Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

33. РИЛСКИЯТЪ КОНГРЕСЪ

При голѣмото разномислие и страстни съревнования всрѣдъ Организацията, имаше и една обединяваща мисъль, която се сподѣляше отъ всички лагери: необходимостьта отъ общъ конгресъ. Назрѣло бѣ у всички съзнанието, че само единъ общъ конгресъ ще може да премахне идейния хаосъ и да възстанови единството въ Организацията, да изработи новъ уставъ и директиви и да потърси смѣтка отъ прегрѣшилитѣ и провиненитѣ.

Подготовката на такъвъ конгресъ, обаче, не бѣше лесна. Въпрѣки всичкото бързане, цѣли две години се изминаха докато се подготвятъ условия за единъ общъ и напълно редовенъ конгресъ. Както вече видѣхме, подиръ възстанието, окрѫзитѣ заработиха всѣки за себе си, като си създадоха и свои наредби, приети отъ тѣхни окрѫжни конгреси. Свикването на тѣзи предварителни конгреси бѣ съпроводено съ

374

голѣми трудности, които нѣкои отъ окрѫзитѣ не можаха да преодолѣятъ. Най-после, къмъ края на м. септемврий 1905 г., повечето отъ избранитѣ делегати се събраха въ София на предварителни съвещания. Първиятъ въпросъ, който раздѣли далегатитѣ въ тѣзи съвещания, бѣ тоя за мѣстото на конгреса. Делегатитѣ отъ Сѣрския окрѫгъ съ Я. Сандански на чело искаха конгресътъ да се състои вѫтре, на организационна територия, та да се подчертае чисто вѫтрешния характеръ и пълната независимость на Организацията [1]. Всички останали, обаче, сочейки извънредната важность на този конгресъ и нуждата отъ условия за напълно спокойна работа, настояваха конгресътъ да стане задъ граница, толкова повече, че почти всички делегати бѣха вече въ София и тѣхното връщане въ вѫтрешностьта се явяваше непрактично и свързано съ излишно губене на време. Гьорче Петровъ, Борисъ Сарафовъ и други се опълчиха най-решително противъ искането на сѣрчани. Сѣрчани най-после отстѫпиха и за мѣсто на конгреса се избра Рилскиятъ монастиръ. Поради това този конгресъ бѣ нареченъ Рилски конгресъ.

Делегатитѣ, 22 на брой, бѣха: Д. Груевъ, Мише Развигоровъ и д-ръ П. Кушевъ отъ Скопския окрѫгъ, Пере Тошевъ, Гьорче Петровъ, Борисъ Сарафовъ, Георги п. Христовъ и Павелъ Христовъ отъ Битолския, Борисъ Мончевъ, Аргиръ Манасиевъ и Добри Даскаловъ отъ Солунския, Хр. Чернопѣевъ, Стою Хаджиевъ, Иванъ Илиевъ и Манушъ отъ Струмишкия, Я. Сандански, Лазаръ Томовь и Илия Балтовъ отъ Сѣрския, Лазаръ Маджаровъ, Стамо Икономовъ, Кли-ментъ Шапкаревъ и П. Васковъ (не дойде) отъ Одринския [2]. Заседанията се откриха презъ първитѣ дни на октомврий при постницата Св. Лука. Изборътъ на председатель стана съ тайно гласуване и съ подавляваще мнозинство се избра за такъвъ Д. Груевъ, а за секретарь Илия Балтовъ. Въпроситѣ вписани въ програмата на конгреса и подложени на обсѫждане бѣха следнитѣ:

1. Изложение миналата дейность и сегашното положение на Организацията по окрѫзи и околии.

2. Бѫдещата дейность на Организацията.

3. Устройство и управление на Организацията: а) Административенъ отдѣлъ (граждански и боеви), б) Сѫдебенъ отдѣлъ. в) Финансовъ отдѣлъ. г) Културно-икономически отдѣлъ.

1. Разгледанъ после въ конгреса, този въпросъ бѣ разрешенъ съ висшегласие въ смисълъ, че съображенията, които наложиха свикването на конгреса задъ граница, „иматъ сила само за настоящия конгресъ, безъ да служатъ за претекстъ въ бѫдеще”.

Що се отнася до побужденията на Я. Сандански, тѣ не се диктуваха изключително отъ любовь къмъ принципитѣ. Солунскиятъ делегатъ Борисъ Мончевъ разказва:

„Дойдохъ въ София, по порока на Даме, една недѣля по-рано, за да въздействувамъ на Сандански да се съгласи конгресътъ да стане въ Рилския монастиръ. Сандански упорствуваше. Въ една отъ срещитѣ ни той, въ течение на разговора, виждайки въ моето лице върлъ противникъ на Бор. Сарафовъ, ми каза: „Азъ държа конгресътъ да стане въ Пирина, за да държа Сарафова въ залогъ, и ако конгресътъ го осѫди на смърть, да свърша съ него още тамъ”.

2. Хр. Чернопѣевъ отъ струмишко, не успѣ да дойде своевременно на конгреса.

375

4. Литература и преса.

5. Отношение и поведение на Организацията спрямо разнитѣ течения: а) Спрямо всички пропаганди (легални и въорѫжени). б) Спрямо българския държавнически национализъмъ и Екзархията, в) Спрямо върховисти, емиграцията и обществото въ България, г) Спрямо отдѣлнитѣ организационни групи вѫтре у насъ и вънъ.

6. Тактика на Организацията.

7. Отчетъ по дейностьта на Централния комитетъ и Задграничното представителство.

Избра се и особена комисия, на която се възложи да редактира и изпрати въ вѫтрешностьта печатанъ циркуляръ съ извадки отъ по-важнитѣ общи решения, за сведение и освѣтление, както и тълкувания и обяснения на правилника за рѫководство при тѣхното прилагане. Въ тази комисия влѣзоха: Д. Груевъ, П. Тошевъ, Г. Петровъ и Г. п. Христовъ.

*

Разискванията при постницата Св. Лука не се отличаваха съ особено спокойствие. На това мѣсто, избрано нѣкога отъ Рилския светецъ за размишления надъ земната суета и за съзерцание на Бога, бѣха дошли сега да законодателствуватъ корифеитѣ на македонската революционна мисъль, които възстанието и последвалитѣ го събития бѣха отдалечили едни отъ други и раздѣлили на лагери.

Безъ съмнение, мнозинството отъ тѣхъ съзнаваха, че този конгресъ ще има сѫдбоносни последици за освободителното дѣло и тѣхното горещо желание бѣ да се притѫпятъ противоречията и да се даде на Организацията онова, което ѝ липсваше — подходящъ основенъ законъ, единно рѫководство, укриленъ подемъ за работа. Имаше, обаче, и страстни фракционери, жадуващи за надмощието на групата си, имаше стари деятели, които отдаваха магическа сила на писанитѣ правилници, имаше първенци, които се домогваха да си възвърнатъ, чрезъ конгреса, загубенитѣ мѣста въ организационната йерархия, а не липсваха и такива, които, намирайки се подъ гнета на тежки обвинения, не мислѣха за друго, освенъ какъ да се откопчатъ отъ рѫцетѣ на върховния революционенъ сѫдъ — общия конгресъ. Ето защо, макаръ и оригиналенъ по външната си обстановка — всрѣдъ дивната рилска природа, подъ тайнствения сводъ на постницата — конгресътъ не можеше да избѣгне двойственостьта, присѫща на парламентитѣ — съ тѣхнитѣ пленарни разисквания и съ тѣхнитѣ групови заседания, предварителни споразумения, „кулоарни” шушукания и интриги. Ето защо това което съставя ключа на парламентарната доктрина — решаващата воля на половината плюсъ единъ отъ заседаващитѣ се явяваше често пѫти като резултатъ на извънпленарни

376

уговарвания, при които принципитѣ се жертвуваха за лични и групови домогвания и се идваше до странни компромиси. Непостижимъ майсторъ, достоенъ да съперничи и на най-школувани парламентари, се оказа въ това отношение Гьорче Петровъ: за своитѣ комбинации около избора на управителнитѣ тѣла той използува по единъ твърде изкусенъ начинъ критическото положение на едни, нараненитѣ честолюбия на други и сектанството на трети отъ делегатитѣ.

Най-важната точка отъ дневния редъ — устройство и управление на Организацията — погълна двадесетина дена. За основа на разискванията послужиха проектоправилницитѣ, изработени въ окрѫжнитѣ конгреси и отчасти вече прилагани въ надлежнитѣ окрѫзи. Работата бѣ тежка и доста уморителна, по самото си естество, поради разномислието всрѣдъ делегатитѣ, както и поради процедирането по всички правила на парламентарната практика — докладване и общи дебати, дебати по всѣки членъ и гласуване на надлежния проектъ на трето четене. Тѣзи разисквания обхванаха революционното движение въ всички негови прояви и всѣка теза се подкрепяше съ обилни фактически данни изъ живота на Организацията. Най-живо участие по тая часть взе Пере Тошевъ, съставитель на единъ предълъгъ проектоправил-никъ, съ повече отъ 200 члена. „Този човѣкъ вѣрваше дълбоко, че съ приемането на правилника му всички недѫзи ще бѫдатъ автоматически премахнати и всичко въ Организацията ще тръгне въ редъ” [1].

Въ тѣзи разисквания се сблъснаха дветѣ известни намъ течения — радикално-реформаторското и умѣрено-консервативното. Макаръ че нѣкои отъ най-влиятелнитѣ вдъхновители на първото (марксистътъ Димо хаджи Димовъ, писательтъ А. Страшимировъ и др.), отсѫтствуваха, демократичнитѣ начала и децентрализацията въ управлението бидоха блѣскаво защитени отъ Г. Петровъ и П. Тошевъ, при подкрепата на Я. Сандански и други отчаяни лѣвичари. Отсѫтствуваше отъ конгреса и най-упоритиятъ привърженикъ на умѣреностьта въ преобразованията, Хр. Матовъ, който и съ перо и съ слово не престана, въ продължение на две години, да доказва пакостьта отъ крайни и неприложими реформаторски тежнения. Съ своята упоритость той бѣше си навлѣкълъ неприязъньта на лѣвичаритѣ, а като задгранични представители, сиречь членове на единствения редовно функциониращъ презъ цѣлия периодъ отъ възстанието до конгреса, общоорганизационенъ висшъ институтъ, той и д-ръ Хр. Татарчевъ бѣха станали прицѣлна точка на всѣкакви критики и нападки. Поради това и двамата, въпрѣки грамаднитѣ си заслуги презъ време на междуцарствието, не можаха да

1. Изъ разказа на Б. Мончевъ предъ автора.

377

попаднатъ между конгреснитѣ делегати. Наистина, умѣрено-консервативното течение се застѫпваше въ конгреса отъ най-авторитетния деятель въ вѫтрешностьта, Д. Груевъ. Той обаче, било поради природната си склонность къмъ практическитѣ постижения по пѫтя на взаимнитѣ отстѫпки, било поради заемания председателски постъ, остана и тукъ вѣренъ на своята примирителна тактика. Все пакъ централистичната система и умѣрениятъ реформизъмъ броеха множество убедени привърженици, като Л. Маджаровъ, Ст. Икономовъ, П. Васковъ, Добри Даскаловъ и др. и намѣриха въ конгреса горещи защитници въ лицето на Б. Мончевъ, А. Манасиевъ и др.

Видимо, Рилскиятъ конгресъ се справи благополучно съ своята задача. Той изработи нова конституция, снабди Организацията съ цѣло законодателство (разни правилници) и даде разрешение на нѣколко болни злободневни въпроси, които не търпѣха по-нататъшно отлагане. Уставътъ, общиятъ правилникъ и нѣкои отъ решенията сѫ резултатъ на компромисъ. Този компромисъ между дветѣ течения, обаче, се постигна не по посока на срѣдната линия, а посрѣдствомъ едно чувствително наклонение на лѣво: отстѫпкитѣ се направиха повече отъ умѣрено-консервативното течение. Надмощието на лѣвицата се дължи на редъ причини отъ психологически, тактически и технически характеръ. Въ полза на лѣвицата бѣше оня психологически факторъ, който се казва „духъ на времето” — въ дадения случай духъ на едно болно време. Лѣвичаритѣ се явиха въ конграса по-подготвени и действуваха въ самия конгресъ организирани. Противницитѣ имъ, въ желанието си да предотвратятъ на всѣка цена разкола, проявиха по-голѣма примирителность и отстѫпиха не една своя принципална позиция.

Наклонението на лѣво личи още по-ярко въ произведенитѣ избори. Тукъ лѣвичаритѣ използуваха притѣсненото положение на Б. Сарафовъ и тайната на гласуването за да прокаратъ, съ болшинство отъ единъ гласъ, листитѣ си. При тази странна коалиция между антиподитѣ въ Организацията, избранитѣ тѣла имаха следния съставъ:

Централенъ комитетъ — Д. Груевъ, П. Тошевъ и Т. п. Антовъ.

Задгранично представителство — Г. Петровъ, Дим. Стефановъ и П. п. Арсовъ.

Редакторъ на „Революционенъ листь”. — Д. х. Димовъ.

Какъ е попадналъ Д. Груевъ въ централното бюро и какво влияние оказаха изобщо тѣзи избори върху развоя на революционното движение — за това ще стане дума на друго мѣсто.

378

*

Разглеждането на заведенитѣ дѣла и обвиненията противъ видни членове на Организацията съставяше най-деликатната точка на дневния редъ. Давайки си смѣтка за това, бюрото предложи и конгресътъ прие да бѫдатъ тѣ оставени на последно мѣсто — следъ избора на управителнитѣ тѣла.

Най-много и най-тежки обвинения тежаха върху Б. Сарафовъ. Въ центъра на тѣзи обвинения стоеше известната намъ афера съ взетитѣ отъ сръбското правителство пари. На второ мѣсто идѣше изпращането на собствени, „Сарафистки” чети въ вѫтрешностьта. Читательтъ вече знае отчасти за печалнитѣ последици отъ взаимнитѣ гонения между „Сарафисткитѣ” и „централисткитѣ” чети. Подобни чети бѣха презъ изтеклитѣ две години изпратени и въ други райони — дори и въ Одринския окрѫгъ. На трето мѣсто Сарафовъ се обвиняваше, че чрезъ раздаване на суми тукъ и въ вѫтрешностьта сѣе развала и раздори между организационнитѣ работници. Лесно е да се разбере, какво негодувание извикваха и въ дветѣ течения тѣзи своеволни действия, обяснявани съ намѣрението на Сарафовъ да засили личното си влияние въ вѫтрешностьта и да диктаторствува въ едно време на всеобщъ повикъ за демократично преустройство. Негодуванието намѣри изразъ и въ редица остри статии обнародвани въ „Революционенъ листъ” [1]. Следъ продължително мълчание Сарафовъ излѣзе въ сѫщия „Революционенъ листь” съ обстоенъ отговоръ и се защити, макаръ и по единъ не особено убедителенъ начинъ.

„Възможно е да имаме грѣшки въ нашата дейность, но за жалость, не сме ние първитѣ и последни грѣшници въ тази организация”, — пишеше той. Изброявайки по-нататъкъ кѫде кои чети е изпратилъ и на кои войводи е помогналъ да се въорѫжатъ и заминатъ съ чети вѫтре, оправдаваше се съ желанието си да помогне и той, споредъ силитѣ си, на Организацията; той съжалява, че нѣкои отъ изпратенитѣ войводи сѫ се изложили въ злоупотрѣбления и други простѫпки, дига рѫце отъ тѣхъ и е съгласенъ да бѫдатъ тѣ наказани. Ето и възражението му по въпроса за взиманитѣ отъ българското правителство срѣдства: „Най-искрено признаваме, че ние не сме били чужди на правителственитѣ крѫгове и сме се винаги стараяли да ги използуваме за дѣлото, безъ да има какво да имъ дадемъ въ замѣна, защото нищо не е имало въ рѫцетѣ ни. Но, ако това е смъртенъ грѣхъ, тогава турнете на везнитѣ и ония представители, които имаха на рѫце мандатъ и пълномощия, които

1. Год. I, бр. 15, 12. VI. 1905, стр. 6—11.

379

говориха не отъ свое име, а отъ името на Организацията, чиито думи и постѫпки не ангажираха тѣхъ лично, а Организацията, която имъ бѣ забранила да се сношаватъ, нито нѣкакви срѣдства да черпятъ отъ кое да е правителство” [1]. (Най-тежкото отъ обвиненията — преговоритѣ съ Бѣлградъ и взетитѣ отъ тамъ пари е отминато мълкомъ въ тѣзи обяснения).

Сигурно, въ този духъ Сарафовъ би се защищавалъ и предъ конгреса. Въпросътъ, обаче, не стигна, както малко по-доле ще видимъ, до редовно разглеждане въ пленума. Все пакъ Сарафовъ прекара мѫчителни дни и часове. „Фактитѣ бѣха толкова силни, че Борисъ Сарафовъ не можеше да се не чувствува грѣшникъ. Ето защо самиятъ той настояваше да бѫде разгледано по-скоро дѣлото му, като казваше: „Стига сте ме държали на подсѫдимата скамейка” [2]. Наежени противъ него бѣха почти всички делегати. Най-безпощаденъ между обвинителитѣ му, обаче, бѣше Я. Сандански — толкова повече, че и въ нѣкои околии на Сѣрския окрѫгъ Сарафовъ бѣше изпратилъ чети.

Но Сандански не бѣше само обвинитель, но и обвиняемъ. Сарафовъ, битолскитѣ и одринскитѣ делегати го обвиняваха: задето, въпрѣки решението на Солунския конгресъ за възстание, той не предприе нищо въ Сѣрския окрѫгъ и преждевременно се прибра въ България. — Не възстанахъ, понеже бѣхъ противникъ на възстанието. Азъ зная положението, че Дѣлчевъ бѣ сѫщо противъ възстанието, но го е разколебалъ Груевъ при срещата имъ въ Солунъ презъ м. априлъ 1903 г., — възразяваше Сандански.

Тѣзи обяснения на Сандански се поддържаха и отъ струмишкитѣ делегати, при все че отсѫтствуващиятъ отъ конгреса Хр. Чернопѣевъ, сѫщо противникъ на възстанието по начало, взе най-живо участие въ него, чрезъ цѣлъ редъ бележити сражения. Критикитѣ на възстанието се правеха до известна степень и като диверсия насочена срещу Д. Груева. Диверсия противъ Груева бѣха сѫщо натякванията на Борисъ Сарафовъ, че Груевъ се оставилъ да бѫде плененъ отъ Мицко.

Между това Гьорче Петровъ бѣше си поставилъ една задача, която въ началото на конгреса би се смѣтнала за нѣщо вѣтърничаво, но която, благодарение на тънката дипломация на инициатора, печелѣше постоянно почва. Той реши — и намѣри въ лицето на П. Тошевъ искренъ подържникъ — че всепрощението е най-доброто разрешение на заплетения въпросъ за обвиненията и прегрѣшенията,

1. Тукъ Б. Сарафовъ има предвидъ едно решение на Скопския конгресъ, взето въ свръзка съ изпратенитѣ въ окрѫга Сарафови чети, организирани съ български държавни средства.

2. Изъ неиздадените записки на Г еорги попъ Христовъ.

380

който, поставенъ на разглеждане въ пленума, би могълъ да довлѣче най-неочаквани последици. За проводникъ на своята замисъль Гьорче избра най-непримиримия между делегатитѣ и, кой-знай какъ, успѣ да му внуши, че най-подходящия за ролята на миротворецъ е именно той — Я. Сандански.

Ето какъ ни е разказана тази история отъ Б. Мончевъ:

„Последния день на конгреса, когато се сложи въпросътъ за отговорностите, пръвъ взе думата Сандански и изказа мисли, които по-преди бѣхме чували отъ Гьорче. Нѣкои отъ фразитѣ му бѣха дословно повторение на Гьорчевитѣ. Тезата му бѣше: Грѣшили сме всички. Организацията, обаче, преживѣва сѫдбоносни моменти и зове всички ни да се сплотимъ. Нека хвърлимъ було надъ миналото и си подадемъ рѫка за задружна работа.. .

 

Стана после Гьорче и говори въ сѫщия духъ.

 

Виждаше се, че тая теза допада на председателя и на други делегати.

 

Възмутенъ изъ-дънъ душа, азъ станахъ и изброихъ точка по точка известнитѣ на всички ни своеволия и простѫпки на Сарафова. По сѫщия начинъ реагираха Мише Развигоровъ и други нѣкои. Всрѣдъ шумъ и пререкания стана гласуване и се обяви обща амнистия.

 

Тогава азъ и неколцина още делегати натиснахме Сандански. Азъ го обвинихъ въ непоследователность: „Ти, който искаше да го замъкнешъ въ Пирина за да го унищожишъ, излѣзе да искашъ амнистията му! Да бѣхте поне оставили на конгреса да му каже въ очитѣ всичко и да му чуемъ оправданията, да бѫде осѫденъ, за назидание на всички, та после да го амнистираме”.

 

Л. Маджаровъ, Развигоровъ и други го ругаеха сѫщо. Яне, по едно време, ме дръпна на страна и ми каза :

 

— Азъ го правя нарочно, но бѫди спокоенъ — пакъ азъ ще свърша съ него.

 

— Какъ можешъ да поемешъ върху си такава отговорность ? Ти си въ погрѣшенъ пѫть.

 

— Помни каквото ти казвамъ: азъ ще свърша съ него и поемамъ всичката отговорность върху си.

 

Така бѣхме възмутени отъ станалото — азъ и нѣколцина още другари — че още презъ нощьта, безъ да се сбогуваме, напустнахме манастира и пешъ заминахме за Дупница.”

Разбира се, Б. Мончевъ не изразява общото настроение на конгреса, а само на една група делегати. Г. п. Христовъ, напримѣръ, макаръ и не по-малко враждебно настроенъ къмъ Сарафова, бележи въ запискитѣ си: „Още тогава се почувствува едно успокоение въ духоветѣ на делегатитѣ”.

Безъ съмнение, въ комбинацията на Гьорче не липсваха и лични съображения, свързани, между друго, съ избора на управителнитѣ тѣла. Това обаче, не намалява неговата заслуга, понеже осѫждането, и особено екзекутирането, на Сарафова не би могло да мине безъ нови сериозни сътресения вѫтре въ Организацията, безъ да говоримъ за впечатлението въ чужбина, кѫдето, така или инакъ, името на Сарафова бѣ извънредно популярно.

Въ „Циркуляра” на комисията решението на конгреса е редактирано по следния начинъ:

381

По висши съображения, главно, предъ належащата необходимость отъ заякване единството въ Организацията, конгресътъ реши : да не се разглеждатъ дѣлата и да не се прибѣгва до осѫждане на лица и групи, провинени въ нарушение сѫществуващитѣ наредби на Организацията, чрезъ своята дейность до 1 ноемврий 1905 година. — Ако ли такива лица и групи и следъ тази дата се провиняватъ въ сѫщото, тѣ биватъ подвеждани подъ отговорность не само за новитѣ си постъпки, но и за старитѣ си деяния.

*

Конгресътъ се видѣ принуденъ да се занимае обстойно и да вземе решения и по друга една вѫтрешна язва, която продължаваше да поглъща ненуждни братски жертви и да подбива обаянието на освободителното дѣло въ Княжеството: върховизма.

Читательтъ вече познава историята на върховисткото движение — неговото зараждане въ свободна България, идеитѣ и тактиката му, както и сѫдбоноснитѣ последици отъ неговото насаждане въ вѫтрешностьта [1].

Въ навечерието на Илинденското възстание между Вѫтрешната организация и Върховния комитетъ се постигна споразумение за общо действие [2]. Следъ свършека на възстанието, обаче, братскитѣ цѣлувки, размѣнени надъ с. Пиринъ [3] между водителитѣ на Сѣрския окрѫгъ и началницитѣ на върховисткитѣ отряди, бѣха забравени, сключеното примирие прекѫснато и неприятелствата подновени. Макаръ, че за ново близко възстание — мѣстно или чрезъ четнишки нахлувания отвънъ — не можеше да става дума, Върховниятъ комитетъ не помисли да се разформирува въ Княжеството, нито да преустанови дейностьта си въ вѫтрешностьта. Напротивъ, разстройството и разногласията въ Организацията съблазниха върховисткия щабъ да разшири периметъра на своето влияние вѫтре.

Както е известно, още презъ 1902 г., върховиститѣ бѣха успѣли да завладѣятъ (съ изключение на градоветѣ и на отдѣлни села) три района въ Пострумската область: Г. джумайски, Петрички и Малешевски. Частичното имъ влияние въ Поройско и въ Гевгелийско угасна безследно почти съ изчезването на върховисткитѣ войводи Алексо Порайлията и Иванчо Карасулията, загинали въ сражения съ турцитѣ презъ първитѣ две години следъ възстанието. Отдѣлни привърженици на върховизма се срѣщатъ тукъ-тамъ и изъ по-далечни градове, (д-ръ Владовъ въ Битоля, Й. Тренковъ въ Прилепъ и пр.) Повечето отъ тѣхъ, обаче, действуватъ малко-много въ унисонъ съ мѣстнитѣ комитети на Организацията.

1. Томъ I: „Върховизъмъ и централизъмъ”, стр. 145—157, „Разколътъ въ вѫтрешностьта”, стр. 159—176 и „Джумайското възстание”, стр. 177—183.

2. Томъ I, стр. 338-340.

3. На 1 септемврий 1903 г. — не на 1 августъ, както погрѣшно е напечатано въ т. I, стр. 342.

382

Подновената борба се води съ известнитѣ намъ насилнически и развращаващи похвати. Организацията пакъ е обявена за „мафия” и нейнитѣ привърженици за сборище отъ „коцкари”, „даскали” и „обирани”, а върховиститѣ — за „лакеи на Фердинанда”, „блюдолизци”, „бунтари”. (Населението вѫтре имъ прикачи и името „торбари”.) Върховиститѣ си поставятъ за задача да премахнатъ всѣка следа отъ „централизъм” въ завладѣната часть отъ Пострумската область и да турятъ кракъ въ съседнитѣ райони: Разложко, Мелнишко, Кресненско, Струмишко. Прицелната точка на преследванията имъ сѫ селата останали вѣрни на Организацията, рѫководителитѣ „централисти”, отдѣлнитѣ по-просвѣтени и съзнателни привърженици на „централизма” и особено учителитѣ. Най-голѣма жестокость въ гонението проявява цивилното крило отъ началствуващия върховистки персоналъ — бившитѣ харамии (Дончо Златковъ, Гоше Пелтека, Атанасъ Чифлигара и пр.) и бившитѣ организационни водители, които подгонени за злоупотрѣбени суми и други престѫпления, сѫ се прехвърлили въ върховисткия лагеръ (Бакалчето, и др.) Преследванитѣ живѣятъ подъ непрекѫсната заплаха и спрямо тѣхъ е позволено всичко: засади, изтезания, пленяване и пущане на свобода срещу откупъ, нападения на домоветѣ имъ и дори палежи и убийства [1]. Умразата на Дончо, Пелтека и пр. къмъ централиститѣ — като че ли се касае за друговѣрно и другородно племе — отива до тамъ, че нареждатъ до подчиненитѣ си селяни да нѣматъ никакво взимане — даване съ „коцкари”, да не женятъ децата си за „коцкари” и дори да не отиватъ да се черкуватъ въ „коцкарски” села. Но най-смъртно мразени отъ тѣхъ сѫ „даскалитѣ” — най-неподатливитѣ на върховистки внушения и агитации. Давидко Милчевъ преби отъ бой учителя отъ с. Дебочица (Г. джумайско), задето отказалъ да се подчини на заповѣдьта му и започналъ да учителствува. Сѫщиятъ Давидко, запрети подъ страхъ на смъртно наказание, на учителя въ с. Габрово да отвори училището. Чрезъ такива заплашвания бѣха изгонени и учителитѣ отъ с. Русиново (Малешевско).

Навлизането въ централистки села, обаче, не става винаги безнаказано. Неприятельтъ понѣкога попада на засада,

1. Не искаме да отрупваме изложението и съ деяния отъ тоя родъ, но все пакъ ще споменемъ нѣкои отъ най-крупнитѣ, извършени презъ 1904—1905 г.:

Въ с. Добрилаки (Петричко) бѣ убитъ отъ четитѣ на Атанасъ Чифлигара и Бакалчето, за неподчинение на върховисткитѣ наредби, организационния рѫководитель. Сѫщитъ чети изгориха петь кѫщи и убиха двама души въ с. Игуменецъ (Петричко). Задигани сѫ и освободени срещу откупъ виднитѣ централисти Стефанъ Христовъ отъ с. Хощава (Мелнишко), Мицо Чакърски отъ с. Сѣнокосъ, Тасе Радевъ отъ с. Мечкулъ и др. На 19 априлъ 1905 г. четата на Ботковъ обгради Чакърската махала (с. Сѣнокосъ) а самъ войводата нахълта въ кѫщитѣ на Ив. Чакърски, Доско и Хр. Тренкови и като не намѣри търсенитъ лица, подложи на звѣрски побой бащата Тренко, за да каже кѫде сѫ синоветѣ му и да предаде паритѣ си. На изтезание бѣха подложени и жената на Ив. Чакърски, който сѫщо бѣ успѣлъ да се укрие и пр. и пр.

383

или срѣща въорѫжената съпротива на селянитѣ. Презъ м. декемврий 1904 г., въ навечерието на Коледа подпоручикъ Партениевъ събра четитѣ на Бакалчето, Васе Пехливана и др., всичко около 60 души, и навлѣзе въ с. Костурино, (Струмишко) за да го подчини на върховизма. Неговото появаване въ Струмишко, обаче, дигна на кракъ селската милиция отъ околнитѣ села, която се яви въ Костурино и прогони съ стрелба неканенитѣ нашественици. (На другия день въ Костурино се яви войска и арестува по-виднитѣ селяни). Все тъй злополучно за върховиститѣ свършиха и последвалитѣ нѣколко опити да се закрепятъ въ Струмишко. На 4 априлъ 1905 г. вечерьта организационната чета на Андрея Докурчевъ се натъкна надъ с. Падежъ (Г. джумайско) на върховистка засада и бѣ посрещната отъ три страни съ залпове, но успѣ да се измъкне безъ жертви. Между това капитанъ Юрданъ Стояновъ предприе голѣмъ походъ въ Мелнишко — решенъ тоя пѫть да се разправи окончателно съ Сандански. Акцията му, обаче, завърши съ истински погромъ: на 7 априлъ 1905 г, съединенитѣ върховистки чети попаднаха при с. Къшина на засада, поставена отъ Я. Сандански и бѣха избити или пленени. Тукъ паднаха убити 9 души, между които Партениевъ, (закланъ по единъ жестокъ начинъ), Янъковъ, Давидко, Белювалията. Самъ капитанъ Стояновъ бѣ раненъ и едва успѣ да се спаси, а 37 души отъ четата му — обезорѫжени и изпратени задъ граница. Кървавитѣ произшествия при Къшина потресоха българското общество, толкова повече, че тѣ дойдоха непосрѣдствено почти следъ клането въ Загоричани. Върховисткиятъ органъ „Реформи”, Шанговата „Вечерна Поща”, „Дневникъ” и други нѣкои вестници се нахвърлиха противъ „братоубийцитѣ”, представлявайки събитията и подбудитѣ на Организацията въ твърде извратенъ видъ. Моментътъ имъ благоприятствуваше, понеже за широката българска публика, незапозната съ по-дълбокитѣ причини на разкола, въпросътъ се поставяше доста едностранчиво: Българското население въ Македония се унищожава отъ гръцки, сръбски и турски банди, а призванитѣ негови защитници и освободители хабятъ силитѣ си въ кървави междуособици!

Въ действителность къшинското събитие бѣ само единъ инцидентъ въ отдавнашната борба между дветѣ течения, на която населението вѫтре всѣкидневно плаща кървавъ данъкъ. Новото се състоеше въ това, че тоя пѫть се дадоха повече жертви и че между пострадалитѣ попаднаха и българи съ познати имена. Следъ Къшина борбата не само че не спрѣ, но продължи съ още по-голѣмо ожесточение. Следъ като мълча близо два месеца, Организацията излѣзе предъ българското общество съ обстойни обяснения не за да се оправдава предъ него, а за да му каже право въ

384

очитѣ, защо тя се бори противъ върховиститѣ и какво я заставя да продължи до край борбата — да изясни въобще своето принципно становище.

Учредена отъ чистокръвни българи, възприета изключително отъ българското население В. р. организация бѣ прегърнала автономния принципъ поради господствуващитѣ на времето политически условия: България не бѣ още заздравила ранитѣ си отъ сръбско-бълг. войни и отъ детронацията на князъ Ал. Батембергъ, дължащи се на съединението на Южна съ Северна България.

Балканскитѣ държави гледаха съ завистливо око на културния и материаленъ успѣхъ на младото Българско княжество и на спечелената отъ него военна слава и единъ новъ опитъ за териториалното му разширение би ги насочилъ противъ него. Познати бѣха отъ друга страна аспирациитѣ на Австро-Унгария, която бѣ насочила цѣлата своя политика къмъ излаза на Солунския заливъ.

Самъ д-ръ Хр. Татарчевъ въ своитѣ излѣзли по-късно „Спомени” (стр. 102, 3) ето какво казва по тоя въпросъ:

„Въ началото на 1894 г. пакъ казанитѣ шестима се събрахме преди Богоявление за да туримъ вече началото на една революционна организация. Разисква се на дълго върху цельта на тая организация и по-сетне се спрѣхме върху автономията на Македония съ предимство на българския елементъ. Не можахме да възприемемъ гледището „прямо присъединение на Македония съ България”, защото виждахме, че туй ще срещне голѣми мѫчнотии поради противодействието на великитѣ сили и аспирациитѣ на съседнитѣ малки държави и на Турция. Минаваше ни презъ ума, че една автономна Македония сетне би могла да се съедини съ България и въ краенъ случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединтелно звено на една федерация на балканскитѣ народи. Като се установихме върху цельта на нашата организация, въ сѫщата среща се заловихме да изработимъ устава на Организацията. Имахме на рѫка единъ томъ отъ „Запискитѣ” на Зах. Стояновъ и отъ тѣхъ взехме за образецъ устава на „Българския революционенъ комитетъ.”

Ясно. Чл. 23 отъ Берлинския договоръ бѣ починалъ още съ идването си на свѣта, а турскиятъ яремъ бѣ оглозгалъ шията на роба до степень да не може да се носи той по-нататъкъ. Трѣбваше да се възприеме най-прѣкия, най-кѫсъ пѫть за извоюване на свободата — това бѣ общото участие въ борбата на всички недоволни отъ турския режимъ.

„И Организацията се зае да подготви населението за съзнателна революционна борба; да го защищава отъ произволите на администрацията отъ продажностьта на сждилищата, отъ експлоатацията на землевладѣлцитѣ и лихваритѣ, отъ разбойнишкитѣ шайки, за да му обезпечи и презъ периода на освободителната борба по-сносенъ животъ, да го подготвя и защищава, за да може то единъ день напълно да се ползува отъ свободата, която то ще си извоюва.” [1]