Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

22. СЪРБИТѢ И ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

Засилването на революционната дейность въ Македония се следѣше отъ Бѣлградъ съ сѫщия страхъ, както и отъ Атина. Но страхътъ, страхъ за съдбата на сръбското пропагандаторско дѣло, доби панически характеръ, когато Македония, тази „класическа сръбска земя”, се разтърси отъ гърма на Илинденското възстание.

Отзвукътъ на ударитѣ, размѣняни между мѣстния разбунтувалъ се български народъ и вѣковния неговъ потисникъ, изпълни страницитѣ на свѣтовния печатъ и хвърли въ тревога европейската дипломация, безъ да се споменава за никакви сърби. Това ли трѣбваше да пожъне сръбската кралевина, като резултатъ на своитѣ дългогодишни усилия и непосилни материални жертви за създаване на „сръбски народъ” въ Македония? И кѫде остава нейното пиемонтско призвание на Балканитѣ?

Какво да се прави сега? Да се защити ли каузата на възстаналитѣ македонци или да се осѫди?

Въ отзивитѣ на бѣлградския печатъ отъ онова време сѫ ярко отразени мѫката на сръбската душа и безпътицата на сръбскитѣ държавници. Сръбската общественость не е единодушна по въпроса, какъ да се приематъ македонскитѣ събития — за възстание или не. Така, докато органътъ на либералитѣ „Српска Застава”, (2. VIII. 1903 г.) заедно съ по-голѣмата часть на бѣлградския печатъ, намира, че „възстанието е общо” и че „сега не се води вече четнишка борба между отдѣлни комитски чети и турска войска, а цѣлиятъ народъ е встѫпилъ въ борба противъ насилието, суровостьта и диващината”, намиратъ се и органи, като „Братимство” (8. VIII. 1903 г.), който пише, че „това е насила бунтъ, предизвиканъ отъ български агенти” и че бунтътъ не успѣва, „защото въ него не участвува тамошното сръбско население”. Това сѫ, обаче, изолирани опити на слѣпи шовинисти. Тревогата и страхътъ за сръбскитѣ интереси сѫ елементътъ, който преобладава.

Разномислие сѫществува и по въпроса: да се подкрепи ли възстанието, или не.

Има и случай, дето единъ и сѫщъ вестникъ се изказва ту за действие, ту за бездействие [1]. Все пакъ по тоя въпросъ

1. Ето единъ характеренъ примѣръ:

„Београдске новости” (7. VIII. 1903 г.), се страхува „да не би нѣкоя европейска сила да влѣзе по европейски мандатъ, въ тия сръбски покрайнини, за да въведе миръ и редъ” и се провиква: „Сърби! Дванадесетиятъ часъ настѫпи. Скоро ще настанатъ съдбоносни дни и за насъ и за нашитѣ братя въ Македония и стара Сърбия. Сръбското орѫжие трѣбва да спаси нашитѣ братя, които гинатъ днесъ”. Ратоборниятъ духъ, обаче, скоро напуска редакторите на тоя листъ, понеже въ най-новия позивъ на Македоно-Одринския комитетъ, не се споменавало ни дума за сърби : „Всѣка наша пара и пушка, която бихме дали, би отишла въ рѫцетѣ на българитѣ. Всѣки нашъ доброволецъ би трѣбвало да иде въ българска чета, всѣка чета, която организираме и изпратимъ отвѫдъ границата, би трѣбвало да се бори подъ българско знаме и да вземе нѣкое название на „овъ” или „евъ”. (16. VIII. 1903 г.). Месецъ по-късно, (15. IX. 1903 г.), когато възстанието е вече къмъ края си и опасностьта за сръбскитѣ интереси е попреминала, „Београдске новости”, престрашенъ вече, нарила възстанницитѣ въ Македония, „разбойници, които отнематъ чужди земи; народътъ не иска да знае за тѣхъ, защото това не е народъ отъ тѣхната татарска кръвь”.

272

преобладаващето мнение е, че не бива да се бездействува че нѣщо трѣбва да се извърши, за да не остане чуждиятъ свѣтъ съ впечатление, че въ „класическата сръбска земя” нѣма никакви сърби. „Српска Застава”, (4. VIII. 1903 г.) става изразъ на това опасение: „Онзи, който отдалече гледа нашето поведение, може да дойде до заключение, че между македонцитѣ и насъ нѣма нищо общо, нищо, което да показва, че сме на една майка деца. Ако не искаме, обаче, да дочакаме черни дни, ако още въ гърдитѣ ни тупа сръбско сърдце, да се свѣстимъ, да се пораздвижимъ малко, да бѫдемъ поне сега сърби и да гледаме да помогнемъ на братята, които гинатъ”.

„Пораздвижването”, за което настоява „Српска Застава”, стана въ форма на единъ митингъ. Не желаейки да разкрие картитѣ си и, за да не наскърби Султана, правителството запрети митинга [1], но после го позволи: преодолѣ, очевидно, съображението, че не е въ сръбски интересъ, само въ България да се манифестиратъ безрезервно съчувствие и готовность за подпомагане на възстаналитѣ въ Македония. „Митингътъ, позволенъ отъ правителството, стана миналата недѣля, съобщава Несторовъ [2]. Говорили сѫ Живановичъ, началникъ на отдѣлението за пропаганда при Министерството на външнитѣ работи, Л. Живковичъ, бившъ министъръ и две—три, безъ значение, лица. Присѫтствували сѫ 1500—2000 души. Никакъвъ ентусиазъмъ. Ораторитѣ сѫ осъдили и турцитѣ и четитѣ”. Дипломатична, като самия митингъ — хермафродитна, по-точно — е и гласуваната резолюция. Въ нея, между друго, се казва („Трговински Гласникъ”, 19. VIII. 1903 г.):

„Поводъ за митинга сѫ най-новитѣ събития въ сръбскитѣ земи на отоманското царство, въ които сръбското и останалото християнско население страда безмилостно отъ войската и мохамеданското население и отъ комитаджийскитѣ чети. Констатирайки, че днешното положение е пагубно за сѫществуването на сръбското и изобщо на славянското население... Митингътъ следи съ жива симпатия страданията на ония, които днесъ се борятъ за свободата въ Македония и Стара Сърбия, но понеже е увѣрено, че нито турското правителство ще въведе редъ и миръ въ съседнитѣ измѫчени сръбски и други земи, нито пъкъ положението тамъ ще се подобри, ако тия земи се повѣрятъ на нѣкоя отъ великитѣ сили, нито пъкъ комитскитѣ чети могатъ да извоюватъ свобода — митингъгъ смѣта, че омиротворението и уреждането на Стара Сърбия и Македония най-добре може да се постигне, ако то се повѣри, при запазване суверенитета на султанитѣ — на заинтересуваните балкански държави, на които да се отреди, съ взаимно съгласие, участие въ тая задача”.

1. Управляващиятъ дипломатическото агентство въ Бѣлградъ, Несторовъ, по тоя поводъ съобщава, (№ 711, 9. VIII. 1903 г.): „Правителството, подъ разни благовидни претексти, запрети големия митингъ, който, по инициативата на студентитѣ, македонци, трѣбваше да стане въ недѣля”.

2. № 730, 18. VIII. 1903 г.

273

Рѫководителитѣ на митинга — на първо мѣсто представительтъ на външното министерство, Ж. Живановичъ, който и го председателствува — трѣбва да сѫ изпитали голѣма мѫка при съставянето на тази кощунствена резолюция, която е една невъзможна смѣсица отъ противоречия и абсурди: изказва съчувствия къмъ ония, „които се борятъ за свободата”, а осѫжда комитаджийскитѣ чети, като ги туря на една дъска съ турската войска и съ башибозука; издига, въ свръзка съ македонскитѣ събития, въ първостепененъ факторъ нѣкакво „сръбско население”, когато цѣлиятъ свѣтъ смѣта възстанието за дѣло на македонскитѣ българи; отхвърля даването мандатъ само на една велика сила (Австрия), но не иска и реформи подъ общъ европейски контролъ, а препорѫчва нѣщо досущъ оригинално — омиротворението и уреждането на Стара Сърбия и Македония „да се повѣри на заинтересуванитѣ балкански държави, като имъ се отреди, въ взаимно съгласие, участие въ тази задача”.

Съ тази последна препорѫка е изплюто — най-сетне! — сръбското камъче: да се разпредѣли Македония, при все че е тя „класическа сръбска земя”, на сфери на влияние между Сърбия, България и Гърция и всѣка една отъ тѣзи държави да се нагърби съ „уреждането” и „омиротворяването” на своята „сфера”.

Тази е единствената мисъль, която обединява всички сърби, дори и когато между тѣхъ има видими различия. Характерна е въ това отношение полемиката между вестницитѣ „Београдски новости” и „Народъ”. Последниятъ вестникъ, органъ на радикалната партия, която, следъ премахването на Обреновичевата династия, заема рѫководно мѣсто въ цѣлия животъ на страната, систематично ратува за сръбско-българско сътрудничество. Въ една статия (14. VIII. 1903 г.), „Народъ” писа, че като основа на разбирателството трѣбва да послужи споразумението на дветѣ държави по македонския въпросъ и то върху базата на автономията: „автономия на Македония при пълна културна и църковна свобода въ нея, а между Сърбия и България, колхото се може по-тѣсно политическо, стопанско и военно сътрудничество”. Тази еретическа дума „автономия” ужили ултра патриотическитѣ вестници. „Београдски новости” (22. VIII. 1903 год.) нарече „предателство спрямо сръбството” мисъльта за „свободно културно съревнование между сърби и българи” въ една автономна Македония и се обясни по съвсемъ недвусмисленъ начинъ:

„Едничката основа за едно сръбско-българско споразумение би било точното разграничение на сферитѣ на интереси. Нека сърби и българи се споразумѣятъ да опредѣлятъ точно границата, до кѫде се простиратъ интереситѣ имъ, па нека всѣки работи чрезъ църквата и училището въ сферата на своитѣ

274

интереси. Само възъ основа на точната подѣлба на сферитѣ на интереси ние бихме могли да се съгласимъ за автономията на Македония и да влѣземъ въ разбирателство и по други въпроси. Безъ това нѣма сръбско-българско споразумение и всѣки сърбинъ, който безъ разграничение сферитѣ на интереситѣ се съгласява за автономията на Македония отъ любовь къмъ едно голо сръбско-българско братство и споразумение, би билъ сръбски предатель. А ние сме увѣрени, че такъвъ сърбинъ нѣма”.

Такъвъ сърбинъ, наистина, нѣма. За сериознитѣ сръбски политици и общественици около вестницитѣ „Трговински гласникъ”, „Народъ”, „Уставна Србиjа”, и други нѣкои, формулата автономна Македония е въ действителность само тактическа маневра, съ която се цели постепенната психологическа подготовка на българитѣ за подѣлбата. Противно на безотговорнитѣ патриотари отъ булеварднитѣ бѣлградски вестници, които подскачатъ като ожилени при самото споменуване на думата автономия и издаватъ, съ увлѣчението си, съкровенитѣ мечти на сръбството, въпроснитѣ политици умѣятъ да премълчаватъ онова, което отблъсва българитѣ и ги прави непримирими. Прозорливи и гъвкави, за тѣхъ е съвсемъ ясно, че тактическото възприемане на автономното начало може да бѫде отъ неизмѣрима полза, безъ да носи и най-малкия рискъ за сръбството и за сръбската държава. За малкото сръбско кралство, лишено отъ море и стопански зависимо отъ Австро-Унгария, която го обгражда откъмъ северъ и западъ, е отъ грамадно значение приятелството на източния му съседъ. Българското обществено мнение, обаче, е така молепсано отъ автономната идея, че е немислимо да се прави съ българитѣ политика за побратимяване и сближение, ако имъ се говори открито за сфери на интереси и за дѣлежъ изобщо. Направи ли имъ се тази концесия, почвата за разговори и преговори съ тѣхъ ще бѫде разчистена, а това осигурява на сръбското кралство следнитѣ несъмнени изгоди: печелятъ се довѣрието и съчувствията на всички политически фактори въ чужбина, които иматъ враждебно отношение къмъ растящето нѣмско влияние на Балканитѣ; въздействува се на Високата порта и на Фенерската патриаршия да бѫдатъ по-отстѫпчиви къмъ сръбскитѣ църковно-национални искания; отстранява се опасностьта отъ австро-българско разбирателство. Политицитѣ отъ разнитѣ отсѣнки на сръбския радикализъмъ знаятъ, отъ друга страна, че политиката, дори и простата игра, на споразумение, ще отвори неминуемо нови пукнатини на идейното единство на българитѣ по македонския въпросъ и ще отслаби съпротивителната сила на българщината вѫтре въ самата Македония. И тъй като автономията може да се осѫществи само на етапи, сръбското кралство ще разполага още съ достатъчно време за да увеличи сърбоманскитѣ кадри — единствената солидна база за бѫдещата подѣлба на македонската плячка.

275

Тази реалистична консепция, която, още въ времето на Александъръ Обреновичъ, се отстоява отъ нѣкои политици и общественици (Ник. Пашичъ, д-ръ Вуичъ, Св. Симичъ и др.) назрѣ въ главитѣ на радикалитѣ и легна въ основата на сръбската държавна политика при новия краль Петъръ I. Тя се поддържа неотклонно отъ всички радикални правителства и увлича значителна часть отъ сръбската интелигенция. И понеже проповѣдницитѣ на споразумението еволюиратъ въ духъ на една своеобразна „умѣреность” и „отстѫпчивость”, тѣ нерѣдко извикватъ възмущение и сѫ критикувани отъ крайнитѣ шовинисти, които търсятъ прави сърби и отвѫдъ Искъръ и Струма. Тѣхнатата „умѣреность” се изразява въ това, че отричатъ на македонскитѣ българи строго опредѣленъ националенъ обликъ и ги наричатъ ту „сърби”, ту „македонски славяни”. Авторитетниятъ ученъ д-ръ Йованъ Цвиичъ — единъ феноменално гъвкавъ ученъ, който нагажда мненията си къмъ изискванията на официалната сръбска политика въ отдѣлни моменти — даде по-после и „научна” обосновка на тѣзи новоусвоени тежнения, като обяви македонскитѣ българи за „аморфна маса”, т. е. такава, която тепърва има да се самоопредѣля и може, следователно, да бѫде безъ стѣснение разпокъсвана по волята и доброто братство на бѣлградскитѣ и софийскитѣ управници [1].

Вѫтре въ самата Македония „умѣрената” политика на радикалитѣ пригърна действуването съ чети. Четническиятъ методъ намѣри одобрението и подкрепата на сръбското общество, което, въ завистьта си и страха си отъ Илинденското възстание, бѣ закъснѣло за една по-енергична акция въ предѣлитѣ на нѣкогашното Душаново царство. „Сърбия и сръбскиятъ народъ могатъ и трѣбва да кажатъ ясно, че има и други пѫтища за защита на тѣхнитѣ народни интереси” — пишеше радикалскиятъ вестникъ „Народна Воља” (26. VII. 1903). А „умѣрениятъ “„Трговински Гласникъ”, органътъ на „Търговинската омладина”, който въ продължение на много години не се умори да проповѣдва разбирателство и побратимяване съ българитѣ, провикваше се въ една статия (11. IX. 1903): „Измрѣха ли сръбскитѣ доброволци? Тѣ трѣбва да полетятъ на помощь на тия братя (на възстаналитѣ „сърби” — б. а) и да парализиратъ българската сила, за да не би по-късно тя да добие мораленъ престижъ надъ Македония”.

Достойна за удивление е ловкостьта, съ която сръбскитѣ политици отстояватъ едновременно дѣлото на сближението съ България и въорѫжения курсъ на пропагандата

1. Студията на д-ръ Цвиичъ се яви най-напредъ въ януарската книжка на сръбското списание „Дело”, 1906 г, подъ надсловъ: Неколико проматраня о Етнографиjи македонских словена”.

Същата година се появи отговорътъ на софийския професоръ Д-ръ А. Иширковъ.

276

си въ Македония, тукъ приятелски срещи на държавнитѣ глави, размѣна на студентски и всѣкакви други посещения, братски излияния и клетвени целувки, тамъ — свирепа братоубийствена война и посърбяване, съ огънъ и мечъ, на български села. Най-ярко олицетворение на тази перфидна действителность е Света Симичъ, началникъ на просвѣтното отдѣление при Министерството на външнитѣ работи, т. е. на църковно-училищната пропагада въ Македония, назначенъ презъ лѣтото на 1904 год. за сръбски дипломатически агентъ въ София. Св. Симичъ е най-ревностниятъ борецъ за споразумение и сѫщевременно най-дейниятъ вдъхновитель на сръбската четнишка акция. Той е непостижимо хитриятъ ловецъ, който съ мрежата на побратимяването лови български политици и интелектуалци и на чиято автономистическа вѫдица се хващатъ дори и крупни македонски революционери.

Справедливостьта изисква да признаемъ, че андартската политика на Гърция, макаръ и сходна по преследванитѣ цели съ сръбската, бѣ лишена отъ всѣка двойственость: тя бѣ брутално прямолинейна и следователно, по-малко опасна.

*

Идеята за сръбски пропагандаторски чети се зароди въ Сърбия още преди възстанието. Д-ръ Милорадъ Годжевацъ, общински лѣкарь въ Бѣлградъ, е между първитѣ, които заработватъ за нейното осѫществяване. Годжевацъ се старае да спечели за своя планъ сътрудничеството на отдѣлни видни офицери и граждани. Сѫщевременно той обикаля живущитѣ въ сръбската столица македонци, търсейки между тѣхъ най-годнитѣ за цельта. Такива сѫ хората съ харамийско или революционно минало, които сѫ потърсили временно прибѣжище въ Сърбия. Годжевацъ и неговитѣ сътрудници влизатъ въ тѣсно общение съ тѣхъ, подпомагатъ ги материално, отзоваватъ се съчувствено за тѣхната борба противъ турцитѣ, стараятъ се, съ една речь, да ги предразположатъ лично къмъ себе си и къмъ Сърбия. По такъвъ начинъ бѣха привлѣчени, въорѫжени и изпратени презъ лѣтото на 1901 година, като чета, въ западна Македония петь души подъ войводството на Наки Яневъ отъ с. Лавчани, който презъ възстанието води отрядъ въ кичевско. Въ тази чета влизаше и Арсо Мицковъ отъ с. Подвисъ, сѫщо участникъ въ възстанието. Узнала за изпращането на тази чета, Организацията я проследи чрезъ комитетитѣ, които ѝ услужваха изъ пѫтя, като предупреди своевременно за предстоящето ѝ пристигане тогавашния войвода-организаторъ на най-западнитѣ райони отъ Битолския окрѫгъ Ник. Петровъ Русински. Когато бѣлградскитѣ пратеници стигнаха въ киче-

277

вско, Русински ги извика на балкана подъ с. Бѣлица за обяснение. Тѣ признаха, че сѫ въорѫжени и изпратени отъ дружество „Св. Сава”, за да организиратъ две чети, на чело съ Наки и съ Арсо, въ услуга на сръбската пропаганда. Следъ като имъ обясни целитѣ и законитѣ на В. организация, Русински имъ предложи: „За да бѫдемъ начисто и ви приемемъ съ отворени обятия, като истински македонски деятели, съгласни ли сте да бѫдете по единъ — двама пръснати между нашитѣ чети? Това за васъ е по-изгодно и по такъвъ начинъ отъ васъ ще изчезне съмнението, че сте агенти на сръбската пропаганда, която иска да ви използува, като македонци, противъ „В. М. Р. О.” [1]. Бѣлградскитѣ пратеници, се отърсиха отъ всѣкакъвъ сърбизмъ и се поставиха въ услуга на Организацията.

Все тъй несполучливъ опитъ бѣ направенъ въ Бѣлградъ, презъ сѫщото лѣто и съ Стоянъ Донски. Донски, нѣкогашенъ харамия отъ с. Битуша, се яви въ битолско съ чета, организирана отъ комитета на Ж. Рафаиловичъ. Той възобнови връзкитѣ си съ своитѣ стари укриватели по селата, разположени въ политѣ на Пелистеръ и Бигла, но безъ да пропагандира никакъвъ сърбизъмъ. По порѫка на Д. Груевъ, който по това време е затворникъ въ Битоля, Георги попъ Христовъ се срѣща съ Донски и успѣва, безъ мѫка, да го посвети въ революционното дѣло. Положилъ установената клетва, Донски бѣ после назначенъ за времененъ околийски войвода въ битолско и служи докрай вѣрно на Организацията.

Презъ 1902 год. министъръ на войната става Милованъ Павловичъ, привърженикъ на идеята за сръбски пропагандаторски чети и личенъ приятель на Годжевацъ. Сѫщата година се образува Централенъ комитетъ (Главни одбор Четничке организациjе), въ който влизатъ: д-ръ Годжевацъ, Лука Человичъ, председатель на търговското сдружение, Васа Ц. Иовановичъ, адвокатъ, Жика Рафаиловичъ, капитанъ на действуваща служба, Никола Спасичъ, търговецъ и Люба Ковачевичъ, професоръ. Всѣки отъ членоветѣ на комитета служеше за връзка съ своето съсловие. Комитетътъ заседаваше въ дома на. Лука Человичъ „който внасяше по 50,000 динара годишно за четнишка акция — сума голѣма за онова време. Въ този домъ първитѣ наши чети получаваха въорѫжение и облѣкло и биваха заклевани отъ протойерей Новица Лазаревичъ” [2].

Онова, което на замислената акция липсва, не сѫ нито материалнитѣ срѣдства, нито техническото рѫководство: задъ

1. „Приносъ къмъ историята на Вѫжтр. Мак.-Одр. Револ. Организация” (Градивния периодъ) за времето отъ 1900 — 1903 год. отъ Никола П. Русински — София 1936 г., ц. 10 лева (стр. 7).

2. М. Миленовичъ — „Четничка акциjа” („Народна Енцикопедия Српско хърватско-словеначка”) отъ проф. Ст. Станоевичъ, Загребъ 1939 г., IV книга, стр. 945—948.

278

„главния одборъ” стоятъ безотчетнитѣ кредити на „диспозиционния фондъ”, а между офицерството се намиратъ достатъчно отзивчиви военни, готови „за защита на сръбството” да поведатъ чети отвѫдъ границата. Липсва ѝ друго: мѣстниятъ елементъ. Премахването на тази липса съставя най-сѫществената задача на комитетскитѣ хора въ кралството и на сръбскитѣ консули въ Македония — задача, която се преследва чрезъ изпитанитѣ методи на легалната сръбска пропаганда, т. е. чрезъ най-изтънчена спекула съ всички видове човѣшки слабости и пороци — сиромашия, невежество, лакомия, нравствена неустойчивость и пр. Способностьта на сръбската пропаганда въ това отношение е просто изумителна — гениална. Единъ примѣръ. Вѣчно дебнещи и слухтящи за ловъ, копоитѣ на пропагандата подушватъ, че въ Битолския затворъ лежи отъ много години стариятъ харамия Мицко отъ с. Латово, кичевско, и хвърлятъ на него око. Мицко е български народенъ хайдутинъ — комита отъ рода на Чакревци, Църневци, Нико Бандеротъ, Христо (Константиновъ) и др., които следъ руско-турската война върлуватъ въ прилепско, Азатъ, кичевско и пр. Мицко скита съ петицата на Христо Константиновъ, следъ загиването на когото и самъ повежда чета. Тогава той прогонва известния кръвопиецъ Джемо, когото и успѣва да нарани [1].

Презъ 1882 г. Мицко бѣ заловенъ отъ турцитѣ и осѫденъ на доживотенъ затворъ Близу петнадесеть години той прекара въ солунския затворъ „Канлия куле” („Кървава кула”, преименувана после въ „Беясъ-куле” — „Бѣла кула”) окованъ въ вериги, откѫснатъ отъ близкитѣ си, изоставенъ отъ всички. Премѣстенъ после въ битолския затворъ, Мицко бѣ подушенъ отъ хората на сръбското консулство и стана предметъ на внимание и грижи отъ тѣхна страна. Тѣ съживиха въ душата му и надеждата за скорошно помилване. Чувствителенъ, като всѣки затворникъ, къмъ всѣка проява на милосърдие и човѣчность отъ външния свѣтъ, Мицко се привърза къмъ благодетелитѣ си и имъ се отблагодари, като се обяви за сърбинъ. Упрѣкванъ за тая постѫпка отъ затворницитѣ

1. Възторзитѣ и гордостьта си отъ подвига на Мицко народътъ е излѣлъ въ една прекрасна пѣсень, много популярна въ  западна Македония:

279

българи, Мицко е ималъ често разправии съ тѣхъ, а следъ едно скарване съ Иорданъ Гавазовъ, презъ време на което биде раненъ съ ножъ отъ буйния прилепчанецъ, той стана и голѣмъ българомразецъ. Колко далеко бѣ отишелъ Мицко въ българомразството си, може да се сѫди по това, че той отказа да се възползува отъ една амнистия, която засегна и него, само защото амнистията бѣше издействувана отъ българското правителство и се отнасяше до затворници българи. Само Д. Груевъ, арестуванъ по време на попъ Ставревата афера презъ лѣтото на 1900 г., можа да се сприятели съ него. Можеше ли апостолътъ, за когото душитѣ на проститѣ хора бѣха обектъ на психологически наблюдения, а най-често и на „обработване”, да не прояви особенъ интересъ къмъ човѣкъ като Мицко — възпѣтъ отъ народа като хайдутинъ, ветеранъ на битолскитѣ затворници, попаднали сега въ мрежитѣ на сръбката пропаганда? Опититѣ на Груева да му въздействува не дадоха резултати, при все това приятелството помежду имъ не се прекѫсна. Презъ 1901 г. сръбското правителство успѣ да издействува амнистия за своето протеже. Мицко напустна затвора като преданъ сърбинъ, но не забрави да посети въ затвора Груева и да му занесе, по обичая, разни продукти. По-нататъкъ ще се види, какъ пропагандата е използувала тоя човѣкъ, когото е спечелила въ затвора.

Презъ юлий и августъ 1903 г. комитетътъ въ Бѣлградъ се мѫчи да организира поне две-три чети и да ги изпрати задъ граница, та да може да се каже, че и сърби сѫ взели участие въ възстанието. За организирането и изпращането имъ презъ границата се грижи капитанъ Жика Рафаиловичъ, който вече си е далъ оставката отъ действуваща служба и се е настанилъ въ Враня, като изпълнителенъ органъ на Главния отборъ. Изпратенитѣ чети, обаче, мѫчно си пробиватъ пѫть въ вѫтрешностьта и се връщатъ обратно [1].

1. Една такава чета, подъ войводствого на Ангелко Алексичъ, кафеджия въ Бѣлградъ, родомъ отъ Порѣче, се яви въ кумановско и влѣзе въ връзка съ Пушкаровата чета. Ник. Пушкаровъ, който, като рѫководитель въ Скопие, се е мѫчилъ да привлѣче и сръбскитѣ учители въ организацията, разказва: „Дойдоха 7 души отъ Сърбия, четници, — трима сърби и четирма македонци. Щомъ дошли въ кумановския районъ, селянитѣ отъ вѫтрешната организация ги заловили и ги доведоха при мене. Азъ ги приехъ съ себе си, дадохъ имъ орѫжие. Тия 7 души разказаха, че били по-голѣма чета, която тръгнала отъ Враня, но щомъ влѣзла, подгонили я турцитѣ та се върнали назадъ и само тѣ, седемтѣ, се промъкнали до кумановско. Сѫщитѣ сетне вървѣха съ мене. Разказаха ми, че въ Враня се съставило дружество за да изпраща чети. (Спомени на Никола Пушкаровъ, стр. 192—193 — Материали за историята на Македонското освободително движение — Издава „Македонскиятъ наученъ институтъ” книга VII, София, 1927).

[Previous] [Next]
[Back to Index]