Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

21. КУЦОВЛАСИТѢ, БАЛКАНСКАТА ПОЛИТИКА НА РОМЪНИЯ И ГРЪЦКО-РОМЪНСКИЯТЪ КОНФЛИКТЪ

Орѫжието на идващитѣ отъ Гърция чети не е насочено само противъ българитѣ. Павлосъ Меласъ, излагайки въ известния си докладъ до Атинския комитетъ резултатитѣ на своята противобългарска дейность, прибавя къмъ своя активъ и затварянето на влашкото училище въ с. Негованъ, постигнато чрезъ заплашване на мѣстния влашки учитель — да спре учителствуването си, „ако иска да живѣей. При продължителитѣ на неговото дѣло спрямо осъзналитѣ се власи — „елино-власитѣ, които се влашеятъ” — се прилага сѫщата метода на безпощадно изтрѣбление, както и спрямо българитѣ. Разликата е само количествена и се обяснява съ това, че власитѣ сѫ много по-малко на брой.

Тоя кървавъ походъ противъ влашкото население внесе коренна промѣна въ сѫществуващитѣ до тогава отношения между Гърция и Ромъния и предизвика събития, които на реда си ще бѫдатъ разгледани. А сега, нека проследимъ накратко етапитѣ на влашкото национално движение въ Турция.

До срѣдата на 19 вѣкъ влашкиятъ елементъ, въ всички свои разновидности, живѣе въ пълно духовно единение съ гърцизма. Куцовласи, цинцари, каракачани се черкуватъ и учатъ на гръцки и си служатъ само съ писмения гръцки езикъ. Това сѫ наистина елино-власи, които въ множество голѣми и малки центрове на Македония, Тесалия и Епиръ, съставятъ ядрата на гръцкитѣ общини. Неизмѣрими сѫ тѣхнитѣ заслуги и приноси къмъ каузата на елинизма. Градътъ Москополе въ Епиръ се издигна презъ 16 и 17 вѣкове като първостепенно срѣдище на гръцката просвѣта и култура. Той притежава една отъ първитѣ гръцки печатници, която разпространява книги изъ околнитѣ области. Цвѣтущиятъ градъ съ 60 хилядно население и съ грамадни натрупани богатства, бѣ въ времето на Янинския сатрапъ Али-паша, окончателно разоренъ и разпръснатитѣ негови жители образуваха множество влашки селища въ Македония. Власитѣ взеха най-живо участие въ борбата за гръцката независимость и, наредъ съ албанцитѣ, българитѣ и др., дадоха на гръцкото възстание прославени главатари. Власи по произходъ сѫ нѣкои отъ най-голѣмитѣ гръцки народни благодетели: Аверовъ, баронъ Синасъ, Закасъ, Думбасъ и др. Главно отъ власи, издръжливи и стройни планинци отъ Пиндъ, се съставяха войсковитѣ части на евзонитѣ, съ които гърцитѣ толкова се гордѣятъ.

257

Въ продължение на вѣкове, власитѣ отъ Полуострова живѣеха като придатъкъ на гърцизма, безъ каквито и да било духовни връзки съ своитѣ Карпатски съплеменници [1]. Едва презъ втората половина на 19 вѣкъ у нѣкои живущи въ Ромъния власи отъ Турция, заговори гласътъ на ромънската национална общность. Отъ такива власи бѣ образуванъ единъ „Комитетъ за възкресяване на ромънската народность въ Турция”. Отъ тѣхната срѣда излѣзе и първиятъ апостолъ на ромънската национална идея, Апостолъ Маргаритъ, родомъ отъ Епиръ. При подкрепата на турската власть, П. Маргаритъ успѣ да отвори първитѣ влашки училища: въ с. Търново, при Битоля, презъ 1864 г., въ родното си село Авдела презъ 1868 г. и пр. Ала образованитѣ и състоятелни власи по градоветѣ сѫ така крепко привързани къмъ гръцката култура и безразличието на простата маса толкова дълбоко, че въ продължение на нѣколко десетилѣтия усилията на шепата пропагандатори дадоха твърде слаби резултати. Сравнително по-голѣма отзивчивость проявиха македонскитѣ власи — въ Клисура, Песодери, Гопеши, Маловица, Крушово, Битоля, Търново, Магарево, Нижополе. Презъ 1881 г. се откри въ Битоля и влашка гимназия. Презъ този периодъ, въ нѣкои отъ поменатитѣ села, за пръвъ пѫть се чуха молитви на влашки езикъ: отдѣлни свещеници се осмѣлиха да четатъ апостола и евангелието на влашки.

Илинденското възстание, което стрестна много вѫтрешни и външни фактори, пораздруса и власитѣ въ тѣхната дрѣмка. Едва следъ възстанието власитѣ се застѫпиха по-енергично за правата си като отдѣлна християнска народность въ Турция и подобриха своето положение съ цената на тежки и кървави жертви.

*

Илинденското възстание подтикна и ромънската държава къмъ по-енергично застѫпничество въ полза на куцовласитѣ съ цель да ускори процеса на тѣхното национално обособяване.

Днесъ е напълно установено, но и тогава не бѣше тайна за осведоменитѣ срѣди, че въ заинтересуваностьта на ромънското кралство съ куцовлашкия въпросъ подбудитѣ отъ нравствено и сантиментално естество отстѫпваха на второ и трето мѣсто, предъ чисто политическитѣ и държавнитѣ съображения.

Ориентирана къмъ Австро-Германия, а въ 1897 г. присъединена и формално къмъ Тройния съюзъ, Ромъния държи

1. Численостьта на влашкото население въ Турция се движи, споредъ разнитѣ статистики, между 1 милионъ и . . 10,000 души : 1 милионъ споредъ ромънитѣ и 10,000 споредъ гърцитѣ. Турскитѣ официални сведения признаваха около 70,000 власи. А. Тошевъ (докладъ № 409, 3. VI. 1904 г.) изчислява власитѣ въ цѣла Македония на 77,267 души.

258

за status quo-то въ Турция. Тя, обаче, съвсемъ не мисли да остане на страна, ако това status quo, въпрѣки усилията на неговитѣ пазители, рухне и настѫпи моментътъ за ликвидиране на турското владичество въ Европа. Макаръ, че не граничи съ Турция, тя ще поиска да бѫде компенсирана на добруджанската си граница отъ съседната България, въ случай, че последната си присъедини по-голѣма или по-малка часть отъ владенията на Султана въ Полуострова. При осѫществяването на този планъ македонскитѣ куцовласи сѫ предназначени да бѫдатъ размѣнна монета.

Съюзница на Австро-Германия и ползваща се същевременно съ симпатиитѣ на своитѣ „латински сестри”, стояща на страна отъ балканскитѣ размирия и гледана съ пълно довѣрие въ Цариградъ, Ромъния се смѣта призвана да играе ролята на стражарь спрямо неспокойния Полуостровъ. И понеже опасенията за равновесието, за status quo-то и за мира идатъ главно отъ българска страна, неприязъньта и недовѣрието на Ромъния се насочватъ изключително къмъ македонскитѣ революционери и къмъ българската държава. Въ противоречие съ чувствата на македонскитѣ куцовласи [1], ромънското правителство се отнася враждебно къмъ освободителната борба на македонскитѣ българи и къмъ тѣхното възстание, макаръ че въ него участвуватъ и куцовласи [2]. Неговитѣ истински чувства къмъ България, скривани задъ безупрѣчна коректность и видимъ стремежъ за поддържане на приятелски отношения, намѣриха недвусмисленъ изразъ презъ лѣтото на 1900 година, при убийството на гимназиалния учитель Михаеляно, извършено въ Букурещъ отъ единъ пратеникъ на Б. Сарафовъ. Физическиятъ убиецъ се намираше въ ромънски рѫце и оставаше на българското правосѫдие да приложи надлежнитѣ законни санкции противъ подбудителитѣ на престѫплението. При все това въ Ромъния се вдигна цѣлъ кръстоносенъ походъ противъ всичко българско и се раздуха единъ остъръ конфликтъ, който застраши дветѣ съседни държави съ война.

Въ Виена побързаха да използуватъ конфликта, за да сближатъ своята ромънска съюзница съ Гърция. „Подъ покровителството на централнитѣ империи, — пише проф. С. Ласкарисъ въ своята „Дипломатическа история на Европа”, — се положиха старания за сближение на Гърция съ Ромъния. Тѣзи старания се изразиха, отъ една страна, въ подписване, къмъ края на 1900 г., една конвенция, съ която се уреждаше, между друго и въпросътъ за признаване на гръцкитѣ църкви

1. За добритѣ отношения между българитѣ и влашкитѣ националисти въ Македония и за участието на влашкия елементъ въ Илинденското възстание, вижъ томъ I, стр. 67—68 и 290—294.

2. Българскитѣ вестници отъ 1903 г. съдържатъ множество оплаквания отъ живущи въ Ромъния македонски българи, които ромънската власть преследва и при най-малка проява на съчувствие къмъ възстаницитѣ въ Македония.

259

и училища въ Ромъния за юридически личности, а отъ друга — въ срещата на двамата крале, състояла се въ Абация презъ пролѣтьта на 1901” [1]. Манифестациитѣ на гръцко-ромънското сближение се завършиха съ посещението на група ромънски студенти въ гръцката столица къмъ края на 1901 год.

Въ действителность ромъно-гръцкото сближение съставляваше часть отъ единъ по-широкъ австрийски планъ, съ огледъ на възможна въорѫжена акция, предприета, по руско внушение, отъ страна на България и Сърбия, противъ Турция. Този е смисълътъ на тайната австро-ромънска конвенция, сключена все презъ 1900 г. и по силата на която Ромъния трѣбваше, въ случай на българска въорѫжена намѣса по македонския въпросъ, да окупира българска Добруджа. Съдържанието на тази тайна конвенция, обаче, стана известно на руското и на българското правителства, които, въ противовесъ, сключиха презъ 1902 г. конвенция за взаимна отбрана.

Съ пламването на Илинденското възстание и създадената вѣроятность отъ българо-турско стълкновение се яви случай да се опита ефикасностьта на австро-ромънската конвенция. Презъ втората половина на августъ 1903 г. австрийскиятъ императоръ отправи къмъ ромънския краль покана за свиждане въ Ишлъ. Двамата съюзни владѣтели се придружаваха отъ графъ Голуховски и отъ ромънския м-ръ председатель Стурдза. Въ срещитѣ взеха участие маршалъ Бекъ, началникъ щаба на австро-унгарската армия и генералъ Коанда, главенъ секретарь и фактически рѫководитель на ромънското военно министерство, титуляръ на което бѣ самъ Стурдза. Главенъ предметъ на разговоритѣ бѣха събитията въ Македония съ огледъ на „стражарската роля”, която Ромъния би имала да играе при едно военно увлѣчение на България [2].

По-натъкъ, при развоя на реформената акция, Ромъния се нарежда до държавитѣ, които сѫ си поставили за задача да осуетятъ въвеждането на автономно управление въ Македония — Австро-Унгария, Сърбия, Гърция и пр. Автономното управление е „противно на ромънскитѣ интереси”. Така се изказа презъ м. априлъ 1904 г. самъ Кралъ Каролъ предъ съръ Кенеди, пълномощенъ министъръ на Англия, кѫдето идеята за християнинъ ген. губернаторъ на Македония е най-популярна [3]. Кралъ Каролъ е ималъ, разбира се, предвидъ

1. — 1814—1914”, Атина 1936 (стр. 306-307).

2. Французкиятъ пълн. м-ръ въ Букурещъ, Анри въ доклада си до Делкасе (№ 418, 4. IX. 1903) дава подробни и интересни сведения за разговоритѣ въ Ишлъ и за „стражарската роля” на Ромъния („Французки дипл. документи, стр. 560—564).

3. За разговоритѣ на кралъ Каролъ съ съръ Кенеди, когото ромънскиятъ владѣтель е приелъ на аудиенция, донася княжескиятъ търговски агентъ П. Димитровъ съ докладъ № 28 отъ 28 априлъ 1904 г.

Точно въ сѫщия смисълъ, противъ автономията се е изказалъ предъ П. Димитровъ и Таке Йонеску (сѫщия докладъ).

260

само интереситѣ на кралството си — не и на македонскитѣ куцовласи, за свободното национално обособяване и развитие на които автономното управление подъ европейски контролъ би осигурило идеални условия. Обяснението е много просто: автономията би осуетила вѣроятностьта за подѣлбата на Македония, а заедно съ това — и възможностьта за териториални компенсации на ромънското кралство [1].

Така както се очертава отъ гореизложеното, политиката на Ромъния по македонския въпросъ може да се резюмира ето какъ:

Търпеливо подготвяне и дебнене, съ пълна пушка, на момента, когато българскиятъ съседъ ще се счепка здраво съ Турция, за да му се заяви:

Плати ми съ часть отъ територията си за моя неутралитетъ и за моитѣ сънародници, които ще си присъединишъ. Плати ми — инакъ ще ти забия ножа въ гърба!

Политика „реалистична”, безъ всѣкакъвъ оттенъкъ на рицарство, но и безъ всѣкакъвъ рискъ...

*

Но елементътъ, предназначенъ отъ ромънската политика за размѣнна монета, не би могълъ да изиграе тази роля, ако той е елино-влашки. Не е достатъчно, че той говори нѣкакъвъ влашки диалектъ — необходимо е да му се влѣе и влашко национално съзнание. Тази именно задача си поставя ромънската държава, като отдѣля за отстояването ѝ крупни суми въ бюджета си.

Турското правителство нѣма, разбира се, нищо противъ това, че върху арената на разнитѣ боричкания и съперничества, която нейната европейска територия представлява, се явява още единъ борецъ за черковно-училищни права. Толкова повече, че новиятъ факторъ, се състои отъ мирни граждани, съперничещи на евреитѣ по меркатилизъмъ и отъ безобидни скотовъдци по планинитѣ, а задъ него стои една приятелска държава, балканскитѣ претенции на която могатъ да бѫдатъ непосрѣдствено опасни само спрямо умразното българско княжество. Благосклонностьта на Турция, обаче, не е достатъчна. Правата на куцовласитѣ трѣбва да се подтвърдятъ и отъ Патриаршията, подъ която тѣ сѫ отъ памтивѣка подчиненни духовно. Първоначалнитѣ искания на ромънското правителство сѫ твърде скромни: смѣсено богослужение и свещеници, знаещи влашки, въ влашкитѣ селища. Ромънскиятъ пълномощенъ министъръ въ Цариградъ Алекс. Лаховари, въ усилията си за споразумение съ Фенеръ, опитва всички мирни въздействия, безъ да изпуска и това на зла-

1. „Кральтъ чака съ нетърпение да избухне война между Турция и България за да я използува и издействува придобивки за Ромъния”, — пише Анри на Делкасе (Франц. дипл. документи”, № 20, 19 май 1903, стр. 337—338).

261

тото [1], което, опитано вече нееднократно отъ сърбитѣ, се оказа доста ефикасно. Съ своята умѣреность Лаховари успѣ само да увеличи разногласията въ смѣсения синодъ и опозицията противъ Иоакима III. Патриархътъ, въ пъленъ унисонъ съ атинското правителство, зае отъ самото начало рѣзко становище противъ ромънската пропаганда и се бори докрай.

Презъ м. мартъ 1904 г. Иоакимъ III, съ окрѫжно до владицитѣ въ Европейска Турция, забрани употрѣблението на влашкия езикъ въ богослужението и заповѣда да се тури край на това „своеволие, което влашкото население си е позволило въ нѣкои мѣста”. Отъ влашка страна му се отговори, че неговата постѫпка е не само своеволие, но и злоупотрѣбление съ дадената му духовна власть надъ православнитѣ населения, и кощунство съ Христовата религия. И съвсемъ основателно, понеже съ окрѫжно отъ 16 юний 1889 г. Сѫщата патриаршия бѣше допустнала частичното употрѣбление на влашки езикъ въ богосложението. Презъ априлъ ромънската легсция поиска официално, съ една промемория до Патриаршията, да се даде право на куцовласитѣ да образуватъ свои църковни общини подъ властьта на мѣстнитѣ гръцки власти. Прецедентъ за такъвъ редъ бѣше дала самата Патриаршия: въ Скопие, следъ назначението на сърбина Фирмилиянъ за митрополитъ, мѣстнитѣ гърци образуваха своя отдѣлна църковна община подъ духовната юрисдикция на Фирмилияна [2]. Патриаршията, обаче, отхвърли ромънското искане, безъ да обръща внимание на съкрушителнитѣ възражения, които ѝ се правѣха и на противоречията въ които сама се омотаваше. Та за първи пѫть ли тя спекулираше съ църковнитѣ канони? Не бѣха ли сегашнитѣ ѝ доводи предъвкване на нелепоститѣ, съ които тя оспорваше нѣкога правото на цѣлия български народъ да се черкува и учи на своя езикъ? Въ случая съ власитѣ, политическата смѣтка на „Великата църква” бѣше твърде прозрачна: „елиновласитѣ” отъ Македония и Епиръ живѣеха въ съседство съ Гърция и се смѣтаха за предопредѣлена плячка на елинизма, когато Скопскиятъ санджакъ бѣ великодушно отстѫпенъ на Сърбия и тамъ фабрикуването на сърби можеше да бѫде пакостно само за българщината. Ето защо, Патриаршията, имайки подъ ведомството си двама сръбски митрополити, не иска и да чуе за влашки епископъ и заплашва власитѣ съ „схизма”.

1. Презъ пролѣтьта 1904 г. Лаховари е остро нападанъ отъ нѣкои букурещки вестници, загдето прахосалъ напраздно 200,000 лева за подаръци и подкупи на разни духовници и миряни въ Фенеръ (Докладъ на П. Димитровъ № 33, 3 май 1904 г.).

2. Съ сѫщия аргументъ си послужи нѣколко месеца по-късно и самиятъ ромънски министъръ Йонъ Братияно въ едни свои изявления предъ дописника на Politische Correspondenz” (възпроизведени във. Independence Roumaine, 16. XI. 1904). На патриаршеската теза, споредъ която влашкото богослужение и образуването на влашки църковни общини противоречило на църковнитѣ канони, Братияно сочеше случая съ гръцката община въ Скопие, заключавайки: „По този начинъ, Патриаршията сама доказа, че тъй нареченитѣ църковни догми и канони сѫ само единъ предлогъ. Това, което преди всичко друго я занимава, е да служи на гръцката кауза”.

262

Неотстѫпчивостьта на Патриаршията се насърдчаваше отъ цѣлия гръцки печатъ. Въ внезапно избухналата си умраза къмъ довчерашнитѣ ромънски приятели, нѣкои атински вестници окичваха ромънския народъ съ епитети, каквито до тогава само спрямо българитѣ бѣха употрѣбявали. Така в. „Атонъ” нарече куцовласитѣ „химерично” и неизвестно въ етиомогията чудовище”, а заддунавскитѣ ромъни — „безцвѣтна смѣсица отъ славяни, готи, хуни, турци, скити, българи, цигани и безброй други варварски племена, която е узурпирала националното име на римлянитѣ”. И по-нататъкъ: „Високомѣрието и нахалностьта на този народъ, нареченъ романски, идатъ да докажатъ, че той, при всичката си огладена външность, все си остава сѫщия — варварски по инстинкти и действия, безнраственъ въ методитѣ и въ разбиранията си за общественъ и политически животъ [1]”.

Борбата, обаче, не се ограничи само съ размѣна на ноти и вестникарски нападки. Тя се пренесе и доле всрѣдъ народа. Влашкиятъ свещеникъ Тодоръ въ Битоля не се съобрази съ фенерската наредба и продължаваше да служи на влашки. Патриаршията го анатемоса и поиска отъ властьта неговото интерниране. Тя поиска сѫщо отъ правителството да отстрани ромьнския митрополитъ Генадий, дошелъ отъ Ромъния за да окуражи власитѣ и посетилъ нѣколко влашки села въ битолско. Презъ май стотина куцовлашки семейства се провъзгласиха сами въ отдѣлна църковна община, като съставиха и учредителенъ актъ за това. Тѣхниятъ примѣръ се оказа заразителенъ. Вѫтре въ единъ месецъ бѣха образувани тридесетина влашки общини въ Македония и Епиръ. Поникнаха тукъ-там , и нови влашки училища [2]. Въ Битоля власитѣ се заеха веднага да строятъ и параклисъ.

Най-двусмислено въ този двубой изглежда поведението на турското правителство. По начало то приема ромънскитѣ искания зз законни и справедливи, но щади и честолюбието на Патриаршията, която му е съюзница противъ българщината. Така, Портата, взимайки актъ отъ патриаршийския протестъ, нареди да спре строенето на влашкия параклисъ въ Битоля; намѣси се, обаче, ромънската легация и последва нова заповѣдь да продължи строежътъ. Но мѣстнитѣ власти подкрепятъ гърцитѣ, които иматъ повече връзки и повече свои орѫдия между турцитѣ. Благодарение на тая двойственость, понѣкога се разиграватъ трагикомични сцени [3]. Не

1. Цитирано въ в. „День”, 26. VII. 1904.

2. По това време броятъ на училищата имъ въ Битолския санджакъ възлизатъ на 25 съ 39 учители и 23 учителки (Докладъ на А. Тошевъ, № 409, 3 юний 1904 г.).

3. Дълго време въ Битоля се разправяше за следното кощунство съ тѣлото на единъ мъртвецъ. На 10 юний почина влахътъ Христо Димитри. Домашнитѣ му повикватъ влашкия свещеникъ отъ с. Гопеши за да го опѣе. На другия день гръцкиятъ митрополитъ Иоакимъ Форопулосъ отива въ кѫщата за да придума домашнитѣ на умрелия да се извърши погребението съ гръцки попове. Ядосанъ отъ неуспеха си, той накарва стражаритѣ да арестуватъ намиращитѣ се при мъртвеца неколцина влашки учители, подъ предлогъ, че го оскърбили. Презъ това време, обаче, се събиратъ около триста души власи, които турятъ на тѣсно владиката и светиня му се вижда принуденъ да бѣга презъ прозореца и да търси спасение въ съседната гръцка болница. Следъ обѣдъ се събиратъ гьркоманитѣ (въ грамадното си мнозинство пакъ власи по произходъ) заграждатъ кѫщата и не даватъ на власитѣ да дигнатъ мъртвеца. На 12 юний въпросътъ бѣ внесенъ въ мѣстния съветъ (идаре-меджлиси), който съ 5 гласа (четири турски и единъ на българския Митрополитъ Григорий) противъ три се произнесе, че трѣбва да се предостави на домашнитѣ на умрѣлия да го погребатъ съ какъвто свещеникъ искатъ. Гъркоманитѣ, обаче, окуражени отъ полицията, стоятъ предъ кѫщата и не даватъ никому да се приближи. Неколцина власи бѣха нападнати и бити. Между това въпросътъ отива въ Министерството на изповеданията. Но вмѣсто разрешение, на 13 юний пристига отъ Цариградъ по телеграфа ираде съ което се заповядва мъртвецътъ да се погребе отъ войници, безъ никакъвъ свещеникъ, докато въпросътъ бѫде окончателно разрешенъ отъ Министерството на правосъдието.

263

мина безъ такива сцени и освещаването на влашкия параклисъ въ Битоля. Понеже Патриаршията отказваше да нареди освещаването на нечестивия храмъ, власитѣ натовариха съ из вършването на обряда афоресания попъ Тодоръ. Последниятъ, заедно съ нѣколцина други влашки свещеници отъ селата извършиха, на 24 декемврий срещу Рождество, сами, освещаването. Властьта, известена отъ гъркоманитѣ, изпрати единъ взводъ жандарми за да осуети противоканоничния актъ, но власитѣ бѣха вече успѣли да свършатъ надве-натри церемонията. На другия денъ, по заповѣдь отъ Цариградъ вече се яви пакъ полицията и не имъ позволи да служатъ. Въ края на краищата победи все пакъ ромънската легация.

*

Непримиримата борба на Патриаршията противъ ромънскитѣ искания помрачи още отъ самото начало официалнитѣ отношения между Ромъния и Гърция. Букурещкиятъ кабинетъ разполагаше съ неопровержими доказателства, че неотстѫпчивостьта на Фенеръ се подстрекава отъ Атина [1]. Гръцко-ромънскитѣ отношения, обаче, съвсемъ се обтегнаха, когато дошлитѣ отъ Гърция андартски чети се нахвърлиха съ огънъ и ножъ противъ мирното влашко население. Презъ февруарий 1905 г., следъ нѣколко единични покушения по градове, села и кръстопѫтища, андартитѣ избиха по най-звѣрски начинъ въ с. Негованъ шесть души власи, между които свещеника Теодосъ и сина му. Битолскиятъ валия обвини българскитѣ чети, но бѣ скоро изобличенъ отъ анкетата, извършена на мѣстото отъ италианския офицеръ Кастолди.

Андартитѣ прилагатъ спрямо влашкото население сѫщитѣ противобългарски методи: отправятъ до селата писмени покани съ ултимативни срокове да се върнатъ къмъ гърцизма, а после ги нападатъ; задигатъ заложници, трепятъ първенци, избиватъ отъ засада мирни пѫтници, разграбватъ добитъкъ и твърде често унищожаватъ масово

1. “Independence Roumaine” (3. XII. 1904) обнародва едно тайно окрѫжно отъ 5 ноемврий 1904 г. на гръцкия пълн. м-рy въ Цариградъ Грипарисъ до гръцкитѣ консули въ Евр. Турция. Министрътъ имъ обясняваше причинитѣ на разпритѣ между синодалнитѣ владици и патриарха, възхваляваше патриотичната дейность на последния и имъ препоръчваше да агитиратъ между населението въ полза на Иоакима III.

264

влашки стада [1]. Владицитѣ имъ предписватъ кѫде какво да вършатъ. Леринскиятъ владика, придруженъ отъ учители и преоблѣчени андарти, обиколи презъ м. августь влашкитѣ села въ мъгленско и предаде на аутодафе всички влашки църковни книги, свещенически одежди и пр. Най-крупното имъ злодеяние презъ 1905 г. е унищожението на Авдела, родното село на Апостолъ Маргаритъ. На 27 октомврий една голѣма чета влѣзе въ селото (праздно почти, понеже жителитѣ му прекарватъ зимата въ Тесалия) и го подпали отъ много мѣста: 133 кѫщи, 8 дюкяни, църквата и училището изгорѣха, цѣлото село бѣ изравнено съ земята. Злиятъ демонъ на власитѣ въ гребенско е митрополитъ Агатангелосъ — какъвто е Каравангелисъ за българитѣ въ костурско.

Съ тѣзи засилени жестокости гърцизмътъ отговори на султанското ираде отъ 23 май 1905 г., съ което Турция призна официално сѫществуването на ромънската народность и правото ѝ да устройва свои църковно-училищни общини. Всѣка нова мерзость на фенерското духовенство, обаче, и всѣко ново звѣрство на андартитѣ, извикваха по една нова вълна на негодувание въ Ромъния. Куцовлашкитѣ емигрантски организации и печатътъ, оплаквайки македонскитѣ и епирскитѣ си съплеменници — мѫченици за ромънската си народность, подканяха правителството къмъ енергична намѣса. Печатната полемика бѣ сѫщо въ разгара си. Въ отговоръ на ромънскитѣ закани съ противогръцки мѣрки въ Ромъния, атинскиятъ в. „Асти” пишеше, че „гърци и ромъни иматъ само единъ врагъ — славянството и противъ него трѣбва да насочатъ всичкитѣ си сили” и предупреждаваше Ромъния, че съ подобни мѣрки „тя се препорѫчва предъ свѣта като варварска страна”. Другъ атински вестникъ „То Кратосъ” пишеше: „До сега гърцитѣ „правѣха разлика между българи и ромъни и считаха Ромъния за държава, числяща се къмъ европейскитѣ цивилизовани държави, а ромънитѣ — за народъ отъ голѣмата гръцко-латинска раса и, следователно, лишенъ отъ дивитѣ инстинкти, които характеризиратъ татаро-монголската българска раса” [2]. Ромънитѣ, обаче, изправени предъ гръцкитѣ варварства въ Македония, не се смѣтатъ задължени да бездействуватъ въ името на европейската цивилизация. Единъ многолюденъ митингъ, свиканъ въ Букурещъ презъ м. юний, завърши съ бурни противогръцки демонстрации и съ викове за отмъщение. Разярената

1. Ето нѣкои противовлашки злодеяния презъ 1905 г.

Андарти убиха игумена влахъ на манастира Св. Арахангелъ при с. Ошани (солунско); задигнаха и изклаха въ планината трима първенци отъ с. Авдела ; раниха председателя на влашката община Хаджи Гого въ Беръ; задигнаха и убиха двама влашки първенци отъ с. Блаца; навлязоха въ селата Магарево и Търново и отвлякоха влашки първенци: държеха подъ непрекѫснатъ тероръ Периволи, Смихи, Саморина и множество други села.

2. Цитирано въ в. „День”, 20 VII. 1905 г. (гръцкиятъ печатъ и антигръцкото движение въ Ромъния).

265

тълпа влачеше единъ бѣло-синъ платъ, символизиращъ гръцкото знаме, изъ кальта по улицитѣ, тъпчеше го съ крака и го обсипваше съ храчки. Митинги станаха и въ други провинциални градове съ гръцки колонии, като Браила, Галацъ и др., придружени обикновено съ нападения противъ гръцки училища, магазини и други сгради.

Ромънското правителство не чакаше тѣзи избухвания на обществения гнѣвъ за да започне да действува. Вмѣсто да търси възмездие отъ Портата, заради нейната неспособность да защиги куцовлашкитѣ си поданици отъ андартскитѣ издевателства, то се обърна къмъ държавата, въ чиято територия се организираха и въорѫжаваха, съ съдействието на властьта, андартскитѣ чети. Доказателство за виновностьта на официална Гърция бѣ установениятъ и общопризнатъ фактъ, че поменатитѣ чети се състояха главно отъ критяни и гръцки поданици и се командуваха отъ гръцки офицери на действителна служба съ разрешени задгранични отпуски. Следъ една размѣна на ноти, при която атинското правителство отхвърли отъ себе си всѣка отговорность за деяния, вършени въ чужда територия, букурещкиятъ кабинетъ насочи удара си противъ гръцкитѣ поданици въ самата Ромъния, като изгони нѣкои отъ тѣхъ, въ това число и редактора на издавания въ Букурещъ гръцки вестникъ „Патрисъ”. На тѣзи притеснителни мѣрки и на безнаказанитѣ оскърбления нанесени на гръцката нация, атинското правителство отвърна презъ м. септемврий съ повикването въ безсроченъ отпускъ на своя пълномощенъ министъръ въ Букурещъ. Сѫщото нѣщо направи и ромънското правителство. Това бѣ първата стѫпка къмъ окончателния разривъ.

По-нататъкъ ромънското правителство прибѣгна къмъ следнитѣ репресивни мѣрки:

Денонсира гръцко-ромънския търговски договоръ; отмѣни признанието на гръцкитѣ общини въ Галацъ, Браила, Гюргево, Турно-Мъгурели, Калафатъ, Сулина и Кюстенджа за юридически личности; увеличи патентитѣ и данъцитѣ на всички гърци, живущи въ кралството; обложи съ извънредни такси гръцкитѣ параходи, посещаващи ромънскитѣ пристанища; отне правото на гръцкото олимпийско дружество да води предъ ромънскитѣ съдилища дѣлата по наследството на гръцкия милионеръ Запасъ и пр.

Войната съ смъртоносни орѫжия би последвала неминуемо като развръзка на гръцко-ромънската вражда, ако между дветѣ страни не се изпрѣчваха териториитѣ на други две държави и неутрализиранитѣ проливи. Черпейки куражъ тъкмо отъ това обстоятелство, гръцкото правителство отзова, презъ септемврий 1906 г., цѣлия си дипломатически и консулски персоналъ отъ Ромъния. Дипломатическитѣ отношения между дветѣ държави бидоха окончателно скѫсани.

266

Отъ взаимнитѣ репресалии Гърция понесе несравнено по-голѣми загуби, отколкото Ромъния. Пострадаха твърде чувствително търговията ѝ съ ромънското кралство и корабоплаването ѝ по долния Дунавъ; съ хиляди нейни поданици се разориха материално, разнебитиха се гръцкитѣ общини въ Ромъния, които още отъ времето на фанариотскитѣ князе въ дунавскитѣ княжества бѣха си създали едно цвѣтущо положение. Не бѣха по-малко тежки и моралнитѣ последици. Гръцко-ромънскиятъ конфликтъ злепостави Гърция предъ свѣтовното мнение. Съ никакви комитаджийски предизвикателства и насилия не можеше да се оправдае андартскиятъ походъ противъ мирното влашко население. Малкото осъзнали се власи не разполагаха още съ революционни комитети и чети и не бѣха одраскали съ ножъ кожата нито на единъ гъркъ въ Македония и Епиръ. Тѣ не бѣха се провинили предъ елинизма съ нищо друго, освенъ съ легитимното си желание да се черкуватъ и учатъ на ромънски. И само за това „Великата църква” ги обсипа съ анатеми и проклятия и подгони поповетѣ и учителитѣ имъ, като че ли бѣха станали служители на антихриста, а гръцката държава имъ изправи въоръжени до зѫби палачи, за да ги колятъ. Омерзителни и гнусни бѣха тѣзи факти, ала гръцката общественость бѣ станала въ онова време така нечувствителна къмъ морални плесници, че не се намѣриха въ нейната срѣда групи и личности, които да се възмутятъ и възнегодуватъ. Само единъ атински вестникъ — „Неонъ Асти” (22. XI. 1906 г.) — излѣзе съ статия, въ която се обяви противъ действията на гръцкитѣ чети въ Македония, „които създаватъ въ европейското обществено мнение неблагоприятно за елинизма течение”. Този гласъ проехтѣ така несъзвучно всрѣдъ печалното единомислие на гръцкото общество, че телеграфнитѣ агенции и чуждитѣ кореспонденти въ Атина протелеграфираха въ чужбина необикновеното събитие.

Гръцкото правителство, въпрѣки всички материални и морални щети отъ конфликта, не отстѫпваше отъ заетата позиция по куцовлашкия въпросъ. То си служеше сега само съ оправдания отъ формаленъ характеръ, като заявяваше, че не може да носи отговорность за „действия, които ставатъ въ чужда територия” и да се намѣсва въ работи, отнасящи се до юрисдикцията на Цариградската патриаршия, .„която е съвършено автономна” [1].

Въ действителность андартското зло и дързостьта на Гърция се дължеха на това, че владѣтельтъ на „чуждата територия”, намираше добра смѣтка въ анархията, която гръцкитѣ държавни чети поддържаха въ неговата собствена

1. Въ такъвъ смисълъ се изказа предъ камарата м-ръ председательть г. Теотокисъ на 20 декемврий 1906 г.

267

кѫща. Не отъ чувство на уязвено държавно достолепие, а подъ натиска на великитѣ сили и отъ предупредителность къмъ Ромъния, цариградското правителство даваше, отъ време иа време, нареждания за „безпощадно преследване” на гръцкитѣ банди и тѣзи нареждания даваха резултати: андартскитѣ чети, успѣли да се спасятъ отъ унищожение и пленъ, поемаха бързо пѫтя за гръцката граница. Но следъ всѣки противоандартски приливъ настѫпваше отливъ и нови, прѣсни андартски сили се явяваха въ току-що очистенитѣ мѣстности. Турското правителство правѣше периодично постѫпки и въ Атина, ала нито веднажъ то не притисна здраво до стената атинскитѣ управници, за да ги вразуми, макаръ че Хилми паша притежаваше точни списъци на редовнитѣ гръцки офицери, водители на чети, признания на андарти предъ сѫдилищата и писмени документи за андартската дейность на гръцкитѣ консули. Ако разполагаше съ такъвъ богатъ обвинителенъ материалъ противъ Княжеството, Турция не би се поколебала ни за мигъ да го заплаши съ мобилизация и война.

*

Скѫсването на дипломатическитѣ отношения между Ромъния и Гърция поради кървави събития, разигравани въ предѣлитѣ на Турция, бѣ крайно неприятно събитие за Илдъза. Портата положи големи усилия, служейки си ту съ благи обещания, ту съ закани противъ андартствуващитѣ гръцки владици, за да склони Патриаршията къмъ отстѫпки въ полза на куцовласитѣ — неизбѣжно условие за изглаждане на гръцко-ромънския конфликтъ. Презъ 1907 год. парижкиятъ посланикъ, довѣреникътъ на Султана, Мюнаръ паша, посети съ особена мисия Бѣлградъ и Букурещъ, престоя после известно време и въ Цариградъ, сновейки между Фенеръ, ромънската легация и Илдъза. Турскиятъ дипломатъ бѣше дошелъ отъ Парижъ съ двойна задача: да помири дветѣ скарани страни и да подготви едно сръбско-гръцко-ромънско сближение, използувайки настаналата по това време голѣма обтегнатость между Бѣлградъ и София.

По нѣкакво странно съвпадение гръцко-ромънскиятъ конфликтъ предизвика недоволство не само въ Турция, но и въ всички велики сили. И всички, макаръ и водими отъ различни съображения, желаеха по-скорошното му ликвидиране. За западнитѣ държави и за Русия този конфликтъ внасяше новъ елементъ на заплитане и вражда въ Македония, която тѣ искрено желаеха да видятъ омиротворена. За Русия конфликтътъ имаше и тази неприятность, че усилваше раздоритѣ всрѣдъ малкитѣ православни народи. Недоволството на Берлинъ и Виена имаше съвършено други подбуди. Ангажирането на Ромъния въ тоя конфликтъ отклоняваше въ

268

голѣма степень австро-германската съюзница отъ нейната „стражарска мисия” спрямо балканскитѣ държави — спрямо България, по-точно. Рухваха заедно съ това и надеждитѣ, които се възлагаха на осѫщественото презъ 1900—1901 год. гръцко-ромънско сближение. Ето защо австрийската дипломация употрѣби всичкото си влияние въ Букурещъ и Атина, за да помири скаранитѣ си приятели.

Не бѣше по-малка неприятностьта, която гръцко-ромънското скарване причини и въ Бѣлградъ. Въ очитѣ на сърбитѣ това скарване внасяше разслабление въ общия блокъ на противобългарскитѣ сили въ Македония и на Балканитѣ, изобщо. Най-красноречиво за сръбското становище къмъ конфликта говорятъ изявленията на сръбския пълномощенъ министъръ въ Букурещъ, познатия намъ въ битностьта му генераленъ консулъ въ Скопие, Михаило Ристичъ предъ редактора на букурещкия вестникъ L’Orient Europeen (3 юний 1907 г.). Тѣзи изявления на „сръбски дипломатъ”, възпроизведени въ повече букурещки вестници, направиха впечатление и бѣха доста обширно коментирани и въ софийския печатъ. Това се дължеше не толкова на българоненавистничеството, съ което бѣха пропити и на несдържания възторгъ, съ който се изтъкваха постиженията на сръбскитѣ чети въ Македония [1], колкото на общо известниятъ фактъ, че интервюираниятъ сръбски дипломатъ е самъ Мих. Ристичъ. Ето какво казваше въ заключение сръбскиятъ дипломатъ:

„Сърбия е решена всичко да рискува, но нѣма да остави българитѣ да разполагатъ сами въ Македония. Най-рационалното и възможно разрешение на македонския въпросъ е да се спогодятъ ромънитѣ съ гърцитѣ. Останалото само ще дойде. Сърбитѣ сѫ душа и тѣло за единъ гръцко-ромънско-сръбски съюзъ, предъ който българитѣ ще бѫдатъ принудени да отстѫпятъ отъ претенциитѣ си” [2].

И можеха ли сърбитѣ и австро-германцитѣ да иматъ друго отношение къмъ гръцко-ромънския конфликтъ при въздействието, което той упражняваше върху отношенията между Букурещъ и София? Андартскитѣ жестокости само

1. „Откато се образуваха четитѣ, — казваше сръбскиятъ дипломатъ, — народната и културна сръбска пропаганда направи въ две години такъвъ напредъкъ, какъвто не можа да направи въ 20 години”.

2. Съюзътъ, желанъ, споредъ М. Ристичъ, „съ душа и тѣло” отъ сърбитѣ, се осѫществи шесть години по-късно, когато Сърбия, Гърция и Ромъния се събраха въ Букурещъ за да си разпредѣлятъ окупиранитѣ български земи въ Македония и Добруджа.

Сѫщиятъ М. Ристичъ бѣ щастливъ да направи пръвъ, отъ името на своето правителство, предложение на Ромъния за съюзъ противъ България. „Тая зарань на 9 часа, ме посети сръбскиятъ пълномощенъ министъръ г. Ристичъ и ми каза, че билъ натоваренъ отъ правителството си да ни попита какво ще бѫде нашето поведение („въ случай че конфликтътъ съ България стане неминуемъ”) и дали не бихме били разположени да сключимъ съ Сърбия единъ чисто отбранителенъ съюзъ противъ България”. (Докладъ на ромънския м-ръ председатель Т. Майореско до кралъ Каролъ отъ 6/19 априлъ 1913 г. обнародванъ въ Ромънската зелена книга, 1913 г. подъ № 130, стр. 97—98— Documents diplomatiques. Les evenements de la Peninsule Balkanique. L’action de la Roumanie Septembre 1912 — Aout 1913 Bucarest, 1913”).

269

подсилиха сѫществуващитѣ отъ по-рано взаимни съчувствия между българи и влашки националисти въ Македония и подтикнаха, автоматически нѣкакъ, свободнитѣ българи и ромъни къмъ сприятеляване. Въ Букурещъ престанаха да изказватъ подозрения относно мнимитѣ завоевателни замисли на Княжеството спрямо Северна Добруджа, а въ София заличиха отъ паметьта си лошитѣ спомени за противо-българския походъ отъ 1900 година въ Ромъния. Врѣдъ създадената въ печата на дветѣ страни приятелска атмосфера, учители, ученици, юнаци и др. размѣниха си посещения и най-сърдечни излияния, при демонстративната благосклонность на официалнитѣ крѫгове [1].

Това бѣха, разбира се, само преходни настроения, навѣяни отъ общото негодувание на ромъни и българи протиwъ андартскитѣ вандалщини въ Македония. Българскитѣ съчувствия къмъ куцовлашкото национално движение бѣха така простодушие искрени, че никой българинъ отъ Княжеството и отъ Македония не се озадачаваше отъ противо-българскитѣ компенсационни планове, съ които ромънскитѣ правителства свръзваха своята акция въ полза на македонскитѣ куцовласи. Външната политика на Ромъния продължаваше да се движи твърдо въ орбитата на Тройния съюзъ, безъ всѣка помисъль за съгласувана дейность съ Княжеството по македонския въпросъ и дори по отношение на Гърция. Все пакъ, ромъно-българскитѣ приятелски манифестации бѣха достатъчни за да изиграятъ ролята на плашило не само въ Цариградъ и Бѣлградъ, но и въ други столици.

Ромъно-българскитѣ отношения запазиха приятелския си характеръ до есеньта на 1912 г. — до балканската война противъ Турция. Следъ първитѣ български победи Ромъния заговори за териториални компенсации, а на следната година навлѣзе и съ войскитѣ си въ България за да си вземе исканото парче българска земя и да застави България да капитулира. Така тя изпълни своята стражарска и миротворна мисия, за която отъ десетилѣтия се готвѣше...

*

Разнитѣ приятелски въздействия и помирителни посрѣдничества въ Букурещъ и Атина, засилени следъ избухването на противогръцкото движение и въ България, не дадоха трайни положителни резултати. Наистина, ромънското правителство смекчи твърде много драконовския режимъ спрямо гръцкитѣ поданици, следъ което дойде и формалното отмѣ-

1. Български основни учители направиха презъ май 1905 г. посещение нa ромънскитѣ си колеги и бѣха посрещнати съ небивала тържественость при участието на министри и др. ромънски официални личности. Наскоро следъ това, ученици отъ Крайовската гимназия посетиха София. Малкитѣ гости бѣха предметъ на извънредно внимание отъ страна на българското гражданство и на Министра на народното просвѣщение Д-ръ Ив. Д. Шишковъ, гостуваха при юнкеритѣ въ Военното училище и пр. и пр.

270

няване на взаимнитѣ репресивни мѣрки. Либералниятъ кабинетъ на Стурдза, който, подиръ селскитѣ бунтове, смѣни консервативното правителство на Кантакузенъ, направи този жестъ въпрѣки протеститѣ на опозиционния печатъ, очаквайки че Фенеръ и Атина ще промѣнятъ коренно становището си по куцовлашкия въпросъ. Тѣзи очаквания, обаче, не се оправдаха. Патриаршията все така упорито отказваше да признае куцовласитѣ за отдѣлна народность, народность съ свои църковно-училищни права, а андартскиятъ тероръ надъ куцовласитѣ не спираше. Наопаки, избиването на власи и влашки стада продължи съ още по-голѣмо ожесточение презъ годинитѣ 1906, 1907 и 1908 (до младо-турския превратъ) толкова повече, че къмъ края на 1906 г. се явяватъ тукъ-тамъ на сцената и влашки чети [1].

Още презъ 1905 г. македонскитѣ куцовласи потърсиха противъ андартскитѣ нападения защитата на вѫтрешната организация. отдѣлни власи постѫпиха въ българскитѣ чети, а по-после бѣха съставени нѣколко чисто влашки чети, които извършиха нѣкои контра-нападения: въ патриаршийския манастиръ Калипетра (берско) бѣха избити игуменътъ и нѣколцина калугери; въ с. Гопеши (битолско) бѣ убитъ директорътъ на мѣстното гръцко училище и пр. Презъ м. май 1908 г. битолскиятъ валия съобщава официално и за сражение на войската съ 7 членната влашка чета на войводата Алексо Коста отъ с. Гопеши. Четирма отъ четницитѣ паднали убити, като оставили 5 пушки, 4 бомби и единъ печатъ съ надписъ „Революционенъ комитетъ на влашкия народъ”.

Дипломатическитѣ отношения между Ромъния и Гърция се възстановиха едвамъ на 1911 г., презъ младотурския режимъ, когато въ Македония и Епиръ нѣмаше вече андартски чети и андартски тероръ надъ куцовласитѣ.

Гръцко-ромънскиятъ конфликтъ отъ 1905—1911 г. бѣ само единъ мимолѣтенъ инцидентъ въ живота на дветѣ държави. Следъ завладяването на българска Добруджа интересътъ на Ромъния къмъ нейнитѣ куцовлашки братя, попаднали подъ Гърция съвсемъ намалѣ, почти се изпари...

1. Споредъ една ромънска статистика само презъ първитѣ петь месеца на 1908 г. сѫ убити отъ гръцки чети и гръцки терористи 20 куцовласи и ранени трима. Презъ сѫщия периодъ сѫ заграбени или избити влашки стада на стойность 41,000 лева и опожарени две воденици и една кѫща. Повечето отъ тѣзи злодеяния сѫ извършени въ Верската околия.

[Previous] [Next]
[Back to Index]