Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

VI. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

6. Опустошения и зверства презъ възстанието

Турско-гръцки фронтъ. — Мними български жестокости въ Крушово. — Постѫпки на гръцкото правителство. — Истината за Крушово. — Гъркомански протести противъ турскитѣ звѣрства. — Интерпелация въ Камарата на общинитѣ. — Балфуръ и неговитѣ „везни на престѫпностьта”. — Английското обществено мнение и възстанието. — Преценката на Пресансе. — Възстанишкитѣ насилия презъ първитѣ акции. — Възстаницитѣ не посѣгатъ на живота на турскитѣ домочадия. — Ни единъ опитъ за изнасилване на туркиня. — Характеръ на турскитѣ опустошения и звѣрства. — Безчовѣчни и свирепи потушители. — Властьта подстрекава. — Редифитѣ бѣснувать. — Опасность отъ всеобщо клане въ Цариградъ. — Планомѣрность и размѣръ на турскитѣ опустошения и звѣрства. — Въ Битолската каза. — Масови обезчестявания въ Ресенско. — Случаи отъ аскерски садизъмъ въ Костурско. — Две човѣшки касапници въ Леринско. — Приоритетъ на Охридско въ вилаета. — Мѣстото на Кичевската каза. — Статистика на звѣрствата и опустошенията въ Битолския вилаетъ. — Задачата на 40 хилядната турска армия въ Одринско. — Недостигнати опустошения и звѣрства въ Лозенградско, М. Търновско и Василикоско. — Два красноречиви рапорта. — Статистика на опустошенията и звѣрствата въ Одринския вилаетъ. — Въ другитѣ вилаети. — Статистика на опустошенията и зверствата въ Македония и Одринско

Преди да пристѫпимъ къмъ даннитѣ и цифритѣ, които ще хвърлятъ зловеща свѣтлина върху кървавия епилогъ на Илинденската драма, налага ни се да се спремъ върху оная кампания отъ клевети и заблуди, на която станаха обектъ възстаницитѣ.

Още презъ първитѣ дни на възстанието се образува спонтанно единъ турско-гръцки фронтъ за морално злепоставяне на възстаналитѣ българи предъ Европа. Прекѫсването на съобщенията и изолираностьта на градоветѣ благо-

412

приятствуваха за разпространение на най-фантастични слухове относно действията на възстаницитѣ въ Битолско. Лайтмотивътъ на кампанията бѣ, че се касае не за нѣкаквр народно възстание, а за действия на „български банди”, съставени отъ човѣкоподобни зверове и поставили си за цель да изтрбѣятъ турското и гръцкото население въ Македония. Ангажирани още следъ солунскитѣ атентати въ тоя пѫть, сега гърцитѣ отиватъ до натрапчивость въ предлагане помощьта си на турцитѣ противъ „общия врагъ”. Въ Атина има едно „Централно македонско дружество”, председателствувано отъ Героянисъ, което води преговори съ турския представитель Садрединъ бей и полага усилия да организира съвмѣстната борба. То организира противобългарски митинги, записва доброволци и пр. „Ембросъ”, единъ отъ най-разпространенитѣ атински вестници по това време, въ броя си отъ 2 августъ 1903 г. съобщава, че единъ богатъ гръкъ живущъ въ странство заявилъ, че турялъ на разположение сумата 300000 драхми за въорѫжаване на андартски чети, „които да заминатъ въ Македония и да се биятъ заедно съ турската войска противъ българитѣ”. [1]

Въ пъленъ унисонъ съ общественото мнение шефътъ на гръцкото правителство, Ралисъ, позовавайки се на легендитѣ за „български зверства” надъ гърцитѣ въ Крушово, отправи до правителствата на Великитѣ сили нота, съ която поиска тѣхната намѣса въ защита на изтрѣбвания гръцки елементъ.

Крушово, обаче, падна на 31 юлий, а заедно съ него паднаха и всички клевети и лъжи за зверства на възстаницитѣ въ града. Оказа се, че всички „звѣрства” на възстаницитѣ се изчерпватъ съ осѫждането и застрелването на петима не гърци или гъркомани, а  т у р с к и  ш п и о н и, които революционната власть и отъ морални съображения, и за сигурность, не можеше да остави ненаказани. Ако пъкъ отъ шпионитѣ се оказаха четирма гъркомани и единъ българинъ, това говори само за съотношението между шпионския контингентъ, който даваха двата елемента въ Крушово. Случи се, отъ друга страна, тъй, че отъ турската бомбардировка и отъ пожаритѣ пострада най-много гъркоманската махала. Прочутата по своята архитектура и съ богатата си

1. Справедливостьта изисква да признаемъ, че се намѣри и единъ гръкъ, който се опита да отклони сънародницитѣ си и правителството отъ усвоения пѫть. На единъ митингъ, свиканъ къмъ срѣдата на августъ въ Патрасъ, ораторътъ Андреопулосъ нарече „позорно” съдействието, което гърцитѣ и правителството оказватъ на Турция и препорѫча създаването на македонска република като най-удобно разрешение на македонския въпросъ. Въ този смисълъ бѣ гласувана и резолюция. Цѣлиятъ гръцки печатъ избухна въ буря отъ негодувание противъ тая „предателска” отъ гледище на гръцкитѣ национални идеали резолюция, а м-ръ председательтъ Ралисъ заплаши патраския номархъ (окрѫженъ управитель) съ уволнение, загдето допусна да се вземе такава резолюция.

413

украса гръцка църква „Св. Никола” стана жертва на пламъцитѣ. При разграбването на кѫщитѣ и магазинитѣ най-голѣми загуби понесоха—като по-богати — гъркоманитѣ и власитѣ. Грамадната часть отъ скѫпоценноститѣ, които турскитѣ войници открито продаваха въ битолската чаршия, бѣха отъ влашки и гъркомански произходъ. Установи се сѫщо, че при обезчестяванията царскиятъ аскеръ не е правилъ никаква разлика между българки, гъркоманки и влахинки.

Разголената истина относно авторството на извършенитѣ въ Крушово издевателства бѣ неочакванъ ударъ за клеветницитѣ. Не закъсняха и протести отъ страна на крушовскитѣ гъркомани, но не противъ възстаницитѣ, а противъ турцитѣ: тия протести заплющѣха като заслужени гръмки плѣсници по лицата на гръцки владици и консули и на самия гръцки премиеръ Ралисъ. [1]

Подъ първото впечатление на алармистичнитѣ слухове, въ Европа, наредъ съ възхищението отъ възстанишкия устремъ, се чуха и рѣзки порицания. На 28 юлий абердинскиятъ депутатъ Брайсъ отправи къмъ английското правителство интерпелация по събитията въ Македония, като каза съчувствени думи за дѣлото на македонскитѣ борци. Първиятъ министъръ Балфуръ му отговори въ сѫщото заседание и въ речьта си, безъ да бѫде благосклоненъ къмъ турцитѣ, осѫди действията на възстаницитѣ: „Азъ вѣрвамъ, че историческата истина изисква отъ насъ да кажемъ, че везнитѣ на престѫпностьта надтежаватъ по-скоро на страната на възстанишкитѣ чети, отколкото на турскитѣ войски”, — каза той. Тѣзи думи на английскиятъ премиеръ развълнуваха общественото мнение въ Англия, а и депутатитѣ отъ либералната партия не му останаха длъжни. На 14 августъ депутатътъ О'Коноръ отъ името на либералната партия повдигна наново въ Камарата на общинитѣ въпроса за положението въ Македония и въ своята речь си послужи съ допискитѣ на балканскитѣ кореспонденти на „Daily News”и „Times”. [2] О'Коноръ про-

1. Въ рапорта си отъ 14 августъ (№ 665) солунскиятъ търговски агентъ А. Шоповъ, следъ като предава, че първитѣ съобщения за избиване на мирни жители и за палежи на села отъ страна на възстаницитѣ направили „ужасно впечатление”, констатира, че следъ превземането на Крушово отъ турцитѣ това впечатление се е изменило въ вреда на турцитѣ и продължава :

„Всичко това турцитѣ направиха на своитѣ съюзници гърцитѣ въ сѫщото онова време, когато въ Атина и Солунъ се записваха доброволци, за да помагатъ на турския аскеръ противъ българскитѣ чети. Божие наказание.

Тукашнитѣ гърци и гъркоманствуващитѣ власи заедно съ гръцкия консулъ се възмущавагъ отъ постѫпкитѣ на турцитѣ въ Крушово, а министъръ Ралисъ, като отдава всички тия постѫпки на българскитѣ чети, иска отъ Силитѣ да взематъ мѣрки противъ злоупотрѣбленията на българитѣ”.

2. Кореспондентътъ на „Daily News”, Джонъ Макдоналдъ, пишеше, че турцитѣ сѫ направили оть Македония „пъкълъ на земята”. Кореспондентътъ на „Times”, Баучеръ, отговори на Балфура съ едно писмо, обнародвано въ броя отъ 13 юлий на тоя вестникъ, въ което, покрай другитѣ върни преценки на събитията въ Македония, писа, че възстанишкитѣ чети се борятъ „противъ най-лошото управление, каквото сѫществува на тая земя”.

414

чете крайно изобличителни за турцитѣ цитати отъ съчинението на W. E. Curtis „Турчинътъ и неговитѣ изгубени провинции”. Въ разискванията взе пакъ думата абердинскиятъ депутатъ Брайсъ и между друго каза: „Въ всѣки случай, ако никога везнитѣ на престѫпностьта бѫдатъ добре прегледани, известна часть отъ отговорностьта ще падне върху ония, които задържаха тѣзи области подъ турското управление”.

Балфуровитѣ думи предизвикаха въ Англия такава реакция, каквато само една свободна страна съ чувствителна обществена съвесть може да противопостави. Самата турска войска съ своитѣ действия опроверга английския пръвъ министъръ и засили основанията за застѫпничество въ полза на Македония отъ страна на авторитетни личности и на организации като Балканския комитетъ, който се основа не много време преди Илиндень. Застѫпи се енергично и английското духовенство. Отъ името на Епископалната църква, кентърберийскиятъ архиепископъ отправи къмъ първия министъръ едно писмо, съ което му съобщи желанието на англиканското духовенство да не се пропустне отъ правителството на Негово Величество случаятъ и да се направи необходимото за облекчение страданията на македонското население. Балфуръ му отговори съ обстойно писмо, което се обнародва въ вестницитѣ. Той се помѫчи да оправдае политиката на Биконсфилда съ непримиримия антагонизъмъ между разнороднитѣ и разновѣрни населения въ Македония и да докаже, че реформената акция може по-сигурно да успѣе, ако бѫде предоставена само на Австро Унгария и Русия, най-заинтересованитѣ и „най-влиятелнитѣ” на Балканитѣ Велики сили, отколкото ако се прибавятъ къмъ тѣхъ още една или повече Велики държави. Но английскиятъ премиеръ отиде още по-нататъкъ и стана отзивъ на най-нелепото и оскърбително отъ обвиненията, които тукъ-тамъ бѣха си пробили пѫть въ Западна Европа. Възстаницитѣ „умишлено се отдадоха на насилия, не съ цель да отбиятъ насилията на противницитѣ си, а за да ги предизвикатъ. Тѣ разчитаха, че щомъ Турция се принуди да изпрати голѣмо количество войски, ще станатъ и злоупотрѣбления, които справедливо ще възбудятъ всеобщо негодувание. Тѣ не се поколебаха да извършатъ престѫпления спрямо невинни хора, за да изтръгнатъ симпатиитѣ на свѣта”.

Обсѫденъ обществено въпросътъ, който тукъ прѣко ни интересува — „престѫпностьта” на възстаницитѣ и характерътъ и целитѣ на възстанието — получи въ Англия правилно освѣтление и справедлива преценка. За да не цитираме други сходни мнения, ще приведемъ това на балканския кореспондентъ на „Times”, което се свежда къмъ следното:

415

Българскитѣ революционери въ Македония убиватъ предатели и шпиони;

Що се отнася до македонскитѣ българи, възстанието може да се нарече народно. [1]

Още по-ясенъ и категориченъ отговоръ на тоя въпросъ даде голѣмиятъ французки публицистъ, дългогодишенъ политически редакторъ на „Temps” и депутатъ отъ французкия парламентъ, Франси дьо Пресансе. Въ своя докладъ (№ 1196) до бюджетарната комисия по бюджетното упражнение за 1904 година, Франси дьо Пресансе казва (стр. 12—13):

„Би значило да се клеветятъ безпричинно авторитѣ на едно отчаяно и героично движение, като се повтарятъ противъ тѣхъ измислицитѣ на Портата, толкова лековѣрно възприети отъ Гърция и отъ нѣкои лица на Западъ. Обектътъ на възстанието е извънредно ясенъ: не се касае за премахване на султанското иго — нѣщо, което бѣ направено отъ толкова други страни — и за извоюване на пълна автономия или за присъединение къмъ съседното братско Княжество. Не се касае дори за цѣлостното приложение, съгласно международнитѣ правни принципи, на чл. 23, който е вписанъ въ единъ договоръ съставляващъ единствената база на юридическото съществуване на Турция, даващъ на македонцитѣ право да притежаватъ сѫщитѣ институции както и о. Критъ, съ собственъ губернаторъ и свое избираемо събрание. Касае се само за получаване на най-елементарнитѣ гаранции за сигурностьта на животъ, честь и собственость. (Стр. 12—18).

 

„Въ Македония стотици хиляди войници, набързо пренесени отъ Анадола, безъ заплати, безъ хранителни припаси, безъ дисциплина, се отдаваха ту на фанатични действия, ту на грабежъ.

1. Ето и дословниятъ текстъ :

„Българскитѣ революционери, вероятно, сѫ извършили ужасни работи, особено спрямо нѣкои, които сѫ били подозирани като предатели и шпиони”.

„Обикновено обичатъ да правятъ тънка разлика между възстаницитѣ и селянитѣ. Особено сѫ наклонни да правятъ тая разлика консулитѣ въ рапортитѣ си и цариградскитѣ  кореспонденти и да твърдятъ, че възстанието е съвсемъ изкуствено — дѣло на професионални агитатори, които за своитѣ собствени политически планове кръстосватъ страната, като възбуждатъ народа къмъ възстание и като вършатъ ужасни насилия върху ония, които не сѫ съгласни съ тѣхнитѣ идеи. Азъ употрѣбихъ три месеца въ опити да установя тоя фактъ, но не успѣхъ. Защото всички тѣ, изглежда, сѫ въ сърдцето си възстаници — българинътъ, сърбинътъ, гъркътъ, влахътъ, албанецътъ, дори и самиятъ турчинъ, ако го намѣритѣ вънъ отъ редоветѣ на войската или вънъ отъ джамията и отъ правителствения конакъ. Само българитѣ, обаче, иматъ куража да казватъ това явно; другитѣ предпочитатъ да ръмжатъ, да задържатъ яда въ себе си и, между това, да се възползуватъ отъ блѣскавия случай и да се поставятъ въ най-приятелски отношения съ своитѣ господари — нѣщо тъкмо противно на българския зѫбъ и на българския нокетъ. Никоя партия на тоя свѣтъ не е безъ опозиция; между македонскитѣ българи има, безсъмнено, и една часть, която е противъ възстанието. В с е  п а к ъ,  о б а ч е,  в ъ з с т а н и е т о,  м о ж е   д а  с е  к а ж е,  е  н а р о д н о,  щ о  с е  о т н а с я  д о  м а к е д о н с к и т ѣ  б ъ л г а р и, (к. н.) Отъ богатитѣ български търговци, които малко има да спечелятъ, а всичко могатъ да изгубятъ и до нещастния селянинъ, който носи по ходилата си белезитѣ отъ „търсенето на орѫжие” всички сѫ замесени въ възстанието”, („Times” 13. VIII. 1903).

416

Борбата бѣ придобила характеръ на нечувана жестокость. И самитѣ възстаници вършеха понѣкога изстъпления, които биваха използувани отъ неприятели на Европа, кѫдето се правѣха, че не знаятъ дали тия изстъпления сѫ нежелателниятъ, но естествениятъ отзвукъ на жестоката репресия, или сѫ плодъ на предварително замисленъ планъ. Въпрѣки всичко, общественото мнение започна да се вълнува. Гърцитѣ, пропити отъ идеята за една елинска Македония, която никога не е сѫществувала — даже и подъ Филипа и Александра, единствени представители на елинската раса въ тая чисто варварска срѣда, — заслепени отъ позорната и коварна надежда да влѣзятъ въ съюзъ съ победителитѣ отъ войната въ Тесалия, се мѫчеха напраздно да дискредитиратъ като разбойници хора, единствената вина на които бѣше, че възстанаха сѫщо така както и авторитѣ на гръцката независимость и че извършиха подвизи, подобни на ония, които обезсмъртиха Канарисъ и паликаритѣ”. (Стр. 15).

Приведената правдива преценка на единъ съвременникъ съ проницателенъ погледъ и съ безупречно честна мисъль, какъвто е Пресансе, улеснява твърде много нашата задача. Намъ не остава, освенъ да пояснимъ и потвърдимъ съ факти казаното отъ него за възстанишкитѣ насилия. Нашиятъ дългъ да бѫдемъ максимално обективни и нашето дълбоко убеждение, че историята  е  у ч и т е л к а  н а  ж и в о т а  и източникъ на здрава поука за поколенията само когато е добросъвѣстна, ни заставятъ да се въорѫжимъ съ най-чувствителни везни.

Върху съвѣстьта на възстаналитѣ наистина тежатъ насилия. Въ това нѣма нищо необикновено, като се знае, че всѣко възстание е актъ на масово насилие. Екцеситѣ, прочее, се явяватъ като обяснимо и дори неизбежно отклонение отъ вѫтрешната сѫщность на революциите, възстанията, бунтоветѣ. Сравнено съ кое да е друго, възстанието въ Македония не се отличава съ никакви особено жестоки прояви на насилие. Сърбитѣ и гърцитѣ не сѫ били по-малко рѣзки спрямо мѣстнитѣ органи на турския режимъ и спрямо владѣтелното племе изобщо, макаръ че тѣхнитѣ възстания презъ първата половина на миналия вѣкъ не бѣха предшествувани отъ оня планомѣренъ и разновиденъ правителственъ гнетъ, който въ навечерието на Илиндень се упражнява надъ македонскитѣ българи. Право е, прочее, да се елиминиратъ като неотстраними всички нападения противъ бегове-чифликчии, кяи, пѫдари, таксилдари, войскови отдѣления и турски села съ квартируващи тамъ гарнизони. Това сѫ все стълбове на икономическото робство и представители на турската държавна сила. Право е сѫщо да не се подвеждатъ турскитѣ села подъ знаменателя на мирно и безорѫжно население. Всички възрастни турци сѫ въорѫжени

417

и това съставя привилегия на господствуващето имъ племе, когато християнитѣ се изтезаватъ и сѫдятъ за всѣки намѣренъ у тѣхъ пищовъ. Всички възрастни турци сѫ по дългъ и по право башибозуци — помощници на редовната турска армия въ борбата противъ комититѣ до и презъ възстанието. За тѣхниятъ дѣлъ въ извършенитѣ опустошения и зверства [1] може да се сѫди по това, че обуздаването на башибозука съставя първата грижа на европейскитѣ посланици въ Цариградъ, за да се тури край на издевателствата надъ християнитѣ въ възстаналата область. Понятно е, прочее, защо и възстанишкото рѫководство се опитва отъ самото начало да неутрализира по единъ или другъ начинъ мохамеданското население.

Трѣбва да признаемъ, че презъ първитѣ дни въ Битолско нѣкои горски началства се опитаха да обезвредятъ турскитѣ села чрезъ нападения и насилствено обезорѫжаване. Това, обаче, не е система. Въ Охридско, напримѣръ, въ плана на първитѣ акции не влиза нападението ни на едно мохамеданско село. Това, обаче, не възпрѣ аскера да опожари още на 21 юлий село Сируля, а после и останалитѣ български села въ възстаналитѣ части на околията. Въ Крушово борбата на възстаницитѣ се ограничи изключително противъ гарнизона въ града и противъ последвалитѣ нападения на войска и башибозукъ; възстанишкиятъ щабъ размени идилични писма съ кметоветѣ на нѣкои мохамедански села; при все това, аскерътъ извърши после най-голѣмитѣ зверства, а мохамеданитѣ отъ селата, забравили клетвенитѣ си обещания, подкрепиха войската и въ борбата ѝ и въ издевателствата ѝ. Решение да се нападнатъ и изгорятъ турскитѣ села имаше само въ Одринско и то, както видѣхме, се наложи като отговоръ на турскитѣ палежи въ Битолско. И тамъ, обаче, разпоредено бѣ да се щадятъ всички турци, които не оказватъ съпротива: възстаницитѣ не посегнаха на пленницитѣ и раненитѣ въ Василико, Цикнихоръ и пр., а имъ оказаха всички улеснения, за да заминатъ тамъ, гдето тѣ пожелаха. Нарушения на това правило има, но тѣ сѫ рѣдки. Най-крупното отъ тѣхъ е избиването на 50-тѣ помаци пазарджии отъ с. Жервени въ Костурско. Това е изключителенъ случай. Безсъмнено, при нападение на турски села съ или безъ гарнизони, мѣстнитѣ домочадия сѫ прекарали страхотни минути. Никѫде и никога, обаче, животътъ на децата и женитѣ

1. Подъ натиска на Великитѣ сили въ Цариградъ, на 9 септемврий Хилми паша изпрати до валиитѣ, мютесарифитѣ и каймакамитѣ едно окрѫжно, първата точка на което гласи: „Въ бѫдеще, каквото и да става, да не се намѣсва мюсюлманското население.” По-нататъкъ въ окрѫжното се предписва: „Войскитѣ, които преследватъ комититѣ, да се придружаватъ, ако е възможно, отъ единъ граждански чиновникъ, който да се грижи за избѣгаване на жестокости отъ страна на аскера; да се взематъ всички мѣрки за покровителствуване на мирното население”.

418

не е билъ обектъ на умишлено покушение. Не е констатиранъ ни единъ опитъ за изнасилване на туркиня отъ македонски възстаникъ. Въ Крушово презъ своето 10 дневно владение възстаницитѣ бдѣха надъ сигурностьта на турскитѣ чиновнически семейства, грижеха се за тѣхъ  и когато градътъ се превзе отъ аскера, блародарнитѣ туркини се застѫпваха съ сълзи на очи за отвличанитѣ и изнасилвани християнски момичета и жени.

*

Въ освободителнитѣ борби на всички балкански народи хекатомбитѣ на мѫченицитѣ и на невиннитѣ жертви надминаватъ многократно тия на героитѣ и на борците. Македония не само не избегна тая участь, но заплати много по-скѫпо своя копнежъ за свобода. Непочерпили никаква поука отъ това, че зверствата и опустошенията сѫ имъ костували загубата на толкова провинции, турцитѣ въ 1903 година се показаха въ сѫщия стереотипенъ образъ на безчовечни и свирепи потушители, въ който свѣтътъ ги видѣ презъ време на гръцката революция отъ 1821—1827 г. и презъ Срѣдногорското възстание отъ 1876 г. Формитѣ на турската жестокость ни най-малко не се видоизмениха, но затова размѣрътъ и планомѣрностьта на опустошенията надминаха всичко, което можеше да се допусне.

Турскиятъ потушителенъ методъ се употрѣбява при сражения съ чети още преди възстанието въ Смърдешъ, Балдево и пр. Властьта е предварително решила да го приложи повсемѣстно въ случай, че се дигне възстание. На день Илиндень битолскиятъ валия казва: „Комитетътъ съ тия си действия ще стане причина да се унищожатъ всички български села”. [1] Методътъ се прилага още първия день: Сируля въ Охридско, Крушье и Ехла въ Ресенско бидоха опожарени на 21 юлий. Съ санкционирането на тая мѣрка правителството предреши опустошението на възстаналата область — преди всичко, като развърза само рѫцетѣ на аскера и башибозука за най-лоши издевателства. За необузданитѣ инстинкти на турското население и на войската, раздразнени отъ самия фактъ на възстанието, нѣмаше вече никаква преграда. Ако въ Ресенско мѣстни турски първенци проявяватъ спрямо българскитѣ си съселяни примирителни тенденции, ако другаде турски села сключватъ съ българитѣ „пактове за ненападение”, това става мимо волята и настроението на централната турска власть. Последната не само не се старае да насърдчи тѣзи тенденции, но, тъкмо наопъки, сама възбужда фанатизма на тълпитѣ. Така, по нареждане на цариградската полиция, раненитѣ при динамитния атен-

1. Вижъ стр. 359: рапортъ на д-ръ Б. Вешковъ № 322 отъ 20 юлий 1903 г.

419

татъ въ Кулели Бургасъ бѣха посрещнати на гарата Сиркеджи отъ 2000 души; начело съ раненитѣ, облечени въ болнични костюми, тая тълпа мина презъ нѣкои стамбулски улици. Цельта на подобни полицейски демонстрации бѣ двояка: да се възбуди мюсюлманския фанатизъмъ и въ сѫщото време да се манифестира турското отвращение противъ атентаторитѣ — тия „неприятели на човечеството”, както ги нарича турскиятъ печатъ въ Цариградъ.

Тая подстрекателска тактика надхвърли преследваната цел ь. Възбуждението въ нѣкои войскови части, особено въ съставенитѣ отъ албански редифи, взе такива необуздани форми, че се наложи най-после на властьта да се откаже отъ тѣхнитѣ услуги. На 2 августъ албански редифи отъ Гиляни, пренасяни по желѣзницата въ Битолско, стрелятъ отъ влака при станцията Зелениково въ група българи работници и повалятъ трима убити и единъ раненъ. [1] На 20 августъ единъ ескортъ отъ 11 души българи затворници, карани отъ Лозенградъ въ Одринъ, се срѣща на пѫтя съ албански редифи. Последнитѣ се нахвърлятъ върху окованитѣ въ вериги затворници и искатъ да ги съсѣкатъ. За да предотврати това, началникътъ на ескорта си послужи съ хитрость: усмири редифитѣ, като ги увѣри, че арестантитѣ сѫ изпратени въ Одринъ за да бѫдатъ обесени всрѣдъ града, та да види народътъ и цѣлиятъ свѣтъ, какъ падишахътъ наказва непокорнитѣ гяури. [2] Лозя, градини, стада — всичко, което редифитѣ срѣщатъ изъ пѫтя, се опустошава или граби. Насмалко не стана жертва на тоя бѣсъ и генералъ Шукри паша, когото редифитѣ срѣщатъ на пѫть за Лозенградъ: понеже Шукри паша, като артилеристъ, носи калпакъ, редифитѣ го взематъ за български офицеръ и поискали да го съсѣкатъ. [3] Въ самата столица на султана е създадена една атмосфера на кръвожадна наеженость, която напомня днитѣ на арменскитѣ кланета. Въ Ке д'Орсе уведомяватъ българския дипломатически агентъ Золотовичъ, че споредъ единъ рапортъ на французкия посланикъ Констанъ, ако въ Цариградъ се извърши атентатъ противъ нѣкое учреждение, турско или европейска, сѫществува опасность отъ едно общо клане на „всички християни, безъ разлика на народность”. [4] Това предупреждение напълно съвпада съ преценката, която А. Шоповъ отъ Солунъ дава за настроението у турскитѣ управляващи срѣди: „Турското правителство би дало милиони за едно повторение на солунскитѣ анархистически покушения”, — казва той. [5]

1. Рапортъ на Т. Недковъ отъ Скопие, № 517 отъ 2 августъ 1903 г.

2. Рапортъ № 246 отъ 27 августъ на П. Матеевъ, търговски агентъ въ Одринъ.

3. Сѫщиятъ рапортъ на П. Матеевъ.

4. Рапортъ на Золотовичъ, № 643 отъ 1 септемврий 1903 г.

5. Рапортъ № 665 отъ 14 августъ 1903 г.

420

*

При такова кръвожадно настроение у управници, войска и правовѣренъ народъ, потушаването на възстанието въ Битолския и Одринския вилаети не можеше да мине безъ масови опустошения и кланета. За планомѣрностьта и за размѣра на тия опустошения и кланета нека се сѫди по следнитѣ статистически данни за възстаналитѣ околии въ двата вилаета. [1]

Б и т о л с к а т а  к а з а, най-голямата въ вилаета, състои отъ четири нахии (подоколии) — Битолска, Демиръ Хисарска, Ресенска (Горно Прѣспанска) и Долно Прѣспанска — и брои: 3 града и 265 села съ 25,252 кѫщи и 154,910 жители. Отъ селата 198 сѫ християнски, 21 мохамедански и 46 смѣсени. Отъ кѫщитѣ  18,286 сѫ християнски, 6,399 мохамедански и 567 друговѣрни. Отъ жителитѣ 116,615 сѫ християни, 35,315 мохамедани и 2,980 друговерци.

О т ъ  198  х р и с т и я н с к и  с е л а  33  б и д о х а  с ъ в ъ р ш е н н о  о п о ж а р е н и,  5  —  о т ч а с т и  и  о к о л о  20  о г р а б е н и.  О т ъ  18286  х р и с т и я н с к и  к ѫ щ и  о п о ж а р е н и  б ѣ х а  2424  (13.70%)  и  о с т а н а х а  б е з ъ  п о к р и в ъ  14096  д у ш и.  Б р о я т ъ  н а  и з к л а н и т ѣ  ж и т е л и  в ъ з л и з а  н а  513  д у ш и,  а  н а  о б е з ч е с т е н и т ѣ  м о м и  и  ж е н и  н а  1092.

Турскиятъ гнѣвъ не се излѣ равномерно върху отдѣлнитѣ нахии и села. Докато едни селища можаха, било поради отдалеченостьта си отъ мѣстосраженията и главнитѣ  пѫтища, било поради щастливи случайности, да се запазятъ напълно, други изпитаха само грабителскитѣ инстинкти на башибозука и войската, а трети бѣха връхлетѣни едновременно и отъ четиритѣ напасти: грабежа, огъня, сѣчьта и безчестието. Както Батакъ и Перущица станаха изкупителни жертви презъ Априлското възстание, така и въ Битолския вилаетъ изкуплението на илинденската дързость се разрази върху отдѣлни райони и селища. Съ тая разлика, че всѣки районъ въ възстаналата область има не една Перущица и не единъ Батакъ.

Ужасниятъ смисълъ на тоя фактъ и на приведенитѣ  по-горе цифри за Битолската околия ще стане ясенъ, като спремъ за мигъ погледа си върху най-пострадалата отъ нахиитѣ въ казаната околия — Ресенската. Отъ 21 християнски села 16 бѣха опожарени. Обитателитѣ на 711 кѫщи (отъ всичко 3691) — 4182 души (отъ всичко 19765 християнски жители) — останаха безъ покривъ, безъ покѫщнина, безъ добитъкъ, само съ една глава върху голи рамене. Отъ 2424 опожарени кѫщи въ цѣлата каза, само на Ресенско се падатъ 711 кѫщи. Но приоритетътъ на Ресенско става просто потресаещъ по отношение на обезчестяванията: отъ 1092 обезчестени моми и

1. Цифритѣ за народонаселението. както и статистическитѣ данни за звѣрствата и опустошенията сѫ взети отъ „Мемоара”.

421

жени въ цѣлата околия, на Ресенско се падатъ 610 — повече отъ половината! Има села, като Крушье, по два и три пѫти опожарявани и доопожарявани, ограбвани и доограбвани, обезчестявани и дообезчестявани. Въ Петрино, малко селце отъ 13 кѫщи, биде обезчестена цѣлата женска челядь — 25 жени и моми. При нападението на лагера, кѫдето бѣха приютени семействата отъ Дупени и Ехла, аскерътъ отвлѣче въ своя станъ 200 жени и моми и следъ като ги безчести цѣлата нощь, отведе ги въ Ресенъ. По тоя случай, станалъ известенъ въ Битоля и възбудилъ омерзението на християнското население и на консулитѣ, мѣстниятъ турски вестникъ „Монастиръ” (27. VIII. 1903) писа: „Войската отъ състрадание взема много семейства и жени подъ покровителството си въ своя станъ.”

Отъ другитѣ нахии, Битолската пострада сравнително най-малко. Опожаренитѣ села сѫ само 3 — Гявато, Метимиръ и Смилево — при масови избивания и обезчестявания. Смилевци пострадаха най-много при нападението на лагера имъ въ „Голѣмъ гаръ”. Нѣколко смилевски и гяватски пеленачета бидоха хвърлени отъ аскера върху накладенъ огънь. Въ Метимиръ, село отъ 25 кѫщи, бѣха обезчестени 60 жени и моми — почти цѣлата женска челядь.

Въ Крушовско най-много пострада, както видѣхме, града Крушово.

Въ Демиръ Хисарско отъ 2099 християнски кѫщи изгорѣха 555. При нападението на Слепчанския монастиръ „Св. Иванъ Предтеча” войската изкла, освенъ калугеритѣ, ратаитѣ и работницитѣ, още и десетина луди, слѣпи и недѫгави, приютени въ монастира.

Въ Долна Прѣспа отъ 32 християнски села бидоха опожарени, изцяло или отчасти 8, отъ 1649 християнски кѫщи — 291.

Битолската околия държи второ мѣсто по броя на опожаренитѣ християнски кѫщи (процентно — 13.30% — последно), първо по броя на изкланитѣ жители (процентно — 0.50% — последно) и първо по броя на обезчестенйтѣ  моми и жени.

К о с т у р с к а т а  к а з а  брои 128 села (заедно съ Костуръ) съ 13223 кѫщи и 74272 жители. Отъ селата 98 сѫ християнски, 12 мохамедански и 18 смѣсени. Отъ кѫщитѣ 10554 християнски и 2669 мохамедански. Отъ жителитѣ 62338 християни и 11884 мохамедани.

О т ъ  98  х р и с т и я н с к и  с е л а,  18  б и д о х а  о п о ж а р е н и  и з ц ѣ л о  и  6  о т ч а с т и.  О т ъ  10554  х р и с т и я н с к и  к ѫ щ и  2750  о п о ж а р е н и  (26.20%)  и  о б е з д о м е н и  15650  д у ш и.  И з к л а н и  и  и з б и т и  ж и т е л и  413,  о б е з ч е с т е н и  м о м и  и  ж е н и  396,  п л е н е н и  ж е н и  и  м о м и  30.

422

Българскиятъ мартирологъ въ тая околия отбелязва нѣкои необикновено жестоки случаи на турски садизъмъ, описани въ „Мемоара.” Ето единъ:

На 21 августъ 70 годишниятъ старецъ Гиле Гилевъ, когато аскерътъ горѣше вече село Вишени, бѣгайки въ гората съ дъщеря си, снаха си и дветѣ си внучета, бѣ заловенъ отъ единъ чаушинъ и двама войници.

Смъртенъ потъ облѣ челата на дѣдо Гилевото семейство и всички се притиснаха около вкаменения старецъ.... Следъ минутно свѣстяване, старецътъ коленичи предъ чаушина, облѣ краката му съ старческитѣ си сълзи и го молѣше за милость! Единъ ритникъ въ главата бѣ достатъченъ да повали стареца полумъртавъ на земята. — „Нѣма милость за комити!” — изрева освирепѣлиятъ чаушъ и даде знакъ на единъ отъ войницитѣ да привърже клетия старецъ о единъ пънъ, на другитѣ  двама повери снаха му, която всрѣдъ сърдцераздирателни писъци отвлѣкоха нѣколко стѫпки на страна ... а самъ чауша завлѣче дъщеря му ... Нещастнитѣ деца, въ своята безпомощность, тичаха, ту при майка си, ту при вързания дѣдо, много по-безпомощенъ отъ тѣхъ . . . Той не можеше да понесе тоя позоръ надъ близкитѣ му сѫщества и молѣше съ сълзи на очи да турятъ край на живота му ... вмѣсто ятаганъ, чаушина взе трионъ и съ тоя страшенъ инструментъ, следъ като удовлетвори скотскитѣ си страсти, пристѫпи къмъ вързания и безпомощенъ старецъ. . . . Когато падналитѣ въ безсъзнание жени се свѣстиха, тѣ видѣха страшния призоръ: отъ едната страна на пъна се търкаляше отрѣзаната глава на стареца, а отъ другата . . . окървавения страшенъ инструментъ. . . [1]

Загоричани, най-голямото и едно отъ най-богатитѣ села въ Костурско (630 кѫщи,) нападнато и цѣло опожарено на 15 августъ, има нещастието да изпита аскерския садизъмъ въ друга форма: 30 малолетни деца бидоха хвърлени въ горяща фурна и живи изгорени. [2]

На 23 августъ турски войници изгориха живъ върху накладенъ огънь, при мѣстностьта „Бѣли кладенци”, не далече отъ с. Смърдешъ, стареца Стоянъ Вирженковъ.

На 23 августъ войници, следъ като обезчестиха невѣстата Пандовица Близнакова, при опита ѝ да избѣга, нараниха я съ куршумъ и жива я разпраха отъ гушата до детороднитѣ ѝ органи. [3]

Костурската околия заема първо мѣсто по броя на опожаренитѣ кѫщи (процентно 26.20% — второ), трето по броя на изкланитѣ и избити жители (процентно — второ), първо по броя на плененитѣ жени и моми и второ по броя на обезчестенитѣ.

Л е р и н с к а т а  к а з а  брои 78 села съ 10391 кѫщи и 60025 жители. Отъ селата 40 сѫ християнски, 20 мохамедански

1. „Мемоара”, стр. 187.

2. „Мемоара”, стр. 202.

3. „Мемоара”, стр. 189.

423

и 18 смѣсени. Отъ кѫщитѣ 6458 сѫ християнски и 3933 мохамедански. Отъ жителитѣ 37505 сѫ християни и 22520 мохамедани.

О т ъ  40  х р и с т и я н с к и  с е л а  12  б и д о х а  и з ц ѣ л о  и л и  о т ч а с т и  о п о ж а р е н и.  О т ъ  6458  х р и с т и я н с к и  к ѫ щ и  и з г о р и х а  902.  Б е з ъ  п о к р и в ъ  о с т а н а х а  5096  д у ш и.  У б и т и  и  и з к л а н и  229  д у ш и,  о б е з ч е с т е н и  ж е н и  и  м о м и  227.

Макаръ броятъ на опожаренитѣ села да е сравнително по-малъкъ, но повечето отъ пострадалитѣ — Арменско, Неокази, Буфъ, Битуше, Люботино и др. — изпитаха въ най-страшенъ размѣръ и палежа, и сѣчьта и безчестието.

Ето какво казва Георги п. Христовъ за турскитѣ звѣрства и опустошения въ с. Арменско, върху което се нахвърли аскерътъ на 4 августъ, непосредствено следъ неуспеха си въ сражението надъ прохода Бигла :

Тамъ имаше на мѣсто изгорени и убити жени, деца, старци до 120 и 33 ранени (точно сѫ изброени), 15 жени обезчестени и следъ това убити, една мома Таса Стойчева, най-хубавата въ селото, се намѣри ранена и обезчестена. Презъ същата нощь тя остава ранена, а на другия день пакъ минава аскеръ и пакъ я безчестятъ и тя умира.

 

Азъ самъ съ четата влѣзохъ на другия день въ селото, гдето прибрахме всичкитѣ трупове. Страшно бѣше. Половината село е гъркоманско, половината екзархийско. Гръцкиятъ владика отъ Леринъ бѣ казалъ на гъркоманския попъ Лазара да не се повличатъ по комитаджиитѣ, но да си седятъ мѫдро и когато дохажда аскеръ, да не бѣгатъ, а напротивъ, да излизатъ на среща съ жени и деца, за да го омилостивятъ. Така и сторили. Попъ Лазаръ начело съ селянитъ, съ жени невѣсти, когато аскерътъ, ожесточенъ, слизалъ отъ Бигла (проходътъ), излѣзнали да го посрѣщнатъ. Първомъ на него му прерязали главата съ шашка, щомъ си отворилъ устата и почнали наредъ да колятъ, да горятъ. Селянитѣ се разбѣгали и затворили; погнали ги и запалили селото. Който излизалъ, убивали го още на прага, който не е смѣялъ да излѣзе или се скрилъ, живъ е изгорѣлъ. Имаше трупове наполовина изгорѣли. Много жени се спасили съ пари, бѣгайки. Имаше и деца убити. Това го направиха башибозукъ и аскеръ. [1]

Въ смѣсеното село Неокази аскерътъ, на 1 августъ, следъ сражението надъ с. Сетино, опожари 138 български кѫщи (отъ всичко 174), закла селския кметъ и други селяни отъ двата пола, а 84 души вързани закара къмъ Леринъ. Тѣзи 84 души бидоха изклани изъ пѫтя, а нъжои отъ тѣхъ  съсѣчени на парчета. На 12 августъ това мъченическо село пакъ бѣ посетено отъ аскеръ. Тогава умряха отъ изтезания 10 души и бидоха обезчестени 52 жени и моми.

Леринската каза държи по брой и по процентъ на опожарени кѫщи (13.90%) и изклани жители, както и по

1. „Спомени на Георги п. Христовъ”, стр. 5—6.

424

броя на обезчестени моми и жени, предпоследно мѣсто въ вилаета.

О х р и д с к а т а  к а з а  брои 101 села съ 8893 кѫщи и 60305 жители. Отъ селата 75 сѫ християнски, 14 мохамедански и 12 смѣсени. Отъ кѫщитѣ 6112 сѫ християнски и 2781 мохамедански. Отъ жителитѣ 43368 сѫ християни и 16937 мохамедани.

О т ъ  75  х р и с т и я н с к и  с е л а  32  с ѫ  с ъ в ъ р ш е н н о  о п о ж а р е н и,  а  10  о т ч а с т и.  О т ъ  6112  х р и с т и я н с к и  к ѫ щ и  и з г о р ѣ х а  2064.  О т ъ  16937  х р и с т и я н и  ж и т е л и  13144  о с т а н а х а  б е з ъ  п о к р и в ъ.  Б р о я т ъ  н а  и з к л а н и т ѣ  и  и з б и т и  в ъ з л и з а  н а  419,  а  н а  о б е з ч е с т е н и т ѣ  ж е н и  и  м о м и  н а  362.

Както имахме вече случай да изтъкнемъ, опустошението на селата въ Охридско започна още отъ 21 юлий и съ твърде малки прекѫсвания продължи до 26 августъ. Въ течение на тия петь седмици бѣха опожарени 42 села и всѣкѫде палежътъ се придружаваше съ избиване и клане на хора, съ изнасилвания и обезчестявания. Би казалъ човѣкъ, че потушителитѣ сѫ имали за Охридс