Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

Берлинската неправда

Уводъ

Упрѣкътъ на Паисия Хилендарски къмъ заспалитѣ и неразумнитѣ българи, отправенъ еднакво къмъ всички негови сънародници, намира въ Македония не по-малко силенъ отгласъ отколкото въ Мизия и Тракия.

Наредъ съ котленеца Софроний Врачански, неговиятъ съвременникъ хаджи Иоакимъ Кърчовски, роденъ въ село Осломени, Кичевско, и умрѣлъ четири години по-късно отъ него (1820), спада къмъ първитѣ будители и просвѣтители народни. Хаджи Иоакимъ е авторъ на третата по редъ печатна българска книга (Будимъ, 1817). Първата „Българска Граматiка” излѣзе изподъ перото на македонеца Неофитъ Рилски, родомъ от ь с. Банско, Разложко; Неофитъ е и пръвъ преводачъ на Евангелието на простъ български езикъ. Македонецъ е и основательтъ на първата българска печатница (Солунъ 1838) — хаджи Теодосий отъ Дойранъ. Поетътъ Райко Жинзифовъ, велешанецъ, който още презъ 60-тѣ години на миналия вѣкъ се провиква :

Македония, чудна страна,

Нѣма да бидитъ гръчка она!

— предшествува Каравелова и Ботева.

Чрезъ Партения Зографски, дебърчанинъ, чрезъ Натанаила, [1] родомъ отъ с. Кучевища, Скопско, и други свои отбрани синове, Македония участвува въ борбата за независима българска църква. Самата схизма се дължи на нежеланието на българитѣ отъ тритѣ части на общото отечество да се дѣлятъ: тя биде обявена следъ като цариград-

1. Въ книгата си „Македония и българското национално възраждане въ XIX вѣкъ” С. Радевъ основателно нарича Натанаила „необикновенъ човѣкъ”. Ролята и заслугитѣ на Натанаила сѫ наистина изключителни: той „начертава програма на националното движение, като иска една автономна църква”; основава въ 1857 г. списанието „Блъгарски книжици”, пръвъ сериозенъ органъ на българската мисъль н опасно орѫжие за борба въ теологическитѣ битки, които ще се подловятъ наскоро съ докторитѣ отъ гръцката църква; две години по-късно основава въ Букурещъ „Българското книжовно дружество”, което после израстна въ днешната Българска академия на наукитѣ и пр.”. (Стр. IV и 114— 129, часть I).

2

скитѣ българи отхвърлиха предложения отъ патриарха Григорий VI проектъ, по който македонскитѣ епархии се изключваха отъ областьта на българското църковно управление (1867). Ако градоветѣ Скопие, Дебъръ, Охридъ, Прилепъ, Велесъ и др. възставатъ първи, чрезъ протести и молби до Високата порта противъ тоя гръцки опитъ за откѫсване на Македония отъ общото отечество, то Хр. Ботевъ, искренниятъ протагонистъ за балканска конфедерация, е и пръвъ изобличитель на сръбскитѣ грабителски домогвания още въ тѣхния зародишъ — въ лицето на Милошъ Милоевичъ, тоя „африкански сърбинъ” и „ученъ на сръбската официална наука” [1] и брани Македония като недѣлима часть на своята родина. Проповѣдьта и организаторскитѣ усилия на Василъ Левски обгръщаха цѣлото племе: доказани следи на неговата дейность има въ Разложко; той увисна на бесилката за свободата и на Македония.

Тая общность лежи не само въ съзнанието на българския народъ, но и на неговия вѣковенъ владѣтель. Съ фермана отъ 1870 г. турското правителство поставя подъ духовната власть на Екзархията и Велешката епархия, а две години по-късно зачислява къмъ нея още две македонски епархии — Скопската и Охридската. И не само на турския владѣтель, но и на тогавашна Европа. Предизвикана отъ Априлското възстание и отъ последвалитѣ го турски жестокости на 1876 година, Цариградската конференция създаде две автономни български провинции, източна и западна; въ западната, съ столица София, влѣзе западната часть на Македония. Македонцитѣ сѫщо очакваха отъ руското орѫжие освобождението си и го получиха на 19 февруарий 1878 година [2] въ Санъ Стефано. Дори дипломатитѣ, събрани сѫщата година въ Берлинъ за да окастрятъ придобивкитѣ на руската победа, създавайки две отдѣлни Българии и повръщайки третата подъ властьта на султана, се постараха да успокоятъ съвестьта на Европа и да приспятъ новопоробенитѣ българи, като поеха задължението да въведатъ реформи въ Македония (членъ 23 на Берлинския договоръ).

Въ Берлинъ се извърши една жестокость и една провокация спрямо българщината, освободена и новопоробена. Но разкѫсанъ физически отъ дипломатическия ножъ, българскиять народъ остана съ единна душа, която, окървавена и кипяща отъ негодувание, замечта още отъ първия моментъ да премахне извършената неправда. Берлинското решение се оказа еднакво сѫдбоносно за новообразуваната българска държава, както и за новопоробената Македония. Подъ неговия знакъ се формира единъ политически манта-

1. В. „Знаме”, бр. бр. 4 и 20, Год. I, 1874/75 г.

2. Всички дати, упоменати въ текста на книгата, сѫ по стария стилъ.

3

литеть и единъ националенъ моралъ въ княжеството. Подъ неговия знакъ се заражда въ Македония единъ духъ на конспирация и на бунтъ, който крепне постепенно, добива конкретни очертания и се изправя застрашително дързъкъ предъ всички мѣстни и външни фактори, които се опитватъ да го приспятъ или оковатъ въ вериги. Всичкиятъ безкраенъ драматизъмъ на събитията, които по-нататъкъ ще последватъ отъ дветѣ страни на новата турско-българска граница, има своя зародишъ въ берлинската провокация.

Разрушителитѣ на Санъ-стефанска България въ Берлинъ, хипнотизирани отъ руската опасность на Балканитѣ, прокараха своитѣ предначертания съ една увѣреность, която удивително бързо се опроверга. Тѣ не познаваха душата на народа съ който се разпореждаха като съ неодушевенъ предметъ и се видѣха скоро принудени да отрекатъ изцѣло своята берлинска политика спрямо княжеството. Тѣ досущъ не подозираха нравствената мощь и борческата енергия които дремѣха, за никого непознати, у новопоробения българинъ. Тѣ нито помислиха, че изнамѣрената залъгалка — членъ 23 отъ Берлинския договоръ, ще стане знаме въ гигантската борба на единъ малъкъ народъ и правна основа, въ името на която той съ цената на безумни подвизи и нечути страдания, ще ги призове да изпълнятъ поетитѣ си къмъ него задължения.

Заедно съ всички българи, македонцитѣ не оставатъ равнодушни къмъ чуждитѣ освободителни движения отъ началото на миналия вѣкъ. Тѣ не само съчувствуватъ, но взиматъ и непосрѣдствено участие въ борбата на тѣхнитѣ едновѣрни съседи противъ общия угнетитель. Тъй наречената гръцка  З а в ѣ р а  увлича множество македонски българи, единъ отъ които, Марко Бочваротъ (Марко Боцарисъ) спада къмъ най-прославенитѣ герои на гръцката освободителна борба. Като участници въ четитѣ на Филипъ Тотю и на Панайотъ Хитовъ, тѣ се биятъ рамо до рамо и съ войскитѣ на сръбското княжество. Съвсемъ друго е, обаче, тѣхното отношение къмъ българското освободително движение: въ него тѣ участвуватъ съ всичката си душа и въ всички негови трагични етапи, като въ свое собствено дѣло. Дѣдо Ильо (Илия Марковъ) отъ с. Берово, Малешевско, е български народенъ борецъ толкова, колкото и Филипъ Тотю или Панайотъ Хитовъ. Въ четата на Стефанъ Караджа има 12 македонци, въ четата на Хр. Ботевъ — 11 [1]. Водитель на революционеритѣ въ Г. Орѣховица е Георги Д. Измирлиевъ Македончето отъ Г. Джумая. А какъвъ е дѣлътъ на македонцитѣ презъ войната отъ 1877—78 г. се вижда отъ това, че българското

1. Д. Т. Страшимировъ: “История на Априлското възстание”, томъ III.

4

правителство отпусна народни пенсии на повече отъ 400 души македонци, участници въ българското опълчение.

Ако образуването на сръбската и гръцката държави е за македонцитѣ първото указание, че свободата се печели чрезъ народни възстания, освобождението на България е не само ново потвърждение на тая истина, но и импулсъ къмъ самодейность, въ името на собственъ националенъ идеалъ. Подъ ударитѣ на берлинската неправда и подъ неотразимото обаяние на новата свободна братска държава, македонцитѣ узрѣватъ необикновено бързо за изкупителнитѣ жертви на свободата. Македонскиятъ кръстенъ пѫть е посоченъ отъ Левски и Ботева, отъ героитѣ на Априлското възстание и отъ мѫченицитѣ на Перущица и Батакъ. На новопоробенитѣ въ Берлинъ не остава, освенъ да следватъ заветитѣ осветени на Бузлуджа. Толкова повече, че една България ще промишлява и ще бди за нещастнитѣ си братя и ще закали желѣзни мишци за великия часъ.

Първитѣ пионери на освободителната идея въ Македония не си даватъ дори трудъ да видоизмѣнятъ и приспособятъ къмъ македонскитѣ условия готовитѣ образци, оставени отъ организаторитѣ на революционната борба въ България. Въ споменитѣ си отъ 1891 г. Дамянъ Груевъ, по-сетнешниятъ създатель на Вѫтрешната революционна организация, говорейки за целитѣ на македонското студентско дружество „Дружба” при софийското Висше училище, казва:

Смѣтахме да действуваме главно въ посока да се изисква прилагането на Берлинскиятъ договоръ. Мислехме да създадемъ организация, по образеца на революционната организация въ България преди освобождението, да действуваме по примѣра на Ботевъ, Левски, Бенковски и пр. Бѣхме изучили тая организация. Запискитѣ на Захари Стояновъ, напримѣръ, бѣха ни повлияли и изобщо дотогавашната революционна книжнина. [1]

 Съчиненията, за които споменава Дамянъ Груевъ, наредъ съ вдъхновенитѣ пѣсни на Ботева, съ патриотическата поезия и белетристика на Вазова и пр. сѫ въ рѫцетѣ на сѫщитѣ пионери инструменть за пропаганда — за революционизиране на македонската душа.

1. Спомени на Дамянъ Груевъ, Борись Сарафовъ и Иванъ Гарвановъ”, стр. 9—10. (Материали за историята на македонското освободително движение, книга V. Съобщава Л. Милетичъ. Издание на “Македонския наученъ институтъ”).

[Previous] [Next]
[Back to Index]