Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

20. ПРОТИВОГРЪЦКОТО ДВИЖЕНИЕ ВЪ БЪЛГАРИЯ

До клането въ Загоричани негодуването на българското общество противъ гръцкитѣ злодеяния намира изразъ само въ печата: омерзение и гнѣвъ противъ злодеитѣ, съчувствия къмъ невиннитѣ жертви, позиви къмъ българското правителство „да изпълни дълга си”. Презъ този периодъ единствениятъ противогръцки митингъ стана въ Балчикъ, на 19 мартъ 1905 г. Следъ загоричанскитѣ ужаси се чуха укори противъ „безчувственостьта” на обществото и се издигнаха въ вестницитѣ настойчиви гласове за застѫпничество въ полза на изтрѣбванитѣ македонски българи.

Ние имаме нещастието да ни дѣли отъ този врагъ, чиято ехидна злоба вѣковетѣ не обезорѫжиха, пространството на една чужда държава, — пише В. Т. Велчевъ въ вестникъ „День” (I. IV. 1905 г.). — Това му и дава куражъ. Въ непосрѣдствено съседство съ насъ той би билъ по-смиренъ; Но сега той е недосѣгаемъ за насъ. Неговитѣ удари върху вързани въ окови наши братя сѫ безопасни за него; тѣ се нанасятъ задъ гърба на трета държава съ съдействието на нейния аскеръ...

 

Това положение, колкото и мѫчно да е за кавалерска разправа, не ни лишава, обаче, съвсемъ отъ възможностьта да се бранимъ. Ние ще обявимъ борба на подлия гръцки шовинизъмъ и ще му нанесемъ тежкия си ударъ всѫде, дето го срещнемъ и дето можемъ. Борбата ни, диктувана отъ самозащита, ще бѫде оправдана отъ всички.

 

Не трѣбва, обаче, чакане. Срамътъ вече покрива лицата ни; укорътъ въ безчувственость, въ отсѫтствие на национално самолюбие вече ни се изпраща съ погледитѣ на цѣлия свѣтъ...

На 3 априлъ стана многолюденъ митингъ въ Варна, а на следната недѣля, 10 априлъ — въ София, Пловдивъ, Търново и други градове. Въ взетитѣ резолюции се отправиха протести едновременно противъ българоизтрѣбителната по-

235

литика на Турция и противъ звѣрствата на андартскитѣ чети и се сочеше, като спасително срѣдство, разширението на реформитѣ до пълна автономия на Македония и Одринско. Въ Варна и въ Пловдивъ, гражданството, обещавайки пълна и единодушна подкрепа на правителството, подканваше го, между друго, да употрѣби и всички законни репресалии противъ гърцитѣ въ България.

Позивътъ на варненци и пловдичани не дигна на кракъ българското общество. Идеята за репресалии противъ живущитѣ въ Княжеството гърци не е още твърде популярна. Тя има и своитѣ открити противници въ лицето на крайнитѣ лѣви и на правителственитѣ крѫгове. Въ навечерието на митингитѣ отъ 10 априлъ, органътъ на тѣснитѣ социалисти „Работнически вестникъ” се опълчи противъ „българскитѣ шовинисти”, които насъсквали обществото противъ гърцитѣ. „За безогледното преследване на българитѣ въ Македония отъ гръцки чети е отговоренъ гръцкиятъ капитализъмъ”, — писа тѣсняшкиятъ органь. — „И ако се взематъ изключителни мѣрки противъ живущитѣ гърци у насъ, то могатъ да пострадатъ преди всичко, и най-много, гръцкитѣ работници... Преследванията най-малко могатъ да засегнатъ богатитѣ гърци, едритѣ търговци, предприемачи, фабриканти”... Макаръ и да не гледаше на националнитѣ разпри презъ очилата на международната класова солидарность, официозътъ „Новъ вѣкъ” сѫщо осѫди подстрекателствата къмъ репресалии: „Никоя психология не може да ни отрече правото да се възмущаваме противъ виновницитѣ на това положение въ Македония. Но никаква нравственость нѣма да ни оправдае, ако за вината на едни хора въ Македония или вънъ отъ Македония, но на всѣки случай, вънъ и отъ предѣлитѣ на Българското княжество, почнемъ да преследваме невиннитѣ тѣхни сънародници въ предѣлитѣ на това Княжество. Безчинствата и произволитѣ, вършени отъ когото и да било и кѫдето и да било, сѫ все неморални и неполитични” [1].

Повишениятъ тонъ на българскитѣ вестници и станалитѣ митинги донесоха като резултатъ една засилена престрелка между атинскитѣ и софийскитѣ вестници. Опиянени отъ „победата си” въ Загоричани, гръцкитѣ вестникари посрещнаха неустрашимо българскитѣ протести и закани [2]. При-

1. „Новъ Вѣкъ”, 26. IV. 1905 г.

2. Взимайки поводъ отъ съжаленията на нѣкои софийски вестници, задето България не граничи непосрѣдствено съ гръцкото кралство, атинскиятъ вестникъ „Скрипъ” отвърна: „И гърцитѣ отъ свободна Гърция сѫщо съжаляватъ, че между Гърция и България не сѫществуватъ общи граници, за да накажатъ българските патриоти по сѫщия начинъ, по който тѣхнитѣ еднокръвни братя наказаха въ Македония българскитѣ пришълци (думата е за изкланитѣ „комитаджии” въ Загоричани — б. н.). А гърцитѣ въ България и Източна Румелия не искатъ да знаятъ отъ българскитѣ закани, защото се намиратъ подъ покровителството на гарантираната отъ великитѣ сили българска конституция и защото Турция, на която България съставя васално Княжество, а Източна Румелия — неразделна провинция, нѣма никога да позволи осѫществяването на тартаренскитѣ български закани. Ако българитѣ желаятъ да се поставятъ подъ още по-тѣсно васалство и да изпитатъ кръвопролитието на една вѫтрешна революция на чело на която ще застанатъ нѣколко стотинъ хиляди по-мощни турци, нека осѫществятъ заканитѣ си. Но, преди всичко князъ Фердинандъ, който не е татаринъ, а европеецъ, нѣма да позволи да бѫде потѫпкана конституцията и ще съумее да въздържи такава една лудость, както и разбойнншкия вой на нѣкои свои поданици”. (Цитирано въ в. „День, 12. IV. 1905 г.).

236

викнали да бѫдатъ, въ трудни моменти спасявани отъ „силитѣ покровителки”, гърцитѣ отъ кралството разчитатъ на пълна безнаказаность, понеже сѫ увѣрени, че ще се намѣрятъ редъ други фактори, които ще убиятъ охотата на българитѣ отъ Княжеството да настѫпятъ гърцизма и неговитѣ морални и материални интереси. Между тѣзи фактори тѣ поставятъ и самия държавенъ глава на България, Князъ Фердинандъ. Колкото и странни нагледъ, тѣзи гръцки упования не бѣха съвсемъ безосновни. Князъ Фердинандъ често удостояваше съ внимание своитѣ поданици отъ гръцка народность: размѣняше поздравителни телеграми съ гръцкитѣ митрополити, подписвайки се „Фердинандосъ”, посещаваше стариннитѣ имъ църкви, интересуваше се отъ вървежа на учебнитѣ имъ заведения. Додето въ Македония нѣмаше андарти и андартски звѣрства, тѣзи прояви на височайше благоволение не правѣха особено впечатление на българското гражданство. Сега обаче, когато настроението между българи и гърци бѣше такова, че само липсата на обща граница имъ прѣчеше да се нахвърлятъ съ орѫжие едни противъ други, българскиятъ князъ извърши въ чужбина една постѫпка, която хвърли въ недоумение българитѣ и удиви самитѣ гърци. На 10 априлъ, православната Връбница, т. е. въ деня, когато въ София и други градове ставаха противогръцки митинги, князъ Фердинандъ, придруженъ отъ графъ дьо Бурбулонъ и още двама членове на свитата си, отиде да се черкува въ гръцката църква въ Неаполъ, като се снабди предварително и съ гръцко евангелие. Понататъкъ — споредъ разказа на единъ гръцки дописникъ отъ Неаполъ [1] става ето какво:

Само архимандритъ Макарий Маринакисъ позна княза и му поднесе столъ; князътъ му благодари и го запита, кога ще се раздаватъ върбови клончета. Отговори му се, че раздаването ще стане преди евангелието. Следъ четенето на апостола, свещеникътъ отиде при княза и му поднесе финикови върби, които той взе съ благоговение, като му цѣлуна рѫката и му представи свитата си. Следъ четенето на евангелието българскиятъ князъ си отиде, придруженъ отъ генералъ Маркова, но като остави другитѣ членове на свитата си, които останаха до края на литургията.

 

Въ 2 часа следъ объдъ архимандритътъ и още двама епитропи отидоха въ хотелъ „Роялъ”, за да изкажатъ на княза своитѣ почитания, понеже не можаха да направятъ това въ църквата, поради ненадейностьта на посещението.

1. Тази дописка, съ дата 14 априлъ 1915 г., е поместена вь атинския в. „Ембросъ”.

237

Ето и коментариитѣ на дописника, отъ които се вижда, колко голѣмо е било удивлението на гръцката колония въ Неаполъ:

Твърде е страненъ, безъ съмнение, фактътъ, че въ единъ день, когато католицитъ празднуватъ Великдена, неправославниятъ князъ на България предпочете да отиде въ гръцка църква, да иска върбово клонче, да цѣлува рѫка на гръцки свещеникъ и да следи литургията, държейки въ ржие евангелие, написано на гръцки.

 

Тая минута се научавамъ, че князъ Фердинандъ е изпратилъ на гръцката църква, като подаръкъ, една значителна парична сума).

Въ България впечатлението отъ постѫпката на княза бѣ така болезнено — особено между съотечественицитѣ на изкланитѣ загоричанци — че по-голѣма часть отъ вестницитѣ я отминаха мълкомъ. Твърде неудобно бѣ да се отбележи дори — камо ли и да се обсѫжда — странниятъ жестъ на носителя на българската корона. Все пакъ нѣкои опозиционни органи изказаха своето недоумение и огорчение, а независимиятъ в. „День”, който бѣше и обнародвалъ гръцката дописка отъ Неаполъ, нарече черкуването на Фердинанда въ гръцка църква „височайша безтактность” и му посвети доста язвителни коментарии [1]. Обществото остана до край въ пълно недоумение относно подбудитѣ и целитѣ на княжеската постъпка. Касаеше се, очевидно, не за монаршески капризъ или за внезапно хрумване, а за нѣщо обмислено предварително, съ всичкитѣ му театрални жестове, къмъ които князътъ хранеше голѣма слабость. Но съ каква цель? Между многото предположения най-безобидното за княза бѣ, че е пожелалъ да отправи къмъ двата настръхнали отъ взаимна злоба християнски народа единъ символиченъ позивъ за опомнюване. При всички предположения, обаче — и обидни и безобидни за коронования демонстрантъ — моментътъ, и още повече начинътъ на изпълнението, се преценяваха като досущъ злополучни.

*

При такива обстоятелства движението, подиръ поменатитѣ мирни публични протести, позагасна. Само въ Варна, Пловдивъ, Станимака и други градове, съ по-значителни гръцки гнѣзда, гражданството продължаваше да се вълнува. Борбата се водѣше пакъ отъ колонитѣ на вестницитѣ, на които засилващето се андартство съ новитѣ си пожарища и

1. „Православнитѣ чувства на българския князъ, колкото и искрени да сѫ, съвсемъ не е било необходимо да се засвидетелстзуватъ днесъ чрезъ целуваме рѫка на единъ гръцки свещеникъ. Такава ревность къмъ православието никой българинъ не е искалъ и никой гъркъ не е очаквалъ отъ князъ Фердинандъ. За българитѣ тя е едно тежко оскръбление, а въ очитѣ на гърцитѣ тя е едно непонятно унижение”. („День”, 22. IV. 1905 г.).

238

кланета даваше обиленъ материалъ за писане. Въ продължение на дълги месеци българското правителство не предприе нищо. Единствената репресалия, къмъ която то прибѣгна бѣше тая, че забрани влизането на гръцкитѣ вестници въ княжеството. Между това противогръцкото движение въ Ромъния все повече се разгаряше. Ромънското правителство прибѣгна къмъ законни репресалии, които бѣха последвани отъ скѫсването на дипломатическитѣ отношения между дветѣ държали. Общественото мнение въ България наново се раздвижи. Упрѣцитѣ противъ управницитѣ сега се обосноваваха съ примѣра на северната съседка, която, макаръ не толкова живо заинтересувана въ македонския въпросъ и при несравнено по-малко пролѣта куцовлашка кръвь, защищаваше, съ всичкия си политически престижъ и съ всичкитѣ си материални възможности, своитѣ македонски съплеменници.

Отъ друга страна, въ княжеството ставаха нѣща, които поставяха подъ съмнение лоялностьта на гръцкитѣ консулства, на гръцкото духовенство, а до известна степень и на мѣстнитѣ гърци. Въ действителность това бѣха стари порядки, съ които българската власть и българското гражданство бѣха отдавна свикнали. Сега, обаче, всѣки актъ на нелоялность и арогантность отъ страна на гърцитѣ извикваше възбуждение, осѫждане и дори самообвинения въ овчедушна толерантность. Чакъ сега, напримѣръ, обществото узна, че андартската акция се поддържа и съ срѣдства, събирани въ княжеството. Открай време гръцкитѣ консулства, въ лицето на своитѣ титуляри, секретари, архивари и гавази, смѣтаха за своя патриотическа и служебна обязаность да продаватъ билетъ отъ лотарията на „Фонда за гръцката флота”. Въ организирането на тази продажба, която не се ограничаваше само между гръцкитѣ поданици, най-дейно участие взимаха още персоналътъ на гръцкитѣ митрополии, гръцкитѣ общини и отдѣлни влиятелни гърци. Отъ две години насамъ, обаче, по-голѣмата часть отъ сумитѣ на „Фонда” не отиваха за предназначението си, т. е., за засилване на гръцката флота, а за въоръжената пропаганда — за „сухопѫтната флота”, както се именуваха андартскитѣ чети отъ разпространителитѣ и купувачитѣ на лотарийни билети въ княжеството. Чакъ сега, обаче, се разбра отъ власти и общество, че самата продажба на лотарийни билети безъ предварително разрешение на Министерския съветъ, е забранено отъ законитѣ на страната. Чакъ сега свободнитѣ българи се възмутиха отъ систематичнитѣ злоупотрѣбления на гръцкитѣ консулства съ екстериториалностьта и съ капитулациитѣ. Чакъ сега се сепнаха предъ поведението на нѣкои гръцки владици и свещеници, предъ съдържанието на печатанитѣ въ Гърция учебници, въведени въ гръцкитѣ училища, и предъ прово-

239

каторскитѣ писания на двата гръцки вестника — „Филипуполисъ” и „Идисисъ ту Ему”, издавани въ Пловдивъ [1].

Общественото възмущение, обаче, стигна своя върхъ, когато стана известно, че гръцкитѣ консулства се занимаватъ и съ вербуване на андарти за Македония и Одринско. Не току тъй, значи, идеологътъ на андартската акция Ионъ Драгумисъ бѣ премѣстенъ презъ 1904 г. отъ Битоля въ Бургазъ, а рѫководительтъ на движението въ самата Македония Л. Каромиласъ, преди да заеме поста си генераленъ консулъ въ Солунъ, бѣ назначенъ временно за такъвъ въ Пловдивъ. Когато въ печата се писа, че една група младежи е отправена вече отъ гръцкия генераленъ консулъ за Турция, съобщението се посрещна съ недовѣрие отъ лѣвитѣ вестници и дори се опроверга отъ официално мѣсто. По-после, обаче, истината бѣ установена отъ самитѣ власти и разкрититѣ факти намѣриха мѣсто въ издадената отъ правителството брошура:

Нѣщо преди година 14 гърци отъ Станимака и отъ нѣкои гръцки села изъ околностьта на Пловдивъ, почти всички български поданици, заминаха отъ Бургазъ, за да се присъединятъ къмъ гръцкитѣ чети въ Македония. Макаръ и да сѫ били отъ най-беднитѣ фамилии, въ Пловдивъ тѣ сѫ се предавали на истински гуляй презъ тритѣ дена, които сѫ предшествували тѣхното заминаване; следъ като сл се напивали въ долнокачественитъ кръчми и публичнитѣ кръчми, тѣ сѫ се хвалили, че отиватъ въ Македония, за да изтрепятъ българитѣ. Полицията е узнала това едва следъ заминаването имъ. Тогава сѫ били проверени книгитѣ на полицията въ Бургазъ и се е констатиралъ осѫдителниятъ за гръцкитѣ консулски власти фактъ, че пѫтницитѣ, макаръ почти всички български поданици, сѫ били представили на полицей-

1. Конкретни данни въ подкрепа на всичко това читательтъ ще намери въ брошурата „Положението на гърцитѣ въ България" (Отговоръ на Мемоара на Цариградския патриархъ отъ 14 августъ 1906 г. до посланиците на Великитѣ държави въ Цариградъ — София, 1906 г., стр. 89). Изданието е официално, печатано въ Държавната печатница.

„Презъ декемврий 1904 г. гръцкиятъ вицеконсулъ въ Бургазъ е открилъ публична продажба на лотарийни билети", а презъ м. февруарий 1906 г. гавазинътъ на сѫото вицеконсулство е билъ заловенъ въ продажба на такива билети и му е билъ съставенъ актъ", — казва се въ тази брошура (стр. 53).

Гръцкитѣ консулства укриватъ углавно преследвани лица и улесняватъ, чрезъ издигане на гръцки паспортии пр., бѣгството имъ. Такъвъ е случаятъ съ нѣкоя си г-ца Буджиери, възпитателка на децата на дивизионния началникъ въ Пловдивъ и приятелка на драгоманина на гръцкото консулство Зотосъ (стр. 53). Такъвъ е случаятъ съ обявения въ несъстоятелность гръцки поданникъ въ Пловдивъ Абаза, който се прикри въ гръцкото консулство и после можа да избѣга, предрешенъ, задъ граница (стр. 57—58).

Въ гръцката митрополия въ Пловдивъ бѣха намерени кочани отъ лотарията на гръцката флота. (Стр. 57). Въ нота отъ 21 августъ 1903 г. на цариградската патриаршия до турското правителство, съ която се протестира противъ „клеветитѣ”, съдържащи се въ Мемоара на българското правителство отъ 28 юлий 1903 г. (по поводъ турскитѣ жестокости презъ Илинденското възстание) е сложенъ подписътъ и на Созополския гръцки владика Константинъ (стр. 57—58). Гръцки свещеници въ България вѣнчаватъ, противно на църковнитѣ канони, българи и българки безъ удостоверения отъ които да се вижда, че иматъ право да встѫпятъ въ бракъ. (Стр. 56—57).

Дадени сѫ (на стр. 58—59) цитати отъ гръцки учебници, печатани въ Атина, като този: „Има прочее голѣма надежда, че ще дойде день, когато ще можемъ да освободимъ хубавия Цариградъ и други гръцки градове: Смирна, Солунъ, Пловдивъ, Янина и други, които принадлежатъ на Гърция и сѫ наши” (печатано на стр. 25 въ учебника по гражданско учение, съставенъ отъ Т. Апостолопулосъ).

Въ гръцкитѣ вестници, печатани въ Пловдивъ, се пише: „Животътъ на мѣстния гръцки елементъ въ България не може, прочее, да се смѣта за по-щастливъ отъ то на париитѣ” („Идисисъ ту Ему”, 13. II. 1904 г., бр. 930).

И пр. и пр.

240

ския приставъ на пристанището, паспорти, издадени отъ гръцкия генераленъ консулъ въ Пловдивъ, съ изключение на едного, който, като нѣмалъ време да си набави такъвъ въ Пловдивъ, или като го е билъ загубилъ, е поискалъ другъ отъ гръцкия консулъ въ Бургазъ. [1]

 

„Насърдчено отъ сполучливото изпращане на първата чета, гръцкото консулство въ Пловдивъ е продължавало изпращането на по-малки групи. Двама души, български поданици, бидоха заловени въ Бургазъ, ведно съ паспортитѣ, малко време следъ изпращане на първата чета. Единиятъ, Василъ Апостоловъ, носелъ паспортъ № 145, издаденъ на името на гръцкия поданикъ Щерьо Апостоловъ”. [2]

Цитираното отъ правителствената брошура е и едно тежко самоизобличение за българската власть. Въ едно време, когато обществото кипи отъ негодувание и гнѣвъ — следъ Загоричани и маса други касапници, бдителностьта на тази власть е такава, че подъ носа на нейнитѣ органи гръцкитѣ консулства изпращатъ български поданици, запасни български войници, въ подкрепа на андартската акция.

Изобщо, гръцкитѣ консули действуватъ въ Княжеството, като въ нѣкакъръ безстопанственъ имотъ. Това се вижда и отъ начина, по който тѣ практикуватъ записването на елински поданици между мѣстнитѣ гърци. Отъ 8000 елински поданици по това време, само 2000 сѫ гърци отъ чужбина, а 6000 — мѣстни, родени въ България. (Само въ Пловдивъ отъ всичко 3900 гърци, 1200 сѫ гръцки поданици). До преди противогръцкото движение никой български поданикъ не си дава смѣтка, каква язва представлява това систематично откѫсване на мѣстни граждани отъ българската държава и поставянето имъ подъ покровителството на гръцкитѣ консулски власти, които се ползуватъ съ капитулационни права. Презъ юлий 1906 г., когато противогръцкото движение е вече въ разгара си, органътъ на демократическата партия, изтъквайки ролята на тази категория „гръцки поданици”, пише: 

Тѣ сѫ разглезени отъ насъ, тѣ сѫ привилегировани спрямо самитѣ гърци отъ Кралството. Това си положекие тѣ изкупуватъ съ нормалното задължение да сѫ разпространители, да сѫ апостоли на гръцката мегали идея. По-съвѣстнитѣ отъ тѣхъ по задължение сѫ врагове спрямо страната, която обитаватъ, особено пъкъ спрямо България. Какво стори нашето правителство спрямо тия по положение членове на гръцки комитети въ Македония ? Ако то стореше половината отъ онова, което направи Ромъния, може би, негодуванието щѣше да намѣри отдушникъ и страната ни нѣмаше да се скандали; щѣше да действува властьта, вместо тълпитѣ, щѣха да действуватъ законитѣ вместо произволитѣ. [3]

1. „Гърцитѣ вт България”, стр. 54—55.

Въ брошурата сѫ даденн имената на 7 души, безспорни български поданици, отпѫтували съ гръцки паспорти. Споменати сѫ номерата на паспортитѣ имъ и призивирѣ, къмъ които тѣ, като запасни български войници, се числятъ.

2. Пакъ тамъ, стр. 55.

3. „Прѣпорецъ”, 18 юлий 1906 г., бр. 36.

241

*

„Отдушникътъ”, за който говори „Прѣпорецъ”, не се даде и за това защитата на изтрѣбванитѣ въ Македония българи се пое отъ самото гражданство. Презъ пролѣтьта на 1906 г., настроението бѣше такова, че всѣки день можеше да забушува като стихия. Поводи за това не закъснѣха да се представятъ.

Отъ Силистра и други крайдунавски градове се дигна тревога, задето отдѣлни гръцки търговци, изгонени отъ Ромъния, се опитватъ да се установятъ на постоянно мѣстожителство по дѣсния брѣгъ на Дунава.

На 3 юний варненскитѣ граждани се събраха въ внушително множество на пристанището, решени да осуетятъ слизането на новоназначения отъ патриаршията гръцки митрополитъ Неофитосъ. Но понеже патриархътъ не бѣше взелъ предварително съгласието на българското правителство, самитѣ власти не допустнаха слизането на Неофитосъ, за голѣмо огорчение на мѣстнитѣ гърци, които отъ своя страна, бѣха се приготвили да го посрещнатъ по най-тържественъ начинъ. При това раздразнение между двата елемента, тоя день не мина безъ буйства. Минавайки край гръцкото консулство, наежената тълпа нададе викове противъ гръцкитѣ палачи въ Македония; служащитѣ отъ консулството обсипаха съ псувни манифестантитѣ, които пъкъ, въ отговоръ, изпочупиха съ камъни прозорцитѣ на консулската сграда. Патриаршията побърза да поправи грѣшката си и къмъ края на юний, Неофитосъ — вече съ съгласието на българското правителство — се яви пакъ предъ Варна. Негодуващъ народъ пакъ блокира пристанището и чака тамъ, докато параходътъ отплува заедно съ нежелания фенерски владика. Полицията, виждайки, че само съ цената да човѣшки жертви би могла да разпръсне народа, се показа благоразумна и не прибѣгна къмъ крайни мѣрки, толкова повече, че по-нататъшното пребивание на гръцки владика въ Варна, не би могло да бѫде търпѣно. На 4 юлий се разпространи изъ града слухъ, че Неофитосъ пристига. За трети пѫть варненци се струпаха на пристанището и чакаха съ часове, но слухътъ не се оказа вѣренъ. На връщане множеството се отправи къмъ гръцката църква Св. Никола, построена на времето отъ даренията на българския благодетель Парашкевъ Николовъ, и я „превзе”. Църквата биде прекръстена на Св. Св. Кирилъ и Методий, отслужи се литургия отъ български свещеници и се установи ново настоятелство отъ българи. Нѣколко дена по-късно бѣ „превзета” и болницата „Парашкевъ Николовъ”, построена и издържана отъ приходитѣ на сумитѣ, завещани отъ сѫщия благодетель.

Презъ цѣлия месецъ юлий движението се изрази въ многолюдни бурни митинги, при които, въ градове съ гръцки

242

гнѣзда, се прилагаше варненската процедура: превзимане на църкви, училища и други гръцки сгради. На много мѣста изникнаха, по примѣра на основаното въ Варна дружество „Български родолюбецъ”, общограждански комитети, които поеха рѫководството на акцията. Тѣ, обаче, не бѣха вече въ състояние да въздържатъ тълпитѣ отъ буйства. Въ Пловдивъ се пролѣ и кръвь. Превземането на петтѣ гръцки църкви [1] въ този градъ бѣ последвано отъ нападение на клубове, кафенета, магазини и дори частни кѫщи. Гъркътъ Малиядисъ, адвокатъ и лихварь, стреля отъ кѫщата си съ пушка и повали мъртавъ единъ българинъ печатарь, следъ което потърси спасение въ бѣгство. Настигнатъ на улицата, той бива линчуванъ отъ тълпата. Единъ полицейски приставъ и двама стражари бѣха малтретирани отъ тълпата. Стана нужда да се намѣси войската, за да възстанови реда. На 30 юлий станаха въ десетина града последнитѣ противогръцки митинги. Въ Стара-Загора, Нова-Загора, Радне-Махле, Провадия и пр. тѣ имаха характеръ на миренъ протестъ. Въ Карнобатъ, Айтосъ и Русе станаха инциденти, по-незначителни отъ пловдивскитѣ — чупене на прозорци, разбиване на нѣколко дюкяни и пр. Въ Анхиало, обаче, се разиграха потресни събития, които хвърлиха черно петно върху цѣлото движение: по-голѣмата часть на града бѣ унищожена отъ пожаръ и 14 души загинаха въ пламъцитѣ и въ едно ожесточено сражение, което трая цѣлия день. Въ кѫсо резюме, историята на страшнитѣ анхиалски събития е следната: Близу до Анхиало има единъ манастиръ, „Св. Георги”, владенъ отъ гърцитѣ, но оспорванъ, като много други гръцки църковно-общински имоти, отъ българитѣ. Уведомено, че въ манастира, гърцитѣ държатъ складъ отъ орѫжие и муниции, правителството, още преди митинга, изпрати едно войсково отдѣление, което конфискува складираното орѫжие. Пазачитѣ на склада, обаче, успѣха да избѣгатъ и да се укриятъ въ града. Следъ тази находка правителството натовари българската църковна власть да управлява временно манастира, докато сѫдилищата се произнесатъ по спора за правовладението му. Българитѣ отъ околнитѣ села, които до тогава нѣмаха достѫпъ въ манастира, поискаха въ навечерието на митинга, да посетятъ манастира, но се натъкнаха на въорѫжена съпротива отъ страна на анхиалскитѣ гърци; посрещнати съ пушечни изстрели, тѣ се върнаха. На 30 юлий жителитѣ на сѫщитѣ села се отправиха къмъ града за да взематъ участие въ оповестения митингъ, но като наближиха града, тѣ бѣха пакъ посрещнати съ пушечна стрелба. Паднаха нѣколцина ранени. Нападнатитѣ отстѫпиха, по-

1. По този случай „Прѣпорецъ” (18 юлий, 1906) писа: „Въ Пловдивъ народътъ едно нѣщо не е съобразилъ: той трѣбваше да остави поне една гръцка църква, за да има кѫде да отива Н. Ц. В. Господаря”.

243

голѣма часть отъ тѣхъ, ожесточени, се върнаха въорѫжени и предъ самия градъ се завърза правилно сражение. Гърцитѣ, изтикани, отъ позициитѣ си, отстѫпиха въ града и се затвориха въ нѣколко учреждения, а най-много въ църквата, кѫдето имаха складирано значително количество орѫжие и муниции. Сражението се пренесе по улицитѣ и предъ църквата. Малкото жандармерийско отдѣление се оказа безсилно да разпръсне сражаващитѣ се. Напраздно и околийскиятъ началникъ увещаваше обсаденитѣ да спратъ стрелбата за да се отслаби ожесточението на нападателитѣ и да се тури край на кръвопролитието. На поканитѣ му гърцитѣ отговаряха съ по-силенъ огънь. Между това, въ една кѫща избухна пожаръ. Силниятъ вѣтъръ спомогна за бързото разпространение на огъня, толкова повече, че по-голѣмата часть на кѫщитѣ сѫ дървени. Сражението обаче не спираше. На поканитѣ на околийския началникъ да прекѫснатъ стрелбата, за да се организира спасителната служба, обсаденитѣ отговаряха пакъ съ гърмежи. Тогава властьта остави сражаващитѣ се и се зае съ спасяването на хората, които се борѣха съ огнената стихия. Пожарната команда отъ Бургазъ и едно войсково отдѣление пристигнаха на коне, но пожарътъ, продължаваше да се шири. Вечерьта, къмъ 8 часа, пристигна отъ Карнобатъ, кѫдето се намираше на лагеръ Бургазкиятъ гарнизонъ, едно по-голѣмо отдѣление войска. Тогава гърцитѣ се предадоха. Пожарътъ, обаче, бѣ окончателно потушенъ чакъ на другия день зараньта.

Равносмѣтката на този сѫдбоносенъ за Анхиало день е: 14 души убити, отъ които 4 българи, 733 сгради (отъ всичко 1147) изгорѣли, между които околийското управление, телеграфо-пощенската станция, почти всички други държавни учреждения, заедно съ архивитѣ, гръцкото училище, българското училище, една джамия и пр. [1]

Унищожението на цѣло едно цвѣтуще градче съ 5,300 жители (4,500 гърци и 800 българи) развълнува дълбоко общественото мнение и стрестна правителството. Министерскиятъ съветъ, събранъ на 30 юлий, вечерьта, отпусна като първа помощь 100,000 лева за пострадалитѣ въ Анхиало, нареди да се изпратятъ веднага палатки и заповѣда да се организира бързо помощна акция. Министрътъ на вѫтрешнитѣ работи Дим. Петковъ посети опожарения градъ, анкетира самъ събитията и установи действителнитѣ загуби, материални и човѣшки, коиго въ първия моментъ бѣха предадени отъ нѣкои вестници и протелеграфирани навънъ въ твърде преувеличенъ видъ. Две седмици по-късно правителството реши да построи на държавни разноски, и още преди

1. Въ изложението на фактитѣ на анхиалскитѣ събития ние се придържахме за официалнитѣ данни на Б. Т. Агенция, които после влѣзоха и въ правителствената брошура.

244

зимата, всичкитѣ жилища за обездоменитѣ граждани. Едновременно съ помощната акция се предприе издирването на подстрекателитѣ и главнитѣ виновници за катастрофата. Бургазкиятъ окрѫженъ управитель, секретарьтъ на окрѫжното управление и анхиалскиятъ околийски началникъ бѣха уволнени, загдето не сѫ предвидѣли и своевременно предупредили стълкновенията и последвалитѣ ги нещастия. 94 гърци бѣха привлѣчени подъ следствие за метежъ и 24 българи за кражби. Сѫдебната власть се сдоби съ неопровержими доказателства за виновностьта на анхиалския владика Василиосъ, като единъ отъ най-главнитѣ подстрекатели къмъ въорѫжена съпротива и проклинянъ отъ пострадалото гръцко население, като причинитель на нещастията имъ [1].

*

Бързитѣ мѣрки на правителството се посрещнаха съ общо одобрение вѫтре и направиха добро впечатление въ чужбина. Тѣ, обаче, не бѣха въ състояние да заличатъ грозния ефектъ отъ анхиалската катастрофа, безъ която по-предишнитѣ частични буйства не бѣха много по-значителни отъ допустнатитѣ въ Ромъния и не представляваха нѣщо необикновено въ Европа при подобенъ кипежъ на национални страсти. Правителството основателно се обвиняваше въ липса на предвидливость и дори на обикновена полицейска бдителность и разпоредителность. То не взе строги мѣрки противъ известни елементи, не много на брой, които успѣха тукъ-тамъ да увлѣкатъ тълпата въ непрепоръчителни действия. Трѣбва, обаче, да се признае, че въ оня моментъ на всенародно възбуждение противъ андартската кръвожадность и противъ гърцизма изобщо, едва ли бѣ се намѣрило българско правителство способно да защищава реда и закона, чрезъ стрелбища и съ цената на българска кръвь. Такова правителство би се сгромолясало подъ тежестьта на народния гнѣвъ и народнитѣ проклятия. Но непредвидливостьта и нехайностьта на Р. Петровия кабинетъ се проявиха много повече по отношение на водителитѣ на елинизма въ Анхиало. Подъ носа на неговитѣ органи анхиалскитѣ гърци се приготовляваха трескаво за въорѫжена съпротива. За тѣзи приготовления и за страхотиитѣ, които имало да станатъ, ако българитѣ се решатъ да отидатъ въ анхиалския манастиръ или да направятъ митингъ въ града, пишеха съ присѫщата имъ хвалопръцковщина и атинскитѣ вестници [2]. Дори следъ

1. Василиосъ бѣ задържанъ и изпратенъ въ Сливенъ, където прекара четири месеци въ българската митрополия, като гостъ на митрополитъ Гервасии. Презъ декемврий той бѣ освободенъ подъ гаранция, а после екстерниранъ задъ граница.

2. Ето нѣколко цитати отъ 25 юлий, т. е. петь деня преди анхиалската катастрофа: „Гърцитѣ въ Анхиало, като узнали, че българитѣ искатъ да организиратъ митингъ, се въоръжили и ги причакали при входоветѣ на града; манифестантитѣ, обаче, като разбрали намерението на гърцитѣ, безсрамно се разбѣгали”. („Ембросъ”, 25. VII. 1906 г., бр. 3505).

„Въ Анхиало, градъ почти изключително гръцки, около 5,000 жители, въоръжени до зѫби, чакатъ; при най-малка тревога, потоци кръвь ще потекатъ”. („Скрапъ”, 25. VII. 1906 г., бр. 1024).

„Гърцитѣ отъ Анхиало сѫ изсекли цѣлото залесено пространство около манастира Св. Георги, за да могатъ по-добре да го защищаватъ: 150 конника сѫ се заели да патрулиратъ наоколо”. („Ембросъ”, 25. VII. 1906 г., бр. 3507).

„Гърцитѣ отъ Станимака, Анхиало и др. мѣста на Източна Румелия сѫ решили да се бранятъ до последна капка кръвь срещу диващинитѣ на българитѣ”. („Кери”, 25. VII. 1906 г., бр. 205).

„Гърцитѣ отъ Анхиало нѣма да предадатъ безнаказано манастира Св. Георги. Въ тоя манастиръ има 500 души въоръжени, отъ които 150 на коне и тѣ сѫ готови да го бранятъ до край”. („Хроносъ”, 25. VII. 1906 г., бр. 1026).

„Въ момента, когато азъ пиша тѣзи редове, камбанитѣ свикватъ българитѣ на митингъ. Ние не вярваме, че гръцкото знаме ще бѫде нападнато, но ако това стане, нека българитѣ знаятъ добре, че тия, които сѫ се клели въ вѣрность на своето отечество и на своя краль, ще отмъстятъ съ кръвь за всѣко оскръбление”. (Писмо отъ Бургасъ, поместено въ „Ат не”, 25. VII. 1906 г., бр. 264).

245

заловеното орѫжие въ манастира, правителството не си даде трудъ да открие организаторитѣ на съпротивата, а въ деня ма нитинга остави градеца безъ достатъчна полицейска и военна сила, така че, гърцитѣ можаха да излѣзатъ безпрепятствено съ орѫжието си и да посрещнатъ съ стрелба идещитѣ отъ селата българи — нѣщо, безъ което не би имало сражение и катастрофа.

Голѣмата отговорность на тогавашното българско правителство лежи, въ действителность, другаде. При несравнено по-голѣми основания, софийското правителство стоеше съ с кръстени рѫце, докато букурещкиятъ кабинетъ действуваше и по дипломатически пѫть — обвинявайки открито Гърция за андартскитѣ звѣрств