Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

39. РАЗКОЛЪТЪ СЛЕДЪ РИЛСКИЯ КОНГРЕСЪ

Вѫтрешнитѣ отношения въ Организацията далечъ не се развиха, следъ Рилския конгресъ, въ духа на прогласеното помирение. Ефектътъ отъ постигнатото формално единство бѣ само външенъ.

Едни отъ делегатитѣ напустнаха постницата „Св. Лука” възмутени отъ амнистирането на „грѣшницитѣ”, други — отъ

439

котерийнитѣ стратегии и чудовищнитѣ компромиси при произвеждането на изборитѣ. Умѣренитѣ бѣха озадачени отъ това, че поради многото тѣхни отстѫпки се слагаше лѣвичарски отпечатъкъ върху цѣлото конгресно дѣло. Лѣвичаритѣ пъкъ бѣха недоволни, задето не имъ се удаде да прокаратъ изцѣло своитѣ реформаторски замисли и да освободятъ Организацията отъ неприятнитѣ тѣмъ водачи, смѣтани за непоправими ,престѫпници” или за „реакционери”, непригодни за „новото време”.

При такива настроения законно възстановената йерархия губѣше много отъ своето действително значение. Спъваше се и правилното функциониране на избранитѣ управителни тѣла. Покрай неприятната психология, не закъснѣ да се покаже и мѫчната приложимость на новитѣ изисквания на правилника, легнали въ основата на сложното организационно устройство. Несполучливъ се оказа, отъ гледна точка на добре разбранитѣ интереси на освободителната борба, и изборътъ на висшитѣ Организационни институции.

Новоизбраниятъ централенъ комитетъ носѣше белега на запазено равновесие. Той задоволи грамадната часть отъ конгресиститѣ по отношение и на тритѣ лица. Изборътъ на Груева бѣ самъ по себе наложителенъ. Макаръ и критикуванъ за своя „централизъмъ”, „консерватизъмъ” и „самовластничество”, Груевъ бѣ най-издигнатата и авторитетна личность въ Организацията. Неговото неизбиране би внесло смутъ и всеобщо недоволство и би компрометирало предварително цѣлото дѣло на конгреса. Вториятъ избранникъ, П. Тошевъ, макаръ и краенъ реформистъ, се ползуваше съ уважението и на двата лагера. Кристално чистъ въ помишленията и поривитѣ си, той бѣ общопризнатата „съвѣсть на Организацията”. Съчетанието между двамата би могло да се вземе за идеално, ако не прѣчеше, — и то повече отколкото различието на идеитѣ, — противоположностьта на характеритѣ имъ. Кандидатурата на третия членъ сѫщо не срещна опозиция. Въ централния комитетъ трѣбваше да има и поне единъ легаленъ членъ, а Тодоръ п. Антовъ, учитель въ Скопие, бѣ единъ отъ старитѣ опитни рѫководители въ вѫтрешностьта, добре гледанъ и отъ двата лагера. Неговиятъ изборъ представляваше това неудобство, че двамата му другари можеха само писмено да се сношаватъ съ него. Що се отнася до нормалното сътрудничество и другарското сподѣляне на общитѣ отговорности между първитѣ двама, то изискваше поне редовни лични срещи, ако не постоянно съвмѣстно движение. Следъ известно престояване въ София, обаче, двамата първенци се раздѣлиха, за да не се срещнатъ вече никога. Груевъ замина да обходи околиитѣ между Вардаръ и Струма, а Тошевъ се прибра при сѣрчани въ Пирина. Нѣколко месеца по-късно, — презъ октомврий, — мандатътъ

440

на тримата раздѣлени единъ отъ другъ членове на централното бюро изтече и трѣбваше да се чака новъ конгресъ за да избере новъ централенъ комитетъ.

Второто по важность общо организационно тѣло, задграничното представителство, се зае изцѣло отъ лѣвичари. Гьорче Петровъ, Дим. Стефановъ и Петъръ п. Арсовъ, замѣстиха Хр. Матова и д-ръ Татарчева. Тъкмо поради своя хомогененъ съставъ то се посрещна съ неприязънь отъ противнитѣ течения и се видѣ отъ самото начало спънато въ своята дейность. Липсата на срѣдства му попрѣчи да осѫществи повечето отъ инициативитѣ, които по устава му се възлагаха. Така, решението за основаване при представителството на особенъ комитетъ, който да доставя подходяща литература въ вѫтрешностьта, остана неизпълнено, понеже само нѣкои отъ околийскитѣ организации изпращаха предвиденитѣ отъ правилника вноски за надлежния фондъ. Все поради липса на срѣдства, закъснѣ съ близу цѣла година подновяването на „Революционенъ листъ”. По-късно се яви още една причина, която доведе представителството до пълна парализия, — създаденитѣ невъзможни лични отношения между членоветѣ му. Най-злополученъ, обаче, се оказа изборътъ на редактора. Редактирането на „Революционенъ листъ” се взе отъ В. Паскова и се даде на Д. х. Димовъ. Въ рѫцетѣ на единъ редакторъ съ по-умѣрени разбирания „Листътъ” можеше да изиграе твърде полезна роля за циментиране на постигнатото въ конгреса формално единство. Хаджи Димовъ обладаваше вещо перо, закалено въ диалектиката презъ печатната кампания противъ върховизма [1]. Съ писанията си подиръ възстанието, той допринесе най-много за формиране на лѣвичарската идеалогия [2]. Тази именно негова роля, неговиятъ марксически мирогледъ и неговата подчертана принадлежность къмъ тѣсно-социалистическата партия, [3] го правѣха неудобенъ за редакторъ на вестника, който бѣ предназначенъ за печатенъ органъ на цѣлата организация. Подъ неговото редакторгтво „Листътъ” получи ярка лѣвичарска физиономия и отблъсна всички деятели, които не сподѣляха неговитѣ разбирания, т. е. болшинството на македонскитѣ революционери.

При това положение появяването на една силна реакция противъ пакостнитѣ домогвания на организираното лѣвичарско малцинство бѣ неминуемо. Време за блуждения вече

1. Вижъ томъ I, стр. 156.

2. Д. х. Димовъ, заемаше най-често отдѣла „трибуна” въ „Рев. Листъ” (при редакторството на В. Пасковъ) подъ псевдонима „Авиценусъ”, а въ „М. Одр. Прегледъ”, пишеше безименни статии, които минаваха за редакционни.

3. Като учитель, х. Димовъ бѣ активенъ членъ на Учителския съюзъ, защищавайки въ началото професионалния характеръ на съюза. После, когато тѣсняцитѣ се обявиха противъ политическия неутралитетъ, х. Димовъ заратува въ унисонъ съ становището на партията си и спомогна за разцеплението на учителската организация.

Презъ 1925 г. х. Димовъ падна убитъ, като комунистически депутатъ, въ София, по време на гражданскитѣ междуособици.

441

не оставаше. Събитията вѫтре изискваха сплотено и мълниеносно противодействие срещу глутницата врагове. Това очакваха и свободнитѣ българи, преситени на междуособия и петимни за радостни и ободрителни съобщения отъ мѫченичествуващата братска страна. Трѣбваше ли още да се плаща дань на страха отъ разцепление, — тоя страхъ, който бѣ внушилъ на по-благоразумнитѣ толкова отстѫпления предъ агресивното лѣвичарство? Примирителностьта действуваше насърдчително върху любителитѣ на всѣкакви новаторства и подкопаваше все по-застрашително пропастьта между двата лагера. Не е ли за предпочитане да се призове вѫтрешниятъ противникъ на открито сражение върху почвата на идейнитѣ различия, за да се установи най-после, кое въ новото е разумно и приемливо и кое фантазия и химера, кѫде свършва полезното реформаторство и отъ де почва пагубното отклонение отъ здравитѣ традиции на миналото?

Така се слагаше проблемата въ умоветѣ на всички, които преживѣваха трагедията на македонската действител-ность като своя лична и които се почувствуваха разочаровани въ надеждитѣ си, възлагани на Рилския конгресъ. Касаеше се не само да се изяснятъ различията, но и да се подгови узаконяването, чрезъ другъ общъ конгресъ, на единъ опростотворенъ, отговорящъ на организационнитѣ възможности, планъ за уредба и за ефикасна отбрана противъ враговетѣ.

*

Любопитно е, че първиятъ човѣкъ, който следъ Рилския конгресъ призова публично на словесенъ двубой лѣвичаритѣ, е единъ 24 годишенъ интелигентенъ момъкъ, доскорошенъ „санданистъ” и нелегаленъ членъ на Сѣрския окрѫженъ комитетъ, — Петко Пенчевъ отъ Варна. Въ това си последно качество Пенчевъ бѣше се изстѫпилъ съ увлѣчението на начинаещъ революционеръ противъ върховизма и сарафизма. Поради това неговото прехвърляне отвѫдъ барикадата очуди на времето мнозина, а най-много ония, които по-преди бѣше стремително атакувалъ. Въ действителность, психологичното пречупване у него стана не внезапно, а по силата на една, макаръ и не бавна, еволюция — явление, съвсемъ нерѣдко въ общественитѣ борби. Темпераментенъ, но и голѣмъ опортюнистъ по природа и умственъ строй, Пенчевъ не би могълъ да се застои дълго въ сектанския лагеръ, кѫдето случайно бѣше попадналъ. Но нека оставимъ нему да ни обясни самъ най-важнитѣ етапи на своята еволюция. Неговитѣ признания обясняватъ отъ части подбудитѣ на новото междуособие и сѫщевременно представляватъ цененъ приносъ къмъ характеристиката на Я. Сандански, съ когото ще

442

има още дълго да се занимаваме, на Груева и на други именити покойници [1].

Презъ възстанието Пенчевъ напустна Софийския университетъ и замина съ Чернопѣевата чета: „Една вълна на ентусиазъмъ бѣ залѣла младежкитѣ ни души заедно съ другари студенти, азъ се озовахъ отвѫдъ Осоговската планина”. При с. Витоша, кочанско, четата издържа еднодневно сражение, но при отстѫплението си къмъ България, тя бѣ разпръсната и даде 60 души убити (отъ 200). Презъ пролѣтьта на 1904 г. Пенчевъ прекѫсна за втори пѫть образованието си, напустна Женева и се върна въ София, за да замине вѫтре съ Пандо Кляшевъ. Но вмѣсто съ Кляшева, той се отзова при Сандански и то „не само защото неговата чета бѣше готова незабавно да тръгне. Сандански бѣше обкрѫженъ съ ореола на краенъ лѣвичарь. И азъ трѣбваше да платя своя данъкъ на младежкото увлѣчение, което бѣше заразило повечето мои другари студенти”.

Презъ априлъ П. е вече въ Пирина на работа. Ето впечатленията му отъ дейностьта въ Сѣрския окрѫгъ и отъ личностьта на Я. Сандански: 

Младъ, безъ оформенъ мирогледъ, безъ никакви почти познания по македонскитѣ борби, азъ трѣбваше да слушамъ непрестанните гръмливи речи на Сандански противъ . . . българския империализъмъ. Сърско бѣше пощадено, по самата си география, отъ въорѫженитѣ нашествия на сръбската и гръцката пропаганди и ние не познавахме другъ врагъ на македонската свобода, освенъ . . . България. Тогава Сандански бѣше подъ силното влияние на Хаджи Димовъ, Харлаковъ и други представители на лѣвия социализъмъ. Ние третирахме, прочее, като орѫдия на официална България, не само върховиститѣ и сарафиститѣ. Дори Груевъ, Гарвановъ, Матовъ, изобщо битолскитѣ дейци, не бѣха пощадени отъ нашия непримирамъ фанатизъмъ.

 

Сандански, обаче, се налагаше на всички не само съ своя фанатизъмъ. Високъ, едъръ, спретнатъ въ сивата си четническа куртка и бѣлитѣ навуща, живописно приплетени съ черни гайтайни, голѣма раздвоена брада и очи, които пронизватъ, Сандански бѣше истинско горско божество. Неговата воля бѣше стоманена, а дарбата му на организаторъ не се отричаше и отъ най-голѣмитѣ негови противници.

Освенъ съ неприязъньта си къмъ „българския империализъмъ”, Сандански отблъсква и съ своята жестокость: 

Правѣше ми тягостно впечатление жестокостьта, съ която Сандански наказваше провиненитъ въ предателство, шпионажъ, дори и въ най-незначителни нарушения на организационните закони. Обикновениятъ изпълнитель на убийствата бѣше Гошо Мохаджирчето — единъ левентъ и безстрашенъ четникъ, но който, въ истинския смисълъ на думата, се опиваше отъ кръвьта дори и на собственитѣ си другари.

1. Вънъ отъ многократнитѣ наши разговори върху събитията, въ които е игралъ лична роля, П. Пенчевъ ми остави за използуване и десетина листчета, написани отъ него по мое настояване.

443 

Презъ априлъ 1905 год., два месеца преди да замина за България въ отпускъ, върховисткиятъ войвода Йорданъ Стояновъ навлѣзе въ мелнишко, за да превземе районитѣ на Сандански, но въ една засада при с. Къшина четата на Стояновъ бѣ разбита и пленена. Самиятъ капитанъ Стояновъ се спаси по чудо. Тукъ сѫщо бѣ проявена излишна жестокость; много отъ плененитъ четници бѣха осѫдени на смърть и екзекутирани.

 

Тия жестокости ни навличаха не единъ пѫть справедливи упрѣци. Въ мелнишкото село Сушица, Сандански бѣше заповѣдалъ да избиятъ цѣлото семейство на единъ селянинъ, заподозрънъ въ шпионажъ. Въ едни изявления полковникъ Асранъ, инакъ нашъ добъръ приятель, жестоко ни порица по поводъ на тази екзекуция. Трѣбваше и на него да отговоря, но сега, четейки следъ 33 години моитѣ възражения, виждамъ, че не сѫ били отъ най-убедителнитѣ.

Ореолътъ на „крайния лѣвичарь” е вече достатъчно помраченъ въ очитѣ на младия неговъ поклонникъ. Първиятъ по-тѣсенъ контактъ на Пенчева съ водителитѣ на другия лагеръ ускори пълното му отрезвление. 

Завърналъ се въ България, азъ веднага попаднахъ въ срѣдата на Груевъ, Гарвановъ и Матовъ. Гарвановъ ме обикна като свой синъ, а съ Груевъ заживѣхме по-късно съвмѣстно въ хотелъ „Македония”.

 

Това бѣха революционери съ ясни и здрави схващания за естеството и възможноститѣ на македонското освободително движение, както и за сѫщината на българския национализъмъ. Еднакво съ сѣрчани, и тѣ възприемаха идеала на автономна Македония, но не като реакция срещу въображаемия български империализъмъ, а като една практическа необходимость. При тогавашната междубалканска и международна обстановка, единъ реаленъ политикъ не можеше да иска повече.

 

И безъ това бѣхъ почналъ да се съмнявамъ, че избраниятъ отъ насъ, сѣрчани, пѫть е най-правиятъ. Подъ влиянието на Груевъ, Гарвановъ, Матовъ, азъ бърже се отърсихъ отъ своеобразния сѣрски интернационализъмъ и открито се наредихъ при битолци.

 

Все пакъ презъ августъ сѫщата 1905 г., заедно съ Mихаилъ Герджиковъ, азъ се върнахъ въ сѣрско, за да се убедя само следъ нѣколко дни, че между разбиранията на Сандански и менъ зѣе цѣла пропасть. Пропасть дѣлѣше, макаръ и въ друга посока, и Герджикова. И двамата, прочее, трѣбваше за винаги да напустнемъ Сѣрския край.

 

Дойде Рилскиятъ общъ конгресъ — една победа, макаръ и компромисна, на Сандански — Гьорче Петровъ.

 

Битолци, скопяни и солунци не можаха да се примирятъ съ непримиримата идеология на сѣрчани. Борбата стана неизбежна. Азъ се хвърлихъ въ нея съ жарь и безъ остатъкъ.

Преломътъ у П. пролича най-напредъ въ две негови статии върху „интернационализма” на Вѫтр. организация [1]. Въ първата авторътъ отговаряше на обвиненията на две срѣди, представляващи двата полюса на българската общественость — на крайнитѣ националисти и на тѣснитѣ социалисти. Еднитѣ не можеха да смѣлятъ автономистическия идеалъ и домог-

1. „Национализъмъ или интернационализъмъ” — „Мак.-Одр. Прегледъ”. год. I, бр. 19, 1. III. 1906 и бр. 20, 10. III. 1906 г.

444

ванията на Организацията къмъ пълна самостойность по отношение на Княжеството и я смѣтаха за „сбирщина отъ авантюристи, социалисти, анархисти и разни други крайни елементи, които на гърба на нещастното “македонско население правятъ опити съ своитѣ утопични теории” [1]; другитѣ пъкъ, вземайки поводъ отъ помирението съ върховиститѣ, обявяваха „интернационализма” на Организацията за лицемѣрие, а самата нея за строго националистична и несамостойна, зависима отъ българскитѣ правителства — поддържаха съ една речь възгледа, който се сподѣляше отъ Сърбия, Гърция и отъ всички отрицателно настроени къмъ освободителната кауза заинтересувани фактори”. [2] Отговорътъ на П. не съдържаше нѣкакви откровения. Въ него, обаче, се съпоставяха известни принципи, смѣтани за съвмѣстими съ действителностьта и се правѣха признания, които, отъ лѣвичарско гледище, бѣха цѣла ересь. И „еретикътъ” не бѣше другъ, а едно длъжностно лице, което до вчера съчиняваше окрѫжнитѣ и полемичнитѣ отговори на Сѣрския комитетъ. Като ересь прозвуча въ ушитѣ на правовѣрнитѣ интернационалисти, следното твърдение, напримѣръ: 

Организацията е чисто българска значи напълно национална. (Въ нейнитѣ редове има и не българи, власитъ, но тѣхниятъ процентъ е незначителенъ — едва 2 или 3 %). Организацията е и трѣбва да си остане национална, но не и нацоналистична (въ смисълъ на българския обединителенъ идеалъ). Тя би искала да има въ редоветѣ си всички македонски народности и затова е възприела принципа на интернационалностьта. Това е, обаче, ако не невъзможно, то твърде съмнително. Сърбитѣ и гърцитѣ не могатъ да се третиратъ като самостотеленъ факторъ: докато българското население се рѫководи отъ Организацията, която е напълно самостоятелна и е прегърнала искрено автономията, гърцитѣ и сьрбитѣ сѫ орѫдия на официална Гърция и Сърбия, които се стремятъ къмъ подялбата на Македония. Додето това различие не изчезне, за съвместна дейность не може да става и дума.

„Еретикътъ” възстана и противъ мнението, споредъ което Организацията трѣбва да се затвори въ революционната си черупка и да не прави политика съ външния свѣтъ. Това бѣ рецепта, препорѫчвана отъ Гьорче Петровъ противъ възможнитѣ подхлъзвания, които биха могли да костуватъ самостоятелностьта на Организацията. Рилскиятъ конгресъ усвои тая рецепта, като ѝ даде въ едно отъ решенията си следната формулировка: „Политиканството трѣбва да бѫде чуждо за Организацията и нейнитѣ дейци, като несъответствено съ нейния духъ и тенденции. Тя не влиза въ никакви дипломатически връзки съ външнитѣ държавнически фак-

1. Авторътъ има предвидъ покойния в. „Реформи”, неговата заместница „Шангоша Поща” и най-сериозната буржуазна партийна преса, като „Миръ” и „Свободно Слово”.

2. Авторътъ се позовава на две статии по македонския въпросъ отъ Д. Благоевъ и А. Искровъ, обнародвани въ социалистическото списание „Ново време”.

445

тори по нашия въпросъ” [1]. П. отблъсна това предпазно срѣдство, отиващо до абсурдъ:

Организацията трѣбва да си остане напълно самостоятелна. Самостоятелностьта е нейната мощь, нейното бѫдеще, нейния животъ. Самостоятелность, обаче, не значи още отсѫтствие на политика. Щомъ веднажъ ние приемемъ, че цельта на Организацията не е да реши сама македонския въпросъ, а да наложи решението му на Силитѣ, то естественото заключение е, че тя трѣбва да държи смѣтка за външнитѣ фактори, да съобразява своитѣ действия съ тѣхнитѣ интереси и да използува тѣхнитъ конфликти, следователно, да има опредѣлена външна политика. Настѫпватъ моменти, когато интереситъ се схождатъ и тогава една морална подкрепа или солидарна политика не е невъзможна.

Редакцията на „М.-Одр. прегледъ”, която даваше мѣсто на всѣкакви лични мнения, но въ своята генерална линия прокарваше разбиранията на Д. х. Димовъ, се обяви противъ „опортюнистическото” мислене на Пенчева и влѣзе въ споръ съ него. Но атакувано смѣло по всички линии, лѣвичарското течение се видѣ скоро принудено да мине въ отбрана. На чело на нападателната акция се изстѫпи образцово уредената Щипска околия, която се рѫководѣше отъ една волева и съ по-широки погледи личность — Мише Развигоровъ. По негово внушение околийскиятъ комитетъ реши издаването на единъ мѣстенъ вестникъ, който да изнесе теоритическия споръ съ лѣвичаритѣ и да посочи конкретни срѣдства за премахване на безпѫтицата. Редактирането на вестника „Революция” се възложи на Пенчева [2]. Отъ колонитѣ на „Революция” бѣха разгледани увлѣченията и грѣшкитѣ отъ възстанието насамъ, демаскирани домогванията на българския социализъмъ и подложени на анализъ решенията на Рилския конгресъ. Въ статията, посветена на тоя конгресъ, между другото, се казваше: 

Но паралелно съ тѣзи отчасти хубави реформи (усвояването на изборното начало; установяването на йерархия въ институтитѣ и пр.) направиха се и капитални грѣшки. Положителното начало на Матова „никога безъ тѣло”, биде забравено; реформирането на четнишкия институтъ биде изоставено, административната машина се усложни, въведе се такъвъ широкъ демократизъмъ въ управлението и такава сложна процедура по вземане инициатива и решения, щото строгото придържане о буквата на закона би направило невъзможно всѣко едно решение и инициатива.

Конгресътъ не изпълни най-важнитѣ отъ задачитѣ си,— заключаваше статията, — поради което:

„Сѫщиятъ хаосъ, сѫщата анархия въ мислитѣ, сѫщото разединение въ волитѣ царуватъ и сега. Положението е критическо, отчаяно и единъ изходъ е необходимъ повече отъ всѣкога”.

1. „Организацията и политиканството” — точка Х отъ Циркуляръ № 1.

2. Отъ вестника излѣзоха 7—8 броя на хектография. По стотина екземпляра отъ всѣки брой се разпращаха на околийскитѣ комитети и на по-виднитѣ деятели.

446

Прочее, на комитетитѣ не остава, освенъ „да се възползузатъ отъ широката свобода, която даватъ правилницитѣ” и да изискватъ „незабавно” свикването на конгреса. Такъвъ бѣ позивътъ, който „Революция” отправяше къмъ организациитѣ въ вѫтрешностьта.

*

Привикнали да смѣтатъ незачитането на уставнитѣ наредби за своя привилегия, безъ да се спиратъ дори и предъ издаването на смъртни присѫди, лѣвичаритѣ бѣха непри ятно изненадани отъ тѣзи „бунтарски” жестове на противницитѣ си. Хаджи Димовъ обяви самото появяване на „Революция” за „анормалность”, тъй като не почивало на решение отъ върховното организационно тѣло и му обяви война отъ колонитѣ на „Революционенъ листь” [1]. Въ действителность върховното организационно тѣло, т. е. Централниятъ комитетъ, бѣше фактически престанало да функционира и цѣлата организация преживѣваше анормално време. Раздвижването въ щипско бѣ реакция противъ всички анормалности — най-много противъ тираничнитѣ похвати на лѣвичарското малцинство — която разрастна съ необикновена бързина. Реакцията обхвана почти изцѣло окрѫзитѣ, които, оставени на собственитѣ си сили, водѣха непосилна борба противъ четнишкитѣ налитания на пропагандитѣ отъ северъ и отъ югъ — окрѫзитѣ Битолски, Солунски и Скопски.

Пръвъ Скопскиятъ окрѫгъ свика своя окрѫженъ конгресъ и взе цѣла редица решения, които съ своя опортюнистически духъ се противопоставяха на рилскитѣ решения. На свой редъ, Скопскиятъ окрѫженъ конгресъ отправи позивъ до останалитѣ окрѫзи да свикатъ часъ по-скоро и тѣ конгреситѣ си и да избератъ своитѣ делегати, за да може още презъ настоящата, 1906 година, да се събере общъ конгресъ, който, — съгласно изказаната отъ скопскитѣ конгресисти надежда — „ще избави Организациите отъ оня хаосъ въ управлението, въ който тъне сега и ще посочи правилния и истински пѫть на нейното развитие”. Сѫщевременно Скопскиятъ конгресъ взе необходимитѣ мѣрки, за да не остане инициативата му безрезултатна, като постанови: „Ако петь месеца следъ предвидената въ общия конгресъ дата, тоя (думата е за втори редовенъ конгресъ, б. а.) не се състои, настоящитѣ решения сѫ задължителни за окрѫга, който ще се счита въ правото си да действува както намѣри за добре”.

Смисълътъ на това решение бѣ, че Скопскиятъ окрѫгъ не може и не желае да плаща безсрочно дань на настѫпилото въ Организацията безначалие: не се ли свика, най-късно

1. Бр. 4-5, 7. Х. 1906 год.

447

до месецъ мартъ 1907 г. общъ конгресъ, окрѫгътъ ще се смѣта освободенъ отъ всѣкакви законни задължения спрямо останалитѣ окрѫзи. Прочее, за да се предотврати скѫсването на всѣка връзка между частитѣ на Организацията, не оставаше, освенъ окрѫжнитѣ комитети да се съобразятъ съ поканата на скопяни, — толкова повече, че и тѣ страдаха отъ положението, създадено отъ факта, че Централниятъ комитетъ се разтури безъ да направи съответнитѣ разпоредби за свикване на редовния годишенъ конгресъ. За съжаление правилникътъ, макаръ и премного проточенъ, не опредѣляше ясно и категорично замѣстницитѣ на Централния комитетъ, когато последниятъ, по едни или други причини, престане да функционира, а отправяше интересуващитѣ се къмъ текста на членоветѣ 52 и 93, които се отнасяха до попълването на околийскитѣ и окрѫжнитѣ комитети. Скопскиятъ окрѫженъ комитетъ, позовавайки се именно на тѣзи, макаръ и несъотвествуващи напълно, членове отъ правилника, влѣзе въ ролята на Централенъ комитетъ и покани другитѣ окрѫзи да изпратятъ незабавно делегатитѣ си за втори редовенъ конгресъ. За сборенъ пунктъ бѣ посочена София, а за дата 15 декемврий 1906 г. По тоя начинъ формалнитѣ затруднения бѣха преодолѣни и свикването на конгреса, повидимому, обезпечено.

До 15 декемврий оставаше малко време. И еднитѣ и другитѣ взеха да се готвятъ за конгреса, кѫдето имъ предстоеше да се сблъскатъ вече не само като две идейни течения, но и като организирани лагери.

Все пакъ онова, което ги раздѣляше бѣше повече психология, наслоена отъ нѣколкогодишнитѣ препирни, вражди и лични съревнувания, отколкото напълно оформена и смлѣна идеология. Па и въпроситѣ, около които се спорѣше, далечъ не бѣха отъ такова сѫдбоносно значение — както бѣха, напримѣръ, въ случая съ върховиститѣ. Нещастието лежеше въ непримиримия фанатизъмъ на шепа образовани и полуобразовани хора, които бѣха се побъркали на отвлѣчени идеи и принципи, гърмогласно възпѣвани, но и отъ самитѣ тѣхъ не напълно разбрани. Численостьта на фанатицитѣ и естеството на принципитѣ имъ, отъ гледна точка на действителнитѣ нужди и интереси на революционното движение — това имаше да се види въ конгреса, и да се реши съ болшинство на коя страна е надмощието. Ето защо, отъ момента, когато щипяни заговориха за конгресъ, атмосферата се напои съ раздразнение, като въ всѣки предизборенъ периодъ. Касаеше се кой да привлѣче онова добронамѣрено множество, което, при всичкитѣ си предразположения къмъ единия или другия лагеръ, стоеше още въ недоумение и, не виждайки достатъчно причини за смъртно враждуване, мечтаеше за съгласие и миръ. Каса-

448

еше се още — и това бѣше най-важното, — кой да се яви съ повече делегати на конгреса. А полемиката бѣше вече се разгорила до тамъ, че дветѣ страни си служеха съ прозвища, прикачвани незаслужено не само на фракционнитѣ главатари, но и на цѣлото противно течение. Революционеритѣ отъ сѣрско и струмишко бѣха наречени „сектанти”, „анархо-социалисти”, „фантазьори”, „безотечественици”, а тѣзи отъ Скопския, Битолския и Солунския окрѫзи, — „безпринципни бунтари”, „заслѣпени националисти”, „орѫдия на българското правителство”, „нови върховисти”. И ставаше все по-съмнително, дали конгресътъ ще скѫси разстоянията между враждуващитѣ или ще ускори пълния разривъ.

Тъкмо по това време, — края на декемврий, — се появи, съ огледъ на наближилия конгресъ, една полемична брошура [1], въ която бѣ разгледано състоянието на революционното движение и утрешнитѣ негови перспективи, анализираха се различията и се правѣше опитъ за привеждане въ система идеитѣ и тактиката на дѣсното течение, — „националъ-революционното”. Авторътъ, свеждайки новото въ противното течение къмъ три сѫществени пункта, — „Децентрализъмъ въ управлението, материализъмъ въ състава и еволюционизъмъ въ метода”, — нарече го интернационалъ-еволюционно и го характеризира като утопично: 

Новото е за децентрализма, за широкия демократизъмъ и изборность въ нашето управление. Това е първата негова утопия. Новото е предимно за културно-економична дейность въ Организацията, то е еволюционно, то иска духовна подготовка най-широка и духовно съзнание въ населението най-внушително. Това е неговата втора утопия. Новото е за фактическото интернационализиране на Организацията, което поставя като предпоставка на практичната си дейность; то е за пълното „затваряне въ собствената черупка”; то игнорира дипломатическия елементъ на борбата и отрича правенето на външна политика. То е за чистата революция, то презира общественото мнение и не се старае да го спечели. Това е неговата трета утопия. Азъ бихъ казалъ „неговото престъпление”. Новото е, най-после, противъ всѣко материално подпомагане за момента отъ каквито и да е източници. То предпочита да види цѣлата Организация завладѣна отъ пропагандитѣ, всички дейци избити или затворени, то само би си подписало смъртната присада, но то продължава да казва „не”. То е единъ новъ Донъ Кихотъ. За своя абстрактенъ принципъ на нѣкакво чисто революционерство и самостоятелность, които въ нищо не се заплашватъ отъ подобенъ опортюнизъмъ, то е готово да пожертвува всичко. Това е неговото четвърто заблуждение и второ престъпление, което е върховно, макаръ че не е отъ особена теоретична важность. [2]

Тѣзи обвинения, така резюмирани отъ автора, не сѫ, въпрѣки рѣзкия имъ тонъ, нито пресилени, нито произволни.

1. „По нашитѣ спорни въпроси” отъ П. Пенчевъ, София, 1906 г., стр. 124.

2. Стр. 108.

449

Тѣ сѫ мотивирани. Авторътъ е изобщо твърде самоувѣренъ въ прогнозитѣ си, но — доколкото това е постижимо въ една набързо написана полемична брошура — анализътъ му не е лишенъ отъ дълбочина и преценкитѣ му отъ аргументация. Той си служи ловко съ цитати отъ противника, за да изтъкне противоречията между теорията и практическата му дейность. Споредъ него, различията сѫ само теоритични, а практиката еднаква или почти еднаква, съ различия, които се обуславятъ не отъ фракционната принадлежность на рѫководното лице, а отъ обективната мѣстна обстановка. Така, по отношение на децентрализма новото, което въ начало бѣ „афоресало Централния комитетъ, постепенно се отказа отъ своитѣ крайности и запрѣ на умѣрената децентрализация”. А какво е направилъ Сандански съ своя щабъ въ областьта на еволюционизма и интернационализма? „Пресъздалъ ли е той духоветѣ, уредилъ ли е училищата, черквитѣ и общинитѣ, урегулиралъ ли е данъчнитѣ отношения, премахналъ ли е икономическия гнетъ, вкаралъ ли е въ редоветѣ на организацията тамошнитѣ иноплеменници?” — Не. Другъ примѣръ. Кръстю Българията „минава за идеенъ съмишленикъ на еволюциониститѣ”, но „събитията въ неговия районъ се развиватъ така, че опровергаватъ самия него” [1]. Трети примѣръ. Съседъ на Кр. Българията по околия е М. Развигоровъ. Той е противникъ на „социалъ-еволюциониститѣ” и привърженикъ на „теорията на бързането”. При все това неговата околия е образцова по уредбата си: Въ щипско „най-напредъ се заведе икономическа борба и се предприе работническо законодателство, тамъ Организацията е построила не едно и две училища и уредила редъ читалища, библиотеки и райфаизенови каси. Но нима всичкиятъ тоя успѣхъ се дължи само на единъ Развигоровъ? Това сѫ условията, които позволяватъ и налагатъ, ние просто трѣбва да се взираме въ тѣхъ.” [2] Ето защо авторътъ не осѫжда еволюциониститѣ за тѣхната „съвсемъ нееволюционистична и неинтернационалистична дейность”. „Колкото и да парадиратъ съ своитѣ купени или заучени доктрини, тѣ ще превиятъ своята идеология, така, както превиватъ своята практика. Обаче, у тѣхъ има вече ангажирано едно честолюбие, което опредѣля тѣхната психология, и тя мѫчно може да бѫде превита. Да надрастнатъ и прескочатъ самитѣ себе, това е доблесть, която не на всѣкиго се отдава”. [3]

1. Авторътъ има предъ видъ кочанско, кѫдето „еволюционистътъ” и „интернационалистътъ” Кр. Българията, вмѣсто всѣка друга културно-икономическа дейность, се грижи да предпази околията си отъ сръбски четнишки нашествия.

2. Организацията въ щипско можа да се отдаде по-спокойно на културно-просвѣтна дейность, понеже Щипската околия остана докрай незасегната отъ четнишкитѣ нахлувания на сърбитѣ. Съ въорѫжената сила на щипско Развигоровъ предприемаше противосръбски акции въ съседнитѣ застрашени околии.

3. Стр. 109.

450

Но нека оставимъ всички тия различия, мними или действителни, за да се спремъ на единъ въпросъ, който, споредъ насъ, лежи въ основата на разкола всрѣдъ вѫтрешнитѣ — отношенията съ България. Авторътъ сѫщо мисли, че тоя въпросъ е „най-капиталниятъ”, „най-спорниятъ”, „най-тъмниятъ”, „най-деликатниятъ”. И ако прямостьта и искреностьта сѫ условието, безъ което не е мислимо изясняването и правилното разрешение на такъвъ единъ въпросъ, трѣбва да признаемъ, че авторътъ на брошурата ги е проявилъ въ пъленъ размѣръ, безъ да се спира и предъ нѣща, публичното изнасяне, на които би могло въ онова време да се вземе за безтактно издаване на „тайни”. А искреностьта у Пенчева удвоява доказателната сила на неговото изложение, понеже той я проявява еднакво при разпредѣлението на грѣшкитѣ и отговорноститѣ между дветѣ страни:

— Закърмена отъ българския национализъмъ, „Организацията хранѣше непоколебима вѣра къмъ него. Духътъ на съмнението, обаче, взе да разяжда вѣрата ѝ въ освободителната мисия на България, понеже последната „използуваше дѣлото при всѣки удобенъ случай за най-калнитѣ даже партизанства и лични дворцови разчети.” „Най-ясно се казваше, че трѣбва да слуша безпрѣкословно и безъ разсѫждение всичко, което ѝ се заповѣда, защото инакъ милоститѣ ще престанатъ. И тя се сепна.” Тогава България побърза да си изкове едно ново орѫжие, съ което да я измѣсти — върховизма. „Върховизмътъ внесе смутъ въ невинното население и го въвлѣче въ фаталната 1902 г. И недовѣрието между Организацията и България още по се увеличи, докато най-после стана цѣла пропасть, но следващата година донесе най-голѣмото разочарование отъ България, и Организацията съвършено вече се отказа отъ нейнитѣ обещания и идеали.” Организацията направи възстанието, наложено ѝ не само отъ режима, но и отъ предшествуващитѣ го „завоевателни актове на сѫщата тая България и тя съ право предполагаше нейната активна намѣса.” Но намѣсата не дойде. „Чашата прелѣ. Недовѣрието се обърна въ възмущение и дѣлото на отдалечаване достигна до своя край”. [1]

Все пакъ тая неприязънь и антагонизъмътъ между двата кръвни фактора въ една и сѫща „кауза” не сѫ оправдани и трѣбва по нѣкакъвъ начинъ да имъ се тури край. „България не се е отказала отъ своитѣ аспирации, отъ своето бѫдеще, нито пъкъ ще може се отказва. Тя е органически срастнала съ тоя македонски въпросъ и да се откаже отъ него, това ще рече да се откаже отъ себе си като съвременна държава.” Има, отъ друга страна, редъ обстоятелства, които смекчаватъ нейната вина:

1. Стр. 82-85.

451 

Тя е още млада. Тя нѣма укрепнали правилни вѫтрешни отношения, отъ които единствено зависятъ външнитѣ; нейнитѣ конституционни свободи сѫ още фикция, а нейнитѣ идеали не се взиратъ въ по-далечното бѫдеще, не се обграждатъ отъ кальта на дневната партийна борба, напротивъ, тѣ най-систематично се компрометиратъ. У нея всичко става за момента, всичко е нестабилно, неопределено, неизмѣрено. И македонската ѝ политика страда най-много отъ тия пороци. Въ нея нѣма никакъвъ елементъ на постоянство, на замисленость, на традиция къмъ последователность. България е ту дръзко предизвикателна, ту плахо потайна; днесъ тя манифестира автономията, утре — обединението; тя псува Турция, театрално раздрънква своята шпага, прави маневри, мобилизира армията, готви войната. Но нейното войнствено настроение бърже се изпарява, тя безмлъвно влага шпагата въ ножницата, разпуща кадритѣ на милицията и започва преговори за сближение съ същата Турция, която преди малко бѣ така дръзко предизвиквала. А тия неуравновесени отношения разочароваватъ робското население, убиватъ неговитѣ надежди, отблъскватъ Организацията [1].

Неустановеностьта на българската македонска политика, „несъвмѣстимостьта на нейнитѣ идеали съ нашитѣ” [2] и „различното ни становище [3], което обуславя различни психологии и прояви, действуватъ въ смисълъ да има пълно разграничение между дѣлото на Организацията и това на България: Организацията трѣбва да има една пълна самостоятелность, която да не се подава на ничии влияния и обещания”

„Но самостоятелность още не ще каже да се изолираме безусловно отъ България. Ако ние трѣбва да имаме своята външна политика спрямо външнитѣ фактори, колко повече трѣбва да я имаме къмъ България. Има редъ причини, които налагатъ едно искрено приятелство съ нея и едни трайни връзки, които да иматъ за основа нашата самостоятелность.” Ето нѣкои отъ най-сѫщественитѣ:

I. Ние трѣбва да имаме безъ друго една извънорганизационна база. Всѣко едно освободително движение е имало подобна база, не можемъ да не я имаме и ние.

II. Има сходство на известни интереси. Нашата цель е автономията, „но чрезъ българския елементъ и за българския елементъ, преди всичко.” Поради това „ние трѣбва да се стремимъ да го обградимъ съ една непроницаема броня срещу стрелитѣ на неговитѣ врази.” „Ние сме силни само чрезъ него, съ него и за него.” „Сѫщиятъ интересъ има и България. Тя може да разчита на известенъ дѣлъ

1. Стр. 85-86.

2. „Организацията се задоволи съ автономията, когато България „още” вѣрва въ своята историческа мисия на обединителна на Балканитѣ”. (Стр. 85).

3. „България, на която не тежатъ непосрѣдствено робскитѣ вериги, може да се бави, може да протака, може да пасува и когато трѣбва и когато не трѣбва”, а ние бързаме, ние не правимъ тънки комбинации и преди да се надѣемъ на България или на друга сила, надѣемъ се на себе си. Може би, нашитѣ акции да не отговарятъ на известни съображения, може би, отъ гледище на българскитѣ интереси, тѣ да сѫ ненавременни, но не сме ние, които трѣбва да се пригаждаме къмъ България, това е тя „която трѣбва да се пригажда къмъ насъ. Защото непосрѣдствениятъ източникъ на борбата и обектъ на игото сме именно ние” (Стр. 86—87).

452

или на изцѣло присъединяване само ако има подпора, обектъ, който да оправдава нейнитѣ претенции. А тоя обектъ не може да бѫде другъ, освенъ българскиятъ елементъ.” За това тя и не престава да се грижи за неговото закрепване. А което е още по-важно, „България вижда единствения покровитель на своитѣ съплеменици въ лицето на Организацията и затова е принудена да я търси съ всичкия неинъ „интернационализъмъ” и „самостоятелность.”

III. Третата причина има чисто материаленъ характеръ. „Отъ самото ѝ зараждане, дори до днесъ, Организацията винаги е намирала своята материална подкрепа въ българското общество.” „Не че нѣмаме отъ вѫтре непосрѣдствени източници, не че ни липсватъ нелегални пѫтища, но тѣ сѫ недостатъчни. Тоя народъ, така съсипанъ отъ тежкитѣ данъци на властьта и грабежитѣ, е вече изнемогналъ и той трѣбва да продава първитѣ си необходимости, за да плати новия си организационенъ данъкъ. А сега, когато неговото въорѫжаване е предстояще, да се товари съ новъ воененъ данъкъ, това ще бѫде цѣло светотатство.” „Не остава тогава, освенъ да прибѣгваме къмъ външната благотворителность. А де ще я намираме, така щедра, ако не пакъ въ България?” „Но македонската емиграция и българското общество иматъ право да искатъ и отъ насъ нѣщо:” 

Ние трѣбва да разсѣемъ тѣхнитѣ заблуждения, да разбиемъ ония легенди, които върховизъмътъ създаде за нѣкакъвъ нашъ фактически космополитизъмъ и преследване на българизма и да имъ покажемъ, че нашиятъ интернационализъмъ, съ който така се злоупотребява, не е освенъ нашата самостоятелность. Тая самостоятелность ние високо ценимъ, но тя не значи неприятелство и пъленъ сепаратизъмъ. Ето това трѣбва да направимъ преди всичко ние, за да имаме и занапредъ охотната подкрепа на неофициална България. Но ние, нека признаемъ, сме вършили тъкмо противното, ние дразнѣхме това общество, плюехме на неговитѣ идеали, ругахме неговитѣ чувства и въ същото време го псувахме, задето най-после позатвори кесията си и почна да се не довѣрява на разнитѣ търговци на едро и дребно съ дѣлото. А много ли иска отъ насъ това обществено мнение? То не се взира толкова въ нашата подземна дейность, то не ни търси смѣтка за онова, което вършимъ тукъ и тамъ, то просто желае да се уважаватъ неговитѣ чувства и да му се даватъ реални факти на защита на българското племе срещу похищенията на сърбизма и гърцизма. И ако ние го удовлетворимъ въ тия елементарни и хармонични съ нашитѣ задачи искания, то ще бѫде доволно [1].

*

Гвоздеятъ на спора, обаче, не лежи въ отношението на Организацията спрямо българското общество. Използуването на родолюбивитѣ и хуманни чувства на свободния българинъ за извличане на материални срѣдства за нуждитѣ на освободителното движение не се смѣташе отъ „интернационали-

1. Стр. 91.

453

ститѣ” за нарушение на „революционната етика”. Касаеше се: да се приема ли или не материална помощь отъ официалнитѣ български срѣди?

За лѣвичаритѣ този въпросъ бѣ по начало разрешенъ въ отрицателенъ смисълъ. Докосването до българската държавна пара означаваше за тѣхъ жертвуване на организационната самостойность, измѣна на революционнитѣ идеали, сѫдбоносно подхлъзване, грѣхопадение, наказуемо съ смърть. Тѣхното становище е ясно изразено въ следнитѣ редове, написани по поводъ решенията на Скопския окрѫженъ конгресъ, отъ първия имъ теоритикъ Д. х. Димовъ:

„Отнася ли се една организация безразлично и безкритично по способитѣ за своята издръжка, по пѫтищата за набавяне средства за сѫществуване въ каквито и да било случаи — това е вече знакъ, че тази организация преживѣва едно ненормално състояние, че тя измѣня на себе си и на своитѣ задачи, че тя се изражда като революционенъ факторъ въ дѣлото на което служи” — „тя губи своя революционенъ характеръ и е готова да черпи своитѣ срѣдства отъ външни фактори, даже и тогава, когато нѣма нужда отъ тѣхъ”. „Тѣ (централиститѣ, б. н.) не се замислюватъ нито за минутка, какво неизличимо влияние упражнява тоя начинъ на издръжка върху общата психология на Организацията, върху нейната морална и революционна мощь, върху нейното морално съзнание и воля”. „Тукъ нѣма вече борба за тържеството на известни схващания въ името на организационната солидарность и организационното единство, а единъ актъ на известна групировка отъ нейната срѣда, която е решена да действува мимо общата организационна воля” [1].

Докато Хаджи Димовъ издига надъ всичко безупрѣчниятъ революционизъмъ, абсолютната самостоятелность и независимость на борбата, докато той третира проблемата едва ли не изключително откъмъ нейната принципна и нравствена страна, — неговиятъ противникъ П. Пенчевъ я разглежда отъ чисто практическо становище и я разрешава, лично за себе си, съ огледъ на даденото действително положение:

Организацията, поставена предъ една, ако и оправдана, апатия на България, лишена отъ щедрата подкрепа на хуманна Европа, лишена и отъ достатъчно свои вѫтрешни ресурси, днесъ е въ една трагична безизходность. Тя е безпомощна срещу нашествията на пропагандитѣ и съ горесть вижда, какъ тъ палятъ и убиватъ най-скѫпитѣ ѝ села и синове. И тя трѣбва само да гледа и да оставя врага безнаказано да върши своето дѣло. Тя има, може би, още сила за борба, тя има още нови пѫтища, по които не е изпитала щастието си, но тя нѣма своя мечъ — ето де е трагизъма. И поставена предъ дилемата: да загине честна и непокварена, или да победи, но опорочена предъ „нѣкои” — тя, разбира се, трѣбва да предпочете второто [2].

Не безъ скрупули и не безъ вѫтрешна борба опортюнистътъ П. Пенчевъ е дошелъ до този отговоръ. Той, заедно съ своитѣ съмишленици, е обладанъ отъ страхъ предъ рисковетѣ на компромиса, къмъ който необходимостьта го заставя:

1. „Рев. листъ”, г. II. бр. 11—12, 16 декемврий 1906 г.

2. „По нашитѣ спорни въпроси”, стр. 91—92.

454 

Днесъ за днесъ единъ е само материалниятъ източникъ, който щедро би ни подпомогналъ — България. Но дали да се докосне (Организацията) до него и не ще ли я отровятъ неговитѣ води — ето въпроса, който тревожи най-добритѣ наши другари. О, не мислете, че има нѣкой, който да се не тревожи, не монополизирайте безкористното служене на дѣлото и не считайте, че всѣки единъ, който не мисли като васъ, е противъ васъ, а следователно и противъ дѣлото. Не е издайникъ, не е орѫдие на България оня, който се осмѣли да каже на Организацията самата истина, колкото и горчива да е тя. Азъ ще я кажа. Може би, азъ не ще бѫда правъ, може би моята истина ще бѫде субективна истина, но азъ считамъ за дългъ да се изкажа [1].

И се изказва той така:

„Организацията, по принципъ, не трѣбва да приема безразборно помощи отъ дето и да идатъ тѣ. И не защото това е неморално отъ революционно гледище, а за това, че е нетактично, понеже може да ни компрометира предъ външния свѣтъ, на който ние така много разчитаме”. Организацията трѣбва, и би могла, да уреди едни „по-модерни финанси”, безъ да засегне бедната часть на населението вѫтре — като организира благотворителностьта въ Европа и въ България, като предприеме и акции отъ рода на пленяването на мисъ Стонъ и др. Докато, обаче, „успѣемъ да организираме и осигуримъ своята достатъчна непосрѣдствена издръжка, ще се мине доволно много и ако до тогава бихме пасували, ще рискуваме да изгубимъ още доста райони. Сега намъ се налага да бързаме, да бѫдемъ смѣли и енергични” и ето защо „ние трѣбва да вземемъ, ако ни се предложи отъ нѣкѫде, но само за дадения случай. При едно условие, обаче: никакви ангажименти въ замѣна. Ако се даде, това да стане за самата помощь, а не за известни задължения”. Касае се, разбира се, за помощь отъ България (казано точно, отъ българското правителство) понеже тя е, която „има интересъ да сме силни ние и българскиятъ елементъ. А после, първата наша работа ще трѣбва да бѫде веднага да се уредимъ финансово, за да не направимъ рецидивъ”. [2]

Най-после, мѫчителната изповѣдь е направена. Компромисътъ съ „революционната етика” е допустнатъ.

*

На реда си ние ще видимъ, че по току-що разгледания въросъ, — гвоздеятъ на спора — голѣмото мнозинство на революционнитѣ деятели сподѣля разбиранията не на Хаджи Димова, а на Пенчева. А сега нека резюмираме дветѣ становища по него и нека дообяснимъ поведението на непримиримитѣ.

1. Пакъ тамъ, стр. 92.

2. Пакъ тамъ, стр. 92—93.

455

Въ какво се състои „грѣхопадението” на мнозинството?

Да се взематъ отъ българската държава пушки и пари, за да се организира часъ по-скоро самозащитата на селата противъ нападенията на гръцкитѣ, сръбскитѣ и турскитѣ чети. Предлаганата нова система има всички предимства надъ досегашната. Нейната целесъобразность и наложителность се признава отъ всички, подтвърдена е и отъ цѣлъ низъ конкретни случаи [1]. Самитѣ села викатъ: „Дайте ни пушки и оставете ни да се бранимъ сами”! И понеже Организацията не е въ състояние да задоволи, чрезъ собствени срѣдства тази нужда, явява се мисъльта да се потърси помощьта на българската държава, която има не само интересъ, но и кръвенъ дългъ, да защищава своитѣ поробени сънародници. Въ основата на тази мисъль лежи загриженостьта за живитѣ братя — за народа, който гине физически и е на пѫть да стигне предѣла на пълното отчаяние. Моментътъ е върховенъ: касае се не за изборъ между една или друга конкретна форма на освободителния идеалъ, а да се даде на заселението материална възможность да не гине мърцина подъ ударитѣ на жестокитѣ си палачи.

— Да се обърнемъ къмъ България за помощь. Най-после, при всичкитѣ си волни или неволни прегрѣшения къмъ нашето дѣло, тя е братска страна — само тя може да ни разбере и да ни помогне. Да се обърнемъ за помощь къмъ нея, па нека пострадатъ принципитѣ ни, — казватъ ония отъ революционеритѣ, за които народното спасение е върховната цель, а революцията — срѣдство за нейното постигане.

— Не! — отговарятъ другитѣ. — „Въ такъвъ именно моментъ — сѫдбоносенъ за нашата кауза — Организацията трѣбва високо да прокламира своята пълна независимость отъ всѣкакъвъ родъ външни фактори и да изнесе на собствени плещи не само материалното, но едновременно и моралното поражение на действуващитѣ въ територията ѝ национални пропаганди [2].

Нищо по-хубаво отъ това идеално пожелание, ако то можеше да се осѫществи и то съ бързината, която събитията повелително изискватъ. Неговата осѫществимость, обаче, е поставена вече подъ силно съмнение. Та какво друго върши Организацията отъ три години насамъ, освенъ това, което се предлага въ горецитиранитѣ редове? Тя е прокламирала високо своята независимость и я защищава отъ вър-

1. Въ глава II („Бѫдещата дейность на Организацията”, стр. 38—65) авторътъ се изказва решително за заменяване на нападателната система чрезъ чети съ организираната самоотбрана на самото население чрезъ добре въоръжени селски групи, обучението и ръководството, на които да се повѣри на специални инструктори, предимно военни, по двама-трима въ всѣки районъ.

2. „Що е независимость на Организацията, защо е необходима тая независимость и какъ може тя да бѫде запазена” — „Рев. листъ”, г. II, бр. 11—12, 16. XII. 1906. Статията е редакционна, т. е. написана отъ Д. х. Димовъ.

456

ховисткитѣ посѣгателства не само съ слово, но и съ кръвь. Въорѫженитѣ пропаганди, обаче, не се трогнаха ни най-малко отъ нейнитѣ жертви, а използуваха междуособията ѝ, за да ѝ нанесатъ по-тежки удари. Тѣзи именно печални факти наведоха българската революционна интелигенция на мисъльта, че, за да бѫде въорѫжената самозащита противъ нашественицитѣ по-ефикасна, отколкото досега, необходимо е тя не само да се измѣни, съобразно съ повеленията на опита, но и да не бѫде вече спъвана отъ недостатъкъ на материални срѣдства. Тѣзи срѣдства ни липсватъ въ момента — нека ги вземемъ отъ българската държава.

Другитѣ, които сѫ въздигнали принципитѣ въ единъ видъ фетиши, сѫщо не отричатъ нуждата отъ обобщена и по-целесъобразно организирана борба противъ пропагандитѣ. За тѣхъ е, обаче, по-важно и отъ самата борба, да се осуети всѣки допиръ съ българската държава. И за да обосноватъ тезата си, подценяватъ, може би несъзнателно, опасноститѣ отъ пропагандитѣ и подценяватъ силата на Организацията: 

„Тази територия (думата е за територията завзета отъ въорѫженитѣ пропаганди) е изгубена главно отъ липсата на сили”. „Следователно, Организацията трѣбва да се засили откъмъ деятели, а не откъмъ пари и орѫжие”. А това ще стане „чрезъ усилена вѫтрешна работа въ запазената територия и чрезъ предприемане на общи организационни усилия противъ пропагандитѣ съ свои собствени средства. Нейното сѫществувание никакъ не е заплашено. Още по-малко то е заплашено отъ пропагандитѣ, които, поради своя явно противоосвободителенъ характеръ, могатъ да бѫдатъ много по-безследно изгонени, отколкото е било това съ Организацията въ сѫщитѣ мѣста. Но това трѣбва да стане само като се запази „чистотата на нашата кауза отъ външни влияния, защото само тази чистота е въ състояние да ни запази отъ риска да загинемъ единъ день”. [1]

Тукъ сѫ изказани и нѣколко прави мисли, които, обаче, се нуждаятъ отъ обяснения.

Вѣрно е, че сѫществуването на Организацията не е застрашено, тъй като, по много причини, пропагандитѣ не сѫ въ състояние да превзематъ цѣлата ѝ територия и да изколятъ цѣлото българско население въ Македония и Одринско. Претърпѣнитѣ вече загуби, обаче, сѫ твърде значителни, отразяватъ се най-болезнено върху общия духъ на народъ и борци и помрачаватъ освободителния характеръ на борбата.

Вѣрно е, че нуждата отъ подготвени за ролята сили става все по-въпиюща. Защо? Защото най-достойнитѣ гинатъ съ пушка въ рѫка или чезнатъ по затвори въ несравнено по-голѣмъ брой, отколкото до възстанието и тѣхнитѣ мѣста се заематъ отъ по-малко подготвени; има и по-лошо: когато

1. Пакъ тамъ.

457

мѣстата имъ оставатъ съвсемъ незаети. Но дори ако движението разполагаше съ достатъчно рѫководни сили, какъ биха могли тѣ да организиратъ въорѫжена борба безъ орѫжие и безъ пари? Неумолимата истина, че паритѣ сѫ нервътъ на войната е установена преди Маркса и преди Наполеона, а марксистътъ Хаджи Димовъ е готовъ да обеззначи материалния факторъ, когато това се изисква отъ нуждитѣ на полемиката която води.

Вѣрно е, че само при общи организационни усилия би могло да се разчита на по-резултатенъ отпоръ. Мѣстнитѣ срѣдства на околията, стремително и съ съсрѣдоточени сили атакувани отъ въорѫжения нашественикъ, особено когато тя е разположена въ периферията на революционната область, сѫ обикновено недостатъчни. Ала цѣлостно организираната взаимопомощь — всички за единъ и единъ за всички — предполага стегната, сплотена организация, общо приетъ планъ за действие, единство въ мисъль, воля и централно рѫководство и прочее нѣща, които сѫ несъвмѣстими съ децентрализма и другитѣ принципи, така фанатично отстоявани отъ новаторитѣ лѣвичари. Отдѣлни опити за по-широки нападателни акции, организирани съ участието на боеви сили отъ две и повече околии, не липсватъ. Но тѣ сѫ дѣло на по-дейни и съ инициатива началници въ непосрѣдствено застрашената область и се извършватъ при пълното безучастие на незастрашенитѣ околии (каквито сѫ, между други, и пиринскитѣ околии на Сандански).

Вѣрно е, че чистотата е важенъ елементъ, който не може да се пренебрѣгва. Тя е съставна часть на идеализма, а безъ идеализъмъ не е мислима никаква борба, въ основата, на която лежи доброволната лична саможертва. Революционната организация е скѫпила винаги за своята чистота. Нейниятъ моралъ допуска насилственото изтръгване на парични срѣдства, но той е придирчивъ, когато се касае за подаяния, произхождащи отъ официални заинтересувани фактори. Ако има въ дейностьта на Б. Сарафовъ нѣщо, за което, и най-голѣмитѣ му поклонници не сѫ го простили, то е, че е взелъ и сръбски пари за дѣлото. Въ сегашния споръ различието е, че едни отъ вѫтрешнитѣ подвеждатъ подъ общия знаменатель на външнитѣ фактори и България, когато другитѣ заематъ особено отношение къмъ нея. Собствено, Хаджи Димовци, „подъ външни влияния”, разбиратъ само България и вѣрватъ, че българската държавна помощь ще лиши революционното дѣло отъ неговата чистота, когато другитѣ сѫ готови да я приематъ, макаръ и не безразборно и безусловно. Еднитѣ преценяватъ положението съ критерия на своитѣ догми, другитѣ — съ критерия на суровата действителность и подъ диктовката на националното чувство. Еднитѣ сѫ заглушили въ себе си гласа на кръвьта, другитѣ

458

му се отзоваватъ въ пъленъ унисонъ съ страдащия народъ — тоя народъ, който следъ възстанието, въ дни трагични като сегашнитѣ, приемаше съ благодарность братската помощь на България, но отказваше да приеме изпратеното му отъ Сърбия пропагандаторско брашно.

Догмата, която въ дадения случай служи за критерий на лѣвичаритѣ теоретици, е вѣрата въ мнимото всемогѫщество на революционната организация. Фактически това всемогѫщество се крепи на единъ милионъ съзнателни българи, за омаломощаването и обезличването на които действуватъ сега паралелно съ Турция, Гърция и Сърбия. Има наистина друга една съседна сродна сила — България, която съ самото си сѫществуване крепи и окрилява освободителното движение на мѣстнитѣ българи, тя, обаче, се отхвърля и от блъсква отъ лѣвичаритѣ: тя е за тѣхъ „факторъ безъ всѣко значение” [1], макаръ, че въ очитѣ на Европа минава за най-солидна и най-мощна държавна организация на Балканитѣ [2]) Всемогѫществото на Революционната организация лежи, споредъ лѣвичаритѣ, въ ненакрънимостьта на нейнитѣ принципи, които сѫ сами по себе несъкрушима и всепобедна сила. Въорѫжена съ принципитѣ си, тя ще сломи всички противодействия и ще се наложи на всички фактори: 

Въ Македония има вече една сила, която, въ близко или далечно бѫдеще, ще разшири своята мощь и задъ предѣлитѣ на турската империя и ще наложи, ако доброволно не се възприеме, своето разбиране на всички държавици балкански, които днесъ образуватъ най-грубия националистически кордонъ около долината на страданията и на скръбьта [3].

Тукъ вече имаме работа съ фантасмагории, които нѣма защо да ни занимаватъ повече.

Прочее, да приключимъ въпроса за срѣдствата.

Презъ втората половина на 1906 година, когато революционното движение се застрашава отъ ново разцепление, въорѫженитѣ пропаганди иматъ вече своитѣ завоювани бази въ вѫтрешностьта: гръцката въ чисто гръцкитѣ околии, въ отдѣлни гъркомански и турски гнѣзда по-навѫтре и въ всички градове и паланки на Юго-Западна, Южна и Източна Македония; сръбската въ Прешовско, Черногорията, Кумановско, Паланечко, Азотъ, Порѣчето и дори въ Прилепско. Дори и при най-щедра материална помощь отвънъ, отвоюването на загубенитѣ позиции не е вече лесно и бързо постижимо. Още е, обаче, възможно да се попречупи тѣхниятъ настѫпателенъ устремъ, да имъ се отнематъ нѣкои стратегични

1. Пакъ тамъ.

2. Като такава сила е представено Княжеството и отъ големия познавачъ на Балканитѣ Рене Пинонъ въ „L’Europe et l’Empire Ottoman” („Trente ans d’independence. La Force Bulgare”, стр. 445—494).

3. „Въорѫжениятъ курсъ на националнитѣ движения въ Македония” — уводна статия на „Македоно-Одрински прегледъ”, год. I, бр. З, стр. 33—34.

459

пунктове, да се ограничатъ значително избиванията на българското население и да се повдигне духътъ му. При турската благосклонность къмъ всички противобългарски фактори, нѣмаше основания да се очаква нѣщо повече. Но и тая ограничена задача не би могла да разчита на сериозенъ успѣхъ, безъ преустройване на организационнитѣ сили и безъ външна материална помощь. Да постигнатъ едното и другото, колкото е възможно по-скоро — безъ по-нататъшни умувания и протакания — такава бѣ задачата, която хората отъ умѣреното революционно течение схващаха, като неотмѣненъ дългъ спрямо българското население. Неговиятъ грѣхъ въ очитѣ на противника бѣ, че при преследването на тази задача е допустнало подкрепата на България.

*

Спороветѣ, които разгледахме, останаха за широкото българско общество необясними и съ нищо неоправдани. Дори, когато бѣше най-живо замѣсенъ въ мѣстнитѣ партийно-политически борби, срѣдниятъ българинъ отъ Княжеството въ недоумение се питаше: Защо се каратъ? Какво има да дѣлятъ? Освобождението на Македония бѣ за него едно свето дѣло, въ което не може да има мѣсто за никакви разногласия и спорове, камо ли за смъртни вражди и гонения. Въ действителность, македонското революционно движение се развиваше подъ действието на общия социологически законъ, по силата на който всички организирани общества, и легални и нелегални, иматъ своитѣ течения, лагери, котерии, партии. То не можеше да направи изключение, толкова повече, че въ него търсѣха поле за проява най-различни елементи: млади идеалисти, движими отъ най-чисти пориви; борчески натури съ напращѣла енергия, жадуващи за приключения и подвизи; недоволници отъ политическитѣ порядки въ освободеното Княжество; идейници отъ всички отсѣнки. Презъ началния периодъ освободителниятъ идеалъ е така неотразимо примамливъ, че засѣнчва всички различия; всичко се върши на другарско довѣрие, а йерархията се крепи върху грамадния и отъ никого неоспорванъ авторитетъ на нѣколцина първенци. Върховизмътъ засили още повече вѫтрешното сцепление, ала всрѣдъ сътресенията, които той предизвика, се появи зародишътъ на разномислието. Дойде сетне илинденската буря, и както спектърътъ, пречупенъ отъ затихналитѣ вълни, разкрива седемтѣхъ си основни краски, революционното движение разкри своята многосложна идейна подкладка: фантастика и опортюнизъмъ; романтика и реализъмъ; национализъмъ и космополитизъмъ. Отъ сблъскването на тѣзи противоположни тежнения се роди разколътъ.

Пакостьта отъ спороветѣ е, както видѣхме, безмѣрна. Раздвоението въ възгледитѣ, обаче, се явява като нѣщо

460

неизбѣжно, и докато дветѣ страни си служатъ само съ слово и перо, въ него нѣма нищо осѫдително и престѫпно. Осѫдителното и престѫпното започва въ момента, когато въ спороветѣ за принципи и за тактика се тури въ действие и орѫжието. Въ спороветѣ се примѣсиха и лични умрази и честолюбия, въ взаимнитѣ подозрения и самообвинения се отиде далеко. Основниятъ потикъ на разкола, обаче, бѣше преданостьта къмъ освободителната кауза на Македония.

Въ блѣноветѣ си за една преустроена по най-съвършенъ начинъ Революционна организация, лѣвичаритѣ загубиха усета за възможноститѣ. Все пакъ това бѣха хубави и благородни блѣнове. Лѣвитѣ бѣха фанатици и гледаха на другаритѣ си отъ дѣсно и на нѣщата изобщо презъ наочницитѣ на фанатизма. Но нека не изпускаме изъ предвидъ, че фанатизмътъ бѣше реакция противъ минали посѣгателства отъ българска официална страна върху независимостьта на Организацията. Па и коя революция по свѣта е минала безъ крайноститѣ на една непримирима лѣвица?

Другитѣ, разтревожени отъ това лудо препускане по стръмния пѫть на новаторствата, помислиха за спирачка. По-прозорливи и по-практични, тѣ положиха похвални усилия за разбирателство върху една умѣрена програма за преобразования. Решени на компромисъ, тѣмъ се налагаше да бѫдатъ примирителни и да правятъ отстѫпки. Въ отстѫпкитѣ си, обаче, тѣ отидоха до тамъ, че узакониха и такива реформи, въ осѫществяването на които и сами не сѫ вѣрвали и чакаха премного да настѫпи отрезвление всрѣдъ другата група. Бидейки болшинство, тѣ не се организираха по-рано, за да бѫде своевременно поставена замислената спасителна спирачка. Това е тѣхната грѣшка и тѣхната отговорность. Но нека и тукъ бѫдемъ справедливи и признаемъ, че колебанията и закъснението имъ произлизаха отъ доброто желание да избѣгнатъ разцеплението и новото междуособие.

Потърсимъ ли безъ предубеждение прояви, достойни за удивление и почить, ние ще ги намѣримъ и у еднитѣ и у другитѣ. Еднитѣ удивляватъ съ упоритото търсене на новото, съ миражитѣ си по освобождението едва ли не на всички роби въ необятното царство на султана, съ слѣпата си вѣра въ силата на Организацията. Другитѣ извикватъ почить съ отстѫпкитѣ и жертвитѣ си за организационното единство и съ терзанията, които имъ костува изборътъ между доброто на народа и ненарушимостьта на принципитѣ. И еднитѣ и другитѣ се подчиняватъ на повелята на дълга, по своему разбиранъ.

Тѣ спорятъ, подлагатъ на жестока самокритика миналото, търсятъ отговоръ на мъчителни и най-преплетени въпроси, треперятъ за независимостьта на своята организация. Това говори, че въ революционното движение боравѣха живи

461

борчески сили, които се вдъхновяваха отъ освободителния идеалъ на поробената си родина — възвишенъ, праведенъ и човѣченъ. Тѣ не можаха да преодолѣятъ разногласията си и съ това принесоха пакости на своя народъ, като улесниха неволно усилията на неговитѣ едновѣрни палачи.

[Previous] [Next]
[Back to Index]