Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

16. БОРБИТѢ КЪМЪ ЕНИДЖЕНСКОТО ЕЗЕРО

Б.

*

Въ комитаджийското поприще на Апостолъ войвода има и единъ епизодъ, кѫдето той е представенъ въ ролята на ... дипломатъ.

Славата му, широко разпространена, бѣше стигнала по това време и до царския палатъ. Въображението на султана бѣ поразено отъ невѣроятнитѣ слухове около тоя чутовенъ комитаджия, когото властьта все обявяваше за убитъ, а той все възкръсваше; който, обсажданъ въ блатата, се обаждаше отъ планинитѣ, неуязвимъ отъ топоветѣ и брониранитѣ

178

лодки, разиграващъ по най-обиденъ начинъ царския аскеръ. Писмата пъкъ, които следъ всѣко свое по-важно приключение и при всѣка по-голѣма неправда спрямо населението Апостолъ изпращаше до бейове, каймаками и валии, и съдържанието на които се предаваше на Илдъза, възбудиха любопитството на Падишаха, и Хамидъ пожела да види съ очитѣ си тоя страшенъ рушитель на държавата, а, ако е възможно, и да го обезвреди. Султанътъ (както, впрочемъ, и много други недостатъчно осведомени чужденци) си представляваше Апостола не като единъ между десеткитѣ околийски войводи на Революционния комитетъ, а за нѣщо много по-високо: глава едва ли не на всички чети и върховенъ вождъ на бунтуващия се български народъ. Толкова много султански врагове бѣха укротени и опитомени чрезъ съблазаньта на златото и почеститѣ, — защо да не се направи опитъ и съ „царя на блатата ?”

Презъ м. октомврий Апостолъ получи отъ своя приятель, ениджевардарския голѣмецъ Хакѫ-бей съобщение, че отъ Цариградъ пристигналъ единъ високъ сановникъ и султановъ роднина, съ порѫчение да се срещне и поразговори съ него.

Завъртѣ се главата на войводата. Апостолъ се почувствува поласканъ, но и озадаченъ. Да откаже направо — не му се виждаше политично. Да се съгласи, но — не му ли се крои капанъ? И какво ще каже началството?

Въ сериозни моменти, при липса на възможность да се обърне за мнение или съветъ до околийския комитетъ или до Солунъ, Апостолъ имаше за правило да се съвещава съ десетаритѣ си. Така той постѫпи и сега. Десетаритѣ се догадиха, че срещата е желана за войводата и дадоха съгласието си [1]. Тѣхното съгласие, обаче, не го успокои. За щастие, тъкмо по това време бѣше му дошелъ повторно на гости американецътъ. Апостолъ му се довѣри:

— Говоря ти за единъ важенъ голѣмецъ отъ Стамбулъ, братовчедъ на султанския престолонаследникъ... отъ султанска фамилия ... истинска кръвь. Получихъ неговото писмо чрезъ единъ отъ мѣстнитѣ бейове. Ето съдържанието му: „Въ името на Негово Величество Падишаха, азъ желая да поприказвамъ съ васъ. Азъ ще ви срещна, кѫдето обичате — въ планинитѣ или въ блатата”. Помислете си! Европейцитѣ ме наричатъ разбойникъ, но единъ членъ отъ императорското семейство иска да се срещне съ мене. Той има довѣрие въ мене и не се бои за живота си. Какво мислишъ за това, а? Той не ме смѣта за разбойникъ.

1. „За насъ всичко, каквото направеше войводата, бѣ умно и добро, и въ случая съгласието му, да приеме пратениха, бѣ одобрено отъ всички”, — казва Хаджиевъ. („Изъ борбитѣ въ Ениджевардарското блато”— „Илюстрация Илиндень”. г. V, кн. 1 (41).

179

— И какво му отговори ? — попитахъ го азъ като станахъ.

— Не съмъ му отговорилъ — а какво ли да му отговоря? Той иска да ме подкупи ... както се опитаха веднажъ да ме подкупятъ чрезъ жена ми. Какво ще си помислятъ другаритѣ ми отъ другитѣ райони ? . .. Това ще повреди на моето име [1].

Попадналъ на такъвъ рѣдъкъ ловъ, американскиятъ кореспондентъ прибѣгна до всѣкакви аргументи, за да разпръсне колебанията на войводата:

— Апостоле, — казахъ азъ тържествено, — ние трѣбва да се видимъ съ тоя султански човѣкъ. Моето присѫтствие на срещата ще запази името ти. Трѣбва да се срещнемъ съ него ... Нека дойде ... Тoй ще ми даде материалъ за една кореспонденция, ако не излѣзе нищо друго. Помисли — ако напиша, че единъ делегатъ на султана ви срѣща въ вашата крепость, съ това ще дамъ най-доброто доказателство на свѣта, кои сте вие и какви сѫ четитѣ въ Македония [2].

Апостолъ склони. Секретарьтъ му Владо написа на турски писмо до бея и сѫщия день се получи отговоръ: „До войводата Апостолъ, глава на четитѣ. Азъ ще стигна утре, за да имамъ голѣмото удоволствие да разговарямъ съ васъ и вашитѣ другари. Шейхъ Ахмедъ Кемалъ бей”.

На другата сутринь двама четници заминаха съ лодка къмъ брѣга, за да взематъ екзотичния гостъ. Сега Апостолъ сериозно се загрижи: не отиватъ ли дветѣ момчета право въ устата на вълка? Войводата и американецътъ прекараха тревожни часове. Най-после, часовоятъ даде успокоителенъ знакъ. Следъ малко лодката доближи пристанището на „Корчуфка”. Въ предната часть на лодката седѣше единъ младъ човѣкъ, съ остра червеникава брадичка, облѣченъ въ ловджийски костюмъ и съ ловджийска пушка на колѣнетѣ. Едно ловджийско куче стоеше до него.

„Всички ние останахме назадъ, — разказва Сониксенъ,— и Апостолъ, съ достойнство, което не подозирахъ до сега, излѣзе напредъ и тържествено се цѣлуна съ него, следъ това Владо, помощникътъ на Апостола, и азъ бѣхме представени, и по сѫщия начинъ се поздравихме. Ние се отбихме въ голѣмата колиба, и четницитѣ, по турски обичай, поздравиха посетителя. Ние насѣдахме на церемониалната черга; единъ четникъ сложи веднага кафе на госта, а шейхътъ даде на всички ни сладкиши” [3].

По настояване на войводата, американецътъ остана да присѫтствува на разговора. Владо превеждаше дума по дума репликитѣ и Сониксенъ ги записваше въ дневника си.

1. „Изповѣдьта . . .”, стр. 148.

2. Пакъ тамъ, стр. 148.     3. Пакъ тамъ, стр. 149.

180

„Ако се сѫди по думитѣ му, — продължава авторътъ на „Изповѣдьта” [1], — Кемалъ бей не бѣше реакционеръ, макаръ че носѣше султански пълномощия. Още тогава азъ подозирахъ, че той е младотурчинъ.

— Защо сте грабнали орѫжие? — поддържаше той.— въорѫженитѣ революции сѫ безсмислени, безполезни. Следвайте по стѫпкитѣ на младотурцитѣ; приемете нѣщата такива, каквито сѫ, но агитирайте. Присъединете се къмъ тѣхъ и направете отъ прогресивното движение една здрава сила . . . Болшинството, турци и християни, сѫ прогресивни хора, като държи за миролюбивитѣ срѣдства .. . Вие разрушавате, унищожавате ... Защо не създавате?

И така, ние поговорихме до късно тази нощь. Показахме му чифлика, кошеритѣ, пилетата, мисиркитѣ, блатото на патицитѣ и кошарата. Той си каза мнението по практичното земедѣлие”.

Беятъ преспа въ Корчуфка, наметнатъ съ гунята на войводата. Сутриньта, следъ кафето, турчинътъ обясни цельта на своето посещение:

Той покани Апостола да отиде въ Цариградъ, като гостъ на султана, за единъ месецъ. Негово Величество признава Апостола за човѣкъ съ удивителна военна и административна способность и водитель на народа. Негово Величество желае да изучи подробно желанията на народа, но направо отъ неговия вождъ. Презъ време на посещението въ Цариградъ аскерътъ ще бѫде оттегленъ отъ района на Апостола и войводата ще може да се сношава съ своитѣ подвойводи лвсѣки день чрезъ специални куриери. Апостолъ ще бѫде приетъ и угощаванъ въ двореца съ царски почести.

Не вѣрвамъ, че шейхътъ да бѣше изненаданъ, когато Апостолъ, следъ като изслуша мълчаливо цѣлото предложение, решително го отхвърли [2].

Пратеникътъ поиска отъ войводата да потвърди и писмено своя отказъ. Желанието му бѣ изпълнено. Владо на-

1. Пакъ тамъ, стр. 150,

2. „Изповѣдьта . . .”, стр. 151.

Живитѣ още четници на Апостола — Ст. Тр. Хаджиевъ, Василъ Стояновъ и др. — говорейки за посещението на султанския пратеникъ, предаватъ съ гордость достойните и мѫдри отговори на своя войвода. Хаджиевъ свежда цѣлия разговоръ къмъ следнитѣ реплики между бея и войводата:

— Султанътъ ти дава 20,000 лири, съ условие, да напустнешъ революционния животъ и да заживѣешъ мирно нѣкѫде въ Европа.

— Вмѣсто лири, нека султанътъ даде свобода на народа и тогава не само азъ, но и всички нелегални четници ще напустнемъ нелегалния революционенъ животъ.

— Противъ кого се борите ?

— Противъ лошото турско управление.

— Защо тогава убивате хората ?

— Невинни хора не убиваме. Наказваме съ смърть само провинили се предъ освободителното ни движение, безразлично отъ коя народность и вѣра сѫ тѣ.

— Но не мислите ли вие, че правителството може да изпрати много войска противъ васъ и тогава какво ще правите ?

— Ще се биемъ до последна възможность.

(„Изъ револ. борби въ Ениджевардарското блато”) — „Илюстрация Илиндень”, год. V, кн. 1 (41).

181

писа до султана писмо въ смисълъ, че пратеникътъ е изпълнилъ мисията си. Въ това писмо се добави: „Ако всички, чиновници бѣха като шейхъ Кемалъ, много малко недоразумения би имало между народа и неговия господарь.”

Несполуката на пратеника не повлия зле върху доброто разположение и върху апетита на госта и на домакинитѣ презъ време на сложения прощаленъ обѣдъ, толкова повече, че готвачитѣ на Апостола бѣха положили всички старания, за да бѫдатъ гостбитѣ достойни за високия санъ на гостенина.

Не липсваха, както му е реда, и снимки. Шейхътъ много се зарадва, когато американецътъ му показа своя „кодакъ'', и изказа желание да бѫде снетъ заедно съ войводата. Желанието му биде изпълнено. Сониксенъ ги фотографира, седнали единъ до другъ.

Въ момента на раздѣлата Апостолъ се обърна къмъ пратеника:

— Слушай сега азъ да ти кажа нѣщо, което ти премълча. Щомъ ти излѣзешъ на сухо, може би, още утре, ние тукъ ще бѫдемъ нападнати отъ пехота и артилерия. Така ли е?

Турчинътъ не се смути никакъ отъ тоя въпросъ. Съ „хумористичната усмивка”, която не слизаше отъ устнитѣ му, той отговори:

— Това вие винаги трѣбва да очаквате, щомъ сте се посветили на такъвъ занаятъ [1].

*

Несполуката на царския пратеникъ засегна твърде зле самолюбието на Падишаха. Началникътъ на солунския корпусъ получи отъ Илдъза строги нареждания да се справи на всѣка цена съ wладѣтелитѣ на Блатото и съ тѣхния непримиримъ главатарь. Kолкото, обаче, бѣ лесно издаването на такива заповѣди, толкова бѣ трудно изпълнението имъ. На военното командуване въ Солунъ потрѣбаха цѣли шесть месеца, за да подготви своя походъ и да сломи съпротивата на нѣколкото десетки четници, съставляващи „постояннитѣ гарнизони” на Революционната организация въ Ениджевардарското езеро. Борбитѣ, изнесени отъ „гарнизонитѣ и презъ тѣзи шесть месеца, съставятъ епилога на Ениджевардарската епопея.

На 14 ноемврий 1906 г. капетанъ Аграсъ [2] се промъкна съ десетина лодки до българската колиба при Зервохоръ и изненада съ залпове обитателитѣ ѝ, но бѣ отблъснатъ и обърнатъ въ бѣгъ. Това е, може да се каже, най-нещастното за андартитѣ „морско сражение” въ Блатото: нападателитѣ

1. Това ми разказа Апостоловиятъ десетарь Василъ Стояновъ, сега търговецъ въ Горна Джумая.

2. Поручикъ Телосъ Агапиносъ.

182

дадоха деветь убити и нѣколцина ранени, между които и самъ Аграсъ [1]. Отъ българитѣ загина стариятъ четникъ дѣдо Мартинъ. Нѣколко дена по-късно капетанъ Панайотисъ [2] опита щастието си въ друга българска колиба, но бѣ сѫщо отблъснатъ.

Гръцкитѣ нападения бѣха последвани отъ едно внушително турско нахлуване въ Блатото. Къмъ края на сѫщия месецъ ноемврий войска наводни полето и много десетки бронирани лодки настѫпиха предпазливо къмъ „Корчуфка”. Часть отъ тѣхъ, водени отъ насилствено взети мѣстни рибари, навлѣзоха и въ тайнитѣ пѫтеки, но тамъ се натъкнаха на множество четнишки засади и бързо се върнаха назадъ. „Портъ-Артуръ” и тоя пѫть устоя.

Следъ това турско нападение андартитѣ станаха по-дръзки. Стараеха се всѣкакъ да не останатъ по-назадъ отъ противницитѣ си. Замѣстникътъ на капетанъ Аграсъ, капетанъ Никифоросъ [3], предприемаше всѣкидневно почти близки и далечни разузнавания, които често се свършваха съ престрелки. Падаше и по нѣкоя жертва отъ едната или другата страна [4]. Усѣтили, че българитѣ издигатъ промеждутъчни колиби по направление къмъ главната тѣхна колиба „Куга”, гърцитѣ отговориха по сѫщия начинъ, така че разстоянието между неприятелитѣ на мѣста се скѫси до нѣколко стотинъ метра. Комити и андарти имаха сега удоволствието да размѣнятъ помежду си не само куршуми, но и ругатни и подигравки.

Дори зимата, особено люта презъ 1906/1907 година, не наложи примирие на воюващитѣ. Следъ коледнитѣ праздници падна обиленъ снѣгъ и хвърли бѣла намѣтка надъ цѣлото Блато. Изсъхналата тръстика се трошеше при плаването, издавайки предателски шумъ. Надъ нейното снишено ниво се показваха тукъ-тамъ стрѣхи на колиби. Мразътъ бѣ сковалъ въ мъртвило всичко живо, освенъ хората, въ душитѣ на които пламтѣше неугасимъ огъньтъ на расовата ненависть.

На Апостола дотегнаха предизвикателствата на андартитѣ и реши да ги атакува въ най-голѣмата имъ крепость. Една зарань той поведе хората си срещу „Куга” и я нападна отъ нѣколко страни. Нѣкои отъ момчетата му, обаче, откриха преждевременно стрелба, която дигна на кракъ андартитѣ. Неприятельтъ оказа ожесточена съпротива. Сражението се проточи цѣли два часа. Презъ това време пристигнаха много

1. Въ своята книга „Въ тайнитѣ на Блатото” гръцката писателка Делта потвърждава тѣзи данни: „Тоя день остави дълбоко впечатление у борцитѣ отъ колибата Куга. Деветь души паднаха — половината убити, а останалите тежко ранени. На самия Аграсъ бѣ продупчено дѣсното рамо и отнесенъ отъ куршумъ единъ пръстъ на лѣвата рѫка”.(Томъ I, стр. 173). За съчинението на г-жа Делта ще говоримъ по-нататъкъ.

2. Артилерийски подофицери — Панайотисъ Папаозанетеасъ.

3. Иоанисъ Деместихасъ, морски офицеръ, по-сетне адмиралъ отъ гръцката военна флота.

4. Въ такива внезапни нападения загиналъ, споредъ г-жа Делта, единъ евзонъ, а два дни по-късно билъ смъртно раненъ „безстрашниятъ и безцененъ Антони”. (Стр. 252)

183

лодки съ подкрепления отъ другитѣ гръцки колиби и поставиха нападателитѣ въ твърде тежко положение [1]. Четата отстѫпи безъ да бѫде преследвана. Въ това сблъскване между Апостолъ войвода и капетанъ Никифоросъ, българитѣ, по чудо, не дадоха жертви. Отъ андартитѣ падна още въ началото вѫтре въ колибата единъ евзонъ, а други двама — къмъ края на сражението [2].

Успѣшното отблъскване на българското нападение насърдчи андартитѣ. „Неуспѣхътъ въ осѫществяването на плана, — разказва участникътъ Ст. Тр. Хаджиевъ,— одързости още повече гърцитѣ, които се доближиха толкова много, че слушахме заканитѣ и виковетѣ имъ: „Апостоле, ела да се биешъ.” Ние приехме поканата имъ. Една часть, начело съ войводата, откри огънь отъ колибата, а други четници, качени на лодки и по пѫтеки, известни само намъ, откриха огънь отъ нѣколко страни и заставихме гърцитѣ да се отдръпнатъ съ чувствителни загуби въ убити и ранени. Много дни следъ това гърцитѣ не ни безпокоеха [3].

Отъ Блатото андартитѣ предприеха презъ тази зима и два похода срещу селата Бозецъ и Г. Куфалово. Въ първото село, научено на андартски нападения, гърцитѣ срещнаха известна съпротива и дадоха неколцина ранени. Отъ селянитѣ паднаха трима убити и двама ранени. На 12 мартъ 1907 г. постоянно квартируващето въ Куфалово войсково отдѣление отсѫтствуваше. Капетанъ Никифоросъ използува това неслучайно отсѫтствие на турския гарнизонъ, за да нападне селото. Нѣколцина отъ милиционеритѣ успѣха да се докопатъ до орѫжието си и да окажатъ отпоръ. Тукъ андартитѣ избиха нѣколко селяни, опожариха две отъ крайнитѣ кѫщи и отвлякоха нѣколко души, между които и малки деца. Необезпокояванъ отъ съседнитѣ гарнизони, кап. Никифоросъ се върна следъ тоя подвигъ въ Блатото.

1. Четникътъ Хаджиевъ разказва: „Войводата пристигна при насъ и решихме да ги нападнемъ отъ нѣколко страни, като плана за нападението изработи той, но нетърпеливостьта и буйностьта на нѣкои четници осуетиха осѫществяването на плана и малко остана да костува живота на войводата и всички четници.”

2. Тѣзи цифри намираме пакъ у г-жа Делта (стр. 273 и 276). Авторката, между друго, разказва, какъ двама селяни, обзети отъ паника, избѣгали въ колибата и заврели главитѣ си въ връзки отъ трева, мислейки, че така ще се спасятъ. Кап. Никифоросъ ги видѣлъ и се уплашилъ да не би паниката на селянитѣ да се предаде и на неговитѣ хора. „Изведнажъ му дошло вдъхновение”, заповѣдалъ да се запѣе отъ всички пѣсеньта на Зезасъ (Павлосъ Меласъ). Всички запѣли. И като благовестенъ отзвукъ, единъ далеченъ залпъ процепи въздуха.

— Смѣлость, момчета, пристига ни помощь ! Огънь честь! — извика опияненъ отъ радость началникътъ.

И цѣлата Куга бълваше огънь, желѣзо и смърть.

Бѣше вече миналъ още цѣлъ единъ часъ, хората бѣха приготвили рѫчнитѣ си бомби, критянитѣ извадиха ножоветѣ си, готови, въ своя ентусиазъмъ, да скочать и въ водата, при първата заповѣдь на своя началникъ.

Но изведнажъ неприятелската стрелба оредѣ, дивитѣ гласове заглъхнаха, прѫтове се пустнаха бързо въ водата и изстрелитѣ ставаха все по-рѣдки.

— Бѣгатъ ! Бѣгатъ ! Стреляйте, момчета! Огънь честь ! Прицелвайте се! Победихме ! — викаше вънъ отъ себе си началникътъ.

И въ сѫщия мигъ единъ тържественъ викъ се чу съвсемъ отблизу вече до Куга :

— Зито-о-о ! Зито-о-о ! Дръжте се, братя, стигнахме !” (Стр. 276—277).

3. „Илюстрация Илиндень”, г. V, кн. 1 (41).

184

Тѣзи нападения не останаха безъ отговоръ отъ страна на Апостола. Едно четнишко отдѣление, подсилено съ милиция и предводителствувано отъ десетаря Василъ Стояновъ, нападна гъркоманската часть на село Рамна, една отъ важнитѣ андартски бази въ околията, опожари значителна часть отъ кѫщитѣ и изби десетина души измежду най-белязанитѣ помагачи на гръцката въорѫжена пропаганда.

Всички тѣзи действия въ и около Езерото — гръцко-български стълкновения, пожарища и избивания изъ полето отъ страна на чети, закрепостени въ самото Блато, при пълното безсилие на властьта да тури на рѫка завоевателя на блатата Апостолъ войвода — бѣха станали притча въ язицѣхъ въ македонската столица. Чужденцитѣ тълкуваха въ най-нелепъ за турската управия смисълъ обстоятелството, че български и гръцки чети се борятъ за господство въ Езерото, което формално съставя още часть отъ султанскитѣ владения. Между самитѣ турски офицери не липсваха и такива, които чувствуваха всичкия позоръ на това положение за държавата имъ. Хилми паша, отъ своя страна, окончателно се убеди, че очистването на Блатото не е по силитѣ на покровителствуванитѣ отъ него гръцки андарти.

Къмъ срѣдата на пролѣтьта турскитѣ приготовления бѣха вече привършени. Отъ една висока дървена наблюдателница построена на западния брѣгъ, виждаше се стрѣхата на „Корчуфка” и на други колиби. Нѣколкохилядна войска, съсрѣдоточена около Езерото, бѣ окупирала селата и познатитѣ крайбрѣжни мѣста, служещи за пристанища. Артилерия и обковани съ желѣзенъ пластъ лодки бѣха докарани въ необикновено количество. Пристигна и кавалерия, предназначена да подгони комититѣ отъ Гьола и да отрѣже отстѫплението имъ къмъ планинитѣ.

Апостолъ, редовно осведомяванъ за тѣзи необикновени приготовления, побърза да вземе своитѣ мѣрки. Той свика всичкитѣ си десетари на съвещание въ „Портъ-Артуръ”, освѣтли ги върху готвения турски походъ и имъ постави въпроса: какво да се прави ?

Най-простото и най-практичното решение бѣ да се напустне временно Блатото, докато премине и тая буря. Каленитѣ и доблестни съратници на Апостола, обаче, не бѣха отъ ония, които търсятъ най-практичнитѣ изходи. Съвѣстьта имъ подсказа, че Блатото не бива да се сдаде безъ борба, а разумътъ, — че войводата не бива да се излага на смъртна опасность. Тѣ могатъ да загинатъ до единъ — загубата не ще бѫде незапълнима: други четници ще заематъ мѣстата имъ. Но загине ли войводата, народътъ ще изгуби своето „Слънце” и загубата за дѣлото въ околията ще бѫде непоправима. И какъвъ праздникъ би било това за враговетѣ-турци и гърци!

185

— Ти трѣбва да напустнешъ веднага Блатото, — казаха десетаритѣ на своя началникъ. — Иди въ околията да водишъ народа, да го бранишъ и закриляшъ. Отбраната на Блатото остави на насъ, а ти, отвънъ, направи, ако ти се удаде, нѣщо въ тила на войската, за да облекчишъ положението ни.

Апостолъ намѣри съображенията имъ разумни и се съгласи. Това решение взето, обсѫди се другиятъ, техническиятъ въпросъ — какъ да се устрои отбраната. Стана преразпредѣление на разполагаемитѣ сили — всичко около шестдесетина четници—и се възложи: на стария Въндьо—да заеме лѣвото крило откъмъ с. Кариотица; на Ст. Хаджиевъ — центъра „Корчуфка”, съ 16 четници; на Тома Дураковъ и Христо Кърлевъ Беляла — дветѣ колиби на дѣсното крило, първиятъ съ 6 и вториятъ съ 11 момчета. Колибата „Алгънъ”, повѣрена на Беляла, бѣ нова, току-що построена — поради това и най-слабо укрепена.

Войводата обходи колибитѣ по цѣлия фронтъ, престоя единъ день при Беляла, въ „Алгъна”, и оттамъ напустна Блатото. Турцитѣ като че ли чакаха заминаването на Апостола за да започнатъ настъплението си противъ неговитѣ крепости.

„Най-първо бѣ нападната колибата „Алгъна” отъ гръцки андарти, — разказва Хаджиевъ, защитникътъ на „Корчуфка”.— Сражението трая нѣколко часа и безъ да се дадатъ жертви отъ наша страна, гърцитѣ бѣха отблъснати. Два дни следъ това сѫщата колиба бѣ нападната отъ турска войска, накачила се на бронирани лодки. Почна се неравна борба, която трая нѣколко часа. Четницитѣ, начело съ своя началникъ Беляла, се бориха юнашки, но понеже защитата (позициитѣ б. н.) тукъ бѣше слаба и понеже едновременно се обстрелваше и съ артилерия, всички момчета бѣха избити. Тамъ паднаха: Беляла, Дино отъ Юнчиитѣ, Григоръ отъ Пилорикъ, Кондо хаджи Стояновъ, Доло отъ с. Крива и шестима (седмина б. н.) други четници, имената на които не помня.” [1]

За да удостовѣрятъ нагледно предъ българското население победата си — първата си действителна победа въ Блатото — турцитѣ пренесоха въ гр. Енидже-Вардаръ труповетѣ на 12-тѣ юначни защитници на „Алгъна”.

„Тази скръбна весть, — продължава Хаджиевъ, — ни донесе Тома Дураковъ, който съ своитѣ момчета се прибра при насъ. Редътъ бѣше нашъ. Отъ турската наблюдателница се виждаше покривътъ на нашата колиба „Корчуфка”. Изгасихме огньоветѣ, за да не ни издава димътъ, избихме и гълѫбитѣ и чакахме. Нападението не закъснѣ. Една сутринь,

1. Тоя турски успѣхъ бѣ разгласенъ съ следната телеграма на Б. Т. А. отъ Цариградъ, съ дата 9 май 1907 год.:

„Въ единъ официаленъ рапортъ се казва: Турската войска, снабдена съ огнеупорни лодки, е унищожила въ Ениджевардарското езеро една българска чета отъ 12 души. Отъ войската сѫ паднали единъ убитъ и 7 души ранени. На острова сѫ били намерени голѣмъ запасъ муниции и брашно.”

186

твърде рано, още въ зори, часовоятъ ни даде знакъ и като се взрѣхъ въ далечината, забелязахъ какъ предпазливо турски войници на бронирани лодки вървѣха къмъ колибата ни. Открихме огънь и се почна сражение, което трая два часа. Турцитѣ спрѣха и се дръпнаха малко назадъ, но веднага се обади артилерията и къмъ колибата ни пустна 16 гранати, безъ да ни нанесатъ нѣкаква повреда. Артилерията спрѣ, а следъ това се почна пушечна стрелба, която трая до 10 часа, когато бѣха пустнати нови 16 снаряда. Презъ това сражение падна убитъ Гоце Самарджията отъ Енидже-Вардаръ. Артилерията продължи да стреля и пустна нови 25 снаряда, презъ което време пушечната стрелба продължи до късно вечерьта. Като видѣхме, че стоенето ни тукъ е безцелно, че жертвитѣ, които ще дадемъ, ще сѫ излишни, че турцитѣ сѫ се решили на всѣка цена да превзематъ колибитѣ ни и да ни избиятъ или изгонятъ отъ Блатото и още предвидъ на това, че патронитѣ ни, донесени отъ Балинцкия складъ, сѫ негодни, решихме още сѫщата нощь да напустнемъ „Корчуфка”. Унищожихме всичко ценно въ колибата и двама по двама, качени на лодки, оттеглихме се във ѫтрешностьта на Блатото, кѫдето на лодкитѣ престояхме два дена, а на третия день, презъ нощьта, благополучно се промъкнахме презъ блокадата, между Енидже-Вардаръ и с. Киркалово и се упѫтихме къмъ Паякъ планина, кѫдето въ с. Крива се срещнахме съ Апостола. Три дни следъ нашето заминаване турцитѣ заеха колибата „Корчуфка” и овладѣха цѣлия Гьолъ, за да стане по-късно отново обиталище на наши другари [1].”

Така паднаха „Алгънътъ” и „Портъ-Артуръ.”

Две славни, достойни за безсмъртие имена, неспоменавани вече, почти изличени отъ паметьта на днешнитѣ български поколѣния, както е затрито отъ лицето на земята и самото Блато. Като че ли дѣлото на „алгънци”, които, срѣдъ вода и каль, умрѣха, разкѫсани отъ гранати, защищавайки до последно издихание наукрепената си тръстикова колиба, стои по-доле отъ героизма и саможертвата на загиналитѣ другари на Караджата, Хаджи Димитра, Хр. Ботйова ..

Съ падането на „Алгъна”, „Портъ-Артуръ” и другитѣ колиби, се завърши първиятъ периодъ на борбитѣ въ Ениджевардарското езеро. Малки групи четници и преследвани селяни пакъ намиратъ прибѣжище въ тръстиката. Блатото, обаче, престава да служи за база на нападателни действия изъ полето. Турцитѣ тържествуваха, или, по-точно, даваха си видъ, че тържествуватъ, съзнавайки, че победата имъ далечъ не бѣ пълна. Защото, — както бележи и защитникътъ на „Портъ-Артуръ”, — „намѣрението на турското правителство

1. Пакъ тамъ.

187

и на султана, да унищожатъ „Ениджевардарското слънце”, не се сбѫдна.” Апостолъ остана здравъ и читавъ, за да продължи борбата и да сътвори по-сетне още една епопея въ Блатото.

*

Веднажъ Блатото очистено отъ комити, стоенето на андартитѣ тамъ стана безпредметно. Па и турската власть, нѣмайки вече нужда отъ гръцка помощь въ „Гьола”, можеше всѣки мигъ да обърне дебелия край и къмъ андартитѣ. Вънъ отъ това, гръцкитѣ чети, изтощени отъ болести, несгоди и постоянни схватки съ българитѣ, жадуваха за връщане въ Гърция. Капетанъ Никифоросъ напустна Блатото още презъ м. априлъ и бѣ замѣстенъ отъ капетанъ Никифоросъ II [1]. Последваха го главнокомандуващиятъ на всички андартски сили въ Блатото — капетанъ Каласъ [2] и други главатари съ четитѣ си. Следъ голѣмото сражение противъ комититѣ, войската откри и завзе по-главнитѣ гръцки колиби, безъ да срещне никакви защитници въ тѣхъ [3]. Така се приключи андартската дейность въ Блатото. Отдѣлни малки групи се явяватъ и по-нататъкъ изъ изоставенитѣ колиби, но само за укриване [4].

Гръцката акция въ Блатото презъ 1905, 1906 и 1907 г. се превъзнася днесъ въ Гърция като една отъ най-славнитѣ страници на „елино-македонската” борба.” Отъ нея се вдъхнови и гръцката писателка Пинелопи С. Делта, за да напише своя двутоменъ романъ „Въ тайнитѣ на Блатото” [5]. Книгата ѝ е смѣшение отъ действителни и измислени случки, отъ живи и измислени действуващи лица. Като огледало, въ което може да се надзърне въ лагера на противника и да се види, какъ той действува, мисли и чувствува, това съчинение заслужва особено и по-обширно разглеждане. Ние ще извлѣчемъ отъ него само онова, което потвърждава нашитѣ мисли и заключения за борбитѣ въ Езерото.

Вѫтре въ Блатото андартитѣ иматъ единъ единственъ врагъ — българина [6]. Докато другаде ставатъ турски

1. Георгиосъ Пападопулосъ, офицеръ отъ запаса.

2. Жандармерийскиятъ капитанъ К. Саросъ.

3. Една телеграма на Б. Т. А. отъ Солунъ, съ дата 8 юний 1907 год., гласи: „Открити сѫ и завзети отъ войската деветь обширни, солидно направени колиби при с. Зервохоръ. Гръцкитѣ чети, на които принадлежатъ тѣзи колиби, при избягването си сѫ изхвърлили много провизии въ водата.”

4. Презъ пролѣтьта на 1908 г. властьта залови двама евзони въ Езерото (Б. Т. А., телеграма отъ Цариградъ, 8 априлъ 1908 г.).

5. Както сама казва въ предговора си, авторката е почерпила историческитѣ си данни отъ архивата по андартската борба (съхранявана тамъ, гдето и е мѣстото — въ гръцкото министерство на външнитѣ работи) и отъ разказитѣ, дневницитѣ, мемоаритѣ на разни участници въ описванитѣ събития. Тя е проучила твърде старателно материалитѣ си и ги е пресъздала чрезъ своето художествено перо.

6. „Живѣемъ въ Турция и имаме общъ врагъ — българина”, — казва главната героиня на романа Илектра Драку, учителка въ с. Зорбатъ. (Стр. 101).

188

нападения и противъ андарти, тукъ „Христовитѣ войници” сѫ оставени въ абсолютно спокойствие, за да вършатъ дѣлото на войската — да стѣсняватъ и, ако имъ се удаде, да изтикватъ комититѣ отъ Езерото. Ето защо, авторката, майсторка въ описанията на голѣми и малки стълкновения между андарти и комити, не споменава въ своитѣ 597 страници за нито единъ изстрелъ, размѣненъ между андарти и войска вѫтре въ Блатото. Наопъки, гърцитѣ тукъ явно сътрудничатъ противъ „общия врагъ”. Едно доказателство за това взаимно разположение намираме и у самата авторка: Ранениятъ капетанъ Аграсъ се лѣкува, настаненъ въ дома на единъ лѣкарь, гръкъ въ Солунъ. При него се явява учителката Илектра и му докладва, между друго, и следното: 

„Три хиляди турци бѣха обкръжили Езерото. Търсеха споразумение съ кпетанъ Аграсъ, за да ударятъ българитѣ. Капетанъ Никифоросъ и капетанъ Каласъ бѣха заминали въ западния участъкъ, въ долнитѣ колиби, за да водятъ преговоритѣ. Но капетанъ Каласъ не искаше да се действува съвместно съ турцитѣ. — Защо ! Защо ! — пресѣче я Аграсъ. — Нека сега изгонимъ българитѣ отъ Езерото, а после ще видимъ какво ще правимъ съ турцитѣ

 

Така говорѣха и другитѣ капетани, но капетанъ Каласъ не се довѣряваше, не искаше [1].”

Що се отнася до услугитѣ, плащани и доброволни, на турцитѣ, това не сѫ изключения, както е случаятъ съ българитѣ, а повсемѣстно разпространена система. Бейоветѣ търсятъ отъ андартитѣ „защита на своитѣ чифлици отъ разбойничествата на българитѣ” [2] и заплащатъ тая защита съ подаръци, шпионажъ, укривателство и пр. Другитѣ — Абдулла, Али и пр. — сѫ плащани [3]. Въ колибата Чекри, кѫдето капетанъ Никифоросъ настанява по едно време квартирата си, „плащани турци, подофицери и цивилни, донасяха сведения, често пѫти твърде ценни, за движението и дейностьта на българитѣ” [4]. Гръцкиятъ комитетъ има своитѣ плащани органи и между пазачитѣ на Солунския затворъ [5]. Дружбата между андарти и турци отива до тамъ, че понѣкога въ андартскитѣ пиршества участвуватъ и турци-стражари [6].

Докато Сониксенъ не говори почти никакъ за несгодитѣ на живота въ Блатото, гръцката писателка отдѣля твърде много мѣсто за комаритѣ, въшкитѣ, маларичнитѣ трески, дима, студа, вонята. Андартитѣ, особено капетанитѣ имъ, боледуватъ много повече и сѫ периодично смѣнявани отъ други, изпращани отъ Гърция. Лесно е да си представимъ какво би било положението имъ, ако, надъ всичко, имаха

1. Стр. 205.     2. Стр. 381.

3. Али получава две лири на месецъ (стр. 346).

4. Стр. 381.      5. Стр. 211—212.      6. Стр. 443.

189

противъ себе си и турската войска. Андартитѣ стоятъ по-доле не само по издръжливость, но и по техническа подготовка, що се отнася до направата и укрепяването на колибитѣ: въ това отношение тѣ копиратъ заваренитѣ български образци и постепенно успѣватъ да ги застигнатъ [1].

Между капетанитѣ въ Блатото не владѣе хармония. Авторката, чрезъ устата на другитѣ си герои, осѫжда предпазливата, отбранителна тактика на върховния андартски вождъ въ Блатото, капетанъ Каласъ. Нападателниятъ устремъ на Аграсъ, Никифоросъ и други билъ спъванъ отъ Каласъ, който не иска да рискува живота на хората си въ безразсѫдни акции, понеже е убеденъ, че укрепени колиби не се превзематъ лесно. По тая и други причини Каласъ е остро критикуванъ отъ другитѣ офицери, а единъ отъ неговитѣ помощници, капетанъ Рупакясъ, просто го напуща и заминава съ хората си за Гърция [2].

По своя духъ книгата на Делта е нѣщо като евангелие на българоненавистничество, макаръ че въ нея се говори твърде много за човѣчность и други християнски добродетели. Подобно на Мохамедовитѣ последователи презъ срѣдновѣковието, героитѣ на авторката защищаватъ и разпространяватъ съ огънь и мечъ патриаршийската власть надъ българитѣ [3]. Но за да оправдае тази сама по себе си варварска кауза, гръцката писателка се постара да представи врага въ най-извратенъ, почти нечовѣшки образъ: българитѣ сѫ садисти, вѣроломни, грозници до единъ — съ дебелашки носове и свински муцуни” [4], иматъ дори собствена специфична миризма [5]. За забелязване е, че грозотата и миризмата на българина престава да вдъхва отвращение у изтънченитѣ гръцки капетани, щомъ той се отрече отъ рода си и се постави въ услуга на гърцизма. Къмъ такива ренегати авторката се отнася съ симпатия и не чувствува отвращение отъ физическата имъ грозота и отъ пороцитѣ имъ [6].

Случи се, обаче, така, че „най-чистиятъ и най-прекрасниятъ герой на македонската борба” [7], капетанъ Аграсъ,

1. Капитанъ Никефоросъ прави едно разузнаване до българскитѣ колиби. Разузнавателитѣ му се връщатъ неспокойни, понеже сѫ забелязали голѣмо движение на лодки около неприятелскитѣ колиби.

— Нѣщо готвятъ, господинъ началникъ.

— При такъвъ студъ! — забеляза едно отъ момчетата.

— Тѣ сѫ по-опитни, построили сѫ си колиби по-добри отъ нашитѣ и не теглятъ като насъ, — каза капетанъ Тилигадисъ. — Възможно е и да ни нападнатъ. (Стр. 273).

2. Стр. 204.

3. „Българинъ ли е, господинъ началникъ, не го жали! Срещнешъ ли го, смачкай му главата като на змия”. (Стр. 300).

4.

5. Стр. 288.

6. Такива ренегати има въ Блатото и тѣ сѫ най-ценнитѣ водачи и съветници на андартитѣ: единъ старъ комитаджия „дѣдо Паскалъ”, единъ „бившъ четникъ на Апостола”, Гоно отъ Енидже-Вардаръ, произведенъ въ „капетанъ”; единъ отчаянъ пияница „барба Тасо”. Този, последниятъ, е водилъ четата на Никифоросъ при нападението на с. Бозецъ. Съ всички тѣзи родоотстѫпници гръцкитѣ офицери се разбиратъ чрезъ преводачи, знаещи български или турски. (Стр. 383—384)

7. Стр. 591.

190

завърши доста безславно андартската си кариера: плененъ въ сражение съ българска чета и после обесенъ. Такъвъ край на главния герой съвсемъ не би подхождалъ въ единъ гръцки исторически романъ, предназначенъ да възпѣе и обезсмърти героизма и доблестьта на действуващитѣ въ Блатото голѣми и малки андарти. Ореолътъ на мѫченикъ за друга идея, по-възвишена отъ андартската и по-хармонираща съ християнството, би могълъ не само да запази ненакърнена паметьта на обесения пленникъ, но и да жигоса за лишенъ пѫть българския противникъ. Съблазнена отъ тази мисъль, авторката, на която съвсемъ не липсва творческо въображение, съчинява една затрогваща история, въ която спасителната християнска идея на Аграсъ е по най-светотатственъ начинъ поругана отъ българската „подлость”.

У андартския капетанъ става душевенъ преломъ. Отъ привърженикъ на сътрудничеството съ турцитѣ и гонитель на българитѣ, той се преобразява внезапно въ проповѣдникъ на побратимяването съ българитѣ, противъ общия врагъ — турчина. “Проповѣдвайте евангелието, прощението, любовьта, и ще се убедятъ всички, че само чрезъ сприятеляването и сътрудничеството ще може единъ день да се освободи Македония” [1], — казва той на първенцитѣ въ Негушъ, които се мѫчатъ да го отвърнатъ отъ пѫтя на заблудата, като го предупреждаватъ, че българитѣ сѫ „подлеци, лъжци, предатели, безчестници [2]. И тръгва, безъ чета, само съ единъ куриеръ на назначената среща съ нѣкакъвъ мѣстенъ „войвода Златанъ”, за да уговори споразумението. „Златанъ” го подмамва, завежда го при четата си и чакъ тогава гръцкиятъ капетанъ вижда, че е попадналъ въ клопка. Босъ, въ парцали, Аграсъ е развежданъ отъ село въ село. Заставянъ да играе като мечка, но той, гордъ, отвръща съ ругатни и получава удари и храчки — „като Христа го развеждаха, оскърбяваха и удряха” [3]. Най-после, на 7 юний 1907 год. Аграсъ билъ обесенъ, заедно съ куриера, на единъ орѣхъ, на пѫтя, недалеко отъ с. Теово. Върху трупа на Аграсъ била оставена бележка: „Така ще бѫдатъ наказани всички, които се противопоставятъ на волята на българитѣ”, съ два подписа: „Касапче” и „Златанъ” (стр. 552 [4]).

1. Стр. 489.      2. Стр. 487.      3. Стр. 536.

4. Както се твърди и въ телеграмата на Б. Т. A., бележката върху трупа носѣше подписа на Апостолъ войвода, съ чието име, очевидно, си е послужила мѣстната воденска чета. Въпрѣки всичкитѣ ни старания, български войвода съ име или псевдонимъ „Златанъ”, ние не можахме да откриемъ. Що се отнася до „Георги Касапче”, такъвъ организационенъ войвода има: Георги Мучитано—Касапчето, влахъ отъ Крушово. Той, обаче, е действувалъ само въ Битолския окрѫгъ и е убитъ въ сражение съ турцитѣ презъ 1911 г. — не на 30 юний 1907 г. въ сражение съ андартския войвода Серафимъ, както твърди авторката (стр. 776). Види се, на гръцката писателка се е харесалъ прѣкорътъ Касапче, като по-подходящъ за случая.

Изглежда, че писателката Делта е само възпроизвела по своему това, което ѝ е разказано отъ други андарти. Въ книгата си „Македонската борба”, която не е романъ, генералъ Мазаракисъ, напримѣръ, изброявайки „геройски загиналитѣ” андартски водители, споменава (на стр. 54) и за Аграсъ, който „желаейки да се споразумѣе съ българска чета, командувана отъ ромънѣещия се влахъ Златанъ, въ когото имаха довѣрие нѣкои мѣстни хора, е билъ заловенъ и измѫчванъ въ продължение на четири дни и най-после обесенъ на единъ платанъ, близу до Владово (днешната паланка Аграсъ)”.

191

Убиването на предалъ се въ сражение противникъ не е, наистина, кавалерски актъ. За какво кавалерство, обаче, може да става дума въ една звѣрска борба като гръцко-българската презъ 1904—1908 г., която се води мимо всѣкакви божи и човѣшки закони ? И какъ могатъ да разчитатъ на великодушие и милость въорѫженитѣ водачи на една акция, която прилага лозунга на Меласъ „да не остане българинъ”? Все пакъ воденската чета пустна на свобода по-голѣмата часть отъ плененитѣ хора на Аграсъ и наказа съ смърть само петима — очевидно, по-първитѣ и най-много провиненитѣ. Ние се съмняваме, дали андартитѣ, навикнали да убиватъ мирни пѫтници и работници, биха се показали и толкова великодушни, ако биха, напримѣръ, пленили Апостола и неговата чета ...

Тъй или инъкъ, мъченическата смърть на Аграсъ, въ името на идеята за единение и сплотяване между македонскитѣ християни, като епизодъ въ романъ, е добре измислена. Само като епизодъ въ романъ. Въ действителность първоапостоли на тази висока и спасителна идея сѫ творцитѣ на Революционната организация, а въорѫженитѣ пришелци отъ югъ и отъ северъ — нейни гонители и убийци. Неинъ първоапостолъ въ ениджевардарско е Апостолъ Петковъ. До възстанието той я проповѣдва горещо между гъркоманитѣ и ги печели за общото дѣло на македонското освобождение. Врагъ и гонитель на гърцизма той става после, когато гръцката въорѫжена пропаганда се явява съ задача да подстрекава патриаршисти противъ екзархисти и да крепи тиранията. За авторката на романа Апостолъ не е нищо повече отъ единъ убиецъ, който всѣва ужасъ наоколо си [1]. А той е нѣщо несравнено повече отъ нейнитѣ идеализирани герои. Апостолъ е, преди всичко, борецъ за свовода и закрилникъ на народа противъ всѣкакви угнетители. Андартитѣ сѫ за него второстепененъ врагъ, съюзници на главния, — заслужаващи презрение. Той — не андартскитѣ капетани — е факторътъ, когото Абдулъ Хамидъ се опитва да привлѣче чрезъ почести и злато. Като се изключи кратковременното му сътрудничество съ Лука Ивановъ въ Блатото, Апостолъ има за съветници прости момчета, откърмени, като него, отъ недрата на народа. Той самичъкъ се справя съ многото си врагове — турска войска отъ всички родове орѫжие, гръцки сухопѫтни и морски офицери, подофицери, евзони, ренегати. Каква честь за тоя български селянинъ, миналъ само школата на революцията! И какво недостижимо превъзходство надъ враговетѣ му, по-сетнешни гръцки генерали и адмирали!

1. „Апостолъ Петковъ бѣ най-страшниятъ архикомитаджия — вездесѫщъ, замѣсенъ въ всички убийства. Но никой не можеше да го залови, нито дори да го срещне. Той бѣ невидимиятъ демонъ, който се чувствуваше всѣкѫде, но не се виждаше никъде. Той бѣ станалъ почти баснословна личность, която сѣеше ужасъ наоколо си”. (Стр. 42)

[Previous] [Next]
[Back to Index]