Освободителнитѣ борби на Македония, II
Хр. Силянов

10. ТУРСКО-БЪЛГАРСКОТО СЪГЛАШЕНИЕ ОТЪ 26 МАРТЪ 1904 ГОД.

Войната въ Крайния изтокъ не остана безъ влияние и върху турско-българскитѣ отношения. Тя даде известенъ тласъкъ на воденитѣ въ Цариградъ преговори, които завършиха съ подписаното на 28 мартъ 1904 г. приятелско споразумение между Турция и Княжеството.

Турско-българскитѣ преговори траяха повече отъ половинъ година. Започнати отъ пратеника на българското правителство Г. Д. Начовичъ още презъ м. августъ 1903 г., когато възстанието бѣ въ разгара си, тѣ се посрещнаха съ недовѣрие и съ нескривана ирония отъ българското общество и предизвикаха известно недоумение въ Европа [1]. Тѣ минаха презъ различни фази. Имаше моменти, презъ които мисията на Г. Д. Начовичъ се помрачаваше отъ размѣна на остри ноти между София и Цариградъ. Начовичъ, обаче, упорствуваше въ своитѣ усилия, безъ да губи надежда.

Българското правителство, веднажъ ангажирано въ този починъ, трѣбваше да преглъща много неприятности и да се мири понѣкога съ твърде неудобни положения. Въ такова неудобно положение то се намѣри при откриването на ХIII-то народно събрание, на 2 ноемврий 1903 г. Въ разрѣзъ съ обичайната практика, тронното слово мина съ мълчание възстанието въ Македония и одринско, кланетата, бѣжанската вълна, мюрцщегскитѣ реформи. Само въ пасажа, посветенъ на направенитѣ разходи за въорѫжение, се правеше далеченъ намекъ за възстанието: „Събитията, които се развиха

1. Вижъ т. I, стр. 279 и 439.

97

презъ това лѣто, принудиха правителството Ми да направи извънредни разходи, необходими за да поставятъ войската ни на онова положение, на което тя трѣбва да стои като пазителка на цѣлостьта на земята ни и на отечествената независимость.” Ни дума за сѫдбата на сънародницитѣ въ Турция, ни дума и за отношенията съ суверенната империя. Кабинетътъ на Рачо Петровъ, чието повикване на власть бѣ на времето обяснено съ необходимостьта отъ една по-енергична политика по македонския въпросъ, а се ознаменува съ подкачване на преговори за приятелско споразумение съ Турция, не можеше, освенъ да си наложи мълчание по поменатитѣ изключителни събития. Това необичайно мълчание не мина, разбира се, незабелязано въ чужбина. Липсата, отъ друга страна, на особенъ планъ за отношенията съ сюзерена направи неприятно впечатление въ Илдъза, и Рачо Петровъ обясни, на 1 ноемврий 1903 г., телеграфически на Начовича: „Въ тронното слово не е споменато нищо за сюзерена, защото при сегашнитѣ обстоятелства това се намѣри за ненуждно”.

Характерното въ тѣзи преговори бѣ това, че и дветѣ страни говорѣха за радикално разчистване на спороветѣ си и за нова ера въ своитѣ отношения, но безъ да си вѣрватъ. Все пакъ и сюзеренъ и васалъ намираха изгода да приказватъ и да преговарятъ за приятелско споразумение, понеже и единиятъ и другиятъ свързваха съ него постигането на опредѣлени ефекти и разрешението на опредѣлени временни задачи. Българското правителство, безсилно да даде по-благоприятна насока на лѣтошнитѣ събития и нуждаещо се отъ време за да привърши въорѫженията си, хранѣше надеждата, че чрезъ споразумението ще може да ускори поне завръщането на бѣжанцитѣ, да облекчи участьта на пострадалитѣ отъ възстанието и да подобри, временно макаръ, положението на българитѣ въ Македония и одринско. За Турция най-важното съображение бѣда използува преговоритѣ като диверсия срещу воя на европейската демокрация и като срѣдство въ борбата си противъ реформената акция на великитѣ сили.

Императорскиятъ комисарь въ София, Али Ферухъ бей, предложи на 27 декемврий 1903 г. сключването на една турско-българска спогодба „съ цель да се отстрани опасностьта, идеща отъ намесата на омразнитѣ и егоистични велики сили.” Турскиятъ проектъ бѣ доста радикаленъ. Въ него се предлагаше амнистия, прилагане на мюрцщегскитѣ реформи, търговски, митнически и съобщителни улеснения. А се иска отъ България: да унищожи комитетитѣ, да създаде специаленъ законъ противъ комитетитѣ и четитѣ, да даде гаранции за невнасяне на динамитъ, отровни бацили и пр. въ Турция, да се преустанови всѣка агитация въ полза на българитѣ въ Турция, софийскиятъ мюфтия да се назначава отъ Цари-

98

градъ, по изборъ на шейхъ-улъ-исляма, да се преустановятъ военнитѣ приготовления. И най-после: споразумение за взаимна военна помощь, въ случай че една отъ дветѣ държави бѫде нападната отъ външенъ неприятель.

Четири дена по-късно, на 31 декемврий, българското правителство врѫчи на Али Ферухъ бей единъ контра-проектъ, въ който приемаше конвенцията за взаимна военна помощь, задълженията относно комитетитѣ и четитѣ и свободното упражнение религиозния култъ на мюсюлманитѣ въ Княжеството, като конкретизираше едни и разширяваше други отъ турскитѣ предложения, а именно: амнистия за всички, взели участие въ последното възстание; подпомагане на пострадалото население и на бѣжанцитѣ, като се обезщетятъ за претърпѣнитѣ щети; най-широка общинска автономия въ четиритѣ вилаета; равенство съ мюсюлманитѣ въ административнитѣ учреждения, жандармерията и пр.; да се запрети държането на войски между населението; да не се прибѣгва къмъ затваряне по административенъ редъ.

Али Ферухъ бей заминава съ тоя контра-проектъ за Цариградъ и влиза въ прѣки преговори съ Г. Д. Начовичъ. Като резултатъ на това, Начовичъ, въ споразумение съ екзарха, предложи телеграфически на правителството да се откаже отъ нѣкои искания, като крайни и неприемливи за турцитѣ (равенство на двата езика и пр.) и отъ такива, които фигуриратъ въ мюрцщегския проектъ, а да включи въ проекта си искане за приложението на екзархийския ферманъ.

Очевидно е, че докато дветѣ правителства се надпреварватъ въ поставяне на радикални искания, Начовичъ и екзархътъ, познавайки по-отблизу турцитѣ и домогвайки се за по-скромни, по-постижими нѣща, искатъ да опростятъ и ускорятъ преговоритѣ. Рачо Петровъ се съгласява съ тѣхъ и приема предложенитѣ му измѣнения, като не забравя въ телеграфическия си отговоръ отъ 7 януарий 1904 г. да подчертае, че „не смѣта това предложение за искрено и сериозно” и че Турция „иска само да печели време и да маскира въорѫженията си.” За забелязване е, че Р. Петровъ, при всичкото си органическо недовѣрие къмъ турцитѣ, продължава да упорствува за други нѣкои искания, по които турската неотстѫпчивость е добре и отдавна известна. Напраздно Начовичъ се мѫчи да му въздействува съ собственитѣ си доводи и съ авторитетното мнение на екзарха. „Н. Блаженство казва, — съобщава телеграфически Начовичъ на своя шефъ, — че съ турцитѣ е сигурно само това, което отстѫпватъ този часъ и че въ сегашния случай трѣбва да се задоволимъ съ добиването часъ по-скоро на амнистията и връщането на бѣжанцитѣ. Той намира, че повдигането въпроса за Одринския вилаетъ ще е едно безполезно протакане мѫчението на

99

заточеницитѣ” [1]. Р. Петровъ държи на своето: въ телеграфическия си отговоръ отъ 17 февруарий той настоява, че реформитѣ трѣбва непремѣнно да се разпростратъ въ Одринския вилаетъ. Начовичъ на другия день му предлага: „да се отстѫпи по тоя въпросъ и да се подпише споразумението, а после да се действува за одринско направо отъ князъ Фердинанда, или като се направи посещение въ Цариградъ”.

Въ такава преситена отъ взаимна подозрителность атмосфера се водятъ тѣзи знаменити преговори, когато въ Крайния изтокъ се започва войната. Отвсѣкѫде се отправятъ къмъ София съвети за благоразумие и въздържаность. Русия, която повече отъ всички и отъ всѣкога се нуждае сега отъ спокойствие въ Близкия изтокъ, придружава постѫпкитѣ си предъ българското правителство съ най-сериозни предупреждения. Въ отговоръ на тѣзи постѫпки, Рачо Петровъ предписва, съ телеграма отъ 31 януарий 1904 г., Д. Станчеву въ Петроградъ, да увѣри Ламсдорфа, „че българското правителство е решено да следва своята лоялна и миролюбива политика и да направи всичко възможно за успѣха на предприетото отъ великитѣ сили омиротворение чрезъ прилагането на реформитѣ”. Турция, обаче, създава всѣкидневно препятствия на българскитѣ поданици и на българската търговия и трупа войски край българскитѣ граници. А всички тѣзи мѣрки и „сведенията ни за възбудителни действия на войнствената партия въ Турция ни каратъ да вѣрваме, че турското правителство търси удобенъ случай, за да предизвика единъ конфликтъ”, — казва Р. Петровъ и заключава: „Време е великитѣ сили, ако искрено желаятъ съхранението на мира на Балк. полуостровъ, да издигнатъ гласа си въ Цариградъ и дадатъ на турското правителство съвети на умѣреность, за преустановяване на военнитѣ приготовления” и пр.

Неспокойствието на българското правителство отъ военнитѣ приготовления на Турция не бѣха безосновни. Въпрѣки усърдието на Али Ферухъ бей за постигане на споразумение, включваще и военна конвенция между дветѣ държави, Турция бѣ дислокирала мобилизирания одрински корпусъ на голѣми групи въ Лозенградъ, Мустафа-паша (Свиленградъ) и Одринъ, така че българската войска, въ нормаленъ съставъ и при нормална дислокация, не би могла да отблъсне едно ненадейно турско нападение въ Южна България. Държейки смѣтка за настроенията на турскитѣ военни срѣди, за които Княжеството бѣ единствения виновникъ за изпитанията и униженията на Турция, и дързостьта на които порастна следъ избухването на руско-японската война, взимайки предвидъ и настроенията въ другитѣ балкански

1. Шифрована телеграма на Начовичъ до Р. Петровъ, № 195, 13 февруарий 1904 г.

100

столици, българското правителство удвои сега усилията си за ускоряване на цариградскитѣ преговори. Рачо Петровъ престана да настоява за включване на Одринския вилаетъ въ реформената область и даде да се разбере въ Цариградъ, че съ преговоритѣ трѣбва часъ по-скоро да се свърши въ единъ или другъ смисълъ. Най-после споразумението се сключва, макаръ въ по-ограничени рамки отъ тия, които се чертаеха въ проекта на Али Ферухъ бей и въ контра-проекта на Рачо Петровъ, и на 26 мартъ 1904 г. то бѣ подписано отъ Г. Д. Начовичъ, а отъ друга страна — отъ председателя на Държавния съветъ — Саидъ паша и началника на артилерията— Зеки паша.

Подписаното съглашение задължаваше Княжеството да не допуща да се образуватъ на негова територия революционни комитети и въоръжени чети; да наказва съ всичката строгость на закона всички ония свои поданици, които, следъ извършени въ Турция революционни деяния, се връщатъ въ отечеството си; да вземе нужднитѣ мѣрки за осуетяване пренасянето на експлозивни и отровни вещества въ Турция. Турция, отъ своя страна, заявяваше, че реформитѣ, уговорени съ Австро-Унгария и Русия, ще бѫдатъ приложени въ Солунския, Битолския и Косовския вилаети; обявената отъ султана всеобща амнистия ще бѫде напълно приложена и всички, които, поради прѣко или косвено участие въ възстаническото движение, сѫ, по подозрение, заточени и всички осѫдени, поради политически престѫпления, ще бѫдатъ амнистирани, съ изключение на осѫденитѣ за атентати съ динамитъ противъ параходи, желѣзопѫтни линии, мостове и обществени сгради; всички християни, които поради възстанието сѫ напустнали отъ преди две години огнищата си и чиито имущества сѫ пострадали, ще бѫдатъ, при завръщането имъ, подкрепени отъ императорскитѣ власти, за да си построятъ наново жилища. За да се възпрепятствува на въоръжени чети да минаватъ демаркационната линия, последната ще бѫде пазена отъ особени смѣсени военни и граждански постове. Прилаганитѣ въ последно време извънредни мѣрки спрямо праткитѣ отъ България ще бѫдатъ отмѣнени. Желѣзопѫтнитѣ съобщения ще ставатъ свободно. На българскитѣ поданици, които сѫ снабдени съ редовни книжа и пѫтуватъ по работа въ Турция, нѣма да се правятъ никакви прѣчки. Понеже всички турски поданици, безъ разлика, се приематъ на обществени служби, българитѣ сѫщо ще могатъ, както и по-рано, да постѫпватъ на служба въ административното и сѫдебното ведомства, стига да отговарятъ на нужднитѣ условия.

Както се вижда отъ горния текстъ, въ съглашението се включиха само най-належащитѣ мѣрки за ликвидиране по начинъ справедливъ и хуманенъ съ последицитѣ на възстанието и на по-предишната революционна дейность и за

101

установяване на лоялни и нормални отношения между дветѣ държави. Редъ други въпроси отъ по-трайно значение, които бѣха разисквани при преговоритѣ, бидоха вписани — за да се не губи повече време — въ единъ протоколъ-анексъ къмъ съглашението. Съ подписването на този протоколъ, дветѣ държави се задължаваха да сключатъ специални споразумения: 1) за мѣркитѣ, които ще се взематъ отъ дветѣ държави за осигуряване безопасностьта на демаркационната линия; 2) за уреждане телеграфопощенската служба, както и за пѫтнишкитѣ позволителни; 3) за взаимно предаване на престъпници и дезертьори съ тѣхнитѣ орѫжия и муниции; 4) за условията на туземството по отношение на военната служба; 5) за правата на съответнитѣ търговски агенти; 6) за бѫдещето свързване на желѣзопѫтнитѣ линии, съобразно съ интереситѣ на дветѣ страни.

*

Вестьта за подписаното съглашение между Турция и България произведе силно впечатление въ чужбина. Не липсваха и съмнения относно неговата трайность и солидность, общо взето, обаче, събитието се преценяваше като новъ приносъ къмъ закрепването на мира въ Близкия изтокъ и като единъ нестъмненъ дипломатически успѣхъ на българското правителство. Най-голѣмо и, разбира се, непристорено бѣ задоволството въ тѣзи столици, кѫдето загриженостьта за мира не можеше да подлежи на съмнение — въ Лондонъ, Парижъ [1], Римъ и Петербургъ. Непристорено бѣ задоволството и въ Берлинъ. Германскиятъ печатъ поздравляваше султана съ постигнатия успѣхъ, не забравяйки да изтъкне и съдействието на германското правителство. И, действително, германската дипломация, отъ предупредителность къмъ рускитѣ старания за избѣгване на усложненията въ Близкия изтокъ и смѣтайки, че турско-българското споразумение е въ интереса на самата Турция, бѣ упражнила влиянието си въ Цариградъ за постигане на споразумението. Отъ съмнително естество бѣ само задоволството на Виена. Виенскитѣ вестници обсипаха съ похвали мѫдростьта и такта на Начовича — доволни, че къмъ крепостьта на мира, издигната съ реформитѣ отъ Австро-Унгария и Русия, сега се прибавя още единъ „фортъ” — България. Въ действителность, австрийската дипломация бѣ обладана отъ съвсемъ други чувства. Въ балканскитѣ столици съглашението предизвика неприятна изненада, но най-неприятна — въ Атина [2].

1. Преди още да бѫде подписано, Делкасе бѣ казалъ на д-ръ Л. Золотовичъ. че турско-българското споразумение „ще принесе голѣма услуга на мира”. (Д-ръ Золотовичъ, № 307, 3 априлъ 1904 г.).

2. Въ цитирания по-горе докладъ (№ 307, 3 априлъ 1904 г.) д-ръ Золотовичъ пишеше отъ Парижъ:

„Въ дипломатическите срѣди се знае положително, че тукъ австрийското посолство и гръцката легация посрещнаха турско-българското съглашение сь значително недоволство: изпълнението на съглашението би отстранило всички усложнения, а, следователно, и всички поводи за австрийска окупация; за гръцкитѣ претенции, пъкъ, съглашението бѣ цѣла плесница”.

102

Въ Княжеството съглашението не възбуди възторгъ. Печатътъ, съ изключение на правителственитѣ органи, го посрѣщна съ скептицизъмъ и дори съ зли прокобявания. „Преди да се стопи снѣгътъ по планинитѣ, фактитѣ ще заличатъ съглашението”, — писа органътъ на демократическата партия [1].

За българитѣ въ Турция значението на турско-българ-ското съглашение се съдържаше въ точката за амнистията. Отдавна дарена отъ султана, после тържествено потвърдена отъ мюрцщегската програма, тя едвамъ сега разтвори по-широко вратитѣ на затворитѣ. Бурна радость обхвана цѣлото българско население. Вестьта за избавлението мина и отвѫдъ морето, и възрадва изъ разнитѣ мало-азиатски крепости, заточенитѣ македонски синове, съ изключение на осѫденитѣ динамитари.

Амнистията се съвпадна съ Великденскитѣ праздници и това придаде на радостното събитие нѣкакъвъ мистиченъ смисълъ. Въ Солунъ, въ Сѣръ, въ Одринъ, въ Скопие и въ Битоля българщината се слѣ въ едно чувство. Свидетели на народната радость и заразени отъ общото вълнение, българскитѣ търговски агенти дадоха воля на чувствата си въ излиятелни описания, които съвсемъ не приличатъ на официалнитѣ доклади.

„Вестьта за амнистията се получи единъ часъ преди да се възгласи полунощното „Христосъ Възкресе” и действително възкреси духа на тукашното българско общество, което се уведоми за благата весть въ самата черква, веднага следъ Възкресението Христово. Хората плакаха отъ радость”,— пишеше А. Шоповъ стъ Солунъ [2].

„Радостната весть се обяви въ черква отъ председателя на българската община, икономъ Маджаровъ, веднага следъ свършване на Светото Евангелие, — съобщаваше отъ Сѣръ Г. Стоевъ [3]. — Рѣдки сѫ, господинъ агенте, минути на радость, рѣдко сѫ и сцени трогателни, както туй, що вчера видѣхъ. И никога презъ живота си не мога го забрави. Всички забравиха, че е Христовъ праздникъ. Черковниятъ пѣвецъ отъ лѣва страна, дебранецъ единъ, зидарь, забрави Христосъ Възкресе. Изъ устата му се изтръгна: „На многая лѣта”, и „На многая лѣта” — подзеха всички. И службата на второто Възкресение се обърна на благодарственъ молебенъ. Молитвитѣ — отъ сърдце, оросени отъ сълзи на радость — се носѣха къмъ Всевишния, като цвѣтя, разхвърляни, набързо набрани. . . Всички се трупаха около мене, целуваха ми рѫцетѣ, дрехитѣ. . . „Ти си, думаха, човѣка на българския князъ, човѣка на България. Ние заради тѣхъ, на тебе цѣлуваме рѫка”.

1. „Прѣпорецъ”, 31 мартъ 1904 г.

2. № 336, 31 мартъ 1904 г.

3. № 265, 29 мартъ — до дипломатическия агентъ въ Цариградъ, Г. Д. Начовичь.

103

„Христовото възкресение стана чудотворно!”— обаждаше се отъ многострадалния одрински край Кожухаровъ [1], прибавяйки, че консулитѣ, валията, висшитѣ чиновници — всички въ Одринъ станали внимателни и любезни къмъ българския народъ.

„Престижътъ на България е особено повдигнатъ предъ мѣстното население, което получи още едно крупно доказателство за българската държавна мощь”, — пишеше отъ Скопие Т. Недковъ [2].

„Срѣдъ българското общество новината причини голѣма радость и истинско облекчение. Вследствие на туй и самитѣ пратеници бѣха отпразднували по-охолно. Казватъ, че никога черквата презъ тия дни не е бивала тъй посещавана отъ богомолци”, — пишеше отъ Битоля А. Тошевъ [3].

Интересни сѫ донесенията на българскитѣ агенти за ефекта отъ съглашението въ другитѣ срѣди.

„Гърцитѣ сѫ съкрушени”, — пише А. Тошевъ въ сѫщия докладъ. — „Тѣ не могатъ да скриятъ своята злоба, защото заедно съ туй съглашение тѣ чувствуватъ удара, който имъ се нанася въ Македония. При единъ обратъ на работитѣ, окончателно ще изгубятъ почва всѫде, гдето я създадоха изкуствено. Турцитѣ, разбранитѣ между тѣхъ, изобщо се показватъ доволни отъ съглашението. Консулитѣ приеха новината различно. Никой отъ тѣхъ не каза, че е недоволенъ, ала само английскиятъ ми се вижда наистина доволенъ. Доволенъ е отчасти и рускиятъ консулъ. Австрийскиятъ консулъ, господинъ Кралъ, при всичкото си старание, не може да прикрие недоволството. Колкото се касае до гръцкия консулъ — той е просто извънъ себе си”.

Скопскиятъ агентъ Т. Недковъ пише [4]:

„Доволно е и турското население. Недоволни сѫ — и то по причини много понятни — нашитѣ съседи, преживяващитѣ тукъ сърби. . .”

Едвамъ се бѣха минали нѣколко дена и австрийскиятъ консулъ Кралъ въ Битоля предприе цѣлъ походъ за да подбие ефекта отъ съглашението между българитѣ, а, заедно съ това, и порастналия престижъ на България. Въ единъ свой обширенъ докладъ, извънредно характеренъ за похватитѣ на този австрийски органъ и за балканската политика на Австрия, изобщо, А. Тошевъ излѣлъ всичкото си възмущение противъ своя австро-унгарски колега [5]:

1. № 133, 1 априлъ 1904 г.

2. № 731, 2 априлъ 1904 г.

3. № 256, 31 мартъ 1904 г.

4. № 237, 2 априлъ 1904 г.

5. № 323, 26 априлъ 1904 г.

104 

„Отъ достоверно мѣсто се научавамъ, че тукашниятъ австрийски консулъ, г. Кралъ, напоследъкъ прави всички усилия да прокара всрѣдъ комитетскитѣ хора и тѣхнитѣ последователи мисъльта, че отъ турско-българското споразумение нищо добро не трѣбвало да се очаква. Споредъ думитѣ му, то щѣло временно само да преустанови и да отбие революцията отъ нейния пѫть и да парализира дейностьта на революционеритѣ. Ето защо, той счита, че би било по-разумно организацията да не отстѫпва отъ борбата, въ която той пакъ щѣлъ да укаже своята мощна подкрепа. Въ такъвъ смисълъ е говорилъ неотдавна г. Кралъ на единъ отъ тукашнитѣ шефове на комитета. Въ сѫщия смисълъ, даже по-открито, говорятъ неговитѣ агенти. И това лесно се обяснява. До тогазъ, докато австрийската политика се стреми къмъ една окупация на Македония, нейнитѣ представители нѣма да престанатъ да подклаждатъ тукъ огъня, защото мислятъ, че само при една революция тѣхниятъ планъ може да бѫде изпълненъ по-лесно. Съ съглашението, обаче, между Турция и България тѣхнитѣ домогвания, за сега поне, се ощетяватъ. Ето защо и г. Кралъ проповѣдва, че нито реформитѣ щѣли да се приложатъ, нито пъкъ съглашението имало нѣкаква стойность. Сега, като вижда, че вследствие на туй съглашение, особено следъ амнистията, вѣрата къмъ България, заедно съ туй и нейниятъ престижъ тукъ порастна, той бърза да разгласи, че четници и други могатъ да се предаватъ чрезъ него. Иначе щѣли да бѫдатъ отново затваряни, защото българското правителство не било въ състояние да ги защити. Тъй е говорилъ преди нѣколко дена въ с. Р., па и въ самия градъ Леринъ, единъ отъ неговитѣ агенти — Е. Р.

 

Отъ всичко туй става явно, че г. Кралъ не иска миръ и тишина въ страната, не работи за реформи въ Македония, а за една революция, отъ която Австрия да извлѣче най-голѣма полза. Вѣренъ на този принципъ, той никога не се е отклонилъ отъ тая насока, само че, споредъ нуждата и времената, е действувалъ кога по-тайно, кога по-открито. . . Ще прибавя само, че той винаги е билъ, и то сигурно за пакость, въ контактъ съ комитета. Наистина, сега мнозина вече го разбраха, но кой знае, дали нѣма нѣкои отъ тѣхъ отново да се вплетатъ въ неговитѣ мрежи и, вѣрвайки, че работятъ за българското дѣло, да се изродятъ въ несъзнателни негови орѫдия. Че този австрийски агентъ не е престаналъ да насърдчава крайнитъ елементи въ пѫтя на необмислени и опасни авантюри, има множество доказателства . . .”

*

Съ подписването на съглашението, турско-българскитѣ отношения изгубиха своята острота. Рачо Петровъ изпрати благодарствена телеграма на сюзерена. Митрополитъ Григорий отслужи въ Битоля благодарственъ молебенъ за султана. Такива молебени се отслужиха и въ други македонски градове. Въ Цариградъ се назначи една комисия отъ Саидъ паша, Зеки паша и двамата юрисконсулти — Хакѫ бей и Шукри бей, съ задача да се грижи за прилагане на съглашението отъ дветѣ държави.

Амнистията бѣ голѣмиятъ фактъ, който засѣнчваше въ първия моментъ останалитѣ точки на съглашението. Тя бѣ и неговиятъ пробенъ камъкъ. Нейното прилагане се започна веднага. Въ продължение на десетина дена затворенитѣ българи се освобождаваха на партиди. Освободенитѣ се

105

фотографираха на групи, полагаха клетва за вѣрность и даваха порѫчителство по особени формуляри. Порѫчительтъ се задължаваше да предаде на властьта амнистираното лице, ако това бѫде уличено въ измѣна на задълженията и на клетвата си. Ония отъ освободенитѣ, които не можаха да представятъ порѫчитель въ вилаетския имъ каазалийски центъръ, даваха такъвъ въ родното си мѣсто, „кѫдето биваха откарвани подъ стража”. Амнистията засегна около 4000 българи, значителна часть отъ тѣхъ, освободени заедно съ немалко мохамедани, осѫдени за вулгарни престѫпления, но проведени отъ властьта къмъ категорията на политическитѣ престѫпници. Между тѣзи последнитѣ имаше и общоизвестни катили, осѫдени за убийства на християни.

Въ свръзка съ прилагането на амнистията изникнаха първитѣ недоразумения, които помрачиха наново отношенията между Цариградъ и София. Турското правителство, смѣтайки, че амнистията засѣга само деянията, извършени презъ дветѣ години до подписването на съглашението, отказваше да освободи осѫденитѣ за по-предишни деяния и затваряше наново освободенитѣ „по погрѣшка”. По силата на сѫщото тълкуване, турската власть запрещаваше завръщането на българи, забѣгнали по-отдавна въ Княжеството и желаещи да се възползуватъ отъ амнистията. Освободенитѣ пъкъ се следѣха най-зорко и мнозина отъ тѣхъ се арестуваха за нищожни поводи, а на амнистиранитѣ учители и свещеници изрично се запрети да учителствуватъ и свещенодействуватъ въ села, минали презъ последнитѣ месеци подъ ведомството на екзархията.

Другъ трънливъ въпросъ бѣ уговореното връщане на бѣжанцитѣ. Докато връщането на бѣжанцитѣ отъ разложко се осѫществяваше, макаръ и не безъ прѣчки, бѣжанцитѣ отъ одринско бѣха съвсемъ нежелани и, за да се осуети тѣхното връщане, турското правителство не се спираше предъ нищо. На цѣли групи, запѫтени за роднитѣ си села, се запрещаваше, подъ разни предлози, да минатъ границата. Обзети отъ отчаяние, тѣ се виждаха принудени да се разпръснатъ наново изъ Бургаския окрѫгъ и да отправятъ нови протести и молби до правителството въ София. Не бѣше по-малко окаяно положението и на ония партиди, на които се позволи да минатъ границата, оставени на сѫдбата си, безъ обещаната турска подкрепа, а на мѣста и безъ нивитѣ си, които турското правителство бѣ побързало да раздаде на заселници-мохамедани.

Моралната основа на турско-българското съглашение биде въ самото начало подкопана и отъ редъ други враждебни прояви на турската власть спрямо мѣстнитѣ българи. Високата порта и Хилми паша се поставиха изцѣло въ услугитѣ на гърцизма и на сърбизма, усвоявайки спрямо

106

появилитѣ се гръцки и сръбски чети такова благосклонно поведение, което взе характеръ на негласенъ турско-гръцко-сръбски съюзъ за омаломощаване и разнебитване на българщината. Екзархъ Иосифъ дигна гласъ въ защита на своето подгонено българско паство, като подаде на 12 юний 1904 г. до великия везиръ единъ такриръ, забележителенъ по достойния тонъ и несъкрушимата си аргументация. Първиятъ сановникъ на империята, несдържайки накипѣлия си гнѣвъ, избухна въ една дръзка закана, съ която разкри картитѣ на турския българоизтрѣбителенъ планъ. Донасяйки на българското правителство за това неочаквано избухване, екзархътъ казва:

„Самъ Негово Височество великиятъ везиръ, кога му врѫчвахме такрира и настоявахме да издаде заповѣдь да престанатъ властитѣ да държатъ българското население извънъ законитѣ, не устоя да ни каже, че правителството ще прибѣгне до крайни решения спрямо нашитѣ културни учреждения, защото свещеницитѣ и учителитѣ били начело на ония, които работятъ да се отказва населението, отъ Патриаршията” [1].

Това знаменито писмо на духовния глава на българитѣ, до първия министъръ на България, свършваше съ предупреждението, че „ако българското население бѫде и за напредъ така третирано, последствията ще бѫдатъ много печални: българитѣ ще дойдатъ до печалното заключение, че и подиръ реформитѣ, при цивилни агенти и при европейски офицери въ Македония, следватъ да се държатъ извънъ законитѣ на империята. Това ще ги разочарова и отчае”.

Поменатиятъ такриръ на екзарха бѣ, може да се каже, първата заупокойна молитва, съ която започна официалното опѣло на турско-българското съглашение. Ограничаващи се дотогава въ взаимни оплаквания и припомнювания въ коректенъ тонъ за нарушаване постановленията на съглашението, дветѣ страни минаха къмъ открити обвинения, а после и къмъ взаимни закани.

Вземайки поводъ отъ писмото-апелъ на екзарха, Рачо Петровъ предписа на Начовича [2] да направи предъ Високата порта „енергични постъпки, за да се спре гонението противъ българитѣ”: „Инъкъ, българското правителство ще се види принудено да вземе съответни мѣрки, които да отговарятъ на интереситѣ му и на надеждитѣ на народа, нѣщо, което може да докара нежелателенъ и за дветѣ страни конфликтъ”. Месецъ и половина по-късно, Дим. Петковъ, управляващъ министерството на външнитѣ работи, обръща пакъ внима-

1. Писмо на екзарха до Рачо Петровъ, № 13, 16 юний 1904 г.

2. № 384, 24 юний 1904 г.

107

нието на Начовича [1] върху систематичнитѣ арести на амнистирани деятели и бѣжанци, завърнали се отъ България, като имъ се иска смѣтка за стари деяния, върху които е хвърлена вече забрава.

Високата порта отговаря съ контра-обвинения — че отъ българска страна не се изпълняватъ задълженията относно комитетитѣ и четитѣ — и дори съ закана за мобилизация.

Рачо Петровъ не ѝ остава длъженъ и взема спрямо нея съответната поза. Той отблъсва обвиненията за формиране и пропущане на чети, „защото правителството строго следи действията на водителитѣ на македонското движение, върху които значително е въздействувало и получило формалното имъ обещание да се въздържатъ отъ революционни приготовления и действия, и защото границата се пази най-бдително и никакъвъ Чернопѣевъ не е могълъ да бѫде преследванъ отъ властитѣ въ България, понеже се намѣрва вѫтре въ Турция”, — казва той въ шифрованата си телеграма до Начовича [2]. И продължава: „Заявленията за мобилизация на турската армия не сѫ отъ естество да сплашатъ Княжеството, а само разкриватъ злитѣ намѣрения на турското правителство. Заявете на великия везиръ, че въ случай на мобилизация турската армия край българската граница и неизпълнение, въ най-кратъкъ срокъ, добросъвѣстно отъ страна на турското правителство задълженията му, българското правителство ще отговори съ сѫщата мѣрка за мобилизация и ще се смѣта свободно отъ всѣкакви задължения спрямо Турция, като оставя върху ѝ отговорностьта за печалнитѣ последствия, които ще произтекатъ отъ това, и които, преди всичко, ще се струпатъ на главата й.”

Престрелката съ ноти продължава все съ сѫщия тонъ, но безъ какъвто и да е резултатъ. Презъ м. октомврий Р. Петровъ прави равносмѣтка на изтеклитѣ шесть месеца, като изброява взаимнитѣ задължения, поети отъ дветѣ държави съ съглашението отъ 26 мартъ, разглежда точка по точка постигнатитѣ резултати — по-точно, неустойкитѣ на турцитѣ, и натоварва Начовича да направи предъ великия везиръ нови постѫпки, „за да се дадатъ отъ страна на турското правителство спешно необходимитѣ нареждания по следнитѣ точки [3]:

„1. Да се позволи и улесни незабавното завръщане на бѣжанцитѣ, които още се намиратъ въ България [4]. 2. Да се пустнатъ на свобода всички осъдени, депортирани или заточени, които подпадатъ подъ амнистията. 3. Да се унищожатъ решенията за интерниране по отношение на всички, които

1. № 469, 12 августъ 1904 г.

2. № 523, 21 септемврий 1904 г.

3. Р. Петровъ до Начовичъ, № 540, 8 октомврий 1904 г.

4. Тѣ сѫ главно отъ малкотърновско. Другитѣ бежанци вече сѫ се завърнали.

108

прѣко или косвено сѫ били замѣсени въ възстаническитѣ движения. 4. Да се отмѣнятъ ограничителнитѣ мѣрки противъ свещеницитѣ и учителитѣ отъ българскитѣ училища. 5. Да се не спъва богослужението и обучението на свещеници и учители въ селата, които сѫ се отказали отъ Патриаршията и сѫ припознали юрисдикцията на Българската екзархия. 6. Да се позволи на българскитѣ поданици, които сѫ снабдени съ редовни паспорти, да пѫтуватъ свободно въ всички области на империята за уреждане на своитѣ частни работи” и заключава:

„Скоро следъ като тѣзи мѣрки бѫдатъ действително приложени, да се пристѫпи къмъ сключване на спогодба относно не само пощитѣ и телеграфитѣ по границата, но и по другитѣ въпроси, предвидени въ окончателния протоколъ, като всички тия спогодби ще влѣзатъ въ сила сѫщия день.”

Спогодбитѣ, упоменати въ протокола, никога не се сключиха. Отъ тѣхъ, както и отъ съглашението, остана само единъ споменъ за злополучния опитъ на дветѣ държави да направятъ отношенията си добросъседски и приятелски. Всичкиятъ положителенъ резултатъ отъ съглашението се изчерпва съ амнистията, макаръ и осакатена при прилагането ѝ, и въ кратковременното разведряване на тежката атмосфера между Турция и България. Подписано подиръ шестмесечни преговори, съглашението бѣ вѫтре въ три месеца подкопано въ основитѣ си, а на шестия месецъ дветѣ правителства си служатъ въ нотитѣ си съ единъ езикъ, необичаенъ въ дипломатическитѣ сношения. Наистина, дветѣ страни се въздържатъ да минатъ отъ закани къмъ дѣло, но тѣ продължаватъ, да се дебнатъ като врагове, които фатално крачатъ къмъ въорѫжено стълкновение — за голѣма радость на всички, които мечтаятъ и работятъ за окупация или за разпокѫсване на македонската родина.

[Previous] [Next]
[Back to Index]