Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

20. ПРОТИВОГРЪЦКОТО ДВИЖЕНИЕ ВЪ БЪЛГАРИЯ

До клането въ Загоричани негодуването на българското общество противъ гръцкитѣ злодеяния намира изразъ само въ печата: омерзение и гнѣвъ противъ злодеитѣ, съчувствия къмъ невиннитѣ жертви, позиви къмъ българското правителство „да изпълни дълга си”. Презъ този периодъ единствениятъ противогръцки митингъ стана въ Балчикъ, на 19 мартъ 1905 г. Следъ загоричанскитѣ ужаси се чуха укори противъ „безчувственостьта” на обществото и се издигнаха въ вестницитѣ настойчиви гласове за застѫпничество въ полза на изтрѣбванитѣ македонски българи.

Ние имаме нещастието да ни дѣли отъ този врагъ, чиято ехидна злоба вѣковетѣ не обезорѫжиха, пространството на една чужда държава, — пише В. Т. Велчевъ въ вестникъ „День” (I. IV. 1905 г.). — Това му и дава куражъ. Въ непосрѣдствено съседство съ насъ той би билъ по-смиренъ; Но сега той е недосѣгаемъ за насъ. Неговитѣ удари върху вързани въ окови наши братя сѫ безопасни за него; тѣ се нанасятъ задъ гърба на трета държава съ съдействието на нейния аскеръ...

 

Това положение, колкото и мѫчно да е за кавалерска разправа, не ни лишава, обаче, съвсемъ отъ възможностьта да се бранимъ. Ние ще обявимъ борба на подлия гръцки шовинизъмъ и ще му нанесемъ тежкия си ударъ всѫде, дето го срещнемъ и дето можемъ. Борбата ни, диктувана отъ самозащита, ще бѫде оправдана отъ всички.

 

Не трѣбва, обаче, чакане. Срамътъ вече покрива лицата ни; укорътъ въ безчувственость, въ отсѫтствие на национално самолюбие вече ни се изпраща съ погледитѣ на цѣлия свѣтъ...

На 3 априлъ стана многолюденъ митингъ въ Варна, а на следната недѣля, 10 априлъ — въ София, Пловдивъ, Търново и други градове. Въ взетитѣ резолюции се отправиха протести едновременно противъ българоизтрѣбителната по-

235

литика на Турция и противъ звѣрствата на андартскитѣ чети и се сочеше, като спасително срѣдство, разширението на реформитѣ до пълна автономия на Македония и Одринско. Въ Варна и въ Пловдивъ, гражданството, обещавайки пълна и единодушна подкрепа на правителството, подканваше го, между друго, да употрѣби и всички законни репресалии противъ гърцитѣ въ България.

Позивътъ на варненци и пловдичани не дигна на кракъ българското общество. Идеята за репресалии противъ живущитѣ въ Княжеството гърци не е още твърде популярна. Тя има и своитѣ открити противници въ лицето на крайнитѣ лѣви и на правителственитѣ крѫгове. Въ навечерието на митингитѣ отъ 10 априлъ, органътъ на тѣснитѣ социалисти „Работнически вестникъ” се опълчи противъ „българскитѣ шовинисти”, които насъсквали обществото противъ гърцитѣ. „За безогледното преследване на българитѣ въ Македония отъ гръцки чети е отговоренъ гръцкиятъ капитализъмъ”, — писа тѣсняшкиятъ органь. — „И ако се взематъ изключителни мѣрки противъ живущитѣ гърци у насъ, то могатъ да пострадатъ преди всичко, и най-много, гръцкитѣ работници... Преследванията най-малко могатъ да засегнатъ богатитѣ гърци, едритѣ търговци, предприемачи, фабриканти”... Макаръ и да не гледаше на националнитѣ разпри презъ очилата на международната класова солидарность, официозътъ „Новъ вѣкъ” сѫщо осѫди подстрекателствата къмъ репресалии: „Никоя психология не може да ни отрече правото да се възмущаваме противъ виновницитѣ на това положение въ Македония. Но никаква нравственость нѣма да ни оправдае, ако за вината на едни хора въ Македония или вънъ отъ Македония, но на всѣки случай, вънъ и отъ предѣлитѣ на Българското княжество, почнемъ да преследваме невиннитѣ тѣхни сънародници въ предѣлитѣ на това Княжество. Безчинствата и произволитѣ, вършени отъ когото и да било и кѫдето и да било, сѫ все неморални и неполитични” [1].

Повишениятъ тонъ на българскитѣ вестници и станалитѣ митинги донесоха като резултатъ една засилена престрелка между атинскитѣ и софийскитѣ вестници. Опиянени отъ „победата си” въ Загоричани, гръцкитѣ вестникари посрещнаха неустрашимо българскитѣ протести и закани [2]. При-

1. „Новъ Вѣкъ”, 26. IV. 1905 г.

2. Взимайки поводъ отъ съжаленията на нѣкои софийски вестници, задето България не граничи непосрѣдствено съ гръцкото кралство, атинскиятъ вестникъ „Скрипъ” отвърна: „И гърцитѣ отъ свободна Гърция сѫщо съжаляватъ, че между Гърция и България не сѫществуватъ общи граници, за да накажатъ българските патриоти по сѫщия начинъ, по който тѣхнитѣ еднокръвни братя наказаха въ Македония българскитѣ пришълци (думата е за изкланитѣ „комитаджии” въ Загоричани — б. н.). А гърцитѣ въ България и Източна Румелия не искатъ да знаятъ отъ българскитѣ закани, защото се намиратъ подъ покровителството на гарантираната отъ великитѣ сили българска конституция и защото Турция, на която България съставя васално Княжество, а Източна Румелия — неразделна провинция, нѣма никога да позволи осѫществяването на тартаренскитѣ български закани. Ако българитѣ желаятъ да се поставятъ подъ още по-тѣсно васалство и да изпитатъ кръвопролитието на една вѫтрешна революция на чело на която ще застанатъ нѣколко стотинъ хиляди по-мощни турци, нека осѫществятъ заканитѣ си. Но, преди всичко князъ Фердинандъ, който не е татаринъ, а европеецъ, нѣма да позволи да бѫде потѫпкана конституцията и ще съумее да въздържи такава една лудость, както и разбойнншкия вой на нѣкои свои поданици”. (Цитирано въ в. „День, 12. IV. 1905 г.).

236

викнали да бѫдатъ, въ трудни моменти спасявани отъ „силитѣ покровителки”, гърцитѣ отъ кралството разчитатъ на пълна безнаказаность, понеже сѫ увѣрени, че ще се намѣрятъ редъ други фактори, които ще убиятъ охотата на българитѣ отъ Княжеството да настѫпятъ гърцизма и неговитѣ морални и материални интереси. Между тѣзи фактори тѣ поставятъ и самия държавенъ глава на България, Князъ Фердинандъ. Колкото и странни нагледъ, тѣзи гръцки упования не бѣха съвсемъ безосновни. Князъ Фердинандъ често удостояваше съ внимание своитѣ поданици отъ гръцка народность: размѣняше поздравителни телеграми съ гръцкитѣ митрополити, подписвайки се „Фердинандосъ”, посещаваше стариннитѣ имъ църкви, интересуваше се отъ вървежа на учебнитѣ имъ заведения. Додето въ Македония нѣмаше андарти и андартски звѣрства, тѣзи прояви на височайше благоволение не правѣха особено впечатление на българското гражданство. Сега обаче, когато настроението между българи и гърци бѣше такова, че само липсата на обща граница имъ прѣчеше да се нахвърлятъ съ орѫжие едни противъ други, българскиятъ князъ извърши въ чужбина една постѫпка, която хвърли въ недоумение българитѣ и удиви самитѣ гърци. На 10 априлъ, православната Връбница, т. е. въ деня, когато въ София и други градове ставаха противогръцки митинги, князъ Фердинандъ, придруженъ отъ графъ дьо Бурбулонъ и още двама членове на свитата си, отиде да се черкува въ гръцката църква въ Неаполъ, като се снабди предварително и съ гръцко евангелие. Понататъкъ — споредъ разказа на единъ гръцки дописникъ отъ Неаполъ [1] става ето какво:

Само архимандритъ Макарий Маринакисъ позна княза и му поднесе столъ; князътъ му благодари и го запита, кога ще се раздаватъ върбови клончета. Отговори му се, че раздаването ще стане преди евангелието. Следъ четенето на апостола, свещеникътъ отиде при княза и му поднесе финикови върби, които той взе съ благоговение, като му цѣлуна рѫката и му представи свитата си. Следъ четенето на евангелието българскиятъ князъ си отиде, придруженъ отъ генералъ Маркова, но като остави другитѣ членове на свитата си, които останаха до края на литургията.

 

Въ 2 часа следъ объдъ архимандритътъ и още двама епитропи отидоха въ хотелъ „Роялъ”, за да изкажатъ на княза своитѣ почитания, понеже не можаха да направятъ това въ църквата, поради ненадейностьта на посещението.

1. Тази дописка, съ дата 14 априлъ 1915 г., е поместена вь атинския в. „Ембросъ”.

237

Ето и коментариитѣ на дописника, отъ които се вижда, колко голѣмо е било удивлението на гръцката колония въ Неаполъ:

Твърде е страненъ, безъ съмнение, фактътъ, че въ единъ день, когато католицитъ празднуватъ Великдена, неправославниятъ князъ на България предпочете да отиде въ гръцка църква, да иска върбово клонче, да цѣлува рѫка на гръцки свещеникъ и да следи литургията, държейки въ ржие евангелие, написано на гръцки.

 

Тая минута се научавамъ, че князъ Фердинандъ е изпратилъ на гръцката църква, като подаръкъ, една значителна парична сума).

Въ България впечатлението отъ постѫпката на княза бѣ така болезнено — особено между съотечественицитѣ на изкланитѣ загоричанци — че по-голѣма часть отъ вестницитѣ я отминаха мълкомъ. Твърде неудобно бѣ да се отбележи дори — камо ли и да се обсѫжда — странниятъ жестъ на носителя на българската корона. Все пакъ нѣкои опозиционни органи изказаха своето недоумение и огорчение, а независимиятъ в. „День”, който бѣше и обнародвалъ гръцката дописка отъ Неаполъ, нарече черкуването на Фердинанда въ гръцка църква „височайша безтактность” и му посвети доста язвителни коментарии [1]. Обществото остана до край въ пълно недоумение относно подбудитѣ и целитѣ на княжеската постъпка. Касаеше се, очевидно, не за монаршески капризъ или за внезапно хрумване, а за нѣщо обмислено предварително, съ всичкитѣ му театрални жестове, къмъ които князътъ хранеше голѣма слабость. Но съ каква цель? Между многото предположения най-безобидното за княза бѣ, че е пожелалъ да отправи къмъ двата настръхнали отъ взаимна злоба християнски народа единъ символиченъ позивъ за опомнюване. При всички предположения, обаче — и обидни и безобидни за коронования демонстрантъ — моментътъ, и още повече начинътъ на изпълнението, се преценяваха като досущъ злополучни.

*

При такива обстоятелства движението, подиръ поменатитѣ мирни публични протести, позагасна. Само въ Варна, Пловдивъ, Станимака и други градове, съ по-значителни гръцки гнѣзда, гражданството продължаваше да се вълнува. Борбата се водѣше пакъ отъ колонитѣ на вестницитѣ, на които засилващето се андартство съ новитѣ си пожарища и

1. „Православнитѣ чувства на българския князъ, колкото и искрени да сѫ, съвсемъ не е било необходимо да се засвидетелстзуватъ днесъ чрезъ целуваме рѫка на единъ гръцки свещеникъ. Такава ревность къмъ православието никой българинъ не е искалъ и никой гъркъ не е очаквалъ отъ князъ Фердинандъ. За българитѣ тя е едно тежко оскръбление, а въ очитѣ на гърцитѣ тя е едно непонятно унижение”. („День”, 22. IV. 1905 г.).

238

кланета даваше обиленъ материалъ за писане. Въ продължение на дълги месеци българското правителство не предприе нищо. Единствената репресалия, къмъ която то прибѣгна бѣше тая, че забрани влизането на гръцкитѣ вестници въ княжеството. Между това противогръцкото движение въ Ромъния все повече се разгаряше. Ромънското правителство прибѣгна къмъ законни репресалии, които бѣха последвани отъ скѫсването на дипломатическитѣ отношения между дветѣ държали. Общественото мнение въ България наново се раздвижи. Упрѣцитѣ противъ управницитѣ сега се обосноваваха съ примѣра на северната съседка, която, макаръ не толкова живо заинтересувана въ македонския въпросъ и при несравнено по-малко пролѣта куцовлашка кръвь, защищаваше, съ всичкия си политически престижъ и съ всичкитѣ си материални възможности, своитѣ македонски съплеменници.

Отъ друга страна, въ княжеството ставаха нѣща, които поставяха подъ съмнение лоялностьта на гръцкитѣ консулства, на гръцкото духовенство, а до известна степень и на мѣстнитѣ гърци. Въ действителность това бѣха стари порядки, съ които българската власть и българското гражданство бѣха отдавна свикнали. Сега, обаче, всѣки актъ на нелоялность и арогантность отъ страна на гърцитѣ извикваше възбуждение, осѫждане и дори самообвинения въ овчедушна толерантность. Чакъ сега, напримѣръ, обществото узна, че андартската акция се поддържа и съ срѣдства, събирани въ княжеството. Открай време гръцкитѣ консулства, въ лицето на своитѣ титуляри, секретари, архивари и гавази, смѣтаха за своя патриотическа и служебна обязаность да продаватъ билетъ отъ лотарията на „Фонда за гръцката флота”. Въ организирането на тази продажба, която не се ограничаваше само между гръцкитѣ поданици, най-дейно участие взимаха още персоналътъ на гръцкитѣ митрополии, гръцкитѣ общини и отдѣлни влиятелни гърци. Отъ две години насамъ, обаче, по-голѣмата часть отъ сумитѣ на „Фонда” не отиваха за предназначението си, т. е., за засилване на гръцката флота, а за въоръжената пропаганда — за „сухопѫтната флота”, както се именуваха андартскитѣ чети отъ разпространителитѣ и купувачитѣ на лотарийни билети въ княжеството. Чакъ сега, обаче, се разбра отъ власти и общество, че самата продажба на лотарийни билети безъ предварително разрешение на Министерския съветъ, е забранено отъ законитѣ на страната. Чакъ сега свободнитѣ българи се възмутиха отъ систематичнитѣ злоупотрѣбления на гръцкитѣ консулства съ екстериториалностьта и съ капитулациитѣ. Чакъ сега се сепнаха предъ поведението на нѣкои гръцки владици и свещеници, предъ съдържанието на печатанитѣ въ Гърция учебници, въведени въ гръцкитѣ училища, и предъ прово-

239

каторскитѣ писания на двата гръцки вестника — „Филипуполисъ” и „Идисисъ ту Ему”, издавани въ Пловдивъ [1].

Общественото възмущение, обаче, стигна своя върхъ, когато стана известно, че гръцкитѣ консулства се занимаватъ и съ вербуване на андарти за Македония и Одринско. Не току тъй, значи, идеологътъ на андартската акция Ионъ Драгумисъ бѣ премѣстенъ презъ 1904 г. отъ Битоля въ Бургазъ, а рѫководительтъ на движението въ самата Македония Л. Каромиласъ, преди да заеме поста си генераленъ консулъ въ Солунъ, бѣ назначенъ временно за такъвъ въ Пловдивъ. Когато въ печата се писа, че една група младежи е отправена вече отъ гръцкия генераленъ консулъ за Турция, съобщението се посрещна съ недовѣрие отъ лѣвитѣ вестници и дори се опроверга отъ официално мѣсто. По-после, обаче, истината бѣ установена отъ самитѣ власти и разкрититѣ факти намѣриха мѣсто въ издадената отъ правителството брошура:

Нѣщо преди година 14 гърци отъ Станимака и отъ нѣкои гръцки села изъ околностьта на Пловдивъ, почти всички български поданици, заминаха отъ Бургазъ, за да се присъединятъ къмъ гръцкитѣ чети въ Македония. Макаръ и да сѫ били отъ най-беднитѣ фамилии, въ Пловдивъ тѣ сѫ се предавали на истински гуляй презъ тритѣ дена, които сѫ предшествували тѣхното заминаване; следъ като сл се напивали въ долнокачественитъ кръчми и публичнитѣ кръчми, тѣ сѫ се хвалили, че отиватъ въ Македония, за да изтрепятъ българитѣ. Полицията е узнала това едва следъ заминаването имъ. Тогава сѫ били проверени книгитѣ на полицията въ Бургазъ и се е констатиралъ осѫдителниятъ за гръцкитѣ консулски власти фактъ, че пѫтницитѣ, макаръ почти всички български поданици, сѫ били представили на полицей-

1. Конкретни данни въ подкрепа на всичко това читательтъ ще намери въ брошурата „Положението на гърцитѣ въ България" (Отговоръ на Мемоара на Цариградския патриархъ отъ 14 августъ 1906 г. до посланиците на Великитѣ държави въ Цариградъ — София, 1906 г., стр. 89). Изданието е официално, печатано въ Държавната печатница.

„Презъ декемврий 1904 г. гръцкиятъ вицеконсулъ въ Бургазъ е открилъ публична продажба на лотарийни билети", а презъ м. февруарий 1906 г. гавазинътъ на сѫото вицеконсулство е билъ заловенъ въ продажба на такива билети и му е билъ съставенъ актъ", — казва се въ тази брошура (стр. 53).

Гръцкитѣ консулства укриватъ углавно преследвани лица и улесняватъ, чрезъ издигане на гръцки паспортии пр., бѣгството имъ. Такъвъ е случаятъ съ нѣкоя си г-ца Буджиери, възпитателка на децата на дивизионния началникъ въ Пловдивъ и приятелка на драгоманина на гръцкото консулство Зотосъ (стр. 53). Такъвъ е случаятъ съ обявения въ несъстоятелность гръцки поданникъ въ Пловдивъ Абаза, който се прикри въ гръцкото консулство и после можа да избѣга, предрешенъ, задъ граница (стр. 57—58).

Въ гръцката митрополия въ Пловдивъ бѣха намерени кочани отъ лотарията на гръцката флота. (Стр. 57). Въ нота отъ 21 августъ 1903 г. на цариградската патриаршия до турското правителство, съ която се протестира противъ „клеветитѣ”, съдържащи се въ Мемоара на българското правителство отъ 28 юлий 1903 г. (по поводъ турскитѣ жестокости презъ Илинденското възстание) е сложенъ подписътъ и на Созополския гръцки владика Константинъ (стр. 57—58). Гръцки свещеници въ България вѣнчаватъ, противно на църковнитѣ канони, българи и българки безъ удостоверения отъ които да се вижда, че иматъ право да встѫпятъ въ бракъ. (Стр. 56—57).

Дадени сѫ (на стр. 58—59) цитати отъ гръцки учебници, печатани въ Атина, като този: „Има прочее голѣма надежда, че ще дойде день, когато ще можемъ да освободимъ хубавия Цариградъ и други гръцки градове: Смирна, Солунъ, Пловдивъ, Янина и други, които принадлежатъ на Гърция и сѫ наши” (печатано на стр. 25 въ учебника по гражданско учение, съставенъ отъ Т. Апостолопулосъ).

Въ гръцкитѣ вестници, печатани въ Пловдивъ, се пише: „Животътъ на мѣстния гръцки елементъ въ България не може, прочее, да се смѣта за по-щастливъ отъ то на париитѣ” („Идисисъ ту Ему”, 13. II. 1904 г., бр. 930).

И пр. и пр.

240

ския приставъ на пристанището, паспорти, издадени отъ гръцкия генераленъ консулъ въ Пловдивъ, съ изключение на едного, който, като нѣмалъ време да си набави такъвъ въ Пловдивъ, или като го е билъ загубилъ, е поискалъ другъ отъ гръцкия консулъ въ Бургазъ. [1]

 

„Насърдчено отъ сполучливото изпращане на първата чета, гръцкото консулство въ Пловдивъ е продължавало изпращането на по-малки групи. Двама души, български поданици, бидоха заловени въ Бургазъ, ведно съ паспортитѣ, малко време следъ изпращане на първата чета. Единиятъ, Василъ Апостоловъ, носелъ паспортъ № 145, издаденъ на името на гръцкия поданикъ Щерьо Апостоловъ”. [2]

Цитираното отъ правителствената брошура е и едно тежко самоизобличение за българската власть. Въ едно време, когато обществото кипи отъ негодувание и гнѣвъ — следъ Загоричани и маса други касапници, бдителностьта на тази власть е такава, че подъ носа на нейнитѣ органи гръцкитѣ консулства изпращатъ български поданици, запасни български войници, въ подкрепа на андартската акция.

Изобщо, гръцкитѣ консули действуватъ въ Княжеството, като въ нѣкакъръ безстопанственъ имотъ. Това се вижда и отъ начина, по който тѣ практикуватъ записването на елински поданици между мѣстнитѣ гърци. Отъ 8000 елински поданици по това време, само 2000 сѫ гърци отъ чужбина, а 6000 — мѣстни, родени въ България. (Само въ Пловдивъ отъ всичко 3900 гърци, 1200 сѫ гръцки поданици). До преди противогръцкото движение никой български поданикъ не си дава смѣтка, каква язва представлява това систематично откѫсване на мѣстни граждани отъ българската държава и поставянето имъ подъ покровителството на гръцкитѣ консулски власти, които се ползуватъ съ капитулационни права. Презъ юлий 1906 г., когато противогръцкото движение е вече въ разгара си, органътъ на демократическата партия, изтъквайки ролята на тази категория „гръцки поданици”, пише: 

Тѣ сѫ разглезени отъ насъ, тѣ сѫ привилегировани спрямо самитѣ гърци отъ Кралството. Това си положекие тѣ изкупуватъ съ нормалното задължение да сѫ разпространители, да сѫ апостоли на гръцката мегали идея. По-съвѣстнитѣ отъ тѣхъ по задължение сѫ врагове спрямо страната, която обитаватъ, особено пъкъ спрямо България. Какво стори нашето правителство спрямо тия по положение членове на гръцки комитети въ Македония ? Ако то стореше половината отъ онова, което направи Ромъния, може би, негодуванието щѣше да намѣри отдушникъ и страната ни нѣмаше да се скандали; щѣше да действува властьта, вместо тълпитѣ, щѣха да действуватъ законитѣ вместо произволитѣ. [3]

1. „Гърцитѣ вт България”, стр. 54—55.

Въ брошурата сѫ даденн имената на 7 души, безспорни български поданици, отпѫтували съ гръцки паспорти. Споменати сѫ номерата на паспортитѣ имъ и призивирѣ, къмъ които тѣ, като запасни български войници, се числятъ.

2. Пакъ тамъ, стр. 55.

3. „Прѣпорецъ”, 18 юлий 1906 г., бр. 36.

241

*

„Отдушникътъ”, за който говори „Прѣпорецъ”, не се даде и за това защитата на изтрѣбванитѣ въ Македония българи се пое отъ самото гражданство. Презъ пролѣтьта на 1906 г., настроението бѣше такова, че всѣки день можеше да забушува като стихия. Поводи за това не закъснѣха да се представятъ.

Отъ Силистра и други крайдунавски градове се дигна тревога, задето отдѣлни гръцки търговци, изгонени отъ Ромъния, се опитватъ да се установятъ на постоянно мѣстожителство по дѣсния брѣгъ на Дунава.

На 3 юний варненскитѣ граждани се събраха въ внушително множество на пристанището, решени да осуетятъ слизането на новоназначения отъ патриаршията гръцки митрополитъ Неофитосъ. Но понеже патриархътъ не бѣше взелъ предварително съгласието на българското правителство, самитѣ власти не допустнаха слизането на Неофитосъ, за голѣмо огорчение на мѣстнитѣ гърци, които отъ своя страна, бѣха се приготвили да го посрещнатъ по най-тържественъ начинъ. При това раздразнение между двата елемента, тоя день не мина безъ буйства. Минавайки край гръцкото консулство, наежената тълпа нададе викове противъ гръцкитѣ палачи въ Македония; служащитѣ отъ консулството обсипаха съ псувни манифестантитѣ, които пъкъ, въ отговоръ, изпочупиха съ камъни прозорцитѣ на консулската сграда. Патриаршията побърза да поправи грѣшката си и къмъ края на юний, Неофитосъ — вече съ съгласието на българското правителство — се яви пакъ предъ Варна. Негодуващъ народъ пакъ блокира пристанището и чака тамъ, докато параходътъ отплува заедно съ нежелания фенерски владика. Полицията, виждайки, че само съ цената да човѣшки жертви би могла да разпръсне народа, се показа благоразумна и не прибѣгна къмъ крайни мѣрки, толкова повече, че по-нататъшното пребивание на гръцки владика въ Варна, не би могло да бѫде търпѣно. На 4 юлий се разпространи изъ града слухъ, че Неофитосъ пристига. За трети пѫть варненци се струпаха на пристанището и чакаха съ часове, но слухътъ не се оказа вѣренъ. На връщане множеството се отправи къмъ гръцката църква Св. Никола, построена на времето отъ даренията на българския благодетель Парашкевъ Николовъ, и я „превзе”. Църквата биде прекръстена на Св. Св. Кирилъ и Методий, отслужи се литургия отъ български свещеници и се установи ново настоятелство отъ българи. Нѣколко дена по-късно бѣ „превзета” и болницата „Парашкевъ Николовъ”, построена и издържана отъ приходитѣ на сумитѣ, завещани отъ сѫщия благодетель.

Презъ цѣлия месецъ юлий движението се изрази въ многолюдни бурни митинги, при които, въ градове съ гръцки

242

гнѣзда, се прилагаше варненската процедура: превзимане на църкви, училища и други гръцки сгради. На много мѣста изникнаха, по примѣра на основаното въ Варна дружество „Български родолюбецъ”, общограждански комитети, които поеха рѫководството на акцията. Тѣ, обаче, не бѣха вече въ състояние да въздържатъ тълпитѣ отъ буйства. Въ Пловдивъ се пролѣ и кръвь. Превземането на петтѣ гръцки църкви [1] въ този градъ бѣ последвано отъ нападение на клубове, кафенета, магазини и дори частни кѫщи. Гъркътъ Малиядисъ, адвокатъ и лихварь, стреля отъ кѫщата си съ пушка и повали мъртавъ единъ българинъ печатарь, следъ което потърси спасение въ бѣгство. Настигнатъ на улицата, той бива линчуванъ отъ тълпата. Единъ полицейски приставъ и двама стражари бѣха малтретирани отъ тълпата. Стана нужда да се намѣси войската, за да възстанови реда. На 30 юлий станаха въ десетина града последнитѣ противогръцки митинги. Въ Стара-Загора, Нова-Загора, Радне-Махле, Провадия и пр. тѣ имаха характеръ на миренъ протестъ. Въ Карнобатъ, Айтосъ и Русе станаха инциденти, по-незначителни отъ пловдивскитѣ — чупене на прозорци, разбиване на нѣколко дюкяни и пр. Въ Анхиало, обаче, се разиграха потресни събития, които хвърлиха черно петно върху цѣлото движение: по-голѣмата часть на града бѣ унищожена отъ пожаръ и 14 души загинаха въ пламъцитѣ и въ едно ожесточено сражение, което трая цѣлия день. Въ кѫсо резюме, историята на страшнитѣ анхиалски събития е следната: Близу до Анхиало има единъ манастиръ, „Св. Георги”, владенъ отъ гърцитѣ, но оспорванъ, като много други гръцки църковно-общински имоти, отъ българитѣ. Уведомено, че въ манастира, гърцитѣ държатъ складъ отъ орѫжие и муниции, правителството, още преди митинга, изпрати едно войсково отдѣление, което конфискува складираното орѫжие. Пазачитѣ на склада, обаче, успѣха да избѣгатъ и да се укриятъ въ града. Следъ тази находка правителството натовари българската църковна власть да управлява временно манастира, докато сѫдилищата се произнесатъ по спора за правовладението му. Българитѣ отъ околнитѣ села, които до тогава нѣмаха достѫпъ въ манастира, поискаха въ навечерието на митинга, да посетятъ манастира, но се натъкнаха на въорѫжена съпротива отъ страна на анхиалскитѣ гърци; посрещнати съ пушечни изстрели, тѣ се върнаха. На 30 юлий жителитѣ на сѫщитѣ села се отправиха къмъ града за да взематъ участие въ оповестения митингъ, но като наближиха града, тѣ бѣха пакъ посрещнати съ пушечна стрелба. Паднаха нѣколцина ранени. Нападнатитѣ отстѫпиха, по-

1. По този случай „Прѣпорецъ” (18 юлий, 1906) писа: „Въ Пловдивъ народътъ едно нѣщо не е съобразилъ: той трѣбваше да остави поне една гръцка църква, за да има кѫде да отива Н. Ц. В. Господаря”.

243

голѣма часть отъ тѣхъ, ожесточени, се върнаха въорѫжени и предъ самия градъ се завърза правилно сражение. Гърцитѣ, изтикани, отъ позициитѣ си, отстѫпиха въ града и се затвориха въ нѣколко учреждения, а най-много въ църквата, кѫдето имаха складирано значително количество орѫжие и муниции. Сражението се пренесе по улицитѣ и предъ църквата. Малкото жандармерийско отдѣление се оказа безсилно да разпръсне сражаващитѣ се. Напраздно и околийскиятъ началникъ увещаваше обсаденитѣ да спратъ стрелбата за да се отслаби ожесточението на нападателитѣ и да се тури край на кръвопролитието. На поканитѣ му гърцитѣ отговаряха съ по-силенъ огънь. Между това, въ една кѫща избухна пожаръ. Силниятъ вѣтъръ спомогна за бързото разпространение на огъня, толкова повече, че по-голѣмата часть на кѫщитѣ сѫ дървени. Сражението обаче не спираше. На поканитѣ на околийския началникъ да прекѫснатъ стрелбата, за да се организира спасителната служба, обсаденитѣ отговаряха пакъ съ гърмежи. Тогава властьта остави сражаващитѣ се и се зае съ спасяването на хората, които се борѣха съ огнената стихия. Пожарната команда отъ Бургазъ и едно войсково отдѣление пристигнаха на коне, но пожарътъ, продължаваше да се шири. Вечерьта, къмъ 8 часа, пристигна отъ Карнобатъ, кѫдето се намираше на лагеръ Бургазкиятъ гарнизонъ, едно по-голѣмо отдѣление войска. Тогава гърцитѣ се предадоха. Пожарътъ, обаче, бѣ окончателно потушенъ чакъ на другия день зараньта.

Равносмѣтката на този сѫдбоносенъ за Анхиало день е: 14 души убити, отъ които 4 българи, 733 сгради (отъ всичко 1147) изгорѣли, между които околийското управление, телеграфо-пощенската станция, почти всички други държавни учреждения, заедно съ архивитѣ, гръцкото училище, българското училище, една джамия и пр. [1]

Унищожението на цѣло едно цвѣтуще градче съ 5,300 жители (4,500 гърци и 800 българи) развълнува дълбоко общественото мнение и стрестна правителството. Министерскиятъ съветъ, събранъ на 30 юлий, вечерьта, отпусна като първа помощь 100,000 лева за пострадалитѣ въ Анхиало, нареди да се изпратятъ веднага палатки и заповѣда да се организира бързо помощна акция. Министрътъ на вѫтрешнитѣ работи Дим. Петковъ посети опожарения градъ, анкетира самъ събитията и установи действителнитѣ загуби, материални и човѣшки, коиго въ първия моментъ бѣха предадени отъ нѣкои вестници и протелеграфирани навънъ въ твърде преувеличенъ видъ. Две седмици по-късно правителството реши да построи на държавни разноски, и още преди

1. Въ изложението на фактитѣ на анхиалскитѣ събития ние се придържахме за официалнитѣ данни на Б. Т. Агенция, които после влѣзоха и въ правителствената брошура.

244

зимата, всичкитѣ жилища за обездоменитѣ граждани. Едновременно съ помощната акция се предприе издирването на подстрекателитѣ и главнитѣ виновници за катастрофата. Бургазкиятъ окрѫженъ управитель, секретарьтъ на окрѫжното управление и анхиалскиятъ околийски началникъ бѣха уволнени, загдето не сѫ предвидѣли и своевременно предупредили стълкновенията и последвалитѣ ги нещастия. 94 гърци бѣха привлѣчени подъ следствие за метежъ и 24 българи за кражби. Сѫдебната власть се сдоби съ неопровержими доказателства за виновностьта на анхиалския владика Василиосъ, като единъ отъ най-главнитѣ подстрекатели къмъ въорѫжена съпротива и проклинянъ отъ пострадалото гръцко население, като причинитель на нещастията имъ [1].

*

Бързитѣ мѣрки на правителството се посрещнаха съ общо одобрение вѫтре и направиха добро впечатление въ чужбина. Тѣ, обаче, не бѣха въ състояние да заличатъ грозния ефектъ отъ анхиалската катастрофа, безъ която по-предишнитѣ частични буйства не бѣха много по-значителни отъ допустнатитѣ въ Ромъния и не представляваха нѣщо необикновено въ Европа при подобенъ кипежъ на национални страсти. Правителството основателно се обвиняваше въ липса на предвидливость и дори на обикновена полицейска бдителность и разпоредителность. То не взе строги мѣрки противъ известни елементи, не много на брой, които успѣха тукъ-тамъ да увлѣкатъ тълпата въ непрепоръчителни действия. Трѣбва, обаче, да се признае, че въ оня моментъ на всенародно възбуждение противъ андартската кръвожадность и противъ гърцизма изобщо, едва ли бѣ се намѣрило българско правителство способно да защищава реда и закона, чрезъ стрелбища и съ цената на българска кръвь. Такова правителство би се сгромолясало подъ тежестьта на народния гнѣвъ и народнитѣ проклятия. Но непредвидливостьта и нехайностьта на Р. Петровия кабинетъ се проявиха много повече по отношение на водителитѣ на елинизма въ Анхиало. Подъ носа на неговитѣ органи анхиалскитѣ гърци се приготовляваха трескаво за въорѫжена съпротива. За тѣзи приготовления и за страхотиитѣ, които имало да станатъ, ако българитѣ се решатъ да отидатъ въ анхиалския манастиръ или да направятъ митингъ въ града, пишеха съ присѫщата имъ хвалопръцковщина и атинскитѣ вестници [2]. Дори следъ

1. Василиосъ бѣ задържанъ и изпратенъ въ Сливенъ, където прекара четири месеци въ българската митрополия, като гостъ на митрополитъ Гервасии. Презъ декемврий той бѣ освободенъ подъ гаранция, а после екстерниранъ задъ граница.

2. Ето нѣколко цитати отъ 25 юлий, т. е. петь деня преди анхиалската катастрофа: „Гърцитѣ въ Анхиало, като узнали, че българитѣ искатъ да организиратъ митингъ, се въоръжили и ги причакали при входоветѣ на града; манифестантитѣ, обаче, като разбрали намерението на гърцитѣ, безсрамно се разбѣгали”. („Ембросъ”, 25. VII. 1906 г., бр. 3505).

„Въ Анхиало, градъ почти изключително гръцки, около 5,000 жители, въоръжени до зѫби, чакатъ; при най-малка тревога, потоци кръвь ще потекатъ”. („Скрапъ”, 25. VII. 1906 г., бр. 1024).

„Гърцитѣ отъ Анхиало сѫ изсекли цѣлото залесено пространство около манастира Св. Георги, за да могатъ по-добре да го защищаватъ: 150 конника сѫ се заели да патрулиратъ наоколо”. („Ембросъ”, 25. VII. 1906 г., бр. 3507).

„Гърцитѣ отъ Станимака, Анхиало и др. мѣста на Източна Румелия сѫ решили да се бранятъ до последна капка кръвь срещу диващинитѣ на българитѣ”. („Кери”, 25. VII. 1906 г., бр. 205).

„Гърцитѣ отъ Анхиало нѣма да предадатъ безнаказано манастира Св. Георги. Въ тоя манастиръ има 500 души въоръжени, отъ които 150 на коне и тѣ сѫ готови да го бранятъ до край”. („Хроносъ”, 25. VII. 1906 г., бр. 1026).

„Въ момента, когато азъ пиша тѣзи редове, камбанитѣ свикватъ българитѣ на митингъ. Ние не вярваме, че гръцкото знаме ще бѫде нападнато, но ако това стане, нека българитѣ знаятъ добре, че тия, които сѫ се клели въ вѣрность на своето отечество и на своя краль, ще отмъстятъ съ кръвь за всѣко оскръбление”. (Писмо отъ Бургасъ, поместено въ „Ат не”, 25. VII. 1906 г., бр. 264).

245

заловеното орѫжие въ манастира, правителството не си даде трудъ да открие организаторитѣ на съпротивата, а въ деня ма нитинга остави градеца безъ достатъчна полицейска и военна сила, така че, гърцитѣ можаха да излѣзатъ безпрепятствено съ орѫжието си и да посрещнатъ съ стрелба идещитѣ отъ селата българи — нѣщо, безъ което не би имало сражение и катастрофа.

Голѣмата отговорность на тогавашното българско правителство лежи, въ действителность, другаде. При несравнено по-голѣми основания, софийското правителство стоеше съ с кръстени рѫце, докато букурещкиятъ кабинетъ действуваше и по дипломатически пѫть — обвинявайки открито Гърция за андартскитѣ звѣрства надъ македонскитѣ власи, и чрезъ законни репресалии спрямо живущитѣ въ Ромъния гърци. Вмѣсто да последва примѣра на заддунавската съседка, държавната власть въ България предпочете да се скрие задъ безотговсрнитѣ маси и се стигна до вълнения, отъ които подбудитѣ и цельта на противогръцкото движение бидоха до известна степень помрачени.

За щастие, анхиалската катастрофа не бѣше последната проява на противогръцкото движение. На 5 августъ, се състоя въ Пловдивъ всенароденъ съборъ, съ участието на близу две хиляди делегати на „Български родолюбецъ” и други дружества и корпорации изъ цѣла България. Схващайки противогръцкото движение като една отъ многото несносни прояви на турския режимъ, съборътъ обсѫди македонския въпросъ въ неговата цѣлость и изработи единъ проектъ за резолюция, съ която опредѣли истинския смисълъ на противогръцкото движение и посочи на надлежнитѣ фактори срѣдството за неговото радикално разрешение. На гледния день се състоя величественъ всенароденъ митингъ, на който присъствуваха около 20,000 граждани отъ Пловдивъ и околнитѣ села. Никакъвъ инцидентъ не смути реда и тишината. Втората столица на България прекара два празднични

246

дни на общонародно въодушевление и солидарность. Приетата на митинга резолюция — образецъ на политическа умѣреность и трезвость, съдържа следнитѣ точки:

1. Поканва се българското правителство да употрѣби всички срѣдства, съ които разполага народътъ, за строгото изпълнение на чл. 23 отъ Берлинския договоръ; да прекѫсне дипломатическитѣ сношения съ Гърция и да употрѣби спрямо гръцкитѣ поданици въ България всички репресалии, позволени отъ международното право. 2. Констатира се безполезностьта (?) на мюрцщегскитѣ реформи. 3. Изказва се съжаление за актоветѣ на нетолерантность, къмъ които предизвикателствата на гърцитѣ сѫ подбудили известно число българи, при всичката толерантность, за която България дава доказателства, откакъ сѫществува политически. 4. Поканва се българскиятъ народъ да направи всички материални жертви, които сѫ нуждни, за да постигне прилагането на чл. 23 отъ Берлинския договор.

*

Непосрѣдствено и най-дълбоко засегната отъ противогръцкото движение въ Княжеството се почувствува Цариградската патриаршия. Недопущането на митрополита Неофитосъ да стѫпи на българския брѣгъ и извършеното на 4 юлий първо завземане на една гръцка църква и на болницата „Парашкевъ Николовъ” отъ варненскитѣ българи, дадоха на Патриаршията поводъ да предприеме цѣлъ редъ постѫпки въ защита на нейнитѣ застрашени права. Постѫпкитѣ ѝ се състояха въ протестни ноти и молби до Високата порта, до европейскитѣ посланици въ Цариградъ и до Князъ Фердинанда, когото противогръцкитѣ вълнения завариха въ Мариенбадъ. Най-важната отъ тѣхъ — Мемоарътъ на Иоакимъ III отъ 14 августъ 1906 г. представлява нѣщо като синтезъ на патриаршийскитѣ обвинения и аргументи.

Въ Мемоара се прави адвокатска защита на патриаршийскитѣ привилегии и на правата на гърцитѣ въ Княжеството, възъ основа на клаузитѣ на Берлинския договоръ и органическия уставъ на Източна Румелия и се иска отъ Силитѣ и отъ Султана „да предпишатъ завръщането на гръцкитѣ владици въ тѣхнитѣ епархии въ България и Източна Румелия и повръщането на общинитѣ имотитѣ, които въ едно грабителско изстѫпление имъ бѣха отнети”. Вѣрно е, че до противогръцкото движение гърцитѣ се радваха на едно завидно положение, а фенерската патриаршия — на привилегиитѣ, които Мухамедъ II ѝ даде. За това, обаче, гърцитѣ и патриархътъ иматъ да благодарятъ не толкова на Берлинския договоръ, колкото на осветеното отъ Българската конституция равенство на българскитѣ граждани предъ закона (членъ 57) и на безграничната толерантность на бъл-

247

гарската държавна власть спрямо малцинствата изобщо и спрямо гърцитѣ въ частность. Берлинскиятъ договоръ не би представлявалъ твърде сигуренъ щитъ за патриаршийскитѣ привилегии, ако Княжеството би решило да прекѫсне всѣко общение между своитѣ поданици и Цариградската патриаршия, като се позове на основателни съображения и отъ държавно-правно и отъ църковно-каноническо естество. По членъ 37 отъ Конституцията, „господствующата въ Българското Княжество вѣра е православно-християнската отъ източно изповѣдание”, а по членъ 39, Княжеството, чрезъ своята върховна духовна власть — Св. Синодъ, „съхранява единението си съ Вселенската Възточна църква въ всичко, що се отнася до догмитѣ на вѣрата”. Не може, следователно, да става дума за вѣроизповѣдно различие между българи и гърци — различие, на което Мемоарътъ се позовава, възъ основа на членъ 5 отъ Берлинския договоръ, — толкова повече, че и самата схизма — прогласена не отъ Вселенски, а отъ помѣстенъ съборъ и непризната отъ всички автокефални православни църкви — представляваше и представлява единъ антиканонически актъ. А щомъ нѣма вѣроизповѣдно различие между двата елемента и щомъ споредъ канонитѣ на православната църква е недопустимо присѫтствието на двама митрополити въ една и сѫща епархия, подчинението на гръцкитѣ църкви подъ духовната власть на мѣстнитѣ български митрополити би било въ пълно съгласие съ канонитѣ. При все това българската държава уважи завареното положение и не накърни властьта на цариградския патриархъ надъ гърцитѣ въ Княжеството, макаръ че Патриаршията, оставайки Вселенска по име, бѣше се отдавна подала на най-грубъ филетизмъ и превърнала въ орѫдие на панелинската идея.

Плеодарията за правата на гърцитѣ по Берлинския договоръ завършва съ едно славославие на тѣхната „вѣрность”. Като доказателство за тая вѣрность Мемоарътъ, премълчавайки съвсемъ за българската толерантность, която датира отъ освобождението на България, посочва особеното благосклонно поведение на князъ Фердинанда: „Тѣ (гърцитѣ) плащаха всѣкога данъцитѣ си, изпълняваха военната си тегоба и пазѣха така съвѣстно клетвата, която свързва поданицитѣ къмъ тѣхния Владѣтель, че Негово Царско Височество Князъ Фердинандъ съ благосклонния приемъ, който резервираше на гръцкитѣ владици, както и чрезъ писменитѣ засвидетелствувания на задоволството си, които имъ отправяше на гръцки езикъ, е благоволявалъ често да изрази публично чувствата, които това лоялно поведение не можеха да не възбудятъ у него”.

Въ останалата си часть Мемоарътъ представлява сборъ отъ долни клевети, лъжливи твърдения и изопачавания на

248

фактитѣ, съ които „Великата църква” ни дава, може би безъ да иска, своя автопортретъ. За фенерската патриаршия не сѫщеструра свободно българско гражданство, което изживѣва дълбоко звѣрствата надъ българитѣ въ Македония, вълнува се и иска възмездие. За нея има само българско правителство, което участвувало прѣко въ противогръцката акция и „комитети”, чрезъ които то устройва избивания на гърци, грабежи и палежи. Описанието на анхиалската катастрофа е пълно съ неистини, като не се пропуща случаятъ да се изтъкне гръцкия героизъмъ и като се удесеторява почти броятъ на човѣшкитѣ жертви: 79 убити и изгорени живи гърци и 32 убити българи („между които нѣкои убити отъ куршумитѣ на своитѣ другари”) и 20 ранени!

Но най-самоизобличителна — и най-сѫществена за насъ — е оная часть отъ мемоара, въ която Патриаршията говори зя първопричината на противогръцкото движение — андартскитѣ жестокости въ Македония. Това е една зле маскирана защита на атинското правителство и на гръцкитѣ държарни чети, съ помощьта на познатитѣ ни аргументи на гръцката теза. Сѣщайки се, все пакъ, че е духовно учреждение, основано на Христовото учение за братството и люсовьта между хората, „Великата църква”, преди да пристѫпи къмъ сѫщинятд на пледоарията си, прави уговорката, че „изстѫпленията, на които е станала театъръ тая провинция (Македония), се оплакватъ, осѫждатъ и презиратъ отъ църквата, отъ която страна тѣ и да идватъ”. Ето и самата пледоария:

По-тежка е отговорностьта на тѣзи, които „първи сѫ показали пѫтя на безпорядъка”. А първи сѫ започнали „комитетитѣ въ София”. Тѣхнитѣ многочислени чети „минаваха границата единствено съ цель да изтрѣбватъ гърцитѣ”; по-после тѣ успѣха „да представятъ като македонско възстание покушенията на въорѫженитѣ чети, дошли отъ България”. „Гръцкитѣ чети се явиха едва къмъ края на 1904 г.”. Гръцкото население реши да се защищава и да противопостави сила срещу бългаоската дързость”. Прочее, думата „репресалии” може да се употрѣби съ точность, „ако се каже, че гърцитѣ сѫ прибѣгнали къмъ такива”.

Човекъ може само да се удивлява на нечестивата дързость, съ която старцитѣ отъ Фенерския Св. Синодъ се отнасятъ къмъ оная отъ десеттѣ божи заповѣди, която казва: не лъжи! А каква по-дебела лъжа отъ тази — че комитетскитѣ чети, идвали отъ България „съ единствената цель да изтрѣбватъ гърцитѣ”, когато по цѣлия северенъ поясъ на Македония, кѫдето тѣзи чети предимно боравѣха, гръцкиятъ елементъ липсва? Или — че Илинденското възстание се състояло отъ „покушения на чети, дошли отъ България”, когато въ всички дипломатически книги и въ множество съчинения на европейци то е представено въ своя истински

249

видъ — като възстание на самото мѣстно население! Вѣрно е, че българитѣ първи започнаха борбата — но противъ турската тирания, когато гръцкитѣ чети минаваха границата съ единствената цель да колятъ и да палятъ ония български села, които не желаятъ да признаятъ Патриаршията. Не къмъ края на 1904 г., а още презъ лѣтото на 1903 г. чета отъ андарти, изпратена отъ Гърция, сътрудничи съ турцитѣ при потушаването на възстанието и придружава Костурския митрополитъ Каравангелисъ при неговитѣ кърсердарски обиколки изъ опустошенитѣ български села [1].

Ала лъжата предъ Бога и предъ хората, съчетана съ лицемѣрие и перфидность, преминава всѣка граница въ края на Мемоара, кѫдето патриархътъ, защищавайки андартствуващитѣ гръцки владици, казва: „И ако има обвинение, което — макаръ лишено отъ всѣко доказателство и даже отъ всѣки признакъ — Вселенската патриаршия да е почувствувала най-болезнено, поради оскръблението, което то съдържа къмъ високата цивилизаторска мисия, що този свещенъ престолъ преследва отъ 20 вѣка, то е това, което нѣкои си позволяватъ да приписватъ на нѣкои владици отъ македонскитѣ епархии, които съ ревность сѫ се предали на изпълнението на религиознитѣ си функции, безъ да преминатъ нѣкога границитѣ, поставени тѣмъ отъ званието имъ”.

Когато пазительтъ на „свещения престолъ” слагаше подписъ подъ този срамотенъ исторически документъ, рѫцетѣ на гръцкитѣ владици въ Македония и Епиръ бѣха вече почервенѣли отъ християнска кръвь, българска и влашка. Доказателствата за това бѣха така многобройни и силни, че друговѣрното турско правителство бѣше се видѣло принудено да направи формални постѫпки противъ нѣкои отъ тѣхъ. Тълкувайки привилегиитѣ си въ смисълъ, че само тя е властна да сѫди висшитѣ си органи, Патриаршията се явяваше винаги въ защита на обвиняванитѣ митрополити. Разправията продължи презъ цѣлия петгодишенъ периодъ на андартското движение. Не по просто подозрение, а само при неопровержими доказателства — по нѣкога дори и подъ натиска на посланицитѣ — турското правителство поиска, презъ поменатия периодъ, отстранението на Битолския, Костурския, Леринския, Верския, Гребенския, Сѣрския, Драмския и др. митрополити отъ тѣхнитѣ епархии. За доказаното сътрудничество съ андартскитѣ чети, Портата запрети на едни отъ тѣхъ да заседаватъ въ мѣстнитѣ административни съвети и да обикалятъ епархиитѣ си, спрямо други си послужи съ заплашване, а спрямо трети употрѣби и полицейски натискъ. Такъвъ е случаятъ съ Драмския митрополитъ Хрисостомосъ, който, по настояване на английското посолство, бѣ най-

1. Вижъ доклада на Боланисъ за дейностьта на тази чета.

250

после заставенъ отъ полицията да напустне Драма и биде въдворенъ на мѣстожителство въ родното си мѣсто въ Мала Азия. Зацапаниятъ до гуша съ кръвь Германосъ Каравангелисъ бѣ принуденъ, подиръ Загоричани и други кланета въ Костурско, да прекара нѣколко години въ Цариградъ, далече отъ епархията си. При това, Патриаршията не се стѣсняваше да зачислява нѣкои отъ провиненитѣ и по принуждение пребиваващи въ Цариградъ митрополити, къмъ своя Свети Синодъ — за голѣмо изумление на цариградскитѣ дипломати и въпрѣки протеститѣ на турското правителство. Впрочемъ, Патриаршията не би и могла да мине безъ лицемѣрие и лъжа. Тя е принудена отъ една страна да обявява действията на четитѣ за „престѫпления противъ божеството и човѣчеството отъ гдето тѣ и да произхождатъ”, а отъ друга — да защищава и да покровителствува митрополититѣ си, уличени въ съучастничество и дори въ вдъхновяване и устройване на андартскитѣ престъпления. Инъкъ „Вселенскиятъ” патриархъ, който е и гръцки „националенъ вождъ” (етнархисъ), би дошелъ неминуемо въ нравственъ и идеенъ конфликтъ съ „нацията”. Защото, въ съзнанието на гръцката нация, македонскитѣ владици сѫ „генерали въ расо”, призвани да рѫководятъ българоизтрѣбителното дѣло на андартскитѣ чети, като дѣло богоугодно и християнско. За такава роля ги предопредѣля гръцката общественость — величае ги въ проза и ги възпѣва въ стихове. Така, поетътъ Стратигисъ, въ едно свое стихотворение, се обръща къмъ тѣхъ съ следния възгласъ:

О македонски владици,

Вий, расоносни генерали,

Кажете, най-сетне, на раитѣ

Въ тази многострадална земя

— Никой между васъ

Да не идва да вземе

Светото причастие,

Ако не е убилъ

Поне единъ български разбойникъ.

И това да продължава

Докато не се избави страната

Отъ това разбойническо племе.

Ето и една изповѣдь предъ свещеникъ:

— Отче, азъ убихъ единъ човѣкъ . . .

— За това ще бѫдешъ вѣчно преследванъ отъ Божието наказание!

— Но, отче мой, той бѣше българинъ.

— Простенъ си, сине мой, още десеть гледай да повалишъ! [1]

1. Тѣзи стихове сѫ цитирани въ една хвалебна рецензия за новоизлѣзлата стихотворна сбирка на поета Стратигисъ, поместена въ пропагандаторското списание „Елинизмосъ” , (книжката отъ м. мартъ 1905 г.), което се редактираше отъ М. Казасисъ, професоръ и председатель на дружеството „Елинизмосъ”.

251

*

Антигръцкитѣ вълнения въ Княжеството имаха различенъ отзвукъ въ чужбина. Най-тенденциозни бѣха коментариитѣ на австрийския печатъ. N. Pr. Presse (1. VIII. 1906) обръщайки наопаки думитѣ на Гладстона, писа, че сега жестокоститѣ се вършатъ не „надъ българитѣ, а отъ българитѣ”. Официозниятъ Fremdeblat използува случая за да изтъкне опасностьта отъ автономията, ако тя би се осѫществила: „Свободата на новата политическа формация ще бѫде, по всѣка вѣроятность, свобода за взаимни убийства”. Сѫщата пѣсень запѣха и германскитѣ вестници. Koelnische Zeitung писа: „Последнитѣ събития показватъ, че автономията би имала за последица една ужасна гражданска война”. Но осъждайки българитѣ, дори нѣмскиятъ печатъ не отмина основната причина на новия конфликтъ: „трѣбва не само на България да се напомнятъ нейнитѣ задължения, — писа N. Pr. Presse въ поменатата вече статия, — но трѣбва, и още по-сериозно, да се даде на атинското правителство да разбере, че е неизвинително поведението му спрямо гръцкитѣ чети въ Македония. Въ интереса на силитѣ реформаторки е да вразумятъ тѣзи изродени потомци на Леонида и Алкивиада, както и другитѣ балкански държави”.

Западно-европейскиятъ печатъ, съ изключение на нѣколко подкупени отъ гърцитѣ французки вестници, направи на Гърция сѫщитѣ напомнювания. Правилни преценки дадоха Temps, Radical, Times и много други вестници. Times обнародва писмото на гръцкия пълномощенъ министъръ, но му посвети цѣла статия, въ която, подчертавайки нуждата отъ по-правилно разпредѣление на отговорноститѣ, писа че „нахлуването на гръцкитѣ чети бѣ най-голѣмото зло за тая и безъ това размирена область”.

Рускиятъ печатъ, заетъ съ вѫтрешното революционно размирие, сравнително малко се занима съ събитията въ България. Силно впечатление направиха две статии на „Новое Время” (16. и 19. VII. 1906) по противогръцкото движение отъ славянско гледище. Мѣродавниятъ руски вестникъ обясни брожението въ България съ действията на гръцкитѣ чети въ Македония, като припомни недавнашнитѣ думи на единъ ораторъ въ английския парламентът „Азъ нѣма да изброявамъ гръцкитѣ зверства въ Македония, защото би станало нужда да се отстрани публиката и да се говори при закрити врата”.

Нѣколко думи и за отзвука на правогръцкитѣ вълнения въ балканскитѣ страни. Въ Атина станаха протестни митинги и се отслужиха панихиди за загиналитѣ анхиалци. Въ печата българитѣ се дигаха и слагаха като варвари. Една многобройна тълпа се събра въ Пирейското пристанище за да

252

нападне парахода „Борисъ”, но капитанътъ има съобразителностьта да разтовари набързо пѫтницитѣ и стоката вънъ отъ пристанището и да си замине.

Въ Сърбия повечето отъ вестницитѣ се ограничиха да хроникиратъ произшествията, но придържайки се за преувеличенитѣ съобщения на нѣкои отъ опозиционните вестници — не за официално установенитѣ данни. Нѣкои органи защитиха гърцитѣ отъ „българскитѣ звѣрства”, а въ „Търговински гласникъ” се яви една дипломатична дописка, съчинена въ тамошната турска легация. Писачътъ, раздѣлилъ вече Македония между съседитѣ ѝ, предсказваше опасноститѣ отъ българския режимь въ оная нейна часть, която би се отстъпила на България. Дописникътъ отрече правото на свободнитѣ българи да се бунтуватъ противъ гръцкитѣ звѣрства въ Македония, понеже тамъ върлуватъ и български чети. Тукъ далновидниятъ дипломатъ отъ Цариградъ защити косвено дѣлото на сръбската въоръжена пропаганда въ Македония.

Въ Ромъния, кѫдето, въпрѣки законнитѣ репресивни мѣрки на правителството, се появи по-рано противогръцко движение и се изрази въ буйства, не по-малки, отколкото въ България [1] (съ изключение на Анхиалската катастрофа, разбира се), обществото се отнесе съчувствено къмъ движението. Особено силно впечатление направиха и бидоха възпроизведени въ европейския печатъ изявленията на Ал. Лаховари, ромънски пълномощенъ м-ръ въ Виена, предъ N. Pr. Presse (24. VIII. 1906 г.). Отличенъ познавачъ на международностнитѣ разпри въ Турция (като бившъ дългогодишенъ представитель на Ромъния въ Цариградъ) Лаховари, съпостави фенерското духовенство съ българското, характера на гръцкото андарство съ българското четничество, „гръцкото безразсѫдство” съ „българската умѣреность”. „Най-опасенъ и най-отвратителенъ агентъ на панелинистическата пропаганда е гръцкото духовенство, което зависи отъ Патриаршията”, — заяви ромънскиятъ дипломатъ. Говорейки по-нататъкъ за нескончаемитѣ партизански разпри въ Фенеръ, Лаховари посочи следния фактъ: „Макаръ, че патриарситѣ се избиратъ до животъ, презъ последнитѣ 30 години не е имало ни единъ патриархъ, който да е умрѣлъ на патриаршеския постъ. Колко различно и безкрайно по-деликатно действува Екзархъ Иосифъ, който вече тридесеть години заема този постъ и съ мѫдра сдържаность поддържа своего достолепие”.

1. На 13 августъ 1906 г., значи подиръ Анхиалскитѣ събития и подиръ Всенародния пловдивски митингъ, въ гр. Галацъ стана внушителна противогръцка демонстрация. Пострадаха значителенъ брой гръцки дюкяни и около 50 души гърци. Следъ направени разследвания ромънското правителство уволни градоначалника на Галацъ загдето не взелъ мѣрки за да предупреди извършенитѣ надъ гърцитѣ насилия. На следната недѣля пакъ въ Галацъ стана противогръцки митингъ по починъ на комитета на студентитѣ македоно-ромъни.

253

„Българскитѣ чети се образуватъ отъ българи, родени въ Македония и живущи въ тая страна, когато гръцкитѣ чети се състоятъ отъ наемници, дошли отъ Гърция”. И въ заключение: „Всѣкѫде, кѫдето има гръцко владишко седалище въ Македония, пазенето на реда трѣбва да се повѣри на консулитѣ на Великитѣ сили”.

*

Предприетитѣ официално отъ гръцка страна постѫпки противъ българското правителство не дадоха никакви резултати. Тѣ послужиха по скоро като поводъ, за да се кажатъ на Цариградската патриаршия и на атинското правителство твърде неприятни нѣща.

Портата смѣтна за по-благоразумно да не се намѣсва въ гръцко-българския конфликтъ, колкото и да се чувствуваше зле засегната отъ това, че българитѣ, въ резолюциитѣ на митингитѣ, както и въ вестницитѣ си, държеха на първо мѣсто отговорно турското правителство за кървавата анархия въ Македония и изтъкваха недостатъчностьта на реформитѣ. На молбитѣ, които подиръ пловдивскитѣ инциденти патриархътъ отправи къмъ Илдъза за застѫпничество въ София, първиятъ секретарь Таксимъ паша отговори, отъ името на Султана, че турското правителство смѣта за неудобно да се намѣсва, понеже българитѣ се намиратъ въ законна самоотбрана и че тѣхнитѣ репресалии сѫ предизвикани отъ действията на гръцкитѣ чети, които се поддържатъ отъ гръцката църква и отъ правителството на гръцкия краль [1]. Следъ анхиалскитѣ събития Великиятъ везиръ Феридъ паша отказа да приеме една делегация отъ анхиалски бѣжанци, която му изпрати Патриаршията.

Великитѣ сили сѫщо не се трогнаха особено отъ молбитѣ на патриарха, нито отъ неговия знаменитъ мемоаръ. Знаейки, че една официална намеса въ София би предизвикала отъ българска страна контра-оплаквания и контра-искания, които биха още повече усложнили положението, правителствата на Беликитѣ сили си наложиха въздържание. Колкото за членъ 5 отъ Берлинския договоръ, около чието нарушение Патриаршията похаби толкова много красноречме въ своя мемоаръ, Силитѣ нито помислиха за него. Посолствата въ Цариградъ отговориха на Патриаршията, че тя нѣма какво да очаква отъ Силитѣ, понеже събитията въ България сѫ следствие на злодеянията вършени отъ гръцкитѣ чети въ Македония и отговоръ на гръцкото духовенство, което действува дружно съ гръцкитѣ разбойници [2].

1. Съобщено отъ Кореспонденцъ-бюро. (Телеграма на Б. Т. Агенция отъ 28 юлий 1906 г.).

2. Съобщение на Pol. Korrespondenz отъ Цариградъ. (Телеграма на Б. Т. А. отъ 4 августъ, 1506 г.).

254

Изобщо, едва ли нѣкога Патриаршията се е виждала така изолирана и безпомощна.

Отъ своя страна, българското правителство избѣгна всичко, което би могло да задълбочи конфликта. То не се вслуша въ народния гласъ — не прибѣгна къмъ законни репресалии противъ живущитѣ въ Княжеството гърци, нито скѫса дипломатическитѣ си сношения съ гръцкото кралство. Но същевременно то не помисли да възвърне на гърцизма, онова национално достояние, което той презъ време на движението изгуби.

А положението, на което до тогава се радваха гърцитѣ въ Княжеството, бѣше едно отъ най-завиднитѣ.

Отъ 58,326 души, споредъ официалната българска статистика отъ 1888 г., гърцитѣ нарастнаха на 66,635 души презъ 1900 г. [1], а презъ 1906 г. възлизаха вече на 70,000 души Само тѣзи цифри говорятъ вече за едно, въ всѣко отношение, благоприятно развитие. Това население е отъ различенъ произходъ: има по черноморското крайбрѣжие древногръцки колонии отъ нѣколко вѣка преди Христа (Созополъ, Анхиало, Месемврия); има останки отъ елинизация, датираща отъ времето на македонското владичество (гр. Пловдивъ — Филипуполисъ); има и колонии отъ византийската епоха (Станимака), както и погърчени поселения (Кавакли и др.). Следъ освобождението на България, гърцитѣ се избиратъ народни представители [2], окрѫжни съветници, общински съветнини и кметове и се назначаватъ държавни чиновници въ всички ведомства [3]. Гърцитѣ упражняватъ безпрепятствено всички професии изъ цѣлата страна. Въ промишленостьта се ползуватъ отъ всички привилегии по закона за насърдчение на мѣстната индустрия, въ търговията притежаватъ нѣкои отъ най-крупнитѣ предприятия, получаватъ на общо основание разни концесии и пр. До кѫде отиваше не толерантностьта, а благосклонностьта на българската държава къмъ гърцитѣ, се вижда отъ това, че само петнадесетина години преди противогръцкото движение, правителството чувствувайки недостигъ отъ лѣкари, уведоми атинския кабинетъ, че е готово да предложи вакантнитѣ лѣкарски служби на лѣкари гърци въ мѣста, населени предимно съ гърци [4]. Въ църковно отношение гърцитѣ сѫ организирани въ петь епархии съ титулярни митрополити (Варна, Пловдивъ, Анхиало, Созополъ

1. Споредъ преброяването отъ сѫщата година.

2. Въ нар. събрания отъ 1887 г. до 1901 г. сѫ избрани отъ разни околии 16 души гърци народни представители.

3. Презъ 1896 г. заематъ държавни служби 126 гърци, отъ които най-много, 40 души, въ М-ството на вѫтр. работи, главно лѣкари и после въ М-ството на войната — 27 души.

4. Мнозина отъ дошлитѣ тогава гръцки лѣкари останаха следъ изтичане на контрактитѣ имъ на свободна лекарска практика въ Княжеството. Нима българското правителство не можеше да се обърне за лѣкари къмъ нѣкоя друга, славянска или европейска страна ?

255

и Месемврия), назначавани отъ Цариградската патриаршия и упражняващи надзоръ надъ изборнитѣ учреждения, които управляватъ църковнитѣ и училищни работи. Гърцитѣ, 66,635 на брой, притежаватъ презъ 1900 г., споредъ станалото тогава преброяване, 125 църкви и манастири, а 2,888,219 българи — само 1883, т. е. три пѫти по-малко. И това сѫ все стари църкви, построени съ общи срѣдства, тогава когато гърци и българи не бѣха раздѣлени въ църковно отношение. Гърцитѣ поддържаха свои частни училища, съ учебна програма, различна отъ държавната, съ учебници, печатани въ Атина, съ учители, не винаги български поданици, назначавани отъ общинитѣ [1]. Въ това отношение гърцитѣ въ Княжеството стояха много по-високо отъ своитѣ сънародници въ Кралството: на 100 души гърци въ България се падаха 6—8 ученика, а въ Гърция — 3—7 [2]. По-нататъкъ, гърцитѣ въ Княжеството се радваха на пълна свобола да образуватъ разни благотворителни, ученолюбиви и взаимноспомагателни дружества, да издаватъ свои вестници, да бѫдатъ посещавани отъ разни театрални трупи отъ Цариградъ, отъ Гърция и пр.

Гръцкото малцинство, особено по-състоятелнитѣ и издигнати слоеве, не ценѣха достатъчно тѣзи извънредно благоприятни за материаленъ и духовенъ напредъкъ условия. Съ хиляди и хиляди гърци замѣняха, както видѣхме, българското си поданство съ гръцко, подкрепяха съ пари „сухопътната флота” и се подаваха всѣкакъ на нелоялнитѣ противобългарски подстрекателства на гръцкитѣ консули и на фенерскитѣ владици. Андартската акция въ Македония, съ своя противогръцки отзвукъ въ Княжеството, разнебити културно-просвѣтната организация на гръцкото малцинство. Връзката между българскитѣ гърци и фенерската Патриаршия биде скѫсана. Множество гръцки първенци се изселиха и гръцката маса се лиши отъ най-енергичнитѣ си и най-предани на елинската национална идея водачи [3]. Съ сѫщата почти цена елинизмътъ заплати андартската си дързость и въ Ромъния. Гръцката маса въ Княжеството се помири постепенно съ новото си положение и започна да се просвѣщава на български. Сътова бѣ, до известна степень, разрешена една немаловажна, отъ българско държавно гледище, проблема. Съ огледъ, обаче, на подбудата, която му даде нравствения и идеенъ потикъ, противогръцкото движение не постигна гонимата цель. Андартската акция съ лозунга да не остане българинъ въ Македония продължи съ сѫщата кръвожадность.

1. Споредъ „доклада до г-на Министра на народното просвещение за състоянието на учебното дѣло въ първоначалнитѣ училища презъ 1903/904 уч. година”, отъ Л. Доросиевъ, гърцитѣ иматъ 53 основни у-ща съ 4846 ученици и ученички и 121 учители и учителки. Презъ сѫщата учебна година, споредъ официални статистически данни, броятъ на срѣднитѣ имъ училища (отъ 1 до 5 класъ) възлиза на 19 съ 67 учители и 745 ученици и ученички

2. L. Dorossieff, et. E. ‘Levasseur: “L’enseignement primaire dans les pays civilises”, Sofia, 1903.

3. Масово изселване имаше само въ Анхиало. Гръцкото правителство настани изселилитѣ се анхиалски семейства въ Тесалия.

[Previous] [Next]
[Back to Index]