Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

VI. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

 

 

7. Краятъ

Главниятъ щабъ изненаданъ отъ безразборния палежъ. — Мемоаръ на Щаба до Великитѣ сили. — Заканата приложена въ Одринско и въ Колоня. — Какъ се отразяваха турскитѣ опустошения и звѣрства върху духа на възстаницитѣ. — Тактиката на пестене сили и надеждитѣ въ България. — Хипнозъ. — Събранието надъ Слоещица. — Изложение на Щаба до българското правителство. — Решение за демобилизация. — Краятъ.— България и Илинденското възстание. — Меморандумъ до Великитѣ сили. — Митинги. — Правителството разтуря камарата и хвърля страната въ избирателна борба.— Нота до Великитѣ сили и частична мобилизация. — Митинги съ войнствени резолюции. — Правителството изпраща наново Г. Д. Начовича въ Цариградъ. — Перфидна турска игра. — Султанска благодарность къмъ войскитѣ. — Султанска милость и кръвожадни закани. — Задължения и отговорности на България. — Безъ планъ, безъ воля и безъ куражъ за действие. — Неизпълненъ и по-скромния дългъ спрямо опожаряванитѣ и избивани българи. — Заключителни думи. — Илиндень въ националната история на българитѣ

 

Както въ Смилево, когато конгресиститѣ обсѫждаха поведението на възстаницитѣ спрямо турскитѣ села, така и следъ конгреса, революционнитѣ водители не допускаха, че опустошенията ще взематъ такива страшни размѣри: смѣтаха режима, противъ който се готвѣха да дигнатъ народа, по-малко пороченъ и варварски, отколкото той бѣ въ действителность. „Не вѣрвахме, че турцитѣ  ще се решатъ да прибѣгнатъ до такава жестокость — съвсемъ да разорятъ населението”, — разказва Дамянъ Груевъ. [1] Изненаданъ отъ безразборнитѣ палежи, Главниятъ щабъ отправи на 30 юлий до представителитѣ на Великитѣ сили единъ „Мемоаръ”, въ който се казаше:

Турското правителство, безсилно да унищожи съ позволени средства нашитѣ въорѫжени сили, препорѫчало е на войскитѣ

 

1. „Спомени” стр. 24.

Въ единъ разговоръ по тоя въпросъ Груевъ не можеше да си прости тая наивность и ми каза: „Ехъ да ми се падне още веднажъ да потропамъ на хорото като невѣста . . .”

 

432

си единъ отъ най-варварскитѣ начини за потушване на движението, състоящъ се въ ограбване и изгаряне на християнскитѣ села и въ обезчестяване и убиване на жени и деца.

Тукъ съставителитѣ изброяватъ опожаренитѣ села и продължаватъ:

Всички гореизброени села сѫ изгорени кѫде само отъ войската, кѫде подпомагана отъ башибозукъ. Като Ви съобщаваме това, заявяваме, че, ако до сега сме успѣвали да спираме християнското население въ вилаета отъ действия спрямо турскитѣ села, подобни на вършенитѣ отъ войската и башибозука спрямо християнскитѣ, въ бѫдеще това не ще ни бѫде възможно. Нека за всичко, което ще става занапредъ, отговаря турското правителство, което дава подобни заповѣди на редовнитѣ си войски и на башибозука.

Предупреждението идѣше доста късно. Турцитѣ бѣха вече поокопитени отъ първия ударъ и бѣха натрупали доста войски. Да се опожаряватъ до зѫби въорѫжени турски села не бѣше вече лесна задача. Заканата на Щаба намѣри приложение само въ Одринско при първитѣ възстанишки действия, а презъ първитѣ дни на септемврий въ Колонята — чужда область, кѫдето Чекаларовиятъ отрядъ се яви съвсемъ неочаквано. Но и можеше ли тази закана, дори и изпълнена, да постигне гонимата цель, когато чисто турскитѣ села въ възстаналитѣ околии се броеха на пръсти? Условията за надпреварване тукъ съвсемъ не бѣха благоприятни.

 

Тъй или инъкъ, безразборниятъ палежъ на селата смути членоветѣ на Главния щабъ и ги дезориентира до известна степень. Тая мѣрка на турското командуване подействува върху духа на възстаницитѣ много по-съкрушително, отколкото подавляващето бройно надмощие, гранатитѣ и шрапнелитѣ на царската войска. А мисъльта за семействата, застрашени отъ яростьта и дивашкитѣ похоти на аскерската паплачь, действуваше още по-угнетително върху духа на борцитѣ. Удобни моменти за ненадейно нападение противъ войската се пропускаха понѣкога само „за да се не раздразни звѣрътъ” и да не бѫде запалено това или онова застрашено село. Но и нераздразненъ отъ възстанишко нападение, аскерътъ го опожаряваше, изпълнявайки плана на главнокомандуващия. И най-голѣмитѣ жертви въ открита борба, колкото и неравна, се понасяха — тѣ бѣха предвидени. Мѫкитѣ и жертвитѣ и следъ най-кръвополитнитѣ сражения се забравяха. Не можеха обаче лесно да се понесатъ страданията и кръвьта на невиннитѣ близки хора, позорътъ и безчестието, домътъ, обърнатъ въ пепелище. Само най-силнитѣ духомъ устояваха на изпитанието. Опожаряването на воденицитѣ и унищожаването на складоветѣ и фурнитѣ по планинитѣ обрекоха възстанишкитѣ отряди и на материална невъможность да продължатъ борбата.

 

433

 

Колко е далеко отъ действителностьта и колко е жестокъ английскиятъ пръвъ министъръ Балфуръ съ своето чудовищно обвинение, че възстаницитѣ  нарочно предизвиквали турцитѣ къмъ жестокости, за да спечелятъ по тоя начинъ симпатиитѣ на Европа за своето дѣло!

 

Мисъльта за демобилизация и за легализиране на възстаницитѣ занимава Щаба още презъ втората половина на августъ. Има все пакъ една надежда, която го крепи. Съ тая надежда членоветѣ му залъгватъ себе си и крепятъ духа на районнитѣ водители. Тая надежда имъ диктува отъ самото начало да препорѫчватъ на горскитѣ началства пестене на хора, на енергия, на патрони. А когато турцитѣ предприеха къмъ срѣдата на августъ генералното си настѫпление, Главниятъ щабъ прибави къмъ пестенето на силитѣ още и систематичното избѣгване на стълкновения съ аскера. Тая тактика на отстѫпление се усвои не само поради оскѫдностъта на бойни припаси, поради подавляващето бройно надмощие на неприятеля и за осуетяване на неговия стратегически планъ — да обгради и плени или унищожи възстанишкитѣ отряди. Тя се възприе и отъ съображението, че трѣбва да се запазятъ достатъчно сили за момента, когато настане очакваното спасително събитие, та да могатъ възстаналитѣ да изиграятъ ролята и предназначението си при разгромяването на турската военна сила. Спасителното събитие, което всѣки възстаналъ македонски българинъ въ Битолско лелѣеше като свидна мечта и което Главниятъ щабъ сериозно очакваше, бѣ: въорѫжената намѣса на свободната братска страна.

 

Имаше ли Щабътъ сериозни основания да вѣрва и да се надѣва? Сарафовъ бѣ занесълъ отъ тукъ надеждата, почерпена отъ разговори съ военния министръ въ д-ръ Даневия кабинетъ, генералъ Паприковъ, че България ще се намѣси, ако Организацията съ възстанишкитѣ си действия успѣе да ангажира 60,000 турска войска. [1] Пере Тошевъ, заминалъ съ по-опредѣлени уверения за направени отъ българското правителство и очаквани до края на августъ военни доставки, настояваше, както видѣхме, за колкото е възможно по-голѣмо отлагане на възстанието. [2] Тия надежди се превърнаха въ увѣреность следъ познатото писмо на Хр. Матовъ, съ което последниятъ съобщаваше, че генералъ Савовъ, воененъ министъръ въ Р. Петровия кабинетъ, препорѫчвалъ да се отложи възстанието до септемврий, когато България щѣла „да бѫде готова”. [3] Членоветѣ на Щаба сѫ като хипнотизирани отъ тая вѣра. Научилъ отъ търговскитѣ си агенти, че въ Битоля се разпространяватъ слу-

 

 

1. „Спомени на Д. Груевъ”, стр. 24.

2. Спомени на Б. Сарафовъ, стр. 92.

3. Пакъ тамъ, стр. 92—93.

 

434

 

хове за предстояща въорѫжена намѣса на Княжеството, министъръ-председательтъ Рачо Петровъ съ шифрована телеграма отъ 11 юлий 1903 г. съобщава на управляващия агентството въ Битоля, че „българското правителство не е давало нито чрезъ нѣкой си Матовъ, нито чрезъ другиго, писмени или устни наставления за възстаницитѣ въ Македония”. Членоветѣ на Щаба гледатъ на тѣзи предупреждения като на дипломатическа предпазливость и продължаватъ да сѫ въ пленъ на своя хипнозъ.

 

На 9 септемврий Щабътъ е събранъ надъ с. Слоещица, Демиръ Хисарско, за да обсѫди положението, станало вече почти неудържимо. Тримата се спиратъ на проекта да замине единъ въ България, за да пораздвижи обществото и да обясни на мѣродавнитѣ крѫгове, че положението още не е изгубено и може още всичко да се спаси, ако България се намѣси. Но понеже Груевъ предлага за тая мисия Сарафова, а Сарафовъ — Груева, планътъ самъ по себе си се изоставя и се усвоява идеята да се направи писмено изложение до българското правителство.

 

Изложението [1] резюмира „създалото се положение” въ възстаналата область въ осемь точки:

1. Неприбраната храна по нивитѣ се прибира отъ турското население подъ протекцията на турската власть. Голѣма часть отъ нея, както и отъ заграбения добитъкъ, се употрѣбява за издръжка на войските.

 

2. Всички материали и всичкиятъ добитъкъ за обработване на земята е унищоженъ или заграбенъ.

 

3. Почти цѣлиятъ дребенъ добитъкъ на планинското население е унищоженъ или заграбенъ все по заповѣдь на властьта.

 

4. Избѣгалитѣ по горитѣ жители сѫ останали само съ ризитѣ на гърба.

 

5. Религиознитѣ обряди сѫ изоставени, понеже черквитѣ сѫ опожарени, ограбени или поругани. Турцитѣ на много мѣста ги употрѣбяватъ за яхъри и нуждници, напримѣръ, въ Ташъ Морунища, Смилево, Кривени, Крушье.

 

6. Нито едно българско училище не е отворено: населението е пръснато, учителитѣ и свещеницитѣ сѫ съ четитъ. Никой не мисли за наука — хората се борятъ съ глада.

 

7.  Н а  м н о г о  м ѣ с т а  т у р с к а т а  в л а с т ь  с ъ о б щ и л а  н а  н а с е л е н и е т о,  ч е  а к о  ж е л а е  д а  б ѫ д е  п о щ а д е н о,  т р ѣ б в а  д а  м и н е  п о д ъ  П а т р и а р ш и я т а.  Т а к и в а  с л у ч а и  и м а  в ъ  О х р и д с к о,  Б и т о л с к о,  Л е р и н с к о  и  К о с т у р с к о,  г д е т о  в о й с к и т ѣ,  п р и д р у ж а в а н и  о т ъ  г р ъ ц к и  в л а д и к а,  с ѫ  п р и н у ж д а в а л и  н а с е л е н и е т о  д а  п р е д а в а  о р ѫ ж и е т о  с и  и  д а  п р и з н а е  П а т р и а р ш и я т а.

 

8.  С л е д ъ  п ъ р в и т ѣ  н и  н а п а д а т е л н и  д е й с т в и я  н и е  с е  п р и н у д и х м е  д а  д ъ р ж и м ъ  п а с и в н о  п о в е д е н и е,  п о н е ж е  к о л ч е м ъ  з а в ъ р ж е м ъ  с р а ж е н и е  с ъ  м о б и л и з и р а н и т ѣ  т у р с к и  т а б о р и,  б и л о  о т ъ  з а п а з и,  б и л о  о т ъ  п о з и ц и и,  с ъ о б р а з н о  с ъ  т а к т и к а т а  н и  н а  д е й с т в и е,

 

1. Управляващиятъ агентството въ Битоля, д-ръ Кожухаровъ, е препратилъ  И з л о ж е н и е т о  въ София съ рапортъ № 441, отъ 17 септемврий 1903 г.

 

435

т у р ц и т ѣ  с л е д  ъ  с в ъ р ш в а н е т о  н а  с р а ж е н и е т о,  с е  н а х в ъ р л я т ъ  в ъ р х у  о к о п н и т ѣ  н е в ъ о р ъ ж е н и  м ѫ ж е,  в ъ р х у  ж е н и т ѣ  и  д е ц а т а  и  у б и в а т ъ  к о г о т о  з а в ъ р н а т ъ,  о б е з ч е с т я в а т ъ  ж е н и  и д е в и ц и,  з а п а л в а т ъ  н е и з г о р ѣ л и т ѣ  с е л а  и  з а б и р а т ъ  д о б и т ъ к а,  з а п а з е н ъ  о т ъ  п р е д и д у щ и т ѣ  и м ъ  н а ш е с т в и я. Случаи въ селата: Арменско (убити 114 души), Крушье, Леоръка, Кривени, Ехла и пр. (Ресенско), Плакье, Ръчица, Сируля, Куратица и пр. (Охридско), Смилево. Гявато (Битолско) и пр. и пр.

 

Очевидци на туй положение, ние се осмѣляваме съ положителность да ви начертаемъ мрачната перспектива на бѫдещето въ следното:

 

1. Поради мизерията, глада и настъпващата зима, една трета отъ народа ни е осѫдена на гладна смърть.

 

2. Земята на населението рискува изцѣло да се превърне въ чифлици на турци и богати гъркомани.

 

3. Останалата часть отъ населението едва ли ще има възможность да противостои на желанието на турската власть и на съблазнителнитѣ и заплашителни агитации на повилнѣлитѣ гръцки владици и сигурно ще мине подъ Патриаршията и ще бѫде завинаги изгубена за българската черква и нация.

 

4. Правятъ се вече тайни предложения на населението отъ католически и протестантски мисионери за минаване подъ ведомството на тѣхнитѣ черкви.

 

Следъ всичко туй намъ е чудно, какъ почитаемото Правителство, което рѫководи интереситѣ на българския народъ, продължава да гледа съ хладнокръвие на систематичното изтрѣбление на българското население и пропадането на българското име и честь предъ свѣта.

 

П о с т а в е н и  н а ч е л о  н а  н а р о д н о т о  н и  д в и ж е н и е  т у к ъ,  н и е  а п е л и р а м е  к ъ м ъ  В а с ъ  о т ъ  и м е т о  н а  р о б а  б ъ л г а р и н ъ  д а  м у  с е  п р и т е ч е т е  н а  п о м о щ ь  п о  н а й-е ф и к а с е н ъ  н а ч и н ъ  —  ч р е з ъ  в о й н а.  В ѣ р в а м е,  о т г л а с ъ т ъ  е  с ѫ щ и й  у  н а р о д а  в ъ  с в об о д н а  Б ъ л г а р и я.

 

О ж и д а в а й к и  В а ш е т о  п а т р и о т и ч е с к о  в м ѣ ш а т е л с т в о,  п р и я т н о  н и  е  д а  В и  с ъ о б щ и м ъ,  ч е  д ъ р ж и м ъ  н а  р а з п о л о ж е н и е  в ъ о р ѫ ж е н и т ѣ  н и  с и л и,  к о и т о  с м е  щ а д и л и  д о  с е г а.

 

                                                            О т ъ  Г л а в н и я  щ а б ъ

 

Последва голѣмото сражение на Бигла. Нарекохме това сражение лебедова пѣсень на възстанието, защото непосрѣдствено следъ него Щабътъ реши прекратяването на възстанишкитѣ действия. Стълкновения станаха още — нѣкои отъ тѣхъ  спадатъ къмъ най-кръвопролитнитѣ — но всички бѣха наложени на възстанишкитѣ чети, неуспѣли да се разпустнатъ или да се прехвърлятъ задъ граница. Възстанието можеше вече да се смѣта за издъхнало. Решението на Щаба се взе на 19 септемврий, когато, два дена следъ сражението, членоветѣ му се събраха пакъ надъ Смилево, за да решатъ тоя пѫть най-мѫчителния отъ въпроситѣ: какъ да се ликвидира движението. По-нататъшната съпротива не бѣше вече мислима. Повечето отъ възстаницитѣ мислеха вече само за озлочестенитѣ си семейства. Настѫпваше и зимата, както никога грозна и страшна. Предаванията бѣха зачестили,

 

436

 

въпрѣки строгитѣ предупреждения и наказателнитѣ мѣрки на районнитѣ началства. Отъ друга страна, обстоятелството, че още се намиратъ по горитѣ отряди отъ въорѫжени селяни, служеше на турцитѣ като оправдание, за да продължаватъ горенето на селата и избиването на безорѫжни хора. А да се чакатъ близки благоприятни резултати отъ изпратеното „Изложение” до българското правителство, значило би да се губи време и да се даватъ нови безсмислени жертви. Редовната демобилизация и явното предаване на възстаницитѣ имаше всички предимства предъ самоволнитѣ дезертирания, които внасяха деморализация и увеличаваха разстройството и хаоса. Въ тоя смисълъ даваха съвети и консулитѣ въ Битоля, като взимаха подъ покровителството си предаващитѣ се чрезъ тѣхъ възстаници и „гарантираха” за тѣхната безопасность. Редовната демобилизация се оправдаваше видимо и отъ новата реформена акция на Австро Унгария и Русия.

 

Трагичното решение се взе. Започна се разпущането на четитѣ и складирането на пушкитѣ. Не се разпустнаха само старитѣ четници и по-компрометиранитѣ мѣстни водители: едни останаха, повечето заминаха задъ граница.

 

Това бѣ краятъ.

 

*

 

Изложението на Главния щабъ до българското правителство е важенъ исторически документъ. То засѣга голѣмия въпросъ за отношението на свободната българска държава къмъ възстанието на поробенитѣ българи въ Македония и Одринско и заслужава да му бѫдатъ посветени нѣколко реда.

 

Изложението е преди всичко вѣрна илюстрация на мизерията, въ която изпадна населението отъ възстаналата область къмъ срѣдата на м. септемврий. Тревожната загриженость на Главния щабъ е напълно обяснима. Изложението до българското правителство е последниятъ му опитъ да спаси положението. Съ ревностьта, която неговитѣ автори влагатъ въ тоя опитъ, се обясняватъ и тѣхнитѣ мрачни прокобявания относно близкото бѫдеще на народа въ разоренитѣ области. Тѣ не търсятъ формални основания за своята постѫпка. Тѣ знаятъ, че възстанието се реши по мѣстенъ починъ и че княжеското правителство не е поемало „формални” ангажименти за въорѫжена подкрепа. Но тѣ го приканватъ да изпълни единъ нравственъ дългъ, защото смѣтатъ възстанието за общонародно дѣло, а Княжеството — призвано „да рѫководи интереситѣ на българския народъ” и, следователно, длъжно да спаси отъ гибель застрашената часть на нацията и освободителната кауза на „роба-българинъ”. Тѣ, на свой редъ, изпълняватъ последенъ дългъ спрямо народното движение, което рѫководятъ, като приканватъ

 

437

 

българското правителство къмъ „патриотическо вмѣшателство”. Тѣхната постѫпка, е отъ друга страна, въ пълна хармония съ чувствата на възстаналия народъ, който живѣеше съ илюзията за сигурна братска подкрепа. Възстаналиятъ народъ се питаше: Нима България, която винаги подпомагаше всѣкакъ своитѣ поробени братя, може да дигне рѫка отъ тѣхъ сега, когато тѣ се хвърлиха на борба за животъ или смърть съ своя вѣковенъ угнетитель? Може ли тя да не направи съ храбрата си армия за Македония това, което една кекава Гърция намѣри куражъ да стори за Критъ? — Така разсѫждаваха възстаналитѣ.

България не оправда тия надежди. Тя наистина не гледаше съ „хладнокръвие” на „систематичното изтрѣбление на българското население и пропадането на българското име и честь”: тя все правѣще нѣщо. Но нейното правителство нито помисли да отиде по-нататъкъ отъ едни обикновени дипломатически постѫпки. Върху дипломатическитѣ канцеларии подействува твърде успокоително фактътъ, че Илиндень завари княза въ чужбина и че българскиятъ суверенъ не прекрати странствуването си поради възстанието. Подъ натиска на общественото мнение, което се вълнуваше отъ варварското опустошение на македонскитѣ села, кабинетътъ на Р. Петровъ излѣзе въ началото на августъ съ единъ меморандумъ, въ който се посочваше отговорностьта на турското правителство за създаденото анархическо положение въ вилаетитѣ. Между това, борбата въ Битолско се разгорѣ. Огъньтъ пламна и въ Странджа. По градоветѣ на Княжеството ставаха съвсемъ спонтанно митинги съ участието на цѣлото гражданство. Резолюциитѣ съдържаха стереотипната покана къмъ правителството да направи „всичко, каквото диктуватъ общонароднитѣ интереси”, като му се обещаваше „пълна подкрепа”. Въ тѣхъ, обаче, липсваше оня боенъ духъ, съ който се отличаваха митингитѣ отъ 1912 г., които предшествуваха Балканската война.

 

Князъ Фердинандъ се завърна къмъ 20 августъ. Настѫпващата армия на Назъръ паша бѣше вече зарегистрирала редица масови опустошения и кланета. Първиятъ по-важенъ актъ на княза бѣ да подпише указа за разпущане на камарата. За Турция и за Европа това бѣ ясно указание, че България не мисли да предприеме никаква решителна акция въ свръзка съ възстанието. Все пакъ, взимайки предвидъ, че усложнения могатъ да се явятъ и независимо отъ неговата воля, правителството не посмѣ да хвърли веднага страната въ изборна борба: въ княжеския указъ не се насрочваха изборитѣ, макаръ че това бѣ въ противоречие съ постановлението на членъ 136 отъ Конституцията. Насрочването на изборитѣ стана съ другъ княжески указъ малко по-късно. За да подчертае, отъ друга страна, че интересътъ му къмъ събитията въ Македония

 

438

 

не е намалѣлъ, правителството, въ началото на септемврий, изпрати до Великитѣ сили една нота, въ която протестираше противъ изтреблението на населението въ Македония и Одринско и заявяваше, че ако това изтрѣбление не се прекрати и ако живота на християнитѣ не се подобри, българското правителство не ще се подвоуми само да потърси срѣдстза за защита на своитѣ сънародници. Заедно съ това се усилиха и слуховетѣ за предстояща мобилизация. Такива слухове се разпространяватъ периодично още отъ започването на възстанието, но тоя пѫть тѣ се оказаха вѣрни. Само че, вмѣсто мобилизация въ по-широкъ размѣръ, каквато се очакваше, свикани бѣха на тринедѣлно обучение само части отъ сливенската и пловдивската дивизии — всичко около 15000 души. Европейската дипломация, добре осведомена върху миролюбивитѣ настроения на официалнитѣ  български кръгове, не се раздвижи отъ тая мѣрка, която все пакъ произведе известно впечатление на Западъ. Най-силенъ, обаче, бѣ ефектътъ въ самата Македония, кѫдето частичната мобилизация ободри духоветѣ  и ги окрили съ смѣли надежди.

 

Съчувствията на българското общество по-нататъкъ се изразиха въ нѣколко митинга, резолюциитѣ на които имаха вече войнственъ тонъ. Сигналътъ бѣ даденъ отъ Русе. Въ резолюцията на митинга, станалъ на 7 септемврий, се искаше отъ правителството да отвори война на Турция, а другитѣ градове се поканваха да искатъ отъ българскитѣ управници сѫщото. Особено отзивчиви се оказаха градоветѣ въ Добруджа. Въ резолюцията на митинга въ Балчикъ, станалъ на 14 септемврий, гражданството изказваше възмущението си къмъ българското правителство, „което води и продължава да държи една туркофилска противонародна политика” и се поканваше „да се застъпи най-енергично противъ турскитѣ злодейства въ Македония вече съ сила, тъй като най-скоро можемъ да бѫдемъ изненадани отъ едно съвършенно изтрѣбление на българския елементъ въ Турция”.

 

Тѣзи апели, събранията, молебенитѣ и траурнитѣ шествия за страдащитѣ въ Македония сѫ все трогателни прояви на братско съчувствие, но тѣ сѫ безъ всѣко значение за политиката на правителството, която се движи между заканителни ноти и опити за подобрение участьта на македонцитѣ чрезъ прѣко разбирателство съ Турция. Въ момента, когато въ София е получено „Изложението” на Главния щабъ, Г. Д. Начовичъ се намира вече въ Цариградъ, изпратенъ да се споразумява съ турското правителство, а въ софийскитѣ  правителствени срѣди се говори за... съюзъ съ Турция. За забелязване е, че въ Цариградъ се отзоваватъ охотно на предложението за такива преговори, но презъ това време въ Долна Прѣспа и други околии аскерътъ продължава да опустошава селата. Цариградската полиция все още лови градинаритѣ  и

 

439

 

млѣкаритѣ отъ Югозападна Македония и ги интернира въ селата имъ, които сѫ обърнати на пепелища. Но интерниранитѣ не винаги стигатъ до роднитѣ пепелища. Въ рапорта си отъ 26 августъ (№ 692) А. Шоповъ съобщава, че тѣлата на неколцина такива интернирани костурчани били намѣрени на пѫтя отъ Зелениче за Костуръ. Докато Високата порта признава, че сѫ извършени изстѫпления спрямо мирното население и дори обещава да приложи санкции спрямо най-провиненитѣ и отговорни офицери и войници, султанътъ съ указъ изказва благодарностьта си къмъ войскитѣ „за тѣхнитѣ действия противъ четитѣ.” [1] Дръзката гавра на Абдулъ Хамида засѣга най-много обездоменитѣ и близкитѣ на ония, които бидоха изклани отъ сѫщитѣ императорски войски, но тя е едновременно адресирана и до Великитѣ сили, които действуватъ въ Цариградъ за възстановяване на жилищата, опожарени отъ сѫщитѣ войски и до българското правителство, което чрезъ Г. Д. Начовичъ преговаря за приятелско споразумение съ Турция. Все по това време турското правителство разпръсна по улицитѣ въ Битоля едно обявление, въ което, следъ като се изброяваха на единъ високопаренъ, но доста неграмотенъ български езикъ „милостьта и благодеянията на нашия благодетеленъ и свещенъ Господарь”, приканваха се българитѣ, които сѫ забягнали при разбойницитѣ, да се прибератъ по „селата” си. Но дори и въ тоя актъ на милость и опрощение турската власть не може да се въздържи отъ кръволочни закани: „За последенъ пѫть се канятъ българитѣ, които сѫ се излъгали и напустнали огнищата и занаятията си — казва се въ края на обявлението, — да се прибератъ по домоветѣ и селата си, а тѣзи които не се върнатъ и (не) прибѣгнатъ къмъ милостьта на царското правителство, ще  с е  н а к а ж а т ъ  и  и з т р ѣ б я т ъ  п о  н а й-ж е с т о к ъ  н а ч и н ъ”. (к. н).

 

Донасяйки на своя шефъ, министъръ-председателя Рачо Петровъ, за това обявление, управляващиятъ битолското агентство д-ръ Кожухаровъ съобщаваше: [2]

Английскиятъ вицеконсулъ тукъ дойде днесъ въ Агентство го и не можа да се въздържи за да не изкаже негодуването си по него обявление. „Нищо не е направено отъ това, което се пише вѫтре, каза той, напротивъ, села се опустошиха, черкви събориха, училища затвориха и на всичко отгоре, властьта се заканва още, че ще изтрѣбва по най-жестокъ начинь”.

Българското правителство, макаръ и редовно и вѣрно освѣтлявано отъ търговскитѣ си агенти върху жестоката игра на турцитѣ, все намираше смисълъ да постоянствува въ

 

 

1. Рапортъ на Т. Недковъ отъ Скопие, № 611, отъ 11 сепгемврий 1933.

2. Рапортъ № 444, отъ 18 септемврий 1903 год.

 

440

 

една политика на споразумение съ Турция, която въ оня моментъ имаше и тази лоша страна, че подбиваше моралната цена на българскитѣ оплаквания отъ турски зверства и опустошения и въ сѫщото време даваше възможность на турцитѣ да спъватъ новата реформена акция на Австро Унгария и Русия.

 

 

Не влиза въ нашата задача да издирваме интимнитѣ подбуди на българската официална политика презъ възстанието, а още по-малко — да разпределяме отговорностьта между отдѣлнитѣ правителства които, взети вкупомъ, обрекоха България на бездействие презъ 1903 год. Ние имаме да посочимъ само фактитѣ. А тѣ сѫ следнитѣ.

 

Възстанието на поробенитѣ българи отъ Македония и Одринско не завари свободната българска държава готова да изпълни задоволително задълженията си спрямо своитѣ възстанали сънародници. А нейнитѣ задължения не бѣха само морални, понеже тя има несъмненъ дѣлъ отъ отговорность за момента и за размера на самото възстание. На 1895 г. когато Революционната организация бѣше още въ зародишъ, въ политиката на Княжеството, която до тогава преследваше повдигането на българското църковно-училищно дѣло чрезъ култивиране на приятелски отношения съ Турция, настѫпи преломъ съ извънредно важни, последици за по-нататъшнитѣ насоки на българското национално движение въ вилаетитѣ. За да подкрепи постѫпкитѣ си за реформи въ Македония, тогава България за пръвъ пѫть допусна упражнението на натискъ върху Турция чрезъ чети, организирани на нейна територия. Реформената акция на Княжеството има за резултатъ повдигането на македонския въпросъ предъ Турция и предъ Европа, а приложениятъ четнишки методъ даде значителенъ тласъкъ на започналото вече революционно движение въ вѫтрешностьта и хвърли определена окраска върху по-нататъшнитѣ отношения между България и Турция. После Княжеството работи да ускори развитието на македонския въпросъ по дипломатически пѫть. Отъ друга страна, толерирайки на територията си революционната дейность на македонскитѣ комитети, то способствува, макаръ и косвено, за сгѫстяване на революционната атмосфера и за форсиране развоя на революционното движение въ вѫтрешностьта: за Организацията и за организираното население вѫтре въпросътъ за възстанието се наложи като актюеленъ следъ активната намеса на Върховния комитетъ, а преждевременното обявяване на Илинденското възстание и неговата недостатъчна подготовка се дължатъ, както видехме, въ най-голямата степень на върховисткото възстаническо движение отъ 1902 г., първообразъ на което пъкъ е движението отъ 1895 година.

 

При такъвъ несъмненъ дѣлъ отъ участие, прѣко и косвено, въ подготовката на македонскитѣ събития, България

 

441

 

дочака Илиндень безъ планъ, безъ воля и безъ куражъ за действие. Знаейки за това, което се готви, тя нито си даде трудъ да предупреди своевременно и чрезъ оторизиранитѣ си органи рѫководителитѣ на Революционната организация, като имъ каже категорично и недвусмислено: „Не разчитайте на никаква намеса и на никаква помощь!”, нито се погрижи да запълни своевременно празднотитѣ на своитѣ муниционни складове. За нюансиране на тѫжната картина трѣбва още да добавимъ, че Държавниятъ глава получи далечъ отъ страната си вестьта за възстанието, а въ разгара на възстанишката борба свободното Княжество биде хвърлено въ елна избирателна кампания, необикновено люта и придружена отъ най-мизернитѣ прояви, присѫщи на българската партизанщина. [1]

 

Безволна и безсилна да хвърли тежестьта на своята въорѫжена сила въ титаническитѣ усилия на своитѣ възстанали сънародници въ Турско, свободна България не изпълни и другия си, по-скроменъ, но още по-повелителенъ дългъ, за който Турция ѝ даде всички морални и юридически основания. Когато, противно на всѣки моралъ и човещина, турското правителство започна да прилага своята варварска потушителна метода, състояща въ повсемѣстно унищожение на села, масово избиване на безорѫжни жители и обезчестяване на жени, — свободната българска държава не стана изразъ на възмущението и гнѣва на своитѣ граждани чрезъ една колко-годе внушителна демонстрация: Тя не извика въ лицето на палачитѣ: „Долу рѫцетѣ!” съ решителность, която да наложи преустановяването на човѣшката сѣчь.

 

И възстаналитѣ се прибраха въ своитѣ пепелища съ остра болка отъ съзнанието, че свободната братска страна ги изостави въ най-страшния моментъ на изпитанието имъ.

        ________

 

Илиндень е великъ подвигъ на малъкъ народъ. И великъ екзаменъ.

 

Великъ подвигъ, защото е мѣрило на бързината, съ която македонскитѣ българи узряха за организирано масово възстание. Малкиятъ народъ, пренебрегнатъ и онеправданъ отъ авторитѣ на Берлинския договоръ, излѫчи отъ себе си големи личности, които го подготвиха за борба срещу турската тирания, съ помощьта на една революционна организация, въ много отношения първа по рода си. По продължителность на своето сѫществуване и по дълбокия преломъ, който извърши въ душата на народа, тая организация нѣма

 

 

1. Опозицията, представлявана главно отъ Народната, Прогресивно-либералната и Демократическата партии, действуваше обединена, но нейната борба биде парализирана отъ терора на правителствени шайки. Шайкаджийски нападения се устройваха противъ самитѣ опозиционни шефове — Ив. Ев. Гешевъ, д-ръ Ст. Даневъ и Мл. Малиновъ.

 

442

 

свое подобие въ освободителнитѣ борби на другитѣ  народи. Тя раздруса душата на македонския робъ, превъзпита го, вдъхна му ненависть къмъ робията въ всички нейни отвратителни прояви, закали волята му и я подчини на една сурова самодисциплина, направи отъ него фанатиченъ пазитель на тайната и рицарь на твърдостьта срещу всички пъклени изобретения на турския инквизиторски гений. Ако Вътрешната македо-одринска революционна оранизация бѣше постигнала само това духовно прераждане на роба, нейното дѣло пакъ би останало съ историческо значение за Македония. Но тя направи нѣщо повече: въорѫжи рѫката на осъзналия се робъ и го изправи срещу цѣлата империя на султанитѣ. Тя сътвори Илиндень.

 

Илиндень е страшниятъ екзаменъ, на който биде извиканъ македонскиятъ българинъ следъ десеть годишенъ революционно-възпитателски трудъ. Рѫкопашнитѣ боеве надъ Карбуница въ Кичевско и при прохода „Слива” въ Крушовско, епичното сражение надъ Апоскепъ, за което съ такава гордость пише скромниятъ, но примѣренъ борецъ Стерйо Стерйовски въ своя дневникъ, отбелязватъ трънливия пѫть на подвига, изминатъ отъ покорния, раболепния, обезличения македонски чифлигарь, който по бегова милость живѣеше върху бегска земя.

 

На Илинденското възстание липсваше много отъ онова, което бѣ необходимо за да му осигури пъленъ успѣхъ — ако изобщо може да се иска отъ едно възстание, неподкрепено отъ външна въорѫжена помощь, да постигне изведнажъ и изцѣло гонимата си цель. По причини изложени до тукъ, възстанието не бѣше повсемѣстно. Цѣлата организирана область извади 14,000 въорѫжени борци — около 12,000 въ Битолско и Одринско и около 2,000 въ другитѣ революционни окрѫзи — т. е. много по-малко, отколкото можеше да даде. Това бѣ една войска отъ селяни съ всички технически несъвършенства и психологически дефекти на войска, съставена отъ ирегулярни борци: слабо или почти никакво бойно обучение, липса на строй и военно възпитание, духовна зависимость отъ семейството и отъ поземелната собственость, духъ силенъ, но „който обикновено се изпарява предъ грозотиитѣ на борбата”. [1] „Нашитѣ хора не държатъ както трѣбва нападателно поведение”, — оплаква се въ едно събрание на Главния щабъ Борисъ Сарафовъ. [2] Възстанишката войска се командуваше повече отъ доморасли стратези и тактици, често и отъ импровизирани войводи, у които събразителностьта и разумътъ замѣстваха липсата на специална военна подготовка и бойна практика.

 

 

1. Вижъ „Пиринъ и борбата въ неговитѣ недра” (стр. 139) отъ полковникъ П. Дървинговъ.

2. „Спомени”, стр. 97.

 

443

 

На тая необучена войска, въорѫжена главно съ пушки „Гра”, въ нѣкои райони (Одринско и Разложко) и съ кримки, Турция противопостави 200 хилядна модерна армия, въорѫжена съ репетиционни пушки „Маузеръ” и разполагаща съ артилерия и кавалерия.

 

При тия недостатъци, обаче, възстаницитѣ  притежаваха въ предостатъченъ размѣръ онова, което обикновено съставя сѫществения елементъ на едно народно движение, заслужваще да носи името възстание: вѣрата, възторгътъ и самопожертвувателностьта. Благодарение на тоя елементъ, възстанието, макаръ и ограничено въ сравнително малка часть на Македония, можа да се разрази внезапно и съ буенъ нападателенъ устремъ, като увлѣче не само българитѣ патриаршисти, но и едно чуждо племе — власитѣ. Постигнатиятъ ефектъ — паническата уплаха на турцитѣ, внесеното безредие въ функционирането на съобщенията и на държавнитѣ служби и спечеленитѣ съчувствия на мѣстната християнска маса — даватъ всички основания да се заключи, че едно повсемѣстно възстание, комбинирано съ въорѫжената намѣса на Княжеството, би успѣло да сломи турската въорѫжена съпротива.

 

Ограничаването на възстанието само въ Югозападна Македония направи, наистина, безмѣрно трагично положението на възстаналитѣ. Но тъкмо това обстоятелство, че възстанаха най-отдалеченитѣ отъ България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характеръ на движението противъ турската тирания. А гръцкитѣ пушки на възстаналитѣ въ Битолско — тия пушки, доставяни съ еднаква мѫка и еднакъвъ рискъ на мѣстото и отъ самата Гърция — обезсилиха всички злонамѣрни опити да се представи Илинденското възстание като акция инспирирана отъ официална България.

 

Възстанието въ Битолско и Одринско бѣше масово. Цѣлиятъ народъ се дигна на кракъ и свърза сѫдбата си — животъ, имотъ и честь — съ изхода на борбата. Никое друго възстание на Балканитѣ не струва въ такова кѫсо време толкова много опустошения и невинни човѣшки жертви. Въ лицето на възстаналитѣ македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. Турцитѣ смѣтаха, че изкореняватъ общата българска опасность за владичеството имъ въ Европа, когато изливаха върху тѣхъ своя гнѣвъ, набранъ отъ редъ години, спрямо цѣлия български родъ. Ето защо Илинденскиятъ подвигъ е не само най-висшата точка на борческото напрежение въ Македония, но и изкупителна дань на общия български стремежъ къмъ свобода.

 

Неговото значение не трѣбва да се мѣри само по постигнатитѣ политически резултати — Мюрцщегскиятъ реформенъ проектъ, който далечъ не отговаряше на понесенитѣ

 

444

 

човешки и материални жертви, но който всетаки представляваше сериозно начало на европейска намеса и на европейски контролъ, макаръ и недостатъчно ефикасенъ, въ Македония. Още по-погрѣшно би било да се преценява Илиндень презъ призмата на угнетени преходни настроения, защото Илинденското възстание не е последната дума на македонската борба, а само завършекъ на една фаза въ дългия и незавършенъ още процесъ на освободителното движение. Неговото трайно и неуведаемо значение се опредѣля само спроти мѣстото, което то заема между най-мощнитѣ прояви на българския националенъ духъ, а именно: наредъ съ Шипка, Сливница, Люле Бургасъ, Одринъ, Тутраканъ.

 

Въ пламъцитѣ на опожаренитѣ села не изгорѣ духътъ, който сътвори Илиндень. Тоя духъ възобнови разорената область и възстанови съ удивителна бързина моралнитѣ  сили на македонскитѣ българи, за да посрѣщнатъ и победятъ нови страшни напасти и разочарования. Тоя духъ и днесъ крепи надеждата на Македония за по-добри дни.

 

Тоя духъ — безсмъртно наследие на Илинденския подвигъ — е най-скѫпия приносъ на Македония въ общата национална история на българитѣ.

 

Край             

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]