Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

2. ОРГАНИЗАЦИЯТА СЛЕДЪ ВЪЗСТАНИЕТО. ПЪРВИ СТѪПКИ. РЕАКЦИЯТА ВЪ БИТОЛСКИЯ ОКРѪГЪ

Българитѣ отъ усмирената область не бѣха оставени да изживѣятъ спокойно страданията си. „Мѫкитѣ на населението отъ пожара и глада сѫ неописуеми, но тѣ би били още поносими, ако можеше да се спре ходенето на военни отдѣления и жандарми по селата и пепелищата, за да биятъ и дирятъ пушки”, — пише въ единъ свой докладъ управляващиятъ битолското агентство, д-ръ Кожухаровъ [1].

Обявеното опрощение бѣ единъ отъ многото ходове въ лукавата игра на султана, да изпревари намѣсата на Европа. То не бѣ въ рѫцетѣ на режима срѣдство за нравствено обезорѫжаване — за помирение съ възстаналитѣ противъ него, а само „уловка”. Властьта и консулитѣ съперничатъ по ревность въ увѣренията си, че опрощението е пълно и искрено. Тѣ дори и не споменаватъ за обезорѫжаване. „Но щомъ нещастнитѣ тия възстаници, отчаяни, измамени по такъвъ начинъ и отъ консули и отъ властьта, се завърнатъ въ селата, следъ нѣколко дни се явяватъ при тѣхъ военни отдѣления, предводителствувани, де какъ се случи, било отъ

1. Докладъ № 501, 22 октомвсий 1903 г.

12

каймакаминъ, било отъ воененъ началникъ, и поименно викатъ селянитѣ и имъ искатъ пушки. И, безъ много заобикалки, подлагатъ ги на бой и изтезания. И понеже не знаятъ кое е лицето, което знае, где се намира скривалището на заровенитѣ пушки, войницитѣ биятъ безъ разборъ всички — старо и младо, докогато селянитѣ, принудени отъ болки, изкажатъ това лице [1]. Въпрѣки това, на мѣста пушки останаха неоткрити.

Ето пъкъ какво е положението на посветенитѣ въ тайната на скривалищата: „Въ с. Иванйевци, битолско, дето, следъ нечути побоища, заловили лицата, които знаятъ кѫде сѫ пушкитѣ, единъ отъ довѣренитѣ успѣлъ да избѣга, дойде вчера при мене и ме пита: „Бива ли да изкажа пушкитѣ? Ако ги изкажа, ще намѣря спокойствие въ село — по горитѣ вече гладенъ умирамъ — но началството ще ме убие, — дума той. — Самото началство пъкъ събра комитетскитѣ пари, крие се и не дохожда да види, може ли човѣкъ да трае на турски бой и на вълчи гладъ въ гората?” [2].

Но дори когато властьта, въ лицето на най-висшия си представитель, иска да се покаже лоялна въ прилагането на султанската амнистия, тя не е въ положение да го направи. Ето единъ такъвъ типиченъ случай [3]:

„Попъ Козма, архиерейски намѣстникъ въ село Бабино, демирхисарско, водитель въ този възстанишки районъ, опростенъ и дори почерпенъ съ кафе и папироса отъ Хилми паша въ кабинета му, преди шесть дена бѣ заминалъ за селото си, но билъ заловенъ отъ тамошния милязиминъ и подложенъ на безбоженъ бой. Попътъ извадилъ писмото на Хилми паша, но получилъ отговоръ: „Ние не признаване никого тукъ. Ти си простенъ въ Битоля, но тука не. Кажи, где сѫ пушкитѣ?”. За да спре боятъ, единъ другъ милязиминъ му предложилъ да брои 10 лири. Пустнатъ на свобода, за да донесе паритѣ, попъ Козма успѣ да избѣга въ Битоля, гдето днесъ, чрезъ владиката, даде заявление до Хилми паша”.

Походътъ за пушки се придружава тукъ-тамъ отъ нови арнаутски изстъпления и отъ гръцки натискъ за купуване на изтерзани български души. Следъ като съобщава за побой и изтезания за скрити пушки въ селата Слоещица (демирхисарско), Кукуречани (битолско) и пр., А. Тошевъ продължава (№ 514, 1 ноемврий 1903 г.).

„На 25 октомврий селото Лахчани (кичевско) бѣ повторно изгорено отъ арнаути дебрани, които задигнали всичкия добитъкъ и убили двама души. Въ костурско всички, които не прекланятъ глава предъ гръцкия владика Каравангелисъ, се затварятъ. Учителката Търпена п. Димитрова и четирма други селяни отъ Шестеово, между които и свещеникътъ Димитъръ, сѫ изпратени вече въ Битолския затворъ. Другиятъ попъ отъ това село се обявилъ за патриаршистъ и останалъ свободенъ. Доста села сѫ признали Патриаршията”.

1. Докладъ № 501, 22 октомврий 1903 г.

2. Пакъ тамъ.

3. Пакъ тамъ.

13

Ревностни помагачи на турската власть въ опити да се отрича предъ Европа, чрезъ всѣкакви насилия надъ съвѣстьта на пострадалитѣ, не сѫ само гръцкитѣ владици и консули, но и чужденцитѣ на турска служба. Въ цитирания вече докладъ на А. Тошевъ (№ 514) се привежда следния характеренъ случай за попълзновенията на тъй наречената „Висша провѣрочна и реформаторска комисия” съставена отъ единъ паша и двама чужденци-генерали :

„Преди една седмица, когато тѣзи висши комисари бѣха въ Леринъ, единъ паша повикалъ българския попъ отъ изгореното село Арменско, сѫщия оня, за когото преди 20 дни 6ѣхъ донесълъ. че е билъ битъ отъ турски войници и обранъ ведно съ много други съселяни, и го питали да каже: кой е изгорилъ селото. Попътъ отговорилъ: — „Турскитѣ войници”. — „Лъжешъ! — му извикалъ единъ паша, — не войницитѣ, а комититѣ го изгориха”. — „Ако вие и хората, които носятъ вашата форма, сѫ комити, то, наистина, мога да кажа, че комититѣ го изгориха”, — отговорилъ попътъ. Генералитѣ-чужденци се възмутили като сѫщински турци-яничари отъ тази дързость на нещастния български попъ и се чудили съ какви рѫкодвижения да го накаратъ да млъкне [1].

 

Леринскиятъ гръцки владика повикалъ трима души отъ това село и имъ предлагалъ по десеть лири възнаграждение, ако кажатъ предъ Върховната комисия, че селото е изгорено отъ комититѣ”.

Несериозностьта на султанската амнистия и на султанскитѣ реформи не се изразяваха само въ побоища за укрити пушки. Докато властьта и консулитѣ увещаваха възстаницитѣ да се предадатъ, извънредниятъ сѫдъ въ Битоля развиваше трескава дейность. Разглеждаха се, заведени преди месеци, дѣла за укривателство и за услужване на чети и се издаваха сурови присѫди, единични и масови. Такава една масова присѫда надъ 138 души отъ Горна-Дебърца бѣ произнесена въ началото на ноемврий. Все по това време бѣха осѫдени на разни наказания нѣколко десетки граждани отъ Прилепъ, загдето не сѫ искали да отварятъ дюкянитѣ си, затворени по нѣкакъвъ поводъ, въ знакъ на протестъ. „Днесъ съ пощенския тренъ бидоха изпратени на заточение за азиатскитѣ брѣгове 104 души българи, а за утре или други день се тъкми още една партида отъ 93 души”, — съобщава на 8 октомврий д-ръ Кожухаровъ.

На заточение въ Мала-Азия бѣха изпратени и 15 души отъ с. Буфъ, начело съ амнистирания селски войвода Атанасъ Фермана, осѫдени по поводъ сражението на Б. Сарафовъ, станало на 16 септемврий надъ селото.

Извънредниятъ сѫдъ продължаваше да работи, безъ да обръща внимание на постѫпкитѣ на битолскитѣ консули. Последнитѣ се видѣха принудени да се обърнатъ къмъ посол

1. Този нещастенъ свещеникъ, попъ Кръстьо, бѣ закланъ презъ 1905 год. отъ грьцкитѣ андарти (б. а.).

14

ствата си и да поискатъ премахването на този сѫдъ, сочейки противоречието между издаванитѣ отъ него присѫди и обявеното отъ султана опрощение.

Биеше въ очи и това, че наредбитѣ около амнистията не се тълкуваха и прилагаха еднакво навсѣкѫде. Така, солунскиятъ търговски агентъ А. Шоповъ, като отбелязва, че въ Солунския вилаетъ продължаватъ да върлуватъ чети, пише: „Неразпущането на тия чети нѣкои оправдаватъ съ обстоятелството, че четницитѣ, които се връщатъ и предаватъ, се арестуватъ и сѫдятъ въ Солунския вилаетъ. Има четници амнистирани въ Битоля, защото сѫ били въ битолски чети, а арестувани въ Гевгели и Воденъ, дето се върнали по роднитѣ си мѣста. Въ Битолския вилаетъ — едни мѣрки, а въ Солунския — други. Това тукъ се твърде забелязва и коментира” [1].

Безчестното потѫпкване на дадената амнистия донесе на турцитѣ резултати, противоположни на ония, които тѣ въ своята слѣпота можеха да очакватъ. Съ побоищата и изтезанията тѣ попрѣчиха на реакцията — неизбѣженъ съпѫтникъ на всички несполучливи възстания и войни — да разрастне въ Битолския окрѫгъ. Въ сравнение съ страхотнитѣ примѣри на вѫтрешенъ бунтъ, който историята тъй обилно ии дава, Битолското възстание представлява страненъ контрастъ. Реакцията се почувствува много по-силно въ върховетѣ на организацията, предизвика въ рѫководството ѝ идейни блуждения, нескончаеми фракционни раздори и незапълними пропасти отъ лични омрази. Всрѣдъ самото разорено население, обаче, нейнитѣ морални опустошения бѣха, сравнително, нищожни. Имаше, не ще и дума, разочарование и униние, отчаяние дори у ония, които, покрай другитѣ жертви, се намѣриха безъ подслонъ, безъ храна, безъ покѫщнина и безъ добитъкъ. Имаше страхъ да не се разяри наново звѣрътъ и този страхъ заставяше хората, веднажъ капитулирали, да не бѫдатъ уличени пакъ въ бунтарство, докато изживѣятъ мѫката си и се посъвзематъ [2]. Нѣмаше, обаче, ни поменъ отъ оня бунтъ въ душитѣ, който кара деморализиранитѣ отъ поражението възстаници или войници да вършатъ най-отвратителни деяния — гаврене надъ свещени завети, обръщане на орѫжието противъ началствуващи лица и всѣкакви други изстѫпления. Възстаницитѣ въ Битолския окрѫгъ не потърсиха виновницитѣ на нещастието въ лицето на своитѣ началници, не се разбунтуваха противъ тѣхъ. Тѣ се подчиниха съ

1. Докладъ № 895, 22 ноемврий 1903 г.

2. Населението ни казваше: „Тръгнете се (пръснете се) нѣкое време, а сетне, като утихне, пакъ елате! (Спомени на Славно Арсовъ, стр. 134).

15

резигнация на сѫдбата си [1]. Тѣ не предадоха никого отъ ония, които ги бѣха подготвили и повели противъ турското царство [2]. И Х. Н. Брейлсфордъ е напълно правъ, като казва: „Селата останаха лоялни спрямо организацията, която ги бѣше потопила въ това бедствие”. Турскитѣ издевателства допринесоха, за да изживѣе населението въ неимовѣрно кратко време разочарованието и унинието си, и да затѫгува пакъ за старото борческо време. А кой би могълъ да го води въ новата борба, да му бѫде закрилникъ и съветникъ, ако не организацията, която го приучи да не се чувствува робъ?

*

Въ действителность организацията не бѣше ни мигъ престанала да функционира. Безъ да говоримъ за невъзстаналитѣ райони, кѫдето нейниятъ апаратъ остана въ пълна изправность, въ самата възстанала область легалнитѣ рѫководни тѣла — макаръ и останали въ непъленъ съставъ въ нѣкои градове — продължаваха да бѫдатъ въ връзка съ нелегалнитѣ районни началства, както и съ окрѫжния центъръ. Нѣкои войводи, стари четници и нелегални рѫководители, останаха и следъ възстанието въ районитѣ си: Хр. Узуновъ, П. Чаулевъ и др. — въ охридско, Георги Сугаревъ, дяконъ Евстатий, Павелъ Христовъ, освободенъ къмъ края на възстанието отъ Корчанския затворъ, където бѣ прекаралъ три години и др. — въ битолско, П. Ацевъ, Георги Пешковъ, ѝ. Тренковъ и др. — въ прилепско, Митре Влаха, Хр. Цвѣтковъ, Новачко, Нумо Желински, Костандо и др. — въ костурско, Тане Стойчевъ, Мих. Чековъ, Леко Джорлевъ, Пандилъ Шишковъ, Алексо Турунджовъ и др. — въ леринско, Геро и др. — въ Прѣ-

1. Ето единъ епизодъ, отбеляззнъ отъ Сл. Арсовъ въ момента на демобилизацията: „По туй време се чу, че иде потера и ние се тръгнахме (оттеглихме се), а десетина души, като замаяни, останали безъ пушки, не рачиха да се тръгнатъ отъ тамъ : „Безъ пушки, безъ хлѣбъ, безъ имотъ, кѫде да идемъ?” — казаха ми. И тѣ останаха тамъ. Турцитѣ на другия день ги избили до единъ — 10 души на мѣстото „Влашко орниче” гдето имъ вземахъ пушкитѣ, които на коне закарахме въ Биглата. („Спомени”. стр. 133-131).

2. За народнитѣ и граждански добродетели на възстаналитѣ селяни може да се сѫди по следния необикновено драматиченъ случай:

Къмъ 1—2 май 1904, Анастасъ Лозанчевъ, членъ на Щаба, денува съ единъ отрядь въ гората. Нѣкакво насекомо го ухапва по челото. Въздействието на отровата е такова, че Лозанчевъ мигновено загубва съзнание. Мускулитѣ и езикътъ му се парализиратъ. Превърнатъ въ полутрупъ, той остава въ рѫцетѣ на другаритѣ си цѣли три месеца. Отрядътъ го носи съ себе си, ту товаренъ на конь, като бездушенъ товаръ, ту на рѫце. Ставатъ презъ това време сражения, но възстаницитѣ не забравятъ при отстѫпление и полумъртвия членъ на щаба: носятъ го съ себе си, или го прикриватъ въ гората, за да го потърсять следъ единъ, два или три дена пакъ оо-късно, полутрупътъ се предава на селянитѣ, за да го гледатъ и криятъ, както могатъ. Предаванъ отъ рѫце на рѫце, полутрупътъ скита изъ районитѣ, попадайки въ уцѣлѣли селски кѫщи и въ импровизирани колиби между развалинитѣ. Организмътъ на ухапания се оказа необикновено издържливъ. Единъ день (15. VIII. 1904) Лозанчевъ идва въ съзнание. Той се вижда всрѣдъ непознати хора въ единъ далеченъ районъ и узнава за всичко, случило се съ него, за своето тримесечно небитие. Чрезъ услугитѣ на селянитѣ, той заминава за Дримколъ, а, следъ дълга почивка, презъ Албания се опѫтва за България. Отъ ухапването останаха му: единъ белегъ всѣдъ челото и едно чувство на неизразима признателность и на безгранично възхищение отъ преданостьта и добротата на възстаналитѣ и разорени селяни, които при толкова собствени злочестини, не изоставиха полутрупа на началника отъ Битоля.

16

спа, Трифонъ Ивановъ и др. — въ ресенско, Хр. Пасковъ, Божинъ и др. — въ демирхисарско, Гюрчинъ и др. — въ крушовско, и пр.

Не напустнаха страната и останаха между населението и четирма отъ първитѣ водачи: Д. Груевъ и А. Лозанчевъ, членове на щаба, Пере Тошевъ и Гьорче Петровъ.

Презъ най-тежкитѣ дни следъ демобилизацията, Груевъ често намираше убѣжище въ родното си село и въ Смилевския балканъ. Това бѣха дни на неизпитани душевни терзания за всички, които останаха вѫтре, за да сподѣлятъ съ населението общата трагедия. „Презъ единъ зименъ день, — разказва другарьтъ на Груева, дяконъ Евстатий, — разположени въ едно скривалище въ Смилевския балканъ, Даме повдигна въпроса: какво да се прави предвидъ настѫпилата сурова зима и новото положение. Въ единъ моментъ на общо мълчание, Даме стана на крака и, подпрѣнъ на пушката си, съ втренченъ въ трима ни погледъ, каза: „Мили и скѫпи мои другари! Смѣтате ли и вие да ме напускате?” Въ този моментъ Сугаревъ скочи на крака, прегърна Даме и му заяви, че той никога това нѣма да стори и силно го прегръщаше. Сѫщото направи и Узуновъ, а после и азъ. Въ момента на прегръщането, по даденъ знакъ отъ Даме, всички дигнахме карабинитѣ нагоре и дадохме клетва, че ще продължимъ дѣлото на революцията и че дето е Даме, тамъ сѫ и неговитѣ вѣрни другари. Заехме, се за работа и обходихме селата въ съседнитѣ околии, съ цель да поддържаме духа на пострадалото население и стегнахме отново редоветѣ на организацията” [1].

Нѣколко дни предъ Коледа (1903 г.), Груевъ отива въ Битоля, за да дотъкми състава на окрѫжния комитетъ. Къмъ края на февруарий той предприема, придружаванъ отъ дякона Евстатий, първата си, следъ възстанието, дълга обиколка: посещава прилепско, леринско, кѫдето се срѣща съ мѣстнитѣ войводи, воденско и града Воденъ, ениджевардарско — при Апостолъ войвода, гумендженско, гевгелийско, тиквешко. Съживяване на организациитѣ, уреждане на градски и околийски рѫководни тѣла, изравняване на спорове, упѫтвания, изучване на положението въ околиитѣ — такава е неговата работа презъ тази твърде резултатна негова обиколка. Отъ тиквешко, Груевъ се връща въ прилепско, за да вземе участие въ готвения окрѫженъ конгресъ.

Гьорче, следъ като скита известно време по Нидже планина и въ мориховско, отива въ Битоля за да се срещне съ тамошнитѣ водители, после се връща въ прилепско, кѫдето се вижда съ Д. Груевъ и П. Тошевъ, и се застоява по-

1. „Изъ споменитѣ на дяконъ Евстатий” — съобщава Хр. Шалдевъ. (Илюстрация Илиндень, год. VII, кн. 4—5, 1935).

17

продължително въ града. Недоволенъ отъ начина по който се отнасятъ съ него, подозиранъ на всѣка крачка, че е избѣгванъ и нежеланъ, той, търсейки каналъ за България, се озовава въ Велесъ, но повиканъ за конгреса, връща се въ прилепско. Следъ конгреса Гьорче, упѫтенъ за България, посещава воденско, ениджевардарско и струмишко. Той сѫщо изглажда партизански и други спорове, дава съвети и обяснява своитѣ схващания за новото устройство, което организацията трѣбва да получи. Описанието на тѣзи скитания въ „Споменитѣ” му съдържа интересни наблюдения върху положението въ разнитѣ райони, но е пропито съ песимизъмъ и съ дълбоко огорчение загдето никѫде не срѣща очакваната отзивчивость.

Пере Тошевъ прекарва месецитѣ следъ възстанието въ прилепско, въ самия градъ Прилепъ, като прескача и до Битоля. Покрай обикновената организационна работа, той полага особени грижи за да подготви свикването на единъ окрѫженъ конгресъ, на който възлага голѣми надежди за насочване на революционното дѣло къмъ нови пѫтища.

Обстоятелството, че възстаналитѣ райони не бѣха напустнати отъ всички рѫководни сили, изигра голѣма роля за бързото подемане на организацията. Въ това отношение заслугата на тримата първенци — на Груева особено — е безсъмнена.

За бързото съвземане на организацията спомогна много и това, че градоветѣ (съ изключение на Крушово) останаха незасегнати отъ опустошенията. Въ това отношение, пъкъ, отъ изключителна важность, се оказа ролята, която изигра окрѫжниятъ центъръ Битоля.

Първостепенна крепость на организацията до Илиндень, такава остана Битоля и презъ и следъ възстанието. Голѣмъ градъ, разположенъ въ самото подножие на Пелистеръ и обиколенъ откъмъ полето съ просторни зеленчукови градини и бостани — така нареченитѣ бафчи, Битоля представляваше рѣдки удобства за незабелязано вмъкване и излизане. Имаше, обаче, нѣщо още по-ценно отъ неговото мѣстоположение — неговитѣ български махали, образувани отъ придошли здрави селяни. Жителитѣ на тѣзи крайни махали, занаятчии и добри работници, бѣха, до единъ почти, заклети хора на комитета. Стигнѣше ли веднажъ до лабиринта отъ тѣсни сокаци на „Баиръ-мале” и „Йени-мале” — „Комита-махалеси”, както турцитѣ наричаха тази махала — комитетскиятъ човѣкъ потъваше безследно въ малкитѣ гостоприемни кѫщи, снабдени, като че нарочно, съ задни вратички. Отъ честото обсаждане на махалитѣ и повсемѣстно обискирване на кѫщитѣ, хората бѣха придобили голѣма вещина въ надхитряване на полицията. При пръвъ обезпокоителенъ признакъ, всички, съ женитѣ и децата си, се вдигаха на кракъ,

18

така, че нелегалнитѣ можеха да разполагатъ съ всички задни изходи, докато се добератъ до безопасни, т. е. претърсени вече квартали.

Благодарение на своята стегнатость и на преданостьта на членоветѣ си, Битолската организация можа презъ бурнитѣ дни на възстанието да отговори на своето предназначение: да изпълнява порѫчкитѣ на близкитѣ възстанали райони, да посрѣща и изпраща куриери, да държи щаба въ връзка съ Солунъ и съ чужбина. Следъ демобилизацията, пъкъ, тя осигури пребиваването, постоянно или временно, на революционнитѣ първенци, които само отъ Битоля можеха да обсѫждатъ съвмѣстно положението и да даватъ подъ носа на Хилми паша директиви на районнитѣ началства.

Не е умѣстно, прочее, да се говори за „автоматично възобновяване” на организацията, щомъ тя не е преставала ни мигъ да функционира. Наистина, въ нейнитѣ мислещи срѣди вѫтре, както и въ чужбина, се повдигатъ следъ възстанието редъ въпроси, приказва се за „преоценка на ценности” и се спори съ страсть около бѫдеще устройство, бѫдеще управление и бѫдеща тактика. Тя влиза въ нова фаза на своето развитие, но съ ненакърнена вѣра въ смисъла на своето сѫществуване и въ целесъобразностьта на революционния методъ.

*

Петь месеца следъ възванието, съ което бѣше подканилъ народа къмъ възстание [1] и два месеца следъ наредбата за демобилизацията, щабътъ разпрати до всички районни, центрови и селски революционни рѫководители въ окрѫга особено окрѫжно, въ което преценява преживѣнитѣ събития и позовава народа на нова борба. Ето пълния текстъ на това историческо окрѫжно [2]:

 

(Емблема) ГЛАВЕНЪ ЩАБЪ на II МАК.-ОДР. РЕВ. ОКРѪГЪ 10. XII. 903 г.

До районнитѣ, центрови и Селски революционни началници Въ .........................

 

 

Братя и другари,

 

Прѣсни сѫ още въ паметьта на всинца ни приятнитѣ спомени отъ бурното врѣме, което народътъ ни прекара прѣзъ послѣдною лѣто, още по-достопаметни ще бѫдатъ тѣ за бѫдащитѣ поколѣния, като имъ напомнуватъ винаги за оня великъ актъ, който ни поставя въ редоветѣ на достойнитѣ народи за свобода. Това е първия пѫть, когато народътъ ни нагледно видѣ, че и той може да бѫде силенъ и че отъ самия него зависи скѫсването на робскитѣ вериги.

1. Вижъ томъ I, стр. 281.

2. Единъ хектографиранъ екземпляръ отъ окрѫжното, екземплярътъ изпратенъ на войводата дѣдо Коле въ югоизточно мариовско, е запазенъ въ архивата на Л. Тошевъ. Този екземпляръ е използуванъ тукъ.

19

Рѣдко сѫ бивали такива моменти, когато народътъ ни е бивалъ тъй сплотенъ и за врага ни тъй опасенъ, както въ последно врѣме. Позивътъ даденъ, ние всички се видѣхме сбрани около революционното знаме и доказахме че не желаемъ вече да бѫдемъ роби. Съчувственицитѣ ни въ Европа продължаватъ да се възхищаватъ отъ геройската ни борба, съ която стреснахме цариградския палачъ. Неописуемъ бѣ тогазъ страхътъ на враговетѣ, които за дълго врѣме не се решаваха да влѣзнатъ въ явна борба. Озвѣрени отъ несполукитѣ си противъ възстаналитѣ борци, тѣ съ ярость се хвърлиха върху беззащитния българинъ: грабеха и гориха селата ни, убиваха женитѣ и дѣцата, съ цѣль да ни удушатъ, но жестоко се измамиха. Вмѣсто вежди — изкараха си очитѣ. Настѫпилитѣ бедствия отъ варварскитѣ имъ деяния възбудиха състрадание къмъ народа ни у всички человѣколюбиви сърдца въ Европа и далечна Америка. Цѣлиятъ просвѣтенъ свѣтъ се възмути отъ жестокостьта на врага и поиска намесата на Европа. Самитѣ правителства не можаха да останатъ равнодушни предъ кървавитѣ сцени, вършени предъ тѣхнитѣ очи отъ султановитѣ войски. Почти всички явно осъдиха врага за безчовъчнитѣ му дѣла и щѣха да свършатъ окончателно съ въпроса въ полза на народа ни, ако не побъркаха нѣкои сили, които се нагърбиха сами да го нареждатъ.

 

Плодъ на тѣхнитѣ грижи сѫ прогласениттз отъ нихъ само на книга реформи, които съ нищо не отстраняватъ вѣковнитъ злини на турския режимъ. Не ще и дума, че народътъ ни не може да бѫде доволенъ отъ тия мѣрки, понеже сѫ нищожни предъ цѣльта, която гонимъ. Всѣки знае, че не за жандарми и пѫдари се боримъ ние, а за премахване на омразния ни турски гнетъ. Да наведемъ глави отново на душмана, това би било цѣла измѣна предъ дадената клетва, измѣна предъ кръвьта на нашитѣ братя и останалитѣ безъ покривъ майки и сестри. Подобна измѣна ние нѣма да направимъ особено сега, когато цѣла Европа е признала нашето право и сме довели врага до гроба. А той, притиснатъ отвънъ, изтощенъ материално, той, — казваме, — съсипанъ е и духомъ и едвамъ се крѣпи. Още единъ ударъ — и тиранинътъ е смазанъ. Този ударъ ще го нанесемъ — отъ нась се иска. Ще изпълнимъ ние дума завѣтна и нѣма да оставимъ врага зли родината ни да погази. Ще развиемъ революционното знаме, свито есенесъ, за да блѣсне отново при по-благоприятно врѣме. А това врѣме е наблизу. И кой отъ насъ въ онзи моментъ ще забрави гробътъ бащинъ, плачътъ майчинъ, тѫгитѣ на овдовѣлитѣ ни сестри и дългътъ ни къмъ тѣхъ? Кой доблестенъ синъ ще прости новото гробище и ще замиже предъ нови теглила ? . . .

 

На отмѫщение братко! На мѫсть ни вика поруганата честь на народа! Вѣрнитѣ синове на Македония нѣма да останатъ глухи къмъ този свой гласъ, тѣ нѣма да изневѣрятъ на девиза ни.

„Смърть или свобода!”

 

                                                                           Отъ щабътъ

Постегнала наново редоветѣ си и решена да действува,, организацията въ възстаналата область се видѣ принудена да удостои съ вниманието си на първо мѣсто разнитѣ предатели, шпиони и други съзнателни пакостници. Тѣхното число бѣ неимовѣрно много порастнало презъ критическитѣ дни на турското надмощие. Стари професионални доносници отъ чуждъ народностенъ произходъ, орѫдия на гръцкитѣ владици и консули, разни турски дерибеевци — всички

20

врагове на българщината, окуражени отъ нейнитѣ нещастия, дигнаха глава и заработиха открито. Нуждно бѣ да имъ се дадатъ доказателства, че отмъстителната дѣсница на комитета е отмалѣла временно, но не е изсъхнала. Нуждно бѣ и самото разорено население да почувствува, че не всѣки може да издевателствува безнаказано спрямо него и да изкориства неговата безпомощность.

Както въ миналото и сега, жертвитѣ се избираха, споредъ значението си като пакостници, безъ разлика на народность и вѣра. Това бѣха все лица съ доказана вина, известни на населението и спечелили неговата ненависть. Така, къмъ края на ноемврий 1903 г. падна убитъ въ с. Кръстофоръ, не далеко отъ Битоля, Стойчо Митановъ, известенъ турски шпионинъ и предатель. На 21 януарий 1904 г, загина подъ ударитѣ на двама организационни екзекутори гъркоманскиятъ кметъ Ташко въ с. Брусникъ, битолско. На 2 февруарий 1904 г. бидоха убити въ с. Жужелци, костурско, гъркоманскиятъ попъ и мухтаринътъ, помагачи на турцитѣ презъ време на възстанието и слѣпи орѫдия на владиката Каравангелисъ. На 20 февруарий с. г. загина въ с. Брѣжани, охридско, коджабашията Насте Йордановъ. Екзекуциитѣ се придружаваха навсѣкѫде съ невинни жертви, а на мѣста предизвикваха и нови забѣгвания. Така въ Брусникъ гъркоманитѣ скриха писмото на двамата екзекутори, оставено до убития, за да предизвикатъ арестуването на повече българи. Въ Брѣжани войницитѣ, разярени отъ премахването на предателя, арестуваха всички намѣрени въ селото мѫже, въ това число и свещеника, облѣченъ въ църковни одежди, както служеше въ храма — и откарани въ Охридъ. Въ прѣспанско бѣ намѣренъ на 10 февруарий, между селата Дупени и Любойно, трупътъ на Георги Конджула, арнаутинъ, ханджия въ с. Любойно; предъ анкетьоритѣ той бѣ удостовѣрилъ съ подписъ, че църквата въ Любойно била опожарена не отъ войската, а отъ възстаницитѣ.

Гърмотевично бързи и твърде жестоки бѣха наказанията на предатели, които издаваха чети. Забележителни сѫ въ това отношение случаитѣ съ дветѣ мариховски чети — на Толе паша и на дѣдо Коле. Издадена отъ шпиони отъ с. Гудяково, четата на Толе паша, отъ 11 души, бѣ нападната на 3 февруарий отъ аскеръ. Следъ четиричасово сражение загинаха всички четници (въ това число и синътъ на войводата), съ изключение на единъ. Спасениятъ сформирува набързо нова чета и само следъ три дни изгори кѫщата на предателя въ с. Гудяково и уби другъ единъ шпионинъ въ с. Гърдилово. Все въ свръзка съ предаването на Толе паша, бѣха убити: гъркоманскиятъ попъ въ с. Пчанища, коджабашията въ Вепърчани и Христо отъ с. Будимирци. Така бѣ отмъстенъ популярниятъ войвода Толе паша.

21

На 8 февруарий, предадена отъ мѣстни гъркомани, бѣ нападната въ с. Скочивиръ четата на дѣдо Коле отъ 6 души. Въ сражението загина самъ войводата и двама четници. Между тримата спасени бѣ и синътъ на войводата. „Турци и гърци тържествуватъ, защото Коле минаваше за единъ отъ срѫчнитѣ войводи”, — донася по този поводъ А. Тошевъ [1]. Нѣколко дена по-късно синътъ на войводата отмъсти за баща си: убитъ бѣ шпионинътъ Домазетовъ въ Скочивиръ, а на 13 февруарий изчезна безследно по пѫтя Скочивиръ — Битоля, братътъ на убития, сѫщо шпионинъ. Така бѣ отмъстенъ дѣдо Коле.

Въ окрѫзитѣ, съседни на Битолския, нормалното функциониране на организацията не бѣ никакъ прекѫснато.

Въ велешко, кумановско и други райони на Скопския окрѫгъ станаха нѣколко сблъсквания съ битолски чети, отправени следъ демобилизацията за България. Най-значително отъ тѣхъ бѣ сражението на 1 декемврий между селата Нежилово и Црешново, велешко, съ четата на кичевския войвода Георги Поповъ. Въ него загинаха петима четници и самиятъ войвода.

Въ Солунския санджакъ ставатъ почти непрекѫснато, къмъ края на есеньта и презъ зимата, сблъсквания съ чети, случайни или поради предателство, актове на отмъщение, наказания на турски дерибеевци, динамитни атентати. Ето нѣкои отъ по-важнитѣ произшествия, които извличаме отъ твърде богатата хроника на солунския търговски агентъ А. Шоповъ:

„Една чета отъ 80 души, заобиколена къмъ края на септемврий въ с. Богданци, гевгелийско, успѣ да се измъкне невредима. Вечерьта женитѣ изнесоха шинелитѣ на четницитѣ въ планината.”

 

„На 3 октомврий, вечерьта, между станциитѣ Килиндиръ и Дойранъ избухна динамитъ. Единъ локомотивъ, който предшествуваше минаването на единъ воененъ тренъ, бѣ отхвърленъ отъ релситѣ и повреденъ. Раненъ бѣ машинистътъ.”

 

„На 12 срещу 13 октомврий, презъ нощьта, стана новъ атентатъ по линията между Гевгелий и Бойница. Повреди малки”.

Презъ ноемврий ставатъ нѣколко отвличания на дребенъ и едъръ добитъкъ отъ бейски чифлици.

Една чета отвлѣче въ Аржанското блато и наказа съ смърть единъ уличенъ въ шпионство.

Въ с. Оризарци, ениджевардарско, сѫ убити трима за шпионство и за посегателство върху честьта на женитѣ на нѣкои четници.

На 23, сѫщия месецъ, въ с. Бойница, гевгелийско, става сражение между чета и аскеръ, съ жертви и отъ дветѣ страни.

Друго сражение става по това време въ с. Балинци, дойранско, сѫщо съ жертви отъ дветѣ страни.

1. Докладъ № 201, 11 февруарий 1904 г.

22

Една чета изби 50 свине на братя Бакърчеви отъ с. Владово и раздаде месото по селата — възмездие за предизвикателствата и пакоститѣ, направени отъ това семейство презъ възстанието.

Една турска харамийска банда бѣ издебната и изтрѣбена, следъ четиричасово сражение, отъ една българска чета (на Апостолъ Петковъ) въ с. Радомирово, ениджевардарско.

Апостолъ Петковъ въ ениджевардарско развива, непосрѣдствено следъ възстанието, особено жива дейность въ нѣколко посоки: противъ предатели и шпиони, противъ бейове и разни други експлоататори на чифлигарския трудъ, и противъ албанскитѣ овчари [1]. И турската власть и гръцкиятъ консулъ въ Солунъ се опитватъ на привлѣкатъ, чрезъ подкупи, този началникъ, еднакво опасенъ за турцитѣ и за гръцката въорѫжена пропаганда. Неговата популярность расте, заедно съ гръмкитѣ му дѣла презъ 1904 година, и ние, години наредъ, ще имаме случай да го споменаваме.

1. Презъ есеньта на 1903 г. слязоха въ южно-македонскитѣ равнини необикновено много овчари, въорѫжени, разбира се. На 200 овце, вмѣсто 10 овчари, сега имаше 30. Скоро християнското население почувствува тѣхното присѫтствие по многото кражби и всѣкакви насилия. Апостолъ изтрѣби нѣколко такива „овчари”.

[Previous] [Next]
[Back to Index]