Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

23. СРЪБСКАТА ВЪОРѪЖЕНА ПРОПАГАНДА

Условията за вербуване на собствени четнишки кадри се подобриха чувствително презъ зимата на 1903—1904 год. Нѣкои чети и четнишки групи — на Ник. Пушкаровъ, на охридския войвода Деянъ Димитровъ и пр., — минаха презъ Сърбия. Комитетскитѣ хора се показваха твърде услужливи къмъ тѣхъ — даваха свободенъ пропускъ и всѣкакви улеснения на желаещитѣ да продължатъ за България и издръжка на желаещитѣ да останатъ по-дълго време [1]. Останалитѣ за зимуване бѣха разпредѣлени по групи и настанени за живѣене на казармени начала въ Бѣлградъ, Нишъ и други градове. По-тактични отъ гърцитѣ, които залавяха и влачеха по затвори всички четници отъ южнитѣ македонски околии, попаднали въ територията имъ, сърбитѣ се отнасяха „братски” къмъ македоно-българскитѣ си гости, като се стараеха всѣкакъ да имъ внушатъ, че и Сърбия е приятелски разположена къмъ Организацията и къмъ освободителното дѣло и, че връщането имъ въ Македония съ чети може да стане съ сръбска помощь и направо отъ кралството. Имаше довѣрчиви хора, които не схващаха скрититѣ подбуди на сръбската любезность, но не липсваха и такива, които продаваха душата си срещу щедри обещания на войводски чинове, издръжка на семействата имъ, стипендии за децата имъ и пр. Сръбското общество е вече доста раздвижено и готово за жертви. Правителството е сѫщо решено да действува по-енергично въ комитаджийска посока. „Мнозина мислятъ, че Сърбия е сгрѣшила дето е държала едно неутрално поведение спрямо събитията въ Македония. Въ много вестници открито се порицаватъ сръбскитѣ политически деятели за тая сдържаность. Сега се правятъ опити да се поправи тая погрѣшка”, — пише дипломатическиятъ агентъ въ Бѣлградъ, К. Величковъ [2]. За материално подпомагане на акцията, образуваха се, по внушение на правителството, нѣколко граждански организации: „Дружеството на сръбскитѣ сестри” („Коло српских сестара”), комитетътъ на търговското дружество („Главни одбор за помоћ србима у Староj Србиjи и Маћедониjи”), „Српска Брача” и др. Първото дружество, рѫководено отъ жени изъ най-висшето бѣлградско общество, открива акушерски курсове и практическо земледѣлско училище за млади момичета отъ Македония, събира приноси отъ гражданитѣ, поставятъ по общественитѣ мѣста кутии за

1. „Кѫде 20 августъ минахъ съ четата си сръбската граница и достигнахъ до Враня. Тамъ останахъ една седмица и тамъ оставихъ двамата ранени въ болницата, гдето после се изцѣрили”. (Н. Пушкаровъ, „Спомени”, стр. 193).

„Минахме границата и дойдохме въ сръбското село Бушиновецъ (вранско), 3 часа отъ Ристовецъ. Въ Враня пушкитѣ ни взеха подъ разписка. Нѣкой си Рафаиловичъ ни каза, че ще ни ги върнатъ. По железницата стигнахме въ Бѣлградъ и отъ тамъ тукъ, въ София, на 1 ноемврий (Деянъ Димитровъ, „Спомени”, стр. 141).

2. № 983, 20 октомврий 1903.

281

помощь, създава свои клонове изъ провинцията. Второто облага стопанскитѣ срѣди. Сравнително малка часть отъ събиранитѣ срѣдства отива за културна пропаганда и за подпомагане на пострадалитѣ: главната цель е да се подкрепятъ „борцитѣ за освобождението на Македония и Ст. Сърбия”. За нуждитѣ на въорѫжената пропаганда бѣ отдѣлена и по-голѣмата часть отъ 500-тѣ хиляди динара, гласувана отъ Скупщината (следъ гласуването на половинъ милионната помощь отъ българското народно събрание) на 11 декемврий 1903 г. „за подпомагане на пострадалитѣ и на бѣжанцитѣ отъ Стара Сърбия и Македония”. Изобщо, сърбитѣ не жалятъ паритѣ, които сѫ главниятъ нервъ на тѣхната легална и нелегална пропаганда и ги пилѣятъ съ удивителна разточителность.

Съ засилването на четнишкия курсъ се разшири и участието на военния елементъ въ комитета. Следъ обявяването на Илинденското възстание, председателството се зае отъ генералъ Атанацковичъ като представитель на офицеритѣ съзаклятници, но най-дейни членове въ него останаха пакъ д-ръ Годжевацъ и капитанъ Ж. Рафаиловичъ. Отъ външнитѣ негови сътрудници непосрѣдственъ и постояненъ интересъ къмъ четнишката акция проявяватъ офицеритѣ В. Танкосичъ, Таушановичъ, Драгутинъ Димитриевичъ — Аписъ и други военни, повечето отъ които участници въ кървавия майски превратъ. Въ политическо отношение фактически рѫководитель на комитета и негова връзка съ правителството е Света Симичъ, а връзка между комитета и двореца е Ж. Балугджичъ, довѣрено лице на краль Петъръ презъ време на неговото емигрантство, а сега кралски секретарь.

Първоначално комитетското ръководство се съблазнява отъ мисъльта да подготви, на свой редъ, но въ разбирателство съ Вѫтрешната организация, едно възстание отъ „чисто сръбски характеръ” въ Скопския и въ часть отъ Битолския вилаетъ, „като му се предостави пълна свобода на действие” [1]. Тази идея се изоставя като политически рискована и технически неосѫществима, не се изоставя, обаче, и планътъ за засилване на сърбоманския елементъ въ предопредѣлената „сфера на сръбски интереси”, чрезъ съчетаване на подкупа съ въорѫжения четнишки натискъ. Въ прокарването на този планъ, Бѣлградъ, въ своята изобретателность, стигна до тамъ, че се опита да направи свое орѫдие и самата Революционна организация. И опитътъ отчасти успѣ. Мѫчително е описанието на този тъменъ епизодъ отъ историята на свѣтлото македонско освободително движение, но нека го изнесемъ — за поука на поколѣнията.

1. Докладъ на К. Величковъ, № 40, 16 януарий, 1904 г.

282

Задграничното представителство Хр. Матовъ — д-ръ Хр. Татарчевъ и Дим. Стефановъ — следѣха съ понятенъ интересъ раздвижването на сръбската общественость въ свръзка съ македонскитѣ събития.Обстоятелството, че идеята за автономията си пробива пѫть всрѣдъ часть отъ българското студенство и се поддържа отъ нѣкои напредничави сръбски органи, се посрѣщаше съ задоволство не само отъ революционеритѣ, но и отъ българското обществено мнение изобщо. То извикваше и известни надежди. Смътни въ началото, тѣзи надежди получиха опредѣлена форма най-напредъ у Борисъ Сарафовъ, веднага следъ завръщането му отъ Македония. Решилъ да обиколи Европа съ тройна цель за почивка и освежаване, за пропагандиране на освободителната кауза и за снабдяване съ парични срѣдства — Сарафовъ пръвъ пристѫпва къмъ дѣло и за използуване на новитѣ сръбски настроения. Въ съвещателнитѣ събрания на прибранитѣ въ София революционни деятели той дава да се разбере, че е решенъ на всѣка цена, да намѣри самъ, въ чужбина, разчитайки на популярностьта и на връзкитѣ си, необходимитѣ срѣдства, които бѣ невъзможно да се търсятъ въ вѫтрешностьта [1]. За да не оставятъ Сарафова да действува съвсемъ безконтролно презъ тази му обиколка, която бѣха инакъ безсилни да осуетятъ, задграничнитѣ представители възложиха на Мих. Герджиковъ да придружава Бориса при пѫтуването му изъ разнитѣ столици. Герджиковъ прие и замина за Бѣлградъ, за да чака тамъ Сарафова. Сарафовъ сѫщо се съгласи, макаръ и неохотно. И така организацията остана да се представлява предъ външния свѣтъ отъ двама свои пратеници, изпълнени съ взаимно недовѣрие и дебнещи се единъ други.

Нѣколко седмици по-рано Сарафовъ бѣше изпратилъ въ Бѣлградъ единъ свой приятель, за да проучи предварително настроенията и възможноститѣ въ сръбската столица и да подготви почвата за неговото официално посещение — Матей Геровъ отъ Тетово. Следвалъ въ разни европейски университети и по различни специалности, Геровъ се върна въ София безъ дипломъ и безъ опредѣлена професия, но се наложи скоро на общественото внимание като журналистъ, посветенъ въ всички задкулистни тайни на политиката и като човѣкъ съ най-разнообразни (не само положителни) способности, които му спечелиха прозвището „Maestro Ма-

1. Мих. Герджиковъ, участникъ въ съвещанията, пише: „Сарафовъ заяви въ събранието, а сѫщо и Чекаларовъ, че тѣ, когато напустнали населението въ битолско то ги било опълномощило, щото отъ гдето и да е да намѣрятъ пари, да му помогнатъ. Сарафовъ заяви, че той ще замине за Европа отъ свое име да набави тия пари по начинъ, какъвто той ще намѣри за удобенъ. Противъ това азъ най-много се опълчихъ защото постѫпката на Сарафова излизаше като актъ на незачитане организацията („Спомени” на Мих. Герджиковъ, стр. 83).

283

тея” [1]. Геровъ заработи наистина майсторски всрѣдъ студентитѣ автономисти, всрѣдъ македонскитѣ емигранти, при хората на комитета и при разни мѣродавни лица. Дим. Ляповъ и други българи, намѣрили се по това време въ Бѣлградъ, говорятъ съ удивление за способностьта на Герова да си създава връзки, да си устройва срещи съ първитѣ хора на Сърбия, да си пробива пѫгь навсѣкѫде. Геровъ изпълни блѣскаво мисията си относно посрѣщането на Сарафова. Студентитѣ македонци и сръбската студентска младежь около дружеството „Побратимство” се приготвиха да посрещнатъ тържествено героя на Илинденското възстание, да устроятъ дори и митингъ, на който да говори Сарафовъ. Сарафовъ пристигна въ Бѣлградъ на 27 ноемврий, посрещнатъ на гарата отъ студенти и македонски емигранти. Предъ хотелъ „Парижъ” множество студенти го поздравиха съ „живио!”, Сарафовъ излѣзе на балкона и имъ благодари съ кратка речь. „На Сарафовъ се готвѣше по-блѣскавъ приемъ, но планътъ билъ изоставенъ, поради намѣсата на правителството, което намѣрило за добре да не се вдига много шумъ. Поради това нѣма да стане и митингътъ, на който щѣлъ да говори и Б. Сарафовъ” [2]. Съображенията на бѣлградското правителство бѣха не само отъ външенъ, но и отъ вѫтрешенъ характеръ. По-голѣмата часть отъ бѣлградското общество, непосветено въ скрититѣ замисли на правителствената македонска политика, мѫчно би понесло едно по-шумно посрѣщане на виденъ българинъ, отличилъ се въ Илинденското възстание [3].

Все по сѫщитѣ вѫтрешни съображения студентското дружество „Побратимство” излѣзе на другата зарань, 28 ноемврий, съ едно съобщение, въ което дипломатично се казваше, че великошколската младежь ще се въздържи, „по разни причини” отъ участие въ митинга оповестенъ отъ вестницитѣ, „ако и да съчувствува на великитѣ народни борци, какъвто е Борисъ Сарафовъ”.

Въ Бѣлградъ се присъединява къмъ Сарафова Герджиковъ, допълвайки двучленната делегация. Разбира се, действу-

1. Ето нѣколко мнения за него :

“Г-нъ д-ръ Геровъ, когато е нуждно, минава за Урошевъ. Младъ човѣкъ, на около 30 години, особено пъргавъ и физически и умствено. Той има pleinepouvoir отъ Борисъ Сарафовь, когото представлява тукъ и навсѣкѫде, гдето това стане нуждно”. (Генералщабниятъ полк. Хесапчиевъ, замѣстникъ на К. Величковъ като дипломатически агентъ въ Бѣлградъ — докладъ № — 330. 18. III. 1904 г.).

„Опортюнистъ и безскрупуленъ, гъвкавъ и съобщителенъ, Геровъ, съ своята находчивость се домогваше понѣкога и до известни успѣхи”. (Мих. Думбалаковъ — „Презъ пламъцитѣ на живота и на революцията”, т. I, стр. 58).

„Човѣкъ способенъ на всичко” — думи, съ които Дим. Ляповъ Гуринъ характеризира предъ мене М. Герова, разказвайки споменитѣ си за действията на Maestro Матея въ Бѣлградъ.

2. К. Величковъ, № 1181, 28 ноемврий 1903 г.

3. Бѣлградскитѣ вестници си наложиха въздържание, не липсваха, обаче, и такива избухвания на засегнатото сръбско национално честолюбие: „Ще се сътресатъ гробоветѣ на нашитѣ юнаци, ще тръпне въ тѣхъ прахътъ на коститѣ имъ, а тѣхнитѣ праведни души ще отправятъ къмъ насъ проклятия въ момента, когато бихме посрещнали съ вѣнци и пѣсни, въ столицата на сръбския Пиемонтъ, чужденеца Сарафовъ, който нито сръбски мисли, нито сръбски чувствува, нито за сърбитѣ работи” (К. Величковъ, 28 ноемврий 1903 г. Името на цитирания вестникъ не е споменато въ доклада)

284

ващото лице е Сарафовъ, а Герджиковъ само наблюдатель. Герджиковъ не е посветенъ въ дотогавашната работа на М. Геровъ и не присѫтствува на повѣрителнитѣ срещи на Сарафова. Ето какво казва Герджиковъ: 

Пръвъ дойде да ни посети Светославъ Симичъ, а вечерьта ни покани на вечеря, на която присѫтствуваха и нѣкои отъ офицеритѣ съзаклятници, превратаджии, между тѣхъ и Машинъ. Геровъ остана да се върти около насъ, а Ляповъ изчезна. Геровъ искаше да му издействувамъ едно пълномощно отъ представителството въ София да остане като представитель на В. организация въ Бѣлградъ. Азъ му отказахъ, понеже ми направи лошо впечатление и писахъ противъ него на Татарчева и Матова. На втория день дойде при насъ Балугджичъ, който се оказа старъ приятелъ на Сарафова. И той ни покани на обѣдъ, като каза, че ще присѫтствува едно лице, за което не трѣбва да се знае, че ни е виждало. На обѣда дойде единъ господинъ, който извести, че очакваното лице не ще може да дойде. Тогава узнахъ, че очакваното лице билъ нѣкакъвъ роднина (вуйчо?) на сегашния краль Петъръ. Тамъ стана една малка маневра. Госпожа Балугджичъ ме заприказва, — бѣше на кафето, — а въ този моментъ онзи господинъ, който каза, че лицето не ще дойде, се оттгегли съ Сарафова въ друга стая около 20 минути и следъ това пакъ се върнаха. Въ туй време дамата особено се стараеше да ме занимава и азъ не можахъ по никой начинъ да се избавя отъ това [1].

Въ действителность, познанството на Б. Сарафовъ съ Балугджичъ, Св. Симичъ и др. мѣродавни сръбски личности е отъ по-старо време. Не за пръвъ пѫть той преговаря съ Симича за издействуване на сръбска помощь за освободителното дѣло върху базата на автономията. За тѣзи срещи Сарафовъ говори подробно въ своитѣ „Спомени” и читательтъ е вече запознатъ съ тѣхъ. Първата му среща съ Св. Симичъ, устроена чрезъ посрѣдството на Балугджичъ, се състоя на 21 януарий 1902 г. въ Будапеща. Симичъ, както и Балугджичъ, „одобрява „Македония за македонцитѣ”, но се бои отъ българско завоевание”, но Сарафовъ го успокоява съ такива доводи: — „Азъ му казахъ, че Цончевъ работи съ България, азъ пъкъ съмъ преследванъ отъ българското правителство. Дайте и вие, сърбитѣ, малко срѣдства на македонцитѣ, за да раздѣлятъ македонцитѣ своитѣ симпатии между сърби и българи. Досега само България е помагала и пр”. Симичъ признава, „че Сърбия трѣбва тъй сѫщо да даде срѣдства, т. е. пушки и пари” и поканва Сарафова въ Бѣлградъ, кѫдето му устройва среща съ самия м-ръ председатель д-ръ Вуичъ. Вуичъ пѣе „сѫщата пѣсень, както и Симичъ, именно: наклонни сѫ да поддържатъ автономна Македония — Македония македонцима”. Сарафовъ поисква да отправятъ до своитѣ агитатори въ Македония едно окрѫжно въ този смисълъ —

1. „Спомени” на Мих. Герджиковъ, стр. 85—36.

285 

Отлитографираха, го, подписано отъ Симича и Вуича. Въ него се казваше да иматъ доверие у менъ и моитѣ хора, а да странятъ отъ Цончевитѣ хора, понеже вѫтрешната организация искрено работѣла за идеята „Македония за македонцитѣ”.

И въ заключение Сарафовъ казва:

— Изглеждаше, че Симичъ искрено работи. Азъ имъ казвахъ да бѫдатъ уверени, че щомъ се образува автономна Македония, веднага ще се образува най-силна партия, която ще бѫде противъ анексията (съ България), отъ която сърбитѣ се боятъ. Казахъ имъ още, че тая плеада борци за свободата на Македония нѣма да плюе на своитѣ принципи, че Сърбия тогава ще излѣзе на море, понеже нѣма да има митнически граници помежду ни и пр. и пр. Тѣ ме повѣрваха [1].

Въпрѣки готовностьта на Вуича и Симича, отпускането на срѣдства било въ последния моментъ осуетено поради това, че краль Александъръ — споредъ Симича — „се страхува ту отъ Виена, ту отъ Петербургъ”. Изглежда, че въ този случай е повлиялъ и страхътъ отъ Виена. Австрийската полиция проследила срещитѣ на Сарафова въ Будапеща и, както самъ Сарафовъ признава, едновременно съ него пристигналъ въ Бѣлградъ графъ Йозефъ и се явилъ на аудиенция при краля. Последваха съжаления и извинения отъ страна на Св. Симичъ [2].

Това ставаше преди майския превратъ въ Сърбия и преди възстанието въ Македония. Сега разбиранията на Св. Симичъ бѣха усвоени отъ управляващата радикална партия и отъ офицеритѣ-съзаклятници — двата фактора, които направляватъ общата политика на кралството. Ето защо и ръководството на пропагандата при външното министерство и ръководството на комитета действуватъ по-енергично за споразумение съ Революционната организация или, по-точно, за използуване финансовата притѣсненость и безкруполностьта на едни, идейничеството и довѣрчивостьта на други, отъ революционнитѣ първенци. Въ преговоритѣ съ Б. Сарафовъ и съ пратеника му Матей Геровъ отпускането на орѫжие и пари въ по-голѣмъ размѣръ бѣ поставено въ зависимость отъ приемането на неизмѣнния сръбски принципъ: разграничение сферитѣ на действие. Имаме всички основания да твърдимъ, че Б. Сарафовъ, при всичката си склонность да се увлича отъ грандиозни планове и при всичката си готовность да тропа за срѣдства по разни врати, не се е подалъ ни минута на тая уловка. И не можеше да бѫде инакъ, не само защото Сарафовъ не бѣше способенъ да извърши такова предателство спрямо Македония, но не би ималъ власть да го наложи на Организацията и на българската интелигенция изобщо. Офицеритѣ отъ комитета,

1. „Спомени на Борисъ Сарафовъ”, стр. 69—70.

2. Пакъ тамъ, стр. 70.

286

разгнѣвени отъ този отказъ, дигнаха рѫце отъ Сарафова [1]. Ако все пакъ не последва рѣзко скѫсване на разговоритѣ, това се дължи на дипломатическия тактъ на Св. Симичъ, който си даваше повече смѣтка, отколкото офицеритѣ, за вредата отъ такова скѫсване. Сарафовъ сѫщо намираше по-износно да избѣгне окончателния разривъ: предъ чужденцитѣ въ Европа той си приписваше заслугата, че е спечелилъ сърбитѣ за автономната идея [2], а отъ друга страна, все не губѣше надежда да изтръгне нѣщо отъ Бѣлградъ.

За хода на Сарафовитѣ преговори съ Бѣлградъ и за постигнатитѣ резултати може да се сѫди по следнитѣ данни. Въ единъ докладъ отъ цѣли 10 рѫкописни страници № 330, 18 мартъ 1904 г., полковникъ Хесапчиевъ, управляващъ дипломатическото агенство въ Бѣлградъ, който следи движенията на Матей Геровъ въ Бѣлградъ, па и лично се срѣща съ него, между друго, пише: 

Споредъ собственитѣ думи на г. Герова, той дълбоко се билъ убедилъ, че за никакви общи действия съ сърбитѣ и дума не можело да става. Мрачниятъ и злобенъ генералъ Атанацковичъ и неговитѣ близки сътрудници (Св. Симичъ, д-ръ Годжевацъ, Балудгжичъ и др.) предлагали на г. Герова раздѣление сферитѣ на действия въ Македония. Границата на действията на сръбскитѣ чети тѣ искали да бѫде на югъ отъ Шаръ-планина. Въ случай че Сарафовъ и неговитѣ приятели се съгласятъ на това, то тѣ щъли да получатъ веднага единъ милионъ лева и голѣмо количество пушки и бойни припаси. Споредъ г. Герова предложението било решително отхвърлено, вследствие на което сърбитѣ били много недоволни и за това захванали да ругаятъ Сарафова и Герова.

Хесапчиевъ се отнася скептично къмъ горнитѣ изявления на М. Геровъ. Той продължава :

Въ такъвъ случай, трудно е да се разбере, защо сърбитѣ, все пакъ, сѫ имъ дали пушки и бойни припаси. Споредъ личното признание на г. Герова, на 26 декемврий м. г. (т. е. единъ месецъ следъ посещението на Б. Сарафовъ въ Бѣлградъ, б. а.) отъ склада въ Нишъ имъ били отпустнати 1,300 пушки, система Бердана, съ съответствуващето количество бойни припаси, които

1. Има известни данни, че въ тѣхната срѣда се е проектирало премахването на Сарафова по сѫщия таинственъ и безшуменъ начинъ, по който агентитѣ на капитанъ Рафаиловичъ премахваха отдѣлни белязани българи, пѫтуващи презъ Сърбия и сваляни отъ трена подъ разни предлози — нередовенъ паспортъ и др. Такъвъ е случаятъ съ Псалтиръ Антоновъ, известенъ родолюбецъ отъ Куманово, който бѣ сваленъ отъ сръбскитѣ власти въ Ристовацъ, предаденъ на четницитѣ на Рафаиловичъ и убитъ.

Дим. Ляповъ претендира, че е осуетилъ убийството на Б. Сарафовъ, като предупредилъ Бориса да мине, на връщане отъ Европа, презъ Сърбия по-рано отъ оповестената дата и при пълно инкогнито.

2. Следъ Бѣлградъ Сарафовъ посети Виена, Лондонъ, Парижъ, Римъ и най-после се установи за по-дълго време въ Женева. За пребиваването му въ Римъ дипломатическиятъ агентъ Д. Минчовичъ, въ единъ свои докладъ, между друго, пише (№ 3, 1. I. 1904 г.):

„На забележката, която нѣкои отъ посетителитѣ му направили, че възстанието въ Македония е дѣло само на българитѣ и че другитѣ народности — гърци, власи и сърби — не само не взематъ участие, но сѫ явно враждебни, г. Сарафовъ отговорилъ, че власитѣ сѫ се борили рамо до рамо съ възстаницитѣ и че тѣ били напълно солидарни въ борбата, че съ сърбитѣ той е дошелъ вече до едно споразумение. Колкото се касае до гърцитѣ, той се надѣва да се направи нѣщо, особено чрезъ посрѣдството на ген. Ричиоти Гарибалди, съ когото ще се срещне преди да напустне Италия”.

287

тѣ превели чрезъ Турция въ Кюстендилъ. Геровъ бѣше малко смутенъ отъ въпроса ми, какъ трѣбва да се обяснява това противоречие. Той ми отговори, че получилъ писмо отъ Сарафова, въ което той му казвалъ: „Ти недей съвсемъ обезнадеждва онѣзи приятели”. Тази работа ми се представлява малко мистериозна, а още повече, че г. Геровъ, следъ като придружи Сарафова въ Монте-Карло, пакъ се завърна тукъ и продължава да се срѣща съ членоветѣ на тукашния комитетъ.

Вѣрното и неподлежаще на съмнение въ горнитѣ признания на М. Геровъ е, че предложението за „сфери на действие” бѣ отхвърлено. Твърдението за отпустнатитѣ и пренесени въ Кюстендилъ бердани не съдържа нищо вѣрно. Що се отнася до повторното престояване на Герова въ Бѣлградъ, то трѣбва да се обясни съ фокусническитѣ способности на Maestro-то и съ изтъкнатия вече отъ насъ интересъ и на дветѣ страни да не скѫсватъ изведнажъ връзкитѣ си. Фактъ е, отъ друга страна, че въ края на краищата, Геровъ бѣ изгоненъ отъ Сърбия и никога вече не е стѫпвалъ тамъ.

А че сърбитѣ имаха интересъ да позалъгватъ Сарафова и приятелитѣ му, макаръ и съ цената на известни подаяния, това се вижда отъ признанията, които направи предъ мене другъ единъ приятель на Сарафовъ, Апостолъ Димитровъ Грежовъ, човѣкъ, на чиято добросъвѣстность и почтеность може напълно да се вѣрва. За такъвъ го смѣташе и самъ Сарафовъ и го изпращаше съ мисии въ Бѣлградъ (между друго, за да провѣри сведенията на М. Геровъ). Бѣше презъ септемврий 1934 г. Безнадеждно боленъ вече, Грежовъ използуваше слънчевитѣ дни на жълтѣещата есень, прекарвайки по часове на една пейка въ Борисовата градина. Говорѣше съ мѫка, но съ съзнанието, че прави предсмъртна изповѣдь за едно дѣло, въ което Сарафовъ и другаритѣ му бѣха изигранитѣ.

Ето разказътъ на Грежова, предаденъ точно по държани бележки :

— Следъ връщането си отъ Македония, Борисъ бѣше се убедилъ, че сърбитѣ сѫ решени да действуватъ по революционенъ пѫть и смѣтна, че ще бѫде отъ полза, ако ги склони да работятъ не отдѣлно, а чрезъ сѫществуващата революционна организация, при условие, че всичко — изпращане на чети, орѫжие и пр. въ вѫтрешностьта, да става винаги съ съгласието и одобрението на Организацията, респективно на нейния представитель въ Бѣлградъ. Възприематъ ли това, естествено и необходимо е да подкрепятъ и тѣ дѣлото съ орѫжие и пари.

 

Съ такива наставления той изпрати Матея въ Бѣлградъ да преговаря съ сръбскитѣ политици и съ хората на бѣлградския комитетъ. Следъ три-четири месечно пребивание въ Бѣлградъ, Матея бѣ повиканъ на докладъ въ София. Геровъ докладва на едно събрание, въ което присѫтствуваше Сарафовъ, Славчо Ковачевъ, Чекаларовъ, азъ и още единъ — не мога сега да си спомня кой бѣше. Общото му заключение бѣ, че сърбитѣ даватъ обещания и той се надѣва да се постигне нѣщо. Преговоритѣ въ Бѣлградъ водилъ съ две лица отъ комитета и съ нѣкои отъ мини-

288

стритѣ. Понеже Сарафовъ не хранѣше голѣмо доверие къмъ Матея, той реши да изпрати друго лице, което да провери на самото мѣсто докладваното отъ Герова. Изборътъ му се падна на мене и азъ, къмъ срѣдата на 1904 г., презъ лѣтото, заминахъ за Бѣлградъ. Света Симичъ [1], съ когото Борисъ Сарафовъ бѣше преговарялъ по въпроса и поддържаше връзки, съобщи, кѫдето трѣбва въ Бѣлградъ, за моето заминаване.

 

Още при разискванията ни въ София, азъ казахъ на Сарафова, че като инициаторъ на тази акция, той трѣбва да бѫде крайно остороженъ, за да не бѫдемъ излъгани и изиграни. Като отидохъ въ Бѣлградъ нѣкои македончета, въ случайни срещи съ тѣхъ, ми казаха: Пазете се, сръбското правителство ще ви излъже. Въ Бѣлградъ стояхъ всичко два дена. Срещнахъ се съ двама представители на тѣхния комитетъ — имената имъ не помня, но има ги въ бележкитѣ ми, у дома. Азъ имъ развихъ Сарафовата теза, като подчертахъ, че инакъ неминуемо биха се явили неприятности и недоразумения. Тѣ ме увъриха, че сподѣлятъ напълно нашитѣ разбирания и тъкмо по тоя начинъ смѣтатъ да работятъ — чрезъ организацията на Сарафова, къмъ когото хранятъ довѣрие.

 

Върнахъ се въ София и докладвахъ на другаритъ. Станаха после разисквания и дойдохме до заключение, че ако Организацията е наистина независима и държи сериозно за принципа: „Македония за македонцитѣ”, тя трѣбва да работи и съ сърбитѣ. Най-горещо поддържаше тази теза Славчо Ковачевъ. Изпратиха ме наново въ Бѣлградъ — пакъ съ предварително съобщение отъ Св. Симичъ до комитета. Комитетски хора тамъ ми дадоха 20,000 динара и азъ ги донесохъ тукъ на Сарафова.

 

— Други помощи не сѫ ли давани отъ сърбитѣ?

 

— Азъ знамъ, че сѫ взети всичко 40,000 лева: двадесеттѣ хиляди дадени чрезъ мене и други 20,000, дадени или направо на Сарафова или чрезъ Герова.

Изповѣдьта на Грежова обяснява достатъчно естеството на подбудитѣ, който движатъ Сарафовата група въ София. Когато Грежовъ отива въ Бѣлградъ, за да се разбере съ тамошния комитетъ и да получи отъ него парична помощь, сърбитѣ бѣха дали вече достатъчно доказателства, че съвсемъ не мислятъ да работятъ „само чрезъ Организацията”, въ разбирателство съ нея и въ духа на нейнитѣ принципи и цели. Отъ нѣколко месеца вече Мицко върлуваше въ кичевско съ сръбска чета, организирана по внушение и съ срѣдствата на битолския сръбски консулъ. Все по това време, презъ пролѣтьта, телеграфнитѣ агенции съобщаватъ за появили се въ скопско и кумановско сръбски чети, изпратени отъ Сърбия и за тѣхни сблъсквания съ турската войска. Сарафовъ и другаритѣ му не могатъ да не знаятъ всичко това. Не могатъ да не знаятъ и тревогата на деятелитѣ вѫтре, както и конгресното решение въ прилепско, за решителна борба противъ дветѣ появили се въоръжени пропаганди. Явно е, че тѣ сѫ затваряли очи предъ тѣзи тревожни факти, за да се докопатъ до пари, па макаръ и сръбски, въ едно време, когато тѣ най-усилено организираха собствени

1. Той бѣше вече назначенъ за дипломатически агентъ въ София — б. а.

289

„сарафистки” чети. Позоваването на „независимостьта” на Организацията и на принципа „Македония за македонцитѣ” отъ страна на Сл. Ковачевъ е имало, навѣрно, за цель да премахне смущението и колебанията на нѣкои отъ групата.

*

За съжаление, отъ цѣлата тази игра на надлъгване, революционното дѣло не остана неуязвено. Сарафовитѣ преговори, чрезъ М. Герова въ Бѣлградъ и направо съ Св. Симичъ и С-ие, засилваха недовѣрието и неприязъньта къмъ самия Сарафовъ и задълбочаваха разединението между революционнитѣ първенци.

Това бѣ една отъ придобивкитѣ на сръбската спекула съ автономната идея.

Предъ факта, че Сарафовъ преговаря на съвършено самостойна нога съ сърбитѣ, задграничното представителство изпрати въ Бѣлградъ свои пълномощници — първо бившия костурски рѫководитель Мих. Николовъ, а после гевгелийския войвода Сава Михаиловъ — за да проследятъ на самото мѣсто действията на Матей Геровъ и да се освѣтлятъ върху действителнитѣ намѣрения на сърбитѣ, както и върху възможноститѣ за сътрудничество съ тѣхъ [1]. Задграничното представителство се интересуваше повече за дейностьта на известни идейни срѣди, които работѣха отдѣлно отъ комитета на ген. Атанацковичъ и въ искреностьта на които можеше повече да се вѣрва. Това бѣше автономистическиятъ крѫжокъ при бѣлградската Велика школа, въ който влизаха главно македончета, групата около „Словенски Jуг”, председателствувана отъ редактора на вестника Люба Иовановичъ, нѣкои отъ младитѣ радикали („Самосталцитѣ”, съ проф. д-ръ Йованъ Скерличъ на чело). Макаръ, обаче, и само осведомителна и агитационна, мисията на двамата организационни пратеници даде на комитетскитѣ и политическитѣ срѣди въ Бѣлградъ нови неопровержими доказателства за размѣра на раздоритѣ и разноезичието, които раздираха Организацията. А това бѣ отъ естество да насърдчи рѫководството на пропагандата.

Трета и най-сѫществена сръбска придобивка бѣ развращаващето влияние, което играта на разбирателство упражняваше въ низинитѣ. Подъ впечатлението, че горе се върши нѣкакво общо дѣло съ Бѣлградъ, данайскитѣ дарове на сърбитѣ добиваха видъ на „приятелска” и „братска” помощь въ очитѣ на нѣкои хора съ ограниченъ умъ и слабъ моралъ. За тѣзи хора сега бѣ по-лесно да приематъ тѣзи

1. Тукъ му е мѣстото да поправимъ едно погрѣешно твърдение, пропустнато въ томъ 1 по отношение на върховиститѣ. (Гл. „Въорѫжение и срѣдства”, стр. 91). Отъ справкитѣ, които направихме, оказа се, че Върховниятъ комитетъ на ген. Цончевъ не е изпращалъ въ Бѣлградъ делегатъ, който да се обяснява съ сърбитѣ или да преговаря съ тѣхъ за пушки и за пари.

290

дарове, оправдавайки се предъ другаритѣ си и залъгвайки себе си, че не вършатъ престѫпление къмъ Организацията и измѣна къмъ отечеството си. Веднажъ направили първата стѫпка, за тѣхъ нѣмаше вече връщане. Съблазнени отъ несънуванитѣ почести и материални блага, съ които сърбитѣ ги обсипваха и озлобени отъ презрението, което бившитѣ съратници имъ свидетелствуваха, тѣ стигаха до пълно падение. До тукъ отговорностьта на преговарящитѣ съ Бѣлградъ революционни първенци може и трѣбва да бѫде до нейде сподѣлена отъ всички българи въ Княжеството, които бѣха се увлѣкли — най-искрено и добронамѣрено, разбира се — отъ дѣлото на сръбско-българското сближение.

Върху тѣзи революционери, обаче, и специално върху Сарафова — тежи и единъ неизкупимъ грѣхъ — че сѫ оказали съдействие на въорѫжената сръбска пропаганда да забие острието на ножа си въ самото сърдце на Западна Македония. Презъ лѣтото на 1904 г., единъ бившъ четникъ на Организацията, Глигоръ Соколовъ Лямевъ отъ с. Небрѣгово (прилепско), произведенъ въ войвода, организираше, съ срѣдствата на бѣлградския комитетъ, голѣма чета, главно отъ бивши четници, пребиваващи въ Сърбия или извикани отъ България. Въ четата влизаше и бившиятъ организационенъ войвода въ крушовско Иванъ Долгача отъ с. Долгаецъ (крушовско). Следъ минаването на сръбската граница, къмъ края на августъ, отъ четата, броеща надъ 60 души, се отдѣли една часть предназначена за скопско. Друга часть бѣ предназначена за кичевско, трета за охридско, а самъ Соколовъ съ 12 души трѣбваше да остане въ прилепско. Да се проникне, обаче, до велешко, да се мине Вардара и да се стигне въ прилепско, безъ помощьта на организационнитѣ канали, бѣ повече отъ рисковано. Направенитѣ до тогава опити не излѣзоха сполучливи. А една чета, съставена само отъ ренегати, съ войвода Тренко отъ с. Крапа, и опитала се, презъ пролѣтьта сѫщата година, да се прехвърли въ Порѣче по другъ пѫть — на юго-западъ отъ Скопие — свърши твърде печално: при с. Пуста-Брѣзница, скопско, тя бѣ издебната отъ порѣчката чета на Арсо Локвички и изцѣло избита съ изключение на трима, спасени съ бѣгство — между последнитѣ и войводата Тренко. Ето защо, сега бѣлградскиятъ комитетъ се постара да прехвърли вѫтре нѣкоя и друга чета по сигуренъ пѫть: съ съдействието на Сарафова и подъ организационенъ етикетъ. Подъ този именно етикетъ, мина четата на Глигора — толкова по-лесно, че бѣ съставена все отъ познати български четници. Представлявайки се навсѣкѫде предъ населението, като организационенъ войвода и снабденъ съ надлежни писма за пропускъ, Глигоръ влѣзе въ връзка съ скопския войвода Боби Стойчевъ. Стойчевъ, получилъ своевременно нареждане отъ Сара-

291

фова, се постави въ услуга на Глигора, виждайки въ неговото лице човѣкъ на Организацията и то на Сарафовата фракция — щомъ Сарафовъ го препорѫчва: поведе четата му къмъ велешко, прекара я презъ Вардара и дори я придружи отвѫдъ до Азотъ, кѫдето и се раздѣли съ него.

Довеждането на Глигора въ Азотъ бѣ едно престѫпно лекомислие, последицитѣ на което се оказаха непоправимо гибелни.

Сарафовъ не надхитри сърбитѣ, а бѣ надхитренъ отъ тѣхъ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]