Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

15. ДѢЛОТО НА ПАВЛОСЪ МЕЛАСЪ

Екскурзия въ кожанско. — Мѣстнитѣ гърци не сѫ достатъчно българомразци. — Преговори съ професионални разбойници. — Къмъ костурско съ собствена чета. — „Началникъ на всички чети въ костурско и битолско”. — Предъ първия актъ на отмъщение. — Ултиматумъ до стребренци. — Двойно убийство въ Прекопана. — Меласъ гони и власитѣ. — Среща съ аскера въ Нередъ. — Меласъ изоставенъ отъ другаритѣ си. — Сражение съ българската чета. — Походъ въ Статица. — Меласъ пакъ изоставенъ. — Убийството на „полубога”. — Обвинителниятъ докладъ на пленения „лъвъ”. — Духовниятъ образъ на гръцкия националенъ герой

Презъ м. юлий 1904 г. Меласъ предприе втората си екскурзия въ Македония. Взелъ 20 дни отпускъ отъ Министерството на войната и снабденъ съ чуждъ паспортъ, той, придруженъ само отъ Ат. Пирзасъ, пристигна на 18 юлий въ Кожани, като „търговецъ на добитъкъ”. Цельта на тази негова обиколка бѣ: да стегне комитетитѣ на „Отбраната” въ най-южната часть на Македония, да натовари по-важнитѣ центрове съ вербуването на четници и съ тѣхната издръжка, да уреди канали, и пр. Той се натъква на голѣми мѫчнотии, понеже тамошнитѣ гърци сѫ „много ентусиазирани, но и много страхливи” [1]. Държатъ го цѣли дни изолиранъ въ отстранени и необитавани квартири и го посещаватъ, почти изключително, презъ нощьта. Изглежда, отъ друга страна, че предлаганата имъ борба противъ българитѣ съвсемъ не ги въодушевлява:

„Както си живѣятъ безгрижно всрѣдъ семействата си и отдадени на занятията, си, изведнажъ имъ се прави предложение да излѣзатъ противъ българитѣ. Колебанията имъ сѫ естествени, понеже стъпката за тѣхъ е равносилна на заточение, а ако бѫдатъ заловени, очаква ги доживотенъ затворъ. Не е лесно, прочее, да се намѣрятъ веднага хора, преди да се подготви предварително почвата, т. е. да се осигурятъ средства за издръжка на семействата имъ, да се фанатизиратъ малко и, главно, да разбератъ за какво се касае” [2].

1. „Павлосъ Меласъ”, биография, стр. 321.

2. Пакъ тамъ, стр. 322.

144

Издържатъ се не само семействата на хората, но и самитѣ четници получаватъ месечна заплата. Кожанскиятъ комитетъ опредѣли по три лири месечно и по една лира за екипировка на всѣко момче [1]. Въ Кожани Меласъ се срѣща съ „прочутия разбойникъ Караливаносъ” [2] и другаря му Визвикисъ. Караливаносъ, разбойникъ и турски потераджия, е осѫденъ за разни злодеяния отъ гръцкитѣ сѫдилища и търсенъ отъ гръцкитѣ власти. При все това, Меласъ намира, че „не е лишенъ и отъ нѣкои благородни чувства” и се пазари съ него, за да го ангажира. Караливаносъ, който е „голѣмъ патриотъ” желае да тръгне съ Меласъ, но иска, освенъ помилване, „за да може да се прехвърля и въ Гърция”, и 100 лири за семейството си.

*

Меласъ се върна на 3 августъ въ Атина, за да се представи въ частьта си. Той е напълно доволенъ отъ новия ходъ на комитетскитѣ работи и отъ назначението на Коромиласъ за ген. консулъ въ Солунъ. Петь малки чети — на Каудисъ, Бакалосъ, Кокиносъ, Хасотисъ и Бурасъ — организирани отъ Комитета, бѣха изпратени къмъ срѣдата на августъ въ Македония. Меласъ сѫщо се готви да замине, тоя пѫть вече като върховенъ началникъ на всички чети въ костурско и битолско. Приготовленията ставатъ въ Лариса. Тамъ сѫ събрани 34 момчета — десетина критяни, 4 отъ Кожани и отъ Сятища, 12 отъ Тесалия, Пирзасъ, Качамакосъ и др. Меласъ е вѣрващъ християнинъ и то православенъ — въ противоположность на българитѣ, които за него сѫ врагове на религията [3] — и за това нарежда клетвополагането на хората му да стане отъ свещеникъ. Между другитѣ напѫтствия, той — културенъ човѣкъ и естетъ — поиска отъ тѣхъ да се стрижатъ и бръснатъ колкото е възможно по-често; та „да не плашатъ хората съ своитѣ дивашки лица, каквито обикновено представляватъ българскитѣ разбойници” [4].

Този втори походъ на Меласъ до костурско бѣ пъленъ съ мѫки и злополучни приключения и то не поради гонения

1. Пакъ тамъ, стр. 323.

2. Пакъ тамъ, стр. 324.

3. „Говорейки на момчетата си, — пише Меласъ въ едно писмо до жена си, — казахъ имъ, че като основа въ войната, която предприемаме, трѣбва да иматъ религията, понеже българитѣ се нахвърлятъ преди всичко на нея”. („Павлосъ Меласъ”, стр. 399).

4. Пакъ тамъ, стр. 335.

145

отъ неприятель, а поради липса на опитни куриери и на сигуренъ каналъ. Прехвалениятъ куриеръ Качамакосъ, старъ разбойникъ, влахъ, се оказа твърде лошъ водачъ, и Меласъ съ мѫка си спомня за вещината и връзкитѣ на гъркоманина Павле Кировъ, който ги е предвождалъ първия пѫть. Четата е заставена да си служи съ случайно заловени овчари и пѫтници. Храни се нередовно, често гладува и се чувствува щастлива, когато намѣри нѣкоя колиба, за да се запази отъ непрестаннитѣ дъждове. Когато пъкъ се приближи до нѣкое гръцко село, жителитѣ, отъ страхъ, бързатъ да я снабдятъ съ храна въ планината и да я изпратятъ по живо по здраво. Заставена твърде често да прави крайно изнурителни отклонения отъ пѫтя и да се връща назадъ, четата взе разстоянието отъ границата до Костурачъ за цѣли 11 дни — отъ 28 августъ до 8 септемврий. Колкото за реда и дисциплината, тѣ сѫщо не бѣха образцови. На два пѫти се случи спещи четници да останатъ на бивака, безъ да бѫдатъ събудени отъ другаритѣ, та ставаше нужда после да се изпращатъ овчари да ги търсятъ изъ планината. Ето равносмѣтката на личния съставъ, която самъ Меласъ прави въ дневника си на 11 септемврий 1904 г. въ с. Богоцко: „До тоя часъ се принудихъ да разпустна три момчета, поради заболяване. Шестима избѣгаха още преди да минемъ границата, щомъ си взеха паритѣ (т. е. заплатитѣ си, б. а.). Единъ ни предаде и другъ избѣга, безобразникътъ, като отнесе и орѫжието си” [1].

Както и да е, Меласъ е вече въ сѫщинска Македония, т. е. въ оная нейна часть, която е населена съ „българогласни елини” — екзархисти и патриаршисти — и която той съ своитѣ андарти е дошелъ да спечели за елинизма. Меласъ е жертва на угризения. Предстои му вече работа, т. е. проливане на кръвь. Той се отдѣля въ старинната църква на Чуриловския монастиръ и „самъ всрѣдъ тъмнината, плаче отъ отчаяние”, виждайки напреде си „само убийства, диви и подли, опустяване на семейства, отчаяние на родители, синове, сестри”. Но постепенно той се съвзема и отива да потърси Пирзасъ, предъ когото изповѣдва мѫката си. Леринскиятъ гъркоманинъ храни такава ненависть къмъ „злодеитѣ”, че успѣва да ободри и да успокои съвършено своя началникъ.

На другия день идва албанецътъ Зиси, потераджия отъ Елеово, съ нѣколко момчета и повежда андартитѣ къмъ родното си село. На 24 септемврий Меласъ е въ гората надъ Стребрено, кѫдето той обмисля своя пръвъ „актъ на отмъщение”. Преди нѣколко месеца организацията бѣше премахнала добреизвестния ни потераджия Вангелъ — съпѫтника на войската при потушаването на възстанието. На Меласъ сега

1. Пакъ тамъ, стр. 409—410.

146

предстои да отмъсти за Вангела, като се убиятъ „трима злодеи” и да върне селото къмъ „православието”. Презъ деня въ рѫцетѣ на четата попадатъ нѣколцина селяни, между които и Сидеръ, „единъ отъ осѫденитѣ на смърть злодеи”, и неговото дете. Меласъ залъгва детето съ хлѣбъ и дребни турски монети, приказва кротко и съ другитѣ пленници, за да ги успокои. И докато всички други се радватъ, че „злодеитѣ” сами имъ паднаха въ рѫцетѣ, Меласъ е „погнусенъ отъ собственото си лицемѣрие” и „не може да възпре сълзитѣ си” [1]. Привечерь самъ той предлага на Сидера да прати въ селото детето си, за да донесе 50 лири, ако иска да спаси живота си — хитрость, за да не присѫтствува детето на убийството на своя баща.

Съ каква лекомислена прибързаность става осѫждането на смърть се вижда отъ сценитѣ, които презъ нощьта се разиграха вѫтре въ самото село. Меласъ нарежда да се изловятъ по кѫщитѣ имъ още двама, сѫщо осѫдени на смърть. Единиятъ е намѣренъ, но другиятъ, Аргиръ Петровъ, не се оказва у дома. Въ тоя часъ се явява, плачеща, предъ Меласъ самата вдовица на убития отъ организацията попъ Димитъръ и му обяснява, съ помощьта на преводачъ, че заловенитѣ не сѫ виновни и не бива да се пролива кръвь въ селото, понеже могатъ да пострадатъ после всички, и че единствениятъ виновникъ, убиецътъ на мѫжа ѝ, Аргиръ Петровъ, е избѣгалъ. Меласъ решава да използува случая да обърне селото въ патриаршийско и за тази цель изправя двамата пленници предъ сѫдъ. Въ присѫтствието на всички селски старейшини, той ораторствува по разни въпроси — „за религията, за патриарха, за отечеството, за Гърция, за тиранията на българитѣ и за хиляди други нѣща, назовавайки старейшинитѣ братя”. После се обръща къмъ пленницитѣ и имъ казва, че сѫ осѫдени на смърть, но той отлага наказанието, за да имъ даде възможность да се покаятъ. Осѫденитѣ треперятъ и заявяватъ, че не искатъ да бѫдатъ схизматици. Тогава Меласъ се обръща къмъ всички и имъ дава следния ултиматумъ:

Въ срокъ отъ десеть дни една депутация, съставена отъ двамата обвиняеми и отъ други трима, ще отиде въ митрополията и ще изяви подчинение, ще поиска връщането на патриаршийския свещеникъ и пр. 

„Обещаха ми го. Поискахъ да се закълнатъ предъ иконата и се заклеха, че ще останатъ върни на православието и ще отблъсватъ българитѣ и тѣхнитѣ предложения. Азъ, пъкъ, обещахъ, че ще се движа наоколо, за да ги защищавамъ. Но, ако нѣкой престѫпи доброволно дадената си клетва, за него нѣма вече да има милость”.

У Ст. Раптисъ е помѣстенъ изцѣло (стр. 407—428) докладътъ на Меласъ до централния комитетъ въ Атина. (Часть отъ

1. Пакъ тамъ, стр. 414.

147

сѫщия докладъ е помѣстенъ и въ биографията на Меласъ, стр. 433—435). За направеното въ Стребрено Меласъ пише: 

„Нѣкои отъ горнитѣ искания се изпълниха, но ако не се изпълнятъ всички вѫтре въ казания срокъ, тогава ще бѫдатъ убити нѣкои отъ по-опаснитѣ членове на разтурената комисия, на които, следъ залавянето имъ, подарихъ живота, само подъ такива условия”.

Следъ този подвигъ Меласъ се срѣща съ Капетанъ Зиси отъ Елеово и му предлага да нападнатъ четата на българския войвода Тане, който се намиралъ въ Айтосъ. Зиси отказва да го придружи — „той още се бои да удари открито българитѣ”. „За втори пѫть моитѣ планове се осуетяватъ, поради липсата на готовность у мѣстнитѣ хора. Скърбя страшно за това, но и ги оправдавамъ, нещастнитѣ. Тѣ иматъ грозенъ страхъ отъ българитѣ. Освенъ това моята малка сила не имъ пълни окото”, — пише Меласъ на жена си [1].

На 17 септемврий четата навлиза ненадѣйно въ с. Прекопана, причаква свещеника Никола и учителя Кондевчевъ, когато тѣ се връщали отъ едно погребение, и ги екзекутирва. Въ писмо до жена си, Меласъ казва, че тѣ били „страшилища за околностьта” и имъ преписва цѣлъ редъ мними убийства и звѣрства. Човѣшкото чувство у него пакъ възстава срещу „жестокия дългъ”. Той дори плаче отъ мѫка и увѣрява жена си, че „е видѣлъ само залавянето на убититѣ”, т. е., че не е изцапалъ рѫцетѣ си съ тѣхната кръвь [2].

1. Пакъ тамъ, стр. 421 -422.

2. У Стаматисъ Раптисъ (стр. 12-23) това двойно убийство е предадено съ потресни подробности, характерни за андартския садизъмъ.

Попътъ и учительтъ сѫ заловени и поведени къмъ гората. Началниците, Пулакосъ и Меласъ, нареждатъ да се свърши съ пленницитѣ. Стариятъ андартъ Барба Андреа съ нѣколко момчета се заема да изпълни нареждането. Чуватъ се гърмежи. Следъ малко Барба Андреа се затичва при началницитѣ и, засмѣнъ, успоявайки ги, имъ казва :

„Ако щете, повѣрвайте, нашиятъ приятель, попътъ, се вампиряса и търти да бѣга”.

Андартътъ Боланисъ дообяснява, че попътъ взелъ да имъ се моли да го пустнатъ срещу две хиляди лири, а на капитанитѣ да занесатъ косата и брадата му, като доказателство, че сѫ изпълнили мисията си. Въ отговоръ на това Барба Андреа му нанесълъ въ гърдитѣ три удара съ ножъ, и попътъ се повалилъ на снѣга, който зачервенѣлъ отъ кръвь. Учителя пъкъ го „скопосалъ” Скалидисъ.

— И после ?

— Тукъ е най-куриозното. Току-що потеглихме, Николудисъ се обърна и ни каза : „Абе, попътъ, попътъ ! Ето го, его го !” Обърнахме се всички и видѣхме, че попътъ наистина търчи като призракъ къмъ селото. Прекръстихме се.

— Че време за молитва ли бѣше, или ? . . .

— Имайте търпение. Въ туй време Николудисъ гръмна и го повали наново.

— Ами, ако не е умрѣлъ?

— Сега нека ви разправи Барба Андреа. Всички се обърнаха къмъ стария си другарь.

— Търпение,— каза имъ Барба Андрея. — Азъ съмъ старъ, и не мога хемъ да вървя, хемъ да разправямъ. Ако искашъ, господинъ началникъ, заповядай да спремъ, и ще видишъ, какъвъ подаръкъ ти нося (к. н.).

Момчетата го заобиколиха, той свали гуната и взе да рови нѣщо въ раницата си.

— Не го направихъ за друго, но като видѣхъ, че три удара съ ножъ не му стигнаха, рекохъ да се осигуримъ съвсемъ, и ...

Безъ да довърши думата си, той измъкна отъ раницата главата на попа.

— Ай да бързаме сега! — каза началникътъ, извърна се и ускори стѫпкитѣ си, желаейки, сякашъ, да се отдалечи отъ мѣстото на тази сцена.

Другитѣ момчета гледаха още Барба Андреа, държещъ още въ протегнатата си рѫка глав та, отъ която капѣше кръвь.

Барба Андреа, съ видъ на сѫдия, чието лице осветляваше присѫтствуващата богиня Немезида, каза :

— Всѣки споредъ дѣлата си.

И хвърли надалеко това доказателство за края на живота на единъ пъкленъ и долофонъ български духовникъ.

148

Подъ впечатлението на двойното убийство, Меласъ събира стареишинитѣ и други селяни, и имъ дава сѫщия ултиматумъ, както и въ Стребрено:

„Съ горещо слово имъ препорѫчахъ да се върнатъ въ православието. Запитахъ ги да ми кажатъ свободно, дали съвѣстьта и убежденията имъ сѫ български, като имъ заявихъ, че ще ги уважа, ако сѫ такива, но и нѣма да позволя никому да заставя чрезъ натискъ гърцитѣ да се отцепватъ отъ православието. Нещастницитъ, едни подъ действието на страха отъ убийство на съселянитѣ имъ, други съ чувство на искрено задоволство ме увѣриха, че въ душата си никога не сѫ прегърнали ни схизмата, ни българскитѣ разбирания и че ще направятъ съ готовность, каквото имъ заповѣдамъ. Тогава имъ казахъ, че искамъ отъ тѣхъ, първо, да дадатъ клетва за вѣрность и преданость къмъ православието и, второ, да подадатъ за това заявление до каймакамина и до митрополита. Предъ последния да се явятъ най-късно въ десетдневенъ срокъ и да поискатъ да имъ се изпратятъ учители и свещеници гърци. Заявихъ имъ сѫщо, че ако нѣкой, следъ дадената клетва, се отрече, ще го смѣтамъ за българинъ и клетвопрестѫпникъ и ще го накажа” [1].

Меласъ смѣта за престѫпниии, заслужаващи наказание не само „българогласнитѣ”, които не желаятъ да бѫдатъ подъ патриаршията и да се назоваватъ гърци, но и осъзналитѣ се власи. И си служи спрямо власитѣ съ сѫщитѣ насилнически срѣдства, макаръ че тѣ още нѣматъ свои чети и комитети и не сѫ убили нито единъ гръцки свещеникъ или учитель. Ето какво пише той на жена си (25 септемврий 1904 г.) за стореното отъ него въ влашко-албанското село Бѣлкаменъ:

“Въ чисто гръцкото село Бѣлкаменъ задължихъ седемь родители да оттеглятъ седемтѣ си деца отъ ромънското пропагандаторско училище. Ромънския учитель, който е същевременно и комитаджия, задължихъ да си върви вѫтре въ една седмица, ако иска да остане живъ, и той си отиде още на другия денъ” [2].

*

Отъ Бѣлкаменъ Меласъ се отправя къмъ Нередъ, за да унищожи „петь чудовища” [3]. Въ Нередъ андартитѣ се натъкнаха за пръвъ пѫть на войска и пострадаха. Случката е разказана отъ самия Меласъ въ две различни редакции. Въ официалния му докладъ [4] е казано, че въ момента, когато андартитѣ излизали отъ квартирата си, за да отидатъ на площада, кѫдето се намирали осѫденитѣ на смърть лица “заедно съ десеть други въорѫжени български комити”, забелязали при входа на селото войска отъ стотина пехотинци и 30—40 конници. „Желаейки да избѣгне сблъскването съ турцитѣ”, Меласъ заповѣдалъ на момчетата си да хванатъ планината, но „за нещастие, бѣхме забелязани отъ турцитѣ,

1. Изъ доклада на Меласъ. (Ст. Раптисъ, стр. 409—410).

2. „Павлосъ Меласъ”, стр. 429.

3.Пакъ тамъ, стр. 428.

4. Обнародванъ отъ Ст. Раптисъ, стр. 411—412.

149

които откриха честа стрелба по насъ и раниха смъртоносно Капетенопулосъ”, аптекарь въ Битоля и членъ на управителния съветъ на „Отбраната”.

Въ писмото до жена си Меласъ е по-подробенъ и по-искренъ. Въ него не се споменава за никакви „въорѫжени български комити” на селския площадъ. Сутриньта, на 19 септемврий, цѣлата чета е събрана въ една кѫща и се готви да се втурне къмъ площада и да излови „чудовищата”, които по това време се намиратъ въ селското кафене. Но андартитѣ съглеждатъ войската и става ето какво:

„Преди да успѣя да ги задържа, 5—6 души, неопитни и страхливи отъ четата ми, отварятъ вратата и тичатъ къмъ близката планина; последватъ ги всички. Въ кѫщата оставамъ само азъ и Стратинакисъ. Когато стигнахъ и азъ въ политѣ на планината, всички се бѣха вече разпръснали, а нѣкои се бѣха вече отдалечили толкова много, че за мигъ ги взехме за комити”. [1]

По-нататъкъ турцитѣ отъ селото откриватъ огънь по Меласъ, който, отстѫпвайки, срѣща Капетенопулоса, сьвсемъ отмалѣлъ и останалъ самъ. Капетенопулосъ е раненъ. Меласъ го отвежда на прикрито мѣсто и вика оттамъ на помощь другаритѣ, но „тѣ не идватъ”.

„Едничъкъ храбриятъ Ламбриносъ идва и съ него вдигаме, ранения и го скриваме въ единъ гѫсталакъ. Нѣмамъ никакъвъ цѣръ, да му оставя. Казвамъ му да бѫде куражлия и че ще се върна назадъ. Продължавамъ съ Ламбриносъ. Tурцитѣ не настѫпватъ, но стрелятъ отъ сигурни мѣста. За щастие, пада гѫста мъгла и ни покрива. Спираме всички надъ Нередъ. Решенъ съмъ да слѣза наново въ селото, но привечерь едни жени ни казаха, че войската останала и поставила караули. Прочее, заминавамъ веднага (следъ като казахъ на женитѣ да отидатъ и да намѣрятъ ранения) за да му изпратя помощь отъ другаде [2].

Разбира се, отъ нийде никаква помощь не бѣ изпратена и членътъ отъ управителния съветъ на Битолския комитетъ е издъхналъ въ гѫсталака, обладанъ, сигурно, отъ недобри чувства спрямо андартитѣ и тѣхното „другарство”.

Предадохме доста обширно нередската случка отъ 19 септемврий 1904 г., за да послужатъ дветѣ описания на Меласъ, първо, като приносъ къмъ характеристиката на този благороденъ българоядецъ и, второ, като отговоръ на гръцкитѣ писания за българската страхливость. Въ цѣлата андартска литература се говори съ презрение и надменность за „храбростьта” на комитаджиитѣ предъ беззащитни хора и за тѣхното малодушие предъ въорѫжени противници. „Българитѣ сѫ майстори въ бѣгането”, — пише Ионъ Драгумисъ [3]. Меласъ все се оплаква на жена си, че не му се удава да се удари съ комитаджиитѣ, понеже тѣ все се криятъ.

1. „Павлосъ Меласъ”, стр. 430-431.

2. Пакъ тамъ, стр. 431—432.

3. „Кръвь на герои и на мѫченици”, стр. 22.

150

Ст. Раптисъ, когато тукъ-тамъ признава у българскитѣ комити храбрость, прави го само за да възвести още повече неудържимия устремъ и юначеството на тѣхнитѣ победители — андартитѣ. Човѣкъ, обаче, мѫчно би могълъ да си представи „по-майсторско бѣгане” отъ това на андартитѣ при нередската случка или отъ безспирното бѣгане на гръцкитѣ войски презъ 1897 г. въ Тесалия, тъй както е то описано отъ сѫщия Меласъ [1]. Андартитѣ въ Нередъ оставятъ началника си самъ-самичъкъ и бѣгатъ въ планината. Тѣ не помислятъ и после да улеснятъ поне съ единъ изстрелъ отстѫплението на началника си и само единъ отъ тѣхъ се отзовава на виковетѣ на Меласъ и идва да помогне на ранения Капетенопулосъ! Струва ни се, че българска чета, съ войвода отъ ранга на Меласъ, би проявила повече самообладание и по-голѣмо внимание къмъ началника си. Самиятъ Меласъ губи вь нашитѣ очи твърде много, вмъквайки въ официалния си докладъ „десеть души въорѫжени български комити”. Само презъ възстанието комититѣ можеха да се явяватъ по селскитѣ мегдани и да влизатъ въ кафенета — но не и сега, когато сноватъ турски войски и когато доносничеството, ревностно насърдчавано отъ гръцкитѣ владици и комитети, е тъй много разпространено. И какъ ще стоятъ комититѣ — тия „майстори на бѣгането” — на площада, когато въ селото е пристигнала войска?

Следъ нередската случка Меласъ се оттегли на нѣколкодневна почивка въ Елеово. Тамъ той дочака, на 8 октомврий, потераджията Караливаносъ, дошелъ отъ границата съ 40 души. Едни отъ тѣхъ продължиха за воденско, а самъ Караливаносъ се присъедини къмъ Меласъ. Увеличилъ четата си на 60 души, на 10 октомврий Меласъ стигна въ Нередъ, за да накаже известнитѣ български „злодеи”. Тукъ негови орѫдия му съобщиха, че въ селото се намира българска чета. Сведенията имъ бѣха вѣрни: въ Нередъ бѣха си дали среща Ник. Мокренски — участъковъ войвода на малка четица, съ окрѫжния ревизоръ Георги п. Христовъ. Меласъ веднага загради кѫщата на комититѣ и откри залповъ огънь. Макаръ и нападнати ненадѣйно въ време на сънь, четницитѣ скоро се окопитиха и въ продължение на нѣколко часа държаха андартитѣ на почетно разстояние отъ квартирата си.

1. Меласъ участвува въ тесалийската война и сподѣля сь жена си своята патриотическа мѫка отъ жалката картина на вѣчнобѣгащитѣ гръцки войски, командувани отъ престолонаследника, по-сетнешния краль Консгантинъ. На 16 априль 1897 г. младиятъ артилерийски подпоручичъ пише на жена си: „Всички сѫ кордисани противъ престолонаследника, но какво би могълъ да стори той? Малоумнитѣ, които викатъ противъ него, трѣбваше да бѫдатъ въ Лариса на другия день следъ нашето безчестно бягство, за да видятъ състоянието на войската и да се убедятъ, да ли бѣше възможно той да направи съ нея крачка напредъ. Не ти описвамъ това състояние, понеже ме обхваща лудость, когато помисля за него” . . .

Другъ кѫсъ отъ сѫщото писмо :

„Никой не помисли да се пожертвува, сражавайки се. Но що думамъ? 3200 души удариха въ бѣгъ, като чуха, че идатъ турци”. („Павлосъ Меласъ”, стр. 80).

151

Въ биографията на Меласъ тази първа, тъй дългожадувана негова среща съ истински комити е предадена твърде кратко и сухо: „Кѫщата имъ бѣше здрава, и отвѫтре, както и отъ други кѫщи, стреляха комититѣ. Когато нѣкои отъ нашитѣ поискаха да подпалятъ кѫщата, Павлосъ не позволи, понеже отвѫтре се чуваха гласове на жени и деца. Виждайки, че не се постига нищо, Меласъ подиръ два часа заповѣда да се дигне обсадата преди съмване, и за да не ги настигне войска. После взеха да се изкачватъ лека-полека по планината, обстрелвани отъ комититѣ, които бѣха скрити изъ разни мѣста въ селото”. [1] Истината е, че андартитѣ се опитаха да подпалятъ квартирата, но бѣха отхвърлени назадъ отъ хвърлена бомба, която експлодира и рани единъ отъ тѣхъ. Така е предаденъ фактътъ отъ Г. п. Христовъ, който сѫщо е описалъ сражението [2] и отъ Ст. Раптисъ [3], отъ когото узнаваме, че ранениятъ андартъ е Скалидисъ. Ефектътъ отъ бомбата бѣ такъвъ, че андартитѣ очистиха набързо селото.

Следъ двудневна почивка, Маласъ решилъ да отиде въ Корещата, за да се срещне съ Каудисъ. Последниятъ не ще да е билъ твърде добре разположенъ къмъ „началника на всички чети въ костурско и битолско”, понеже, макаръ и виканъ много пѫти на свиждане, не “само не отишелъ, но не е дори удостоилъ съ отговоръ своя началникъ. „Това е печално, — пише Меласъ, — понеже се осуети едно общо нападение” [4]. Не ще да сѫ вървѣли особено добре и работитѣ всрѣдъ самата чета на Меласъ. Инакъ, не може да се обясни, защо началникътъ, решенъ да отиде да търси Каудиса, свикалъ всичкитѣ си хора и ги питалъ единъ по единъ, дали желаятъ да го придружатъ до Шестеово. Както разправя неговиятъ нераздѣленъ другарь Пирзасъ [5], едни отговорили, че не могатъ, понеже били болни, други—понеже били съ скѫсани царвули, и пр. Болнитѣ Меласъ изпратилъ въ Бѣлкаменъ и съ 35 души се отправилъ къмъ Статица.

*

Въ Статица Меласъ намѣри своя гробъ. Гръцкитѣ описания около сражението, въ което загина Меласъ, не приличатъ, въ подробноститѣ си, едно на друго. Осемь години по-късно, презъ Балканската война, когато заедно съ В. Чекаларовъ и Ив. Поповъ, начело на единъ малъкъ доброволчески

1. „Павлосъ Меласъ”, стр. 445.

2. Сб. „Илиндень”.

3. Ст. Раптисъ, стр. 55—58, е съчинилъ, по обичая си, цѣлъ героиченъ разказъ, споредъ който въ края на краищата комититѣ избѣгали и когато андартитѣ навлезли въ квартиритѣ имъ намерили трима убити въ едната, двама убити и единъ смъртно раненъ — вь друга, и двама убити — въ трета. Четницитѣ въ действителность бѣха малко на брой и не дадоха нито единъ жертва.

4. „Павлосъ Меласъ”, стр. 446.

5. Пакъ тамъ, стр. 446.

152

отредъ, бѣхме въ Статица, азъ посетихъ кѫщата, кѫдето се захванала сватката, и плѣвнята, кѫдето е издъхналъ Меласъ. Ето какво ни разправиха тогава нѣколцина статичени, очевидци на събитието:

„Четата на Меласъ дошла въ Статица и селянитѣ трѣбвало да я настанятъ на квартири. Нѣколко видни българи, между които учительтъ и свещеникътъ на село Прекопана, били преди това екзекутирани отъ хората на Меласъ. Статичени, увѣрени, че и въ тѣхното село има да се пролѣе българска кръвь, за да се обяви патриаршийско, се събрали и обмислили, по какъвъ начинъ да предотвратятъ опасностьта. Знаейки добре, че турцитѣ и андартитѣ сѫ съюзници, тѣ прибѣгнали до такава хитрость: накарали кмета да съобщи съ писмо до аскера въ съседното село Кономлади, че въ тия и тия кѫщи на селото имъ квартирува четата на българския войвода Митре Влаха. Известието било веднага протелеграфирано въ Костуръ и Леринъ, и отъ всички страни се отправила къмъ Статица войска, доволна, че ще успѣе най-после да премахне прочутия български башъ-комита. Селото било блокирано и се започнали яростни пристѫпи. Напраздно заграденитѣ викали съ всичкия си гласъ, че не сѫ комити, давали разни сигнали съ свирки и хвърляли пушкитѣ си отъ прозорцитѣ. Аскерътъ, въ увлѣчението си, не спиралъ огъня. Осемь души андарти се предали. Чакъ тогава станало явно недоразумението. Но било вече късно: водительтъ Меласъ, смъртно раненъ, се опиталъ, въ разгара на турскитѣ атаки, да избѣга презъ вратата, но едвамъ успѣлъ да се промъкне до една съседна плѣвня, кѫдето и издъхналъ. Другаритѣ му отсѣкли и отнесли главата му. По-после дошли гърци отъ Костуръ и пренесли въ града и обезглавения трупъ” [1].

Това е скелетътъ на събитието. Но тоя скелетъ е облѣченъ въ гръцкитѣ описания съ такива труфила, които затрудняватъ извънредно много установяването на голата истина. Стаматосъ Раптисъ и тукъ държи първенство по фантастични измислици, театрални обстановки и хвалебствия на гръцкия героизъмъ. И той е въ противоречие не само съ разказитѣ на Пирзасъ, който е чулъ предсмъртнитѣ думи на началника си и е прибралъ чантата съ книжата му, но и съ разказа на пленения въ Статица андартъ Боланисъ, помѣстено въ неговата „история”. Ст. Раптисъ не е изпустналъ и тоя случай, за да наклевети бедния Митре Влаха: българскиятъ войвода се криелъ въ Статица и, щомъ узналъ за пристигането на „отмъстителитѣ”, „подло избѣгалъ” и като се отдалечилъ на сигурно мѣсто, съчинилъ до военния ко-

1. „Отъ Витоша до Грамосъ” отъ Хр. Силяновъ, София, 1920 г. („При гроба на Меласъ”, стр. 142—143).

153

мендантъ въ Костуръ писмо, въ което му съобщавалъ, че се намира въ Статица и го канилъ, съ най-оскърбителни изрази, на сражение. Както вече казахме по-горе, хитростьта съ писмото до войсковия началникъ въ Кономлади е измислена отъ самитѣ селяни и то твърде основателно. Защото, както самъ Раптисъ твърди, турскитѣ офицери, които сѫ командували войската въ Статица, сѫ съжалявали много, когато се убедили, че „вмѣсто омразния Митре Влаха, съ когото сѫ мислили, че се сражаватъ, сѫ убили благородния и великодушенъ Микисъ Зезасъ . . .” [1]. Сценитѣ, разиграни около квартирата на Меласъ, сѫ предадени у Раптисъ подъ заглавието: „Убийство на полубогъ и пленяване на лъвъ”. „Полубогъ” е Меласъ, а „лъвъ” — Боланисъ. Изложението на пленения „лъвъ” [2], написано по-късно въ затвора, съдържа твърде нелестни за андартския героизъмъ изобличения и опровергава много отъ измислицитѣ на самия Раптисъ. Ето какъ Боланисъ предава най-важнитѣ моменти на събитието:

Въ Статица четата пристигнала на 12 октомврий презъ нощьта, следъ като пѫтувала 8 часа подъ пороенъ дъждъ. Съ помощьта на нѣкой си Дине (Динасъ), четникъ на Каудисъ, случайно намиращъ се въ Статица, четата била настанена въ шесть квартири. Боланисъ съ осемь души билъ настаненъ въ една кѫща, разположена на 30 метра срещу квартирата на Меласъ — и дветѣ близу до шосето, което минава презъ селото. „Статица се състои отъ 80 семейства, почти всички български, съ изключение на нѣколко гръцки и то съмнителни”. Въ квартиритѣ си андартитѣ прекарали остатъка отъ нощьта и цѣлия утрешенъ день: „Излизането ни бѣше опасно, за да не бѫдемъ забелязани отъ български селяни и, понеже валѣше, чакахме да се стъмни, за да потеглимъ”. Къмъ 4 часа пристигнала по шосето, откъмъ Кономлади, около 120 души войска. Боланисъ и другаритѣ му се приготвили да излѣзатъ, но сѫщия мигъ получили заповѣдь отъ началника си да се криятъ. Войската отишла къмъ центъра на селото, но после се повърнала и се помѫчила да насили вратата на Боланисовата квартира, най-напредъ съ прикладитѣ на пушкитѣ си, а после и съ сѣкири. 

„Презъ цѣлото това време ние не прибягнахме къмъ никакво нападателно действие, понеже имахме отъ началника устна заповѣдь да не стреляме противъ войската и, дори когато сме заставени — да стреляме въ въздуха. Но когато видехме, че войницитѣ успѣха да счупятъ отчасти вратата и че можеха да влѣзатъ вѫтре и да ни изловятъ живи, изгърмяхме въ въздуха. Тогава войницитѣ оставиха вратата, взеха отсреща удобни позиции и ни откриха силенъ огънь. Презъ цѣлото това време въ оста-

1. Стр. 67. Микисъ Зезасъ е андартскиятъ псевдонимъ на Меласъ.

2. Стр. 82—87.

154

налата часть на селото бѣше спокойно и нищо не ставаше по другитѣ квартири. Като се стъмни, нашиятъ началникъ изпрати по другитѣ квартири заповеди какво да се прави, но пратеникътъ му не намѣри никого, понеже тѣ, обладани отъ паника, бѣха се разпръснали изъ близката гора. Когато Меласъ научи, че е така мизерно изоставенъ отъ другаритѣ си, реши съ малкото си хора да ни помогне и имъ заповѣда да излѣзатъ. И тукъ, обаче, той се оказа нещастенъ, понеже нито единъ отъ окрѫжаващитѣ го не се осмѣли да излѣзе. Възмутенъ, той излѣзе тогава самъ по посока къмъ квартирата ни, стреляйки противъ турцитѣ. За нещастие, турцитѣ го забелязаха, гръмнаха и го раниха, и той се принуди да се върне въ квартирата при хората си; които, обаче, и следъ това не проявиха никаква смѣлость. Измѫчванъ отъ болкитѣ на раната си, началникътъ, подобно на старитѣ арматоли (сердари) помоли ги да му отсѣкатъ главата, за да не падне живъ въ рѫцетѣ на турцитѣ, но тѣ и това не направиха и — както сами твърдятъ — Меласъ се принуди да се самозастреля съ пистолета си.

 

Следъ героичната смърть на началника ни, петимата негови другари, подпомогнати отъ настъпилата гѫста тъмнина, излязоха, преоблѣчени, единъ по единъ, отъ кѫжщата, като оставиха тѣлото на началника. На другия день сутриньта турцитѣ не направиха обискъ, за да откриятъ тѣлото, понеже не бѣха разбрали какво се бѣ случило.

 

Докато ставаше всичко това, ние продължавахме стрелбата, очаквайки всѣки мигъ помощь отвънъ, но напраздно. И така мина нощьта, безъ никой да се яви. Сутриньта, виждайки че патронитѣ ни бѣха твърде намалѣли и че помощь не идва, че войницитѣ сѫ готови да ни изгорѣтъ или да ни хвърлятъ съ динамитъ въ въздуха, не знаейки, отъ друга страна, за героичната смърть на началника ни — понеже, макаръ и да чухме гърмежитѣ, не можехме да знаемъ какво е станало — и мислейки, че сме изоставени и измамени отъ него, решихме да се предадемъ. Предадохме се и сѫщия день ни доведоха въ Костурския затворъ. Отъ затвора писахме писмо на г. Политисъ и се оплакахме отъ началника си, че ни изоставилъ. Но когато на деветия день следъ затварянето ни властитѣ ни показаха обезглавения и съвършено обезобразенъ трупъ на началника ни, тогава разбрахме заблуждението си”.

Това е цѣлъ обвинителенъ актъ противъ началствуващитѣ лица отъ четата на Меласъ — капитанитѣ Караливаносъ, Пулакосъ, Качамакосъ и Ламбриносъ: обзети отъ паника и хванали гората, тѣ вече не помислятъ за спасението на началника си. Боланисъ не щади и самитѣ другари на Меласъ по квартира, загдето не сѫ последвали началника си, когато той ги подканилъ да излѣзатъ и се притекатъ на помощь на обстрелванитѣ другари отъ срещната кѫща. Както и да се обясни това държане на андартитѣ, колчемъ насреща имъ се яви турска войска, виновенъ е самиятъ Меласъ. Меласъ постоянно внушава на хората си, че врагътъ не е турчинътъ, а българинътъ, и че срещу войската не бива да се стреля, освенъ при крайна необходимость и то — въ въздуха, убивайки по тоя начинъ у тѣхъ волята за съпротива. Това не е лично разбиране на Меласъ, а принципъ на андартската акция и директива на Атинския македонски комитетъ.

155

Меласъ не само прилага строго тази тактика, но и съзнателно се старае да спечели приятелството на турцитѣ и дори да влѣзе въ споразумение съ тѣхъ противъ общия врагъ. Въ това отношение той е, може би, най-раболепния между андартскитѣ водители. Презъ своето кратковременно андартствуване той успѣва да завърже връзки съ мѣстни влиятелни турци и да сътрудничи съ тѣхъ. Ето какво пише Меласъ въ доклада си до „Македонския комитетъ” въ Атина:

„На Феима, гавазинъ на Иземъ паша, когото господарьтъ му изпрати, за да ни поздрави и да ни предаде тютюнъ и ракия за момчетата и за мене, дадохъ две лири. Този паша е албанецъ, краенъ елинофилъ. Преди нѣколко дена влѣзохъ въ връзка съ него и той ще бѫде извънредно цененъ за нашитѣ действия. А гавазинътъ му Феимъ, отъ с. Махала, е много вѣренъ и полезенъ; той тури на наше разположение албанцитѣ отъ Махала. На тоя паша, който всѣкакъ облагодетелствува елинитѣ въ Леринъ, добре би било да се даде нѣкой орденъ, което той, вижда ми се, много желае” [1].

Меласъ се опитва да завърже връзки и съ официалнитѣ турски власти и да спечели благоволението имъ:

„За добро или за зло, азъ пратихъ на леринския каймакаминъ писмо, въ което му заявихъ, че моята цель е само да наказвамъ злодеитѣ българи и да защищавамъ нашитѣ братя отъ българскитѣ орди; че нѣма да закачамъ никого, че плащамъ за всичко, че уважавамъ турското правителство и войската, предъ която винаги ще се отстранявамъ, освенъ ако бѫда заобиколенъ, въ който случай нѣма, разбира се, да се предамъ. Както се научихъ, това ми писмо разсърдило господина каймакамина, но, за щастие, още не съмъ почувствувалъ последствията на гнѣва му, освенъ злополуката при Нередъ, която, както се уча, е съвсемъ случайнз, тъй като войската случайно е минавала по това време тамъ [2].”

Този човѣкъ, който се мѫчеше просто да натрапи на турцитѣ своето приятелство, загина, по едно фатално недоразумение, отъ турски куршумъ. Цѣлиятъ гръцки свѣтъ се почувствува твърде зле засегнатъ отъ този капризъ на съдбата и избухна въ най-невъздържани ругания противъ турцитѣ. Забравяйки, че турцитѣ безъ да искатъ сѫ убили своя приятель Меласъ, атинскиятъ вестникъ „Есперини” (20. Х. 1904 г.) писа по тоя случай следнитѣ истерични редове: 

„Безчестни и подли турци, вие убихте единъ гръкъ-герой, който не бѣше дошелъ да се бори противъ васъ, а да сътрудничи съ васъ и да ви помогне въ борбата ви противъ злодеитѣ и убийци българи. Такъвъ единъ герой трѣбваше да възбуди у васъ почить и удивление, вие трѣбваше да го подкрепите, а не да го убиете. Защото Павлосъ Меласъ никога не е допускалъ, че ще бѫде убитъ отъ васъ, подли кучета, и бѣше безгриженъ. Инъкъ, той би взелъ други мѣрки и не би падналъ така лекно преди да постеле земята съ безброй трупове на мръсни турчуля („пальотуркаладесъ”)”.

1. Ст. Раптисъ, стр. 427.

2. Пакъ тамъ, стр. 422.

156

*

Има андартски водители, които сѫ пролѣли много повече българска кръвь. Меласъ, обаче, заема най-почетното мѣсто въ гръцкия пантеонъ на „отмъстителитѣ-македоно-борци и българоядци”. Неговата личность е издигната въ кулгь и се слави наредъ съ най-голѣмитѣ герои отъ борбитѣ за гръцката независимость. Защото той пръвъ подхвана идеята за въорѫжена акция, тури начало на осѫществяването ѝ, и загина за нея. Той е, както казва И. Драгумисъ, „първиятъ между гърцитѣ, който поде отново, подиръ стотици години, дивата война противъ българитѣ” [1].

Меласъ има, безъ съмнение, и организационни заслуги. Ако връзкитѣ и опитностьта на родоотстѫпници отъ типа на Коте дадоха на андартитѣ възможность да проникнатъ въ Македония и да се задържатъ въ западнитѣ склонове на Вичъ, влашкитѣ и албанскитѣ села, пъкъ, по източнитѣ склонове на Вичъ — Невеска, Елеово, Негованъ и Бѣлкаменъ, послужиха на Меласъ като бази за действие и за слагане начало на нѣщо като гръцка „вѫтрешна организация”, съ правилникъ, рѫководни тѣла, пощенска, караулна и разни други служби. Сѫществуващия правилникъ той допълнилъ, както самъ казва въ доклада си, отъ „ правилника за вѫтрешна служба на разбойническия комитетъ”. Длъжноститѣ на рѫководнитѣ тѣла сѫ: да се погрижатъ за четитѣ и за сигурностьта на селата си, и да вършатъ пропагандаторска работа, докѫдето се простира влиянието имъ. Въ по-важнитѣ пунктове Меласъ назначи по единъ или двама куриери съ месечно възнаграждение по 1 1/2 турска лира въ Елеово и по 2 1/2 лири въ Невеска. Освенъ това въ Негованъ сѫ ангажирани петь въорѫжени хора, съ по единъ наполеонъ месечно възнаграждение, да пазятъ нощно време селото и да засилватъ при нужда четата. На рѫководителя въ Невеска Меласъ опредѣли 5 лири месечна заплата [2].

Изобщо андартската организация почива на наемни начала: плащатъ се на месецъ: четници, куриери, пазачи, рѫководители. Самъ Меласъ носи съ себи си кемеръ, пъленъ съ жълтици, отъ които плаща заплати и храна, прави подаръци, благодеяния и пр. [3].

Съ известна гордость Меласъ говори въ доклада си за „паниката” на комитетскитѣ деятели по селата отъ неговото появяване. Едни напустнали селата си и се преселили въ градоветѣ, други му поискали прошка, трети обещали.

1. „Кръвь на мѫченици и герои”, стр. 144.

2. Всички тѣзи данни по организационната дейность на Меласъ се съдържатъ въ неговия докладъ до атинския комитетъ. (Ст. Раптисъ, стр. 407—428). Тоя докладъ е почти изцѣло преведенъ отъ Л. Киселинчевъ. (Сб. „Илиндень”, 1924 г., стр. 60—66).

3. Другарьтъ му Пирзасъ пише, че когато Меласъ, след раняването му, се разпасалъ, „изсипаха се лири, понеже куршумътъ бѣше пробилъ кемера му”. („Павлосъ Меласъ”, стр. 450).

157

да му услужватъ повече, отколкото на българския комитеть. На тѣзи последнитѣ, обаче, той отговорилъ, че не иска услугитѣ, „а главитѣ имъ” [1]. Говорейки за бездействието на българскитѣ чети противъ него и тѣхната уплаха, Меласъ, подобно на Ст. Раптисъ, нарича „комитаджии” и селянитѣ-екзархисти и редовнитѣ четници. Изобщо докладътъ на Меласъ е пропитъ съ оптимизъмъ. Въ него той нито споменава за неоправданитѣ си надежди и за разочарованията си — тѣхъ той предпочита да сподѣля съ жена си и съ роднинитѣ си [2].

*

Въ поменатитѣ писма Меласъ е самообрисуванъ като човѣкъ, гражданинъ и патриотъ. Всички тѣзи чувства сѫ у него необикновено силно развити. Меласъ е нѣжно любящъ съпругъ и баща. Всѣко откѫсване отъ семейния крѫгъ му струва голѣма мѫка. Меласъ изживява болезнено униженията на Гърция, която иска да види велика и славна, достойна за миналото ѝ. Душата му жадува за подвигъ и е помирена съ саможертвата. Натура крайно впечатлителна, той често отпада духомъ, но и бързо се съвзема. Често се измѫчва отъ себеанализи и самокритика, но увлѣчението отъ идеята и острото чувство на отговорность държатъ въ напрежение волята му, даватъ му сила да понася несгодитѣ на горския животъ и крепятъ вѣрата му.

Това сѫ черти, които, украсени и съ ореола на мѫченика, правятъ човѣшкия образъ привлѣкателенъ, достоенъ за уважението и на противника. Като противникъ, обаче, Меласъ заслужава само съжаление — никаква почить. Свѣтлото въ неговата душа е помрачено отъ нечовѣшката ненависть и отъ заблудитѣ, на които той е пленникъ. Ненависть не политическа и преходна, а органическа, расова — заблуди изсмукани съ домашното, училищното и общественото възпитание. Ненависть и заблуди, които сѫ заслѣпили гръцкия народъ и извратили неговитѣ понятия за националенъ и човѣшки моралъ въ изтрѣбителната война, обявена на българитѣ.

„Да не остане българинъ!” — Вулгаросъ на ми мини! Този е лозунгътъ, който Меласъ прогласява съ стѫпването

1. Ст. Раптисъ, стр. 419.

2. Въ едно отъ последните писма до жена си (2 октомврий 1904 г.) Меласъ, между друго, пише:

„Надѣвахъ се да направя много, но тукашнитѣ хора се страхуватъ още отъ комитета на долофонитѣ и поради това не ни помагатъ колкото си трѣбвало. Единствената чета въ големия районъ, кѫдето работя (Нередъ, Негованъ, Айтосъ, Елеово, Загоричани. Олища) не имъ вдъхва вѣра, че мога да излѣза победоносно срещу българитѣ. Поради това не се решаватъ да ми помагатъ. Иматъ всичкото добро желание и добра воля и идватъ да ми предлагатъ съ възторгъ множество хубави и голѣми кроежи. Азъ, бедниятъ, направя си плана, тръгвамъ при дъждъ, при студъ, при гладъ, и когато настѫпи моментътъ на изпълнението, или не идватъ, или ме лъжатъ по разни начини, или обаждатъ на българитѣ да се скриятъ, както се случи неотдавна въ Негованъ — въ Лѣсковецъ, кѫдето ни задържаха напраздно четири дена и после ни измамиха”. („Павлосъ Меласъ”, стр. 440).

158

си въ Македония. Тѣзи четири думи не сѫ изтървани въ минутенъ истериченъ припадъкъ. Тѣ изразяватъ едно колективно душевно състояние и една програма. Цѣла една литература, една кръвожадна поезия и цѣла редица отъ масови кланета потвърждаватъ това. Сѫщитѣ тѣзи четири думи Вулгаросъ на ми мини! — се повтарятъ, деветь години по-късно, въ една заповѣдь по гръцката армия, подписана отъ главнокомандуващия краль Константинъ.

Българоненавистничеството, като психопаталогично явление у гърцитѣ въ онова време, се импулсираше отъ разни лоши чувства, между които завистьта и озлоблението отъ бързия и всестраненъ възходъ на българщината заематъ далечъ не последно мѣсто. Най-обилно, обаче, то се подхранваше отъ нѣкои заблуди, дълбоко вкоренени въ гръцката душа. Като мнозина други просвѣтени инъкъ гърци, Меласъ, срастналъ съ заблудитѣ си, не бѣше способенъ да сѫди обективно и правилно и за най-очебийнитѣ нѣща по отношение на българитѣ.

Такива факти, като освободителното движение, революционната организация и възстанието на македонскитѣ българи — крупни факти, които всички просвѣтени умове въ Европа обясняватъ съ естествения копнежъ на македонското население за освобождение отъ турската империя — за Меласъ иматъ друго, чисто гръцко обяснение. Българи и освободителна идея! Българи и благородни пориви! Това сѫ нѣща, които се взаимно изключватъ. Като се почне отъ Б. Сарафовъ, Чекаларовъ, Митре Влаха и се свърши съ последния овчарь, членъ на комитета — всички сѫ разбойници, злодеи, убийци, жадни за гръцка кръвь, дошли да ограбятъ историческото наследство на елинизма въ Македония. Тѣ направиха и едно „лъжевъзстание, като дигнаха насила селянитѣ”. Съ тѣзи концепции тръгва Меласъ отъ Атина, за да „отмъщава” за пролѣтата гръцка кръвь и да унищожава българщината, докато „не остане българинъ”.

Донъ Кихотъ, съ всичкитѣ си предразсѫдъци и заблуди, е, все пакъ, симпатиченъ, понеже не знае какво нѣщо е доленъ компромисъ, притворство и лъжа, носи винаги самъ риска на своитѣ безразсѫдни действия и не опетнява съ нищо нечисто своята наивна душа на благороденъ рицарь. За съжаление, това далечъ не може да се каже за гръцкия националенъ герой. Въ своя безуменъ походъ Меласъ прави всѣкакви компромиси и съвсемъ не е чуждъ на притворството и съзнателната лъжа. Той, който говори съ отвращение за „разбойника” Митре Влаха, купува съ пари и понася другарството на професионални, дипломирани съ присѫди отъ гръцкитѣ сѫдилища разбойници, като Караливаносъ и Визвикисъ. А Митре Влаха и неговитѣ сподвижници заслужаватъ повече уважение, понеже въ „разбойническия коми-

159

тетъ” не се служи срещу заплати и парични възнаграждения, не се обещаватъ безплатно пушки на селянитѣ и не се раздаватъ локуми и петачета на ученицитѣ. И голѣми и малки въ този комитетъ служатъ на свещената идея за освобождение, и тя е която ги вдъхновява за всѣкакви рискове и жертви. Тя е, която ги подтикна и къмъ най-рискуваната масова акция, която Меласъ нарича „лъжевъзстание”. Меласъ знае отъ новата история на собственото си отечество, че народъ не се вдига съ женитѣ и децата си и не прави насила възстание, ала предпоставкитѣ на неговата гръцка теза изискватъ да се омаловажава и отрича това, което е общопризнатъ фактъ. Изобщо Меласъ се отнася съ пълно пренебрежение къмъ освободителнитѣ копнежи на християнското население. Въ Турция има и чисти гърци, които робуватъ и страдатъ, но ако Меласъ мечтае и за тѣхното организиране, то е за да му бѫдатъ въ помощь противъ българитѣ. Той се дразни, когато мѣстни гърци му говорятъ, че българитѣ се борятъ за свобода и бърза да ги извади отъ това заблуждение, като ги приобщи съ официалната „гръцка редакция” за българското възстание. Разбойници, родоотстѫпници и продажници — всички сѫ добри и потрѣбни въ похода противъ българщината, но най-ценно и най-необходимо му е приятелството и сътрудничеството на турцитѣ. Затова на селянитѣ препорѫчва лоялность къмъ турската власть, на четницитѣ си заповѣдва да не стрелятъ срещу войската, а самъ иска да натрапи приятелството си на турския каймакаминъ въ Леринъ. И, безъ съмнение, той е искренъ и логиченъ не когато обещава на селянитѣ да се бори, „ако стане нужда”, противъ „безчестията на турцитѣ”, а когато самъ се предлага на турскитѣ властници.

Остава да прибавимъ още една щриха, за да бѫде духовниятъ образъ на гръцкия националенъ герой напълно обрисуванъ.

Меласъ е религиозенъ човѣкъ и вѣренъ синъ на източноправославната църква. Като такъвъ той се отбива, когато му се удаде, въ църквитѣ, не забравя дори да се причестява. Религията, обаче, не е една потрѣба на душата му, но е основа на неговия противобългарски походъ. Въ речитѣ си предъ андартитѣ Меласъ се старае да имъ вдъхне и вѣрски фанатизъмъ противъ враговетѣ, понеже българитѣ се нахвърляли „преди всичко” на религията. По вѫтрешно убеждение или по политическа смѣтка, Меласъ отождествява християнина съ патриаршиста. И както инквизиторитѣ въ Испания, отождествявайки християнството съ вѣрностьта къмъ папата, подлагаха на мѫки еретицитѣ, така и Меласъ спасява съ тероръ блуднитѣ души на схизматицитѣ, т. е. повръща ги подъ духовната власть на Каравангелисъ.

Това е „полубогътъ” Меласъ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]