъ кореспондента, кога Диджорджисъ предполага да замине въ Македония, генералъ Шостакъ отговорилъ:

„Ние бързаме къмъ 20 т. г. (мартъ) да заминемъ за Македония. За това настояватъ и цивилнитѣ агенти. Коренното македонско население не вѣрва дори, че сѫществува нашата жандармерийска комисия, която функционира нейде въ Цариградъ, далече отъ сърдцето на Македония. Въ Солунъ ще разработимъ инструкцията за жандармерията, ще турнемъ последната точка на заседанията си, ще извикаме всѣки своитѣ офицери и подофицери, и ще отидемъ по своитѣ санджаци”.

Така и стана.

За да турятъ край на цариградскитѣ заседания и на турскитѣ игри, реформаторскитѣ сили се видѣха принудени да прибѣгнатъ къмъ сѫщото срѣдство, съ което си бѣха послужили и спрямо цивилнитѣ агенти. Петимата помощници на Диджорджисъ получиха нареждане да заминатъ за Солунъ и да дочакатъ тамъ пристигането на подведомственитѣ си чуждестранни офицери. По числото на тѣзи последнитѣ не бѣше постигнато споразумение съ Високата порта и работата трѣбваше да се подхване само съ 25 офицери (по петь за всѣки секторъ) — за колкото турцитѣ бѣха дали съгласието си.

[Previous] [Next]
[Back to Index]