Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

25. ПО ЛѢВИЯ БРѢГЪ НА ВАРДАРА

Днесъ, както и тогава, сърбитѣ оправдаватъ въорѫжения курсъ на пропагандата си съ това, че следъ неуспѣха на Илинденското възстание, революционната организация измѣнила на първоначалното си предназначение и си поставила за цель да унищожи сърбизма [2]. За сърбитѣ това оправдание е още по-несъстоятелно, отколкото за гърцитѣ, понеже тѣхното поведение съвсемъ не бѣ така провокаторски враждебно къмъ възстаналото население и къмъ революционната организация. Следъ възстанието, обаче, сръбската пропаганда минава въ енергично настѫпление, пристѫпва къмъ създаване на пропагандаторски чети, чрезъ подвеждане на голѣми и малки македонски революционери и по тоя начинъ принуждава организацията да прибѣгне къмъ репре-

2. Тоя мотивъ привежда и войводата Коста Пекянецъ въ книгата си „Четничка акция 1903—1912, Бѣлградъ, 1933”: „Въ 1904 г. за нашето население настанаха още по-тежки дни, отколкото въ 1903, понеже българската организация се дѣли на две фракции — централисти и върховисти, които се опитватъ да ни отнематъ насилствено всички манастири, църкви и училища, поради което почватъ да гинатъ свещеници, учители и множество видни граждани” (стр. 8).

304

салии. И сега, обаче, организацията не преследва безразборно хората зарадъ тѣхнитѣ сръбски чувства, а се опълчва противъ сръбскитѣ чети и наказва опредѣлени пакостници и тѣхни близки за извършени спрямо нея престѫпления, най-често издайничества. Борбата се изражда въ масовъ тероръ по-късно. И тогава, обаче, пропагандата е, която атакува — чрезъ доноси и насилствено посърбяване, а организацията, която брани позициитѣ си.

Едно правдиво и безпристрастно обяснение на зараждането и развоя на сръбско-българското взаимно изтрѣбление даде на времето Дамянъ Груевъ предъ софийския дописникъ на голѣмия руски вестникъ „Новое Время” [1].

Презъ време на възстанието сърбитѣ имаха инструкция отъ Бѣлградъ да пазятъ къмъ възстаницитѣ благожелателенъ неутралитетъ. Ние бѣхме доволни отъ това. Но подиръ възстанието обстановката се измѣни. Ефектътъ отъ възстанието и призракътъ на близката македонска автономия изплаши сърбитѣ отъ кралството. Тѣ искаха това да се случи, колкото се може по-късно и въ сѫщото време побързаха съ сръбската пропаганда, като значително разшириха района ѝ, и то съ доста неморални и предизвикателни средства. Напримѣръ, само на ония отъ пострадалите презъ възстанието се даваше помощь въ видъ на брашно, които се съгласяваха да се обявятъ за сърби и патриаршисти. Това нарушение на status quo-то отъ сърбитѣ предизвика неприязнени чувства у българитѣ; толкова повече, че следъ възстанието националистическитѣ интереси отново взеха връхъ въ умоветѣ на населението. Появи се енергично противодействие отъ страна на българитѣ.

 

Много сърбомани селяни, щомъ чуятъ за приближаване на българска чета, отъ страхъ (често неоснователенъ) и отъ чувство на самосъхранение, донасятъ на турскитѣ власти за четата: следъ това вече иде възмездие отъ страна на мъстнитѣ органи на организацията. Последнитѣ—следъ като видѣха, че националистическата пропаганда на сърбитѣ води къмъ взаимна ненависть и разколъ въ населението и отвлича вниманието му отъ политическитѣ цели на организацията, предизвиква доноси и репресалии отъ страна на турцитѣ — подъ влиянието на мѣстното обществено мнение (въ болшинството си българи), се опълчиха противъ сръбската пропаганда.

 

На много мѣста нашитѣ невежи войводи и мѣстнитѣ органи на организацията наистина, заплашватъ сърбитѣ и сърбоманитъ, като ги заставятъ да се откажатъ отъ националната си пропаганда. При това случватъ се не малко убийства; между истинскитѣ доносници и шпиони често загинватъ съвсемъ невинни хора и отъ дветѣ страни. Както виждате, азъ не оправдавамъ нашитѣ, а само обяснявамъ генезиса на появяването и развитието на взаимната вражда между сърбитѣ и българитѣ, което породи опасната атмосфера на взаимно недовѣрие и недоброжелателство, атмосфера на човѣконенавистничество и взаимно изтрѣебление. Говоря ви напълно искрено, сърбитѣ дадоха поводъ за такава ужасна атмосфера. Българитѣ въ Македония се държатъ по-лоялно, откол-

1. Груевъ пристигна въ София въ началото на ноемврий 1904 г. и постѫпи на лѣчение въ санаториума на д-ръ Ст. Сарафовъ, кѫдето престоя до края на сѫщия месецъ. Интервюто му съ кореспондента на „Новое Время” Кириловъ (К. Бербенко) се яви въ големия руски вестникъ презъ първата половина на м. януарий 1905 г. и бѣ отчасти възпроизведено въ софийския в. „День” (16. I. 1905, бр. 396).

305 

чото гърцитѣ и сърбитѣ, може би, за това, защото нашити тамъ сѫболшинство и ние чувствуваме солидна нравствена почва подъ каката си. Българскиятъ девизъ — политическа свобода — действува твърде обаятелно върху населението.

 Въ действителность, много време преди възстанието — още презъ 1901 г., както вече видѣхме — Бѣлградъ се опитва да засили пропагандата си и чрезъ собствени чети, но не успѣва.

Презъ пролѣтьта на 1904 г. комитетътъ на ген. Атанацковичъ организира и изпрати първата си чета отъ 24 души подъ войводството на Ангелко Алексичъ — сѫщиятъ, който презъ възстанието бѣше се присъединилъ къмъ Н. Пушкаровъ. Предназначена за кичевско, и имаща за водачи отвѫдъ границата две момчета на Пушкарова, четата се яви въ кумановско, но презъ първата половина на май бѣ нападната, между селата Орашецъ и Пчиня, отъ едно отдѣление войска и следъ нѣколко часово сражение цѣла унищожена. Войската обезобрази труповетѣ на убититѣ и изби звѣрски плененитѣ. Навикнали дотогава да се разправятъ само съ български комити, турцитѣ бѣха взели тази чета за българска. Като такава тя мина и въ първитѣ официални турски съобщения. Още на втория день, обаче, стана ясно отъ документитѣ, намѣрени върху убититѣ четници, че четата е сръбска.

Една седмица по-късно, друга сръбска чета се яви въ кумановско. Въ агитацията си предъ селянитѣ въ с. Старецъ тя се ограничи да посочи, че Сърбия ще покровителствува всички християни безъ разлика на народность и ще извоюва освобождението имъ. Тя заплати богато за всичкитѣ продукти, възнагради предварително двама селяни, които ангажира за водачи и на тръгване накара хората да извикатъ „Да живѣе Сърбия!”

Изпращането на чети продължава и още презъ лѣтото пропагандата вече действува съ въорѫжена сила въ кумановско и въ скопско, а презъ есеньта и зимата — и въ кратовско и паланечко.

За задачитѣ, възложени на тѣзи чети, най-красноречиво гсворятъ следнитѣ извлѣчения отъ устава на сръбската четника организация: [1]

Макаръ, че организацията си поставя за цель освобождението на сърбитѣ отъ турското робство, тя вмѣнява въ дългъ на революционерите:

 

Да избѣгватъ сблъскванията съ турската войска;

 

Да ратуватъ срещу българскитѣ чети — враговетѣ на сръбскитѣ исторически права въ Македония;

 

Да покровителствуватъ ония славяни, които по независящи отъ тѣхъ причини се казватъ още българи ;

1. Екземпляри отъ устава бѣха намерени върху убититѣ при Пчиня четници и тѣхното съдържание стана известно на консулитѣ въ Скопие, въ това число и на българския търговски агентъ Т. Недковъ, (№ 348, 20 май 1904 г.).

306 

Да спечелятъ за сръбската кауза всички увлѣчени отъ българската пропаганда села, като имъ посочватъ величието и бъдещето на сръбската нация.

 

Въ всѣко село, така спечелено, се образува комитетъ отъ петима души въорѫжени, единъ отъ които ще бѫде и началникъ на комитета.

 

Въ случай че четитѣ бѫдатъ преследвани било отъ войска, било отъ властитѣ или отъ населението, тѣ сѫ длъжни да си послужатъ съ орѫжие.

 

Притѣснителитѣ на народа ще бѫдатъ изтрѣбвани. На сѫщото наказание ще се подлагатъ и българитѣ, които се отнасятъ неприязнено къмъ сръбската кауза.

 

Образуватъ се още каазалийски, санджакски и вилаетски комитети. Комитетитѣ си служатъ съ шифъръ. Централниятъ комитетъ е въ Скопие.

Съ такива директиви изпращаше бѣлградскиятъ комитетъ своитѣ чети въ Македония въ сѫщото време, когато даваше на Сарафова и на хората му увѣрения въ лоялность и готовность да действува въ унисонъ съ началата на революционната организация. Въ устава на сръбската четнишка организация освобождението на „сърбитѣ” отъ турското робство се споменава, като по-далечна цель [1]. Четитѣ трѣбва да ратуватъ преди всичко срещу българскитѣ чети, да посърбяватъ българскитѣ села и да наказватъ българитѣ, „които се отнасятъ неприязнено къмъ сръбската кауза”. Къмъ тази последна категория спадатъ, твърде естествено, българскитѣ учители, свещеницитѣ и по-дейнитѣ хора на Организацията по селата. И тѣ сѫ първитѣ, противъ които се насочватъ ударитѣ на въорѫженитѣ сръбски пропагандатори.

Въ кумановско презъ м. октомврий загинаха учительтъ въ с. Бѣляновци, Теод. Шоляковъ, първенцитѣ отъ сѫщото село Кузманъ Младеновъ и Пешо Ралевъ; сѫщевременно бѣха застреляни жената и дъщерята на П. Ралевъ. Все по това време, сръбскитѣ чети, загнѣздени въ манастиритѣ при с. Старецъ и Св. Прохоръ Пчински и въ сърбоманскитѣ села Пиминци, Драгоманци, Довезенци и др., разпратиха до българскитѣ села Карловци, Орманлий, Кочанци, Жегляни, Степанци, Кокошо, Арбанаско, Байловци, Ранча и Добрача, известие, че трѣбва най-късно до 31 октомврий, да се обяватъ за сръбски, защото инакъ ще бѫдатъ унищожени. Четитѣ въ кумановско си служатъ и съ милиция отъ сърбоманскитѣ села, снабдени вече съ орѫжие. Съ особена жестокость се отличава учительтъ отъ с. Довезенци, Йованъ, станалъ нелегаленъ и повелъ своя чета.

Въ Скопска Черна гора бѣ заловенъ на 1 ноемврий свещеникътъ Бойко отъ с. Глухово и заплашенъ съ убийство,

1. По сѫщия начинъ опредѣля характера на сръбското четнишко движение и Ал. Йовановичъ: „Отъ всичкитѣ по-раншни движения, сегашното се различава по това, че се води, първо, противъ въорѫжената българска пропаганда, а после и противъ Турция за освобождение и обединение съ Сърбия” („Споменица двадесетогодишнице”, стр. 271).

307

ако не се обяви сърбинъ. Въ с. Побоже нахлу на 5 ноемврий една чета, съставена отъ външни четници и мѣстни сърбомани, подложи на бой и изтезания българския учитель и нѣколцина други първенци и поиска отъ 20-тѣ български кѫщи да се снабдятъ въ 4 дневенъ срокъ съ лични карти отъ сръбската митрополия. Това село бѣ после още два пѫти нападано, докато учительтъ се принуди да затвори училището и да избѣга въ Скопие. На сѫщия тероръ бѣ подложено и селото Мирковци, отъ дето нѣколцина първенци, заедно съ учителя, сѫщо избѣгаха въ Скопие. Въ Черна-Гора презъ 1904 година, се яви като мѣстенъ войвода Коста Пекянецъ. Очистването на тази область, разположена на северъ отъ Скопие и дала на българското възраждане митрополитъ Натанаила (с. Кучевища), съставя една отъ първитѣ грижи на комитета въ Скопие, начело на който стоятъ консулътъ Мих. Ристичъ, д-ръ Шушлаговичъ, инспекторътъ на сръбскитѣ училища Йованъ Кирковичъ и др.

Презъ декемврий с. г. сръбскитѣ чети отъ кумановско правятъ опитъ да проникнатъ въ кратовско. На 12 дек. една сръбска чета влѣзе въ с. Шопско Рудари, за да накаже отцепилитѣ се отъ патриаршията селяни и уби сина на едно отъ най-виднитѣ семейства Бойко, Тасевъ. Дигна се, обаче, на кракъ цѣлото село и прогони нашественицитѣ. На другия день пристигна въ Шопско Рудари потера, придружавана отъ сръбския архиерейски намѣстникъ въ Кратово и арестува десетина български първенци и свещеника Трайко.

Появяването на сръбскитѣ чети въ Северна Македония, влошавайки отношенията между двата елемента, подтикна органитѣ на пропагандата къмъ по-тѣсно сътрудничество съ турцитѣ [1]. Колкото и странно на пръвъ погледъ, революционерството на сръбскитѣ учители и попове не имъ прѣчи да се държатъ сега още по-раболепно предъ мѣстнитѣ администратори и полицаи и да ги подпомагатъ съзнателно въ тѣхната изтрѣбителна спрямо българитѣ политика. Що отъ това, че отвѫдъ Шаръ-планина сръбското малцинство, оставено безъ всѣка защита отъ сѫщата турска власть, пищи кански отъ злодействата на арнаутскитѣ банди? Сърбитѣ

1. Въ кратовско шпионажътъ се рѫководи отъ сръбския архиерейски намѣстникъ въ града попъ Георги, а въ кумановско — отъ архиерейския намѣстникъ попъ Тотко съ по-главни сътрудници: попъ Петрушъ, братъ му, сѫщо попъ и други негови роднини въ с. Кокошини, попъ Дичо отъ Бѣляновския манастиръ, попъ Зафиръ отъ с. Мокрешъ и пр. и пр.

Кумановскиятъ войвода Коста Нунковъ, въ една дописка до „Революционенъ листъ” (№ 5, 27 октомврий 1904), пише :

„Сръбскитѣ чети и агентитѣ на сръбската пропаганда сѫ заповядали на селянитѣ, подъ страхъ на смъртно наказание, да предаватъ на турското правителство четитѣ и легалнитѣ работници на Организацията. Поради това положението на сърбоманитѣ, селяни е твърде лошо; тѣ сѫ се убедили, благодарение на агитацията и поведението на районнитѣ чети, че Организацията не прави разлика между българи и сърби и че тя се бори не за нѣкакви национални цели, а за освобождението на всички, които живѣятъ въ Македония и Одринско, отъ турската тирания и не искатъ да предаватъ; но отъ друга страна сѫ заставени да предаватъ, а пъкъ и ние се виждаме принудени да предаваме предателитѣ.”

308

умѣятъ да бѫдатъ турски приятели въ Македония, кѫдето българщината е врагъ № 1, и врагове на турцитѣ въ Ст. Сърбия, кѫдето страдатъ истински сърби. Типиченъ примѣръ на такава двойственость представлява Лазаръ Куюнджичъ, родомъ отъ Стара Сърбия. Презъ 1904 г. Л. Куюнджичъ е управитель на сръбскитѣ основни училища вь Кичево, рѫководитель на сръбския революционанъ комитетъ и интименъ приятель и сътрудникъ на Кичевския каймакаминъ, който е пъкъ плащанъ покровитель на пропагандата въ Кичевската околия [1]. На следната година Куюнджичъ се бори вече и съ орѫжие въ рѫка за сръбската кауза въ Македония. Той преминава отъ Сърбия съ чета, предназначела да действува въ Скопска Черна-Гора, но следъ едно сражение при с. Челопекъ (кумановско, 16 априлъ 1905), Куюнджичъ съ часть отъ четата си прехвърля Ст. Сърбия, за да работи вече въ защита на сънародниците си — противъ турската власть. Тукъ, обаче, четата бѣ обсадена въ една кула при с. Велика Хоча и въ завързалото се сражение загинаха четирма четници, войводата Саватие, подпоручикъ Жика Миловановичъ и интимниятъ приятель и сътрудникъ на Кичевския каймакаминъ—Лазаръ Куюнджичъ [2].

Жертва на сърбоманскитѣ доносничестза биваха най-често отдѣлни видни български дѣятели, а понѣкога и цѣли чети. Жертва на такова доносничество стана, минавайки презъ

1. За почтителното отнасяне на Л. Куюнджичъ къмъ каймакамина и за грижитѣ, които каймакаминътъ полага за напредъка на сръбската пролаганда вь Кичевската околия свидетелствува следното писмо на Л. Куюнджичъ („У Кичеву, 14 априла, Броj 102”) до познатия ни Йовановичъ (Коджа) — „професору и заступнику директора срепске мужке гимназиже у Битолу”:

„Поштовани Господине,

Пре два дана врагио се jе наш честити каjмакам беj из Битоља. Одмах после његова доласка сознао сам да ниjе онамо враћена мазбата Србjан — Доленачка— као што се од Вас известих — него Слатинска (Пореч). За то вас молим, да колико можете убрзате решење питања за школу у Србjан-Доленцу, па да русатнаму (позволително за училище, б. а.) добиjемо.

Каjмакам-беj разпитуjе: да ли у Слатини има бугара и колико, као и де ће школа бити: онде iде jе пра била, или у некой — другой привегной кућу и коjи je бугарскi учитељ ту био”.

(Това писмо, заедно сь други подобни, попадна въ рѫцетѣ на мѣстни организационни хора).

Интересътъ на „честити каjмакам беj” към сръбското училищно дѣло въ Слатино е напълно обяснимъ, понеже той сѫщо има, покрай сръбскитѣ чети, своитѣ заслуги за обръщането на селото въ сръбско. Амбицията на каймакамина бѣда посърби и мѣстния български свещеникъ попъ Цвѣтанъ, но въпрѣки всички, негови и на сръбскитѣ чети, заплашвания, сведеникътъ не се подаде. (Докладъ на А. Тошевъ, № 441, 21 юний 1904 г.).

2. Походъть на тази чета и сраженията ѝ при Челопекъ и Велика Хоча сѫ описани въ книгата на К. Пеканацъ (стр. 33—34). Сѫщо и въ енциклопедията на Ст. Станоевичъ, кн. II, стр. 485. (“Куюнджичъ Лазаръ”).

309

кумановско, четатата на познатия ни отъ възстанието войвода Славко Арсовъ. Четитѣ на Арсова и на Стоянъ Донски, предназначени за битолско, и кратовската чета на Атанасъ Бабата, която ги изпровождаше, бѣха обградени къмъ 7 часа на 11 юлий, въ една крайно незгодна мѣстность при с. Г. Гигянци, кумановско.

Следъ нѣколко часова защита, презъ време на която отблъснаха нѣколко атаки на пехотата и кавалерията, четитѣ започнаха да отстѫпватъ, сражавайки се. Тѣ бѣха вече почти вънъ отъ опасность, когато се рани Сл. Арсовъ. Раненъ повторно, за да не падне живъ въ рѫцетѣ на преследващата го кавалерия, Арсовъ се самоуби. При Г. Гигянци загинаха около двадесетина четници.

Направеното разследване разкри цѣлата шпионска мрежа и ония нейни членове, които бѣха проследили и предали Арсова и другитѣ войводи. Изпълнението на произнесенитѣ смъртни присади се започна съ премахването на четирма, осъдени въ с. Рудари, кратовско. Това накара мнозина други да напустнатъ селата си и да избѣгатъ. Къмъ срѣдата на септемврий Мише Развигоровъ влѣзе съ четата си въ с. Кокошине, кумановско, и наказа осемь души участници въ шпионската мрежа, все близки хора на свещеникъ Петрушъ, между които и неговиятъ братъ. Самиять Петрушъ, обаче, успѣ сѫщата нощь да избѣга въ Куманово.

Насърдчението на шпионажа остана до края едно отъ най-важнитѣ орѫжия на пропагандата. Къмъ шпионажа и подкупа пропагандаторитѣ — следъ екзекуциитѣ въ Кокошине — прибавиха, открито вече, и сръбския тероръ. Тогава се извършиха отъ сръбскитѣ чети убийствата въ Бѣляковци и другитѣ нападения, които изложихме въ началото.

И между това, шефътъ на шпионажа въ кумановско, архиерейскиятъ намѣстникъ свещеникъ Ташко, съ едно ново свое деяние, ускори смъртьта си. На 6 октомврий учительтъ Псалтиръ попъ Андоновъ, синъ на кумановския свещеникъ Андонъ и секретарь на околийския комитетъ, замина съ редовенъ паспортъ за България. На гара Ристовацъ той бѣ арестуванъ отъ сръбската полиция и предаденъ на сръбски четници. Попъ Андоновъ не се върна вече. Но едно заловено отъ организацията писмо, отъ Враня, съ което се съобщаваше на Ташка за очистването на младия български учитель, дойде да потвърди подозренията, които съ извънреднитѣ мѣрки за своята охрана, попътъ бѣ възбудилъ противъ себе си. Узналъ, че попъ Андоновъ вади паспортъ за пѫтуване съ влака, Ташко бѣше наредилъ да бѫде заловенъ и премахнатъ отъ органитѣ на майоръ Ж. Рафаиловичъ. Тогава организацията реши и неговото премахване. Съ изпълнението на смъртната присѫда бѣ натоваренъ (по жребие, хвърлено между десеть четника, на К. Нунковъ)

310

Кръсто Лазаровъ. Задачата не бѣше лесна. Смѣтайки, че само единъ въорѫженъ гавазинъ не е достатъченъ/,попъ Ташко бѣше издействувалъ отъ каймакамина цѣло отдѣление отъ 15 войника съ единъ чаушинъ за охрана на кѫщата му и на самия него. Но и тѣзи покровителствени грижи на властьта не спасиха живота на осѫдения. На първия день отъ новата 1905 година, Кр. Лазаровъ и изпратениятъ допълнително въ негова помощь Дим. Бичевъ извардиха попъ Ташка на излизане отъ църквата, при единъ ѫгълъ, когато придружаващиятъ го патрулъ не бѣше още се показалъ на сѫщата улица и го раниха смъртно. Гавазинътъ, не сварилъ да си послужи съ револвера си, бѣ сѫщо раненъ. Раненъ бѣ и сръбскиятъ дяконъ, който придружаваше попа. Въ мигъ се притекоха войницитѣ и откриха огънь, но убийцитѣ се изгубиха отъ очитѣ имъ, сѣкашъ потънаха въ дънъ земя. По цѣлата улица „Живковъ сокакъ” вратитѣ на кѫщитѣ бѣха отворени, за да се даде възможность на екзекуторитѣ да се добератъ, презъ дворове и задни вратички, до по-безопасно мѣсто. Войската и полицията бидоха дигнати на кракъ. Презъ цѣлия день войскови и полицейски отдѣления, придружавани отъ сърбомани, обискираха българскитѣ кѫщи. Повече отъ 200 българи бѣха арестувани по указание на сърбомани. Но въпрѣки всички старания, убийцитѣ останаха незаловени и можаха, още презъ първия пазаренъ день, да напустнатъ града и да се прибератъ въ четата.

Скѫжпо заплатиха кумановскитѣ българи за удовлетворението, което имъ се даде съ премахването на всесилния турски приятель попъ Ташко. Директорътъ на прогимназията Илия Левковъ, секретарьтъ на общината Трайчевъ и петима други видни граждани бидоха набързо осѫдени и пратени на заточение въ Мала Азия. Презъ сѫщата година сърбитѣ, за отмъщение, убиха българския архиерейски намѣстникъ. Това убийство, обаче, не зададе никакви грижи на турцитѣ; властьта никого не залови и никого не осѫди.

Следъ първото смущение отъ дръзкото убийство на попъ Ташко и отъ проявената по тоя случай твърдость и сплотеность на кумановскитѣ българи, пропагандата засили настъплението си, посрѣдствомъ множество нови чети, които сега по-лесно и по-бързо се сформируватъ. Бѣлградскиятъ комитетъ е придобилъ вече нуждната опитность и разполага съ достатъчно охотници — военни, интелигентни младежи отъ разни краища на кралството и забѣгнали мѣстни сърбомани, обектътъ на четитѣ е да се затвърдятъ въ Скопската Черна Гора, да завладѣятъ изцѣло планината Козякъ и да станатъ господари на селата отъ дветѣ страни на шосето Куманово — Паланка. Постигнатъ ли това, тѣ ще лишатъ рев. организация отъ най-важния каналъ за съобщение съ щипско, велешко и по-южнитѣ райони, ще улеснятъ

311

по-нататъшното си проникване и по двата брѣга на Вардара и ще разполагатъ съ едно срѣдство за всѣкакъвъ натискъ надъ градоветѣ Куманово, Паланка и Кратово. Презъ 1905 г. и презъ следващитѣ години, тѣ се мѫчатъ да се затвърдятъ на поменатитѣ позиции, а организацията — да ги отхвърли по-далечъ отъ пѫтя Куманово — Паланка. Общо взето, успѣхътъ е на тѣхна страна. Тѣ завладѣватъ села и на моменти стигатъ до самото шосе, но при всѣки такъвъ моментъ организацията намира сили да ги отблъсне и да запази съобщителния си каналъ. Спомагатъ имъ въ това: близостьта на сръбската граница и явното сътрудничество съ вреннитѣ и граждански сръбски власти; изобилнитѣ материални срѣдства; безогледностьта въ прилаганитѣ методи; единството въ общото рѫководство.

Специално за тѣхнитѣ частични успѣхи презъ първата половина на 1905 г., помогнаха много взаимнитѣ гонения всрѣдъ самитѣ революционери. Ето какво става въ кумановско презъ това време. Докато двамата екзекутори се бавятъ въ Куманово, околийската чета, командувана временно отъ Грозданъ Рандевъ, изтрѣби нѣколко спахии въ с. Орачъ и се отдалечи въ Козяка. Между това една нова чета отъ 50 души, подъ войводството на Пан. Байчевъ и Шумановъ, и двамата привърженици на Сарафова, бѣше дошла да „превзима” района. При тая именно чета се прибира Кръсто Лазаровъ следъ убийството на попъ Ташка и бива веднага обезорѫженъ като „централистъ”. Коста Нунковъ, който пристига наскоро и поема наново рѫководството на околийската чета, започва по-системна борба противъ пропагандата, предаванъ на всѣка крачка отъ сърбоманскитѣ шпиони, но същевременно той гони и е гоненъ отъ двамата сарафистки войводи. Между това, сръбскитѣ чети, настѫпвайки откъмъ Св. Прохоръ Пчински, успѣватъ да завладѣятъ селата Малотино, Арбанашко, Длъбочица и Равно. На 5 февруарий 1905 г. Нунковъ бѣ откритъ отъ аскера въ с. Кутлибегъ. Четата се измъкна отъ селото, но дълбокиятъ снѣгъ прѣчеше на движението ѝ. Докато се водѣше сражението, нова войска пристигна отъ близкитѣ военни постове на Градище, Довезенци и Клечовци и обгради отъ всѣкѫде четницитѣ. Тукъ загина цѣлата чета отъ седемь души, заедно съ войводата си и четирма милиционери, на чело съ дѣдо Пешо Ивановъ, рѫководитель на с. Пезово, който бѣше се притекълъ на помощь на сражаващитѣ се [1] „Четата на Байчевъ е била

1. Коста Нунковъ е роденъ въ Чирпанъ презъ 1877 год. Неговата буйность му попрѣчи да завърши срѣдно образование. Дете още, той презъ 1895 год. замина съ четитѣ въ Македония. Отъ 1900 год. нататъкъ Нунковъ действува въ Г.-Джумайско, Одринско и другаде, а когато е въ България работи като словослагатель изъ разни софийски печатници и изучава употреблението на взривнитѣ вещества. Той е привърженикъ на динамитарсгвото срещу европейскитѣ капитали, но следъ възстанието става у него идеенъ преломъ: приближава се къмъ ония, които вѣрватъ въ силитѣ на народа и работятъ за революционизиране на маситѣ. Съ тѣзи идеи той замина въ кумановско, кѫдето намѣри гроба си. Съ честната си мисъль, съ прямотата и съ веселия си нравъ, Нунковъ бѣ много милъ другарь. Неговата сестра Руска Нункова, народна учителка, се привърза, покрай брата си, къмъ македонското освободителна дѣло и му служи съ голѣма преданость.

312

въ с. Павлишенци, на 1 часъ пѫть отъ сражението, но не се е притекла на помощь”, пише Кръсто Лазаровъ въ запискитѣ си [1].

Унищожението на Нунковата чета поразстрои околията. Сарафисткитѣ войводи не се застояха дълго и се върнаха въ България. Близу три месеца районътъ остана безъ постоянна чета. Сърбскитѣ чети използуваха това положение за нова бѣсна хайка, главно противъ учителитѣ: убиха учителя Славейко Граматиковъ въ с. Младо Нагоричино, задигнаха учителитѣ отъ селата Арбанашко (П. Карамановъ), отъ Байловци (Зайковъ) отъ Равно, Жемовино и др. Нѣкои отъ преследванитѣ учители и първенци напустнаха селата си и се прибраха въ града. Това продължи до срѣдата на пролѣтьта, когато въ околията се яви Михаилъ Чаковъ. Борбата противъ пропагандата се поде на ново. Единъ месецъ по-късно Чаковъ се разболѣ и бѣ замѣстенъ отъ Кр. Лазаровъ.

1. Неиздадени още.

[Previous] [Next]
[Back to Index]