Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

 

 

24. ПО ДѢСНИЯ БРѢГЪ НА ВАРДАРА

 

 

Първиятъ въорѫженъ пробивъ на пропагандата по дѣсния брѣгъ на Вардара е направенъ презъ пролѣтьта на 1904 г., съ появяването на Мицковата чета въ Порѣче. Четата бѣ организирана на самото мѣсто отъ сръбския комитетъ въ Битоля. Този комитетъ се основа наскоро следъ възстанието отъ хората на легалната пропаганда и на консулството [1]. Комитетътъ ангажира и въорѫжи шесть млади сърбоманчета въ Порѣче и имъ изпрати за войвода Мицко. Помилванъ презъ 1901 г., Мицко прекара дълго време въ Битоля подъ полицейски надзоръ и на издръжка отъ консулството. За да се осигури откъмъ мѣстнитѣ български революционери, съ нѣкои отъ които бѣ ималъ въ затвора твърде остри спрѣчквания, Мицко бѣ измолилъ отъ Д. Груева, въ името на доброто имъ приятелство отъ затвора, нареждане до мѣстнитѣ рѫководители на Вѫтрешната организация да не му се отмъщава. Измъкването на Мицко отъ Битоля и прехвърлянето му въ Порѣче се устрои отъ самото консулство. Чиновникътъ Саватие Милошевичъ, придруженъ отъ консулския гавазинъ, замина единъ день по-рано за Прилепъ, носейки съ себе си четири гръцки пушки и една торба патрони — орѫжие за Мицко и за придружаващитѣ го лица. Мицко се вмъкна тайно въ Прилепъ. Отъ тамъ — презъ селата Сѣкирци и Крапа — посрѣщанъ и прикриванъ отъ учители и други довѣрени хора на пропагандата — стигна въ с. Грѣщница, Порѣче, кѫдето го чакаха шесттѣ въорѫжени сърбоманчета [2].

 

Порѣчето бѣ избрано не само защото тамъ бѣха още запазени спомени за нѣкогашното върлуване на Мицко. Въ Порѣче, едно отъ най-беднитѣ и невежествени мѣстности на

 

1. Саватие Милошевичъ, бѣглецъ и съзаклятникъ до майския превратъ, чиновникъ въ консулството, а по-после четнишки войвода; вицеконсулътъ Паита Гавриловичъ; Йованъ Кирковичъ (съ псевдонимъ Чифа) инспекторъ на сръбскитѣ училища в ь Битолския санджакъ; Алекс. Йовановичъ (съ псевдонимъ Коджа) учитель въ Битоля. Пръвъ председатель на комитета е Коджа.

 

2. Пътуването на Мицко отъ Битоля до Порѣче е подробно описано отъ председателя на битолския комитетъ Коджа въ „Четнички споменъ — Войвода Мицко — Животъ и родъ”, Скопие, 1930 (стр. 41—46).

 

 

292

 

Македония — сръбската пропаганда, започната още презъ 80-тѣ години на миналия вѣкъ, бѣше постигнала сравнително най-голѣми резултати. Отъ друга страна, Порѣче, въ стратегическо отношение, съперничи съ Азотъ. Това е една мѫчно достѫжпна область, по срѣдното течение на р. Треска, заключена между планинитѣ Караджица и Даутица откъмъ изтокъ, Суха Гора и Песякъ откъмъ западъ и граничеща съ скопско откъмъ северъ — прекрасна база за нашествия въ прилепско, кичевско и крушовско.

 

Понеже Мицко се яви съ чета тайно отъ Революционната организация и заработи веднага като сръбски пропагандаторъ, поискаха се отъ Св. Симичъ и отъ комитета въ Бѣлградъ обяснения. Както вече знаемъ, бѣлградскиятъ комитетъ тъкмо по това време води съ Сарафова преговори за задружна дейность. Смѣтайки, че още не е назрѣлъ моментътъ да свали маската си и за да предотврати единъ преждевремененъ разривъ, комитетското рѫководство, се опита да изглади недоразумението. За тази цель то изпрати въ Порѣче автономиста Георги Герджиковичъ, офицеръ отъ сръбската армия, родомъ отъ гевгелийско и участвувалъ въ възстанието съ българскитѣ чети. Герджиковичъ пристигна като легаленъ въ Битоля, влѣзе въ връзка съ мѣстнитѣ организационни водители, снабди се съ препорѫчително писмо и отъ сръбското консулство и се запѫти къмъ Порѣче да се срещне съ Мицко. На срещата присѫтствува и битолскиятъ околийски войвода, отъ страна на Организацията. Герджиковичъ заяви на Мицко, че по нареждане отъ Бѣлградъ той трѣбва да се подчини на Организацията, или пъкъ да разпустне четата си. Мицко се показа примирителенъ, изяви подчинение на Организацията, и Герджиковичъ, смѣтайки мисията си за изпълнена, се върна обратно. Подъ предлогъ, че има да уреди нѣкои свои частни работи въ родното си село Латово, Мицко се раздѣли и съ Сугарева. Между това, подстрекаванъ отъ консулството къмъ неподчинение и снабдяванъ непрекѫснато отъ тамъ съ орѫжие и хора, Мицко увеличи четата си на 30 души и наскоро следъ раздѣлата си съ Сугарева, устрои на последния засада, отъ която, обаче, българскиятъ войвода излѣзе невредимъ.

 

Знаейки, че ще се поиска смѣтка за дѣлата му, Мицко взима своитѣ мѣрки, решенъ да си послужи съ всички срѣдства. Очакванията му не го излъгаха. Убеденъ, че за разправията съ ренегата непокорникъ е необходимо присѫтствието на по-внушителна четнишка сила въ Порѣче, Сугаревъ поиска Гюрчина и Ацева, които, предупредени за всѣки случай, чакаха съ четитѣ си въ крушовско. На 4 октомврий тритѣ чети слѣзоха въ с. Слатино. Неочаквано за тѣхъ, сѫщата нощь се яви въ Слатино и Д. Груевъ съ група милиционери отъ д.-хисарско. Осведомяванъ отъ хората си за

 

 

293

 

движението на българскитѣ чети, Мицко съобщи на властьта за тѣхното пристигане въ Слатино; самъ той сѫщо се приближи съ четата къмъ сѫщото село, за да следи резултата на своя доносъ. Сутриньта селото бѣ блокирано отъ войска дошла отъ Кичево, Крушово и отъ с. Бродъ. Две четнишки застави, излѣзли за да заематъ наблюдателнитѣ си постове, бѣха посрещнати съ залпове и се започна сражение. Слатино е съставено отъ нѣколко махали, раздѣлени една отъ друга съ дълбоки долища. Четитѣ се отправиха по разни посоки къмъ височинитѣ и, благодарение на пресѣчената мѣстность, успѣха да се измъкнатъ отъ турския обрѫчъ. Само Гюрчинъ, който бѣ въ централната махала, когато се изкачи на баира при селската църква, се видѣ заобиколенъ отъ всѣкѫде, и загина, заедно съ нѣколцина другари, въ завързалото се ожесточено сражение.

 

Късно вечерьта четницитѣ се събраха около Сугарева и Ацева. Сѫдбата на Гюрчина бѣше имъ известна. Отъ провѣрката се оказа, че липсватъ още Д. Груевъ и четникътъ Божинъ отъ с. Кусоврасти (дебърско). Потърсени изъ околностьта, тѣ не бѣха намѣрени. На третия день тѣ получиха въ с. Чрешново едно писмо, въ което Груевъ имъ съобщаваше, че се намира въ безопасно мѣсто за да лѣкува раната си. Почеркътъ, обаче, не бѣше на Даме. Тръгнаха тогава къмъ Слатино и по пѫтя намѣриха Божина, който имъ разправи за случилото се.

 

Раненъ въ сражението, Груевъ се откѫсналъ отъ другаритѣ и останалъ само съ Божина. Като се отдалечили доста отъ полесражението, тѣ се отбили въ една гѫста дѫбова горичка. Тамъ Груевъ се съблѣкълъ и видѣлъ че куршумътъ го ударилъ въ седалището, но безъ, за щастие, да закачи костьта. Промили и превързали раната (Груевъ носеше винаги лѣкарства въ чантата си) и останали тамъ до вечерьта. Презъ нощьта се върнали въ селото и се настанили въ сѫщата квартира. Научилъ отъ селянитѣ, че Мицко билъ нѣкѫде наблизу, Груевъ настоялъ да го повикатъ на среща. Напраздно Божинъ и домакинътъ Христо го молили да не прави това и да не се излага на такъвъ рискъ. Разчитайки на приятелството си съ Мицко и най-главно, на услугата, която отсетне му бѣ направилъ въ Битоля, Груевъ не обърналъ внимание на предупрежденията на другаря си и на други нѣкои селяни. Мицко се явилъ съ четата си на другия день, влѣзълъ въ квартирата на Груева, цѣлунали се и останалъ при него на разговоръ. На другия день ги отвелъ съ себе си. „Щомъ тръгнахме съ Мицко, — разказва по-нататъкъ Божинъ, — на другия день той заповѣда на четницитѣ да ми взематъ пушката, на третия день — револвера, защото имъ трѣбвали. Нѣмайки вѣра въ Мицко, Даме ми

 

 

294

 

каза да избѣгамъ и да се срещна съ васъ. Благодарение на леката охрана азъ избѣгахъ” [1].

 

Билъ ли е Груевъ, толкова наивенъ за да вѣрва безрезервно въ кавалерството на сръбския агентъ? Или, допущайки, че Мицко непремѣнно ще узнае за пребиванието му въ Слатино, е смѣтналъ, че е по-тактично самъ да му се обади, като приятель, вмѣсто да бѫде отпосле, откритъ отъ него и заловенъ като неприятель? Тъй или инакъ, първиятъ човѣкъ на организацията въ Битолския окрѫгъ попадна въ сръбски рѫце!

 

За да предадатъ и героиченъ блѣсъкъ на своя неочакванъ триумфъ, сърбитѣ съчиниха около това пленяване една история, която и до день днешенъ поддържатъ: Мицко разбилъ и пленилъ Груева въ сражение и не само му пощадилъ живота, но и великодушно го освободилъ [2]. Истината е, че между Мицко и българскитѣ чети не е имало никакво сражение — нито престрелка дори, а пленяването му е станало, подиръ сражението съ турцитѣ, вѫтре въ селото. За насъ не би било никакъ стѣстнително да приемемъ първия отъ двата, толкова различаващи се единъ отъ другъ, разкази на автора, понеже смѣтаме за не особено славенъ подвига, който се приписва на Мицко — дочакалъ българскитѣ чети,

 

1. Ст. Аврамовъ, стр. 51. Като четникъ на Сугарева, Аврамовъ е участникъ въ описанитѣ събития. По сѫщия начинъ предава пленяването на Груева и свещ. Тома Николовъ по разказа на самия Божинъ. (Запискитѣ на свещ. Тома още не сѫ издадени). Божинъ е убитъ отъ сърбитѣ презъ 1903 г.

 

2. Въ Енциклопедията на Ст. Станоевичъ (кн. II, стр. 472) за никакво сражение между българските чети и войската не се споменава: „Въ едно отъ сблъскванията, които е ималъ съ българитѣ, Мицко плени прочутия български войвода Дамянъ Груевъ, но му подари живота и го освободи, подъ условие, че нѣма вече да напада сърбитѣ”.

 

Въ обширното описание на сръбската четнишка акция, написано отъ Ал. Йовановичъ и помѣстено въ „Споменица двадесетпетгодишнине ослободженя Jужне Србиjе” (стр. 284—285) говори се и за сражение на българскитѣ чети и съ войската и съ четата на Мицко: „Тръгналъ подиръ Мицко, Груевъ, презъ първитѣ дни на октомврий, се натъкна при Мавнатецъ на засадата на едно отдѣление турска войска. Борбата съ турцитѣ се продължи доста, но безъ въодушевление и отъ едната и отъ другата страна (? б. а.) Следъ успешната борба съ войската българскитѣ четници, при добро разположение стигнаха на единъ станъ, около който бѣше наредилъ четата си. Безъ да разгледатъ наоколо, българитѣ се разхвърлиха и започнаха да ядатъ. Тогава като изъ ведро небо се изсипа върху тѣхъ единъ залпъ. Всрѣдъ българскитѣ комити настана суматоха, която при втория и третия залпъ се обърна въ паника. Ония, които не паднаха мъртви и ранени, удариха го на бѣгство. Поражението имъ бѣ така пълно, че оставиха раненъ на бойното поле и своя най-вишъ началникъ. Съвсемъ наочаквано, Дамянъ Груевъ стана пленникъ на първата наша чета. Излѣкуванъ отъ раната си, Груевъ остана у насъ въ робство до Великдена на 1905 г. По решение на битолското Ръководно тѣло, той бѣ отведенъ въ Скопие и предаденъ на д-ръ Николовъ, първенецъ на тамошната българска организация”.

 

Въ цитираната вече биография на Мицко (стр. 49—50) сѫщиятъ авторъ, Ал. Йовановичъ (Коджа), за да възвеличи още повече героизма на Мицковата чета, не споменава ни за сръбска ни за турска „засада” и за борба съ турцитѣ, а за открито сражение между дветѣ чети: „Най-после на 4 октомврий, старъ стилъ, българскитѣ чети се раздвижиха и минаха въ настъпление по посока къмъ Порѣче. Мицко ги дочака на позицията Мавнатецъ, между селата Крала и Маргари, вънъ отъ Порѣче. Започна се отчаяна борба на животъ или смърть и се води съ най-голямо ожесточение и отъ дветѣ страни. Устремътъ на нашитѣ четници бѣ тъй силенъ, че българитѣ не можаха да издържатъ и се впустнаха въ паническо бѣгство, като оставиха на бойното поле не само убититѣ и ранени четници и войводи, но и леко ранения свой най-вишъ началникъ Дамянъ Груевъ, когото, твърде понятно, Мицко съ най-голѣмо задоволство плени и поведе триумфално съ себе си”.

 

Авторътъ споменава за пленяването и избѣгването на Божина, но — колко скромно отъ негова страна: — не споменава нищо за раненитѣ и убити четници и войводи, оставени на „полесражението”.

 

 

295

 

когато тѣ, подиръ сражението съ войската, се разхвърлили безгрижно и седнали да ядатъ, и ги пръсналъ съ нѣколко залпа, дадени ненадейно, „като изъ ведро небо”. (Прибави ли се пъкъ и доносътъ на сърбоманския войвода до турцитѣ, подвигътъ му добива съвършено друга слава). Освенъ това, Мицковци и Глигоровци въ тази часть на Македония, както и Котевци и Вангеловци на югъ, сѫ плъть и кръвь отъ мѣстния български народъ и той е, който носи както срама за тѣхното падение, така и честьта на тѣхното юначество. Нашъ дългъ е, прочее, да излагаме фактитѣ каквито сѫ.

 

Пленството на Груева не трая до Великдень на 1905 г. (т. е. шесть месеца и повече), както твърди биографътъ на Мицко. Веднага щомъ се узна станалото въ с. Слатино, направиха се предъ сръбския консулъ въ Битоля и предъ дипломатическия агентъ Св. Симичъ въ София постѫпки, въ смисълъ, че ако пленникътъ не бѫде незабавно и безусловно върнатъ живъ и здравъ, Организацията ще прибѣгне къмъ жестоки репресалии. Въпросътъ бѣ отнесенъ въ Бѣлградъ, кѫдето и се разреши. По нареждане на сръбското правителство Груевъ бѣ отведенъ въ Скопие и предаденъ на тамошното организационно рѫководство. Отъ Скопие той се отправи по каналъ къмъ София. Пленството му трая около единъ месецъ.

 

Последицитѣ на тази история бѣха твърде печални за Организацията. Подробноститѣ по Груевото пленяване не можаха да се знаятъ, освенъ отъ ограниченъ крѫгъ хора. За широката публика, българска и чужда, важеше единствено фактътъ, че първиятъ апостолъ и организаторъ на македонската революция е плененъ отъ нѣкакъвъ, неизвестенъ до тогава, сръбски войвода. И този фактъ се подаваше на най-отрицателни тълкувания и заключения за Организацията.

 

Най-болезнено бѣ изживяно съобщението въ вѫтрешностьта. Свещеникъ Тома Николовъ, рѫководитель на кичевско по това време, пише въ своитѣ записки: „Падането на Дамета въ Мицкови рѫце бѣше единъ голѣмъ нравственъ ударъ за Организацията. Най-много го почуствувахъ азъ въ Кичево, когато ренегатътъ сръбски свещеникъ Мисаилъ (синъ на свещ. попъ Димитъръ, който, като добъръ българинъ, се е борилъ по църковния въпросъ съ гръцкия владика Антимъ) ухиленъ до уши и надменно се разхождаше по чаршията въ Кичево и се хвалѣше нагоре-надоле предъ гражданитѣ, че Даме се намиралъ раненъ въ тѣхни рѫце и той изпратилъ медикаменти отъ Кичево за неговото лѣкуване. Настѫжпи временно униние, но не и отчаяние въ Кичево. Азъ, обаче, се движехъ съ дигната глава изъ чаршията, безъ да се отчая и когато бѣхъ запитванъ отъ гражданитѣ и отъ селянитѣ за случката съ Дамета, отговорътъ ми бѣше: „Ако е Даме заловенъ, но неговото дѣло е живо и нѣма да умре”.

 

 

296

 

Унинието, за което говори свещ. Тома, не трая дълго. Освобождението на Груева поуспокои хората. Па и времената бѣха тогава така бурни, че и най-голѣмитѣ нещастия се изживѣваха сравнително бързо. Отъ друга страна, случаятъ съ Груева стрестна донегде — само донегде, уви — революционнитѣ върхове и ги застави да отдѣлятъ малко по-сериозно внимание на опасностьта отъ чуждитѣ въорѫжени пропаганди.

 

По-трайни и по-тежки бѣха за Организацията външнитѣ последици отъ пленяването на Груева. Въ чужбина се създаде впечатлението, че въ Македония има и сръбско четничество и то доста силно, щомъ може да постига такива крупни успѣхи. Вѫтре въ кралството престижътъ на сръбската въорѫжена пропаганда се повиши. Неочакваниятъ успѣхъ на Мицковата чета тури край на колебанията у бѣлградскитѣ правителствени срѣди, вдъхна на сръбското гражданство вѣра въ силитѣ на македонското „сръбство” и даде на македонския комитетъ въ Бѣлградъ куражъ да поведе една напълно самостойна и по-енергична четнишка дейность. Още въ началото на 1905 година множество сръбски чети минаватъ турската граница и по дветѣ страни на Вардара се разгаря жестока кръвопролитна борба между българи и сърби [1].

 

*

 

Дейностьта на Глигори Соколовъ оттатъкъ Вардара започна при необикновено благоприятни за него и за пропагандата условия. Въ града Велесъ, който още преди възстанието е арена на фракционни борби, сега дѣлятъ мегданъ „централисти”, „сарафисти” и „гемиджии”. Въ околи-

 

1. Съ пленяването на Груева Мицко спечели голѣма популярность, но не можа да се порадва дълго на щастието си. До такава степень той се самозабрави, че сръбското правителство намѣри неговото стоене въ вѫтрешностьта пакостно за интереситѣ на пропагандата и го интернира въ Крагуевацъ, кѫдето бѣ държанъ подъ политически надзоръ до обявяването на хуриета. Мицковиятъ биографъ Коджа говори твърде снизходително, по-скоро загатва само, за причинитѣ, които сѫ наложили неговото отстраняване отъ вѫтрешностьта: „Следъ победата си надъ българската Организация и слѣдъ пленяването на Дамянъ Груевъ, Мицко се малко промѣни: взе да се опива малко отъ славата си и стана въ личнитѣ си обноски извънредно чувствителенъ и строгъ, понѣкога дори и спрямо най-добритѣ си приятели. Изворътъ на другитѣ му слабости лежи въ неговото тежко и тѫжно затворническо минало”. (Стр. 53).

 

Отъ преписката между Великото везирство и Хилми паши („Костурско въ македонската революция”, стр. 68 — 69) узнаваме, че презъ 1906 г. Мицко, макаръ и интерниранъ, е успѣлъ да влѣзе тайно въ връзка съ турската легация въ Бѣлградъ и да предложи услугитѣ си на турцитѣ срещу амнистия. Съ писмо отъ 23 ноемврий 1906 Великото везирство препрати легационния докладъ на главния инспекторъ и му поиска мнението по въпроса. Въ отговора си Хилми паша намира, че Мицко не би могълъ да бѫде особено полезенъ и, между друго казва: „Ние не можемъ да назначимъ това лице на служба въ полицията. Това противоречи на постановленията на реформитѣ, па и ще имаме голѣми оплаквания бтъ страна на българското правителство, като оставимъ настрана възражението на чуждестраннитѣ офицери. Би могло отъ тайнитѣ фондове да му опредѣлимъ 500—600 гроша заплата и да бѫде използуванъ отъ войсковитѣ отдѣления, но и за това българитѣ и чужденцитѣ биха протестирали и поставили въ недоумение Високата порта”.

 

Високата порта уважи съображенията на гл. инспекторъ, поради което прославениятъ сръбски войвода и националенъ гербй не бѣ приетъ отъ турцитѣ нито за полицай, нито за потераджия.

 

 

297

 

ята пъкъ двама войводи, „ централистътъ” Стефанъ Димитровъ [1] и „сарафистътъ” Ив. Наумовъ Алябака, се борятъ кой да бѫде околийски войвода. Ст. Димитровъ бѣ изпратенъ презъ пролѣтьта на мѣстото на Николай Дечевъ, (загиналъ, заедно съ студентитѣ Юлий Розенталъ, Ал. Соколовъ и съ други тридесетина четници въ нещастното сражение при с. Луково, кратовско, (септемврий 1903). Началникъ просвѣтенъ и фанатиченъ защитникъ на независимостьта на Вѫтр. организация, Ст. Димитровъ заработи съ енергия и ентусиазъмъ, но не за дълго.

 

Наскоро въ велешко пристига съ чета, изпратена отъ Б. Сарафовъ, Ив. Наумовъ Алябака, познатиятъ ни герой при превземането и отбраната на гр. Крушово миналата година. Алябака, който е родомъ отъ с. Ораовецъ, велешко, желае непремѣнно да остане войвода въ родната си околия, толкова повече, че сарафиститѣ и „гемиджиитѣ” отъ града подкрепятъ домогванията му. Ст. Димитровъ не иска и да чуе за подобно нѣщо и дветѣ чети започватъ да се дебнатъ една друга. Двамата войводи се съгласяватъ най-после да отидатъ въ града, кѫдето при посрѣдството на тамошнитѣ, първенци и на двамата, минаващи по това време презъ велешко, костурски войводи, АтанасъКършаковъ и Кузинчевъ, да се изгладятъ спороветѣ имъ. Между това, четницитѣ на Алябака, пѫтувайки между селата Крайници и Скаченци, се срѣщатъ съ турска потера и се завързва сражение, въ което петима четници падатъ ранени и нѣколко войника убити. Дветѣ чети наново се срѣщатъ въ с. Ораовецъ — тукъ вече въ присѫтствието и на костурския началникъ Пандо Кляшевъ — и Алябака се съгласява да остане помощникъ на Стефанъ Димитровъ, като му се даде за районъ Азотъ. Въ нова една среща въ с. Попадия споразумението е вече постигнато, но въ момента, когато двамата войводи си подаватъ рѫжка, идва отъ града съобщение, че сарафисти сѫ стреляли противъ ръководителя на „централиститѣ” въ Велесъ Ризо Ризовъ. Разгнѣвенъ отъ това известие, Димитровъ се отказва отъ всѣко споразумение и заявява на Алябака, че нѣма по никой начинъ да го остави да действува въ велешко. Започва се наново междуособна борба за влияние, докато къмъ края на 1904 г. Алябака, подчинявайки се на едно решение, взето отъ околийския конгресъ, който се състоя въ с. Крива Круша, напустна велешко.

 

Ако помирението между Димитрова и Алябака не бѣше осуетено, Азотъ, този стратегически ключъ на дветѣ околии, велешка и прилепена, можеше още да бѫде спасенъ. Аля-

 

1. Ст. Димитровъ е роденъ въ с. Зелениче, леринско. Следвалъ е математика въ Софийския университетъ, но напустна учението си за да се отдаде на революционна дейность като учитель въ кукушко (1900). Арестуванъ и заточенъ въ Подрумъ-кале, той бѣ амнистиранъ презъ 1903 г. и школува известно време въ четата на Апостолъ Петковь въ ениджевардарско.

 

 

298

 

бака бѣ най-призваниятъ да се бори на смърть и на животъ съ Глигора [1]. При задоволена амбиция, този човѣкъ, стремителенъ като хала и храбъръ до безумие, можеше, съсрѣдоточилъ всичкитѣ си усилия въ Азотъ, да направи отъ тази планинска котловина крепость, непристѫпна за Глигоровци и опорна база за действие противъ пристѫпитѣ на пропагандата отъ къмъ велешко и Порѣчето, осигурявайки по този начинъ съобщението между Велесъ и Прилепъ и безопасностьта на мариовско, къмъ кѫдето въ началото на 1905 г. се насочваха вече андартскитѣ чети откъмъ югъ [2]. Но не би. Дори и прекратяването на междуособицата не бѣ за дълго. Единъ месецъ по-късно, Алябака се яви наново въ велешко — тоя пѫть добре надъханъ отъ софийскитѣ си наставници — решенъ на всѣка цена да остане въ Азотъ [3]. Още съ пристигането на Алябака въ родното му село Ораовецъ, явява се и Димитровъ и между дветѣ чети се размѣнятъ изстрели. Алябака почва да гони най-преданнитѣ хора на организацията като „централисти”, Димитровъ пъкъ преследва и наказва хората на Алябака като „сарафисти”. Презъ първитѣ дни на януарий 1905 год., Димитровъ, изпълнявайки нареждането на началството си, атакува четата на Алябака въ с. Папрадище, Азотъ. Алябака се показа благоразуменъ — не прие братоубийсвеното сражение и се оттегли временно въ Порѣче.

 

Нека сега проследимъ действията на Глигора. Научилъ, че Б. Стойчевъ и Глигоръ сѫ минали Вардара, Ст. Димитровъ тръгва по диритѣ имъ. Глигоръ, обаче, успѣва да влѣзе въ с. Богомила и да обиколи набързо и други села, кѫдето сѫщо имаше сърбомански гнѣзда. Той се ориентира по общото положение въ велешко и частно въ Азотъ — предоволенъ, разбира се, отъ взаимната гонитба между Димитрова и Алябака — и бърза да се прехвърли въ прилепско.

 

1. Ето какъ описва Алябака неговиятъ сподвижникъ Ст. Аврамовъ: „Алябака бѣ високъ, широкоплещъ и здравенякъ съ мургаво лице и черна коса, които го оприличаваха на мавъръ, поради което получи прякора „Алябакъ”. Неговиятъ орловъ погледъ, воинственъ духъ, походка, смѣлость, себеотрицание и вѣра въ дѣлото го издигнаха предъ очитѣ на другари и противници. Въ време на сраженията, и съ турци и съ сърби, той налиташе като разяренъ лъвъ, увличайки следъ себе си четницитѣ. Въ велешко, прилепско и Поречието той бѣ единствениятъ войвода, който бѣ вселилъ страхъ въ редоветѣ на сръбската пропаганда, агентитѣ на която го третираха за непобедимъ и неуязвимъ” („Революционни борби въ Азотъ, (велешко) и Поречието” отъ Стефанъ Аврамовъ. — Материали за историята на макед. освоб. движение, книга Х. Издание на македонския наученъ институтъ, София 1929 — стр. 40).

 

2. Изъ пѫтя Алябака и Боби Стойчевъ имаха при с. Павлишенци, кумановско, едно жестоко сражение, въ което загинаха двадесетина момчета. Въ велешко Алябака пристигна съ 17 души.

 

3. Въ цитираната по-горе книга на Стефанъ Аврамовъ читательтъ ще намѣри живо и увлекателно описание на тази мѣстность съ нейната природа (непристѫпни върхове, буйни гори и дълбоки пещери), съ нейнитѣ старинни предания, като нѣкогашно огнище на богомилството и съ нейнитѣ хайдути въ по-ново време. Никой не е предалъ сь такава патриотическа мѫка кървавитѣ борби, които години наредъ сѫ се водили противъ въоръжената сръбска пропаганда въ Азотъ и въ Порѣчето и въ които авторътъ, като младъ четникъ, участвува. Патриотизмътъ, обаче, не му попрѣчи да бѫде обективенъ въ предаването на събитията и на участвуващите въ тѣхъ борци отъ двата лагера.

 

 

299

 

Още съ пристигането си въ Богомила той влѣзе въ преписка съ рѫководното тѣло въ Прилепъ — съобщи му че идва като организационенъ войвода и моли да му се опредѣли районъ. Вънъ отъ роднинскитѣ и приятелски връзки въ родното си село Небрѣгово, Глигоръ — четникъ презъ 1900—1901 г. на прилепския войвода Мирче Ацевъ — има познанства и по други села, познава отлично района и по-първитѣ комитетски хора по селата. Освенъ това, като нѣкогашенъ върховистъ, той се радва на симпатиитѣ на върховистката група въ Прилепъ — градъ, който съ своитѣ фракционни борби съперничи на Велесъ.

 

Отъ Прилепъ предписватъ на околийския войвода Петъръ Ацевъ да се срещне съ Глигора и да узнае намѣренията му. Срещата се състоява недалеко отъ с. Небрѣгово. Глигоръ се държи напълно коректно — легитимира се съ препорѫки и писма като организационенъ войвода и увѣрява Ацева, че се е отърсилъ вече отъ всѣко партизанство и желае да работи въ родния си край подъ знамето на Вѫтрешната организация. Ацевъ му се довѣрява. Наопаки, Ацевитѣ другари Трайко Краля, Кръсте Гермовъ Шакиръ и Гьоре Ленищанецътъ — все стари мѣстни деятели, не сподѣлятъ довѣрчивостьта на началника си и му предлагатъ да се обезорѫжи и очисти Глигоръ — нѣщо много лесно още. Особено е настойчивъ Гьоре Ленищанецътъ — ветеранъ на организацията, който познава безграничното славолюбие, лукавството и ловкостьта на Глигора и добре помни, какви мизерии е правилъ небрѣжанецътъ преди години въ прилепско, интригувайки и бунтувайки другаритѣ си противъ войводата имъ. Твърде скрупулозниятъ началникъ, обаче, отхвърля тѣзи предложения не само защото се е убедилъ въ лоялностьта на Глигора, но и за да не бѫде подозрѣнъ отъ противницитѣ си въ града, че посѣга върху Глигора поради неговата предишна принадлежность къмъ върховиститѣ. Той отива още по-далеко въ другарската си коректность — обикаля съ Глигора нѣкои села и го препорѫчва навсѣкѫде като човѣкъ на организацията, безъ, обаче, да престава да го следи. Пере Тошевъ, старъ познайникъ на Глигора, сѫщо се срѣща съ него и остава съ впечатление, че Глигоръ се домогва само до войводско голѣмство, но не е агентъ на сръбската пропаганда.

 

Скоро, обаче, нѣкои действия на неканения гостъ хвърлятъ въ съмнение градското началство. Глигоръ прави въ града прескѫпи порѫчки за четата си не чрезъ мѣстнитѣ рѫководители, а чрезъ Пере Грънчара, сърбоманинъ и всеобщо презиранъ турски шпионинъ, осѫденъ отъ организацията на смърть. Въ нѣкои села той вика на интимни срещи сърбоманитѣ, избѣгва систематично Ацева и завързва тайна преписка съ приятелитѣ си отъ върховистката група въ

 

 

300

 

града. Въ една нова среща въ с. Маргари става първото спрѣчкване. Ацевъ, дигналъ вече окончателно довѣрието си отъ Глигора, изброява му всички негови подозрителни действия и нарушения на реда. Иска сѫщевременно да му се предаде провинения четникъ Стефанъ Келеша, който е избѣгалъ при Глигора, като му напомни устава, който забранява на войводитѣ да прибиратъ четници, избѣгали отъ друга организационна чета. Глигоръ, обаче, който е и опредѣлилъ Маргари за срещата, е дошелъ по-рано въ селото и е взелъ предварително такива стратегически мѣрки, които му внушаватъ повече куражъ. Той не само отказва да предаде търсения четникъ, но въ отговоръ на отправенитѣ му подозрения, че е сръбски агентъ, отговаря дръзко и съ оскърбителни изрази за Ацева: „Не те признавамъ за околийски войвода . . . по-юнакъ съмъ отъ тебе ... не съмъ сърбоманинъ, но щомъ се заяждате, ще ме принудите да стана такъвъ”. Очевидно, Глигоръ разчита на благосклонностьта на върховистката група отъ града, за да злопостави нейния противникъ — Ацева. Но, докато другарьтъ му Дългачътъ заявява, въ време на пререканията, че е сърбоманинъ, Глигоръ още се старае да не се издаде открито за такъвъ. На тази среща присѫтствува и водачътъ на прилепската върховистка група — учительтъ Йорданъ Тренковъ, приятель на Глигора въ миналото. Възмутенъ отъ провокаторския езикъ на Глигора, Гьоре Ленищанецътъ скочи и насочи пушката срещу него, но Ацевъ го задържа: за Ацева е вече ясно, че му е устроена примка и мисли какъ да изведе четата си отъ Маргари. За това той не допустна, въпрѣки предизвикателствата на Дългача и на Глигора, да се стигне до саморазправа при една толкова неблагоприятна за него и за четницитѣ му обстановка. Самитѣ ренегати сѫщо не посмѣха да пристѫпятъ къмъ изпълнение на своя планъ и Ацевата чета, съ зарѣзани пушки въ рѫце, излѣзе безинцидентно отъ селото. Разправията въ Маргари убеди окончателно Ацева, че Глигоръ е врагъ, който трѣбва да бѫде преследванъ до унищожение и въ тази смисълъ той докладва въ града, кѫдето отиде за лично обяснение съ рѫководителитѣ.

 

Докато едни отъ прилепскитѣ първенци удостояваха Глигора съ довѣрието и съчувствията си, а други се мѫчеха да разрешатъ за себе си въпроса дали той е сръбски агентъ или не, ренегатътъ използува стоенето си въ прилепско, за да влѣзе въ разбирателство съ многото сърбомански гнѣзда въ Порѣчето, кѫдето Мицко действуваше вече открито като сръбски войвода. Самиятъ изборъ на Маргари за срещата съ Ацева не бѣше случайно. Маргари е съседно съ Крапа, а Крапа, кѫдето сърбоманството бѣ пустнало доста дълбоки корени, е стратегически ключъ между прилепско и Порѣче.

 

 

301

 

Ако разправията въ Маргари бѣше се свършила съ въорѫжена разправа, Глигоръ можеше да се прехвърли въ Крапа, а отъ тамъ въ Порѣче.

 

При стѫпването си въ Порѣчето Глигоръ се натъкна на едно неочаквано премеждие, отъ което можа да се спаси само благодарение на своята съобразителность и хитрость — две качества, които у тоя ренегатъ се съчетаваха съ смѣлостьта. Непосрѣдствено следъ срещата въ Маргари, Глигоръ бѣ повиканъ спѣшно въ Крапа. Въ Крапа бѣ пристигналъ съ четата си Арсо Йовевъ Локвички. Мѣстнитѣ сърбомани смѣтнаха, че е дошло време да се унищожи тоя коравъ българинъ и стълбъ на Организацията въ Порѣчкия край. И повикаха Глигора. Арсо, обаче, подуши, че се крои нѣщо противъ него, напустна селото и постави засада на пѫтя откъмъ Маргари. Неподозирайки нищо, Глигоръ попадна въ засадата, но разбралъ, че има работа съ Арсо, предпочете хитростьта, вмѣсто отчаяната съпротива. Ренегатътъ сложи орѫжието си и се обърна къмъ Арсо съ следнитѣ думи :

 

— Защо, Арсо, ми туряте пусия, нали сме братя? До сега бѣхме съ околийския войвода Ацевъ, преди малко се раздѣлихме съ него братски и той ме изпрати при васъ да ви съобща, че иска да се срещнете ...

 

Коварнитѣ му увѣрения хванаха мѣсто. Арсо, който не знаеше нищо за разправията въ Маргари, се смути и даде пѫть на ренегата. Още веднажъ Глигоръ се спаси. Неговото преследване изъ Порѣчето бѣше вече твърде мѫчна работа. Па и никой не помисли за подобна акция, понеже Глигоръ скоро се върна пакъ въ прилепско, продължавайки да се представлява предъ българитѣ за скаранъ лично съ Ацева, но не и съ Организацията.

 

Между това стана пленяването на Груева. Всички сѫ като гръмнати. Пере Тошевъ е между най-покрусенитѣ. Той забравя въ мигъ всичкитѣ си идейни и лични разпри съ Даме и уплашенъ въ всевъзможни кроежи, избира най-фантастичния: да спаси скѫпия животъ на голѣмия революционеръ, като си послужи съ Глигора. Благороденъ мечтатель, какъвто бѣ, той смѣташе хората по-добри, отколкото сѫ. Ето случай, за да прояви Глигоръ приятелството и признателностьта си! — помисли Пере и тръгна да търси небрѣжанеца. Въ с. Поменово, Азотъ, той намѣри Ацева и Алябака.

 

„Коситѣ ни настръхнаха, когато чухме това, — пише Ацевъ — и му отговорихме:

 

— Даме съ постѫпката си ни свърза рѫцетѣ и не можемъ свободно да действуваме. Сега пъкъ ти ще компрометирашъ окончателно всѣка наша инициатива. Нѣма да те оставимъ да идешъ на вълка въ устата”.

 

Въ заведения споръ Пере заяви, че имъ забранява да се грижатъ за живота му. Крайно възбуденъ, той изказа

 

 

302

 

такова довѣрие къмъ ренегатитѣ, че другаритѣ му се почувствуваха оскърбени. „Тръгнало морето да се дави въ рѣка,— намѣси се Алябака, приключвайки мѫчителния споръ,— дай му куриери, пъкъ да върви дето ще”.

 

На раздѣла Ацевъ обърна вниманието на непреклонния Пере върху следния фактъ:

 

— Въ четата на Глигора е Ив. Долгачътъ. Той е оставилъ въ с. Кошино една семейна задруга отъ 50 човѣка. Сѫщото е съ, Глигора въ Небрѣгово. Въ тежъкъ моментъ заплаши ги съ това обстоятелство и имъ заяви, че твоята глава е осигурена съ цената на тѣхнитѣ близки.

 

„Пере съ особена усмивка прие този ми предупредителенъ съветъ, увѣрявайки ме, че не ще стане нужда отъ него.

 

“Повторихъ на всѣки случай да има това предвидъ, когато се увѣри, че се намира въ опасна срѣда на подли ренегати”, — пише Ацевъ.

 

Тръгналъ съ Глигоровци да... спасява Груева, Пере скоро разбра въ каква пасмина бѣ попадналъ и се разкая горчиво за увлѣчението си. Една нощь — последната му нощь прекарана всрѣдъ ренегатитѣ въ гората надъ с. Чрешново — той, приструвайки се на заспалъ, успѣлъ да долови отъ шепненията на Глигоровитѣ момчета, че тѣ разпредѣлятъ вече помежду си орѫжието и вещитѣ му: единъ карабината, другъ револвера, трети раница ... часовника, дрехитѣ, обущата му. Пере станалъ, извикалъ Глигора и Долгача и имъ поискалъ куриеръ, за да си замине. Двамата ренегати настояли да остане още нѣкой день, докато се срещнатъ съ Мицко и се осведомятъ за сѫдбата на Даме. Тогава Пере имъ далъ да разбератъ, че се досѣща съ каква цель искатъ да го завлѣкатъ въ вѫтрешностьта на Порѣчето и си послужилъ съ съвета на Ацева:

 

— Правете каквото щете съ мене, но знайте, че съ моето убийство вие ще погубите семействата и роднинитѣ си.

 

Предупреждението хванало мѣсто. Ренегатитѣ се стрестнали, особено Долгачътъ. Тѣ се посъветвали на страни и освободили доброволния си пленникъ.

 

Ацевъ и Алябака изслушаха разказа на Пере безъ да му направятъ и най-малкия намекъ за тежкото положение, въ което бѣше поставилъ и Организацията и себе си.

 

Сега вече Пере говорѣще за мѣркитѣ, които трѣбва да се взематъ, за да се спаси Организацията отъ тѣзи опасни хора”, — пише Ацевъ [1].

 

1. Запискитѣ на П. Ацевъ, които имахъ на рѫка, още не сѫ обнародвани.

 

 

303

 

Преди да пристигне при Ацева и Алябака, П. Тошевъ, първата нощь следъ раздѣлата си съ ренегатитѣ, бѣше се прибралъ въ четата на Ванчо Сърбака въ с. Горно-Дивяци, крушовско [1]. Ето какъ предава впечатленията си отъ тази среща, секретарьтъ на Сърбака, М. Гюрлуковъ: 

— Бѣхме въ с. Долно Дивяци. Презъ деня получихме известие, че ще пристигнатъ нелегални хора. Куриеритѣ, които изпратихме, за да ги посрещнатъ, доведоха ни презъ нощьта Пере Тошева, придруженъ отъ стария четникъ Змейко Долгачътъ. Студено бѣше. Пере бѣше поизмръзналъ. Следъ като се постопли, той ни разказа одисеята си. Отишелъ да увещава Глигора да изостави ренегатството и да се върне въ правия пѫть. Глигоръ се почувствувалъ много обиденъ отъ тази агитация и му заявилъ: Познавамъ те за много честенъ Човѣкъ. Ако бѣше другъ на твоето мѣсто, бихъ го заклалъ. Азъ съмъ билъ всѣкога върховистъ и никога не съмъ се водилъ по ума на учителитѣ. Сега съмъ на разположение на сръбската държава. Азъ нѣма да уча селянитѣ да продаватъ добитъка си, за да купуватъ пушки, — както правятъ учителитѣ. Пушки ще имъ доставя сръбската държава — само тя е въ състояние да имъ помогне. Азъ заплащамъ на населението за всѣки мой залъкъ и пр. При последнитѣ думи Глигоръ потупа чантата си, пълна съ злато . . .

 

Пере остана при насъ нѣколко дена. Презъ цѣлото време бѣше замисленъ, съкрушенъ духомъ. Ние по каналъ го препратихме въ прилепско.

 Глигоръ бѣше вече разкрилъ ренегатскитѣ си карти, а и сърбитѣ го прогласиха за свой войвода.

 

 

1. Следъ убийството на Крушовския войвода Гюрчинъ въ слатинското сражение, окрѫжния комитетъ назначи за неговъ замѣстникъ Ванчо Сърбака, съ секретарь Миланъ Гюрлуковъ, отъ с. Кривогащинъ, прилепско.

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]