Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

16. БОРБИТѢ КЪМЪ ЕНИДЖЕНСКОТО ЕЗЕРО

А.

Съ спомени за борчески подвизи и за страдания сѫ пълни не само планинитѣ и населенитѣ мѣста на Македония, но и нейнитѣ многобройни езера — Охридско, Прѣспанско, Костурско, Врабченско, Островско, Ениджевардарско, Дойранско, Лъгадинско, Арджанско, Аматовско. Революционниятъ гений на българина не остави неизползувани и тѣзи затворени водни пространства, съ които капризната природа е увеличила богатствата и разнообразила красотата на неговата злочеста инакъ родина. Вълнитѣ на нѣкои отъ изброенитѣ езера ще разнасятъ съ шепота си легендитѣ на отлетѣлитѣ революционни години и ще напомнятъ на поколѣнията за дивнитѣ дѣла на предцитѣ. Вълнитѣ само на нѣкои ..., понеже часть отъ езерата въ нѣкогашния Солунски революционенъ окрѫгъ вече не сѫществуватъ. Не сѫществува и най-прославеното между тѣхъ, Ениджевардарското. Пресушено и превърнато въ работна земя, то е днесъ само единъ географически споменъ. И, все пакъ, макаръ и неотбелязвано въ картата на Македония, то ще продължава да живѣе чрезъ историята на македонскитѣ освободителни борби, която никакви превратности и никаква техника не е въ състояние да изличи отъ човѣшката паметь.

До 1897 година Ениджевардарското езеро — „Пазарското блато”, или просто „Гьолътъ” [1], както мѣстното население го наричаше, — бѣше посещавано само отъ рибари, ловци, събирачи на тръстика и на други полезни растения. Имаше издигнати всрѣдъ тръстиката нѣколко десетки колиби, направени по типа на първобитнитѣ наколни жилища и служещи за нуждитѣ на рибаритѣ. Павле Граматиковъ Кониковски (отъ с. Кониково, ениджевардарско), възпѣтъ харамия, страшилище за турскитѣ деребеевци и арнаутитѣ, пръвъ се досѣти да си построи обикновена рибарска колиба, която да му служи за тайно убѣжище. Апостолъ Петковъ Терзиевъ, организационенъ войвода следъ 1897 г., направи, още преди възстанието, отъ езерото постоянно убѣжище на четитѣ, като увеличи числото на колибитѣ и усъвършенствува тѣхната направа [2].

1. “Гьолъ” на турски значи езеро.

2. Апостолъ Петковъ е род. презъ 1870 г. въ с. Боймица, Ениджевардарска револ. околия. Произхожда отъ юначния родъ Терзиевци. (По-стариятъ братъ на Апостола, Митре, е хайдутувалъ по Паякъ-планина, по-малкиятъ му братъ, Тано, и братовчедъ му, Андонъ Терзиевъ. загинаха като четници). Кантонеръ по линията Солунъ — Скопие, хайдутинъ въ най-благороденъ смисълъ следъ 1892 г., революционеръ, покръстенъ въ Солунъ отъ свещеника Стаматъ Танчевъ презъ 1897 г. и после организационенъ войвода въ продължение на цѣли 15 години — това е животътъ на тоя неграмотенъ българинъ, който съ своитѣ вродени дарования на стратегъ и съ доброто си родолюбиво сърдце, стана единъ отъ най-прославенитѣ, най-популярнитѣ и най-заслужилитѣ македонски борци. До Илинденското възстание той излезе невредимъ отъ цѣлъ редъ кървопролитни сражения — при Грубевци, Бераковци, Либяхово, Тушилово, Горгопикъ, Боймица и Крива.

Животътъ и дейностьта на Апостола сѫ по-подробно описани отъ Хр. Шалдевъ въ „Илюстрация Илиндень”, г. IV, кн. кн. З — 10 и г. V, кн. кн. 1—6. („Изъ революционнитѣ борби въ Паякъ-планина” и „Изъ революционнитѣ борби въ Ениджевардарското блато”). Шалдевъ дава следната характеристика на Апостола: „Той бѣше неукъ, но притежаваше природенъ умъ и душевни добродетели. Всѣки, който се срещнеше съ него, на пръвъ още погледъ въ лицето и очитѣ му четеше доброта и благородство. Той бѣше добродушенъ, отзивчивъ, честенъ, справедливъ и безкористенъ , по темпераментъ — подвиженъ и храбъръ, а по усѣтъ — съобразителенъ и предвидливъ”

161

Особено значение Блатото придоби презъ тежкитѣ години, настанали подиръ възстанието. Апостолъ не се прибра въ България, а остана въ околията си, реорганизира я и постави въ всѣки единъ отъ четиритѣ ѝ участъка по едно четнишко отдѣление, начело съ десетарь. Тъкмо сега, когато нѣкои бѣха помислили, че революционното движение е угаснало, той се отдаде на трескава работа; чистѣше предателитѣ и измѣнницитѣ, които и тукъ се бѣха наплодили, и премахваше отъ време на време по нѣкой отъ най-лошитѣ арнаути, кехаи и овчари, плъпнали въ необикновено множество презъ зимата на 1903—1904 г. изъ Солунската равнина. Апостолъ използуваше екзекуциитѣ за по-осезателно назидание на всички душмани, обрѣзани и необрѣзани; обесваше наказания край селището или посрѣдъ царския пѫть, като оставяше на мѣстото бележка съ обяснение защо го е наказалъ. Експлоататоритѣ-чифликчии, каймакаминътъ и мюдюритѣ въ околията често получаваха отъ Апостола писма, въ които ениджевардарскиятъ войвода имъ говорѣше съ тонъ на властелинъ и на призванъ закрилникъ на угнетенитѣ и беднитѣ. И той бѣше наистина такъвъ. Населението така се привърза къмъ своя войвода-баща, че му посвети не една пѣсень и го укичи съ най-изразителното име — Ениджевардарско слънце — слънце, което прорѣзва съ лѫчитѣ си мрака на неговата робска неволя и стопля сърдцето му съ сладка надежда. Любитель на харамийскитѣ трюкове („оюни”), Апостолъ изкустно заблуждаваше турцитѣ, насочвайки преследващитѣ го потери къмъ противоположно направление: нареждаше, напримѣръ, до нѣкого отъ своитѣ десетари да екзекутира въ другия край на околията нѣкой осѫденъ на смърть и да остави до него писмо съ печата на околийския войвода. Стремителенъ въ нападенията, които самъ предприемаше, той бѣше съобразителенъ и предпазливъ при наложенитѣ му сблъсквания съ войската и успѣваше да излѣзе невредимъ и отъ най-6езнадежднитѣ положения. Затова и славата му на весдесѫщъ и неуловимъ комита се разнесе далеко и заинтересува — както по-после ще видимъ — самия Абдулъ Хамидъ. Когато пъкъ полето ставаше недостѫпно, а Паякъ несигуренъ, Апостолъ изчезваше, като нѣкакъвъ приказенъ царь, въ своето блато.

162

Въ Блатото намираха убѣжище и почивка изтощени отъ преследване войводи и чети изъ съседнитѣ околии. Тамъ се изпращаха на продължително лѣкуване ранени и болни четници. Тамъ се довеждаха заловени тежки престѫпници за сѫдене. Оттамъ се предприемаха и разни нападателни акции. Поради това броятъ на колибитѣ се увеличаваше и стигна до дванадесеть, пръснати въ едно голѣмо пространство, по източната, северната и особено по западната часть на езерото — землищата на селата: Зорбата,Кирколово, Постолъ, Голото село, Пласничево, Карайотица и пр. Дванадесеть обитаеми колиби, вънъ отъ множество други, предназначени за складове на муниции и храни. Най-просторна и най-солидно построена бѣ колибата „Корчуфка”, на Карайотско землище, наречена отъ турцитѣ „Джамлѫ колибаси” — колиба съ стъклени прозорци. Тази колиба — главна квартира на „Ениджевардарското слънце” — бѣше голѣма 60 квадратни метра, съ открита тераса отъ стотина квадратни метра. Терасата служеше за най-разнообразни нужди. На терасата четницитѣ правѣха упражненията си, почиваха, развличаха се съ игри, или хвърляха вѫдици за риба. Тамъ се мѣсѣше хлѣбътъ и се готвѣше храната. Тамъ бѣше и стопанството на четата: кочини съ прасета, кафези съ кокошки и пр. Терасата имаше и своята укрепена часть: позиции съ землени окопи, непробиваеми отъ манлихеровъ куршумъ. Срещу това укрепено жилище се издигаше друга колиба отъ стотина кв. метра— складъ за муниции, брашно, сирене и други хранителни припаси, а задъ склада, на единъ километъръ разстояние — колиба-стражарница за караула и патрулитѣ. По сѫщия начинъ, но по-малки по размѣръ, бѣха построени и другитѣ групи отъ колиби. Построяването на една такава група не бѣше лесно, макаръ че блатото даваше почти цѣлия строителенъ материалъ: дървета [1] за колове, клоне за образуване на подъ и за попълване на стенитѣ, тръстика за покрива. Много по-трудно бѣше откриването и поддържането на съобщителнитѣ пѫтеки между колибитѣ и брѣга. Тръстиката, господствуващето растение въ блатото, покриваше, вънъ отъ свободнитѣ водни пространства, почти цѣлата останала повръхность на езерото, достигайки до четири метра височина. Движението всрѣдъ тази гѫста растителна маса можеше да става само по тѣсни пѫтеки, които човѣшката рѫка трѣбваше да открива чрезъ изсичане на тръстиката, колкото е възможно по-низко подъ самата вода, за да не заседватъ лодкитѣ. „Пѫтекитѣ”, обаче, изискваха постоянно поддържане, понеже буйната растителность, въ вѣчно противодействие срещу посегателството на човѣка, все се стремѣше да ги изличи. Отдалечи ли се

1. Отъ дърветата най-разпространена е така наричаната отъ населението ракита — съ широко разклонени корени подъ водата. Често се срѣща и върбата и др.

163

отъ пѫтеката, човѣкъ рискува да се изгуби изъ тръстиката и да търси после съ часове колибата, която се показва чакъ, когато непосрѣдствено се доближи. Лодкитѣ, които се провиратъ по пѫтекитѣ, сѫ еднодръвни, плоскодънни, крайно неустойчиви. На една такава лодка могатъ да се настанятъ двама, най-много трима души, така че, за превозване на 20-членна чета трѣбва да се тури въ движение цѣла флотилия отъ десетина лодки.

Животътъ въ блатото имаше своитѣ добри и лоши страни. Добрата страна, това бѣше сигурностьта — пълна до началото на 1905 година. Турцитѣ знаеха тайната на „Гьола” и не бездействуваха. Тѣ запретиха на рибаритѣ-българи да строятъ колиби и да се занимаватъ съ риболовъ, засилиха и патрулната си служба по западното и северното крайбрѣжие, смѣтайки, че така ще изолиратъ настаненитѣ въ тръстиката комити. Да проникнатъ, обаче, въ неприятелскитѣ скривалища тѣ не можеха. Турскитѣ лодки, пустнати изъ открититѣ водни пространства, се виждаха отъ неприятелскитѣ наблюдателници и можеха да бѫдатъ обстрелвани, безъ да могатъ да навлѣзатъ въ тръстиката: „пѫтекитѣ” бѣха тайни, а изходитѣ имъ къмъ брѣга — изкустно маскирани. Обитателитѣ на Блатото се радваха и на нѣкои изгоди. Тѣ разполагаха съ изобиленъ материалъ за огрѣвъ, можеха да се развличатъ съ ловъ и да разнообразяватъ храната си съ риба и дивечъ.

Фауната на „Гьола”, подводна и надводна, бѣ сѫщо изобилна и разнородна: змиорки и други риби, водни змии, бѣлки, къклици, диви патици, гѫски и други хвърчащи водни птици, жаби въ несмѣтно количество [1]. Можете си представи каква странна музика се образуваше отъ смѣшението на толкова различни животински гласове и звуци.

Сигурностьта и другитѣ изгоди, обаче, се заплащаха съ непосилна борба противъ нездравитѣ условия за живѣене: въздухъ наситенъ съ изпарения и съ воня на гниещи треви и на тиня, задуха и вѣчна влага. Съ настѫпването на нощьта безброй кървожадни комари започваха нападенията си и заставяха обитателитѣ на колибитѣ да се брониратъ съ груби „синеклици” [2]. Не на всѣки организъмъ се удаваше да се аклиматизира и да устои срещу вѣчно върлуващата треска.

Очевидно, Блатото не бѣше твърде удобно за санаториумъ на ранени, болни и нуждаещи се отъ отмора четници. И, все пакъ, то бѣ търсеното убѣжище, понеже даваше сигурность.

1. „Гьолътъ” бѣ царство и на пиявицитѣ, ловитбата на които бѣ и лесна и доходна за мастното население: търговци ги прекупуваха и изнасяха на западъ.

2. Отъ турската дума „сиври синекъ” — комаръ.

164

*

Презъ следната 1905 г. положението коренно се промѣни. Езерото не е вече въ изключително владение на българскитѣ чети. Спокойствието въ него е нарушено и сигурностьта не е пълна. Андарти се настаняватъ въ нѣкои отъ блатата му и улесняватъ турското проникване въ неговата девствена тръстика. Българитѣ упорито бранятъ позициитѣ си, даватъ „морски сражения” на пришелцитѣ отъ югъ и на султанскитѣ войски, багрятъ съ кръвьта, си тинята на Блатото. И тази борба на животъ и смърть продължава въ тоя свой първи периодъ цѣли три години.

Още къмъ края на 1904 г. андартитѣ, които върлуватъ вече въ Ениджевардарската околия, се опитватъ да проникнатъ въ Езерото. Условията благоприятствуватъ. Вънъ отъ нѣколкото гъркомански гнѣзда въ ениджевардарско, андартитѣ разполагатъ и съ други, много по-солидни бази. Това сѫ съседнитѣ околии, Негушка и Бреска, съ преобладаващо гръцко население, и цѣлата область на югъ и югоизтокъ отъ Езерото — до най-долното течение на Вардара, отъ дветѣ страни на извиращата отъ Езерото рѣка Кара-Азмакъ и до Бистрица — наречена отъ турцитѣ Урумлукъ. Мѣстното гръцко население сѫщо се занимава съ рибарство и има свои колиби. Така че Блатото представлява за андартитѣ сѫщитѣ условия за настаняване и прикриване, безъ да говоримъ за благосклонностьта на турската власть и на мѣстнитѣ турски жители.

Настаняването на андартитѣ въ Блатото се прояви въ нападения противъ български рибари. Въ началото на 1905 г. трима четници, току-що се приютили въ колибата „Пѣсъка” (землище на с. Зорбата, източния брѣгъ на Езерюто) подиръ едно сблъскване съ аскера въ с. Бозецъ, бидоха ненадейно нападнати отъ андарти. Едно четнишко отдѣление отъ съседна колиба имъ се притича на помощь, прогонва нападателитѣ и заварва въ „Пѣсъка” четника Георги хаджи Траевъ тежко раненъ и навързани десетина рибари, готови за клане. По-нататъкъ въ колибата „Голѣмия пѣсъкъ” четницитѣ намѣриха двама убити рибари. Въ тази схватка отъ андартитѣ паднаха нѣколцина убити и ранени. Веднага следъ тѣзи произшествия войска навлѣзе въ Блатото и четницитѣ се принудиха да се прехвърлятъ въ Карайотишкитѣ колиби, на срещния брѣгъ.

По това време Апостолъ отсѫтствува отъ околията. Преди два-три месеца той бѣ заминалъ за България да зимува и да се върне съ материали. Презъ февруарий той мина границата заедно съ гевгелийския войвода Сава Михайловъ и съ материали за дветѣ околии. На 1 мартъ дветѣ чети, броещи 42 души, се видѣха обкръжени въ

165

с. Смолъ (гевгелийско) отъ войска и башибозукъ отъ околнитѣ юрушки села [1]. Войводитѣ заеха два хълма надъ селото, окопаха се на бърза рѫка и посрещнаха неприятеля. Турски подкрепления отъ цѣлата околия се отправяха непрекѫснато къмъ мѣстосражението. Желѣзниятъ обрѫчъ около борцитѣ все повече се стѣсняваше и до вечерьта бѣха избити всички, съ изключение на двама. С. Михайловъ, виждайки че патронитѣ му се привършватъ, взе отрова и издъхна всрѣдъ страшни мѫки. Въ завзетитѣ позиции аскерътъ преброй 40 трупа и върху тѣхъ излѣ своя гнѣвъ [2]. Сражението надъ с. Сполъ е едно отъ най-злополучнитѣ, но и най-героичнитѣ следъ възстанието. Радостьта на турцитѣ бѣ неописуема — но най-много тържествуваше въ Солунъ Хилми паша, когато се установи, че между убититѣ е и Сава Михайловъ. И съ право Сава Михайловъ, устроительтъ на голѣмия динамитенъ атентатъ по желѣзницата при Гевгели, презъ възстанието, и деенъ революционеръ и сѫщевременно крупна боева сила, бѣ предопредѣленъ за най-високи ръководни роли въ организацията. Главниятъ инспекторъ добре го оцени. По предложение на Хилми паша, султанътъ награди съ орденъ бригадния генералъ въ Гевгели Едхемъ паша, повиши гевгелийския каймакаминъ, повиши въ по-горенъ чинъ всички офицери, взели участие въ сражението, възнагради съ по една лира войницитѣ, и отпустна по 10 лири на семействата на загиналитѣ [3].

Спасенитѣ двама бѣха Апостолъ и неговиятъ четникъ Илия Личевъ [4]. Раненъ на нѣколко мѣста, Апостолъ се добра до Арджанското блато, кѫдето прекара известно време. Още недоизлѣкуванъ отъ ранитѣ си, той се озова въ ениджевардарско и се отдаде на трескава работа. Между друго, той сега устрои базата си въ блатото, съ огледъ на андартската напасть — застрои нови колиби, по-усъвършенствувани и укрепени.

Присѫтствието на Апостола въ Блатото не остана тайна за турцитѣ и гърцитѣ. Андартски и български лодки предприемаха близки и далечни разузнавания, дебнѣха се, често се срѣщаха и размѣняха изстрели, придружени съ дебели

1. Четата бѣ още на предния день съгледана отъ овчари-арнаути и веднага издадена на властитѣ.

2. „Споредь руския офицерь Фроловъ,който е следилъ отъ далеко сражението и после е отишелъ на самото мѣсто, убититѣ били грозно обезобразени, голи и съ премазани глави”. (Докладъ на А. Шоповъ, отъ 5 мартъ 1905 г.).

3. Докладъ на А. Шоповъ, № 441, 8 мартъ 1905 г.

4. Материалитѣ, натоварени на двадесетина коня, бѣха спасени. Още преди пристигането на четитѣ въ Смолъ, тѣ бѣха предадени на Апостоловия десетарь Андонъ Терзиевъ, който, подпомогнатъ отъ милиция, успѣ да ги прехвърли отвѫдъ Вардара. На връщане, обаче, той бѣ откритъ отъ турцитѣ и загина въ сражение при с. Църна рѣка, заедно съ другаря си Тано Тумбенчето. Другъ Апостоловъ четникъ, Пено Педановъ, тръгналъ отъ Блатото, въ помощь на Андонъ Терзиевъ, но не успѣлъ да го настигне, бѣ сѫщо откритъ отъ аскера при с. Кошиново и загина въ сражение, заедно съ Иванъ Летата и Ичко Солунчевъ.

166

псувни. Къмъ собствената многозвучна музика на Блатото сега се прибави и свистенето на престрелкитѣ, всѣкидневни почти. Не бездействуваха и андартскитѣ съюзници, турцитѣ. Ето единъ откѫслекъ отъ разказа на Ст. Хаджиевъ, единъ отъ нѣколцината живи още Апостолови другари. 

Единъ недѣленъ день, презъ пролѣтьта на 1905 г., Мицо Кадийски ни съобщи, че турска войска обгражда Блатото и се готви да нападне колибите. Раздвижиха се четницитѣ и съобщението се разнесе съ светкавична бързина по всички колиби. Азъ, заедно съ Мицо хаджи Траевъ и двама четници, се упътихме за тайната колиба „Корчуфка”, която бѣ построена срещу Енидже-Вардаръ. Една сутринь забелязахме воднитѣ патици да хвърчатъ къмъ колибата. Това бѣ първото предизвестие, че птицитѣ сѫ подплашени отъ непознати хора и че къмъ колибата приближава неприятель. И, действително, следъ нѣколко минути пристигна на лодка Гошо говедарьтъ, насила взетъ отъ турцитѣ за водачъ. Той ни съобщи, че сме заобиколени отъ войски и че Апостолъ вече далъ сражение съ турска войска и андарти въ колибата „Дълбината” срещу село Зорбата.

 

Колибата „Дълбината” имаше два входа: единъ откъмъ вѫтрешностьта на Блатото и единъ откъмъ с. Зорбата; имаше и трета една тъсна пѫтека, която водѣше сѫщо къмъ вѫтрешносгьта на Блатото и която бѣше известна само на малцина. По пътеката за къмъ сушата, къмъ с. Зорбата, на едно мѣсто се разкриваше широко водно пространство, чисто отъ всѣкакви треви и тръстика. Турскитѣ войски откъмъ с. Зорбата, за да се приближатъ до колибата, трѣбваше да минатъ презъ това широко водно пространство, твърде опасно за тѣхъ, тъй като можеха да бѫдатъ обстрелвани отъ колибата и залесената съ гѫста тръстика периферия, но и съ предимството, че можеха да се разгънатъ на широкъ фронтъ. При входа на водното пространство ѣъхме оставили на стража Тодоръ Кръстевъ, Илия Бугарийски и Петъръ Стоевъ. Пѫтя откъмъ вѫтрешностьта задръстихме, та за изходъ при нужда и опасность оставаше тайната и тѣсна пѫтека къмъ вѫтрешностьта на Блатото. При тая обстановка, турската войска откъмъ Зорбата нападна колибата „Дълбината”. Поставената стража, неизвестно по кои причини, не откри огънь срещу турската войска, когато се промъквала по тѣсния входъ, а я пропустна да навлѣзе въ широкото водно пространство и чакъ тогава почна да стреля. Турцитѣ, обаче успѣха да се разгънатъ въ фронтъ, насочиха пушкитѣ си срещу стражата и раниха Илия Бугарийски въ краката. Не можейки да се прикриятъ при входа, тия двама четници, Илия Бугарийски и Петъръ Стоевъ, решаватъ да се самоубиятъ, но да не се предадатъ въ рѫцетѣ на турцитѣ. Илия, бидейки раненъ, не е могълъ да се прицели правилно и за това само е наранилъ въ рамото Петра. Петъръ, обаче, е успѣлъ да убие Илия. Ние, отъ колибата, открихме честа стрелба противъ турцитѣ, които ни отговориха съ сѫщото. Въ това именно време Петъръ Стоевъ изгуби присѫтствие на духа и не знаеше какво да прави, докато най-после се решава да се самоубие, като се набучи на ножа си. Но и тоя пѫть не успѣ, тъй като ножътъ му пада отъ лодката въ водата. Въ тоя моментъ Димитъръ Мечката, отъ с. Зорбата, водачъ на аскера, се доближава съ лодката си до Петъръ и му обажда, че турската войска се връща въ с. Зорбата. И, наистина, войската се дръпна назадъ, за да се приготви за ново нападение, а ние, четницитѣ, напустнахме колибата и на лодки по двама се изпокрихме въ гѫстата тръстика, изъ вѫтрешностьта на Блатото, кѫдето престояхме цѣли 17 дни.

167 

Презъ това време войводата Апостолъ наредилъ до десетаря си Димитъръ Бабянски, който се намиралъ въ Корнишорската планина, да извърши нѣкакво убийство ида остави бележка, че убийството е извършено отъ Апостолъ, та съ това да се отвлѣче вниманието на турцитѣ.

 

Димитъръ Бабянски постѫпилъ, както заповѣдалъ войводата, а по-голѣмата часть отъ турската войска замина за Паякъ да гони Апостола. Последниятъ, съ часть отъ четата си, сѫщо напустна Блатото и се съедини съ Дим. Бабянски въ планината където, два дни следъ това, на 29 юний — Петровдень, станало кървопролитно сражение. Следъ сражението, Апостолъ отново се прибира въ Блатото [1].

Между това, турцитѣ успѣха да завладѣятъ участъка, разположенъ срещу Енидже-Вардаръ. Тѣ опожариха по-голѣмата часть отъ превзетитѣ колиби, а въ нѣколкото неопожарени не закъснѣха да се настанятъ приятелитѣ имъ андарти. Малко войска остана за да пази оставенитѣ на брѣга лодки. Четнишки отдѣления изгониха по-сетне войницитѣ, унищожиха часть отъ турскитѣ лодки и часть отвлѣкоха зъ вѫтрешностьта на Блатото. Гърцитѣ, отъ новитѣ си бази край западния брѣгъ, предприеха нападение противъ „Губушевата колиба”, но бѣха лесно отблъснати. Турцитѣ пъкъ атакуваха колибата „Редотъ” и съ артилерия, но нито една отъ тѣхнитѣ гранати не попадна въ цельта. Защитницитѣ на „Редотъ” се оттеглиха въ колибитѣ срещу Голото село.

*

Презъ 1906 година борбитѣ въ и около Блатото взеха много по-голѣми размъри. И турци, и гърци станаха по-дръзки ала всичкитѣ имъ усилия се разбиха въ дяволската изобретателность на Апостола и въ храбростьта на неговитѣ хора.

Презъ тая година се направиха на Апостола и нѣколко важни посещения, нѣкои отъ които сѫ до невѣроятность сензационни.

Изобщо, Апостолъ бѣ често навестяванъ отъ близки и далечни гости. Д. Груевъ, презъ голѣмата обиколка, която предприе подиръ възстанието, посети и Апостола въ Блатото. Презъ лѣтото на сѫщата 1904 г. въ Блатото прекараха известно време Хр. Чернопѣевъ, воденскиятъ околийски войвода, Лука Ивановъ и Гьорче Петровъ, който си отиде съ твърде неприятни спомени отъ комаритѣ [2]. Две години по-късно Борисъ Сарафовъ, презъ своята ревизионна обиколка сѫщо посети Блатото и прекара нѣколко дена въ Корчуфка [3].

1. „Изъ революционнитѣ борби въ Ениджевардарското блато". (По споменитѣ на четника Стоянъ Тр. Хаджиевъ, съобщава Христо Шалдевъ) — „Илюстрация Илиндень", год. IV, кн. 8 (38), стр. 15.

2. „Съ едно отдѣление отъ Апостоловата чета отидохъ при него (Хр. Чернопѣевъ) въ Гьола, дето прекарахме 4—5 дена ужасенъ животъ (облаци комари — спи се завитъ съ платно)” — „Спомени”, стр. 205.

3. „Той, Б. Сарафовъ, се възхищаваше отъ разположението и устройството на нашитѣ колиби и най-вече отъ скривалището ни “Корчуфка”, която сравняваше съ „Портъ-Артуръ", — казва Стоянъ Тр. Хаджиевъ („Илюстрация Илиндень". г. V, кн. 1 (41), стр. 13.)

168

Презъ последнитѣ дни на февруарий 1906 г. въ Блатото пристигна Лука Ивановъ, заедно съ единъ чужденецъ, когото воденскитѣ четници наричаха „американеца”. Новиятъ гостъ бѣ американскиятъ журналистъ и писатель Албертъ Сониксенъ. На Апостоловитѣ момчета направи впечатление, че „американецътъ” се обяснява на литературенъ български езикъ и че Лука се отнася къмъ него като къмъ вѫтрешенъ човѣкъ на организацията.

Чужденецътъ бѣше заслужилъ това довѣрие. Албертъ Сониксенъ спада къмъ оная категория идеалисти, които осмислятъ живота си чрезъ служене на възвишени и благородни цели изъ далечни и непознати страни. За разлика отъ обикновенитѣ протестантски мисионери, обаче, той избра едно по-бурно и по-рисковано поприще — това на македонския революционеръ [1]. Заинтересуваха го писанията на американския печатъ по време на Илинденското възстание и той се озова въ България. Тукъ Сониксенъ, въ продължение на близу две години, изучава нашия езикъ, завърза тѣсни връзки съ македонскитѣ революционери, възлюби Македония и описа въ твърде съдържателни и сѫщевременно прочувствени дописки до американскитѣ вестници нейнитѣ страдания и борби. После изяви желание да вземе и непосрѣдствено участие въ революционната борба. Организационното рѫководство даде съгласието си и направи нужднитѣ нареждания до надлежнитѣ комитети. Комитетски хора посрещнаха на Воденската гара американеца, нарочни селски куриери го изведоха презъ нощьта на полето, а когато стигнаха планината, други селяни изкочиха изъ мрака и му предложиха конь. Призори Сониксенъ се прегърна съ войводата Лука — приятель отъ София, съ когото бѣше го запозналъ Дамянъ Груевъ [2]. Минаха нѣколко дни въ скитане изъ планини и села въ воденско, което даде възможность на Сониксенъ да види

1. Сониксенъ не бѣше дебютантъ въ тази область. нѣколко години по-рано, той. като участникъ въ американската военна експедиция въ Филипинскитѣ острови, се прехвърли въ лагера на възстаницитѣ, които се бореха за независимостьта на Филипинитѣ. Макаръ че възстаницитѣ не му се довериха и го държаха като пленникъ, благородниятъ американецъ защити отпосле каузата имъ. Приключенията си отъ тоя походъ Сониксенъ описа въ книгата „Десеть месеца пленникъ въ Филипинскитѣ острови”.

2. Внезапното изчезване на Сониксенъ отъ Воденъ, кѫдето той бѣ пристигналъ съ редовенъ паспортъ, даде поводъ на европейския печатъ да заговори за „отвлечения отъ разбойници” кореспондентъ на „Evening Post”. Потери плъпнаха на вси страни. Не следъ дълго време тайната на „отвлечения” американецъ се узна, и турската власть си постави за задача да го залови или поне да открие диритѣ му. Напраздно, разбира се. Прехвърляйки се отъ чета въ чета, Сониксенъ преброди, вѫтре въ десеть месеца, голѣма часть отъ Македония, съ две по-продължителни престоявания въ Блатото, като четникъ, и въ Битоля, като нелегаленъ. Той срещна и опозна отблизу революционери от всички категории: войводи, учени и прости, граждани и целяни, интелигентни госпожици въ Битоля и овчарки по планинитѣ. Той е единствениятъ писателъ-чужденецъ, който е прозрѣлъ непосрѣдствено въ интимния животъ на организацията. Виденото, чутото и преживяното Сониксенъ предаде художествено въ книгата му, преведена отъ М. Я. Мавродиевъ, подъ надсловъ „Изповѣдьта на единъ македонски четникъ” — (издание на Македонския националенъ комитетъ, София, 1927 г., стр. 160, съ 16 снимки). Книгата заслужава името си изповѣдь. Искренъ преди всичко къмъ себе си, авторътъ предава съ неподправена прямота наблюденията си надъ своитѣ другари — тѣхния идеализъмъ, сурови нрави и други индивидуални особености — и мислитѣ си за събитията и за неприятелитѣ, противъ които организацията и самъ той—доброволенъ четникъ въ нейнитѣ редове — се борятъ. Характеристиките, които той ни даде, носятъ отпечатъка на дълбока проникновеность. Неговитѣ описания на природата сѫ пленителни. Всичко това прави Сониксеновата „Изповѣдь” изключително ценна за историята на македонските освободителни борби.

На Сониксеновия фотографически апаратъ дължимъ редица ценни снимки, направени на самото мѣсто: на Дамянъ Груевъ и Сандо Китановъ (снети единъ месецъ преди смъртьта имъ), на Апостолъ войвода, на цѣли чети и на четнишки лагери въ Блатото.

Съ своята „Изповѣдь” Сониксенъ си създаде въ Дмерика име на пръвъ познавачъ на македонския въпросъ. Като такъвъ той, по искане на американското правителство, написа докладъ за осветление на американската делегация при сключването на мирнитѣ договори въ Парижъ презъ 1919 год. На тоя докладъ се дължи въ значителенъ размѣрь застѫпничеството на председатели Уилсонъ въ полза на България.

169

всѣкидневната тревога на организираното население и да почувствува мѫкитѣ на четнишкия животъ.

„Единъ день, на разсъмване, четата нагази изъ мочуритѣ край Блатото и стигна до брѣга, кѫдето чакаха нѣколко лодки.

— Ще се прехвърляме ли? — попитахъ, — разказва Сониксенъ.

— Да, кѫдето дяволътъ казва сбогомъ, — обади се Тодоръ, младиятъ замѣстникъ на Лука.

— Забележи на картата си съ червенъ моливъ тая мѣстность, — каза Лука, — тя е наша по правото на окупацията.

Влѣзохме въ лодката четирма на брой и плувахме по течението на синята мъгла. Обзе ни едно особено усѣщане на подемъ, като че ли се устремихме въ пространството. Нищо не се виждаше, даже мѫтната вода, по която се движехме. Надъ главитѣ ни бързо се полюляваха и изчезваха клони, като черни тайнствени предмети. Ние се движехме съ голѣма бързина.

Мъглата започна да орѣдява и неочаквано да се отдръпва като откри околната мѣстность.

Лодкитѣ ни бягаха по широкъ каналъ. Край насъ се движеха гори, полунаводнени, черни, безлистни дървета и пълзещи растения, легнали и треперещи надъ калната вода. Тукъ-тамъ се откриваха пространства съ черна тръстика, между която неподвижно седѣха и гледаха чудовищни маслозелени жаби. Тѣ имаха голѣми очи, съ жълти крѫгове около тѣхъ, сякашъ носѣха фантастични златни очила.

Отклонихме се отъ широката рѣка и почнахме да се провираме между чернитѣ стволове на дървета и тунели отъ преплетени клони. Плувахме бавно. Единъ тласкаше лодката съ прѫтъ, който опираше въ дъното на водата. Роякъ диви птици се виеха надъ главитѣ ни. Отъ едно гнѣздо изхвръкна соколъ и разнесе силна миризма на мърша. Ние навлѣзохме въ малки лагуни, отъ които се виждаха открити пространства вода. Диви патици и гѫски се вдигаха. Зърнахъ и неподвижни и съзерцателни жерави, които се оглеждаха въ тихата блатна вода.

Дърветата започнаха да оредяватъ. Плавахме по тѣсенъ воденъ пѫть, който криволичеше презъ висока тръстика,

170

която нѣкѫде преплиташе стъблата си, и ние минавахме подъ тѣхния сводъ.

Неочаквано за мене, излѣзохме въ открито езеро и срещу насъ се откри малъкъ островъ, на чийто брѣгъ имаше две папурови колиби. Отъ едната димѣше. Чу се викъ, и около двадесеть души излѣзоха отъ колибитѣ. Това бѣха хора съ дълги коси, нѣкои съ бради, но всички облѣчени въ познатитѣ сиви потури и бѣли навуща. Тѣ се събраха при пристана и едновременно ни поздравиха съ ура. Нашитѣ хора отъ лодката имъ отговориха.

— Това е нашиятъ постояненъ гарнизонъ, — обясни ми Лука” [1].

Все така увлѣкателно и съ сѫщата вещина на белетристъ Сониксенъ описва хората, обстановката на колибитѣ, произшествията.

Докато хората на Лука, виждани само при походъ, му се струваха „неопредѣлени фигури, наметнати нощно време съ пелерини, една редица отъ мълчаливи сѣнки, които се движеха по тъмнитѣ планински пѫтеки”, — Апостоловитѣ четници, наблюдавани сега при дневно освѣтление, „изпъкваха въ жизнения блѣсъкъ на реалностьта — една тълпа безъ бради, весели и приказливи момчета, живописни по външность, въ цвѣтни пояси, нѣкои съ дълги коси, макаръ и съвсемъ неприлични на бандититѣ, които ни представляватъ театралнитѣ директори. За такова нѣщо имаше твърде малко лични накити и твърде много добродушни лица. Като да бѣха нѣкакъвъ лагеръ на милиционери-доброволци.”

Вечерьта всички се събраха въ голѣмата колиба, „По срѣдата свѣтна голѣмъ огънь, димътъ отъ който се прецеждаше презъ тръстиката на покрива. Въ дъното постлаха голѣма черга върху дебелата настилка отъ папуръ; тукъ Лука, Тодоръ и азъ установихме нашата постоянна квартира. Никой аристократически салонъ не е билъ по-добре украсенъ съ орѫжия; надъ главата на всѣки спещъ четникъ висѣше манлихерова карабина, щикъ и нагантъ.”

Сутриньта Лука и Сониксенъ бѣха посетени отъ Апостола, дошелъ да ги покани на обѣдъ въ своята колиба. „Първиятъ, който скочи на брѣга, бѣше лекъ, мургавъ човѣкъ, на срѣдна възрасть, съ бѣли албански, тѣсни, опнати потури, съ черна, съ широки рѫкави риза, въорѫженъ не само съ манлихерка и нагантъ, но и съ кама съ сребърна дръжка, увиснала на неговия патрондашъ. И да не го познавахъ, щѣхъ да налучкамъ кой е, защото неговитѣ портрети висятъ въ всички кръчми на България, тъкмо въ тѣзи комитски дрехи.”

1. „Изповѣдьта на единъ македонски четникъ”, стр. 18—19