Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

 

 

29. АТЕНТАТЪТЪ ПРОТИВЪ СУЛТАНА И АРМЕНО-МАКЕДОНСКИТѢ РЕВОЛЮЦИОННИ ВРЪЗКИ

 

 

Горещъ юлски день. Пладне е отдавна минало, но насъбраното около Илдъза множество не мърда, очаквайки края на петъчната церемония, наречена  с е л я м л ъ к ъ. Всички сѫ насочили любопитни погледи къмъ бѣлата кокетна джамия, кѫдето халифътъ на правовѣрнитѣ, заобиколенъ отъ чалмоносни улеми и затлъстѣли паши, укичени съ всевъзможни златни дрънкулки, се моли на Аллаха. Неподвижни, като изтукани, стоятъ отъ дветѣ страни на широката улица, която води къмъ главната врата на султанския дворецъ, отбрани войници, албанци и араби, въ блѣстящи народни носии. Павильонитѣ срещу джамията сѫ, както винаги, пълни съ дипломати и други видни чужденци, дошли да видятъ екзотичното зрелище. Никакъвъ тропотъ не се чува и откъмъ терасата, опредѣлена за кавалерийскитѣ роти — дори и конетѣ сѫ проникнати отъ тържественостьта на момента.

 

Часътъ е точно единъ и четвърть. Предъ входната врата на джамията настава раздвижване, което бързо се предава въ дипломатическитѣ кьошкове и между пъстрата публика, струпана по главната улица и по нейната пресѣчка — подъ кавалерийската тераса и подъ самитѣ кьошкове. На външната площадка на джамията се показа халифътъ съ своето кокалесто лице и прегърбенъ носъ. Още нѣколко мига и той ще се качи на каляската си, ще поеме самъ юздитѣ, ще отправи благосклоненъ гоздравъ къмъ дипломатитѣ и ще се упѫти бавно къмъ двореца си, последванъ отъ своята свита. Веднага следъ това негови адютанти ще се явятъ въ дипломатическия павильонъ, за да поканятъ на аудиенция ония дипломати и знатни чужденци, които падишахътъ ще благоволи да приеме.

 

На днешния петъкъ, обаче, едно необикновено събитие осуети точното изпълнение на тази последна часть отъ дворцовия протоколъ. Въ момента, когато Абдулъ Хамидъ се запѫти къмъ каляската си, единъ адски гърмежъ разтърси земята и въздуха. Пукотътъ се чу въ цѣлия огроменъ градъ, дори и на азиатския брѣгъ, отвѫдъ Босфора. Части отъ човѣшки и конски тѣла полетѣха нагоре. Близко стоещитѣ до експлозията изпопадаха на земята. Стъклата на всички околни сгради станаха на парчета. Въ дипломатическия павильонъ паднаха и самитѣ рамки на прозорцитѣ. Всичко потъна въ прахъ и димъ — горѣха въ пламъци частитѣ на две десетки изпочупени файтони. Неописуема бѣ бъркотията която настана следъ необикновения гърмежъ. Конски тропотъ, стенания на ранени, викове на ужасени бѣгащи хора и войнишки команди се смѣсваха въ единъ невъобразимъ гламъ.

 

 

344

 

На 40 метра отъ външната тераса на джамията личеше новообразуванъ крѫгълъ ровъ съ метъръ и половина радиусъ. Наоколо се търкаляха човѣшки и конски глави, крака, кѫсове месо. . .

 

Стотина убити и ранени хора и петдесетина файтонджийски и кавалерийски коне станаха жертва на взрива, но самиятъ човѣкъ, въ чиято честь бѣ устроена тази кървава вакханалия, остана незасегнатъ. Смъртьта мина край Абдулъ-Хамида и само му се закани: Провидението бѣше отредило другъ край, по-справедливъ и по-назидателенъ, за „ великия убиецъ” [1].

 

Първото впечатление отъ атентата бѣ изненадата. Динамитна експлозия на 40 метра отъ краката на Абдулъ Хамида при такива изключителни грижи за безопасностьта на неговата особа! Не го увардиха ни тритѣ пояса отъ стени около двореца, ни отлично гледаната гвардия отъ фанатично предани кюрди, сирийци и албанци, ни многосложната и съ съвършенство изтъкана шпионска мрежа. Гениятъ на конспирацията победи всички прѣчки.

 

При всичкото си отвращение отъ този родъ покушения, свързани винаги съ невинни човѣшки жертви, цивилизованиятъ свѣтъ бѣ обладанъ отъ скръбь поради несполуката на атентата. Това чувство на мѫка се засилваше отъ очакванитѣ нови тегла, съ които се заплашваха нещастнитѣ поданици на спасения владѣтель. Разбира се, Абдулъ Хамидъ получи и множество честитки. Едни по силата на протоколнитѣ изисквания, други отъ верноподанически дългъ, побързаха да го поздравятъ съ щастливото избавление. По джамии, църкри и синагоги сѫщо се устроиха благодарствени молитви за избавлението на Падишаха. Абдулъ Хамидъ така се разтрогна отъ тѣзи външни знакове на преданность, че излѣзе въ полуофициозния в. „Икдамъ” съ изявления, въ които обясняваше спасението си, като „награда на Провидението” за полаганитѣ отъ него усилия „за щастието и благоденствието на народа”. „Ние сме крайно благодарни отъ чув-

 

1. Една телеграма на Българската телеграфна агенция (Цариградъ, 10 юлий 1905 г.) дава следното интересно описание на сценитѣ, които следъ експлозията се разиграха около султана:

 

„Въ този моментъ албанцитѣ и войницитѣ отъ императорската гвардия се спустнаха вкупомъ шумно въ вѫтрешния дворъ на джамията, заобиколиха султани и така се притиснаха до него, щото фесътъ му се смачка. Единъ човѣкъ убитъ съ вистрелъ, лежеше на две крачки отъ султана. Безпорядъчнитѣ движения на тази тълпа накара лицата, които се намираха въ павильона на чужденцитѣ и дипломатите, да помислятъ, че около султана става силно сражение. Султанътъ не показа никакъвъ страхъ ; придруженъ отъ нѣколко лица на свитата си, той се качи въ колата, която този пѫть бѣше съ сваленъ гюрукъ, тури до себе си своя малъкъ синъ Бурханединъ и взе самъ юздитѣ. Около 50 души кавалеристи предшествуваха колата и махаха съ голитѣ си сабли, за да не би нѣкой да се приближи до колата. Султанътъ сѫщо махаше съ камшика на лѣво и на дѣсно. Като стигна до павильона на чужденцитѣ и на дипломатите, Абдулъ Хамидъ се засмѣ къмъ присѫтствуващитѣ и направи единъ жестъ съ рѫката, за да успокои всички”.

 

Прибранъ въ палата си, султанътъ разпореди да повикатъ австро-унгарския посланикъ баронъ Каличе, който споредъ дневната програма, трѣбваше да бѫде приетъ на аудиенция.

 

 

345

 

ствата, които нашитѣ поданици ни изказаха по тоя случай и молитствуваме тѣ да бѫдатъ запазени отъ всѣко бедствие небесно и земно”, — завършваше султанътъ. Въ действителность една голѣма часть отъ неговитѣ поданици бѣха, веднага следъ атентата, сполетени вече отъ нови бедствия, дължими на Хамидовата явна и тайна полиция.

 

Нѣколко следствени комисии заработиха: дворцова, военна, полицейска. Дворцовата комисия държеше заседанията си въ Илдъза. Тя бѣ съставена отъ по-главнитѣ членове на Илдъзката камарила и отъ най-вещи полицаи и се председателствуваше отъ втория султановъ секретарь Изетъ паша. 250,000 лева се обещаха на този, който открие атентатора или атентаторитѣ и се пристѫпи къмъ най-безразборни обиски и арести. Мобилизираната армия отъ професионални шпиони се увеличаваше всѣкидневно отъ доброволни доносници, чиито услуги се приемаха съ сѫщата безразборность. За продажнитѣ чиновници и покваренитѣ хора изобщо настана златно време. Почтени семейства се изнудваха за да избѣгнатъ обискирането на домоветѣ имъ, арестувани мними виновници се освобождаваха бързо срещу рушветъ. Съ единъ анонименъ доносъ, всѣки можеше да отмъсти на личния си неприятель или да задоволи расовата си ненависть.

 

Но развалата въ върховетѣ и гнилостьта на турската държавна организация намѣриха своя най-яръкъ изразъ въ провокациитѣ и шантажитѣ, които се устройваха отъ най-висшитѣ бдители на обществената сигурность и отъ самитѣ членове на дворцовата следствена комисия. Да се отличи съ по-тънъкъ полицейски усѣть и съ по-голѣми заслуги къмъ господаря си и да подбие влиянието на своя съперникъ въ двореца, това бѣ рѫководната мисъль на участвуващитѣ въ следствената комисия Хамидови довѣреници. А всѣки единъ отъ тѣхъ имаше въ полицията и администрацията своитѣ лични орѫдия, чрезъ които можеше да създаде нови улики и да даде на следствието една или друга насока.

 

Виновницитѣ се дирѣха, твърде естествено, между най-зложелателнитѣ срѣди. Затова везнитѣ на подозрението се наклоняваха ту къмъ млацотурцитѣ, ту къмъ арменцитѣ, ту къмъ българитѣ. Полицията не се церемонѣше много и съ чуждитѣ поданици, толкова повече, че първитѣ дни следъ атентата, европейскитѣ посолства, въ желанието си да не прѣчатъ на следствието, не се застѫпваха енергично за арестуванитѣ си поданици.

 

Плодъ на провокаторска изобретателность бѣ едно, разлепено по улицитѣ на Стамбулъ, „младотурско” комюнике, съдържаще формулата ма една фетва, взета отъ текстоветѣ на мюсюлмански юрисконсулти отъ XVIII вѣкъ. Въ фетвата се поставяше въпросъ: Какво трѣбва да прави мюсюлманскиятъ свѣтъ, когато султанътъ, чрезъ беззакония и отвра-

 

 

346

 

тително управление, е направилъ мизеренъ живота на своитѣ народи? И се даваше отговоръ: Мюсюлманитѣ сѫ длъжни да разкѫсатъ на парчета султана и неговитѣ приближени. На края „младотурцитѣ” се самообвиняваха, заявявайки, че за да дадатъ санкция на горната фетва, се били опитали да направятъ на прахъ султана и неговитѣ приближени. Очевидно, авторитѣ на комюникето имаха за цель да насочатъ гнѣва на султана противъ турцитѣ съ либерални идеи. И действително, не малко турци, студенти, чиновници и други, бидоха оковани въ вериги и хвърлени въ затвора.

 

На чело на ония пъкъ, които се стремѣха да изкаратъ непремѣнно виновни арменцитѣ, стоеше бившиятъ императорски комисарь въ София Неджибъ паша Мелхаме, едно отъ най-довѣренитѣ лица на султана, на което се възлагаха „особени порѫчки” вѫтре и повѣрителни мисии въ чужбина. Едно апокрифно окрѫжно на арменския революционенъ комитетъ биде разпространено въ Цариградъ.

 

Съчиненъ бѣ и единъ „Манифестъ на българския революционенъ комитетъ.” Екземпляри отъ него бѣха дадени на полицията и на посолствата. Известни като майстори на бомбени атентати, македонскитѣ революционери бѣха между първитѣ заподозрѣни. Съ стотици българи градинари, млѣкари, търговци и отъ всѣкакви други професии бидоха още презъ първитѣ дни арестувани.

 

Абдулъ Хамидъ бѣ — и не безъ основание — силно разгнѣвенъ отъ езика на българския печатъ въ Княжеството. Докато едни вестници на Балканитѣ държеха приличенъ тонъ, а други ликуваха за спасението на Хамида, българскитѣ вестници изказваха безъ всѣка резерва своитѣ съжаления, укичвайки спасения падишахъ съ най-нелестни епитети. Така — привеждаме едни сравнително по-сдържано написани откѫслеци—независимиятъ софийски листъ „День” (7 юлий, 1905 г.) започваше съ следнитѣ думи първия си отзивъ за атентата, въ една редакционна статия (отъ В. Т. Велчевъ):

Сѫдбата отклони удара на отмъщението противъ единъ отъ най-претоваренитѣ съ грахове хора на земята. Абдулъ Хамидъ, нареченъ „кървавия султанъ”, избѣгна, като по чудо, адския взривъ, станалъ почти въ краката му...

Две седмици по-късно, правейки въ сѫщия вестникъ прегледъ на българския печатъ по атентата, авторътъ на настоящия трудъ пишеше:

Ние съ гордость констатираме, че тоя пѫть печатътъ изрази настроението на цѣълия български народъ... Българскиятъ народъ още не е тръгналъ по пѫтя на израждането, за да плете лицемѣрни вѣнцехваления на собствения си палачъ и да пролива фалшиви сълзи по случай изпитанието на човѣка, който отъ тридесеть години насамъ, съ огънь и ножъ, преследва, стѫпка по стѫпка, неговото унищожение („Покушението противъ султана и българскиятъ печатъ” — „День”, 27 юлий 1905 г.).

 

347

 

Правителствениятъ органъ „Новъ вѣкъ” (11 юлий, 1905 г.), осѫждайки атентата, напомняше, че

покушението трѣбва да послужи на султана и на неговитѣ съветници за единъ навремененъ урокъ, отъ който да се възползуватъ за вѫтрешното уреждане на империята. И ако тоя атентатъ, причинитѣ на който не могатъ да бѫдатъ много далече отъ вѫтрешнитѣ условия, при които е поставена да се развива Турция, послужи за срѣдство на едно опомнюване на ръководящитѣ я крѫгове, за да измѣнятъ и подобрятъ тия нещастни условия, то никой не трѣбва да съжалява за даденитѣ му жертви. [1]

Турскиятъ императорски комисарь въ София протестира отъ името на Портата предъ българското правителство и поиска наказанието на вестницитѣ, въ които се появиха оскърбителни за султана писания. Дветѣ правителства си размѣниха доста остри ноти. Между това преследванията противъ българитѣ въ Цариградъ се разпрострѣха и надъ самата Екзархия. Като поводъ за гонението послужи несполучливиятъ опитъ на единъ агентъ-провокаторъ. Непознато лице се опита да остави въ екзархийската канцелария въ Пера единъ куфаръ, за да бѫде предаденъ на училищния инспекторъ Ан. Наумовъ. Вратарьтъ отказа да приеме куфара и уведоми веднага полицията. Въ отговоръ на тази лоялна постѫпка на вратаря, полицейската власть, подъ предлогъ, че куфарътъ съдържалъ бомби и динамитъ, арестува Наумова и стария екзархийски капукехая Н. Начевъ, после направи най-щателенъ обискъ въ Екзархията, задигна маса книжа, заключи канцелариитѣ и отнесе ключоветѣ. За пръвъ пѫть се нанасяше такова оскръбление на най-висшето българско духовно учреждение въ Турция. Презъ най-остритѣ фази на революционното движение, дори следъ солунскитѣ атентати и Илинденското възстание, Екзархията бѣ пощадена отъ каквито и да било посегателства. Голѣмиятъ престижъ на екзарха се дължеше, между друго, на неговата безупрѣчна лоялность къмъ турската държава. Българскитѣ митрополити и рѫководниятъ екзархийски персоналъ стояха сѫщо надъ всѣко подозрение. Арестуваниятъ капукехая изпълняваше отъ двадесеть години тази длъжность, ползу-

 

1. Пъленъ контрастъ въ това отношение представляватъ гръцкитѣ вестнци. Ето нѣколко цитати :

 

„Спасението на султана презъ последното злодейско покушение противъ него ще изпълни, безсъмненно, съ радость всѣки здравомислящъ гръкъ”, пишеше атинскиятъ в. „Асти”. Премахването, по какъвто и да е начинъ, на султана отъ сцената, би предизвикало анархия въ империята му и би докарало морални и материални загуби на цѣлия ни родъ”.

 

Другъ атински вестникъ, „Ембросъ”, директоръ-стопанинъ на който бѣ председательтъ на елино-македонския терористически комитетъ Д. Калапотакисъ, пишеше :

 

„Несполуката на станалото анархистическо покушение противъ султанъ Абдуяъ Хамидъ Ханъ нѣма да предизвика радость само въ Цариградъ и въ цѣлата Отоманска империя. Защото султанътъ, бидейки добъръ, справедливъ и милостивъ монархъ, се радва на симпатии и вънъ отъ държавата си. Въпрѣки оплакванията, справедливи или не, противъ неговия режимъ, които отъ време на време се чуватъ, той управлява държавата си така, че тя представлява всѣкога гаранция за запазваме на Status quo-то — нѣщо, което при днешнитѣ обстоятелства е по-износно за Гърция отъ каквато и да е друга промѣна”. (Цитатитѣ сѫ взети отъ в. „День”, 20 юлий 1905 г.).

 

 

348

 

вайки се съ абсолютното довѣрие на турскитѣ учреждения, а главниятъ инспекторъ Наумовъ, човѣкъ чуждъ на революционното движение, бѣ дори стрелянъ отъ македонски революционери. Но Екзархията, тоя основенъ стълбъ на българското народно дѣло въ вилаетитѣ, бѣ трънъ въ очитѣ на всички български врагове, които поискаха сега да ѝ нанесатъ смъртенъ ударъ. Моментътъ бѣ отъ най-удобнитѣ. Екзархътъ се намираше по това време на лѣчение въ чужбина. Обстоятелството, че този задграниченъ отпускъ на Иосифа I бѣ съ мѫка издействуванъ отъ султана, послужи на зложелателитѣ като сериозна улика, която подкрепена чрезъ откриване на динамитъ и бомби въ екзархийската канцелария, би могла да компрометира самия екзархъ и да направи завръщането му невъзможно. Примамвани отъ такива въжделения, зложелателитѣ не се ограничаваха само съ доноси и клевети, но даваха и публиченъ изразъ на своитѣ подозрения. [1] Разнитѣ гръцки патриотически крѫжоци въ Цариградъ бѣха най-ревностнитѣ търсители на атентатори между българитѣ. За своитѣ цели тѣ си служеха твърде ловко съ ония свои сънародници, които бѣха на турска шпионска служба. Важенъ факторъ, натоваренъ съ такава мисия, бѣ нѣкой си д-ръ Молохадись. По неговъ доносъ пострадаха много цариградски българи, между които и бившиятъ управитель на болницата „Евлогий Георгиевъ” — д-ръ В. Диновъ.

 

 

Походътъ противъ Екзархията донесе разочарование на зложелателитѣ ѝ. Той даде да се почувствува отъ всички, че българитѣ отъ вилаетитѣ и отъ Княжеството еднакво скѫпятъ за своята национална църква, представлявана отъ екзарха, съ седалище въ Цариградъ. Общественото мнение въ Княжеството дълбоко се развълнува. Начовичъ направи енергични постѫпки предъ турското правителство. Замѣстникътъ на екзарха, битолскиятъ митрополитъ Григорий, подаде остъръ протестенъ такриръ до турското министерство на правосѫдието и изповѣданията за нарушената неприкосновеность на Екзархията. Въ Високата порта се сепнаха. Митрополитъ Григорий получи извиненията на правителството и му се повърнаха задигнатитѣ книжа и ключоветѣ. Висшитѣ екзархийски чиновници и нѣкои отъ другитѣ невинно, арестувани българи бидоха освободени.

 

1. Въ бѣлградския в. „Штампа” се яви една дописка отъ Цариградъ, въ която анонимниятъ дописникъ изказваше съмнение, да ли бълг. екзархъ ще може вече да се завърне въ Турция и да заеме поста си. Сведенията си сръбскиятъ дописникъ черпѣлъ отъ единъ свой „приятель”, гръкъ, който съставлявалъ самъ „цѣлата полиция” ръ Ортакьой” (ортакьойската екзархийска сграда служеше за жилище на Йосифа !) Още когато екзархътъ настоявалъ предъ султана за задграниченъ отпускъ, поменатиятъ гръкъ, турски шпионинъ, билъ се изказалъ предъ приятеля си — дописника на “Штампа” — въ смисълъ, че следъ заминаването на екзарха „ще стане нѣщо”: „Йосифъ е уменъ човѣкъ — той мисли, а другитѣ вършатъ”.

 

Това гръцко-сръбско клеветничество предадено, съ надлежното изобличение, въ в. „День”, 20 юлнй 1909 г.

 

 

349

 

Безразборнитѣ арести и интернирания, изнудванията и шантажитѣ, наеженостьта на мюсюлманското население и злоумишленото разнасяне на слухове за възможни кланета на християнитѣ, създадоха въ Цариградъ една непоносимо тревожна атмосфера. Най-безобидни, неинтересуващи се отъ политиката хора, треперѣха да не попаднатъ въ примката на нѣкой агентъ-провокаторъ. Особено арменцитѣ и българитѣ трѣбваше да държатъ здраво затворени кѫщитѣ си и да бдятъ денонощно да не имъ бѫде подхвърлено нѣщо компрометираше.

 

Чуждитѣ дипломатически представители, свидетели на разновидната спекула съ диренето на атенгаторитѣ, взеха да се застѫпватъ енергично за всѣки свой арестуванъ поданикъ.

 

Отъ 8 до 19 юлий, т. е. вѫтре въ единадесеть дена, броятъ на арестуванитѣ въ Цариградъ достигна 1432. Следствието по атентата се простираше и въ провинциалнитѣ градове. Въ Македония, главенъ обектъ на подозренията, бѣха, разбира се, българитѣ. Въ Битоля бидоха арестувани, като заподозрѣни, петима видни българи, между които и самиятъ управляващъ митрополията свещеникъ Алтѫпармаковъ.

 

*

 

Докато Абдулъ Хамидъ горѣше само отъ едно желание — да узнае часъ по-скоро, кои и какъ сѫ устроили покушението противъ него, множество други голѣми и малки фактори, търсители на всѣкаква риба въ размѫтенитѣ води, замъгляваха и усложняваха съ своитѣ действия следствието. Безъ тѣзи странични домогвания следствието би се добрало много скоро до истината и преследванията биха се ограничили въ крѫга на действителнитѣ атентатори.

 

На седмия день следъ атентата комисията разполагаше вече съ една сериозна улика. Многократното и подробно разпитване на оцѣлѣлитѣ файтонджии и на други лица, които на 8 юлий се намираха въ непосрѣдствена близость до мѣстото на взрива, установи присѫтствието на единъ частенъ луксозенъ файтонъ съ каучукови колела. Отъ този таинственъ файтонъ не бѣше, разбира се, нищо останало. Все пакъ упоритото ровене и търсене въ и около отворената отъ взрива 150 сантиметрова дупка даде единъ резултатъ: върху едно отъ намѣренитѣ каучукови парчета личеха нѣколко нѣмски букви и думата Wien. Съ помощьта на единъ списъкъ на виенскитѣ фабрики за файтони, можа да се установи отъ кѫде е билъ купенъ инкриминираниятъ файтонъ. Дирята на атентаторитѣ бѣше вече открита. Отъ управлението на фабриката се дадоха сведения за датата на покупката, за имената, съ които сѫ се препорѫчали купувачитѣ, и за града, кѫдето е билъ изпратенъ файтонътъ. Така нишката стигна до Цариградската митница. По даннитѣ, събрани отъ канце-

 

 

350

 

ларията на митницата и отъ многократния разпитъ на всички митнишки чиновници и служащи, властьта можа да се докопа до лицето, което бѣше освободило файтона отъ митницата. Това лице издаде стопанина на кѫщата, кѫдето е билъ откаранъ файтонътъ и въ края на краищата биде заловенъ единъ отъ посветенитѣ въ заговора, Едуардъ Жорисъ, издаденъ отъ хазяина на квартирата му.

 

Жорисъ, белгиецъ, чиновникъ въ американското дружество „Сингеръ”, бѣ увлѣченъ, като анархистъ, безкористно въ заговора. Известно време той се въздържаше отъ признания, но следъ като се убеди, че мълчанието му е безполезно — полицията вече знаеше за нѣкои отъ устроителитѣ на атентата — каза това, което знаеше. Споредъ показанията му, дадени въ присѫтствието на драгоманина на Белгийската легация, Жорисъ се запозналъ преди деветь месеца съ Рипсъ, виденъ арменски революционеръ и съ нѣколцина други анархисти, руски арменци, изпратени отъ Революционната арменска федерация въ Женева. Той се сближилъ по-тѣсно съ Рипсъ, и се наелъ да настани него и другаритѣ му. Заговорницитѣ успѣли да получатъ отъ Франция, чрезъ Пирея, въ малки пакети 120 килограма меленитъ, и Жорисъ скрилъ експлозива въ избата на квартирата си. Тѣ не се сношавали съ никого и само на Жорисъ повѣрили за готвения атентатъ противъ султана. Въ деня на покушението Рипсъ се отправилъ къмъ Илдъза съ виенския файтонъ, придружаванъ отъ нѣкоя си Рубина Фаинъ, а на капрата седѣлъ рускиятъ анархистъ Георги Вархамовъ. Подъ капрата се намирала адската машина съ 24 килограма меленитъ. Въ момента, когато султанътъ излѣзълъ отъ джамията, тѣ нагласили хронометра да спре следъ две минути и 18 секунди, и Рипсъ заедно съ г-жа Рубина напустнали спокойно колата. Сѫщото направилъ и мнимиятъ файтонджия Георги Вархамовъ.

 

Разбира се, Жорисъ не можеше да знае всичко около атентата, но това, което каза, бѣше предостатъчно, за да се даде правилна насока на следствието и да се не търсятъ атентаторитѣ между младотурци, турски студенти, чиновници, разни европейци, арменци, българи и дори въ Екзархията. Що се отнася до историята на този знаменитъ атентатъ или по-точно до неговата подготовка въ чужбина, тя ще бѫде изложена, по наши проучвания, по-доле.

 

Презъ цѣлото време на следствието и на сѫдебното дирене, Жорисъ се държа достойно. Силно впечатление направи на чужденцитѣ, при разглеждането на процеса презъ м. ноемврий, и стана предметъ на разговори въ дипломатическитѣ срѣди, следната реплика между председателя на углавния сѫдъ въ Стамбулъ и обвиняемия:

 

— Какъ ти е дошло на умъ да извършишъ атентатъ противъ живота на султана?

 

 

351

 

— Тази мисъль ми дойде, когато четѣхъ единъ докладъ за арменскитѣ племена презъ 1896 година.

 

— Но ти не си постѫпилъ логично, понеже, ако султанътъ бѣше убитъ, щѣха да станатъ голѣми кланета на християни.

 

— Това е вѣрно, азъ мислѣхъ за това — отговори Жорисъ, — но тѣзи кланета щѣха да бѫдатъ последни.

 

На 6 декемврий 1905 г. сѫдътъ произнесе присѫдата надъ предполагаемитѣ автори на илдъзкия атентатъ. Единадесеть обвиняеми бѣха осѫдени на смърть, десеть на вѣчни окови и трима на 15 години каторга. Между осѫденитѣ бѣха Едуардъ Жорисъ и жена му.

 

Жената на Жорисъ бѣше успѣла да избѣга отъ Цариградъ заедно съ Рипсъ и Вархамовъ въ деня на покушението. По признание на Жорисъ, това станало съ негово съгласие: обичалъ много жена си и искалъ непремѣнно да я спаси; не избѣгалъ съ нея и останалъ, за да не възбуди подозрения. (Това обстоятелство бѣше дало поводъ да се говори въ Цариградъ, че атентаторитѣ били задигнали жената на другаря си). Повечето отъ осѫденитѣ бѣха невинни хора, нѣмаха общо съ покушението, нито дори съ арменскитѣ революционни комитети. Освенъ Жорисъ, нито едно отъ замѣсенитѣ въ атентата лица не бѣше заловено. Нѣкои отъ осѫденитѣ на смърть бѣха избѣгали, а други живѣеха въ Швейцария. Турското правителство поиска тѣхната екстрадиция. За тази цель ходи въ Бернъ известниятъ подкупвачъ на чужди вестници, турскиятъ посланикъ въ Парижъ — Мюниръ паша, но не успѣ въ мисията си. Федералното правителство, позозавайки се на своитѣ закони, отвърна на султанския пратеникъ съ категориченъ отказъ. Цѣлиятъ швейцарски печатъ, отъ друга страна, взе подъ защитата си търсенитѣ обвиняеми, повечето отъ които живѣеха въ Женева и бѣха известни не като анархисти, както Мюниръ паша ги представляваше, а като борци за освобождение на отечеството си отъ султановата тирания. Това бѣ друго тежко огорчение за Хамида.

 

Спаси се и самъ Жорисъ. Белгийскиятъ пълномощенъ министъръ, възъ основа на членъ 8 отъ турско-белгийската конвенция отъ 1838 г., споредъ който белгийскитѣ поданици сѫ подсѫдни на белгийското консулско сѫдилище, отхвърли турската присѫда. Белгийското искане се подкрепяше и отъ единъ прѣсенъ фактъ. Възъ основа на едно подобно постановление въ турско-американската конвенция, правителството на Съединенитѣ щати не позволи да се екзекутира осѫдениятъ на смърть арменски революционеръ Вартанянъ, убиецъ на арменския богаташъ Апикъ Умджиянъ. Но белгийскиятъ министъръ бѣ силенъ не само юридически. Задъ него застана цѣлиятъ белгийски печатъ, който направи отъ тоя случай

 

 

352

 

въпросъ на политически престижъ за Белгия. Познатиятъ белгийски политикъ и приятель на Македония Жоржъ Лоранъ, застана на чело на тоя походъ и раздвижи общественото мнение въ западна Европа. Въ Франция кампанията противъ „великия убиецъ” се водѣше отъ армено-македонския крѫжецъ около списанието „Pro Armenia”. Пиеръ Киаръ, Франси дьо Пресансе, Жоржъ Голисъ, Викторъ Бераръ, Жоржъ Клемансо и др. влѣзоха въ ролята на прокурори и изправиха спасения султанъ като обвиняемъ предъ сѫда на европейската обществена съвѣсть. И този сѫдъ произнесе безапелационна присѫда надъ коронования престѫпникъ. Турско-белгийскиятъ споръ около сѫдбата на Жориса свърши съ екстернирането на осѫдения атентаторъ извънъ предѣлитѣ на Турция.

 

*

 

Признанията на Жорисъ не туриха край на преследванията противъ неблагонадежднитѣ елементи и на разнитѣ машинации и интриги. Интерниранията на български работници продължиха. Съвършено невинни хора, като д-ръ В. Диновъ и други, се държеха цѣли месеци още въ затвора. Все пакъ, на лице бѣха вече нѣколко установени нѣща, които надтежаваха въ по-нататъшнитѣ действия на властьта: заловениятъ атентаторъ бѣше анархистъ по убеждение и европеецъ по произходъ, а незаловенитѣ заговорници — арменци по народность. Съ анархизма на първия можеше да се спекулира предъ Европа, а съ неговото белгийско поданство — да се възбужда ненавистьта на мюсюлманската маса противъ многобройнитѣ привилегии на европейцитѣ въ Турция. Арменската народность на вторитѣ пъкъ дойде да оправдае представляваната отъ Неджибъ паша Мелхаме противоарменска насока на издирванията.

 

Ревностьта на Неджибъ паша биде подсилена и отъ редица други находки, които станаха следъ залавянето и признанията на Жорисъ. Въ Смирна се откриха арменски взривни материали и дири отъ готвенъ атентатъ. Складъ отъ динамитъ и бомби се откри и въ Пирея. Гръцкото правителство, отъ угодливость къмъ султана и да заличи впечатлението отъ факта, че меленитътъ за илдъзкия атентатъ бѣ доставенъ чрезъ Пирея, подгони живѣещитѣ въ Гърция арменци. Опити за по-малки революционни актове и разкрития на опасни материали ставаха и въ самия Цариградъ. Бомби или взривни вещества се намѣриха у арменци въ Каджкьой и въ Скутари на азиатския брѣгъ, а въ Пера — въ хотелъ „Крокеръ”, въ австрийската болница и дори въ кладенеца на Ориенталския клубъ, който се посещаваше отъ посланицитѣ и членоветѣ на дипломатическото тѣло. Честото откриване на опасни материали подкрепяше мнението на

 

 

353

 

Мелхаме, споредъ което илдъзкиятъ атентатъ съставлявалъ часть отъ единъ обширенъ заговоръ, съ разклонения изъ цѣла Турция. А заключението отъ това бѣ: комисията въ Илдъза трѣбва да продължава своитѣ издирвания, за да се предупредятъ нови покушения противъ живота на султана и нови сътресения въ държавата. Нѣкои отъ откриванията, обаче, ставаха съ такава подозрителна леснина, че приличаха на инсценирани. И подозренията падаха върху самия Мелхаме. Презъ м. октомврий дивизионниятъ генералъ Таксимъ паша, началникъ на дворцовата тайна полиция и върлъ противникъ на Неджиба, направи едно сензационно откритие, което разклати до известна степень позициитѣ на Мелхаме. Той успѣ да установи, че бомбитѣ, заловени у арменци въ азиатскитѣ предградия, както и намѣренитѣ въ Ориенталския клубъ, сѫ отъ еднаква фабрикация, единъ и сѫщъ типъ и съставятъ часть отъ бомбитѣ, заловени презъ 1896 год. и складирани въ Топхането. А тъкмо по това време половината отъ тѣзи бомби бѣха по таинственъ начинъ изчезнали отъ Топхането и се откриваха по разни мѣста, кѫдето — споредъ Таксимъ паша — ги подхвърляли емисаритѣ на Мелхаме.

 

Всичко това уби у султана вѣрата въ неговата скѫпо костуваща полиция. Страхътъ отъ ново покушение го преследваше денонощно. Хамидъ бѣ, обаче, твърде честолюбивъ и не искаше да мине за страхливецъ. Ето защо, макаръ и да бѣха минали само три месеца отъ адския взривъ предъ дворцовата джамия, той реши да не изостави и тази година изпълнението на свещения обредъ — поклонението предъ мантията на Пророка, съхранявана въ една джамия въ Стамбулъ. Все пакъ той нѣма куражъ да направи пѫтуването до джамията съ кола и предпочете морето, но взе такива изключителни охранителни мѣрки, които издадоха опасенията и страховетѣ му: даде се заповѣдь на чуждитѣ параходи да напустнатъ кейоветѣ въ Галата и Стамбулъ и се забрани всѣко движение на кораби и лодки по Босфора и Златния Рогъ. По така очистеното водно пространство мина императорската яхта и отнесе халифа въ историческата джамия. Презъ тоя мъртавъ день параходнитѣ компании понесоха грамадни загуби, за които поискаха обезщетения.

 

Илдъзскиятъ атентатъ се съвпадна съ едно радостно за турцитѣ събитие. Победена въ Манджурия и изгубила флотата си въ сражението при Цушима, Русия преговаряше вече за миръ съ Япония. Презъ августъ биде подписанъ въ Портсмутъ мирниятъ договоръ между дветѣ държави. И тази турска радость, обаче, биде отровена отъ революцията, която раздруса руската империя и чиито искри, направлявани сякашъ отъ Божията рѫка, прелитаха само въ автократическитѣ държави. Докато, обаче, автократитѣ въ Персия, Черна

 

 

354

 

Гора и другаде, за да предотвратятъ пожара у дома си, за мисляха въвеждането на конституционни реформи, Абдулъ Хамидъ продължаваше да се облѣга изключително на грубата сила, хитростьта и коварството си. А руската революционна зараза се прехвърляше отсамъ и по сухо и по море, носейки съ себе си единъ новъ, неизвестенъ за Турция бацилъ — тоя на социалния бунтъ. Носители на заразата бѣха мюсюлманитѣ и арменцитѣ, които идваха отъ Русия. Презъ втората половина на октомврий работницитѣ отъ държавнитѣ фабрики въ Макрикьой и Едикуле обявиха стачка, която трая четири дена. Подбудители и рѫководители бѣха руски мюсюлмани, дошли отъ Одеса.

 

Като вѣнецъ на всичко, една международна ескадра бѣ съсрѣдоточена въ Пирейското пристанище, готова да отплува къмъ турскитѣ води, за да сломи упорството на Турция противъ въвеждането на финансовъ международенъ контролъ въ Македония.

 

*

 

Идеята за покушение противъ султана и техническата подготовка на тази акция иматъ своята история, която, както ще се види отъ по-нататъшното ни изложение, представлява за насъ непосрѣдственъ интересъ. Тя е тѣсно свързана съ развоя на отношенията между арменцитѣ и българския народъ изобщо и между арменскитѣ и македонскитѣ революционери, въ частность.

 

Българо-арменскитѣ отношения въ ново време водятъ началото си отъ връзкитѣ, които арменски родолюбци въ Армения и въ други азиатски провинции на Турция завързваха, преди руско-турската война, съ изпращанитѣ тамъ на заточение българи отъ Мизия, Тракия и Македония. Мѣстнитѣ арменци виждаха въ лицето на българскитѣ изгнаници свои братя по сѫдба и имъ изказваха всѣкакъ съчувствията си — поприглеждаха ги въ затворитѣ, помагаха на нуждаещите се съ храна и пари, улесняваха ги въ бѣгствата имъ.

 

Берлинскиятъ конгресъ разпокѫса отечествената земя и на двата народа: части отъ Армения бидоха присъединени къмъ Русия, а Македония и Одринско попаднаха наново подъ турска власть. Но Берлинскиятъ конгресъ постави християнитѣ въ Турция подъ „колективното покровителство” на Европа и задължи Високата порта да въведе реформи въ Македония и въ Армения. Тѣзи две постановления на Берлинския договоръ — чл. чл. 23 и 61 — породиха еднакви надежди у двата народа, а тѣхното неизпълнение отъ страна на Турция и на Европа потикна македонцитѣ и арменцитѣ къмъ борба, която ги сближи духовно и имъ наложи известно сътрудничество.

 

Борбата на арменцитѣ, започната малко по-рано отъ македонската, доведе работитѣ до страшнитѣ събития отъ

 

 

355

 

1895—1896 г., които ние вече описахме [1]. Остава ни сега да проследимъ бѣгло, въ свръзка съ илдъзския атентатъ отъ 8 юлий 1905 г., действителнитѣ допирни точки на дветѣ успоредно развиващи се освободителни движения.

 

Появяването на новата българска държава, нейното отношение къмъ македонския въпросъ, революционното брожение всрѣдъ самитѣ македонски българи бѣха за арменскитѣ патриоти крупни факти отъ значение за тѣхното собствено народно дѣло [2]. Арменскиятъ интересъ къмъ новия български факторъ на Балканитѣ се прояви най-напредъ въ търсене на пѫтища за опознаване на арменската интелигенция съ нашето национално възраждане. И тѣзи пѫтища се откриха чрезъ снабдяване на арменската литература съ преводи на Ботевитѣ пѣсни, съчиненията на Л. Каравеловъ, романа „Подъ игото” и пр. Що се отнася до чувствата на освободенитѣ българи къмъ „винаги храбрия народъ мѫченикъ”, тѣ сѫ прекрасно изразени въ популярното стихотворение на П. К. Яворовъ „Арменци”, навѣяно на поета отъ вида на арменски изгнаници, „дечица на майка робиня тревожна и жертви на подвигъ чутовно великъ”.

 

Първата арменска революционна организация се създаде въ Армения презъ 1890 година подъ името „Арменска Революционна Федерация”. („Хай Хегапохаканъ Дашнакцутюнъ”). Както се вижда отъ названието ѝ, тя обединява групи отъ разни идейни течения. Презъ 1892 г. отъ Федерацията се отдѣлиха социалъ-демократитѣ, наречени хънчакисти (по името на тѣхния печатенъ органъ  Х ъ н ч а к ъ — камбана). Хънчакиститѣ сѫ врагове на руското самодържавие и се намиратъ подъ влиянието на Англия. Останалитѣ въ Федерацията, федератиститѣ, сѫ революционери националисти отъ различни идейни отсѣнъци. И еднитѣ и другитѣ, въ началото, сѫ противници на динамитнитѣ атентати — отъ страхъ да не бѫдатъ смѣтнати за анархисти и да си навлѣкатъ, като такива, гнѣва на Европа — и действуватъ чрезъ печатна пропаганда и чрезъ убийства на отдѣлни турски злодеи. Централниятъ комитетъ на хънчакиститѣ се намира въ Лондонъ, кѫдето се печати и тѣхниятъ органъ „Хънчакъ”, а Федерацията — дашнакиститѣ — има две рѫководни тѣла, едното въ Кавказъ, другото въ Женева. Пропагандаторската дейность на двата комитета не трая дълго. При най-малкия

 

1. Вижъ томъ I, стр. 47—53: „Арменската криза отъ 1895—1896 г.”

 

2. За чувствата на арменцитѣ при освобождението на България може да се види по следния случай, за който споменава проф. Гавраилъ И. Кацаровъ („Яворовъ Листъ”, София, 11 августъ 1936 г.): „Имаше времена, когато арменцитѣ бѣха единствените наши съчувственици. Тъй напр., въ 1878 г., когато заседаваше европейската комисия въ гр. Пловдивъ за изработване на органически уставъ за Източна Румелия, арменцитѣ бѣха единствените, които подадоха адресъ на европейскитѣ представители, за да подкрепятъ исканията на българитѣ. Въ него тѣ казваха: „Днешното положение е щастливо за насъ и ние съ ужасъ си спомняме за миналото”. Всички други малцинства или мълчаха, или искаха повръщането на турската власть”.

 

 

356

 

поводъ, а често и безъ никакъвъ поводъ отъ арменска страна, въ арменскитѣ вилаети на Турция изникватъ вълнения и безредици, потушването на които винаги се придружава съ насилия и частични кланета надъ арменци. Жестокостьта на създадената отъ Хамида кюрдска кавалерия, на редовната войска и на башибозука се прояви съ особена сила, презъ 1894 г. при потушването на вълненията въ Сасунъ, а после въ Битлиския вилаетъ и въ областьта на Мушъ. На следната 1895 г., хънчакиститѣ, за да припомнятъ на Турция и на Европа за забравенитѣ тѣхни задължения по чл. 61 отъ Берлинския договоръ, устроиха една твърде бурна демонстрация, въ самия Цариградъ. Вбѣсенъ отъ тази дързость, Абдулъ Хамидъ отговори на арменскитѣ реформени искания съ заповѣдь за кланета въ Цариградъ и въ Армения. Федерацията бѣше противъ хънчанистката демонстрация, ала кланетата, извършени по заповѣдь на Илдъза, я заставиха да се прости съ легалнитѣ срѣдства за борба и да прегърне терористическия начинъ на действие. За тази промѣна въ арменскитѣ революционни методи известно влияние упражниха възстанишкитѣ действия въ Македония, организирани презъ сѫщата година отъ Китанчевия комитетъ и особено ефектътъ на бомбитѣ, употрѣбени отъ македонскитѣ възстанишки отреди.

 

По това време между арменскитѣ революционери и ВМО РО има вече установени отношения. Още презъ 1893 г., когато се създаде вѫтрешната революционна организация, рѫководительтъ на македонския комитетъ въ Цариградъ Дим. Ляповъ Гуринъ завърза връзки съ делегата на „Дашнакцутюнъ”, руския арменецъ Оханесъ Юсуфиянцъ, а после и съ единъ отъ водачитѣ на хънчакиститѣ Артавастъ Аликиянъ. Ляповъ действува по свой починъ, но съ одобрението на Централния комитетъ, който има всичкия интересъ да знае състоянието на арменското революционно дѣло и кроежитѣ на водачитѣ му. Арменски и македонски революционери си оказватъ на мѣстна почва взаимни услуги. Така нѣкои отъ убийствата на арменци шпиони и предатели въ Цариградъ се извършиха съ съдействието на терористи македонци. Замислили следъ демонстрацията отъ 1895 г. да прибѣгнатъ къмъ решителни акции, водачитѣ на „Дашнакцутюнъ” се обръщатъ за бомби и експлозивни материали къмъ македонскитѣ революционери. За тази цель Д. Ляповъ идва въ София, снабдява се отъ Наумъ Тюфекчиевъ съ малко количество динамитъ и го пренася въ Цариградъ. Малко по-после арменцитѣ се сдобиха съ бомби и съ по-голѣми количества динамитъ, посрѣдствомъ нѣкои отъ офицеритѣ, участници въ четнишкото движение — Йорданъ Венедиковъ, Гаруфаловъ и Луковъ. Така че материалътъ, съ който се извърши атентатътъ въ Отоманската банка, е отъ българо-македонски произходъ.

 

 

357

 

Между това стоенето на Юсуфиянцъ въ Цариградъ стана невъзможно и той бѣ замѣненъ съ другъ руски арменецъ, който се яви въ турската столица подъ псевдонимъ Борисъ Ивановъ, придруженъ отъ цѣлъ щабъ хора. Единъ революционеръ отъ този щабъ, Бабкенъ Сюни (Бедросъ Пареянъ) служи, чрезъ Д. Ляповъ, за връзка съ македонския комитетъ. Бабкенъ Сюни и Арменъ Гаро организираха групата отъ двадесетина души, която на 16/29 августъ 1895 г. нахълта въ Отоманската банка, превзе я и се сражава съ бомби противъ войската [1]. Последваха голѣмитѣ кланета, които по заповѣдь на Хамида, тоя пѫть се ограничиха само въ Цариградъ [2]. Следъ спирането на сѣчьта турската власть се зае да тури рѫка на останалитѣ въ Цариградъ революционни водачи. Укриването на тѣзи последнитѣ стана извънредно мѫчно, поради непрекѫснатитѣ обиски и при покрусата на арменския елементъ следъ преживѣнитѣ ужаси. Наложи се Борисъ Ивановъ и четирма други първенци да напустнатъ Цариградъ и Турция. Съ тази задача се натовариха група българи отъ мѣстния македонски комитетъ, съ Дим. Ляповъ начело, и я изпълниха блѣскаво. Ляповъ разполагаше съ дейни помощници между българската интелигенция и между еснафа въ Цариградъ [3]. Съ прѣкото съдействие на нѣкои отъ тѣхъ, петимата арменски първенци бѣха снабдени съ паспорти, минаха съ файтони край Галата-сарайския полицейски участъкъ, слѣзоха въ митницата, кѫдето чиновницитѣ записаха фалшивитѣ имъ български имена и се качиха на австрийски параходъ. Придружавани отъ Д. Ляповъ, тѣ слѣзоха въ Бургазъ. Отъ тамъ се пръснаха: едни отъ тѣхъ заминаха за Женева, други за Русия.

 

Д. Ляповъ освѣтли Върховния комитетъ въ София върху арменскитѣ събития, а на връщане се отби въ Солунъ и даде подробенъ докладъ на Централния комитетъ. Наскоро следъ това той трѣбваше да напустне окончателно Цариградъ: научилъ за връзкитѣ му съ арменскитѣ революционери, Екзархъ Иосифъ, за да предпази Екзархията отъ подозрения, побърза да го уволни отъ служба. Ръководството на цариградския комитетъ се пое отъ С. Р. и Вл. Робевъ, които разшириха още повече връзкитѣ си съ арменцитѣ.

 

Централниятъ комитетъ въ онова време бѣше за сътрудничество съ арменскитѣ революционери, но не и за участие въ тѣхнитѣ революционни акции. Организацията не бѣше още достатъчно закрепнала и не биваше — по неговитѣ

 

1. Групата уби нѣколко души отъ стражата и влѣзе въ банката. Бабкенъ Сюни успѣ да заключи отвѫтре голямата входна врата, но бѣ разкѫсанъ на парчета отъ бомбитѣ. които носеше, възпламенени отъ куршума на единъ стражарь.

 

2. Вижъ томъ I, стр. 51—52.

 

3. Ето нѣкой отъ тѣхъ: С. Р. и Вл. Робевъ, ученици въ Галата-сарайския лицеи, Тр. Доревски, Ал. Петровъ, д-ръ Г. Николовъ, Благой Орловъ, учителката Флора Димитрова и др.

 

 

358

 

разбирания — да се излага преждевременно на рискове и сътресения. Но атентатътъ въ Отоманската банка популяризира бомбата, като орѫжие за борба и даде потикъ къмъ разни инициативи — между друго и къмъ създаване на собствено бомбено производство [1]. Отъ друга страна тоя атентатъ разпали не малко млади въображения въ македонскитѣ срѣди. Както ефектътъ на българскитѣ бомби отъ 1895 г. оказа известно влияние върху арменцитѣ, така и трѣсъкътъ на арменскитѣ бомби въ Цариградъ повлия за създаване на оная идеология, която роди крѫжеца на Мерджановци, а малко по-късно и групата на „Гемиджиитѣ” — авторитѣ на солунскитѣ атентати отъ м. априлъ 1903 г. [2]. Така дветѣ революционни движения взаимно се влияятъ и импулсиратъ.

 

Въ това непрестанно взаимодействие Илинденското възстание отбелязва единъ твърде важенъ моментъ Отзвукътъ на възстанишкитѣ действия всрѣдъ външния свѣтъ, австро-руската намѣса и сравнително бързото изработване на мюрцщегскитѣ реформи не можеха да не привлѣкатъ вниманието на арменския центъръ въ Женева. Градътъ на Жанъ Жакъ Русо е седалище на най-голѣмитѣ интелектуалци отъ Федерацията — Кристофоръ Микаелянъ, Микаелъ Варандиянъ, Хачадуръ Малюмиянъ, Саркизъ Минасиянъ и др. Тамъ се печати и главниятъ органъ на федерацията „Дрошакъ” (Знаме). Този арменски елитъ има голѣми връзки въ Европа и разполага съ изобилни материални срѣдства за пропаганда. Както хънчакиститѣ работятъ главно въ Англия, „Дашнакцутюнъ” действува въ континента, предимно въ Франция, кѫдето сѫ спечелени за арменската кауза влиятелнитѣ публицисти и политици отъ крѫжеца около „Pro Armenia”. Благодарение на тѣзи сѫществуващи вече връзки, дветѣ каузи, арменската и македонската, се популяризиратъ успоредно. Приятелитѣ на Армения взематъ подъ защитата си и Македония. Дветѣ многострадални провинции съставятъ общъ предметъ на пламеннитѣ речи, които следъ Илинденското възстание се държатъ на армено-македонскитѣ международни митинги въ Парижъ (1904 г). Въ това отношение македонското дѣло дължи много на арменцитѣ.

 

Но вънъ отъ общата защита на дветѣ каузи, арменскитѣ революционни водачи се натъкватъ, въ свръзка съ последицитѣ отъ голѣмото македонско възстание, на редъ въпроси, представляващи чисто арменски интересъ [3]. Гледайки на ма-

 

1. Вижъ томъ I, стр. 83—85.

 

2. Томъ I, стр. 235—243 — “Солунските атентати”.

 

3. Въ Женева арменскитѣ първенци поддържатъ тѣсни връзки съ С. Р., който имъ импонира съ своята интелигентность. Борисъ Сарафовъ е запознатъ съ нѣкои арменци още преди възстанието, посрѣдствомъ Ляпова. Следъ като обиколи европейскитѣ столици (1904 г.) Сарафовъ се спрѣ на по-продължителна почивка въ Женева и тамъ съвсемъ се сдружи съ арменския крѫжецъ.

 

 

359

 

кедонскитѣ събития презъ призмата на арменската действителность, по-безрадостна отъ македонската, тѣ преценяваха мюрцщегската програма, която българското обществено мнение и самитѣ македонски революционери подценяваха, като крупно постижение, което струва жертвитѣ си. Това заключение имъ се налагаше отъ суровитѣ факти. Близо петнадесеть години вече Армения се залива съ кръвь, арменскиятъ елементъ въ Цариградъ се подлага на страшно кръвоизлияние, по арменскитѣ планини легендарниятъ Антраникъ и другитѣ четнишки главатари водятъ епически сражения. Какъвъ е резултатътъ на вложената колосална енергия и на даденитѣ неизчислими жертви? Задушевни съчувствия, гърмовити речи, проклятия и закани противъ „Червения султанъ”, дипломатически постѫпки въ Цариградъ и въ края на краищата — никаква реална придобивка. Какво да се прави, за да се разбъркатъ издъно работитѣ въ Турция и да се наложи разрешението на арменския въпросъ?

 

— Да се убие султанътъ!

 

Арменскитѣ революционери не сѫ първитѣ, коию осѫждатъ на смърть султана. Хр. Ботевъ, Ст. Заимовъ и други революционери въ Букурещъ се блазнятъ отъ тая мисъль. Групата на Слави Мерджановъ сѫщо. Мерджановъ, Соколовъ и Манджуковъ отиватъ въ Цариградъ за да проучатъ на самото мѣсто, може ли да се убие Хамидъ, когато отива петъченъ день на селямлъка, но се връщатъ съ убеждението, че не е възможно да се приближи султанската каляска и да се атакува съ бомби султанътъ [1]. Арменскитѣ революционери попадатъ на сѫшия планъ и се залавятъ да подготвятъ изпълнението му. Тѣхната работа не е къртовска, като на „гемиджиитѣ”. Тѣ работятъ надъ земята, но влагатъ въ работата си сѫщия фанатизъмъ и сѫщата упорита воля, както и солунскитѣ атентатори. И тѣ, както и другитѣ, сѫ молепсани отъ вѣрата, че внезапната смърть на султана ще докара автоматически нѣкакъ освобождението на отечеството имъ.

 

Организирането на атентата се възложи отъ Женевския центъръ на Кристапоръ Микаелянъ — „бащата на арменската революция” [2]. Доста възрастенъ, малко накуцващъ, съ брада растеща на свобода — дълга и безформена, Микаелянъ приличаше повече на евреинъ, вехтошарь и не обръщаше върху си вниманието на хората. Но този невзраченъ човѣкъ притежаваше рѣдко самообладание и вършеше работитѣ си съ една методичность, стигаща до педантизъмъ. Микаелянъ се снабди съ руски паспортъ на името Самуилъ Фаинъ и замина за Цариградъ заедно съ две госпожици, сестритѣ Рубина и На-

 

1. Вижъ томъ I, стр. 249.

 

2. Отъ македонскитѣ деятели бѣха посветени въ заговора само Б. Сарафовъ и Д. Ляповъ.

 

 

360

 

дежда Фаинъ, мними негови дъщери. Той успѣ да се сдобие отъ руското посолство съ билетъ за наблюдение на султанския селямлъкъ отъ дипломатическия павильонъ. Придружаванъ винаги отъ „дъщеритѣ си”, стариятъ конспираторъ посети още нѣколко пѫти селямлъка и подготви подробна скица на обстановката съ всичкитѣ ѝ сѫществени елементи: разпредѣленията между отдѣлнитѣ точки, времето (минути и секунди), въ което ги изминава султанската каляска на отиване и връщане отъ джамията и пр. Планътъ му бѣше следниятъ. Микаелянъ, дветѣ революционерки и още нѣкой терористъ ще заематъ мѣстата си въ павильона. Въ опредѣленъ мигъ ще се даде револверенъ изстрелъ, за да се внесе смутъ и да се объркатъ намиращитѣ се въ павильона дедективи и стражари. Изстрелътъ ще бѫде и знакъ, за да хвърлятъ дветѣ момичета бомбитѣ, които ще носятъ прикрепени на гърдитѣ си — всичко четири бомби.

 

Веднажъ скицата и планътъ готови, трѣбваше да се направятъ опити съ бомбитѣ, за да се установи точно действието имъ съ огледъ на даннитѣ отъ направеното проучване. Избраниятъ типъ бомби бѣха изфабрикувани и опититѣ съ тѣхъ станаха на Витоша, но се случи нещастие: на 5 мартъ 1905 г., една отъ бомбитѣ избухна преждевременно въ рѫцетѣ на единъ младъ арменецъ, Врамшапу Киндериянъ, и го разкѫса на парчета. Ударенъ отъ кѫсъ желѣзо, загина и самъ Микаелянъ [1].

 

Революционерътъ Сафо (псевдонимъ), съ паспортъ на името Липа Рипсъ, бѣ натоваренъ отъ женевския центъръ да продължи работата, започната отъ Микаелянъ. Той изостави стария планъ и изработи новъ: ще се действува съ файтонъ, който ще експлодира на такова разстояние отъ дворцовата каляска, щото непремѣнно да бѫде унищоженъ султанътъ. Приготовленията и опититѣ съ експлозива се произвеждаха около София и Радомиръ. Купуваха се отъ шопитѣ волове, магарета, коне и се опитваше върху тѣхъ действието на експлозива отъ различни разстояния. Всички присѫтствуващи се убедиха, че тоя начинъ на действие е по-сигуренъ: нещастнитѣ животни, играещи ролята на илдъзския обитатель, биваха разкѫсвани на части отъ разстояния ни по-голѣми, ни по-малки отъ предполагаемитѣ при готвеното покушение. Една „руска принцеса”, г-ца Рубина Фаинъ, придружена отъ „слугата си”, — Липа Рипсъ [2] се яви въ една виенска фабрика и порѫча да ѝ се фабрикува луксозенъ файтонъ съ гумени колела и съ по-голѣма капра. Файтонътъ бѣ изпратенъ презъ Триестъ въ Цариградъ. Единъ комисионеръ гръкъ

 

1. На „бащата на арменската революция” се устрои въ София тържествено погребение, съ участието на арменски делегати отъ Женева и отъ други градове.

 

2. На името Липа Рипсъ бѣ изваденъ паспортътъ на единъ виденъ арменски реврлюционеръ, известенъ въ арменскитѣ революционни срѣди съ името Сафо.

 

 

361

 

го освободи отъ митницата срещу две меджидии възнаграждение. Въ Цариградъ бѣ предварително наетъ апартаментъ за атентаторитѣ и конюшна за купенитѣ коне. Приготви се и двоенъ желѣзенъ сандъкъ — вѫтрешенъ, който да побира надъ 100 килограма експлозивъ и да се вмѣства въ външния, напълненъ съ пѣсъкъ, парчета желѣзо и бомби. Така напълненъ, двойниятъ сандъкъ съ адската машина се намѣства подъ капрата.

 

Атентаторътъ Рипсъ, придруженъ отъ посветени арменци и отъ белгиеца Ед. Жорисъ, отиде неведнажъ съ виенския файтонъ на селямлъка, за да изучи обстановката. Въ деня на атентата, обаче, той, за да не бѫдатъ избити дипломатитѣ, остави файтона не на главния пѫть — срещу султанската каляска, а на страни — на мѣстото, опредѣлено за частнитѣ файтони. Дипломатитѣ се спасиха, но спаси се и Хамидъ. Дворътъ съ джамията, бидейки малко по-високъ отъ нивото на парка за файтонитѣ, парчетата желѣзо и произведенитѣ експлозивни газове хвръкнаха надъ султана, безъ да го закачатъ.

 

Тази несъобразителность на Рипсъ, допустната въ най-важния моментъ — следъ осемнадесеть месечни приготовления, предварителни пресмѣтания, рискувани опити и скѫпи човѣшки жертви — осуети единъ актъ съ сѫдбоносни последици за Турция, за Македония, за балканскитѣ държави, а може би и за Европа. Стрелката на историята не иска да се отклони отъ предопредѣлената си насока. . .

 

*

 

Между онѣзи, които скърбѣха за несполуката на атентата, бѣха и младотурскитѣ крѫжци изъ Европа. Тѣ погледнаха съ зависть на тѣзи, които можаха да устроятъ покушение въ такъвъ голѣмъ стилъ — на тѣхната организация, изобретателность, воля и смѣлость. Наредъ съ завистьта, обаче, тѣ почувствуваха почить къмъ арменската революционна организация и замечтаха да я впрегнатъ въ обща работа за промѣна на режима въ Империята. Отъ този моментъ започнаха и опититѣ имъ за влизане въ връзка съ арменскитѣ и македонскитѣ комитети.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]