Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

16. БОРБИТѢ КЪМЪ ЕНИДЖЕНСКОТО ЕЗЕРО

Б.

*

Въ комитаджийското поприще на Апостолъ войвода има и единъ епизодъ, кѫдето той е представенъ въ ролята на ... дипломатъ.

Славата му, широко разпространена, бѣше стигнала по това време и до царския палатъ. Въображението на султана бѣ поразено отъ невѣроятнитѣ слухове около тоя чутовенъ комитаджия, когото властьта все обявяваше за убитъ, а той все възкръсваше; който, обсажданъ въ блатата, се обаждаше отъ планинитѣ, неуязвимъ отъ топоветѣ и брониранитѣ

178

лодки, разиграващъ по най-обиденъ начинъ царския аскеръ. Писмата пъкъ, които следъ всѣко свое по-важно приключение и при всѣка по-голѣма неправда спрямо населението Апостолъ изпращаше до бейове, каймаками и валии, и съдържанието на които се предаваше на Илдъза, възбудиха любопитството на Падишаха, и Хамидъ пожела да види съ очитѣ си тоя страшенъ рушитель на държавата, а, ако е възможно, и да го обезвреди. Султанътъ (както, впрочемъ, и много други недостатъчно осведомени чужденци) си представляваше Апостола не като единъ между десеткитѣ околийски войводи на Революционния комитетъ, а за нѣщо много по-високо: глава едва ли не на всички чети и върховенъ вождъ на бунтуващия се български народъ. Толкова много султански врагове бѣха укротени и опитомени чрезъ съблазаньта на златото и почеститѣ, — защо да не се направи опитъ и съ „царя на блатата ?”

Презъ м. октомврий Апостолъ получи отъ своя приятель, ениджевардарския голѣмецъ Хакѫ-бей съобщение, че отъ Цариградъ пристигналъ единъ високъ сановникъ и султановъ роднина, съ порѫчение да се срещне и поразговори съ него.

Завъртѣ се главата на войводата. Апостолъ се почувствува поласканъ, но и озадаченъ. Да откаже направо — не му се виждаше политично. Да се съгласи, но — не му ли се крои капанъ? И какво ще каже началството?

Въ сериозни моменти, при липса на възможность да се обърне за мнение или съветъ до околийския комитетъ или до Солунъ, Апостолъ имаше за правило да се съвещава съ десетаритѣ си. Така той постѫпи и сега. Десетаритѣ се догадиха, че срещата е желана за войводата и дадоха съгласието си [1]. Тѣхното съгласие, обаче, не го успокои. За щастие, тъкмо по това време бѣше му дошелъ повторно на гости американецътъ. Апостолъ му се довѣри:

— Говоря ти за единъ важенъ голѣмецъ отъ Стамбулъ, братовчедъ на султанския престолонаследникъ... отъ султанска фамилия ... истинска кръвь. Получихъ неговото писмо чрезъ единъ отъ мѣстнитѣ бейове. Ето съдържанието му: „Въ името на Негово Величество Падишаха, азъ желая да поприказвамъ съ васъ. Азъ ще ви срещна, кѫдето обичате — въ планинитѣ или въ блатата”. Помислете си! Европейцитѣ ме наричатъ разбойникъ, но единъ членъ отъ императорското семейство иска да се срещне съ мене. Той има довѣрие въ мене и не се бои за живота си. Какво мислишъ за това, а? Той не ме смѣта за разбойникъ.

1. „За насъ всичко, каквото направеше войводата, бѣ умно и добро, и въ случая съгласието му, да приеме пратениха, бѣ одобрено отъ всички”, — казва Хаджиевъ. („Изъ борбитѣ въ Ениджевардарското блато”— „Илюстрация Илиндень”. г. V, кн. 1 (41).

179

— И какво му отговори ? — попитахъ го азъ като станахъ.

— Не съмъ му отговорилъ — а какво ли да му отговоря? Той иска да ме подкупи ... както се опитаха веднажъ да ме подкупятъ чрезъ жена ми. Какво ще си помислятъ другаритѣ ми отъ другитѣ райони ? . .. Това ще повреди на моето име [1].

Попадналъ на такъвъ рѣдъкъ ловъ, американскиятъ кореспондентъ прибѣгна до всѣкакви аргументи, за да разпръсне колебанията на войводата:

— Апостоле, — казахъ азъ тържествено, — ние трѣбва да се видимъ съ тоя султански човѣкъ. Моето присѫтствие на срещата ще запази името ти. Трѣбва да се срещнемъ съ него ... Нека дойде ... Тoй ще ми даде материалъ за една кореспонденция, ако не излѣзе нищо друго. Помисли — ако напиша, че единъ делегатъ на султана ви срѣща въ вашата крепость, съ това ще дамъ най-доброто доказателство на свѣта, кои сте вие и какви сѫ четитѣ въ Македония [2].

Апостолъ склони. Секретарьтъ му Владо написа на турски писмо до бея и сѫщия день се получи отговоръ: „До войводата Апостолъ, глава на четитѣ. Азъ ще стигна утре, за да имамъ голѣмото удоволствие да разговарямъ съ васъ и вашитѣ другари. Шейхъ Ахмедъ Кемалъ бей”.

На другата сутринь двама четници заминаха съ лодка къмъ брѣга, за да взематъ екзотичния гостъ. Сега Апостолъ сериозно се загрижи: не отиватъ ли дветѣ момчета право въ устата на вълка? Войводата и американецътъ прекараха тревожни часове. Най-после, часовоятъ даде успокоителенъ знакъ. Следъ малко лодката доближи пристанището на „Корчуфка”. Въ предната часть на лодката седѣше единъ младъ човѣкъ, съ остра червеникава брадичка, облѣченъ въ ловджийски костюмъ и съ ловджийска пушка на колѣнетѣ. Едно ловджийско куче стоеше до него.

„Всички ние останахме назадъ, — разказва Сониксенъ,— и Апостолъ, съ достойнство, което не подозирахъ до сега, излѣзе напредъ и тържествено се цѣлуна съ него, следъ това Владо, помощникътъ на Апостола, и азъ бѣхме представени, и по сѫщия начинъ се поздравихме. Ние се отбихме въ голѣмата колиба, и четницитѣ, по турски обичай, поздравиха посетителя. Ние насѣдахме на церемониалната черга; единъ четникъ сложи веднага кафе на госта, а шейхътъ даде на всички ни сладкиши” [3].

По настояване на войводата, американецътъ остана да присѫтствува на разговора. Владо превеждаше дума по дума репликитѣ и Сониксенъ ги записваше въ дневника си.

1. „Изповѣдьта . . .”, стр. 148.

2. Пакъ тамъ, стр. 148.     3. Пакъ тамъ, стр. 149.

180

„Ако се сѫди по думитѣ му, — продължава авторътъ на „Изповѣдьта” [1], — Кемалъ бей не бѣше реакционеръ, макаръ че носѣше султански пълномощия. Още тогава азъ подозирахъ, че той е младотурчинъ.

— Защо сте грабнали орѫжие? — поддържаше той.— въорѫженитѣ революции сѫ безсмислени, безполезни. Следвайте по стѫпкитѣ на младотурцитѣ; приемете нѣщата такива, каквито сѫ, но агитирайте. Присъединете се къмъ тѣхъ и направете отъ прогресивното движение една здрава сила . . . Болшинството, турци и християни, сѫ прогресивни хора, като държи за миролюбивитѣ срѣдства .. . Вие разрушавате, унищожавате ... Защо не създавате?

И така, ние поговорихме до късно тази нощь. Показахме му чифлика, кошеритѣ, пилетата, мисиркитѣ, блатото на патицитѣ и кошарата. Той си каза мнението по практичното земедѣлие”.

Беятъ преспа въ Корчуфка, наметнатъ съ гунята на войводата. Сутриньта, следъ кафето, турчинътъ обясни цельта на своето посещение:

Той покани Апостола да отиде въ Цариградъ, като гостъ на султана, за единъ месецъ. Негово Величество признава Апостола за човѣкъ съ удивителна военна и административна способность и водитель на народа. Негово Величество желае да изучи подробно желанията на народа, но направо отъ неговия вождъ. Презъ време на посещението въ Цариградъ аскерътъ ще бѫде оттегленъ отъ района на Апостола и войводата ще може да се сношава съ своитѣ подвойводи лвсѣки день чрезъ специални куриери. Апостолъ ще бѫде приетъ и угощаванъ въ двореца съ царски почести.

Не вѣрвамъ, че шейхътъ да бѣше изненаданъ, когато Апостолъ, следъ като изслуша мълчаливо цѣлото предложение, решително го отхвърли [2].

Пратеникътъ поиска отъ войводата да потвърди и писмено своя отказъ. Желанието му бѣ изпълнено. Владо на-

1. Пакъ тамъ, стр. 150,

2. „Изповѣдьта . . .”, стр. 151.

Живитѣ още четници на Апостола — Ст. Тр. Хаджиевъ, Василъ Стояновъ и др. — говорейки за посещението на султанския пратеникъ, предаватъ съ гордость достойните и мѫдри отговори на своя войвода. Хаджиевъ свежда цѣлия разговоръ къмъ следнитѣ реплики между бея и войводата:

— Султанътъ ти дава 20,000 лири, съ условие, да напустнешъ революционния животъ и да заживѣешъ мирно нѣкѫде въ Европа.

— Вмѣсто лири, нека султанътъ даде свобода на народа и тогава не само азъ, но и всички нелегални четници ще напустнемъ нелегалния революционенъ животъ.

— Противъ кого се борите ?

— Противъ лошото турско управление.

— Защо тогава убивате хората ?

— Невинни хора не убиваме. Наказваме съ смърть само провинили се предъ освободителното ни движение, безразлично отъ коя народность и вѣра сѫ тѣ.

— Но не мислите ли вие, че правителството може да изпрати много войска противъ васъ и тогава какво ще правите ?

— Ще се биемъ до последна възможность.

(„Изъ револ. борби въ Ениджевардарското блато”) — „Илюстрация Илиндень”, год. V, кн. 1 (41).

181

писа до султана писмо въ смисълъ, че пратеникътъ е изпълнилъ мисията си. Въ това писмо се добави: „Ако всички, чиновници бѣха като шейхъ Кемалъ, много малко недоразумения би имало между народа и неговия господарь.”

Несполуката на пратеника не повлия зле върху доброто разположение и върху апетита на госта и на домакинитѣ презъ време на сложения прощаленъ обѣдъ, толкова повече, че готвачитѣ на Апостола бѣха положили всички старания, за да бѫдатъ гостбитѣ достойни за високия санъ на гостенина.

Не липсваха, както му е реда, и снимки. Шейхътъ много се зарадва, когато американецътъ му показа своя „кодакъ'', и изказа желание да бѫде снетъ заедно съ войводата. Желанието му биде изпълнено. Сониксенъ ги фотографира, седнали единъ до другъ.

Въ момента на раздѣлата Апостолъ се обърна къмъ пратеника:

— Слушай сега азъ да ти кажа нѣщо, което ти премълча. Щомъ ти излѣзешъ на сухо, може би, още утре, ние тукъ ще бѫдемъ нападнати отъ пехота и артилерия. Така ли е?

Турчинътъ не се смути никакъ отъ тоя въпросъ. Съ „хумористичната усмивка”, която не слизаше отъ устнитѣ му, той отговори:

— Това вие винаги трѣбва да очаквате, щомъ сте се посветили на такъвъ занаятъ [1].

*

Несполуката на царския пратеникъ засегна твърде зле самолюбието на Падишаха. Началникътъ на солунския корпусъ получи отъ Илдъза строги нареждания да се справи на всѣка цена съ wладѣтелитѣ на Блатото и съ тѣхния непримиримъ главатарь. Kолкото, обаче, бѣ лесно издаването на такива заповѣди, толкова бѣ трудно изпълнението имъ. На военното командуване въ Солунъ потрѣбаха цѣли шесть месеца, за да подготви своя походъ и да сломи съпротивата на нѣколкото десетки четници, съставляващи „постояннитѣ гарнизони” на Революционната организация въ Ениджевардарското езеро. Борбитѣ, изнесени отъ „гарнизонитѣ и презъ тѣзи шесть месеца, съставятъ епилога на Ениджевардарската епопея.

На 14 ноемврий 1906 г. капетанъ Аграсъ [2] се промъкна съ десетина лодки до българската колиба при Зервохоръ и изненада съ залпове обитателитѣ ѝ, но бѣ отблъснатъ и обърнатъ въ бѣгъ. Това е, може да се каже, най-нещастното за андартитѣ „морско сражение” въ Блатото: нападателитѣ

1. Това ми разказа Апостоловиятъ десетарь Василъ Стояновъ, сега търговецъ въ Горна Джумая.

2. Поручикъ Телосъ Агапиносъ.

182

дадоха деветь убити и нѣколцина ранени, между които и самъ Аграсъ [1]. Отъ българитѣ загина стариятъ четникъ дѣдо Мартинъ. Нѣколко дена по-късно капетанъ Панайотисъ [2] опита щастието си въ друга българска колиба, но бѣ сѫщо отблъснатъ.

Гръцкитѣ нападения бѣха последвани отъ едно внушително турско нахлуване въ Блатото. Къмъ края на сѫщия месецъ ноемврий войска наводни полето и много десетки бронирани лодки настѫпиха предпазливо къмъ „Корчуфка”. Часть отъ тѣхъ, водени отъ насилствено взети мѣстни рибари, навлѣзоха и въ тайнитѣ пѫтеки, но тамъ се натъкнаха на множество четнишки засади и бързо се върнаха назадъ. „Портъ-Артуръ” и тоя пѫть устоя.

Следъ това турско нападение андартитѣ станаха по-дръзки. Стараеха се всѣкакъ да не останатъ по-назадъ отъ противницитѣ си. Замѣстникътъ на капетанъ Аграсъ, капетанъ Никифоросъ [3], предприемаше всѣкидневно почти близки и далечни разузнавания, които често се свършваха съ престрелки. Падаше и по нѣкоя жертва отъ едната или другата страна [4]. Усѣтили, че българитѣ издигатъ промеждутъчни колиби по направление къмъ главната тѣхна колиба „Куга”, гърцитѣ отговориха по сѫщия начинъ, така че разстоянието между неприятелитѣ на мѣста се скѫси до нѣколко стотинъ метра. Комити и андарти имаха сега удоволствието да размѣнятъ помежду си не само куршуми, но и ругатни и подигравки.

Дори зимата, особено люта презъ 1906/1907 година, не наложи примирие на воюващитѣ. Следъ коледнитѣ праздници падна обиленъ снѣгъ и хвърли бѣла намѣтка надъ цѣлото Блато. Изсъхналата тръстика се трошеше при плаването, издавайки предателски шумъ. Надъ нейното снишено ниво се показваха тукъ-тамъ стрѣхи на колиби. Мразътъ бѣ сковалъ въ мъртвило всичко живо, освенъ хората, въ душитѣ на които пламтѣше неугасимъ огъньтъ на расовата ненависть.

На Апостола дотегнаха предизвикателствата на андартитѣ и реши да ги атакува въ най-голѣмата имъ крепость. Една зарань той поведе хората си срещу „Куга” и я нападна отъ нѣколко страни. Нѣкои отъ момчетата му, обаче, откриха преждевременно стрелба, която дигна на кракъ андартитѣ. Неприятельтъ оказа ожесточена съпротива. Сражението се проточи цѣли два часа. Презъ това време пристигнаха много

1. Въ своята книга „Въ тайнитѣ на Блатото” гръцката писателка Делта потвърждава тѣзи данни: „Тоя день остави дълбоко впечатление у борцитѣ отъ колибата Куга. Деветь души паднаха — половината убити, а останалите тежко ранени. На самия Аграсъ бѣ продупчено дѣсното рамо и отнесенъ отъ куршумъ единъ пръстъ на лѣвата рѫка”.(Томъ I, стр. 173). За съчинението на г-жа Делта ще говоримъ по-нататъкъ.

2. Артилерийски подофицери — Панайотисъ Папаозанетеасъ.

3. Иоанисъ Деместихасъ, морски офицеръ, по-сетне адмиралъ отъ гръцката военна флота.

4. Въ такива внезапни нападения загиналъ, споредъ г-жа Делта, единъ евзонъ, а два дни по-късно билъ смъртно раненъ „безстрашниятъ и безцененъ Антони”. (Стр. 252)

183

лодки съ подкрепления отъ другитѣ гръцки колиби и поставиха нападателитѣ въ твърде тежко положение [1]. Четата отстѫпи безъ да бѫде преследвана. Въ това сблъскване между Апостолъ войвода и капетанъ Никифоросъ, българитѣ, по чудо, не дадоха жертви. Отъ андартитѣ падна още въ началото вѫтре въ колибата единъ евзонъ, а други двама — къмъ края на сражението [2].

Успѣшното отблъскване на българското нападение насърдчи андартитѣ. „Неуспѣхътъ въ осѫществяването на плана, — разказва участникътъ Ст. Тр. Хаджиевъ,— одързости още повече гърцитѣ, които се доближиха толкова много, че слушахме заканитѣ и виковетѣ имъ: „Апостоле, ела да се биешъ.” Ние приехме поканата имъ. Една часть, начело съ войводата, откри огънь отъ колибата, а други четници, качени на лодки и по пѫтеки, известни само намъ, откриха огънь отъ нѣколко страни и заставихме гърцитѣ да се отдръпнатъ съ чувствителни загуби въ убити и ранени. Много дни следъ това гърцитѣ не ни безпокоеха [3].

Отъ Блатото андартитѣ предприеха презъ тази зима и два похода срещу селата Бозецъ и Г. Куфалово. Въ първото село, научено на андартски нападения, гърцитѣ срещнаха известна съпротива и дадоха неколцина ранени. Отъ селянитѣ паднаха трима убити и двама ранени. На 12 мартъ 1907 г. постоянно квартируващето въ Куфалово войсково отдѣление отсѫтствуваше. Капетанъ Никифоросъ използува това неслучайно отсѫтствие на турския гарнизонъ, за да нападне селото. Нѣколцина отъ милиционеритѣ успѣха да се докопатъ до орѫжието си и да окажатъ отпоръ. Тукъ андартитѣ избиха нѣколко селяни, опожариха две отъ крайнитѣ кѫщи и отвлякоха нѣколко души, между които и малки деца. Необезпокояванъ отъ съседнитѣ гарнизони, кап. Никифоросъ се върна следъ тоя подвигъ въ Блатото.

1. Четникътъ Хаджиевъ разказва: „Войводата пристигна при насъ и решихме да ги нападнемъ отъ нѣколко страни, като плана за нападението изработи той, но нетърпеливостьта и буйностьта на нѣкои четници осуетиха осѫществяването на плана и малко остана да костува живота на войводата и всички четници.”

2. Тѣзи цифри намираме пакъ у г-жа Делта (стр. 273 и 276). Авторката, между друго, разказва, какъ двама селяни, обзети отъ паника, избѣгали въ колибата и заврели главитѣ си въ връзки отъ трева, мислейки, че така ще се спасятъ. Кап. Никифоросъ ги видѣлъ и се уплашилъ да не би паниката на селянитѣ да се предаде и на неговитѣ хора. „Изведнажъ му дошло вдъхновение”, заповѣдалъ да се запѣе отъ всички пѣсеньта на Зезасъ (Павлосъ Меласъ). Всички запѣли. И като благовестенъ отзвукъ, единъ далеченъ залпъ процепи въздуха.

— Смѣлость, момчета, пристига ни помощь ! Огънь честь! — извика опияненъ отъ радость началникътъ.

И цѣлата Куга бълваше огънь, желѣзо и смърть.

Бѣше вече миналъ още цѣлъ единъ часъ, хората бѣха приготвили рѫчнитѣ си бомби, критянитѣ извадиха ножоветѣ си, готови, въ своя ентусиазъмъ, да скочать и въ водата, при първата заповѣдь на своя началникъ.

Но изведнажъ неприятелската стрелба оредѣ, дивитѣ гласове заглъхнаха, прѫтове се пустнаха бързо въ водата и изстрелитѣ ставаха все по-рѣдки.

— Бѣгатъ ! Бѣгатъ ! Стреляйте, момчета! Огънь честь ! Прицелвайте се! Победихме ! — викаше вънъ отъ себе си началникътъ.

И въ сѫщия мигъ единъ тържественъ викъ се чу съвсемъ отблизу вече до Куга :

— Зито-о-о ! Зито-о-о ! Дръжте се, братя, стигнахме !” (Стр. 276—277).

3. „Илюстрация Илиндень”, г. V, кн. 1 (41).

184

Тѣзи нападения не останаха безъ отговоръ отъ страна на Апостола. Едно четнишко отдѣление, подсилено съ милиция и предводителствувано отъ десетаря Василъ Стояновъ, нападна гъркоманската часть на село Рамна, една отъ важнитѣ андартски бази въ околията, опожари значителна часть отъ кѫщитѣ и изби десетина души измежду най-белязанитѣ помагачи на гръцката въорѫжена пропаганда.

Всички тѣзи действия въ и около Езерото — гръцко-български стълкновения, пожарища и избивания изъ полето отъ страна на чети, закрепостени въ самото Блато, при пълното безсилие на властьта да тури на рѫка завоевателя на блатата Апостолъ войвода — бѣха станали притча въ язицѣхъ въ македонската столица. Чужденцитѣ тълкуваха въ най-нелепъ за турската управия смисълъ обстоятелството, че български и гръцки чети се борятъ за господство въ Езерото, което формално съставя още часть отъ султанскитѣ владения. Между самитѣ турски офицери не липсваха и такива, които чувствуваха всичкия позоръ на това положение за държавата имъ. Хилми паша, отъ своя страна, окончателно се убеди, че очистването на Блатото не е по силитѣ на покровителствуванитѣ отъ него гръцки андарти.

Къмъ срѣдата на пролѣтьта турскитѣ приготовления бѣха вече привършени. Отъ една висока дървена наблюдателница построена на западния брѣгъ, виждаше се стрѣхата на „Корчуфка” и на други колиби. Нѣколкохилядна войска, съсрѣдоточена около Езерото, бѣ окупирала селата и познатитѣ крайбрѣжни мѣста, служещи за пристанища. Артилерия и обковани съ желѣзенъ пластъ лодки бѣха докарани въ необикновено количество. Пристигна и кавалерия, предназначена да подгони комититѣ отъ Гьола и да отрѣже отстѫплението имъ къмъ планинитѣ.

Апостолъ, редовно осведомяванъ за тѣзи необикновени приготовления, побърза да вземе своитѣ мѣрки. Той свика всичкитѣ си десетари на съвещание въ „Портъ-Артуръ”, освѣтли ги върху готвения турски походъ и имъ постави въпроса: какво да се прави ?

Най-простото и най-практичното решение бѣ да се напустне временно Блатото, докато премине и тая буря. Каленитѣ и доблестни съратници на Апостола, обаче, не бѣха отъ ония, които търсятъ най-практичнитѣ изходи. Съвѣстьта имъ подсказа, че Блатото не бива да се сдаде безъ борба, а разумътъ, — че войводата не бива да се излага на смъртна опасность. Тѣ могатъ да загинатъ до единъ — загубата не ще бѫде незапълнима: други четници ще заематъ мѣстата имъ. Но загине ли войводата, народътъ ще изгуби своето „Слънце” и загубата за дѣлото въ околията ще бѫде непоправима. И какъвъ праздникъ би било това за враговетѣ-турци и гърци!

185

— Ти трѣбва да напустнешъ веднага Блатото, — казаха десетаритѣ на своя началникъ. — Иди въ околията да водишъ народа, да го бранишъ и закриляшъ. Отбраната на Блатото остави на насъ, а ти, отвънъ, направи, ако ти се удаде, нѣщо въ тила на войската, за да облекчишъ положението ни.

Апостолъ намѣри съображенията имъ разумни и се съгласи. Това решение взето, обсѫди се другиятъ, техническиятъ въпросъ — какъ да се устрои отбраната. Стана преразпредѣление на разполагаемитѣ сили — всичко около шестдесетина четници—и се възложи: на стария Въндьо—да заеме лѣвото крило откъмъ с. Кариотица; на Ст. Хаджиевъ — центъра „Корчуфка”, съ 16 четници; на Тома Дураковъ и Христо Кърлевъ Беляла — дветѣ колиби на дѣсното крило, първиятъ съ 6 и вториятъ съ 11 момчета. Колибата „Алгънъ”, повѣрена на Беляла, бѣ нова, току-що построена — поради това и най-слабо укрепена.

Войводата обходи колибитѣ по цѣлия фронтъ, престоя единъ день при Беляла, въ „Алгъна”, и оттамъ напустна Блатото. Турцитѣ като че ли чакаха заминаването на Апостола за да започнатъ настъплението си противъ неговитѣ крепости.

„Най-първо бѣ нападната колибата „Алгъна” отъ гръцки андарти, — разказва Хаджиевъ, защитникътъ на „Корчуфка”.— Сражението трая нѣколко часа и безъ да се дадатъ жертви отъ наша страна, гърцитѣ бѣха отблъснати. Два дни следъ това сѫщата колиба бѣ нападната отъ турска войска, накачила се на бронирани лодки. Почна се неравна борба, която трая нѣколко часа. Четницитѣ, начело съ своя началникъ Беляла, се бориха юнашки, но понеже защитата (позициитѣ б. н.) тукъ бѣше слаба и понеже едновременно се обстрелваше и съ артилерия, всички момчета бѣха избити. Тамъ паднаха: Беляла, Дино отъ Юнчиитѣ, Григоръ отъ Пилорикъ, Кондо хаджи Стояновъ, Доло отъ с. Крива и шестима (седмина б. н.) други четници, имената на които не помня.” [1]

За да удостовѣрятъ нагледно предъ българското население победата си — първата си действителна победа въ Блатото — турцитѣ пренесоха въ гр. Енидже-Вардаръ труповетѣ на 12-тѣ юначни защитници на „Алгъна”.

„Тази скръбна весть, — продължава Хаджиевъ, — ни донесе Тома Дураковъ, който съ своитѣ момчета се прибра при насъ. Редътъ бѣше нашъ. Отъ турската наблюдателница се виждаше покривътъ на нашата колиба „Корчуфка”. Изгасихме огньоветѣ, за да не ни издава димътъ, избихме и гълѫбитѣ и чакахме. Нападението не закъснѣ. Една сутринь,

1. Тоя турски успѣхъ бѣ разгласенъ съ следната телеграма на Б. Т. А. отъ Цариградъ, съ дата 9 май 1907 год.:

„Въ единъ официаленъ рапортъ се казва: Турската войска, снабдена съ огнеупорни лодки, е унищожила въ Ениджевардарското езеро една българска чета отъ 12 души. Отъ войската сѫ паднали единъ убитъ и 7 души ранени. На острова сѫ били намерени голѣмъ запасъ муниции и брашно.”

186

твърде рано, още въ зори, часовоятъ ни даде знакъ и като се взрѣхъ въ далечината, забелязахъ какъ предпазливо турски войници на бронирани лодки вървѣха къмъ колибата ни. Открихме огънь и се почна сражение, което трая два часа. Турцитѣ спрѣха и се дръпнаха малко назадъ, но веднага се обади артилерията и къмъ колибата ни пустна 16 гранати, безъ да ни нанесатъ нѣкаква повреда. Артилерията спрѣ, а следъ това се почна пушечна стрелба, която трая до 10 часа, когато бѣха пустнати нови 16 снаряда. Презъ това сражение падна убитъ Гоце Самарджията отъ Енидже-Вардаръ. Артилерията продължи да стреля и пустна нови 25 снаряда, презъ което време пушечната стрелба продължи до късно вечерьта. Като видѣхме, че стоенето ни тукъ е безцелно, че жертвитѣ, които ще дадемъ, ще сѫ излишни, че турцитѣ сѫ се решили на всѣка цена да превзематъ колибитѣ ни и да ни избиятъ или изгонятъ отъ Блатото и още предвидъ на това, че патронитѣ ни, донесени отъ Балинцкия складъ, сѫ негодни, решихме още сѫщата нощь да напустнемъ „Корчуфка”. Унищожихме всичко ценно въ колибата и двама по двама, качени на лодки, оттеглихме се във ѫтрешностьта на Блатото, кѫдето на лодкитѣ престояхме два дена, а на третия день, презъ нощьта, благополучно се промъкнахме презъ блокадата, между Енидже-Вардаръ и с. Киркалово и се упѫтихме къмъ Паякъ планина, кѫдето въ с. Крива се срещнахме съ Апостола. Три дни следъ нашето заминаване турцитѣ заеха колибата „Корчуфка” и овладѣха цѣлия Гьолъ, за да стане по-късно отново обиталище на наши другари [1].”

Така паднаха „Алгънътъ” и „Портъ-Артуръ.”

Две славни, достойни за безсмъртие имена, неспоменавани вече, почти изличени отъ паметьта на днешнитѣ български поколѣния, както е затрито отъ лицето на земята и самото Блато. Като че ли дѣлото на „алгънци”, които, срѣдъ вода и каль, умрѣха, разкѫсани отъ гранати, защищавайки до последно издихание наукрепената си тръстикова колиба, стои по-доле отъ героизма и саможертвата на загиналитѣ другари на Караджата, Хаджи Димитра, Хр. Ботйова ..

Съ падането на „Алгъна”, „Портъ-Артуръ” и другитѣ колиби, се завърши първиятъ периодъ на борбитѣ въ Ениджевардарското езеро. Малки групи четници и преследвани селяни пакъ намиратъ прибѣжище въ тръстиката. Блатото, обаче, престава да служи за база на нападателни действия изъ полето. Турцитѣ тържествуваха, или, по-точно, даваха си видъ, че тържествуватъ, съзнавайки, че победата имъ далечъ не бѣ пълна. Защото, — както бележи и защитникътъ на „Портъ-Артуръ”, — „намѣрението на турското правителство

1. Пакъ тамъ.

187