Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

17. АНДАРТСТВОТО ВЪ БИТОЛСКИЯ И СОЛУНСКИЯ САНДЖАЦИ ПРЕЗЪ 1904 ГОД.

Смъртьта на Меласъ завари Македонския комитетъ въ трескави приготовления.

На 20 октомврий навлѣзе въ Турция, съ 25 души, капетанъ Рувасъ (подпоручикъ Катехакисъ, критянинъ), назначенъ за времененъ началникъ на четитѣ въ Битолския вилаетъ. Въ с. Костурачъ той бѣ причаканъ отъ капетанитѣ Каудисъ и Караливаносъ. Вънъ отъ устнитѣ наставления на Атинския комитетъ, замѣстникътъ на Меласъ донесе съ себе си и преписи отъ „Общи упѫтвания за македонскитѣ чети”, съставени въ нѣкои свои точки, възъ основа на познатия ни докладъ на Меласъ.

Ето този важенъ документъ [1]: 

Да се разтурятъ, чрезъ каквито и да е средства, всички български настоятелства на комитетитѣ въ разнитѣ села, и да се основатъ гръцки, съ задача: да прикриватъ гръцкитѣ чети и да се грижатъ за безопасностьта на селото.

 

Да се назначатъ куриери срещу единъ наполеонъ на месецъ и съ обещание на специално възнаграждение за всѣка сполучлива работа.

 

Понеже всѣка акция трѣбва да носи чисто македонски характеръ, нуждно е да се действува презъ пролътьта и лѣтото за създаване на групи, дветѣ трети на които да сѫ съставени отъ македонци.

 

Въ крѫга на това действие трѣбва да влѣзатъ всички епархии на Битолската область.

 

За това трѣбва да стане разбирателство съ надлежнитъ лица и да се установи редовна пощенска служба.

 

Да се дадатъ заплати, съгласно съ последното изложение на Меласъ, на всички, които при него сѫ получавали такива.

 

Да се държатъ редовно проповеди за патриотизъмъ, себеотричане и любовь къмъ общата Майка (Елада — бел. н.).

 

Да се разпредѣлятъ епархиитѣ на райони съ по трима или четирма войводи всѣки и съ съответното число борци, новитѣ отъ които ще носятъ титлата арматолосъ, а изпитанитѣ момчета — титлата паликари.

 

Всъки, който за първи пѫть постѫпва на служба, или пъкъ приема нова такава, трѣбва, ако се разполага съ време, да даде клетва, че ще изпълнява вѣрно длъжностьта си.

 

Ако кой да е отъ членоветъ, които съставятъ групитѣ, престѫпи строгия принципъ на уважение честьта и имота на жителитѣ въобще, или стане причина за ощетяване на народнитѣ интереси, наказва се строго, или се изключва, или се отказва и лишава отъ заплатата си.

 

Четитѣ трѣбва да покровителствуватъ специално турския елементъ въ Македония, не само за да спечелятъ покровителството на турскитѣ власти, но и за да бѫде тоя елементъ разположенъ къмъ насъ и да предпочита гърцитѣ, въ случай на каквато и да било промяна въ сѫдбата на Македония.

1. Ст. Раптисъ, стр. 319—323.

193 

Първитѣ и главни действия на елино-македонскитъ чети трѣбва да иматъ за предметъ наказанието на българскитѣ долофони, (убийци — бел. н.), които се считатъ подозрителни или опасни, и преследването на българскитѣ чети.

 

Това ще съставя главното, ежедневното, така да се каже, занятие на елино-македонскитѣ чети.

 

Акции, които могатъ да предизвикатъ аларма, възмущение или ужасъ, като поголовни кланета на цѣли села, трѣбва строго да се избѣгватъ, освенъ въ случаитъ, когато тѣ се окажатъ необходими за примѣръ на контъръ отмъщение.

 

Да се защищава гръцкото население.

 

Да се покровителствува.

 

Да се възвръща то къмъ православието, ако се е отказало отъ него, или ако е прибѣгнало къмъ схизмата насилствено и противъ съвѣстьта си.

 

Да се наказватъ предателитѣ, убийцитѣ и разбойницитъ, както и тѣхнитѣ агенти въ разнитѣ села.

 

Ето общата програма за дейность:

 

Елинска Македония вижда въ хората, които се борятъ за нея, драгоценно семе, което ще принесе обиленъ плодъ на нацията.

 

П. Сароглусъ

Д. ик. Калапотакисъ

Рувасъ гори отъ желание да отмъсти за Меласъ, но не на турцитѣ, разбира се. Жребиятъ се падна на Зелениче — китна българска паланка съ повече отъ 500 кѫщи, отъ които малка часть турски и само нѣколко гъркомански. Но въ Зелениче Гръцкиятъ комитетъ има, между мѣстнитѣ турци, нѣколко свои плащани органи — Сульо Османъ, Мусли Баругъ, Салихъ Мутишъ. Осведомени отъ Сульо и предвождачи отъ него, андартитѣ, съсрѣдоточени въ с. Елеово и броещи надъ 60 души, потеглиха за Зелениче и на 13 ноемврий, презъ нощьта, нападнаха кѫщата на българския първенецъ Стефанъ Готевъ, който празднуваше сватбата на сина си. Покрай роднини и приятели, бащата бѣше поканилъ и нѣколцина видни мѣстни турци. Часть отъ андартитѣ нахлуха внезапно въ кѫщата и нападнаха веселящитѣ се сватбари. Никой нѣмаше орѫжие за да се защити. Докато ставаше клането вѫтре, други андарти стреляха непрестанно отвънъ. Вѫтре бидоха убити 13 души, между които: домакинътъ и синъ му, младоженецътъ Григоръ Готевъ, 19 годишенъ, турчинътъ Хюсеинъ Абдулъ Керимъ, баба Депа Лазова и др. Едно десеть годишно момиченце, Мария, бѣ намѣрено изгорѣло въ огъня. Ранени бѣха трима: двама българи и турчинътъ Али Бей. Нападната бѣ сѫщо кѫщата на свещеника попъ Георги, която андартитѣ, като не намѣрили никого вѫтре, ограбиха, като задигнаха всички по-ценни предмети. Въ първото официално обяснение отъ Леринския каймакаминъ и отъ Битолския валия, се говорѣше за убийства, причинени отъ „сбиване между сватбаритѣ”. Атинскитѣ вестници пъкъ съобщиха за сражение между андарти и комити въ Зелениче, завършено съ страшно поражение за коми-

194

титѣ. Една европейска анкета, обаче, установи самата истина крайно изобличителна за турската власть. Възъ основа на тази анкета, подадена бѣ въ Високата порта следната австро руска нота:

На 13/26 ноемврий една голѣма гръцка чета, състояща се отъ повече отъ 60 души, е заобиколила селото Зелениче (Zelenitchi), Леринска кааза, презъ което време часть отъ нея е нахълтала въ кѫщата на българина Стоянъ Гатевъ (Готевъ, б. н.), дето имало сватба, и убили 13 души, между които жени и деца, и наранили 5. Едно отдѣление войска и жандармерийскиятъ постъ при Невѣска сѫ се притекли на мѣстото на произшествието чакъ на другия день, а каймакаминътъ отишълъ още по-късно. Рускиятъ и австрийскиятъ консули, които посетили това село на 16/29 ноемврий, сѫ срещнали тамъ жандармерийския италиански офицеръ отъ Леринъ тогазъ, когато началникътъ на турския жандармерийски постъ не билъ се явилъ още [1].

Зеленишката кървава сватба е най-звѣрското андартско деяние въ Македония презъ 1904 година. Предприето безъ никакъвъ конкретенъ поводъ — просто за да се демонстрира андартската сила подиръ загубата на Меласъ, като се очистятъ нѣкои и други българи” [2], па макаръ и веселещи се сватбари — то потресе европейското обществено мнение и цѣлия български свѣтъ. Но то бѣ сѫщевременно предвестникъ на нови, още по-безогледни, избивания.

*

Да се опишатъ единичнитѣ убийства, които се вършатъ най-безогледно отъ андартитѣ и на които организацията отвръща съ изтрѣбване на белязани андартски и турски агенти, това би било непосиленъ, па и излишенъ, трудъ. Още отъ самото начало борбата добива характеръ на безпощадно изтрѣбление, съ тая разлика, че докато андартитѣ го вършатъ като „всѣкидневно занятие”, за организацията, заета съ многостранна дейность, насочена противъ турския режимъ, то е нѣщо второстепенно, наложено отъ пришелци и вършено по необходимость. Понѣкога, обаче, народниятъ гнѣвъ се обрушаваше спонтанно въ жестоки отмъщения и надъ невинни хора. Така напримѣръ, нѣколко дена следъ Зеленишката кървава сватба, една мѣстна селска чета причака на шосето, петь километра далеко до Суровичъ, десетина кираджии гърци пѫтуващи за Кожани, и ги изби съ сѣкири.

1. Французка жълта книга, Affaires de Macedoin 1903—1905, p. 118—119.

Управляващиятъ английското консулсво въ Цариградъ, Таупле, съобшавайки на лордъ Ландаунъ за австро-руската нота, прибавяше:

„Меморандумътъ привлича вниманието на Високата порта върху това, че инцидентътъ е станалъ при обстоятелства, при които военниятъ и жандармерийскиятъ постъ при Невѣска сѫ имали възможность да разбератъ за случилото се, но че дори до след ния день не е било направено никакво усилие за наказание на убийцитѣ; при това, когато австрийскиятъ и рускиятъ консули въ Битоля, три деня подиръ инцидента, сѫ посетили мѣстото на нападението, турскиятъ офицеръ, командващъ съседния жандармерийски постъ, не бѣ се явилъ още”. (Английска Синя книга, Turkey. № 2. (1905). Документъ № 98) стр. 77.

2. Ст. Раптисъ, Стр. 341.

Въ книгата на Раптисъ, написана петь години по-късно, Зеленишката сватба е предадена като сражение съ българска чета; на сватбата присъствували българския войводи Никола Мокренски съ четата си и единъ български офицеръ съ червеникава брада — избити всички отъ андартитѣ.

193

Стълкновенията между самитѣ чети не сѫ тъй чести и твърде рѣдко тѣ свършватъ съ решителни резултати. И когато се дебнатъ едни други, и когато имъ се удаде да се сблъскатъ, сражаващитѣ се сѫ заставени да държатъ смѣтка и за аскера. Разбира се, това важи главно за българитѣ, които сѫ общъ врагъ на турци и гърци. Решителното значение на турския факторъ въ българо-гръцкитѣ схватки пролича още при първото българо-гръцко стражение, надъ с. Ощима, къмъ срѣдата на м. септемврий 1904 год., между четитѣ на Митре Влаха и Каудисъ. Следъ нѣколкочасова ожесточена борба, въ която паднаха ранени и отъ дветѣ страни, сражението биде прекратено, поради появяването на песодерския аскеръ. На 30 ноемврий Митре Влаха, заедно съ четицата на Геро Ресенски, нападна четитѣ на Бувасъ и Каудисъ — около 50 души — въ тѣхното главно свърталище, с. Желево. Часть отъ андартитѣ се бранѣха отъ квартиритѣ си и отъ църковната ограда, а друга часть, успѣла да се измъкне отъ селото, се изпрѣчи отвънъ на помощь на обсаденитѣ си другари. Въ най-критичния за андартитѣ моментъ, по височинитѣ надъ Леринското шосе, се яви песодерскиятъ аскеръ, придруженъ отъ стотина милиционери подъ предводителството на песодерския попъ Ставри. Историкътъ Ст. Раптисъ описва, безъ всѣко стѣснение, какъ се е постигнало това съвмѣстно действие между войската и гъркоманския свещеникъ. Щомъ се почнало сражението попъ Ставри събралъ стотина селяни и сѫщевременно съобщилъ на мѣстния юзбашия, че комититѣ нападнали Желево. Юзбашията почналъ да се колебае:

— Ще отида, разбира се веднага, но мисля си, какво ще успѣя само съ тридесеттѣхъ хора, които имамъ.

 

— А стотѣхъ, които имамъ азъ, каза попъ Ставри. И после добави:

 

— Освенъ това, чуватъ се и гърмежи, което показва, че селянитѣ се съпротивляватъ.

 

— Възможно е да има въ селото и нѣкоя гръцка чета, която и се сражава, каза юзбашията, гледайки съ любопитство попа.

 

— Па и това да е, отговори попъ Ставри, тѣ сѫ наши и ще взематъ нашата страна [1] и така, споразумѣли се, войска и селяни стигнаха на една височина надъ Желево.

Сражението продължи при крайно неблагоприятни за българскитѣ четници условия. Войската и милицията на попъ Ставри, следъ като се ориентираха върху обстановката, урегулираха стрелбата си и българитѣ се намѣриха между два огъня. Това признава и самиятъ Раптисъ:

Юзбашията заповяда на трѫбача да изсвири честа стрелба.

Елино-македонцитѣ подъ Рувасъ и Каудисъ се оттеглиха къмъ края на селото. Низамитѣ не ги преследваха, а продължаваха да се сражаватъ противъ българитѣ. Отмъстителитѣ отъ срещната страна сѫщо биеха българитѣ [2].

1. Стр. 554—555.

2. Стр. 557.

196

Българитѣ минаха въ отбрана и привечерь се оттеглиха въ планината. Да се отдалечатъ и да прикриятъ диритѣ си отъ очакванитѣ нови потери — това, следъ сражение, е първата грижа на българскитѣ чети. Така постѫпи и Митре Влаха. Съвсемъ друго бѣ поведението — самочувствието на андартитѣ подиръ шестчасовото сражение надъ Желевo (въ което, споредъ Раптисъ, паднали 20 комити и нито единъ андартъ [1]. Тѣ спокойно се върнаха по квартиритѣ си въ селото и се отдадоха на ядене, пиене и веселие. „Пѣха въ честь на победата си и хайдушки пѣсни” [2].

*

Наскоро подиръ Рувасъ въ костурско се яви съ 40 андарти капетанъ Вардасъ (поручикъ Георгиосъ Цонтосъ, критянинъ), върховенъ началникъ на всички чети въ Битолския вилаетъ. Близъкъ приятель и сътрудникъ на Меласъ, Вардасъ е единъ отъ първитѣ организатори на андартското движение. Между капетанитѣ-офицери той се застоя най-продължително въ вѫтрешностьта и е принесълъ най-много заслуги на андартската кауза, макаръ и да не е стигналъ славата на Меласъ.

Близо два месеца Вардасъ се навърта въ най-южната часть на костурската околия. Той организира гъркогласнитѣ села, разположени по границата на българската етнографска область, за да могатъ тѣ въ критически моменти да служатъ за сигурни убѣжища на четитѣ, действуващи на северъ. Отъ тамъ той започва и действията си противъ най-южнитѣ български села отъ така наречената Костенария и постепенно нахлътва въ костурско.

Костенарията — името си носи отъ кестеновитѣ гори, съ които сѫ покрити хълмоветѣ ѝ, се намира на изтокъ отъ смѣсения градецъ Хрупища и се състои отъ 15 български села, обградени откъмъ западъ и югъ съ чисто гръцко население, а откъмъ северъ — съ турско. Организирана по-после отъ другитѣ части на костурско, тази область подкрепи всѣкакъ възстанието, но безъ да възстане масово. Страшнитѣ изпитни за костенарийскитѣ българи дойдоха после, презъ периода 1904—1908 г. Нападани непрестанно отъ андарти и турци, клани, опожарявани и обирани, тѣ се бранѣха съ чудна упоритость и написаха една отъ най-славнитѣ страници на революционна Македония. Имената на селата Старичени, Езерецъ, Осничени, станаха символи на героизъмъ и мѫченичество.

За забелязване е, че цѣлата Костенария е до възстанието подъ Патриаршията. Погнусата отъ противохристиян-

1. Истината е. че българитѣ, макаръ и атакуващи, не дадоха жертви.

2. Ст. Раптисъ, стр. 563.

197

ското поведение на митрополитъ Каравангелисъ подтикна селата да отхвърлятъ всички вкупомъ гръцкото духовно иго и да минатъ подъ Екзархията. Това стана въ едно време, когато Организацията бѣ почти замрѣла и въ по-главнитѣ села изглеждаха всесилни отдѣлни чорбаджии, слѣпо предани на Костурския митрополитъ и на турцитѣ. Възстановяването на революционнитѣ комитети се извърши презъ първитѣ месеци на 1904 г. отъ шепа стари четници, — Нумо Янакиевъ Желински, Костандо Живковъ, Кольо Добролицки, Кирязъ Шкуртовъ и др. — които, забѣгнали следъ възстанието въ Гърция, успѣха да се върнатъ въорѫжени въ родния си край. Избиването на нѣколцина деребеевци гъркомани [1], освободи областьта отъ моралния тероръ на гръцкия владика и възвърна вѣрата на населението въ силата на революционната организация.

Появяването на Вардасъ се ознаменува съ избиването на десетина видни организационни работници, шестима отъ Езерецъ и трима отъ Виделущи. Гръцкиятъ поручикъ си служи твърде изкустно съ измамата. Чрезъ измама той излови, изведе вънъ отъ селото и изби шестимата езерчани. Чрезъ измама той подведе и унищожи и районния войвода Костандо Живковъ [2]. Тази история заслужава да бѫде разказана.

На 4 декемврий 1904 г. Костандо се намира въ с. Осничени съ единъ само другарь, Яни Христовъ. Идватъ при него двама души отъ съседното село Либишово и му съобщаватъ, че либишовското рѫководно тѣло го кани да отиде веднага тамъ, за да уреди единъ остъръ споръ между двама селяни. Безъ да подозира андартска примка, Костандо отива въ Либишово и се настанява въ дома на една вдовица, снабденъ съ удобно скривалище. Не се мина много време и кѫщата биде заобиколена отъ андарти. Започва се неравна борба на двама срещу сто. Падатъ убити вдовицата и нейниятъ синъ. Загива и четникътъ Яни Христовъ. Като затворенъ въ клетка лъвъ Костандо тича отъ ѫгълъ въ ѫгълъ и държи на почтено разстояние нападателитѣ. Поканитѣ за предаване

1. Дим. Жеглиновъ отъ с. Осничени, Хаджи Димко Келепуровъ, предатель отъ с. Желинъ, Ламбро отъ с. Нестиме и др. Най-опасенъ отъ тѣхъ бѣ Ламбро. На 9 май 1904 г. той, съ едно отдѣление войска, постави засада, въ която попадна четата на Нумо Добролицки и даде единъ раненъ.

2. Костандо Живковъ замести като районенъ войвода Нумо Желински, убитъ презъ лѣтото отъ Организацията зарадъ приписвани му връзки съ жени. Другаритѣ и първитѣ работници отъ костенарийския районъ, не можаха да прежалятъ неустрашимия и многозаслужилъ свсй войвода Нумо. Събрани на районна конференция тѣ избраха единодушно за войвода Костандо, вместо предлагания имъ Кольо Добролицки, съперникъ на убития, а за секретарь на Костандо — Кирязо Шкуртовъ, четникъ отъ възстанието, свършилъ гръцка гимназия.

Костандо Живковъ е роденъ въ с. Тиквени и до 1901 г. е воловарче въ с. Псоре. На 25 юний 1901 г., при скарване съ мастния пѫдарь, Костандо измъкна камата на турчина, уби го и забягна съ четитѣ. Подобно на Митре Влаха, Костандо, като четникъ, се научи не само да чете и пише, но и получи известно самообразование. Презъ възстанието се прояви като голѣмъ храбрецъ, а като четникъ на Нумо Желински се издигна надъ всички съ своята неустрашимость.

198

го разяряватъ и отъ засъхналитѣ му уста се разнасятъ псувни противъ нечестивото гръцко духовенство и андартската подлость. Стрелбата отъ дветѣ страни продължи цѣли седемь часа. Изгубилъ търпение, Вардасъ заповѣда да се запали на всѣка цена кѫщата. Пламъци се извиха надъ стрѣхата. Стрелбата отвѫтре утихна.

На другия день опожарената кѫща бѣ най-старателно претърсена, но никакви трупове и никакво орѫжие не се оказаха. Не се откри и никакво скривалище. Тогава андартитѣ заловиха трима измежду първитѣ хора на организацията: П. Христовъ, Шутковъ и Хр. Мичовски, и ги подложиха на грозни изтезания, но не успѣли да изтръгнатъ тайната, убиха ги. Мина се повече отъ месецъ. Четвъртиятъ, Георги Андоновъ, не издържа до край инквизицията, и посочи скривалищата. Отвѫтре извадиха четири трупа: жената, синътъ ѝ и четникътъ Христовъ, убити отъ куршуми, а Костандо умрѣлъ отъ задушване [1]. Четири трупа и никакво орѫжие. Очевидно, нѣкой бѣ идвалъ и тарашувалъ изъ скривалището. Тоя нѣкой бѣ жена — преданата организационна работница Георговица Балюцева отъ с. Жужелци. По заповѣдь на началството, тази жена, която не знаеше що е страхъ, една вечерь се промъкна незабелязано, заедно съ своя 18 годишенъ, като нея безстрашенъ синъ, въ скривалището, прибра дветѣ пушки, малкото патрони и книжата намѣрени върху Костандо, после затвори похлупака и се измъкна незабелязано отъ Либишово.

Между това, всрѣдъ околното население, се разпространи мълва, че храбриятъ войвода се лекува нейде отъ ранитѣ си и ще се яви пакъ, окрѫженъ отъ вѣрни другари. За да не разруши тази илюзия на народа, К. Шкуртовъ, замѣстникъ на загиналия войвода, дълго време поставяше името на Костандо въ писмата си до селскитѣ рѫководни тѣла [2].

*

Андартскитѣ чети, действуващи въ костурско и въ леринско, поддържаха връзкитѣ си съ Атина посрѣдствомъ гръцкото консулство въ Битоля. Подъ върховното рѫковод-

1. К. Шкуртовъ въ запискитѣ си твърди, че Костандо самъ е пренесълъ труповетѣ на убититѣ въ скривалището. Обграденъ после отъ пламьцитѣ, Костандо влѣзълъ сѫщо въ скривалището, но не успѣлъ да сложи добре похлупака, на който паднали обгорѣли греди. Скривалището се изпълнило съ димъ и Костандо се задушилъ.

2. Сѫдбата на Костандовото семейство е една отъ най-трагичнитѣ. Единътъ му братъ, Щерю, загина презъ 1907 г., въ сражение съ турцитѣ въ с. Косинецъ. Вториятъ му братъ, Апостолъ, бѣ убитъ, като български войникъ, презъ голямата война, а третиятъ — Христо — като гръцки войникъ въ М. Азия презъ 1922 г. Сѫщата година се помина и баща имъ Живко. Само Живковица, майка на четирма герои, живѣе още въ Хрупища, прекарвайки въ най-голѣма мизерия тежкитѣ си старини.

199

ство на консула Калергисъ, действуваше въ този градъ и „централниятъ комитетъ” за цѣлия вилаетъ [1].

Въ Битоля едва ли имаше повече отъ стотина чисто гръцки семейства. Гъркоманството, обаче, биеше въ очи не само съ внушителния брой на гърчеещитѣ се власи — броятъ на българитѣ патриаршисти бѣ сравнително незначителенъ — но и съ добре уредени учебни и благотворителни учреждения. Едрата търговия, банкерството и свободнитѣ професии се намираха сѫщо въ рѫцетѣ на гъркомани. Начело на комитета стояха най-влиятелнитѣ членове на гръцката община: Тодоръ Модисъ, д-ръ Налисъ, Спиро Думисъ, д-ръ Димитриядисъ, Кон. Монахосъ, Дим. Марку, Аргири Заху, Ар. Митлисъ, — всички, съ изключение на Монахосъ, отъ влашки или български произходъ.

Битолскиятъ комитетъ организира по-буднитѣ гъркомани въ десетки и образува терористически крѫжокъ отъ младежи, вѫорѫжени съ револвери. На учителитѣ и свещеницитѣ по патриаршийскитѣ села се възложи да образуватъ комитети на „отбраната”. Съ тази задача се заеха д-ръ Налисъ и търговецътъ на дървенъ матерналъ Тодоръ Модисъ: първиятъ обикаляше селата като лѣкарь, а членоветѣ на фамилията Модисъ имаха своитѣ горски предприятия въ Марихово. Къмъ края на 1904 г. Битолскиятъ комитетъ, разчитайки на своята мрежа отъ посветени групи, съставени отъ учители и попове, отъ преследвани отъ организацията пакостници и отъ селяни, материално зависими отъ битолскитѣ чорбаджии, настоява да бѫде изпратенъ капетанъ Каудисъ въ Марихово, „за да спаси селата, които още не сѫ се отцепили отъ Патриаршията” и да направи отъ тѣхъ база за действие въ тази важна планинска область. Идването на андартски чети бѣ толкова по-необходимо, че взаимното унищожение бѣ вече започнато по селата. Въорѫжени хора на Битолския гръцки комитетъ убиха, на 20 септемврий 1904 г., бившия четникъ Пандо отъ Ресенъ, настаненъ следъ възстанието като ханджия въ гъркоманското село Бродъ при завоя на Църна. (Шесть дена по-късно една организационна чета навлѣзе въ селото и следъ престрелка съ въорѫжени гъркомани, запали кѫщата на попа и три други кѫщи. Попътъ и попадията загинаха въ пожара, а въ престрелката паднаха четирма гъркомани. Четата отнесе съ себе си четири пушки „Гра” и една маузерка [2]).

Въ самия градъ Битоля се създаде една твърде наежена атмосфера. Младитѣ отъ гръцката терористическа група,

1. За ръководната роля на консула Калергисъ турската власть се сдоби, още презъ 1904 година, съ неопровержими доказателства. Върху трупа на убития при с. Нередъ битолски аптекарь Капетанопулосъ, бѣше намерено препоръчително писмо сy подписа на консула до всички гръцки чети и комитети въ вилаета.

2. Докладъ на Битолското агентство, № 768, 27 септемврий 1904 г.

200

ръководена отъ Стефо Григориу, стана твърде предизвикателна [1]. На 13 юний стотина младежи, връщайки се отъ гуляй вънъ отъ града, предизвикаха на главната улица „Широкъ сокакъ” сбиване съ четирма българи. Свидетели на провокацията, група полицаи се намѣсиха и задържаха нѣколцина отъ провокаторитѣ; другаритѣ имъ, обаче, се опитаха да ги отнематъ, като обвиниха полицията, че защищавала „комити”, намѣси се тогава единъ офицеръ и съ камшика си разгони паликаретата. Все пакъ, по настояване на гръцкия митрополитъ, полицията арестува и двама отъ българитѣ.

Подъ влиянието на идещитѣ отъ селата съобщения за жестоки екзекуции, атмосферата въ града все повече се сгѫстяваше и на 2 септемврий взаимната ненависть се разрази въ две покушения. Единъ младежъ, българинъ, рани смъртоносно, всрѣдъ чаршията, председателя на гръцкия комитетъ Тодоръ Модисъ. Два часа по-късно гръцки младежи раниха на три мѣста българския търговецъ Йовче Преспанлиевъ. Два дена следъ покушението Модисъ почина и бѣ погребанъ съ демонстративна тържественость — съ участието на митрополитъ Иоакимъ и съ буйни патриотически речи въ църквата и на гробищата.

На 4 октомврий единъ гръцки терористъ изпратенъ отъ Битоля, стреля петь пѫти и рани българина Мих. Нуневъ всрѣдъ чаршията въ Леринъ.

На 8 октомврий, вечерьта, гимназиалниятъ учитель Лазаръ Цуневъ бѣ нападнатъ съ кама отъ единъ гръкъ въ Битоля и раненъ въ врата. Сѫщиятъ Л. Ц. загина при атентата въ театъръ „Одеонъ” въ София.

Отъ андартскитѣ злодеяния изъ леринскитѣ села най-жестоко бѣ изтрѣбването на цѣло едно българско семейство въ с. Негованъ. Въ това влашко-албанско село, бѣше се настанилъ и успѣлъ да стане кметъ единъ българинъ на име Христо. Когато Негованъ (заедно съ съседнитѣ села Елеово и Бѣлкаменъ), стана постоянно свърталище на андартскитѣ чети, Христо се видѣ принуденъ да се пресели въ Леринъ. Следъ дълги молби каймакаминътъ му отпустна единъ стражарь, който да придружи двамата кираджии, наети да докаратъ въ Леринъ покѫщнината и семейството му — жена и три малолѣтни деца. Квартируващата въ Негованъ андартска чета „нападнала вънъ отъ селото и съсѣкла на кѫсове жената и децата, убила двамата кираджии българи и заклала дори воловетѣ, впрѣгнати въ ко-

1. Стефо, следъ като взе участие въ нѣколко терористически акции въ Битоля и Леринъ, стана презъ 1905 г. андартъ.

2. Докладъ на същото агентство, № 432, 14. VI. ...

201

лата. Стражарьтъ — турчинъ избѣгалъ, но съобщилъ за станалото, което наблюдавалъ отъ далеко. Никакви мѣрки отъ страна на властьта” [1].

Всичко това, обаче; е още нищо предъ ужаситѣ, които станаха въ леринско, битолско и мориховско презъ следващитѣ години.

*

Въ Солунския вилаетъ андартската акция започна нѣколко месеца по-късно, но се разви доста бързо, подъ рѫководството на генералния консулъ Ламбросъ Коромиласъ. Географически неговата задача се благоприятствуваше преди всичко отъ Солунъ — голѣмъ международенъ градъ, свързанъ съ Гърция чрезъ редовни и бързи съобщения по море; едно дълго крайбрѣжие, удобно за контрабандно пренасяне на орѫжия и хора; единъ поясъ съ гръцко население (берско, негушко, катеринско, Халкидическия полуостровъ съ Св. Гора, правишко и кавалско), който опасваше отъ къмъ югъ българскитѣ области; наличностьта на изолирани, но фанатични гръцки и гъркомански центрове въ вѫтрешностьта.

Коромиласъ направи отъ гръцкото консулство пипиниера за организатори и войводи. Презъ нѣколкогодишната въоръжена пропаганда, съ грижата и умѣлия подборъ на този консулъ, бѣха доведени въ Солунъ и използувани за акцията, множество гръцки офицери, нѣкои отъ които, по-късно, като генерали, адмирали, военни министри и пр., играха твърде важна роля въ политическия животъ на Гърция. Ето още нѣкои имена, вънъ отъ ония, които вече знаемъ: Какулидисъ, Сурисъ, Спромилиосъ, Спиромилиосъ, Ал. Мазаракисъ, Г. Кондилисъ, Отонеосъ, Куруклисъ, Мастрапасъ, Мосхонисиосъ, Цироянисъ, Капсалебелисъ, Мавромихалисъ, Типалдосъ, Сулиотисъ, Николаидисъ, Сакеролопулосъ, и др. На едни отъ тѣхъ се повѣри организирането на комитети, други се заеха да подготвятъ условията за четуване, на трети бѣ възложено ръководството на четитѣ, на четвърти — да съставятъ акционни групи подъ формата на гимнастически дружества (аделфотисъ), председаселствувани обикновено отъ главнитѣ учители.

Въ солунско, гевгелийско, енидже-вардарско, воденско и пр. сътрудничеството съ турци взе формата на прѣко участие въ андартскитѣ чети. Консулскитѣ гавази, служащитѣ и пазачитѣ, турци и албанци, по гръцкитѣ чифлици, фабрики и други предприятия, служеха не само като помагачи, доставчици, куриери и доносници на комитетитѣ, но и постъпваха сами въ андартскитѣ чети срещу месечна заплата.