Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

33. РИЛСКИЯТЪ КОНГРЕСЪ

При голѣмото разномислие и страстни съревнования всрѣдъ Организацията, имаше и една обединяваща мисъль, която се сподѣляше отъ всички лагери: необходимостьта отъ общъ конгресъ. Назрѣло бѣ у всички съзнанието, че само единъ общъ конгресъ ще може да премахне идейния хаосъ и да възстанови единството въ Организацията, да изработи новъ уставъ и директиви и да потърси смѣтка отъ прегрѣшилитѣ и провиненитѣ.

Подготовката на такъвъ конгресъ, обаче, не бѣше лесна. Въпрѣки всичкото бързане, цѣли две години се изминаха докато се подготвятъ условия за единъ общъ и напълно редовенъ конгресъ. Както вече видѣхме, подиръ възстанието, окрѫзитѣ заработиха всѣки за себе си, като си създадоха и свои наредби, приети отъ тѣхни окрѫжни конгреси. Свикването на тѣзи предварителни конгреси бѣ съпроводено съ

374

голѣми трудности, които нѣкои отъ окрѫзитѣ не можаха да преодолѣятъ. Най-после, къмъ края на м. септемврий 1905 г., повечето отъ избранитѣ делегати се събраха въ София на предварителни съвещания. Първиятъ въпросъ, който раздѣли далегатитѣ въ тѣзи съвещания, бѣ тоя за мѣстото на конгреса. Делегатитѣ отъ Сѣрския окрѫгъ съ Я. Сандански на чело искаха конгресътъ да се състои вѫтре, на организационна територия, та да се подчертае чисто вѫтрешния характеръ и пълната независимость на Организацията [1]. Всички останали, обаче, сочейки извънредната важность на този конгресъ и нуждата отъ условия за напълно спокойна работа, настояваха конгресътъ да стане задъ граница, толкова повече, че почти всички делегати бѣха вече въ София и тѣхното връщане въ вѫтрешностьта се явяваше непрактично и свързано съ излишно губене на време. Гьорче Петровъ, Борисъ Сарафовъ и други се опълчиха най-решително противъ искането на сѣрчани. Сѣрчани най-после отстѫпиха и за мѣсто на конгреса се избра Рилскиятъ монастиръ. Поради това този конгресъ бѣ нареченъ Рилски конгресъ.

Делегатитѣ, 22 на брой, бѣха: Д. Груевъ, Мише Развигоровъ и д-ръ П. Кушевъ отъ Скопския окрѫгъ, Пере Тошевъ, Гьорче Петровъ, Борисъ Сарафовъ, Георги п. Христовъ и Павелъ Христовъ отъ Битолския, Борисъ Мончевъ, Аргиръ Манасиевъ и Добри Даскаловъ отъ Солунския, Хр. Чернопѣевъ, Стою Хаджиевъ, Иванъ Илиевъ и Манушъ отъ Струмишкия, Я. Сандански, Лазаръ Томовь и Илия Балтовъ отъ Сѣрския, Лазаръ Маджаровъ, Стамо Икономовъ, Кли-ментъ Шапкаревъ и П. Васковъ (не дойде) отъ Одринския [2]. Заседанията се откриха презъ първитѣ дни на октомврий при постницата Св. Лука. Изборътъ на председатель стана съ тайно гласуване и съ подавляваще мнозинство се избра за такъвъ Д. Груевъ, а за секретарь Илия Балтовъ. Въпроситѣ вписани въ програмата на конгреса и подложени на обсѫждане бѣха следнитѣ:

1. Изложение миналата дейность и сегашното положение на Организацията по окрѫзи и околии.

2. Бѫдещата дейность на Организацията.

3. Устройство и управление на Организацията: а) Административенъ отдѣлъ (граждански и боеви), б) Сѫдебенъ отдѣлъ. в) Финансовъ отдѣлъ. г) Културно-икономически отдѣлъ.

1. Разгледанъ после въ конгреса, този въпросъ бѣ разрешенъ съ висшегласие въ смисълъ, че съображенията, които наложиха свикването на конгреса задъ граница, „иматъ сила само за настоящия конгресъ, безъ да служатъ за претекстъ въ бѫдеще”.

Що се отнася до побужденията на Я. Сандански, тѣ не се диктуваха изключително отъ любовь къмъ принципитѣ. Солунскиятъ делегатъ Борисъ Мончевъ разказва:

„Дойдохъ въ София, по порока на Даме, една недѣля по-рано, за да въздействувамъ на Сандански да се съгласи конгресътъ да стане въ Рилския монастиръ. Сандански упорствуваше. Въ една отъ срещитѣ ни той, въ течение на разговора, виждайки въ моето лице върлъ противникъ на Бор. Сарафовъ, ми каза: „Азъ държа конгресътъ да стане въ Пирина, за да държа Сарафова въ залогъ, и ако конгресътъ го осѫди на смърть, да свърша съ него още тамъ”.

2. Хр. Чернопѣевъ отъ струмишко, не успѣ да дойде своевременно на конгреса.

375

4. Литература и преса.

5. Отношение и поведение на Организацията спрямо разнитѣ течения: а) Спрямо всички пропаганди (легални и въорѫжени). б) Спрямо българския държавнически национализъмъ и Екзархията, в) Спрямо върховисти, емиграцията и обществото въ България, г) Спрямо отдѣлнитѣ организационни групи вѫтре у насъ и вънъ.

6. Тактика на Организацията.

7. Отчетъ по дейностьта на Централния комитетъ и Задграничното представителство.

Избра се и особена комисия, на която се възложи да редактира и изпрати въ вѫтрешностьта печатанъ циркуляръ съ извадки отъ по-важнитѣ общи решения, за сведение и освѣтление, както и тълкувания и обяснения на правилника за рѫководство при тѣхното прилагане. Въ тази комисия влѣзоха: Д. Груевъ, П. Тошевъ, Г. Петровъ и Г. п. Христовъ.

*

Разискванията при постницата Св. Лука не се отличаваха съ особено спокойствие. На това мѣсто, избрано нѣкога отъ Рилския светецъ за размишления надъ земната суета и за съзерцание на Бога, бѣха дошли сега да законодателствуватъ корифеитѣ на македонската революционна мисъль, които възстанието и последвалитѣ го събития бѣха отдалечили едни отъ други и раздѣлили на лагери.

Безъ съмнение, мнозинството отъ тѣхъ съзнаваха, че този конгресъ ще има сѫдбоносни последици за освободителното дѣло и тѣхното горещо желание бѣ да се притѫпятъ противоречията и да се даде на Организацията онова, което ѝ липсваше — подходящъ основенъ законъ, единно рѫководство, укриленъ подемъ за работа. Имаше, обаче, и страстни фракционери, жадуващи за надмощието на групата си, имаше стари деятели, които отдаваха магическа сила на писанитѣ правилници, имаше първенци, които се домогваха да си възвърнатъ, чрезъ конгреса, загубенитѣ мѣста въ организационната йерархия, а не липсваха и такива, които, намирайки се подъ гнета на тежки обвинения, не мислѣха за друго, освенъ какъ да се откопчатъ отъ рѫцетѣ на върховния революционенъ сѫдъ — общия конгресъ. Ето защо, макаръ и оригиналенъ по външната си обстановка — всрѣдъ дивната рилска природа, подъ тайнствения сводъ на постницата — конгресътъ не можеше да избѣгне двойственостьта, присѫща на парламентитѣ — съ тѣхнитѣ пленарни разисквания и съ тѣхнитѣ групови заседания, предварителни споразумения, „кулоарни” шушукания и интриги. Ето защо това което съставя ключа на парламентарната доктрина — решаващата воля на половината плюсъ единъ отъ заседаващитѣ се явяваше често пѫти като резултатъ на извънпленарни

376

уговарвания, при които принципитѣ се жертвуваха за лични и групови домогвания и се идваше до странни компромиси. Непостижимъ майсторъ, достоенъ да съперничи и на най-школувани парламентари, се оказа въ това отношение Гьорче Петровъ: за своитѣ комбинации около избора на управителнитѣ тѣла той използува по единъ твърде изкусенъ начинъ критическото положение на едни, нараненитѣ честолюбия на други и сектанството на трети отъ делегатитѣ.

Най-важната точка отъ дневния редъ — устройство и управление на Организацията — погълна двадесетина дена. За основа на разискванията послужиха проектоправилницитѣ, изработени въ окрѫжнитѣ конгреси и отчасти вече прилагани въ надлежнитѣ окрѫзи. Работата бѣ тежка и доста уморителна, по самото си естество, поради разномислието всрѣдъ делегатитѣ, както и поради процедирането по всички правила на парламентарната практика — докладване и общи дебати, дебати по всѣки членъ и гласуване на надлежния проектъ на трето четене. Тѣзи разисквания обхванаха революционното движение въ всички негови прояви и всѣка теза се подкрепяше съ обилни фактически данни изъ живота на Организацията. Най-живо участие по тая часть взе Пере Тошевъ, съставитель на единъ предълъгъ проектоправил-никъ, съ повече отъ 200 члена. „Този човѣкъ вѣрваше дълбоко, че съ приемането на правилника му всички недѫзи ще бѫдатъ автоматически премахнати и всичко въ Организацията ще тръгне въ редъ” [1].

Въ тѣзи разисквания се сблъснаха дветѣ известни намъ течения — радикално-реформаторското и умѣрено-консервативното. Макаръ че нѣкои отъ най-влиятелнитѣ вдъхновители на първото (марксистътъ Димо хаджи Димовъ, писательтъ А. Страшимировъ и др.), отсѫтствуваха, демократичнитѣ начала и децентрализацията въ управлението бидоха блѣскаво защитени отъ Г. Петровъ и П. Тошевъ, при подкрепата на Я. Сандански и други отчаяни лѣвичари. Отсѫтствуваше отъ конгреса и най-упоритиятъ привърженикъ на умѣреностьта въ преобразованията, Хр. Матовъ, който и съ перо и съ слово не престана, въ продължение на две години, да доказва пакостьта отъ крайни и неприложими реформаторски тежнения. Съ своята упоритость той бѣше си навлѣкълъ неприязъньта на лѣвичаритѣ, а като задгранични представители, сиречь членове на единствения редовно функциониращъ презъ цѣлия периодъ отъ възстанието до конгреса, общоорганизационенъ висшъ институтъ, той и д-ръ Хр. Татарчевъ бѣха станали прицѣлна точка на всѣкакви критики и нападки. Поради това и двамата, въпрѣки грамаднитѣ си заслуги презъ време на междуцарствието, не можаха да

1. Изъ разказа на Б. Мончевъ предъ автора.

377

попаднатъ между конгреснитѣ делегати. Наистина, умѣрено-консервативното течение се застѫпваше въ конгреса отъ най-авторитетния деятель въ вѫтрешностьта, Д. Груевъ. Той обаче, било поради природната си склонность къмъ практическитѣ постижения по пѫтя на взаимнитѣ отстѫпки, било поради заемания председателски постъ, остана и тукъ вѣренъ на своята примирителна тактика. Все пакъ централистичната система и умѣрениятъ реформизъмъ броеха множество убедени привърженици, като Л. Маджаровъ, Ст. Икономовъ, П. Васковъ, Добри Даскаловъ и др. и намѣриха въ конгреса горещи защитници въ лицето на Б. Мончевъ, А. Манасиевъ и др.

Видимо, Рилскиятъ конгресъ се справи благополучно съ своята задача. Той изработи нова конституция, снабди Организацията съ цѣло законодателство (разни правилници) и даде разрешение на нѣколко болни злободневни въпроси, които не търпѣха по-нататъшно отлагане. Уставътъ, общиятъ правилникъ и нѣкои отъ решенията сѫ резултатъ на компромисъ. Този компромисъ между дветѣ течения, обаче, се постигна не по посока на срѣдната линия, а посрѣдствомъ едно чувствително наклонение на лѣво: отстѫпкитѣ се направиха повече отъ умѣрено-консервативното течение. Надмощието на лѣвицата се дължи на редъ причини отъ психологически, тактически и технически характеръ. Въ полза на лѣвицата бѣше оня психологически факторъ, който се казва „духъ на времето” — въ дадения случай духъ на едно болно време. Лѣвичаритѣ се явиха въ конграса по-подготвени и действуваха въ самия конгресъ организирани. Противницитѣ имъ, въ желанието си да предотвратятъ на всѣка цена разкола, проявиха по-голѣма примирителность и отстѫпиха не една своя принципална позиция.

Наклонението на лѣво личи още по-ярко въ произведенитѣ избори. Тукъ лѣвичаритѣ използуваха притѣсненото положение на Б. Сарафовъ и тайната на гласуването за да прокаратъ, съ болшинство отъ единъ гласъ, листитѣ си. При тази странна коалиция между антиподитѣ въ Организацията, избранитѣ тѣла имаха следния съставъ:

Централенъ комитетъ — Д. Груевъ, П. Тошевъ и Т. п. Антовъ.

Задгранично представителство — Г. Петровъ, Дим. Стефановъ и П. п. Арсовъ.

Редакторъ на „Революционенъ листь”. — Д. х. Димовъ.

Какъ е попадналъ Д. Груевъ въ централното бюро и какво влияние оказаха изобщо тѣзи избори върху развоя на революционното движение — за това ще стане дума на друго мѣсто.

378

*

Разглеждането на заведенитѣ дѣла и обвиненията противъ видни членове на Организацията съставяше най-деликатната точка на дневния редъ. Давайки си смѣтка за това, бюрото предложи и конгресътъ прие да бѫдатъ тѣ оставени на последно мѣсто — следъ избора на управителнитѣ тѣла.

Най-много и най-тежки обвинения тежаха върху Б. Сарафовъ. Въ центъра на тѣзи обвинения стоеше известната намъ афера съ взетитѣ отъ сръбското правителство пари. На второ мѣсто идѣше изпращането на собствени, „Сарафистки” чети въ вѫтрешностьта. Читательтъ вече знае отчасти за печалнитѣ последици отъ взаимнитѣ гонения между „Сарафисткитѣ” и „централисткитѣ” чети. Подобни чети бѣха презъ изтеклитѣ две години изпратени и въ други райони — дори и въ Одринския окрѫгъ. На трето мѣсто Сарафовъ се обвиняваше, че чрезъ раздаване на суми тукъ и въ вѫтрешностьта сѣе развала и раздори между организационнитѣ работници. Лесно е да се разбере, какво негодувание извикваха и въ дветѣ течения тѣзи своеволни действия, обяснявани съ намѣрението на Сарафовъ да засили личното си влияние въ вѫтрешностьта и да диктаторствува въ едно време на всеобщъ повикъ за демократично преустройство. Негодуванието намѣри изразъ и въ редица остри статии обнародвани въ „Революционенъ листъ” [1]. Следъ продължително мълчание Сарафовъ излѣзе въ сѫщия „Революционенъ листь” съ обстоенъ отговоръ и се защити, макаръ и по единъ не особено убедителенъ начинъ.

„Възможно е да имаме грѣшки въ нашата дейность, но за жалость, не сме ние първитѣ и последни грѣшници въ тази организация”, — пишеше той. Изброявайки по-нататъкъ кѫде кои чети е изпратилъ и на кои войводи е помогналъ да се въорѫжатъ и заминатъ съ чети вѫтре, оправдаваше се съ желанието си да помогне и той, споредъ силитѣ си, на Организацията; той съжалява, че нѣкои отъ изпратенитѣ войводи сѫ се изложили въ злоупотрѣбления и други простѫпки, дига рѫце отъ тѣхъ и е съгласенъ да бѫдатъ тѣ наказани. Ето и възражението му по въпроса за взиманитѣ отъ българското правителство срѣдства: „Най-искрено признаваме, че ние не сме били чужди на правителственитѣ крѫгове и сме се винаги стараяли да ги използуваме за дѣлото, безъ да има какво да имъ дадемъ въ замѣна, защото нищо не е имало въ рѫцетѣ ни. Но, ако това е смъртенъ грѣхъ, тогава турнете на везнитѣ и ония представители, които имаха на рѫце мандатъ и пълномощия, които

1. Год. I, бр. 15, 12. VI. 1905, стр. 6—11.

379

говориха не отъ свое име, а отъ името на Организацията, чиито думи и постѫпки не ангажираха тѣхъ лично, а Организацията, която имъ бѣ забранила да се сношаватъ, нито нѣкакви срѣдства да черпятъ отъ кое да е правителство” [1]. (Най-тежкото отъ обвиненията — преговоритѣ съ Бѣлградъ и взетитѣ отъ тамъ пари е отминато мълкомъ въ тѣзи обяснения).

Сигурно, въ този духъ Сарафовъ би се защищавалъ и предъ конгреса. Въпросътъ, обаче, не стигна, както малко по-доле ще видимъ, до редовно разглеждане въ пленума. Все пакъ Сарафовъ прекара мѫчителни дни и часове. „Фактитѣ бѣха толкова силни, че Борисъ Сарафовъ не можеше да се не чувствува грѣшникъ. Ето защо самиятъ той настояваше да бѫде разгледано по-скоро дѣлото му, като казваше: „Стига сте ме държали на подсѫдимата скамейка” [2]. Наежени противъ него бѣха почти всички делегати. Най-безпощаденъ между обвинителитѣ му, обаче, бѣше Я. Сандански — толкова повече, че и въ нѣкои околии на Сѣрския окрѫгъ Сарафовъ бѣше изпратилъ чети.

Но Сандански не бѣше само обвинитель, но и обвиняемъ. Сарафовъ, битолскитѣ и одринскитѣ делегати го обвиняваха: задето, въпрѣки решението на Солунския конгресъ за възстание, той не предприе нищо въ Сѣрския окрѫгъ и преждевременно се прибра въ България. — Не възстанахъ, понеже бѣхъ противникъ на възстанието. Азъ зная положението, че Дѣлчевъ бѣ сѫщо противъ възстанието, но го е разколебалъ Груевъ при срещата имъ въ Солунъ презъ м. априлъ 1903 г., — възразяваше Сандански.

Тѣзи обяснения на Сандански се поддържаха и отъ струмишкитѣ делегати, при все че отсѫтствуващиятъ отъ конгреса Хр. Чернопѣевъ, сѫщо противникъ на възстанието по начало, взе най-живо участие въ него, чрезъ цѣлъ редъ бележити сражения. Критикитѣ на възстанието се правеха до известна степень и като диверсия насочена срещу Д. Груева. Диверсия противъ Груева бѣха сѫщо натякванията на Борисъ Сарафовъ, че Груевъ се оставилъ да бѫде плененъ отъ Мицко.

Между това Гьорче Петровъ бѣше си поставилъ една задача, която въ началото на конгреса би се смѣтнала за нѣщо вѣтърничаво, но която, благодарение на тънката дипломация на инициатора, печелѣше постоянно почва. Той реши — и намѣри въ лицето на П. Тошевъ искренъ подържникъ — че всепрощението е най-доброто разрешение на заплетения въпросъ за обвиненията и прегрѣшенията,

1. Тукъ Б. Сарафовъ има предвидъ едно решение на Скопския конгресъ, взето въ свръзка съ изпратенитѣ въ окрѫга Сарафови чети, организирани съ български държавни средства.

2. Изъ неиздадените записки на Г еорги попъ Христовъ.

380

който, поставенъ на разглеждане въ пленума, би могълъ да довлѣче най-неочаквани последици. За проводникъ на своята замисъль Гьорче избра най-непримиримия между делегатитѣ и, кой-знай какъ, успѣ да му внуши, че най-подходящия за ролята на миротворецъ е именно той — Я. Сандански.

Ето какъ ни е разказана тази история отъ Б. Мончевъ:

„Последния день на конгреса, когато се сложи въпросътъ за отговорностите, пръвъ взе думата Сандански и изказа мисли, които по-преди бѣхме чували отъ Гьорче. Нѣкои отъ фразитѣ му бѣха дословно повторение на Гьорчевитѣ. Тезата му бѣше: Грѣшили сме всички. Организацията, обаче, преживѣва сѫдбоносни моменти и зове всички ни да се сплотимъ. Нека хвърлимъ було надъ миналото и си подадемъ рѫка за задружна работа.. .

 

Стана после Гьорче и говори въ сѫщия духъ.

 

Виждаше се, че тая теза допада на председателя и на други делегати.

 

Възмутенъ изъ-дънъ душа, азъ станахъ и изброихъ точка по точка известнитѣ на всички ни своеволия и простѫпки на Сарафова. По сѫщия начинъ реагираха Мише Развигоровъ и други нѣкои. Всрѣдъ шумъ и пререкания стана гласуване и се обяви обща амнистия.

 

Тогава азъ и неколцина още делегати натиснахме Сандански. Азъ го обвинихъ въ непоследователность: „Ти, който искаше да го замъкнешъ въ Пирина за да го унищожишъ, излѣзе да искашъ амнистията му! Да бѣхте поне оставили на конгреса да му каже въ очитѣ всичко и да му чуемъ оправданията, да бѫде осѫденъ, за назидание на всички, та после да го амнистираме”.

 

Л. Маджаровъ, Развигоровъ и други го ругаеха сѫщо. Яне, по едно време, ме дръпна на страна и ми каза :

 

— Азъ го правя нарочно, но бѫди спокоенъ — пакъ азъ ще свърша съ него.

 

— Какъ можешъ да поемешъ върху си такава отговорность ? Ти си въ погрѣшенъ пѫть.

 

— Помни каквото ти казвамъ: азъ ще свърша съ него и поемамъ всичката отговорность върху си.

 

Така бѣхме възмутени отъ станалото — азъ и нѣколцина още другари — че още презъ нощьта, безъ да се сбогуваме, напустнахме манастира и пешъ заминахме за Дупница.”

Разбира се, Б. Мончевъ не изразява общото настроение на конгреса, а само на една група делегати. Г. п. Христовъ, напримѣръ, макаръ и не по-малко враждебно настроенъ къмъ Сарафова, бележи въ запискитѣ си: „Още тогава се почувствува едно успокоение въ духоветѣ на делегатитѣ”.

Безъ съмнение, въ комбинацията на Гьорче не липсваха и лични съображения, свързани, между друго, съ избора на управителнитѣ тѣла. Това обаче, не намалява неговата заслуга, понеже осѫждането, и особено екзекутирането, на Сарафова не би могло да мине безъ нови сериозни сътресения вѫтре въ Организацията, безъ да говоримъ за впечатлението въ чужбина, кѫдето, така или инакъ, името на Сарафова бѣ извънредно популярно.

Въ „Циркуляра” на комисията решението на конгреса е редактирано по следния начинъ:

381

По висши съображения, главно, предъ належащата необходимость отъ заякване единството въ Организацията, конгресътъ реши : да не се разглеждатъ дѣлата и да не се прибѣгва до осѫждане на лица и групи, провинени въ нарушение сѫществуващитѣ наредби на Организацията, чрезъ своята дейность до 1 ноемврий 1905 година. — Ако ли такива лица и групи и следъ тази дата се провиняватъ въ сѫщото, тѣ биватъ подвеждани подъ отговорность не само за новитѣ си постъпки, но и за старитѣ си деяния.

*

Конгресътъ се видѣ принуденъ да се занимае обстойно и да вземе решения и по друга една вѫтрешна язва, която продължаваше да поглъща ненуждни братски жертви и да подбива обаянието на освободителното дѣло въ Княжеството: върховизма.

Читательтъ вече познава историята на върховисткото движение — неговото зараждане въ свободна България, идеитѣ и тактиката му, както и сѫдбоноснитѣ последици отъ неговото насаждане въ вѫтрешностьта [1].

Въ навечерието на Илинденското възстание между Вѫтрешната организация и Върховния комитетъ се постигна споразумение за общо действие [2]. Следъ свършека на възстанието, обаче, братскитѣ цѣлувки, размѣнени надъ с. Пиринъ [3] между водителитѣ на Сѣрския окрѫгъ и началницитѣ на върховисткитѣ отряди, бѣха забравени, сключеното примирие прекѫснато и неприятелствата подновени. Макаръ, че за ново близко възстание — мѣстно или чрезъ четнишки нахлувания отвънъ — не можеше да става дума, Върховниятъ комитетъ не помисли да се разформирува въ Княжеството, нито да преустанови дейностьта си въ вѫтрешностьта. Напротивъ, разстройството и разногласията въ Организацията съблазниха върховисткия щабъ да разшири периметъра на своето влияние вѫтре.

Както е известно, още презъ 1902 г., върховиститѣ бѣха успѣли да завладѣятъ (съ изключение на градоветѣ и на отдѣлни села) три района въ Пострумската область: Г. джумайски, Петрички и Малешевски. Частичното имъ влияние въ Поройско и въ Гевгелийско угасна безследно почти съ изчезването на върховисткитѣ войводи Алексо Порайлията и Иванчо Карасулията, загинали въ сражения съ турцитѣ презъ първитѣ две години следъ възстанието. Отдѣлни привърженици на върховизма се срѣщатъ тукъ-тамъ и изъ по-далечни градове, (д-ръ Владовъ въ Битоля, Й. Тренковъ въ Прилепъ и пр.) Повечето отъ тѣхъ, обаче, действуватъ малко-много въ унисонъ съ мѣстнитѣ комитети на Организацията.

1. Томъ I: „Върховизъмъ и централизъмъ”, стр. 145—157, „Разколътъ въ вѫтрешностьта”, стр. 159—176 и „Джумайското възстание”, стр. 177—183.

2. Томъ I, стр. 338-340.

3. На 1 септемврий 1903 г. — не на 1 августъ, както погрѣшно е напечатано въ т. I, стр. 342.

382

Подновената борба се води съ известнитѣ намъ насилнически и развращаващи похвати. Организацията пакъ е обявена за „мафия” и нейнитѣ привърженици за сборище отъ „коцкари”, „даскали” и „обирани”, а върховиститѣ — за „лакеи на Фердинанда”, „блюдолизци”, „бунтари”. (Населението вѫтре имъ прикачи и името „торбари”.) Върховиститѣ си поставятъ за задача да премахнатъ всѣка следа отъ „централизъм” въ завладѣната часть отъ Пострумската область и да турятъ кракъ въ съседнитѣ райони: Разложко, Мелнишко, Кресненско, Струмишко. Прицелната точка на преследванията имъ сѫ селата останали вѣрни на Организацията, рѫководителитѣ „централисти”, отдѣлнитѣ по-просвѣтени и съзнателни привърженици на „централизма” и особено учителитѣ. Най-голѣма жестокость въ гонението проявява цивилното крило отъ началствуващия върховистки персоналъ — бившитѣ харамии (Дончо Златковъ, Гоше Пелтека, Атанасъ Чифлигара и пр.) и бившитѣ организационни водители, които подгонени за злоупотрѣбени суми и други престѫпления, сѫ се прехвърлили въ върховисткия лагеръ (Бакалчето, и др.) Преследванитѣ живѣятъ подъ непрекѫсната заплаха и спрямо тѣхъ е позволено всичко: засади, изтезания, пленяване и пущане на свобода срещу откупъ, нападения на домоветѣ имъ и дори палежи и убийства [1]. Умразата на Дончо, Пелтека и пр. къмъ централиститѣ — като че ли се касае за друговѣрно и другородно племе — отива до тамъ, че нареждатъ до подчиненитѣ си селяни да нѣматъ никакво взимане — даване съ „коцкари”, да не женятъ децата си за „коцкари” и дори да не отиватъ да се черкуватъ въ „коцкарски” села. Но най-смъртно мразени отъ тѣхъ сѫ „даскалитѣ” — най-неподатливитѣ на върховистки внушения и агитации. Давидко Милчевъ преби отъ бой учителя отъ с. Дебочица (Г. джумайско), задето отказалъ да се подчини на заповѣдьта му и започналъ да учителствува. Сѫщиятъ Давидко, запрети подъ страхъ на смъртно наказание, на учителя въ с. Габрово да отвори училището. Чрезъ такива заплашвания бѣха изгонени и учителитѣ отъ с. Русиново (Малешевско).

Навлизането въ централистки села, обаче, не става винаги безнаказано. Неприятельтъ понѣкога попада на засада,

1. Не искаме да отрупваме изложението и съ деяния отъ тоя родъ, но все пакъ ще споменемъ нѣкои отъ най-крупнитѣ, извършени презъ 1904—1905 г.:

Въ с. Добрилаки (Петричко) бѣ убитъ отъ четитѣ на Атанасъ Чифлигара и Бакалчето, за неподчинение на върховисткитѣ наредби, организационния рѫководитель. Сѫщитъ чети изгориха петь кѫщи и убиха двама души въ с. Игуменецъ (Петричко). Задигани сѫ и освободени срещу откупъ виднитѣ централисти Стефанъ Христовъ отъ с. Хощава (Мелнишко), Мицо Чакърски отъ с. Сѣнокосъ, Тасе Радевъ отъ с. Мечкулъ и др. На 19 априлъ 1905 г. четата на Ботковъ обгради Чакърската махала (с. Сѣнокосъ) а самъ войводата нахълта въ кѫщитѣ на Ив. Чакърски, Доско и Хр. Тренкови и като не намѣри търсенитъ лица, подложи на звѣрски побой бащата Тренко, за да каже кѫде сѫ синоветѣ му и да предаде паритѣ си. На изтезание бѣха подложени и жената на Ив. Чакърски, който сѫщо бѣ успѣлъ да се укрие и пр. и пр.

383

или срѣща въорѫжената съпротива на селянитѣ. Презъ м. декемврий 1904 г., въ навечерието на Коледа подпоручикъ Партениевъ събра четитѣ на Бакалчето, Васе Пехливана и др., всичко около 60 души, и навлѣзе въ с. Костурино, (Струмишко) за да го подчини на върховизма. Неговото появаване въ Струмишко, обаче, дигна на кракъ селската милиция отъ околнитѣ села, която се яви въ Костурино и прогони съ стрелба неканенитѣ нашественици. (На другия день въ Костурино се яви войска и арестува по-виднитѣ селяни). Все тъй злополучно за върховиститѣ свършиха и последвалитѣ нѣколко опити да се закрепятъ въ Струмишко. На 4 априлъ 1905 г. вечерьта организационната чета на Андрея Докурчевъ се натъкна надъ с. Падежъ (Г. джумайско) на върховистка засада и бѣ посрещната отъ три страни съ залпове, но успѣ да се измъкне безъ жертви. Между това капитанъ Юрданъ Стояновъ предприе голѣмъ походъ въ Мелнишко — решенъ тоя пѫть да се разправи окончателно съ Сандански. Акцията му, обаче, завърши съ истински погромъ: на 7 априлъ 1905 г, съединенитѣ върховистки чети попаднаха при с. Къшина на засада, поставена отъ Я. Сандански и бѣха избити или пленени. Тукъ паднаха убити 9 души, между които Партениевъ, (закланъ по единъ жестокъ начинъ), Янъковъ, Давидко, Белювалията. Самъ капитанъ Стояновъ бѣ раненъ и едва успѣ да се спаси, а 37 души отъ четата му — обезорѫжени и изпратени задъ граница. Кървавитѣ произшествия при Къшина потресоха българското общество, толкова повече, че тѣ дойдоха непосрѣдствено почти следъ клането въ Загоричани. Върховисткиятъ органъ „Реформи”, Шанговата „Вечерна Поща”, „Дневникъ” и други нѣкои вестници се нахвърлиха противъ „братоубийцитѣ”, представлявайки събитията и подбудитѣ на Организацията въ твърде извратенъ видъ. Моментътъ имъ благоприятствуваше, понеже за широката българска публика, незапозната съ по-дълбокитѣ причини на разкола, въпросътъ се поставяше доста едностранчиво: Българското население въ Македония се унищожава отъ гръцки, сръбски и турски банди, а призванитѣ негови защитници и освободители хабятъ силитѣ си въ кървави междуособици!

Въ действителность къшинското събитие бѣ само единъ инцидентъ въ отдавнашната борба между дветѣ течения, на която населението вѫтре всѣкидневно плаща кървавъ данъкъ. Новото се състоеше въ това, че тоя пѫть се дадоха повече жертви и че между пострадалитѣ попаднаха и българи съ познати имена. Следъ Къшина борбата не само че не спрѣ, но продължи съ още по-голѣмо ожесточение. Следъ като мълча близо два месеца, Организацията излѣзе предъ българското общество съ обстойни обяснения не за да се оправдава предъ него, а за да му каже право въ

384

очитѣ, защо тя се бори противъ върховиститѣ и какво я заставя да продължи до край борбата — да изясни въобще своето принципно становище.

Учредена отъ чистокръвни българи, възприета изключително отъ българското население В. р. организация бѣ прегърнала автономния принципъ поради господствуващитѣ на времето политически условия: България не бѣ още заздравила ранитѣ си отъ сръбско-бълг. войни и отъ детронацията на князъ Ал. Батембергъ, дължащи се на съединението на Южна съ Северна България.

Балканскитѣ държави гледаха съ завистливо око на културния и материаленъ успѣхъ на младото Българско княжество и на спечелената отъ него военна слава и единъ новъ опитъ за териториалното му разширение би ги насочилъ противъ него. Познати бѣха отъ друга страна аспирациитѣ на Австро-Унгария, която бѣ насочила цѣлата своя политика къмъ излаза на Солунския заливъ.

Самъ д-ръ Хр. Татарчевъ въ своитѣ излѣзли по-късно „Спомени” (стр. 102, 3) ето какво казва по тоя въпросъ:

„Въ началото на 1894 г. пакъ казанитѣ шестима се събрахме преди Богоявление за да туримъ вече началото на една революционна организация. Разисква се на дълго върху цельта на тая организация и по-сетне се спрѣхме върху автономията на Македония съ предимство на българския елементъ. Не можахме да възприемемъ гледището „прямо присъединение на Македония съ България”, защото виждахме, че туй ще срещне голѣми мѫчнотии поради противодействието на великитѣ сили и аспирациитѣ на съседнитѣ малки държави и на Турция. Минаваше ни презъ ума, че една автономна Македония сетне би могла да се съедини съ България и въ краенъ случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединтелно звено на една федерация на балканскитѣ народи. Като се установихме върху цельта на нашата организация, въ сѫщата среща се заловихме да изработимъ устава на Организацията. Имахме на рѫка единъ томъ отъ „Запискитѣ” на Зах. Стояновъ и отъ тѣхъ взехме за образецъ устава на „Българския революционенъ комитетъ.”

Ясно. Чл. 23 отъ Берлинския договоръ бѣ починалъ още съ идването си на свѣта, а турскиятъ яремъ бѣ оглозгалъ шията на роба до степень да не може да се носи той по-нататъкъ. Трѣбваше да се възприеме най-прѣкия, най-кѫсъ пѫть за извоюване на свободата — това бѣ общото участие въ борбата на всички недоволни отъ турския режимъ.

„И Организацията се зае да подготви населението за съзнателна революционна борба; да го защищава отъ произволите на администрацията отъ продажностьта на сждилищата, отъ експлоатацията на землевладѣлцитѣ и лихваритѣ, отъ разбойнишкитѣ шайки, за да му обезпечи и презъ периода на освободителната борба по-сносенъ животъ, да го подготвя и защищава, за да може то единъ день напълно да се ползува отъ свободата, която то ще си извоюва.” [1]

1. Изъ „Официалната притурка на Революционенъ листъ” (София, 2 юний, 1905 г.)

385

За да запази имено вѫтрешното сцепление всрѣдъ редоветѣ на Организацията, тя се обявява круто противъ всѣко външно посегателство, отъ кѫдето и да иде то.

Срещу това становище на В. организация върховиститѣ иматъ за цель да създадатъ едно революционно движение вънъ отъ поробената земя, безъ връзка съ мѣстното население.

„Днесъ вече никой уменъ човѣкъ не мисли, че съ такива изкуствени движения, подклаждани и поддържани отвънъ, Македония може да се освободи: тѣ биха спечелили за България една война съ Турция или съ нѣкоя отъ съседнитѣ държави, но никога свобода за Македония.”

Не само, обаче, поради гореизложенитѣ различия въ разбиранията, но и поради съображения отъ практическо естество, Организацията е заставена да преследва върховиститѣ:

„Даже ако не сѫществуваше никаква принципиална разлика между В. организация и крѫжока на върховиститѣ, пакъ тя щѣше да ги преследва, щомъ тѣ съставяха нъщо отдѣлно отъ нея, защото тя не може да търпи въ своята територия никаква друга революционна организация или корпорация, която да не се подчинява на нейнитѣ закони. Тя, както казахме, приема съ готовность въ редоветѣ си всѣки, който желае искрено да работи. Нѣма нужда отъ друга групировка на сили, освенъ, ако се преследва цельта да се внесе разцепление. Две организации въ срѣдата на едно и сѫщо население, които сѫ независими една отъ друга, които ще произлизатъ една отъ друга, ще бѫдатъ всѣкога, по необходимость, макаръ и да преследватъ една и сѫща цель, въ конфликтъ, паралелизмътъ не спъва само работата, той много лесно се обръща въ взаимно враждуване и гонитба и то съ такива срѣдства и последици, които не могатъ да не бѫдатъ гибелни за каузата”. „Най-после, при сѫществуването на друга организация или корпорация, Организацията не би могла да наказва своитѣ членове престъпници: ония, които тя ще изхвърли отъ своитѣ редове, ще минаватъ въ редоветѣ на другата организация; даже и ония, които осъжда на смърть, ще дирятъ прибежище и закрила отъ тази организация, а съ това ще се сѣе развратъ и още повече ще се усилватъ взаимнитѣ вражди”.

Следва изложение на факти — преследвания, насилия, убийства на организационни работници, устройвани засади на организационни чети, дори и предателства (въ повечето случаи предполагаеми, отколкото действителни) и др. деяния, часть отъ които вече предадохме по-горе.

Преминавайки сетне на наказателнитѣ мѣрки противъ върховиститѣ, „притурката”, въ отговоръ на ония, които оспорватъ правото на Организацията да наказва и убива, пише:

„Организацията има право да наказва: населението, за което се бори, ѝ дава това право”. „Ако султанското правителство, което за да държи въ робство едно милионно население прилага кървави наказателни закони, които то само, безъ ни-

386

какво участие отъ страна на това население, е изработило, то толкова повече Организацията, която се бори за премахването на една кървава тирания, има право да си служи съ сѫщото насилие, — съ смъртното наказание — съ убийството”.

Организацията днесъ преживява сѫдбоносни моменти, „многобройни гръцки и сръбски чети прииждатъ отъ Гърция — Сърбия, за да разпокѫсватъ и обезсилватъ населението”. Турското правителство, като съдействува на тѣзи чети и е възложило за сега на всички свои органи само една задача — да преследватъ „комитаджиитѣа. „Вънъ отъ всичко това, турскитѣ антиорганизационни комитети сѫ усилили своята дейность и чрезъ разбойнишки, арнаутски и турски шайки постоянно вършатъ убийства и грабежи. Организацията се разпъва на кръстъ. Рѣдко се минава день, въ който нѣкоя отъ нейнитѣ чети да не се сражава. Въ по-малко отъ два месеца повече отъ 20 нейни чети, благодарение на предателства, почти всички сѫ унищожени; въ по-малко отъ два месеца тя изгуби 11 отъ своитѣ най-отлични боеви сили”. И тъкмо сега, върховиститѣ, повториха приблизително онова, което се каза въ Атина и Бѣлградъ: „Сега Организацията е слаба,— елате да превземемъ районитѣ ѝ!” „Е, можеха ли рѫководнитѣ сили на тия райони да правятъ изборъ въ срѣдствата? Тѣ не една и две чети обезорѫжиха и ги екстернираха въ България; но екстерниранитѣ чети отново се въорѫжаваха и нахълтваха вѫтре”. „Когато г. Юрданъ Стояновъ съ своитѣ съединени чети е нахълталъ въ единъ чуждъ районъ, за да го превземе, е знаялъ твърде добре, че влиза въ неприятелска страна, дето не може иначе да бѫде посрещнатъ, освенъ като неприятель [1]; á la guerre comme á la guerre. Готвите се да устроите засада, преварватъ ви и ви я поставятъ”.

Организацията не предвижда скорошенъ край на неприятелствата. Наопаки, сѫдейки отъ върховисткитѣ приготовления и закани за отмъщение на Кашина, тя предвижда, че борбата „все повече ще се усилва, додето настане едно истинско самоизтрѣбление”. За това говорятъ следнитѣ два факта. Четата на Гоше Пелтека напоследъкъ е устроила близу до с. Покровникъ „на 6 мѣста засади на организационната чета подъ войводството на П. К-овъ”; запасниятъ полковникъ Янковъ е издалъ, „щомъ влѣзълъ въ вѫтреш-

1. Конгреситѣ на Скопския и Сѣрския окръзи се занимаха съ нахлуващитѣ отъ вънъ български чети и взеха следнитѣ решения, на които, чрезъ особени окрѫжни, се даде гласность въ вѫтрешностьта : I. Всѣка чета. която влиза отвънъ въ единъ окрѫгъ, безъ знанието на задграничния представитель на окрѫга и безъ да бѫде поискана отъ района, въ който тя иска да действува, се счита като неприятелска и се преследва. II. На чета, която иска да мине презъ единъ окрѫгъ въ другъ, открива ѝ се каналъ само ако управлението на окрѫга, за който отива тя, поиска това, иначе, тя се счита за неприятелска и се преследва. III. Чета, която се счита за неприятелска се обезоръжава и се изпѫжда вънъ отъ територията на Организацията, а ако се възпротиви, взиматъ се мѣрки за нейното унищожение.

387

ностьта, до своитѣ съмишленици, едно окрѫжно да се убива всѣки по-виденъ членъ на В. организация”. Отъ своя страна, и Организацията „е готова да прибѣгне до най-голѣми крайности—убийствата въ Кашина показватъ това,—да отиде даже до тамъ, щото да пренесе борбата тукъ, въ София, отдето, именно, се изпращатъ и инспириратъ агентитѣ на върховиститѣ въ Македония”.

„За да се осуетятъ грознитѣ за освободителното дѣло последици на тази безразсѫдна борба” трѣбва да се направи ето какво: Ония отъ по-виднитѣ дейци „които случайно сѫ попаднали и още оставатъ въ крѫжока на ген. Цончевъ и които искрено сѫ предани на освободителното дѣло, трѣбва да се откажатъ отъ своя шефъ и да влѣзатъ, безъ да губятъ време, въ редоветѣ на В. организация. Тя е готова да даде на всѣкиго отъ тѣхъ, споредъ способноститѣ му и споредъ преданостьта му къмъ дѣлото, съответно мѣсто въ своитѣ широки редове”. „Щомъ най-искренитѣ и предани борци отъ крѫжока на Цончева влѣзатъ въ редоветѣ на В. организация, т. е. щомъ се раздѣлятъ отъ ония свои сегашни другари, бивши и сегашни професионални разбойници и злодеи, като Дончо, Пелтека, Атанасъ и др., тогава последнитѣ ще изгубятъ всѣка възможность да продължаватъ борбата и ще се разпръснатъ, и тогава ще се възстанови пълно единство въ Организацията”.

„Но ако върховиститѣ се окажатъ неспособни за една такава благородна постѫпка”, „тогава предстои на българското общество, което до сега ги е подкрепяло морално и материално, да каже думата си. То трѣбва да престане да счита всѣки, който отива съ пушка въ Македония, полезенъ за освободителното дѣло и всѣки, който се връща отъ тамъ съ пушка, за герой, заслужаващъ да бѫде уважаванъ и поддържанъ”. Като оказва безразборно на всѣки крѫжокъ своята морална и материална подръжка „бълг. общество, безъ да иска, поддържа ония, които разпокѫсватъ Организацията”. „Значи отъ българското общество твърде много ще зависи, да ли да се продължаватъ борбитѣ между В. организация и върховиститѣ или да се прекратятъ. Но, за да може то да направи да се прекратятъ, трѣбва да се държи по-близу до истинското положение на работитѣ въ Македония и да знае, какви могатъ да бѫдатъ нашитѣ задачи тамъ. А това е вече работа на печата”.

На края „Революционенъ листъ” обръща сериозното внимание на всички, които се интересуватъ отъ освободителното дѣло —

че въ този моментъ В. организация се бори, нападана по единъ бѣсенъ начинъ отъ всички страни и всѣки день гинатъ незамѣними нейни сили и всѣки день нейнитѣ редове се разредяватъ;

388

че ако и за напредъ се оказва морална и материална подкрепа на ония, които сега именно въ тия съдбоносни за нея условия, сѫ намерили най-изгодно време, за да превзиматъ районитѣ ѝ, — то, тя, може би, до толкова ще отслабне, щото не би могла да бѫде решающъ факторъ; и тогава именно, би се създала най-благоприятна почва за разнитѣ политически пропаганди, за да постигнатъ своитѣ пъклени замисли. Нека веднажъ за всѣкога се разбере, че всѣки, който действува противъ В. организация, действува противъ освободителното дѣло на измъченото и жестоко онеправдано македонско население.

 

Ако Кашина може да стрестне рѫководнитѣ крѫгове въ България, ако може да стрестне българското общество и да го накара да види, де е правиятъ и целесъобразенъ пѫть, то ония безполезни жертви, които сѫ паднали въ това село, нѣма да бѫдатъ безполезни за освободителното дѣло”.

Както и трѣбваше да се очаква, върховиститѣ, жадни за отмъщение, засилиха преследванията противъ селата отъ противния лагеръ. Полковникъ Янковъ, който следъ клането въ Загоричани бѣше заминалъ съ чета, за да отмъсти за родното си село, се задържа въ Пирина и се постави начело на похода противъ Организацията. За озлоблението на върховиститѣ може да се сѫди отъ писмото на нѣкой си Григоръ, интелигентенъ четникъ на Янкова, до единъ неговъ сродникъ въ София. Въ това писмо, заловено отъ организационни хора и обнародвано въ „Рев. листъ”, [1] между друго, се казва: „Тия дни ще прехвърлимъ Пирина, за да слѣземъ въ Банско — пространна равнина, дето ни предстои да приведемъ въ изпълнение присѫдитѣ надъ нѣкои села, които сѫ помогнали материално и морално за избиването на една наша чета. Тамъ ще има огънь и палежъ, кой каквото може ще върши”. Това вече напомня бѣса и тактиката на гръцкитѣ и сръбскитѣ чети, които воюватъ срещу Организацията опустошавайки селата, които я поддържатъ.

Засили се следъ Къшина междучетнишката война. Дветѣ страни се дебнатъ, поставятъ си засади, а при среща се биятъ съ най-голѣмо ожесточение. Къмъ края на май върховисткиятъ войвода Левтеровъ загради и нападна малешевската районна чета на Душо Желевъ въ с. Русиново; за щастие, това сражение мина безъ жертви отъ дветѣ страни. Нѣколко кръвопролитни сражения станаха въ Струмишко, кѫдето върховиститѣ настѫпиха съ нѣколко чети, за да разбиятъ Чернопѣева и да превзематъ окрѫга му. Най-ожесточено бѣ сражението отъ 23 май. Струмишката районна чета се сблъска съ четата на поручикъ Настевъ. Отъ четата на последния загинаха три момчета. Сражението продължаваше, когато въ помощь на Настева пристигнаха съ четитѣ си Протогеровъ и Левтеровъ. Борбата се продължи съ цѣли петь часа и погълна нови жертви: трима върховисти и двама центра-

1. „Официална притурка”, стр. 15.

389

листи. На следния м. юний стана ново сблъскване между Чернопѣевъ и Левтеровъ: загинаха нѣколко души върховисти, а районната чета даде двама тежко ранени.

Презъ лѣтото Щабътъ на върховиститѣ се опита да тури кракъ и въ Одринско. Една върховистка чета подъ войводството на Ник. Гюмюшевъ се яви въ Ахѫчелебийско (Пашмаклийско), но съ нея се ликвидира бързо и безкръвно. Гонена въ продължение на десеть дена отъ мѣстната районна чета, тя бѣ на 3 юлий обградена и принудена да се предаде. Орѫжието и другитѣ материали бѣха конфискувани, а момчетата, заедно съ войводата, върнати въ България. По тоя случай управлението на района излѣзе съ едно „Предупреждение” (6. VII. 1905 г.), въ което заявяваше, че “за напредъ нѣма да се церемони съ подобни чети, а направо ще пристѫпва къмъ изтрѣбването имъ, безъ да счита себе си отговорно нито предъ обществото, нито предъ съвѣстьта си”. “Ахѫчелебийскиятъ районъ за сега нѣма нужда отъ никакви нелегални сили; ако никога му потрѣбатъ, работницитѣ тукъ сами ще си намѣрятъ такива”, завършва „ Предупреждението”.

До такава изостреность бѣха стигнали отношенията между дветѣ страни въ навечерието на конгреса.

*

Конгресиститѣ подхванаха въпроса предварително убедени, че съ него трѣбва на всѣка цена и веднажъ за винаги да се свърши. Пакостьта отъ върховистката язва бѣ така очевидна и дълбоко съзнавана, че мисъльта за нейното бързо изкореняване посрѣдствомъ една обща решителна акция не срещна никаква опозиция между делегатитѣ. Решението бѣ борбата да се предприеме едновременно въ вѫтрешностьта и въ София — противъ вдъхновителитѣ и водачитѣ на групата. Взимайки, обаче, това страшно решение конгресътъ си даде точна смѣтка за оня мораленъ покрусъ, който новитѣ масови братоубийства немедлено ще предизвикатъ въ душата на свободния българинъ. Ето защо той смѣтна за необходимо да отправи до върховисткото ръководство едно ултимативно предупреждение, като даде на това предупреждение гласность чрезъ особено съобщение до българското общество. Четиричленната комисия изработи дветѣ съобщения, които бидоха единодушно одобрени отъ конгреса.

Текстътъ на първото съобщение гласѣше:

Съобщение                        

до групата македонски дѣятели,     

наричана „Върховисти”      

въ София                          

 

Общиятъ конгресъ на вѫтрешната Македоно-Одринсна революционна организация намира, че единствената по-сигурна

390

гаранция за благополучното доизкарване на наченатото освободително дѣло лежи въ самостойностьта, единството и могъществото на вѫтрешната организация и за туй взима решение тя да пази тѣзи начала, като скѫпоцененъ залогъ за освобождение на татковината ни.

 

Възъ основа на горното, Организацията за напрѣдъ не може по никакъвъ начинъ да търпи въ своята територия никакви други групи и корпорации съ сѫщата нейна цель и задача било, че тѣ иматъ извора си вѫтре въ територията ѝ, било вънъ отъ нея. Тя ще прѣслъдва на всѣка цѣна и съ всички сили активнитѣ дѣйци на такивато групи и корпорации като опасни врагове на освободителното дѣло, а водителитѣ имъ подлежатъ на всички строгости на устава и правилника, предвидени за пакостницитѣ на освободителното революционно дѣло и злосторницитѣ на отечеството, кѫдето и да се намиратъ тѣ, били членове на Организацията или не.

 

Въ замѣна на това, Организацията съ новитѣ си наредби дава широка свобода на членство въ нея на всѣки ревнитель за освободителната революционна борба въ Македония и Одринско безъ всѣка резерва, облича всичкитѣ си членове, безъ разлика на народность, мѣстопроизхождение и убеждение, съ всичкитѣ предвидени за тѣхъ права и длъжности въ устава и правилника. Конгреса намира, че горѣприведеното рѣшение отваря достѫпъ въ Организацията на всѣкиго и се надъва съ него да види въ редоветѣ си съединенитѣ сили на всички искрени и истински ревнители на освободителната революционна борба срѣщу турския режимъ въ Македония и Одринско.

 

Съществуването и дейностьта на вашата група никакъ не хармонизира съ горнитѣ положения на Организацията и ще продължава да служи за причина на борби. Ето защо, въпреки безрезултатностьта на редъ миролюбиви изявления и опити на Организацията предъ васъ, конгреса намира за умѣстно и сега да ви поднесе настоящето съобщение и да ви подкани, въ името на истинско разбранитѣ интереси на освободителното дѣло, доброволно да разтурите сами вашата група и да прекъснете сепаратистичната дейность както вѫтрѣ въ страната, така и вънъ отъ нея, за да се намалятъ прѣчкитѣ ѝ, та да може тя да съсредоточи всичкото си внимание и всичкитѣ си сили въ борбата срѣщу общитѣ врагове на отечеството и каузата ни.

 

Горното съобщение не означава водене преговори, нито подлежи на третиране, а допуска само категориченъ и незабавенъ отговоръ.

 

30. Х. 1905 год.

 

Отъ конгреса          

 

— По решение и задължение на конгреса настоящето съобщение удостовѣряваме съ личнитѣ си подписи, членоветѣ на бюрото.

Председатель: Д. Груевъ

За секретарь: Ар. Манасиевъ

Както се казва и въ „циркуляра”, решението за изпращане на ултимативно предупреждение до върховиститѣ се взе отъ съображение „да имъ се отнеме всѣка възможность да се оплакватъ предъ обществото въ България, че решителнитѣ мѣрки срещу тѣхъ въ България и вѫтре сѫ взети отъ Организацията безъ да сѫ предизвестени”. Почти всички делегати бѣха увѣрени, че отговорътъ на съобще-

391

нието, написано въ такъвъ духъ и съ такъвъ езикъ, не може да бѫде освенъ отказъ. Стана, обаче, тъкмо обратното. На четвъртия день следъ като му се врѫчи съобщението, генералъ Цончевъ отговори на Груева съ следното. 

Съобщение          

До прѣдседателя на конгреса.   

 

Едно съобщение съ дата 1 ноемврий 1905 година, носяще Вашия подписъ и адресирано „до групата Микедонски деятели, наричани „Върховисти”, въ София”, биде предадено на менъ лично отъ Васъ тукъ на 6 ноемврий 1905 год. Като оставяме безъ внимание недостойнитѣ изрази въ съобщението, ние, движими отъ висшитѣ идеали на Македоно-Одринското освободително дѣло, съобщаваме Ви следното:

 

1. — Следъ възстанието отъ 1903 год. Македоно-Одринската революционна организация изгуби своето напрѣжно единство, добито прѣзъ възстанието и тя се изразява вѫтрѣ въ групи. На една отъ тия революционни групи въ вѫтрешностьта, ние сме представители въ прѣдѣлитѣ на Българското Княжество.

 

2. Съгласно съ Вашето съобщение, вѫтрешни Македоно Одрински дѣйци сѫ се събрали на конгресъ, съ цѣль да създадатъ едно единство въ вѫтрешната организация и сѫ изработили надлежнитѣ законоположения. Макаръ и революционитѣ райони на Вѫтрѣшната организация, която представляваме, да не бѣха поканени на тоя конгресъ, ние вьодушевлявани отъ желанието да се достигне едно единство въ Вѫтрѣшната организация, за да стане тя мощна и внушителна, Възприемаме тия законоположения и увѣдомяваме вѫтре централното рѫководително бюро подъ председателството на г. Стефанъ Николовъ, за по-нататъшни разпореждания.

 

3. — Що се касае до Върховния Македоно-Одрински комитетъ, той е разтуренъ отъ Българското правителство и е изгубилъ своитѣ послѣдни слѣди, споредъ горното изявление.

 

София, 10 ноемврий 1905 година.

 

Ив. Цончевъ [1]         

Заслугата за това решение, което изненада вѫтрешнитѣ, принадлежи, преди всичко, ако не изключително, на генералъ Цончева. То не би било мислимо, ако зависѣше отъ слѣпи фракционери, увлѣчени отъ мѫтния порой на бушуващата междуособица. То е проблѣсъкъ на възвишенъ патриотизъмъ и на здравъ политически разумъ. То спести на македонското освободително дѣло много братска кръвь. На Организацията — едно усилие, което би ангажирало въ продължение на дълги месеци силитѣ ѝ и би я съвсемъ изтощило. На българския свѣтъ — едно потрѣсно зрелище на нескончаеми братоубийства изъ македонскитѣ планини и села и по софийскитѣ улици.

Решението на генералъ Цончевъ изненада, и то твърде неприятно и нѣкои отъ неговитѣ привърженици вѫтре, които

1. Дветѣ разменени съобщения сѫ предадени тукъ дословно и съ сѫщия правописъ, както сѫ обнародвани въ „Циркуляра” стр. 11—13).

392

жадуваха за отмъщение на другаритѣ си, загинали при Къшина. Благодарение, обаче, на авторитета на генерала, както и на владѣещото у върховиститѣ военно чиноначалие, подчиниха се всички. Офицеритѣ единъ следъ другъ се изтеглиха отъ вѫтрешностьта. Дончовци и Пелтековци, които бѣха и най-зле засѣгнатитѣ, не можеха да ги не последватъ.

Окончателното оттегляне на върховиститѣ отъ революционната борба не може да се смѣта за най-доброто разрешение на въпроса. Презъ изтеклитѣ две години Организацията бѣше изгубила много свои боеви и интелигентни сили, а между върховиститѣ имаше не малко офицери, които къмъ военното си изкуство бѣха прибавили нѣколко годишенъ опитъ и които можеха да бѫдатъ добре използувани срещу тритѣ неприятелски фронта — турски, гръцки и сръбски. Това би било въ унисонъ съ казаното въ конгресното съобщение до върховиститѣ, че се отваря „достѫпъ въ Организацията за всѣкиго”. Такова нѣщо, обаче, не стана и ето защо. Предвиждайки съ увѣреность най-лошото, конгресътъ се ограничи съ изработването на дветѣ съобщения — до върховиститѣ и до българското общество [1] — безъ да опредѣли, кой ще преценява върховисткия отговоръ и какво ще се прави, ако отговорътъ бѫде благоприятенъ отъ организационно гледище. Прѣчката не би била непреодолима, ако членоветѣ на новоизбранитѣ общи тѣла — централенъ комитетъ и задгранично представителство — бѣха на едно и сѫщо мнение и се въодушевляваха отъ горещо желание да я премахнать. Ние имаме основания да мислимъ, че такова желание не липсваше на нѣкои отъ новоизбранитѣ, [2] то обаче, не доведе къмъ никакви конкретни постѫпки и поне до новъ конгресъ. Върховисткитѣ сили трѣбваше да стоятъ вънъ отъ строя. Все пакъ и постигнатиятъ резултатъ бѣ неочаквано отряденъ. Пострумската область престана да бѫде арена на кървави съревнования и гонитби. Единството въ организацията бѣ формално възстановено.

1. Това, последното стана безпредметно, подиръ благоприятния отговоръ ма ген. Цончевъ и не се обнародва.

2. Груевъ, напримѣръ, не криеше предъ мене съжаленията си, задето конгресътъ съ своето едностранчиво и непълно решение, свърза рѫцетѣ на центр. комитетъ за по-нататъшни постѫпки, за постигане на пълно сливане съ върховиститѣ.

Миланъ Дамяновъ, върховисть, увѣрява, че е присѫтствувалъ на една случайна среща, на улицата, между Груева и Цончева и е останалъ очуденъ, задето Груевъ е изказалъ съжаления предъ генерала, че е приелъ безъ всѣка резерва предложеното разформируване на върховистката група.

Съпоставено едното и другото, налага ни да заключимъ, че Груевъ би предпочелъ единъ по-малко категориченъ отговоръ, та да се наложи на централния комитетъ да разговаря и преговаря съ върховиститѣ, съ цель да се постигне разбирателства за използуване на силитѣ имъ отъ Организацията.

[Previous] [Next]
[Back to Index]