Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

 

 

17. АНДАРТСТВОТО ВЪ БИТОЛСКИЯ И СОЛУНСКИЯ САНДЖАЦИ ПРЕЗЪ 1904 ГОД.

 

 

Смъртьта на Меласъ завари Македонския комитетъ въ трескави приготовления.

 

На 20 октомврий навлѣзе въ Турция, съ 25 души, капетанъ Рувасъ (подпоручикъ Катехакисъ, критянинъ), назначенъ за времененъ началникъ на четитѣ въ Битолския вилаетъ. Въ с. Костурачъ той бѣ причаканъ отъ капетанитѣ Каудисъ и Караливаносъ. Вънъ отъ устнитѣ наставления на Атинския комитетъ, замѣстникътъ на Меласъ донесе съ себе си и преписи отъ „Общи упѫтвания за македонскитѣ чети”, съставени въ нѣкои свои точки, възъ основа на познатия ни докладъ на Меласъ.

 

Ето този важенъ документъ [1]: 

Да се разтурятъ, чрезъ каквито и да е средства, всички български настоятелства на комитетитѣ въ разнитѣ села, и да се основатъ гръцки, съ задача: да прикриватъ гръцкитѣ чети и да се грижатъ за безопасностьта на селото.

 

Да се назначатъ куриери срещу единъ наполеонъ на месецъ и съ обещание на специално възнаграждение за всѣка сполучлива работа.

 

Понеже всѣка акция трѣбва да носи чисто македонски характеръ, нуждно е да се действува презъ пролътьта и лѣтото за създаване на групи, дветѣ трети на които да сѫ съставени отъ македонци.

 

Въ крѫга на това действие трѣбва да влѣзатъ всички епархии на Битолската область.

 

За това трѣбва да стане разбирателство съ надлежнитъ лица и да се установи редовна пощенска служба.

 

Да се дадатъ заплати, съгласно съ последното изложение на Меласъ, на всички, които при него сѫ получавали такива.

 

Да се държатъ редовно проповеди за патриотизъмъ, себеотричане и любовь къмъ общата Майка (Елада — бел. н.).

 

Да се разпредѣлятъ епархиитѣ на райони съ по трима или четирма войводи всѣки и съ съответното число борци, новитѣ отъ които ще носятъ титлата арматолосъ, а изпитанитѣ момчета — титлата паликари.

 

Всъки, който за първи пѫть постѫпва на служба, или пъкъ приема нова такава, трѣбва, ако се разполага съ време, да даде клетва, че ще изпълнява вѣрно длъжностьта си.

 

Ако кой да е отъ членоветъ, които съставятъ групитѣ, престѫпи строгия принципъ на уважение честьта и имота на жителитѣ въобще, или стане причина за ощетяване на народнитѣ интереси, наказва се строго, или се изключва, или се отказва и лишава отъ заплатата си.

 

Четитѣ трѣбва да покровителствуватъ специално турския елементъ въ Македония, не само за да спечелятъ покровителството на турскитѣ власти, но и за да бѫде тоя елементъ разположенъ къмъ насъ и да предпочита гърцитѣ, въ случай на каквато и да било промяна въ сѫдбата на Македония.

 

1. Ст. Раптисъ, стр. 319—323.

 

193 

Първитѣ и главни действия на елино-македонскитъ чети трѣбва да иматъ за предметъ наказанието на българскитѣ долофони, (убийци — бел. н.), които се считатъ подозрителни или опасни, и преследването на българскитѣ чети.

 

Това ще съставя главното, ежедневното, така да се каже, занятие на елино-македонскитѣ чети.

 

Акции, които могатъ да предизвикатъ аларма, възмущение или ужасъ, като поголовни кланета на цѣли села, трѣбва строго да се избѣгватъ, освенъ въ случаитъ, когато тѣ се окажатъ необходими за примѣръ на контъръ отмъщение.

 

Да се защищава гръцкото население.

 

Да се покровителствува.

 

Да се възвръща то къмъ православието, ако се е отказало отъ него, или ако е прибѣгнало къмъ схизмата насилствено и противъ съвѣстьта си.

 

Да се наказватъ предателитѣ, убийцитѣ и разбойницитъ, както и тѣхнитѣ агенти въ разнитѣ села.

 

Ето общата програма за дейность:

 

Елинска Македония вижда въ хората, които се борятъ за нея, драгоценно семе, което ще принесе обиленъ плодъ на нацията.

 

П. Сароглусъ

Д. ик. Калапотакисъ

 

Рувасъ гори отъ желание да отмъсти за Меласъ, но не на турцитѣ, разбира се. Жребиятъ се падна на Зелениче — китна българска паланка съ повече отъ 500 кѫщи, отъ които малка часть турски и само нѣколко гъркомански. Но въ Зелениче Гръцкиятъ комитетъ има, между мѣстнитѣ турци, нѣколко свои плащани органи — Сульо Османъ, Мусли Баругъ, Салихъ Мутишъ. Осведомени отъ Сульо и предвождачи отъ него, андартитѣ, съсрѣдоточени въ с. Елеово и броещи надъ 60 души, потеглиха за Зелениче и на 13 ноемврий, презъ нощьта, нападнаха кѫщата на българския първенецъ Стефанъ Готевъ, който празднуваше сватбата на сина си. Покрай роднини и приятели, бащата бѣше поканилъ и нѣколцина видни мѣстни турци. Часть отъ андартитѣ нахлуха внезапно въ кѫщата и нападнаха веселящитѣ се сватбари. Никой нѣмаше орѫжие за да се защити. Докато ставаше клането вѫтре, други андарти стреляха непрестанно отвънъ. Вѫтре бидоха убити 13 души, между които: домакинътъ и синъ му, младоженецътъ Григоръ Готевъ, 19 годишенъ, турчинътъ Хюсеинъ Абдулъ Керимъ, баба Депа Лазова и др. Едно десеть годишно момиченце, Мария, бѣ намѣрено изгорѣло въ огъня. Ранени бѣха трима: двама българи и турчинътъ Али Бей. Нападната бѣ сѫщо кѫщата на свещеника попъ Георги, която андартитѣ, като не намѣрили никого вѫтре, ограбиха, като задигнаха всички по-ценни предмети. Въ първото официално обяснение отъ Леринския каймакаминъ и отъ Битолския валия, се говорѣше за убийства, причинени отъ „сбиване между сватбаритѣ”. Атинскитѣ вестници пъкъ съобщиха за сражение между андарти и комити въ Зелениче, завършено съ страшно поражение за коми-

 

194

 

титѣ. Една европейска анкета, обаче, установи самата истина крайно изобличителна за турската власть. Възъ основа на тази анкета, подадена бѣ въ Високата порта следната австро руска нота:

На 13/26 ноемврий една голѣма гръцка чета, състояща се отъ повече отъ 60 души, е заобиколила селото Зелениче (Zelenitchi), Леринска кааза, презъ което време часть отъ нея е нахълтала въ кѫщата на българина Стоянъ Гатевъ (Готевъ, б. н.), дето имало сватба, и убили 13 души, между които жени и деца, и наранили 5. Едно отдѣление войска и жандармерийскиятъ постъ при Невѣска сѫ се притекли на мѣстото на произшествието чакъ на другия день, а каймакаминътъ отишълъ още по-късно. Рускиятъ и австрийскиятъ консули, които посетили това село на 16/29 ноемврий, сѫ срещнали тамъ жандармерийския италиански офицеръ отъ Леринъ тогазъ, когато началникътъ на турския жандармерийски постъ не билъ се явилъ още [1].

 

Зеленишката кървава сватба е най-звѣрското андартско деяние въ Македония презъ 1904 година. Предприето безъ никакъвъ конкретенъ поводъ — просто за да се демонстрира андартската сила подиръ загубата на Меласъ, като се очистятъ нѣкои и други българи” [2], па макаръ и веселещи се сватбари — то потресе европейското обществено мнение и цѣлия български свѣтъ. Но то бѣ сѫщевременно предвестникъ на нови, още по-безогледни, избивания.

 

*

 

Да се опишатъ единичнитѣ убийства, които се вършатъ най-безогледно отъ андартитѣ и на които организацията отвръща съ изтрѣбване на белязани андартски и турски агенти, това би било непосиленъ, па и излишенъ, трудъ. Още отъ самото начало борбата добива характеръ на безпощадно изтрѣбление, съ тая разлика, че докато андартитѣ го вършатъ като „всѣкидневно занятие”, за организацията, заета съ многостранна дейность, насочена противъ турския режимъ, то е нѣщо второстепенно, наложено отъ пришелци и вършено по необходимость. Понѣкога, обаче, народниятъ гнѣвъ се обрушаваше спонтанно въ жестоки отмъщения и надъ невинни хора. Така напримѣръ, нѣколко дена следъ Зеленишката кървава сватба, една мѣстна селска чета причака на шосето, петь километра далеко до Суровичъ, десетина кираджии гърци пѫтуващи за Кожани, и ги изби съ сѣкири.

 

1. Французка жълта книга, Affaires de Macedoin 1903—1905, p. 118—119.

 

Управляващиятъ английското консулсво въ Цариградъ, Таупле, съобшавайки на лордъ Ландаунъ за австро-руската нота, прибавяше:

 

„Меморандумътъ привлича вниманието на Високата порта върху това, че инцидентътъ е станалъ при обстоятелства, при които военниятъ и жандармерийскиятъ постъ при Невѣска сѫ имали възможность да разбератъ за случилото се, но че дори до след ния день не е било направено никакво усилие за наказание на убийцитѣ; при това, когато австрийскиятъ и рускиятъ консули въ Битоля, три деня подиръ инцидента, сѫ посетили мѣстото на нападението, турскиятъ офицеръ, командващъ съседния жандармерийски постъ, не бѣ се явилъ още”. (Английска Синя книга, Turkey. № 2. (1905). Документъ № 98) стр. 77.

 

2. Ст. Раптисъ, Стр. 341.

 

Въ книгата на Раптисъ, написана петь години по-късно, Зеленишката сватба е предадена като сражение съ българска чета; на сватбата присъствували българския войводи Никола Мокренски съ четата си и единъ български офицеръ съ червеникава брада — избити всички отъ андартитѣ.

 

193

 

Стълкновенията между самитѣ чети не сѫ тъй чести и твърде рѣдко тѣ свършватъ съ решителни резултати. И когато се дебнатъ едни други, и когато имъ се удаде да се сблъскатъ, сражаващитѣ се сѫ заставени да държатъ смѣтка и за аскера. Разбира се, това важи главно за българитѣ, които сѫ общъ врагъ на турци и гърци. Решителното значение на турския факторъ въ българо-гръцкитѣ схватки пролича още при първото българо-гръцко стражение, надъ с. Ощима, къмъ срѣдата на м. септемврий 1904 год., между четитѣ на Митре Влаха и Каудисъ. Следъ нѣколкочасова ожесточена борба, въ която паднаха ранени и отъ дветѣ страни, сражението биде прекратено, поради появяването на песодерския аскеръ. На 30 ноемврий Митре Влаха, заедно съ четицата на Геро Ресенски, нападна четитѣ на Бувасъ и Каудисъ — около 50 души — въ тѣхното главно свърталище, с. Желево. Часть отъ андартитѣ се бранѣха отъ квартиритѣ си и отъ църковната ограда, а друга часть, успѣла да се измъкне отъ селото, се изпрѣчи отвънъ на помощь на обсаденитѣ си другари. Въ най-критичния за андартитѣ моментъ, по височинитѣ надъ Леринското шосе, се яви песодерскиятъ аскеръ, придруженъ отъ стотина милиционери подъ предводителството на песодерския попъ Ставри. Историкътъ Ст. Раптисъ описва, безъ всѣко стѣснение, какъ се е постигнало това съвмѣстно действие между войската и гъркоманския свещеникъ. Щомъ се почнало сражението попъ Ставри събралъ стотина селяни и сѫщевременно съобщилъ на мѣстния юзбашия, че комититѣ нападнали Желево. Юзбашията почналъ да се колебае:

— Ще отида, разбира се веднага, но мисля си, какво ще успѣя само съ тридесеттѣхъ хора, които имамъ.

 

— А стотѣхъ, които имамъ азъ, каза попъ Ставри. И после добави:

 

— Освенъ това, чуватъ се и гърмежи, което показва, че селянитѣ се съпротивляватъ.

 

— Възможно е да има въ селото и нѣкоя гръцка чета, която и се сражава, каза юзбашията, гледайки съ любопитство попа.

 

— Па и това да е, отговори попъ Ставри, тѣ сѫ наши и ще взематъ нашата страна [1] и така, споразумѣли се, войска и селяни стигнаха на една височина надъ Желево.

 

Сражението продължи при крайно неблагоприятни за българскитѣ четници условия. Войската и милицията на попъ Ставри, следъ като се ориентираха върху обстановката, урегулираха стрелбата си и българитѣ се намѣриха между два огъня. Това признава и самиятъ Раптисъ:

Юзбашията заповяда на трѫбача да изсвири честа стрелба.

Елино-македонцитѣ подъ Рувасъ и Каудисъ се оттеглиха къмъ края на селото. Низамитѣ не ги преследваха, а продължаваха да се сражаватъ противъ българитѣ. Отмъстителитѣ отъ срещната страна сѫщо биеха българитѣ [2].

 

1. Стр. 554—555.

 

2. Стр. 557.

 

196

 

Българитѣ минаха въ отбрана и привечерь се оттеглиха въ планината. Да се отдалечатъ и да прикриятъ диритѣ си отъ очакванитѣ нови потери — това, следъ сражение, е първата грижа на българскитѣ чети. Така постѫпи и Митре Влаха. Съвсемъ друго бѣ поведението — самочувствието на андартитѣ подиръ шестчасовото сражение надъ Желевo (въ което, споредъ Раптисъ, паднали 20 комити и нито единъ андартъ [1]. Тѣ спокойно се върнаха по квартиритѣ си въ селото и се отдадоха на ядене, пиене и веселие. „Пѣха въ честь на победата си и хайдушки пѣсни” [2].

 

*

 

Наскоро подиръ Рувасъ въ костурско се яви съ 40 андарти капетанъ Вардасъ (поручикъ Георгиосъ Цонтосъ, критянинъ), върховенъ началникъ на всички чети въ Битолския вилаетъ. Близъкъ приятель и сътрудникъ на Меласъ, Вардасъ е единъ отъ първитѣ организатори на андартското движение. Между капетанитѣ-офицери той се застоя най-продължително въ вѫтрешностьта и е принесълъ най-много заслуги на андартската кауза, макаръ и да не е стигналъ славата на Меласъ.

 

Близо два месеца Вардасъ се навърта въ най-южната часть на костурската околия. Той организира гъркогласнитѣ села, разположени по границата на българската етнографска область, за да могатъ тѣ въ критически моменти да служатъ за сигурни убѣжища на четитѣ, действуващи на северъ. Отъ тамъ той започва и действията си противъ най-южнитѣ български села отъ така наречената Костенария и постепенно нахлътва въ костурско.

 

Костенарията — името си носи отъ кестеновитѣ гори, съ които сѫ покрити хълмоветѣ ѝ, се намира на изтокъ отъ смѣсения градецъ Хрупища и се състои отъ 15 български села, обградени откъмъ западъ и югъ съ чисто гръцко население, а откъмъ северъ — съ турско. Организирана по-после отъ другитѣ части на костурско, тази область подкрепи всѣкакъ възстанието, но безъ да възстане масово. Страшнитѣ изпитни за костенарийскитѣ българи дойдоха после, презъ периода 1904—1908 г. Нападани непрестанно отъ андарти и турци, клани, опожарявани и обирани, тѣ се бранѣха съ чудна упоритость и написаха една отъ най-славнитѣ страници на революционна Македония. Имената на селата Старичени, Езерецъ, Осничени, станаха символи на героизъмъ и мѫченичество.

 

За забелязване е, че цѣлата Костенария е до възстанието подъ Патриаршията. Погнусата отъ противохристиян-

 

1. Истината е. че българитѣ, макаръ и атакуващи, не дадоха жертви.

 

2. Ст. Раптисъ, стр. 563.

 

197

 

ското поведение на митрополитъ Каравангелисъ подтикна селата да отхвърлятъ всички вкупомъ гръцкото духовно иго и да минатъ подъ Екзархията. Това стана въ едно време, когато Организацията бѣ почти замрѣла и въ по-главнитѣ села изглеждаха всесилни отдѣлни чорбаджии, слѣпо предани на Костурския митрополитъ и на турцитѣ. Възстановяването на революционнитѣ комитети се извърши презъ първитѣ месеци на 1904 г. отъ шепа стари четници, — Нумо Янакиевъ Желински, Костандо Живковъ, Кольо Добролицки, Кирязъ Шкуртовъ и др. — които, забѣгнали следъ възстанието въ Гърция, успѣха да се върнатъ въорѫжени въ родния си край. Избиването на нѣколцина деребеевци гъркомани [1], освободи областьта отъ моралния тероръ на гръцкия владика и възвърна вѣрата на населението въ силата на революционната организация.

 

Появяването на Вардасъ се ознаменува съ избиването на десетина видни организационни работници, шестима отъ Езерецъ и трима отъ Виделущи. Гръцкиятъ поручикъ си служи твърде изкустно съ измамата. Чрезъ измама той излови, изведе вънъ отъ селото и изби шестимата езерчани. Чрезъ измама той подведе и унищожи и районния войвода Костандо Живковъ [2]. Тази история заслужава да бѫде разказана.

 

На 4 декемврий 1904 г. Костандо се намира въ с. Осничени съ единъ само другарь, Яни Христовъ. Идватъ при него двама души отъ съседното село Либишово и му съобщаватъ, че либишовското рѫководно тѣло го кани да отиде веднага тамъ, за да уреди единъ остъръ споръ между двама селяни. Безъ да подозира андартска примка, Костандо отива въ Либишово и се настанява въ дома на една вдовица, снабденъ съ удобно скривалище. Не се мина много време и кѫщата биде заобиколена отъ андарти. Започва се неравна борба на двама срещу сто. Падатъ убити вдовицата и нейниятъ синъ. Загива и четникътъ Яни Христовъ. Като затворенъ въ клетка лъвъ Костандо тича отъ ѫгълъ въ ѫгълъ и държи на почтено разстояние нападателитѣ. Поканитѣ за предаване

 

1. Дим. Жеглиновъ отъ с. Осничени, Хаджи Димко Келепуровъ, предатель отъ с. Желинъ, Ламбро отъ с. Нестиме и др. Най-опасенъ отъ тѣхъ бѣ Ламбро. На 9 май 1904 г. той, съ едно отдѣление войска, постави засада, въ която попадна четата на Нумо Добролицки и даде единъ раненъ.

 

2. Костандо Живковъ замести като районенъ войвода Нумо Желински, убитъ презъ лѣтото отъ Организацията зарадъ приписвани му връзки съ жени. Другаритѣ и първитѣ работници отъ костенарийския районъ, не можаха да прежалятъ неустрашимия и многозаслужилъ свсй войвода Нумо. Събрани на районна конференция тѣ избраха единодушно за войвода Костандо, вместо предлагания имъ Кольо Добролицки, съперникъ на убития, а за секретарь на Костандо — Кирязо Шкуртовъ, четникъ отъ възстанието, свършилъ гръцка гимназия.

 

Костандо Живковъ е роденъ въ с. Тиквени и до 1901 г. е воловарче въ с. Псоре. На 25 юний 1901 г., при скарване съ мастния пѫдарь, Костандо измъкна камата на турчина, уби го и забягна съ четитѣ. Подобно на Митре Влаха, Костандо, като четникъ, се научи не само да чете и пише, но и получи известно самообразование. Презъ възстанието се прояви като голѣмъ храбрецъ, а като четникъ на Нумо Желински се издигна надъ всички съ своята неустрашимость.

 

198

 

го разяряватъ и отъ засъхналитѣ му уста се разнасятъ псувни противъ нечестивото гръцко духовенство и андартската подлость. Стрелбата отъ дветѣ страни продължи цѣли седемь часа. Изгубилъ търпение, Вардасъ заповѣда да се запали на всѣка цена кѫщата. Пламъци се извиха надъ стрѣхата. Стрелбата отвѫтре утихна.

 

На другия день опожарената кѫща бѣ най-старателно претърсена, но никакви трупове и никакво орѫжие не се оказаха. Не се откри и никакво скривалище. Тогава андартитѣ заловиха трима измежду първитѣ хора на организацията: П. Христовъ, Шутковъ и Хр. Мичовски, и ги подложиха на грозни изтезания, но не успѣли да изтръгнатъ тайната, убиха ги. Мина се повече отъ месецъ. Четвъртиятъ, Георги Андоновъ, не издържа до край инквизицията, и посочи скривалищата. Отвѫтре извадиха четири трупа: жената, синътъ ѝ и четникътъ Христовъ, убити отъ куршуми, а Костандо умрѣлъ отъ задушване [1]. Четири трупа и никакво орѫжие. Очевидно, нѣкой бѣ идвалъ и тарашувалъ изъ скривалището. Тоя нѣкой бѣ жена — преданата организационна работница Георговица Балюцева отъ с. Жужелци. По заповѣдь на началството, тази жена, която не знаеше що е страхъ, една вечерь се промъкна незабелязано, заедно съ своя 18 годишенъ, като нея безстрашенъ синъ, въ скривалището, прибра дветѣ пушки, малкото патрони и книжата намѣрени върху Костандо, после затвори похлупака и се измъкна незабелязано отъ Либишово.

 

Между това, всрѣдъ околното население, се разпространи мълва, че храбриятъ войвода се лекува нейде отъ ранитѣ си и ще се яви пакъ, окрѫженъ отъ вѣрни другари. За да не разруши тази илюзия на народа, К. Шкуртовъ, замѣстникъ на загиналия войвода, дълго време поставяше името на Костандо въ писмата си до селскитѣ рѫководни тѣла [2].

 

*

 

Андартскитѣ чети, действуващи въ костурско и въ леринско, поддържаха връзкитѣ си съ Атина посрѣдствомъ гръцкото консулство въ Битоля. Подъ върховното рѫковод-

 

1. К. Шкуртовъ въ запискитѣ си твърди, че Костандо самъ е пренесълъ труповетѣ на убититѣ въ скривалището. Обграденъ после отъ пламьцитѣ, Костандо влѣзълъ сѫщо въ скривалището, но не успѣлъ да сложи добре похлупака, на който паднали обгорѣли греди. Скривалището се изпълнило съ димъ и Костандо се задушилъ.

 

2. Сѫдбата на Костандовото семейство е една отъ най-трагичнитѣ. Единътъ му братъ, Щерю, загина презъ 1907 г., въ сражение съ турцитѣ въ с. Косинецъ. Вториятъ му братъ, Апостолъ, бѣ убитъ, като български войникъ, презъ голямата война, а третиятъ — Христо — като гръцки войникъ въ М. Азия презъ 1922 г. Сѫщата година се помина и баща имъ Живко. Само Живковица, майка на четирма герои, живѣе още въ Хрупища, прекарвайки въ най-голѣма мизерия тежкитѣ си старини.

 

199

 

ство на консула Калергисъ, действуваше въ този градъ и „централниятъ комитетъ” за цѣлия вилаетъ [1].

 

Въ Битоля едва ли имаше повече отъ стотина чисто гръцки семейства. Гъркоманството, обаче, биеше въ очи не само съ внушителния брой на гърчеещитѣ се власи — броятъ на българитѣ патриаршисти бѣ сравнително незначителенъ — но и съ добре уредени учебни и благотворителни учреждения. Едрата търговия, банкерството и свободнитѣ професии се намираха сѫщо въ рѫцетѣ на гъркомани. Начело на комитета стояха най-влиятелнитѣ членове на гръцката община: Тодоръ Модисъ, д-ръ Налисъ, Спиро Думисъ, д-ръ Димитриядисъ, Кон. Монахосъ, Дим. Марку, Аргири Заху, Ар. Митлисъ, — всички, съ изключение на Монахосъ, отъ влашки или български произходъ.

 

Битолскиятъ комитетъ организира по-буднитѣ гъркомани въ десетки и образува терористически крѫжокъ отъ младежи, вѫорѫжени съ револвери. На учителитѣ и свещеницитѣ по патриаршийскитѣ села се възложи да образуватъ комитети на „отбраната”. Съ тази задача се заеха д-ръ Налисъ и търговецътъ на дървенъ матерналъ Тодоръ Модисъ: първиятъ обикаляше селата като лѣкарь, а членоветѣ на фамилията Модисъ имаха своитѣ горски предприятия въ Марихово. Къмъ края на 1904 г. Битолскиятъ комитетъ, разчитайки на своята мрежа отъ посветени групи, съставени отъ учители и попове, отъ преследвани отъ организацията пакостници и отъ селяни, материално зависими отъ битолскитѣ чорбаджии, настоява да бѫде изпратенъ капетанъ Каудисъ въ Марихово, „за да спаси селата, които още не сѫ се отцепили отъ Патриаршията” и да направи отъ тѣхъ база за действие въ тази важна планинска область. Идването на андартски чети бѣ толкова по-необходимо, че взаимното унищожение бѣ вече започнато по селата. Въорѫжени хора на Битолския гръцки комитетъ убиха, на 20 септемврий 1904 г., бившия четникъ Пандо отъ Ресенъ, настаненъ следъ възстанието като ханджия въ гъркоманското село Бродъ при завоя на Църна. (Шесть дена по-късно една организационна чета навлѣзе въ селото и следъ престрелка съ въорѫжени гъркомани, запали кѫщата на попа и три други кѫщи. Попътъ и попадията загинаха въ пожара, а въ престрелката паднаха четирма гъркомани. Четата отнесе съ себе си четири пушки „Гра” и една маузерка [2]).

 

Въ самия градъ Битоля се създаде една твърде наежена атмосфера. Младитѣ отъ гръцката терористическа група,

 

1. За ръководната роля на консула Калергисъ турската власть се сдоби, още презъ 1904 година, съ неопровержими доказателства. Върху трупа на убития при с. Нередъ битолски аптекарь Капетанопулосъ, бѣше намерено препоръчително писмо сy подписа на консула до всички гръцки чети и комитети въ вилаета.

 

2. Докладъ на Битолското агентство, № 768, 27 септемврий 1904 г.

 

200

 

ръководена отъ Стефо Григориу, стана твърде предизвикателна [1]. На 13 юний стотина младежи, връщайки се отъ гуляй вънъ отъ града, предизвикаха на главната улица „Широкъ сокакъ” сбиване съ четирма българи. Свидетели на провокацията, група полицаи се намѣсиха и задържаха нѣколцина отъ провокаторитѣ; другаритѣ имъ, обаче, се опитаха да ги отнематъ, като обвиниха полицията, че защищавала „комити”, намѣси се тогава единъ офицеръ и съ камшика си разгони паликаретата. Все пакъ, по настояване на гръцкия митрополитъ, полицията арестува и двама отъ българитѣ.

 

Подъ влиянието на идещитѣ отъ селата съобщения за жестоки екзекуции, атмосферата въ града все повече се сгѫстяваше и на 2 септемврий взаимната ненависть се разрази въ две покушения. Единъ младежъ, българинъ, рани смъртоносно, всрѣдъ чаршията, председателя на гръцкия комитетъ Тодоръ Модисъ. Два часа по-късно гръцки младежи раниха на три мѣста българския търговецъ Йовче Преспанлиевъ. Два дена следъ покушението Модисъ почина и бѣ погребанъ съ демонстративна тържественость — съ участието на митрополитъ Иоакимъ и съ буйни патриотически речи въ църквата и на гробищата.

 

На 4 октомврий единъ гръцки терористъ изпратенъ отъ Битоля, стреля петь пѫти и рани българина Мих. Нуневъ всрѣдъ чаршията въ Леринъ.

 

На 8 октомврий, вечерьта, гимназиалниятъ учитель Лазаръ Цуневъ бѣ нападнатъ съ кама отъ единъ гръкъ въ Битоля и раненъ въ врата. Сѫщиятъ Л. Ц. загина при атентата въ театъръ „Одеонъ” въ София.

 

Отъ андартскитѣ злодеяния изъ леринскитѣ села най-жестоко бѣ изтрѣбването на цѣло едно българско семейство въ с. Негованъ. Въ това влашко-албанско село, бѣше се настанилъ и успѣлъ да стане кметъ единъ българинъ на име Христо. Когато Негованъ (заедно съ съседнитѣ села Елеово и Бѣлкаменъ), стана постоянно свърталище на андартскитѣ чети, Христо се видѣ принуденъ да се пресели въ Леринъ. Следъ дълги молби каймакаминътъ му отпустна единъ стражарь, който да придружи двамата кираджии, наети да докаратъ въ Леринъ покѫщнината и семейството му — жена и три малолѣтни деца. Квартируващата въ Негованъ андартска чета „нападнала вънъ отъ селото и съсѣкла на кѫсове жената и децата, убила двамата кираджии българи и заклала дори воловетѣ, впрѣгнати въ ко-

 

1. Стефо, следъ като взе участие въ нѣколко терористически акции въ Битоля и Леринъ, стана презъ 1905 г. андартъ.

 

2. Докладъ на същото агентство, № 432, 14. VI. ...

 

201

 

лата. Стражарьтъ — турчинъ избѣгалъ, но съобщилъ за станалото, което наблюдавалъ отъ далеко. Никакви мѣрки отъ страна на властьта” [1].

 

Всичко това, обаче; е още нищо предъ ужаситѣ, които станаха въ леринско, битолско и мориховско презъ следващитѣ години.

 

*

 

Въ Солунския вилаетъ андартската акция започна нѣколко месеца по-късно, но се разви доста бързо, подъ рѫководството на генералния консулъ Ламбросъ Коромиласъ. Географически неговата задача се благоприятствуваше преди всичко отъ Солунъ — голѣмъ международенъ градъ, свързанъ съ Гърция чрезъ редовни и бързи съобщения по море; едно дълго крайбрѣжие, удобно за контрабандно пренасяне на орѫжия и хора; единъ поясъ съ гръцко население (берско, негушко, катеринско, Халкидическия полуостровъ съ Св. Гора, правишко и кавалско), който опасваше отъ къмъ югъ българскитѣ области; наличностьта на изолирани, но фанатични гръцки и гъркомански центрове въ вѫтрешностьта.

 

Коромиласъ направи отъ гръцкото консулство пипиниера за организатори и войводи. Презъ нѣколкогодишната въоръжена пропаганда, съ грижата и умѣлия подборъ на този консулъ, бѣха доведени въ Солунъ и използувани за акцията, множество гръцки офицери, нѣкои отъ които, по-късно, като генерали, адмирали, военни министри и пр., играха твърде важна роля въ политическия животъ на Гърция. Ето още нѣкои имена, вънъ отъ ония, които вече знаемъ: Какулидисъ, Сурисъ, Спромилиосъ, Спиромилиосъ, Ал. Мазаракисъ, Г. Кондилисъ, Отонеосъ, Куруклисъ, Мастрапасъ, Мосхонисиосъ, Цироянисъ, Капсалебелисъ, Мавромихалисъ, Типалдосъ, Сулиотисъ, Николаидисъ, Сакеролопулосъ, и др. На едни отъ тѣхъ се повѣри организирането на комитети, други се заеха да подготвятъ условията за четуване, на трети бѣ възложено ръководството на четитѣ, на четвърти — да съставятъ акционни групи подъ формата на гимнастически дружества (аделфотисъ), председаселствувани обикновено отъ главнитѣ учители.

 

Въ солунско, гевгелийско, енидже-вардарско, воденско и пр. сътрудничеството съ турци взе формата на прѣко участие въ андартскитѣ чети. Консулскитѣ гавази, служащитѣ и пазачитѣ, турци и албанци, по гръцкитѣ чифлици, фабрики и други предприятия, служеха не само като помагачи, доставчици, куриери и доносници на комитетитѣ, но и постъпваха сами въ андартскитѣ чети срещу месечна заплата.

 

1. А. Тошевъ, № 970, 11 декемврий 1904 г.

 

202

 

Коромиласъ сѫщо си послужи широко съ подкупи. Той се одързости да прави, чрезъ агентитѣ си, предложения за минаване на гръцка страна на войводи като енидже-вардарския Апостолъ, гевгелийския Аргиръ Манасиевъ, Ив. Карасулията и др. Още презъ лѣтото на 1904 г., единъ неговъ пратеникъ се яви при Апостола и му предложи да работи за гърцизма и да действува задружно съ гръцкитѣ чети, които наскоро щѣли да се явятъ, обещавайки му срещу това парични срѣдства за издръжка на четницитѣ, орѫжие и взривни материали. Апостолъ се пристори, че приема предложението и поиска да му се изпратятъ срѣдствата и орѫжието. Хитростьта му, разбира се, не успѣ [1]. Изобщо, подкупитѣ на Коромиласъ не дадоха очакванитѣ резултати. Само нѣколко организационни хора, провинени или поставени подъ наблюдение, и то далечъ по-малко значителни, отколкото Коте и Павле Кировъ въ костурско, се подадоха на съблазъньта. Гръцкитѣ пари упражняваха много по-голѣмо влияние, когато се касаеше да се спечелятъ турци и албанци, или да се настърватъ отдѣлни гъркомани въ борбата противъ българскитѣ си братя.

 

Презъ м. септемврий се появяватъ първитѣ андартски чети въ Солунския вилаетъ. Едни отъ тѣхъ сѫ дошли по сухо откъмъ Беръ, други по море, съ мауни и лодки, трети сѫ формирани на самото мѣсто. Офицеритѣ Сурисъ (по-после капетанъ Буасъ), Мих. Мараитисъ, Кукулидисъ (по-после капетанъ Драгосъ), поручикъ Мазаракисъ (по-после капетанъ Акритасъ) работятъ по това време при Коромиласъ. Сурисъ, комуто е възложено рѫководството на андартската акция, разполага вече съ нѣколко сигурни бази: чифликътъ на богатия гъркъ Харисисъ при гара Килиндиръ, селото Малджа, гъркоманскитѣ групи въ селата Петрово, Богданци и др., кѫдето екзархисти и патриаршисти смъртно враждуватъ помежду си, градчето Гумендже и др. Въ Малджа, въ Богданци, Петрово и другаде, има вече и въорѫжени момчета, които чакатъ пристигането на андартски чети, за да се присъединятъ къмъ тѣхъ. Двама капетани критяни, Леонидасъ Папамаленасъ и Манолисъ Кацигорисъ (по-после капетанъ Караманолисъ), дошли съ момчетата си по море и въорѫжени въ чифлика на Хариси, образуваха първитѣ две чети, подсилени и съ мѣстни въорѫжени хора.

 

Конкретни задачи, т. е. кое село трѣбва да се сплаши и се спечели за Патриаршията и кѫде кои български първенци подлежатъ на унищожение, имъ дава Сурисъ. Така, той нарежда: „ще отидете въ Раково, ще заловите българ-

 

1. Споредъ единъ докладъ на А. Шоповъ, Централниятъ комитетъ въ Солунъ, уведоменъ отъ Апостола за всичко това, отговорилъ му, че не е направилъ добре дето се е съгласилъ, понеже „едва ли е той въ положение да надхитри единъ гръцки консулъ” (№ 484, 7 юний 1904 г.).

 

203

 

скитѣ първенци и ще ги очистите вънъ отъ селото [1]. Ето и тактиката, за която тѣ трѣбва, споредъ наставленията на Сурисъ, да се придържатъ: „Когато залавяте българи, да не ги колите, а да ги убивате мѫжки — съ куршумъ. И да не взимате нищо отъ убититѣ. Трѣбва да се вижда, че убийството нѣма другъ мотивъ, освенъ отмъщение” [2]. Андартитѣ, обаче, не съблюдаватъ строго тѣзи наставления: тѣ убиватъ и вѫтре въ самитѣ села и изъ кръстопѫтищата, и съ пушка, и съ ножове. Самъ Раптисъ предава съ ужасяващи подробности избиването на десеть души български селяни, пѫтуващи съ коне за Струмица и заловени на шосето, недалеко отъ с. Богданци: едни били измушкани съ ножове и ками, други застреляни [3]. Доста такива нападения на безорѫжни селяни станаха презъ нѣколкото месеца до края на 1904 г.: на 21 ноемврий андарти убиха въ чифлика Св. Василъ (лѫгадинско) двама кукушани, баща и синъ, Гоне и Христо; на 1 декемврий други двама българи отъ кукушкитѣ села бѣха убити, на отиване въ с. Балджа и пр. Въ самия Солунъ, загина на 5 октомврий вечерьта, нападнатъ отъ единъ гръцки терористъ предъ къщната си врата, всеобщо уважаваниятъ родолюбецъ, свещеникъ Стаматъ Танчевъ, единъ отъ най-старитѣ революционни деятели въ града.

 

Андартитѣ предприемаха и по-крупни акции — нападаха на села, издебваха понѣкога и нѣкоя отъ организационнитѣ чети. Тукъ, обаче, кѫдето населението не бѣше изпитало ужаситѣ на масовото възстание, районитѣ не бѣха така разстроени и можаха отъ самото начало да противопоставятъ на нашественицитѣ победоносенъ отпоръ. На воденския районенъ войвода Лука Ивановъ се удаде, още презъ първитѣ дни на м. септемврий, да унищожи една отъ първитѣ андартски чети, дошли по сухо откъмъ негушко: отъ 8 андарти само двамина успѣха да се спасятъ. Десеть дена следъ убийството на попъ Стаматъ въ Солунъ, на 15 октомврий, стана престрелка между български четници и андарти, въ околностьта на село Гърчища. Подозирайки, че часть отъ андартитѣ сѫ се укрили въ Гърчища, четата нападна и опожари кѫщата, кѫдето живѣеше гръцката учителка Катерина Хаджигеоргиу. Учителката и нѣколко обитатели на кѫщата загинаха.

 

На 26 ноемврий четата на капетанъ Епаминондасъ, отъ 30 души, нападна трима българи отъ с. Теово (воденско) и уби едного отъ тѣхъ. Подиръ два дена, между селата Саракиново и Родево, Епаминондасъ попадна на засада, устроена отъ четата на Караташо, подсилена отъ въо-

 

1. Стаматисъ Раптисъ, стр. 1419.

 

2. Пакъ тамъ, сѫщата стр.

 

3. Пакъ тамъ, стр. 1429—1446.

 

204

 

рѫжени селяни. Повечето отъ андартитѣ бѣха избити и орѫжието имъ прибрано: уцѣлѣлитѣ отъ тѣхъ потърсиха спасение въ съседното турско село Поляни.

 

На 5 ноемврий чета, съставена отъ андарти и бивши гавази при фабрикитѣ въ Воденъ, нападна с. Гугово и опожари три кѫщи.

 

На 12 ноемврий андарти хвърлиха презъ нощьта нѣколко залпа срещу селото Нисия и изпратиха на другия день съобщение на гуговци, че ще имъ изгорятъ селото, ако въ петь дена не се обявятъ за патриаршисти.

 

На 23 октомврий андартска чета, тръгнала да нападне с. Месимеръ, попадна на българска засада и следъ двучасова престрелка бѣ отблъсната. Сѫщата чета, два дена по-късно, издебна въ гората братя Цанови отъ сѫщото село, уби двамата и рани едина отъ тѣхъ.

 

Не бѣха оставени на мира и българитѣ въ града Воденъ. Андартскиятъ капетанъ Папаникопулосъ имъ изпрати, съ дата 23 ноемврий 1904 г., едно писмо, въ което, като имъ съобщава, че е дошелъ „да ги освободи отъ убийцитѣ и престѫпницитѣ”, заповѣдва имъ „да се върнатъ въ православието”, понеже инакъ „мечътъ на правосѫдието ще падне върху главитѣ имъ” [1].

 

На особенъ терористически режимъ бѣ подложено селото Богданци, гевгелийско. Макаръ и нищожно малцинство, патриаршиститѣ въ това село се крепѣха на три по-влиятелни гъркомански фамилии и на петима мѣстни колджии, наемници на гръцкия комитетъ. Настанена въ селото съ съдействието на колджиитѣ, една андартска чета упражняваше постояненъ тероръ — обстрелваше нощно време кѫщитѣ на българскитѣ първенци, поставяше засади вънъ отъ селото и пр. Въ едно прошение до цивилнитѣ агенти богданчани изтъкнаха, че андартитѣ вилнѣятъ въ селото имъ при пълното бездействие и съ знанието на властьта и помолиха „да се назначи нѣкой европейски офицеръ, който поне временно да остане въ селото, докато се успокоятъ хората”. Чакъ тогава въ Богданци се изпрати едно отдѣление войска. Съ нейното явяване, четата, състояща отъ седемь души, се предаде безъ да пукне пушка и бѣ отведена въ гевгелийския затворъ. (Единъ месецъ по-късно турскиятъ граждански сѫдъ оправда заловенитѣ андарти, възъ основа на чл. 46 отъ наказателния законъ, споредъ който „не се наказватъ ония членове на революционни чети, които, безъ да сѫ началници

 

1. Позивътъ на този „освободитель” и раздавачъ на „православно правосъдие” свършва съ следната поетична закана (А. Шоповъ, № 1038, 10 декемврий 1904 год.).

 

„И добре да знаете, че и въ въздуха да хвръкнете като птичката, и вдънъ земя на се скриете, като мишката, и вдънъ морето да потънете, като рибата, пакъ нѣма да се избавите отъ острието на моя мечъ”.

 

205

 

и безъ да заематъ нѣкакво чиновническо мѣсто въ четитѣ, сѫ се предали при първия знакъ за съпротива отъ страна на гражданската или военната власти”).

 

Краятъ на 1904 г. се ознаменува съ нѣколко злополучни за андартитѣ акции.

 

На 28 ноемврий десетина андарти, водени отъ единъ турчинъ отъ с. Побрѣгово, бѣха нападнати при с. Богданци отъ селска милиция и разпръснати: убити трима андарти и водачътъ турчинъ.

 

На б декемврий селянитѣ отъ с. Баово, воденско, узнали своевременно за приближаването на андарти, посрещнаха ги съ залпове вънъ отъ селото си. Завързалото се сражение се свърши съ оттеглянето на андартитѣ, които оставиха на полесражението десетина души. Селянитѣ имаха само двама ранени.

 

На 30 декемврий бѣ нападната отъ една гръцка чета воденицата на Хр. и М. Латови въ с. Владая, дойранско. Двамата братя оказаха съ пушкитѣ си енергична съпротива. Следъ нѣколко часова стрелба андартитѣ се видѣха принудени да се оттеглятъ.

 

Сѫщия месецъ се предаде на турцитѣ една голѣма гръцка чета отъ 70 души, начело съ капетанъ Георгаки. На тази „сборна” чета бѣ възложено отъ комитета въ Солунъ да се справи на всѣка цена съ четата на Апостола, която току-що бѣ убила гръцкия учитель и двама други гъркомани, рѫководители на комитета въ с. Петрово. Пристигнала въ това село, сборната чета хвана тридесетина по-видни екзархисти, извърза ги и започна да ги изтезава за да кажатъ, кѫде се намира Апостолъ. Но, известена за убийствата въ Петрово, пристигна и войска, която взе съгледанитѣ четници за автори на убийствата и веднага имъ откри огънь и започна да обгражда селото. Още отъ първитѣ турски куршуми паднаха четирма андарти, четата, обаче, не отговори, и дигна бѣло знаме и изпрати парламентьоръ за да заяви на войсковия началникъ, че тя не е дошла да се бие съ императорскитѣ войски, а да унищожава българскитѣ комитаджии. Юзбашията разорѫжи андартитѣ и ги изпрати въ Енидже-Вардаръ.

 

„Това пленяване произведе голѣмо разочарование и обезсърдчение въ тукашнитѣ гръцки кръгове” — пише А. Шоповъ [1].

 

За да възстанови, види се, пристижа си, солунскиятъ комитетъ, нѣколко дена следъ тази печална случка, устрои едно покушение въ Гевгели: трима терористи нападнаха на 19 декемврий българския архиерейски замѣстникъ свещенникъ Тома и го раниха въ крака.

 

1. Докладъ № 1082, 16 дек. 1904. год

 

206

 

*

 

Презъ тази първа година на своята андартска дейность въ Битолския и Солунския санджаци, гърцитѣ понесоха тежки морални удари и загуби въ ръководни лица.

 

Първата голѣма, почти незамѣнима загуба на гърцизма, презъ първата андартска година, бѣ убийството на познатия ни потераджия Вангелъ отъ Стребрено. Презъ месецъ май, на връщане отъ Битоля, кѫдето бѣ виканъ като свидетелъ по нѣкакво дѣло, Вангелъ попадна, при Соровичъ, на четнишка засада. Съ неговото убийство костурско и леринско се освободиха отъ единъ най-опасенъ врагъ.

 

Единъ месецъ по-късно, бѣ заловенъ отъ войската Коте, родоотстѫпникътъ. За неговитѣ заслуги къмъ андартството гръцкиятъ публицистъ Мих. Радасъ пише: „Съ своята неустрашима душа и съ свѣткавичния си погледъ, съ своето познаване на планинитѣ, на козитѣ пѫтеки и на хората, Котасъ отвори пѫтищата за офицеритѣ македоноборци” [1]. Безъ Коте, ще прибавимъ ние, андартитѣ едва ли биха успѣли да проникнатъ и да се задържатъ по селата край Рулската рѣка. Той бѣ врагъ не по-малко опасенъ, отколкото Вангелъ, понеже, покрай другото, познаваше всички първи хора и всички поредки и слабости на организацията.

 

Като гръцко орѫдие, Коте не само преследваше българскитѣ си еднородци, но продължаваше и да разбойничествува. Георги Райковъ, учитель въ с. Търново, издъхна на 4 май отъ жестокия побой, който Коте му нанесе за да го застави да се откаже отъ народностьта си. Сѫщия день негови хора заловиха попадията на стария народенъ труженикъ свещеникъ Търпо Поповски и друга една жена отъ Смърдешъ, леля на Чекаларовъ, и ги предадоха на Коте, който ги затвори въ собствената си кѫща, въ с. Руля и ги подложи на немилостивъ бой. На 22 май Коте, съ 12 другари, влѣзе въ с. Буфъ, залови току-що завърналия се отъ Америка Петко Яневъ и следъ като подложи на изтезания него и всички членове на семейството му, можа да му изтръгне 75 лири — всичкитѣ му спестявания, донесени отъ Америка. Но този именно грабежъ коствува главата на разбойника. Обраниятъ Петко Яневъ се оплака на валията, на Хилми паша и на консулитѣ въ Битоля. Английскиятъ консулъ направи твърде енергични постѫпки предъ валията и изтръгна отъ него обещанието, че „ще се дадатъ строги заповѣди за залавянето на Коте” [2]. Валията устоя на обещанието си. На 9 юний войска обкрѫжи Руля, родното село на Коте, и поиска да му се предаде Коте. И Котасъ, юначниятъ инакъ човѣкъ, придържайки се сега за андартското

 

1. „Елефтеронъ вима”, 16 септ. 1931.

 

2. А. Тошевъ, № 382, 25 май 1904 год.

 

207

 

правило, предаде се безъ съпротива съ петима другари. Следъ продължително престояване въ Битолския затворъ, Коте бѣ осѫденъ като разбойникъ и обесенъ презъ 1905 г. на площада Ат-пазаръ [1].

 

Последва, като резултатъ на едно сѫдбоносно недоразумение, смъртьта на Павлосъ Меласъ въ Статица.

 

Презъ декемврий сѫщата година се предадоха, безъ съпротива, капетанитѣ-разбойници Караливаносъ и Визвикисъ въ гр. Гребена, кѫдето бѣха отишли да прекаратъ коледнитѣ праздници при семействата си.

 

Човѣшкитѣ жертви на андартството въ Солунския санджакъ сѫ количествено повече, но въ качествено отношение тѣ далечъ не могатъ да се сравнятъ съ загубата на Вангелъ, на Коте и на Меласъ.

 

Андартството имаше и своитѣ минуси въ морално отношение, макаръ че гърцитѣ не държеха особено за тѣхъ.

 

Вземайки открито страната на Султана презъ време на възстанието, гърцизмътъ бѣше се вече достатъчно изложилъ предъ общественото мнение въ чужбина. Още по-малко можеше да разчита на одобрение сега, когато той и съ орѫжие въ рѫка се опълчи противъ българитѣ и власитѣ, въ името на единъ най-тѣсногръденъ национализъмъ. Андартскиятъ тероръ не можеше да се надѣва на онова снизхождение, което борцитѣ противъ турската тирания, служещи си сѫщо съ насилието, будѣха у безпристрастния европейски наблюдатель. Отъ друга страна, докато македонскитѣ революционери поемаха всичкия личенъ рискъ на своя бунтъ противъ режима, андартитѣ се стремѣха да намалятъ до минимумъ тоя рискъ, чрезъ най-настойчиво търсене на турското покровителство и сътрудничество. Чрезъ тази тактика гърцизмътъ спестяваше сили и постигаше голѣми технически улеснения, но тя му носѣше не слава, а позоръ. Атина не се смущаваше отъ този позоръ: за комитета на Калапотакисъ по-важни бѣха реалнитѣ резултати въ българоизтрѣбителния походъ, отколкото отвръщението на чуждестраннитѣ наблюдатели. „За съжаление, чуждиятъ печатъ не разбираше гръцкото гледище по македонския въпросъ. Той не само прощаваше българскитѣ звѣрщини, които българитѣ бѣха успѣли да представятъ като героични дѣла, но осѫждаше гърцитѣ, задето бѣха приятели на турцитѣ” [2], — мислѣха си гърцитѣ въ кралството и съ такива заблуди се самоуспокояваха. Мѣстнитѣ гърци, обаче, проявяваха по-голѣмо честолюбие: тѣ навеждаха глави, за да избѣгнатъ презрителнитѣ погледи, съ които бѣха замѣрвани редицитѣ отъ предали се, безъ съпротива, гръцки андарти.

 

1. Този печаленъ край на родоотстѫпника не прѣчи на гърцитѣ да го славославятъ като свой легендаренъ герой. Мих. Радасъ скърби задето още не му е въздигнатъ паметникъ: „Ония, които минаватъ презъ Руля и познаватъ историята и борбитѣ на капетанъ Котасъ, напраздно обръщатъ погледъ и търсятъ нейде неговия бюстъ”.

 

2. „Павлосъ Меласъ”, стр. 167.

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]