Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

VI. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

5. Турското настѫпление въ Битолския окрѫгъ

 

Костурско  —  Леринско  —  Охридско  —  Кичевско и албанцитѣ въ Дебъръ  —  Брой на сраженията, атентатитѣ и убититѣ борци презъ Илинденския периодъ въ Македония и Одринско

 

5. Турското настѫпление въ Костурско. — Сражение на 14 августъ: 27 убити. — Опожарени села. — Митрополитъ Каравангелисъ на сцената. — Вичъ окупиранъ. — И Корещата наводнена отъ войски. — Въ Германската планина. — Два възстанишки отряда: къмъ Мориовско и къмъ Грамосъ. — Сражението надъ Апоскепъ и отмъщението на аскера. — Изъ дневника на единъ центровъ войвода. — Набѣгътъ на Чекаларова въ Колонята. — Опожарени турски и арнаутски села. — Турци и арнаути ужасени, власи и гърци тържествуватъ. — Одисеята на другия отрядъ изъ Мориовско и Нидже. —Сражения. — Гробътъ на Манолъ Розовъ. — Признаци на разколебаване. — По-голѣмата часть на отряда се завръща. — Среща съ Гьорче Петровъ. — Сражение надъ Чаница.— Среща съ Борисъ Сарафовъ. — Л. п. Трайковъ и Ив. Поповъ се връщатъ въ Костурско. — Трагични сцени подъ „Бѣлъ каменъ”. — Четници отклоняватъ Ив. Попова отъ самоубийство. — Прославенитѣ отряди стопени. — Всички войводи си отивать, освенъ Митре Влаха

Господаруването на възстаницитѣ въ Костурско се свърши на 13 августъ.

Тоя день костурския аскеръ, около 6 хиляди души, бѣше прехвърленъ вече съ гемии въ с. Маврово, насоченъ къмъ укрепения възстанишки пунктъ Върбица, кѫдето се намираха членоветѣ на горското началство. Последното изпрати 200 възстаници подъ командата на Марко Ивановъ да заематъ „Кайнако”, най-близката височина до Маврово. На 14 августъ призори възстанишкиятъ отрядъ, тукощо пристигналъ на „Кайнако”, се сблъска съ аскера. Следъ упорита съпротива възстаницитѣ отстѫпиха, следвани по петитѣ отъ неприятеля. Войската се отправи къмъ височината „Църнъ-въръ” (Черни връхъ), защищаванъ отъ четитѣ на селата Черешница, Блаца и Бабчоръ. Благодарение на отпора, оказанъ на „ Църнъ-въръ”, отстѫпващиятъ отрядъ на Марко Ивановъ можа да се окопити и да продължи пѫтя си къмъ планината Вичъ. Къмъ обѣдъ една турска колона влѣзна въ с. Черешница, опожари го и настѫпи къмъ Прекопана. На пѫтя си тя срѣщна отряда на Иванъ Поповъ и завърза съ него ожесточено сражение, което трая нѣколко часа. Отрядътъ се отегли къмъ Вичъ. Турцитѣ изгориха Прекопана, насочиха се къмъ Върбица и я завладѣха подиръ кратка, но ожесточена борба съ намиращитѣ се тамъ около 300 възстаници, които сѫщо се оттеглиха къмъ Вичъ. Войницитѣ, станали господари на Върбица, се нахвърлиха върху заваренитѣ казани, пълни съ гостби. Повече отъ 200 аскерлии измрѣха всрѣдъ страшни мѫки: гостбитѣ бѣха отровени съ стрихининъ. Тоя день възстаницитѣ дадоха 27 убити.

385

Войската се придружаваше отъ костурския гръцкия митрополитъ Германосъ Каравангелисъ, заобиколенъ, съ пушка въ рѫка, отъ двадесетина андарти отъ островъ Критъ, предвождани отъ ренегата Вангелъ отъ с. Сребрено. Турцитѣ приеха неговото сътрудничество и докато тѣ се сражаваха съ възстаницитѣ и горѣха селата, Каравангелисъ увещаваше населението да престане да поддържа четитѣ и да се покори на властьта.

На 16 августъ войската опожари селата: Загоричани, Бъмбъки, Мокрени, Бобища, Кондораби. Горенето на селата продължи и другитѣ дни. Сѫщия день командуващиятъ на отряда Едхемъ паша, следъ като остави гарнизони на „Върбица” и въ Клисура, се върна въ Костуръ, кѫдето на 19 августъ отпразднува блѣскаво султановия праздникъ. Костуръ, който въ продължение на 25 дена тънѣше нощно време въ мракъ, на 19 бѣше феерично илюминиранъ. Зрители на илюминацията бѣха и възстаницитѣ отъ висотитѣ на Вичъ.

На 21 турцитѣ предприеха съ 15000 войска общо настѫпление срещу Вичъ: единъ отрядъ настѫпи откъмъ Вишени и Блаца, като опожари и дветѣ села. Другъ аскеръ настѫпи отъ Леринъ. Цѣлиятъ Вичъ бѣ грижливо претърсенъ, гората на много мѣста запалена, но отъ възстаницитѣ — ни следа. Чекаларовъ, Поповъ и по-голѣмата часть отъ възстанишкитѣ отряди бѣха успѣли да се промъкнатъ презъ неприятелския кордонъ и да се прехвърлятъ въ Смърдешката планина. Подгонени и тамъ, четитѣ преминаха въ Германската планина — Прѣспата, после се върнаха надъ Кономлади въ гориститѣ склонове на Лисецъ, претърсени вече отъ войската. Тая игра на криеница не можеше да продължава повече. Нуждни бѣха по-сериозни диверсии, за да се очисти, макаръ и временно, Костурско отъ многохилядната войска. За тая цель възстаницитѣ се раздѣлиха на два отряда, всѣки отъ които трѣбваше да напустне района и чрезъ смѣли акции да привлѣче костурскитѣ войски. Районнитѣ началници Л. п. Трайковъ, М. Розовъ, Михаилъ Николовъ, съ районния войвода Ив. Поповъ и др., трѣбваше да се прехвърлятъ презъ Леринското поле въ Нидже планина, а Василъ Чекаларовъ съ нѣколко центрови войводи — въ албанската область, наречена Колоня (долината на р. Дѣволъ), граничеща съ най-южната часть на района Кастанарията. Раздѣлата стана на 27 августъ.

Аскерътъ презъ това време палѣше села трепѣше, грабѣше и безчестѣше. За ужаситѣ, които преживяваше населението, може да се сѫди отъ следната история. Презъ Балканската война въ с. Въмбелъ азъ срѣщнахъ единъ двадесеть и петь годишенъ момъкъ съ отрѣзано ухо. Тоя момъкъ се сочеше отъ съселянитѣ му като невѣроятна преживѣлица на ужаситѣ отъ времето, което ни занимава. Въмбелъ бѣ опожаренъ на 25 августъ. Въ една пещера надъ селото

386

потърсиха прибѣжище отъ хилядния аскеръ 18 души — 14 отъ въмбелската чета и 4 невъорѫжени селяни. Турцитѣ откриха скривалището имъ и за да ги задушатъ, взеха да пускатъ въ пещерата запалена слама. Едни отъ възстаницитѣ се самозастреляха, други се задушиха. Само едноухиятъ младежъ, тогава 15—16 годишно момче, се опита да избѣга и при бѣгането бѣ ударенъ съ куршумъ. Той падна до единъ зидъ и се престори на умрѣлъ. Турцитѣ отрѣзаха едното му ухо, както често правѣха тогава съ всички убити и изклани (по тоя сигуренъ методъ тѣ броеха жертвитѣ си) и подхвърлиха „трупа” задъ зида. За да оцѣлѣе, момъкътъ трѣбваше, безъ да охне и трепне, да изтърпи болкитѣ отъ раната, отъ рѣзането и отъ падането. Изтърпѣ ги и остана живъ.

Чекаларовиятъ отрядъ, около 450 души, потегли по посока къмъ Костуръ. Изъ пѫтя стотина души се отдѣлиха отъ отряда, нахълтаха въ с. Брѣзница и се разправиха жестоко съ неколцина пакостници: изгориха кѫщата на Стоянъ Жайковъ, избиха, освенъ него, още баща му и брата му и обесиха кмета Герго Карола и пѫдара Доне Ютовъ. [1] На 29 августъ отрядътъ спрѣ въ мѣстностьта „Дулитѣ”, надъ с. Апоскепъ, решенъ да нападне едно войсково отделение отъ 200 души, което изтезаваше селянитѣ за пушки. На другия день часть отъ войницитѣ подкараха десетина старци къмъ Костуръ, а другитѣ се отправиха къмъ планината и се натъкнаха на възстанишкитѣ позиции. Посрещнати съ залпове, войницитѣ дадоха десетина мъртви и ранени, други избѣгаха въ паника къмъ града, трети се скриха въ камънацитѣ и откриха огънь. Гърмежитѣ дигнаха на кракъ цѣлата войска въ Костуръ, около 5,000 души и други по-малки отдѣления, които се намираха изъ съседнитѣ села. Това дръзко нападение на възстаницитѣ, смѣтани вече за смазани — и то на 5—6 километра до Костуръ — вбѣси турцитѣ. Войската настѫпи въ гѫсти маси, но възстаницитѣ, здраво окопани на мѫчнодостѫпнитѣ позиции „Лѣтниковъ връхъ”, „Вардарска глава” и „Ковачо”, косѣха редоветѣ имъ. Раненитѣ войници, трѣсъкътъ на бомбитѣ и пукотътъ на куршумитѣ, които падаха близо до града, предизвикаха страшна паника въ Костуръ. Стана нужда командирътъ Едхемъ паша да излѣзе изъ улицитѣ и да успокоява разтреперанитѣ турци и гърци. Гръцкиятъ митрополитъ съ своята въорѫжена свита улесняваше задачата на пашата, окуражавайки православнитѣ си пасоми и подканяйки ги да услужватъ всѣкакъ на войската. Около единъ часъ преди мръкване турцитѣ, съ цената на голѣми жертви и подъ защитата на артилерията, успѣха да прев-

1. Турското настъпление и подстрекателствата на гръцкия владика окуражиха всички пакостници и предатели да дигнатъ наново глава. Екзекутиранитѣ въ Брѣзница бѣха убили — еднитѣ по внушение на гръцкия владика, а другитѣ въ сътрудничество съ Коте — двамина най-предани работници въ селото: Лавро Гъцовъ и Дине Яневъ.

387

зематъ позицията „Лѣтниковъ връхъ” и окуражени, атакуваха втората и най-важна позиция „Ковачо”. Нови бѣсни атаки бидоха отблъснати, но възстанишкитѣ сили бѣха на изчерпване. На мнозина патронитѣ се привършваха. Тукъ вече дойде на помощь нощьта. Неприятельтъ прекрати боя. Загубитѣ на отряда бѣха нищожни: двама убити и нѣколцина леко ранени. Яростьта на турцитѣ бѣше безгранична. На другия день аскерътъ изгори цѣлото село, изби 14 души, а двама отъ тѣхъ, свещеника Мишо и селянина Лазо Лукаровъ, изведе на мѣстото на сражението, одра имъ кожитѣ и ги остави така недоубити.

Това сражение повдигна падналото самочувствие на възстаницитѣ въ Костурско. За турцитѣ то бѣ равносилно на поражение, за възстаницитѣ — блестяща победа.

Въ рѫцетѣ ми попадна „Дневникътъ” на единъ центровъ войвода, Стерйо Стерйовски, отъ Смърдешъ, не много грамотенъ човѣкъ, но славенъ борецъ, загиналъ после отъ гръцки куршумъ. Ето съ каква самодоволна гордость описва Ст. Стерйовски това сражение: [1]

Къде седемъ часа зеха да излизатъ нагоре къде нази и ние вземаме (взехме) мѣрки моментално за пусиитѣ кой на къдѣ, предната частъ Смърдешкия центъръ (центрова чета), въ дѣсно Апоскепския, отъ лево Дамбенския и Косинецкия центрове (центрови чети) и му дадохме да разбери че не му се оплашиме, и въ Костуръ вътре турцитѣ бѣха въ тревога, отъ Костуръ изкарае (изкараха) целия аскеръ, едни отъ горе други отъ долу така щото имаха намѣрение да ни завъртатъ (обградятъ) но се видоха въ тесно и ги пребихме, бегаха като крави. Завъртиха (заобиколиха) отъ десно съ сила голѣма. Искаха да избегатъ (нѣкои отъ възстаницитъ) но благодарение на Смърдешкия центровъ войвода, той ги върна назадъ съ голѣма сила и орѫжие употрѣбихъ орѫжие противъ децитѣ (момчетата). Турцитѣ удариха на долу къде Ковачо, но Чекаларовъ съ една група зае върхътъ Ковачо и ги спре назадъ така щото отъ вситѣ страни се опитаха за да намѣрятъ слаба страна, но не получиха отъ никъде а само се уплашиха и засвириха отстѫпление. Убити отъ наша страна само двама, отъ Апоскепъ Петъръ Бега и отъ Жупанища Киро Аргировъ и орѫжието имъ прибрахме и ги посипахме (погребахме) въ каменитѣ, а отъ турска страна се (сѫ) паднали сума калабелъкъ. Това славно сражение му даде да разбере на агитѣ (даде на агитѣ да разбератъ) че на нашитѣ не може да му сторе нищо въ Костурско, макаръ че употрѣби (употрѣбиха) сила двадесеть хиляди аскеръ за да потуши възстанието. Вретъ (всѣкѫде) показахме въобще сички храбрость и отличие.

Сѫщата нощь надъ Апоскепъ Чекаларовъ отдѣли четитѣ на Пандо Сидовъ, Кольо Добролицки, Коста Здрольовъ, всичко 120 души и се спустна съ тѣхъ  къмъ югъ, а Кляшевъ поведе остатъка на отряда по обратенъ пѫть къмъ Кономладската планина.

1. Езикътъ и правописътъ сѫ запазени. Обяснителнитѣ мои бележки сѫ поставени въ скоби.

388

Съвсемъ неочаквано за турцитѣ, Чекаларовъ на 1 септемврий демонстрира своето присѫтствие въ с. Нестрамъ, кѫдето наказа жестоко нѣколцина пакостници и разпръсна едно отдѣление аскеръ. Още по-неочаквано за турското военно командуване въ Костуръ, Чекаларовъ напустна Кастанарията, взе северо-западна посока и навлѣзе въ арнаутската область Колоня — вънъ отъ организационната територия. Само хубавитѣ славянски наименования на селищата и мѣстноститѣ напомнятъ за нѣкогашнитѣ български обитатели на областьта. Въ Колоня живѣятъ богати бегове и ятаци на разбойници. Презъ възстанието тоя край даде голѣмъ контингентъ отъ башибозуци-плячкаджии. Гориститѣ разклонения на Грамосъ придаватъ на областьта прелестенъ видъ, отъ който се възхищава и Стерйо Стерйовски: „...на зараньта потеглихме за по-нататъка, онези чудесни балкани да ти е драго да ходишъ по тѣхъ...” — пише той въ дневника си.

Отрядътъ се показа най-напредъ, 2 септемврий, въ гръцко-турското село Тухалъ. И турци и гърци се пръснаха изплашени изъ планината. Съ мѫка възстаницитѣ можаха да успокоятъ нѣколцина заловени гърци и да събератъ, чрезъ тѣхъ, останалитѣ и да имъ обяснятъ, че тѣ, като християни, които не сѫ причинили никакво зло на своитѣ братя по вѣра, нѣматъ причини да се страхуватъ отъ четата. Гърцитѣ се поотпустнаха и снабдиха отряда съ хлѣбъ и куриери. Презъ това време се чуха гърмежи: избѣгалитѣ турци стреляха отъ далече. Тогава четата подпали 10-тѣ турски кѫщи въ селото. Отъ Тухалъ отрядътъ потегли за съседното село Ливади, което завари напустнато отъ жителитѣ му. Тукъ се дадоха отъ засада нѣколко изстрела срещу четата, — казва се въ дневника на Стерйовски, — но „като му отговорна нашитѣ, Коста Здрольо, избѣгаха като кучета а ние съ Чекаларовъ го запалиме (запалихме) въ една минута а четата ми бѣше зела живо участие и се хвърляха като лъвове въ огъна и въ куршумитѣ като не гледаха нищо по тѣхъ но само искае (искаха) да отмъстътъ за тѣхнитѣ села по-напредъ изгорени...” Пожаритѣ въ Тухалъ и Ливади създадоха страхъ и трепетъ въ цѣлата Колоня. Турци и арнаути изтеглиха семействата си и образуваха въорѫжени банди, за да бранятъ селата си. На 4 септемврий отрядътъ се раздѣли на две части: едната потегли за село Въртеникъ, другата — за Загъръ. Стерйовски, който остана съ Чекаларова да действува съ последната група, пише: „Загаренци бѣха хванали една височина като смѣтаха да ни запратъ и зеха да плюскатъ (да стрелятъ), но азка (азъ) съ четата ми, като тръгна (тръгнахъ) направо и му (имъ) стрелихме единъ залпъ и едно ура, съ настѫпвание, избѣгаха като пцета, тогава се пуснахме направу въ селото и въ кѫщитѣ и таму намѣрихме шеове (вещи) отъ

389

Курещата носени християнски, защото тия турци се (сѫ) прочути по харамийството и угурцузлука, трепереха тия околнитѣ села отъ тия кольоняри”. Отъ Загъръ Чекаларовъ отиде на помощь на Здрольовъ въ Въртеникъ, кѫдето арнаутитѣ, укрепени въ едни стени, бѣха турили доста на тѣсно групата. Пристигането на отряда изплаши арнаутитѣ, които напустнаха позициитѣ си и избѣгаха. Въртеникъ изгорѣ. Сѫщата участь постигна и съседното село Фуша. „Така щото запалихме четири селца въ сѫщия день тъй сполучливо и началникътъ ни остана много благодаренъ съ направената работа”, — пише Стерйовски.

Чекаларовъ се задълбочи още въ вѫтрешностьта на Колоня и сѫщата нощь приближи влашкото село Грамосъ, въ самитѣ пазви на едноименната планина. Изъ пѫтя отрядътъ подпали една турска бичкия съ 12,000 дъски. На 5 септемврий въ и около Грамосъ се завърза твърде сериозно сражение, въ което отрядътъ даде и първитѣ жертви презъ тоя дързъкъ походъ: единъ убитъ — Стоянъ Лъмбовъ и войводата Кольо Добролицки раненъ. Докато отрядътъ почиваше надъ селото, една голѣма група башибозукъ нападна група четници, изпратени за хлѣбъ въ селото. Стана нужда да се застрашатъ, чрезъ далечни обходни движения, фланговетѣ и тилътъ на башибозука, който бѣше се стекълъ въ голѣми маси. Арнаутскиятъ устремъ се пречупи. По-голѣмата часть се пръснаха „като пцета”, както се изразява Стерйовски, други се скриха съ семействата си въ църквата, но като замъкнаха съ себе си и мѣстнитѣ чорбаджии заедно съ множество свои и влашки домочадия, за да не могатъ възстаницитѣ да бомбардиратъ и опожарятъ прибѣжището имъ. Въ Грамосъ и около Грамосъ загинаха тоя день двадесетина башибозуци.

Отъ Грамосъ отрядътъ се отзова на 6 септемврий въ влашкото село Денско, взе отъ тамъ куриери и сѫщата нощь нападна и опожари турското село Мирославица. Всички тѣзи гръмотевични удари, нанасяни отъ една вездесѫща и неуловима рѫка, хвърлиха въ отчаяние мѣстното мюсюлманско население и объркаха турскитѣ генерали въ Костуръ. Неприятельтъ палѣше и трепѣше тамъ, гдето никога не сѫ го очаквали.

Наопъки, духътъ на мѣстнитѣ власи и гърци се повдигна. Стерйовски говори съ възторгъ за горещия приемъ, който имъ оказаха въ посетенитѣ гръцки и влашки села Денско, Кутелци, Пещера, Пчелско. Навсѣкѫде ги посрѣщаха „много прекрасно”, гощаваха ги царски и ги снабдяваха съ опитни куриери. Въ Денско власитѣ помолиха Чекаларова да ги избави отъ единъ бегъ, жестокъ тѣхенъ угнетитель; четата устрои засада, но бегътъ съ бандата си отъ тринадесеть въорѫжени арнаути мина по планината и се спаси,

390

за голѣмо огорчение на власитѣ. Появяването на такива смѣли отмъстители изпълни съ радость сърдцата на всички роби въ тая область на турско-арнаутско безнаказано бѣснуване. А това показва, колко се различаваха чувствата на простото другородно християнско население, влашко и гръцко, къмъ възстанието отъ ония, които прояви гръцкиятъ митрополитъ Каравангелисъ.

На 8 септемврий отрядътъ, окураженъ отъ досегашнитѣ си успѣхи, намисли да нападне голѣмото село Бърбоцко, седалище на каймаканинъ и на гарнизонъ, но появяването на нѣколко голѣми войскови отделения застави Чекаларова да изостави тоя планъ и да се прибере въ базата си — гората Одрето въ Кастанарията, отгдето бѣше тръгналъ. Тукъ той разпрати нѣколко отделения по околнитѣ села — Жужелци, Сничани, Могила — да прибератъ орѫжието отъ нѣкои по-слаби хора и да накажать, за назидание, съ бой други, които бѣха вече предали пушкитѣ си на турцитѣ. Отъ Кастанарията съ нѣколко прехода отрядътъ мина близо до Костуръ, презъ Жупанища и „Дрѣновския осой”, и на 17 септемврий се озова въ планината надъ с. Кономлади — у дома си.

Така се свърши тоя знаменитъ походъ вѣ Коленята, който не само като стратегична диверсия, но и по своя дързъкъ и неудържимъ устремъ съставя едно отъ най-блѣскавитѣ дѣла презъ възстанието. [1]

Историята на другия отрядъ, съ Лазаръ п. Трайковъ, Иванъ Поповъ и Манолъ Розовъ начело, представя дълга и покъртителна одисея отъ стълкновения, страдания и приключения. Отрядътъ се прикри въ Вичъ, проврѣ се между аскерскитѣ кррдони, слѣзе въ Леринското поле, развали желѣзопѫтната линия, прехвърли се въ Нидже и заскита, измѫчванъ отъ изнемощение и гладъ, по пусти мѣста, надъ върха „Барбешъ”. Отъ едно турско стадо възстаницитѣ задигнаха стотина овце и на 3 септемврий стигнаха на върха „Сокле”, надъ с. Пожарско Воденско. Тамъ се сблъскаха съ едно отделение войска отъ 200 души. Следъ двучасова престрелка възстаницитѣ атаку-

1. Отгласи отъ тоя походъ намираме чакъ въ Янина. Солунскиятъ търговски агентъ А. Шоповъ въ рапорта си отъ 16 септемврий (№ 746) съобщава, че английскиятъ консулъ въ Солунъ получилъ отъ своя колега въ Янина известие, споредъ което една българска възстаническа чета извършила набѣгъ въ казата Колония населена съ албанци, за да отмъсти за злинитѣ сторени отъ тамошнитѣ албанци на българскитѣ села въ Костурско. Тая чета сполучила да изгори 4—5 села и била пленила около 60 жени (касае се, очевидно, за башибозука и домочадията му, които за да се спасятъ, бѣха се затворили въ църквата на с. Грамосъ, Б. Д,) безъ обаче да е извършила нѣкакво убийство. За плененитѣ жени четата съобщила, че ще се освободятъ когато албанцитѣ върнатъ женитѣ и вещитѣ, които сѫ пленени и ограбени изъ българскитѣ села въ Костурско. Английскиятъ консулъ отъ Янина прибавялъ въ писмото си, че по пазара въ Янина много се продавали отъ тия вещи.

391

ваха на ножъ аскера и го прогониха, но дадоха две скѫпи жертви: членътъ на районното началство Манолъ Розовъ и кономладския селски войвода дѣдо Ставри, единъ 60 годишенъ, но забележително бодъръ и издържливъ старецъ. Съ щиковетѣ си бойцитѣ изкопаха гробове и погребаха двамата си другари. Отрядътъ продължи къмъ върха „Кравица” но се натъкна на войската, съ която се бѣ сражавалъ вчерашния день, подсилена съ новъ аскеръ. Застрашени и откъмъ фланговетѣ си, възстаницитѣ се видѣха принудени да се върнатъ назадъ. Три дни бѣха вече гладували. Една група четници изпратена въ с. Пожарско за провизии, се завърна съ три товара хлѣбъ, който раздѣленъ между 500 души, се падна по едно парче на човѣкъ. За пръвъ пѫть възстаницитѣ се принудиха да заколятъ петь отъ своитѣ коне, за да се нахранятъ и да употрѣбятъ кожитѣ имъ за цървули. Но докато тѣ печеха конското месо, застигна ги аскерътъ, тръгналъ по петитѣ имъ и ги застави пакъ да се сражаватъ. Съ голѣма мѫка войводитѣ успѣха да наредятъ хората си за редовенъ бой. Това се постигна благодарение на едно храбро момче, Диньо отъ Кономлади, което първо зае височината, откри огънь, повали нѣколко аскерлии и забави напредването на настъпващата турска рота, докато пристигнатъ и други четници.

Непрестанно пѣехме пѣсни, — разказва Ив. Поповѣ [1] за тоя бой, — което правѣше впечатление на турцитъ, които бѣха на 50 крачки до насъ въ една корийка. Селскиятъ ни войвода отъ с. Вишени, Решайковъ, подвикваше на турцитѣ: „Нашиятъ генераленъ командиръ Поповъ не приема да се бие съ юзбашии и милязими, а нека дойдатъ паши като Едхемъ паша” и др. закачки. Турцитѣ пъкъ отговаряха: „Да бѣгате въ България при Фердинанда“. Така си спорѣхме съ тѣхъ  и пакъ си захващахме стрелбата. Хвърлихме една бомба, която падна въ краката на турцитѣ, но не се пукна; тѣ я взеха и ни се изсмѣха. Тогава азъ прибързахъ и приготвихъ една пачка динамитъ, свързахъ го съ кърпа и турнахъ капса помежду дветѣ парчета (на половина) съ фитилъ и го хвърлихъ предъ турцитъ. Той силно изпука. Това направихъ, защото се боехъ, да не би турцитъ, като не се пукна бомбата, да ни атакуватъ. Динамитътъ направи своя ефектъ. Щомъ изгърмъ, ние отъ всички страни извикахме ура! Така се продължава седемь часа, докато не се стъмни добре. Четитѣ бѣха отблъснали войската, която бѣше отзадъ; тя въ тъмното избѣга и намъ въ тъмното отвори пѫть. Жертви не дадохме, а отъ турцитѣ имаше.

Новъ аскеръ придойде, следвайки по петитѣ възстаницитѣ, но отрядътъ успѣ да скрие диритѣ си, като мина рѣката Църна и се настани на скалиститѣ височини надъ с. Добровени. Нѣколко дена по-късно възстаницитѣ влязоха въ връзка съ мориовскитѣ войводи Толе паша и дѣдо Колю, които почнаха да имъ доставятъ редовно храна и имъ дадоха възможность да се отдадатъ на по-продължителна почивка.

1. „Спомени”, стр. 50—51.

392

Водителитѣ на отряда, обаче, имаха вече да се справятъ сь разколебания духъ на хората си. „Поради многото мѫки, — казва Ив. Поповъ, [1] а и като видѣха нашитѣ момчета, че въ тия краища организацията е съвсемъ слаба, а народа непострадълъ е миренъ, когато въ нашия край, Костурско, бѣ съвсемъ обратно, взеха да се разочароватъ и отчайватъ. Нѣкои почнаха да ни корятъ, че сме ги излъгали, че само въ нашия край имало възстание, а хората въ другитѣ мѣста по Македония ето си гледатъ своитѣ частни работи и пр.” Започнаха и бягства. Началници и войводи се събраха на съветъ и решиха да предложатъ на хората си: които не желаятъ да останатъ съ тѣхъ , да се отдѣлятъ и да се върнатъ вкупомъ въ Костурско. Около 400 души се отделиха. Членъть отъ районното началство Михаилъ Николовъ се определи да ги поведе къмъ Костурско. [2]

Останали съ около 120 души, Лазаръ п. Трайковъ и Поповъ се помѫчиха да влѣзятъ въ връзка съ щаба. Срѣщнаха се и съ прилепската чета на Петъръ Ацевъ и съ Гьорче Петровъ и Пере Тошевъ. Това бѣ среща между чети, еднитѣ отъ които бѣха прекарали времето си въ планове за действие, а другитѣ  въ непрекѫснато действие. Ето какво казва Гьорче Петровъ за стотината другари на Л. п. Трайковъ и Ив. Поповъ: „Грозно впечатление ми направиха, че всички бѣха опърпани, голи и боси като цигани, и навсѣкѫде гонени отъ войската, изгладнели бѣха като вълци. Но спрямо прилепскитѣ четници предизвикаха възхищение у насъ. Сравнението бѣше, че бѣха герои спрямо нашитѣ баби”. [3]

Отъ щаба имъ се препорѫча да останатъ съ прилепчани докато се поуспокои Костурско и презъ това време да разрушатъ желѣзницата между Воденъ и Леринъ. На 2 октомврий костурчани и малкото другари на Гьорче се намираха въ село Чанища. Смѣтаха да слѣзятъ отъ Мориовско въ Леринското поле къмъ Соровичово и да извършатъ нѣщо по-сериозно по желѣзопѫтната линия. Още сутриньта войска удари заставата на отряда, командувана отъ черногореца-доброволецъ Йово Иовановичъ. Мъжествената отбрана на 20-тината момчета около Йово даде възможность на другитѣ части отъ отряда да заематъ командуващи чуки, а на Гьорче — да излѣзе отъ селото заедно съ материалитѣ си. Презъ деня турцитѣ получаваха непрекѫснато подкрепления отъ разни страни и стигнаха до 5000 души. Тѣ налитаха като бѣсни, катереха се по височинитѣ, но бѣха жарени отъ възстанишкия огънь. Следъ обѣдъ тѣ  чрезъ широки обходи успѣха да се доближатъ до възстанишкитѣ позиции. Това сраже-

1. „Спомени”, стр. 51—52.

2. Тѣ пристигнаха благополучно въ района си и се срѣщнаха съ Чекаларова, който прибра орѫжлето имъ и ги разпустна по селата имъ.

3. „Спомени на Гьорчо Петровъ”, стр. 183—184.

393

ние продължи и следъ мръкваме. Пукотътъ се чуваше въ Битоля и напомняше на турци и християни, че възстанишката сила още не е окончателно сломена. Войската отложи генералната си атака за другия день. Презъ нощьта отрядътъ направи единъ динамитенъ взривъ и съ викове „ура” си проби пѫть на ножъ презъ най-слабото мѣсто на турския кордонъ и се измъкна. На мѣстосражението, по върховетѣ „Маргари” и „Орле”, турцитѣ оставиха много трупове. [1] Отъ четницитѣ паднаха трима и 7—8 души ранени. Йово Иовановичъ тукъ изгуби едното си око, а на Лазаръ п. Трайковъ куршумъ мина презъ устата, счупи му два зѫба и излѣзе отъ врата. Двама отъ убититѣ  сѫ костурчани, първитѣ храбреци на Ив. Поповата чета: Хр. Бабчорски и Кузо Головода.

Четитѣ  заскитаха по Мориовско, прикривайки се отъ безбройнитѣ  плъзнали потери и все не напускайки плана за голѣма акция по желѣзницата. На 6 октомврий съвсемъ случайно тѣ се срѣщ атъ въ планината Барбашъ съ Б. Сарафовъ идещъ отъ Леринско и запѫтенъ къмъ България. Отъ Сарафова Гьорче и костурчани научиха решението на щаба за демобилизация. Сарафовъ сѫщо имъ каза, че за атентати по линията е вече късно па и невъзможно: сѫдено бѣ, прочее, прословутитѣ материали на Гьорче да не влѣзатъ въ работа.

На костурчани не оставаше вече нищо, освенъ да се върнатъ въ района си. Съ единъ дълъгъ преходъ отъ 20 часа тѣ прекосиха Леринското поле и осъмнаха, изнемощели и изгладнели, въ политѣ на Вичъ. Вървейки по единъ долъ, за да се изкачатъ на високо, тѣ налетеха на засада. Паднаха неколцина убити отъ авангардната чета, — най-напредъ войводата, който вървеше начело: Василъ Котевъ Кономадски, единъ големъ локаленъ вождъ — отъ ония, чиличениятъ духъ на които не знаеше какво е крушение. Четата се отби въ гората и сражавайки се срещу обградилата я войска се изкачи надъ албанското село Бѣлъ-каменъ. Отъ селото изскочи другъ аскеръ, за да ѝ пресече пѫтя. Отбити пакъ на страна, четницитѣ се видеха обградени отъ всѣкѫде въ единъ трапъ между два гористи склона — мѣсто съвършено неудобно за бой. Не само Л. п. Трайковъ и Ив. Поповъ сѫ изпадали при издъхването на илинденската борба въ такова неизразимо страшно положение. Въ всѣки случай, трагедията на костурскитѣ четници въ трапа при с. Бѣлъ-каменъ е една отъ типичнитѣ и ние ще я предадемъ, тъй както я намираме у Ив. Поповъ:

1. Тѣ не сѫ ни 400, колкото ги пресмѣта Поповъ, ни 200, колкото ги казва Гьорче, но въ всѣки случай сѫ много.

394

Видехме, че отъ всички страни сме заобиколени съ войска, а мѣстото не позволяваше да се биемъ. Момчетата бѣха убити отъ умора и гладъ, повечето съ голи колѣна, боси, съ подути отъ студъ пръсти. Всичко туй за пръвъ пѫтъ ме отчая и решихъ да се самоубия. Поискахъ отъ едно момче револвера, понеже своя бѣхъ далъ на едно момче, което отиде въ Прилепъ и сетне не можа да се върне. Момчетата като разбраха работата, отказаха и ме окуражиха. Азъ имъ казахъ, че нѣма живъ да се дамъ въ турски рѫце, а тѣ отговориха, че нѣма да позволятъ това, но обещаха, че ако би да дойде да падна въ пленъ, това нѣма да оставятъ и въ краенъ случай ще ме застрелятъ. Откачихъ си чантата, въ която имаше книжа и я заровихъ на едно мѣсто: бѣхъ си бележилъ всичко каквото преживявахме презъ възстанието. Момчетата помислиха, че ще се убия съ пушката и взеха да ме отвръщатъ, но азъ ги успокоихъ, като имъ казахъ, че заравямъ чантата, та сетне, който остане живъ да я прибере, и затова нека всички да запомнятъ мѣстото. Въ туй време пристига на помощь на турцитѣ друга войска, именно въ селото Бѣлъ-каменъ, което отстоеше десетина минути ходъ отъ насъ. Ние се потайвахме въ горичката и чакахме турцитѣ да ни нападнатъ. Взе да вали снѣгъ и падна мъгла. Въ туй време пристига войската, която бѣше надъ насъ, почва да се прибира въ дѣсно отъ насъ. Тогава ние съ последно усилие, азъ съ една бомба въ рѫка, тръгнахме напредъ и можахме незабелязано да се промъкнемъ, като се изкачихме нагоре. Азъ бѣхъ съ 20-тина души: другитѣ бѣха пръснати на разни страни и се чуваха гърмежи. Успѣхъ да се промъкна по посока къмъ село Блаца; приближихъ до селото само съ 7—8 души, а другитѣ, понеже бѣха Вишенци, се отбиха въ с. Вишени. [1]

Има нѣщо сюблимно въ морала на тия изнурени, гладни, боси и съ голи колѣна и подути отъ студъ пръсти хора, [2] които се мѫчатъ да отклонятъ своя отчаянъ войвода отъ самоубийство. [3] Тъй или инъкъ, тукъ около Бѣлъ-каменъ, четата отъ стотина души — славна останка отъ големия отрядъ, който къмъ края на августъ бѣ напустналъ Костурско се стопи. Поповъ се прибра надъ Блаца само съ 7—8 другари.

Положението което Поповъ завари въ Костурско, е окаяно. Гарнизони сѫ настанени въ повечето села. Войскови отделения сноватъ непрекѫснато по пѫтищата и изъ планинитѣ. Отъ нѣкогашнитѣ прославени отряди сѫ останали само малки четици, съставени отъ районнитѣ началници, селскитѣ войводи и отдѣлни възстаници съ горди души и несломенъ духъ или твърде много компрометирани въ очитѣ на властьта. Голямата грижа на тия чети е какъ да се укриятъ и нахранятъ.

Чекаларовъ, Кляшевъ и другитѣ по-видни тѣхни другари, гонени непрекѫснато отъ потери, успѣха, все пакъ да

1. „Спомени на Ив. Поповѣ”, стр. 56—57.

2. Това бѣха група калени момчета, между които Ив. Московъ отъ най-настойчивиятъ.

3. Каква фаталность! Ив. Поповъ, който взе после живо участие и въ тритѣ войни, се самоуби на Витоша, подиръ Европейската война, понеже бѣше останалъ безъ работа и не можеше да понесе мизерията на семейството си.

395

прибератъ и складиратъ значителна частъ отъ орѫжието на демобилизиранитѣ възстаници. Човѣшкитѣ слабости наново взеха връхъ. Слабодушие обхвана не малко борци. Предателитѣ се умножиха. Презъ последнитѣ дни на септемврий Чекаларовъ пакъ се отправи къмъ Кастанарията. Селянитѣ отъ влашкитѣ и гръцки села, които тържествуваха презъ време на българския походъ изъ Колонята, не отказаха гостоприемство и храна на четата, която сега посети планинитѣ имъ не за нападателни акции, но само за прикриване.

Презъ втората половина на октомврий въ Костурско останаха само шепа въорѫжени хора. Митре Влаха бѣ най-видниятъ между тѣхъ . Всички други — Чекаларовъ, Кляшевъ, Поповъ, Мих. Николовъ, Ник. Андреевъ и др. — се отправиха на групи и по разни пѫтища къмъ гръцката граница, за да гонятъ после братската България.

6. Турското настѫпление въ Леринско. — Кръвопролитни сражения въ Нидже-планина. — Скѫпи жертви. — Смъртъта на леринския горски началникъ Лечо Настевъ Цѣровски. — Борисъ Сарафовъ въ Леринско. — Разформируване на четитѣ и складиране на орѫжието

Голямото турско настѫпление на 14 августъ къмъ Върбица и Вичъ завари леринскитѣ отряди отъ нередския районъ въ Невеска. Заедно съ нѣкои костурски чети, леринци отстѫпиха въ Емборската планина. Следъ нѣколкодневно прикриване тамъ тѣ, чрезъ непрекѫснато движение, можаха да избѣгнатъ стълкновенията съ аскерската маса, която блокира планинитѣ и често подпалваше горитѣ.

Възстанишкитѣ отряди можаха да се запазятъ непокѫтнати и въ Нидженския районъ, сѫщо наводненъ отъ войски. Първото съприкосновение съ аскера, който преброди Нидже-планина, стана на 28 августъ. Стотина възстаници, командувани отъ леринския горски началникъ Лечо Настевъ Цѣровски и отъ войводитѣ Леко Банички и Н. Петровъ, оказаха надъ с. Душегубецъ нѣколкочасова съпротива срещу многохилядна войска и можаха да се оттеглятъ само съ двама убити.

Нѣколко кръвопролитни сражения станаха въ този районъ презъ месецъ септемврий. Освенъ описанитѣ вече сражения на костурскитѣ чети (върха „Сокле”) мѣстнитѣ отряди още два пѫти се сблъскаха съ войската и дадоха тежки жертви: на 22 септемврий въ Попадийската планина и на 23 септем-

396

врий пакъ тамъ. Въ първото сражение загинаха 25, а въ второто 27 възстаници. Въ Сетинско падна и Лечо Настевъ Цѣровски — най-скѫпата жертва на Леринско презъ възстанието. [1]

На 27 септемврий въ Буфската планина се яви, неочаквано за леринското горско началство, Борисъ Сарафовъ съ своята щабна чета отъ 13 души. Миналъ презъ Ресенско и Долна Прѣспа, кѫдето възстанието бѣше вече потушено, възстaницитѣ демобилизирани и духътъ отпадналъ, [2] Борисъ Сарафовъ завари тукъ четитѣ още неразформирувани и населението още съ мъждееща надежда: между възстаналитѣ околии леринската бѣ най-малко пострадала. Отъ Сарафова леринското началство научи взетото отъ щаба решение за демобилизация. „Той се учудваше, че ние още продължаваме да се държимъ”, — казва Хр. Настевъ, членъ на леринското горско началство. На другия день, 28 септемврий, възстаницитѣ, около 60 души — тукъ бѣ районниятъ началникъ Георги п. Христовъ, войводата на буфската чета, стариятъ Атанасъ Фермановъ и други — бѣха предадени отъ единъ цинцаринъ. Аскерътъ ги застигна въ време на отстѫплението имъ презъ единъ долъ и тѣ се принудиха да завържатъ тукъ сражеьне. Неприятельтъ, около 1000 души войници и башибозукъ, довърши обграждането, но падна гѫста мъгла, благодарение на която можаха да се измъкнатъ презъ неприятелскитѣ вериги. Въ това сражение, последно въ нередскиятъ районъ на околията, паднаха трима убити, между които и ученикътъ възстаникъ Константинъ Георгиевъ (отъ с. Зарово, Солунско) и неколцина ранени. Отрядътъ се прехвърли въ Търсьенско.

Борисъ Сарафовъ, прибралъ и нѣколко стари лерински четници, които не можеха ни да помислятъ за предаване, мина презъ с. Которци, където селянитѣ, неотпаднали още духомъ, снабдиха четата му съ коне и всичко необходимо и презъ Леринско поле се прехвърли въ Мориовско. Тамъ той случайно се срещна съ Гьорче Петровъ и костурскитѣ отряди и продължи пѫтя си за България. Георги п. Христовъ, Хр.

1. Лечо Настевъ отъ с. Цѣрово пръвъ отъ мѣстната интелигенция въ Битолския окрѫгъ напустна учителството безъ да бѫде подгоненъ отъ властьта и презъ лѣтото на 1900 г. постѫпи въ току що образуваната първа организационна чета въ Костурско. После Лечо стана примѣренъ и нераздѣленъ другарь на Марко Лерински и усвои много отъ неговитѣ навици: суровата строгость първо къмъ себе си и после къмъ другитѣ. Отъ Леринско Лечо бѣ премѣстенъ въ Демиръ Хисарско, кѫдето до Смилевския конгресъ бѣ секретарь и дѣсна рѫка на Йорданъ Пиперковъ. Той самъ поиска и конгресътъ задоволи желанието му и го премести въ родното му Леринско като членъ на районното началство и рѫководитель на възстанишкитѣ действия въ Нидженския районъ, кѫдето и намѣри гроба си.

2. „Ударихъ презъ Прѣспата до с. Сливница. Никой вече не идва при насъ; отъ Брайчино, Любойно, Германъ хората си предали орѫжието, водителитѣ си отишли. Едвамъ намѣрихме единъ човѣкъ да ни донесе хлѣбъ. Нѣмаше какво и да се спасява” („Спомени на Борисъ Сарафовъ”, стр. 99).

397

Настевъ и други водители прибраха и складираха орѫжието на селата Нередъ, Търсье, Турье, Арменско, Клещино, Неволяни, Долно и Горно Котори и др. Разпустнаха възстаницитѣ и се отправиха къмъ гръцката граница.

7. Край на затишието въ Охридско. — Сражение надъ Куратица на 4 августъ. — Куратица, Свинища и Рѣчица опожарени. — Турски походъ срещу Брѣжани. — Сарафовъ въ Охридско. — Сражения надъ Мраморецъ и Турье. — Безразборно унищожаване на села и воденици. — Проблемата за прехраната въ Охридско. — Първиятъ ентусиазъмъ изпаренъ. — Едно предателство. — Турски походъ срещу „Гърмешница”. — Сражението. — Скѫпи жертви. — Кървава трагедия въ „Марково долче”. — Следъ „Гърмешница”. — Населението напуща горитѣ. — Горското началство, въ отчаяние, напуща района. — Разформируване на последнитѣ чети

На нѣколкодневното затишие въ Охридско се тури край на 4 августъ.

Тоя день четата на с. Куратица се сражава сама съ многоброенъ аскеръ и даде възможность на населението да опраздни домоветѣ си. Куратица цѣла изгорѣ. Сѫщия день друга войска, дошла откъмъ турското село Буково нападна и опожари Свинища и Рѣчица. Въ Свинища аскерътъ стреляше въ бѣгащето население и изби десетина души.

Отблъснати на 30 августъ отъ с. Брѣжани, турцитѣ решиха да се разправятъ на всѣка цена съ това село. На 6 августъ сутриньта Брѣжани бѣ заобиколено отъ трихиляденъ аскеръ, дошелъ отъ разни страни: отъ Издеглавье, откъмъ Слатина, отъ „Сирулския ридъ” и отъ Ресенско презъ Плакье. Горското началство подуши тѣзи приготовления и Б. Сарафовъ наново бѣ повиканъ отъ Демиръ Хисарско. Въ с. Слатина, кѫдето имаше вече стотина четници, трѣбваше да се събератъ още 300—400, които по това време се намѣриха въ Турье, та да се нападне аскерътъ въ Брѣжани съ по-значителна сила. Докато пристигнатъ, обаче, четитѣ отъ Турье, надъ Брѣжани се издигаха вече пушеци.

Къмъ 10 августъ единъ голѣмъ турски отрядъ излѣзе отъ Издеглавье и развърнатъ въ вериги обхвана селата Слатина, Ѫрбино и Сливово. Една негова колона се сблъска съ четата на с. Мраморецъ, навлезе въ селото и се отдаде на грабежи и изнасилвания. Районната чета на Смиле Вой-

398

дановъ се притече на помощь, нападна ненадейно аскера и уби 7 души. Но на 12 августъ войската опожари цѣлото село. Сѫщия день турцитѣ следъ сражение въ мѣстностьта „Горица” съ четитѣ на Смиле, на Тасе Христовъ и на село Турье, въ което дадоха трима убити, запалиха последното село. Едновременно почти опожариха и Сливово.

Въ никоя отъ възстаналитѣ околии безразборното опожаряване на селата не ставаше съ такъвъ садически бѣсъ, както въ Охридската. Населени мѣста, воденици, бачила — всичко, което можеше да окаже каква годе подръжка на възстаницитѣ, се унищожаваше най-немилостиво. Вѫтре въ 3—4 седмици минаха подъ огънь почти всички села въ възстаналитѣ части на околията. Ето защо никѫде проблемата за прехраната на борци и народъ не се сложи така бързо и така остро, както въ Охридско. И тамъ кѫдето не бѣха още открити складоветь съ храни, прехраната пакъ бѣше мѫчна, поради масовото унищожение на воденицитѣ. Не веднажъ команди отъ Горна Дебърца отиваха съ кервани въ Кичевско и въ Демиръ Хисарско за да мелятъ въ тамошнитѣ воденици.

Както и другаде, и въ Охридско настроението на възстаници и народъ мина нѣколко фази.

Голѣмъ бѣше възторгътъ въ първитѣ дни на възстанието, — ми разказва А. Кецкаровъ, — макаръ че селата изгориха, макаръ че се дадоха жертви. Горитѣ, обаче, бѣха наши; тамъ се пѣеше „Живъ е той, живъ е ...” и гордо се развѣваше охридското красиво знаме съ изобразенъ лъвъ на едната страна, а на другата — мома съ гола сабя въ рѫка и текстътъ: „Тозъ, който падне въ бой за свобода, той не умира . . .” Населението се радваше, че скоро ще дойде помощь, че охридчани, живѣещи въ България, съ своитѣ офицери вече дохождатъ и скоро ще пристигнатъ въ Охридско. Уви! Въ срѣдата на августъ всичкитѣ разбраха, че възстанието обхваща само Охридско, Кичевско, Демиръ Хисарско, Ресенско, Крушовско, Костурско и часть отъ Битолско. Настѫпи разочарование въ населението.

Много сѫ трагедиитѣ на възстаналото население въ Охридско, но има една, която по своя кървавъ характеръ надминава всички. Възстаници и народъ я изживяха едновременно и въ сѫщия страхотенъ видъ. Тя се разигра на 31 августъ между селата Рѣчица, Куратица и Свинища, въ мѣстностьта наречена „Гърмешница”. Тая мѣстность представлява еднакво благоприятни условия както за прикриване и живѣене, тъй и за отбрана. Въ центъра ѝ се намира една широка прелестна долина, наречена „Марково долче”, а цѣлата е обградена съ височини — естествени позиции, които господствуватъ надъ шосето Охридъ—Ресенъ и надъ другитѣ околни пѫтища. Тукъ, въ „Марково долче”, следъ изгарянето на Куратица, Рѣчица и Свинища (6 и 8 августъ) и на други съседни села, се настаниха на лагери много

399

семейства (около 1700 души) съ покѫщнината и съ оцѣлѣлата си жива стока. Шосето Охридъ — Ресенъ, „Високо дърво”, отгдето се вижда всѣко движение откъмъ Охридъ и откъмъ турското село Расино и „Висока чука” — високъ наблюдателенъ постъ къмъ три страни (Буково, „Сирулски ридъ” и Демиръ Хисарско) бѣха заети отъ окопани възстанишки отряди — непосредствена охрана на лагера. Възтанишки отряди имаше и на югъ (между селата Куратица и Сируля) а северъ — върха „Вишеслоецъ” бѣ заетъ отъ районната чета на Деянъ Димитровъ. Три седмици обездоменитѣ семейства се чувствуваха сигурни въ „Марково долче”, задоволяваха сносно нуждитѣ си, раждаха и умираха. И тукъ всѣкидневието съ своитѣ дребни грижи поглъщаше семействата: „Тамъ плаче една, децата ѝ хлѣбъ нѣматъ, тамъ пъкъ помежду си се крадѣха, нѣкой си оставилъ дрехи, пъкъ му ги нѣмало. Сѫдъ, наказание, бой, глоби”. [1] Продоволствената команда, добре функционираща въ „Долчето” обслужваше и възстаницитѣ отъ най-близкитѣ позиции, четить на Аргиръ Мариновъ, Ник. Митревъ, Цвѣтко Стояновъ и др. Тамъ бѣха и районнитѣ началници Наумъ Анастасовъ и Наумъ Златаревъ.

На 30 презъ нощьта, десеть хиляденъ аскеръ съ горска артилерия пъплеше отъ четири страни съ очевидното намѣрение да обгради цѣлата мѣстность „Гърмешница”. На 31 сутриньта рано единъ отрядъ, дошелъ отъ Охридъ презъ Опейнца, се разположи по шосето Охридъ — Ресенъ; другъ, идещъ откъмъ Буково, се спрѣ предъ Плакье; трети, откъмъ „Сирулския ридъ”, презъ Куратица, се отправи къмъ върха „Вишеслоецъ”; четвърти се зададе откъмъ село Расино, пети, шести... Горски топове, настанени между „Високо дърво” и „Висока чука”, затвориха излаза на „Марково долче”. Аскерътъ се предвождаше отъ трима души облечени въ аскерска форма, но не турци, а българи. Това бѣ богатиятъ селянинъ Велянъ Славевъ отъ с. Рѣчица и други двама, баща и синъ, които на 28 августъ избѣгаха тайно съ семействата си отъ лагера въ мѣстностьта „Мазатаръ”. Велянъ Славевъ откара добитъка си въ чифлика на единъ бегъ, а самъ отиде въ Охридъ и съобщи на турцитѣ за лагера въ „Гърмешница” и за състоянието и разположението на възстанишкитѣ отряди тамъ.

Сражението започна рано. Това бѣ борба на животъ и смърть. Сѫдбата на 1700 безорѫжни хора, жени и деца, висьше на косъмъ. Нѣколко бѣсни атаки на неприятеля бидоха отблъснати. Следъ четиричасова отчаяна отбрана, жарени отъ артилерията, възстаницитѣ напустнаха първитѣ

1. „Спомени на Смиле Войдановъ”, стр. 117.

400

позиции. Огнениятъ крѫгъ се стѣсни. Ето какъ описва картината на тоя бой Деянъ Димитровъ: [1]

Още презъ дена аскерътъ наближи много и вече се измѣсиха четници и аскеръ и кой каквото мѣсто заловилъ тамъ се биелъ. Турцитѣ запалиха и гората. Кой избѣгалъ отъ четницитѣ, кой въ нѣкоя пещера, нѣкой залегналъ въ нѣкоя карпа, стреля; измѣсти се отъ тамъ, заема друго. Първитѣ позиции четницитѣ задържаха 4 часа. Семействата бѣха по срѣдата, въ долината. Въ време на сражението турскитѣ куршуми падаха и въ семействата, които се виждаха отъ тамо, гдето се биеха. Повече нарочно стреляха въ деца и жени. Никола Митревъ презъ това време самъ е видѣлъ и чулъ, какъ единъ бинбашия е заповѣдвалъ на аскера да не стрелятъ въ женитѣ и децата. Но тѣ не го слушали; той съ камшикъ удрялъ нѣкои, да не правятъ това. И като видѣлъ, че не го слушатъ, дигналъ рѫце и нажаленъ извикалъ: „Аллахъ, Аллахъ!”

Значителна часть отъ възстаницитѣ, изтикани и отъ последнитѣ си позиции, се свряха въ самия долъ, при семействата, обградиха ги и тамъ посрещнаха първитѣ войскови групи, нахлули вече въ лагера. Известно време пушечната стрелба се смесваше съ отчаяния писъкъ на ужасенитѣ жени и деца, после пушкитѣ спрѣха и се чуваха само писъци, проклятия и охкания. Зловещо спокойствие настана въ „Долчето” съ настѫпването на нощьта. Въ тишината се носѣха само охкания на ранени и стонове на умираещи. Аскерътъ, задоволилъ жаждата си за мъсть и звѣрскитѣ си инстинкти, се оттегли още по здрачъ, като разруши фурнитѣ, задигна всичко ценно и забра всичкия добитъкъ и стотина жени. [2] По-късно разпръснатитѣ изъ гората, незакачени отъ войската, семейства се върнаха и огласиха съ плачоветѣ си „Долчето”, представляваще сега човѣшка касапница: тамъ лежеха труповетѣ на много десетки възстаници, безорѫжни мѫже, жени, деца, едни обезобразени, други потънали въ локви кръвь, трети съ лица изкривени отъ предсмъртенъ ужасъ.

Турцитѣ платиха скѫпо своята победа. Но какво значатъ нѣколко десетки убити турски войници предъ 190 български жертви, предъ ужаситѣ на оцѣлѣлитѣ домочадия и предъ последицитѣ на катастрофата въ „Гърмешница”? По позициитѣ и въ самия долъ на 31 августъ сложиха коститѣ си, защищавайки до последна капка кръвь завета на Илиндень и честьта и живота на своитѣ близки, 32 възстаници: Аргиръ Мариновъ, единъ отъ най-дейнитѣ охридски войводи, Наумъ Златаревъ, членъ на районното началство, Лазаръ Стефановъ, учитель, Дуле Пармаковъ, Стефанъ Курталовъ, Ламбо Берберчето. . . Само отъ една задруга, Поповци, отъ

1. „Спомени”, стр. 120.

2. Тия жени бѣха оставени въ неопожареното село Коселъ. После тѣ се прибраха въ Охридъ, кѫдето гражданитѣ имъ се притекоха на помощь съ храна и завивки.

401

с. Лѫжани, паднаха въ това сражение петима души. Остатъкътъ, до 190, сѫ безорѫжни селяни, стари хора повече, жени и деца. Тукъ турцитѣ по жестокость къмъ децата надминаха дори и себе си.

Отъ Опейнца видѣхъ убито едно детенце на 6 месеца, — разказва Деянъ. [1] — Имаше деца, хвърлени нарочно отъ скалитѣ и на парчета. Имаше въ една пещера заклани жени, цѣло семейство отъ 9 души, заклани и подпалени съ газь.

Катастрофата въ Гърмешница застави четитѣ да напустнатъ временно Долна Дебърца и Орта-колъ. Хр. Узуновъ и Деянъ се прехвърлиха за нѣколко дена въ Демиръ Хисарско, а районниятъ началникъ Наумъ Анастасовъ и войводата Ник. Митревъ — въ Езерския край. После се събраха всички пакъ въ Горна Дебърца. Долна Дебърца и Орта-колъ бѣха вече изгубени за възстанието. Чети пакъ припадаха, но задържането имъ не бѣ възможно, защото лагеритѣ единъ по единъ опустяваха. „Вмѣсто да ни колятъ горе въ планината, нека ни колятъ долу въ селата”, — казваха селянитѣ. И слизаха къмъ своитѣ родни пепелища или отиваха право въ града. Въ това ги насърдчаваше вече и самото началство, безсилно да ги защити отъ издевателства и звѣрщини. Тогава се явиха и първитѣ признаци на разколебаване и разстройство въ селскитѣ чети.

Презъ първата половина на септемврий положението стана неудържимо. Четитѣ не мислѣха вече за друго, освенъ какъ да се прикриятъ отъ аскера, който сновеше на големи маси изъ планинитѣ, търсейки фурни и складове за да ги унищожава и лагери за да ги разпръсва — какъ да се прикриятъ и какъ да се нахранятъ. Аскерътъ и гладътъ ги заставяха да се прехвърлятъ отъ една въ друга часть на района и да прескачатъ чакъ въ Кичевско и Демиръ Хисарско. Не ставаха вече и сражения. На 14 септемврий многоброенъ аскеръ, тръгналъ да окупира Лешанската планина, удари селскитѣ чети на Лешани и Куратица, които пазѣха лешанскитѣ семейства. Нѣколко часа се сражаваха тия две чети, дадоха двама убити, отстѫпиха, проврѣха се после презъ самитѣ турски вериги и останаха пакъ въ своята планина. Презъ втората половина на септемврий въ Долна Дебърца не останаха вече никакви чети.

Дойде редъ и на Горна Дебърца. Многоброенъ аскеръ отъ Издеглавье и Песочанъ се насочи къмъ планинския участъкъ на селата Слатина, Ѫрбино, Лактинье, Гозивье, Сливово, Турье, Мраморецъ, съ цель да отнеме и тая последна опора на възстаницитѣ. На 17 септемврий той завзе височинитѣ надъ Слатина и „Мирчевъ кутелъ”, после се по-

1. „Спомени”, стр. 121.

402

каза надъ с. Върбяни, завзе прохода „Магерникъ”, който води за Кичевско, както и върха „Голякъ”. Горското началство което се намираше въ тоя участъкъ, отстѫпи въ планината Славей и после се сврѣ въ гѫстия Кара-орманъ. Сметнали, че пѫтищата имъ къмъ Кичевско и Демиръ Хисарско сѫ вече затворени, загубили следъ Гърмешница връзката съ Деяна, Тасе Христовъ и другитѣ войводи, поддали се на най-тревожни слухове, членоветѣ на Охридското горско началство взеха тукъ решение да напустнатъ района и дигизирани като работници, да се отправятъ презъ Албанскитѣ планини къмъ черногорската граница. [1]

Между това, районнитѣ войводи които бѣха потърсили временно прикритие въ съседнитѣ райони видѣха, че и Кичевско и Демиръ Хисарско не сѫ въ много по-добро положение. Тамъ населението се прибираше вече по селата, четитѣ се разформируваха, складоветѣ съ храни по планинитѣ повечето бѣха открити и унищожени. Завърнали се въ Охридско, тѣ завариха положението още повече влошено. По-голѣмата часть отъ селскитѣ чети бѣха се вече саморазпустнали и предали орѫжието си. Тѣмъ, на районнитѣ войводи, не оставаше друго, освенъ да изпълнятъ последната наредба на щаба — да разформируватъ и останалитѣ селски чети и да прибератъ и складиратъ непредаденото орѫжие. Това и направиха. После пакъ заминаха за Демиръ Хисарско и потърсиха, за себе си и за старитѣ четници, канали за България.

1. Това е обяснението, което дава членътъ на районното началство А. Кецкаровъ.

Групата „работници”, състояща отъ началницитѣ А. Кецкаровъ, Наумъ Цвѣтиновъ, Лазаръ Димитровъ. Алекс. Г. Чакъровь, Лука Групчевъ и войводата Марко Павлевъ съ 12 четници, следъ дълга и мѫчителна одисея низъ Албанскитѣ планини, можаха на 11 октомврий да пристигнатъ въ черногорската столица Цетине.

8. Възстанието въ Кичевско и албанцитѣ отъ Дебъръ.—Какъ Л. Джеровъ спечели благоразположението на дебранитѣ. — Борбата около „Лопушникъ”. — Героичната отбрана на Душегубица. — Нападателитѣ въ отстѫпление. — Единъ миражъ. — Сражение на „Два камна”. — Душегубица и Лавчани опожарени. — Дървеното топче на Кленоецъ. — Затишие. — Ново аскерско нахлуване. — Варварски методи за обезорѫжаване: капитулация или опозоряване. — Семействата се връщать въ селата. — Предадено орѫжие. — Последното изгорено село. — Демобилизация

Кичевската околия прекара периода на турското настѫпление при сравнително по-малко палежи и проливане на невинна човѣшка кръвь. Това се дължи на нѣколко щастливо стекли се обстоятелства. Едно отъ тѣхъ , съвсемъ не последното, е неутралитетътъ на арнаутитѣ отъ Дебъръ.

За християнското население въ съседнитѣ съ Албания райони албанскиятъ елементъ съ своитѣ грабителски и насилнишки инстинкти бѣ зло не по-малко отколкото турскиятъ режимъ. За революционното движение поведението на тоя елементъ бѣ сѫщо отъ грамадно значение. Дамянъ Груевъ често се замисляше надъ сложната албанска проблема. Самъ  м и я к ъ, [1] Груевъ знаеше, какво значи съжителство на мияци и арнаути въ Дебърско. Презъ 1900 г. той посвети въ в. „На орѫжие” и една статия на албанцитѣ и на албанския въпросъ. При все това, нито Вѫтрешната организация, нито Върховниятъ комитетъ, нито други меродавни български институти не бѣха направили нищо сериозно за да неутрализиратъ албанския елементъ, а още по-малко — да потърсятъ и намѣрятъ допирни точки между македонската освободителна борба и албанцитѣ, които никога не сѫ престанали да странятъ отъ пришълцитѣ турци и дори да ги ненавиждатъ. Като оставимъ на страна плащанитѣ услуги на не малко албанци при въорѫжаването на западнитѣ и югозападнитѣ райони, имаше тукъ-таме само единични излияния и разбирателства между македонски революционери и съзнателни албански патриоти върху появата на общото отвращение отъ турското владичество. Нищо повече.

Единъ по-сериозенъ опитъ отъ мѣстенъ характеръ се направи своевременно въ Кичевско и даде благоприятни резултати презъ възстанието. Лука Джеровъ, назначенъ отъ Смилевския конгресъ за кичевски горски началникъ, схва-

1. Село Смилево представлява микроскопично  м и я ч к о  островче всрѣдъ едно море отъ  б р ъ с я ц и, различни по говоръ, носия и обичаи отъ мияцитѣ. По произходъ смилевци сѫ отломка, неизвестно кога откъртена отъ миячкото ядро, което населява селата Лазаро-поле, Галичникъ, Тресанче, Селце и пр. въ Дебърско и се е свило въ пазвитѣ на Бигла.

404

щайки всичката важность отъ едно смекчаване на отношенията между Революционната организация и арнаутитѣ отъ Дебъръ, се постара единъ-два месеца преди Илиндень да обезорѫжи боязъньта и заблудитѣ на дебранитѣ. Той избра най-ефикасни средства за въздействие върху албанската душа — манифестиране на кавалеризъмъ, търпимость и приятелство. На два пѫти той съ мѫка успѣ да плени кираджии и търговци отъ Дебъръ, отрупа ги съ внимание и любезности, черпи ги съ кафе и имъ обясни всичката безсмисленость и вреда отъ албанското недоверие къмъ македонскитѣ революционери — ратници за една кауза, която не противоречи на добре разбранитѣ албански интереси. Въ първия моментъ разказитѣ на пленницитѣ за гостоприемството и доброто разположение на комититѣ бѣха посрещнати въ Дебъръ като басня, но когато дебранитѣ се увериха въ истинностьта на дветѣ странни произшествия, впечатлението отъ тѣхъ бѣше колосално. [1] Тия инсценирани отъ Джерова манифестации спомогнаха за неутрализирането на дебранитѣ повече, отколкото турско-албанскиятъ конфликтъ въ Северна Албания. И когато на третия день следъ обявяването на възстанието дебърскиятъ мютесарифъ се обърна къмъ мѣстнитѣ албански първенци съ молба за въорѫжена помощь, дебранитѣ му отговориха съ категориченъ отказъ.

Друго обстоятелство, което допринесе за това поведение на дебранитѣ е мируването на нѣколкото миячки села въ Дебърско. „Лопушникъ” дѣли географически тѣзи села отъ Кичевско, организационно, обаче, тѣ спадаха къмъ кичевския районъ (както селата отъ Дебърския Дримъ-колъ спадаха къмъ Охридския). По решение на районното началство, тая група прекрасни и патриотични български села не възстанаха и благодарение на това, тѣ не само не си навлякоха гнѣва на албанскитѣ първенци отъ Дебъръ, но и можаха презъ цѣлото възстание да бѫдатъ въ услуга на възстаницитѣ отъ Кичевско и Охридско. И така, възстанишкитѣ отряди останаха да се справятъ само съ разбойнишки турско-албански банди, засилени съ разни поляци, кяи и др. отъ възстаналата область и съ мѣстния башибозукъ, който не бѣше многоброенъ. Башибозушки нахлувания на дебрани въ по-голѣмъ масщабъ нямаше.

Първиятъ тревоженъ признакъ който смути спокойствието на ликуващия народъ дойде, както и трѣбваше да се очаква, откъмъ дебърския аскеръ. Войска отъ гарнизонитѣ въ Лазаро-поле, Галичникъ и Жерноница — надъ 600 души — нападна с. Душегубица, съ цель да завладее стра-

1. И двата случая сѫ хубаво разказани отъ Лука Джеровъ въ статията му „Приносъ къмъ историята на Илинденското възстание презъ 1903 г.” („Илюстрация Илиндень”, год. 2, кн. 7 (17), София, юний 1920 г.).

405

тегичния проходъ „Яма” — до самото село. Предупредени своевременно отъ организациитѣ въ Галичникъ и Лазаро-поле, душегубчани се приготвиха да посрѣщнатъ достойно неприятеля и разпратиха известия по селата. Цѣли четири часа, докато пристигне поисканата помощь, душегубчани сами бранеха селото си и прохода — тоя ключъ на Кичевско откъмъ Дебъръ. Въ тая славна отбрана взе участие цѣлото село. Храбритѣ душегубчанки ходеха отъ позиция на позиция, уталожваха жаждата на бойцитѣ съ вода, носѣха имъ патрони, окуражаваха ги. Най-после се чу многоочакваното „ура” на четата отъ с. Лавчани, дигната на кракъ и доведена отъ Л. Джеровъ. Стотината лавчанци атакуваха веднага лѣвия флангъ на турцитѣ. Не се мина много, ново „ура” се разнесе откъмъ лявото крило на отбраната: бѣха селскитѣ чети отъ Иванчища, Елхоецъ, Попоецъ и Кленоецъ — стотина души. Атакуванъ и въ десния си флангъ, неприятельтъ започна да отстѫпва, но подъ залповия възстанишки огънь отстѫплението му се обърна въ бягство. Все пакъ, той успѣ да отнесе многото си убити и ранени. Въ рѫцетѣ на възстаницитѣ останаха мушамата и бинокълътъ на турския военоначалникъ. [1] Загубитѣ на възстаницитѣ бѣха нищожни: само нѣколко ранени.

Нощьта четитѣ прекараха на позициитѣ си а сутриньта, очаквайки ново настѫпление, тѣ минаха въ Дебърско и се настаниха на по-силни позиции въ мѣстностьта „Думовица” — по върховетѣ на Бистра. На 18 августъ неприятельтъ, подкрепенъ съ нови сили, се показа надъ прохода. Заповядано бѣ да се оставятъ турцитѣ да наближатъ на петдесетина крачки до позициитѣ, но една пушка, гръмнала по невнимание, издаде още отъ 600—700 крачки присѫтствието на отрядитѣ. Аскерътъ нито помисли да атакува, а обърна гръбъ, поздравенъ съ нѣколко залпа и се върна въ Лазаро-поле. Една нова сигурна възстанишка победа бѣ по тоя начинъ осуетена. Възстаницитѣ оставиха на „Думовица” единъ малъкъ отрядъ и се върнаха въ района си.

На 19 августъ не се показа никакъвъ неприятель но се получи известие, че нови два табора сѫ пристигнали въ Лазаро-поле и се готвятъ за походъ. Обезпокоително раздвижване на войски бѣ забелязано и къмъ Кичево. Даде се бърза разпоредба възстаницитѣ отъ Елхоецъ да пазятъ прохода „Яма”, Арсо да хване пѫтя откъмъ Кичево, четитѣ на селата Добреноецъ, Яворецъ и Кнежино — да потеглятъ за мѣстностьта „Два камна”, а на тия отъ Малкоецъ, Попоецъ, Кленоецъ и Иванчища — да отидатъ на помощь на Душе-губица. Самъ Джеровъ съ районната чета и съ въстани-

1. До тогава възстанишкитѣ отряди не разполагаха нито съ единъ бинокълъ.

406

цитѣ отъ Лавчани — всичко 75 души — потегли за „Два камна”, кѫдето и се укрепи още сѫщата нощь.

Тоя день, 19 августъ, една сладка самоизмама, напомняща миражитѣ, никога недогонвани, отъ бедуинитѣ въ пустинята, разпръсна за мигъ тревогитѣ на възстаницитѣ въ Лавчани. Единъ отъ наблюдателитѣ, поставени надъ селото, слѣзе радостенъ и съобщи на Лука Джеровъ, че откъмъ българската граница се чували топовни гърмежи. Старитѣ хора въ Лавчани си спомниха, че такива гърмежи се чували и презъ руско-турската война ... Турската опасность откъмъ Дебърско и Кичевско бѣ веднага забравена. Отъ всички гърди се изтръгна викътъ: „Да живѣе България!”, „Да живѣе българската войска !” Уви, опиянението трая само мигъ. Уясни се, че стреля съ топове не българската войска, а аскерътъ въ Кичево, по случай царския праздникъ — възшествието на Абдулъ Хамида... Джеровъ замина съ лавчанци къмъ позицията „Два камна.”

Противно на обичая си, тоя пѫть аскерътъ потегли презъ нощьта и изпревари възстаницитѣ. Призори той бѣше вече предъ позицията, кѫдето завари само четата на Джерова. Часть отъ войската завърза веднага сражение съ възстаницитѣ; една колона се отдѣли и тръгна срещу Душегубица, а друга — къмъ Лавчани. Едновременно бѣ атакуванъ и малкиятъ възстанишки отрядъ на прохода „Яма”. Всички останали възстанишки сили бѣха презъ това време въ движение.

Душегубчани, около 40 души, не спали цѣлата нощь и изнурени, посрѣщнаха сами натиска на цѣлъ единъ таборъ и отблъснаха нѣколко бѣсни атаки. Патронитѣ имъ се привършваха, а очакваната помощь все не идѣше. Най-после, изтикани отъ позициитѣ си, тѣ отстѫпиха къмъ Кленоецъ, преследвани отъ неприятеля. Изъ пѫтя тѣ срѣщнаха четитѣ на Кленоецъ, Попоецъ, Малкоецъ и Иванчища, отиващи въ тѣхна помощь, спрѣха отстѫплението си, укрепиха се и задържаха съ залпове настѫпващия неприятель. Тукъ възстаницитѣ дадоха четири изстрела и съ единъ дървенъ топъ, 12 педи дълъгъ, изработенъ отъ майсторитѣ въ с. Кленоецъ и пълненъ съ гвоздеи и малки парчета желѣзо. [1] Следъ това аскерътъ слѣзе въ Душегубица, опожари цѣлото село, изби и изкла заваренитѣ тамъ двадесетина мѫже, старци повечето, залови нѣколко моми и жени и ги обезчести.

На позицията „Два камна” очакваната помощь сѫщо закъснѣ. Възстаницитѣ и тукъ отстѫпиха къмъ Лавчани и стигнаха тамъ почти едновременно съ аскера. Селото остана въ срѣдата. Всички опити на турцитѣ  да подпалятъ Лавчани бидоха осуетени отъ възстанишкия огънь. Но вмѣсто очак-

1. Презъ възстанието въ Кичевско монахътъ Гаврилъ отъ монастира Св. Иванъ Бигоръ бѣше изработилъ четири много красиви нагледъ черешови топчета но и четиритѣ, още при изпитванията, се пукнаха.

407

ваната помощь отъ войводата Арсо Мицковъ — той се оказа много далечъ, въ с. Бѣлица — възстаницитѣ видѣха застрашенъ гърба си отъ войска, около 1500 души, тръгнала отъ Кичево и отстѫпиха къмъ с. Подвисъ, кѫдето и се укрепиха. Турцитѣ влѣзоха въ Лавчани, опожариха го и извършиха сѫщитѣ зверства и насилия, както и въ Душегубица. Все пакъ, тѣ не посмѣха да останатъ и веднага се върнаха обратно въ своята база — Дебърско. Аскерътъ отъ Кичево сѫщо се върна въ града. Тоя нещастенъ день възстаницитѣ дадоха трима убити и нѣколцина ранени.

Две седмици кичевскиятъ районъ не бѣ обезпокоенъ. На 5 септемврий войски — по единъ, два и три табора — нахлуха едновременно отъ четири страни: отъ Дебърско презъ „Яма”, отъ Кичево, отъ Охридско и отъ Демиръ Хисарско. Малкитѣ селски чети бѣха безсилни да противостоятъ, па и отъ Главния щабъ бѣше получено нареждане да се избѣгватъ всѣкакъ сраженията и да се отстѫпва. Като не срѣщна никаква съпротива, аскерътъ се ограничи само съ грабежи въ Бѣлица и други села и следъ два дена се върна обратно.

Отъ 7 до 20 септемврий мина пакъ спокойно. На 20 септемврий районътъ отново бѣ наводненъ отъ войска, решена тоя пѫть да покори окончателно селата и да обезорѫжи населението. Бърждани, Козица, Бѣлица, Видрани и други села бидоха окупирани. Тоя аскерски походъ се съвпадна съ новото нареждане на Щаба, споредъ което часть отъ населението — старцитѣ, женитѣ и децата трѣбваше да напустнатъ лагеритѣ по планинитѣ и да слѣзятъ въ селата си. За да застави селянитѣ да капитулиратъ правителството, наредъ съ обещаната амнистия за възстаналитѣ, бѣше обявило, че ще се горятъ всички села напустнати отъ жителитѣ  имъ. А чрезъ терора надъ семействата, прибрани въ селата, можеше вече да се упражнява мораленъ натискъ и върху самитѣ възстаници. Покрай обикновенитѣ грабежи и насилия, тукъ бѣ турено въ действие и друго едно срѣдство, което никоя друга власть не би си позволила. Въ Видрани, кѫдето имъ се удаде да турятъ на рѫка дветѣ дъщери и снахата на селския войвода, нещастнитѣ жени бѣха заставени да съобщятъ на баща си, че ако не се предаде съ орѫжието си, ще бѫдатъ обезчестени. Видранскиятъ войвода сложи орѫжието, за да спаси отъ позоръ чедата си. Тоя дивашки методъ даде резултати. Заставени да избиратъ между опозоряването и капитулацията, мнозина се предадоха. Така турцитѣ можаха да събератъ доста пушки въ Бърждани, Козица, Бѣлица, Кладникъ, Карбуница.

Жертва на обезорѫжаването стана Юдово. Но 25 септемврий аскерътъ, раздразненъ отъ това, че не успѣ да обезорѫжи селото (селската чета още не бѣше капитулирала) заповѣда на семействата да напустнатъ домоветѣ си и да

408

изнесатъ покѫщнината си и предъ тѣхнитѣ очи запали цѣлото село. Оцѣлѣха само 4—5 кѫщи.

Въ началото на октомврий оставаше да се извърши последниятъ мѫчителенъ актъ: разпущането на четитѣ и складирането на наличното орѫжие.

Съ голѣма скръбь посрещнаха заповѣдьта за капитулиране, — казва Л. Джеровъ, [1] — всички се надѣваха, че България ще обяви война и че следъ това още повече ще се засилимъ. Нищо не стана.

9. Брой на сраженията, атентатитѣ и убититѣ борци презъ Илинденския периодъ въ Македония и Одринско. — Сражения и убити въ Битолския вилаетъ. — Сражения и убити въ другитѣ вилаети. — Динамитни атентати. — Общъ брой на сраженията и убититѣ

По броя на сраженията  Б и т о л с к а т а  о к о л и я — най-голѣмата въ вилаета — държи първо мѣсто. Отъ 20 юлий до 10 октомврий въ тая околия станаха най-много сражения — 70, и паднаха най-много възстаници — 378. Даденитѣ сражения се разпредѣлятъ между районитѣ така: Цапари — Гявато — Смилево 9, Битолско поле и Западно Мориовско 6, Крушовско 19, Демиръ Хисарско 8, Ресенско (Г. Прѣспа и Д. Прѣспа) 31. Последното сражение се даде на 20 октомврий отъ костурскитѣ и прилепскитѣ чети надъ с. Чанища, въ Западно Мориовско. [2]

Въ  К о с т у р с к а  о к о л и я  отъ 20 юлий до 18 септемврий станаха 17 сражения: 8 въ Пополето, 6 въ Корещата, 1 въ Кастанарията и 3 въ областьта Колоня. Загинаха 83 възстаници.

Въ  Л е р и н с к а т а  о к о л и я  станаха отъ 20 юлий до 8 октомврий 22 сражения — 12 въ нередския района и 10 въ нидженския. Паднаха 74 възстаници. Нѣкои отъ сраженията въ Леринско се дадоха съвмѣстно съ костурски чети, а други — само отъ костурски чети.

Въ  О х р и д с к а т а  о к о л и я  отъ 20 юлий до 28 септемврий станаха 31 сражения: 3 въ Малесията, 20 въ Горна

1. „Спомени”, стр. 21.

2. Цифритѣ за сраженията и убититѣ възстаници вземаме отъ „Мемоара”. За абсолютна точность не може да става дума. Въ всѣки случай, действителниятъ брой на сраженията е по-голѣмъ отъ отбелязания въ „Мемоара”, безъ да се смѣтатъ кѫситѣ престрелки.

Избѣгвали сме да посочваме броятъ на падналитѣ турци. Тукъ цифритѣ на „Мемоара” не могатъ да претендиратъ и на приблизителна точность: тѣ сѫ явно преувеличени, разбира се, не по вина на съставителитѣ на „Мемоара”.

409

и Долна Дебърца, 7 въ Орта-колъ и 1 въ Дримъ-колъ. Загинаха 118 възстаници. По загуби Охридската околия иде следъ Битолската.

Въ  К и ч е в с к а т а  о к о л и я  отъ 20 юлий до 27 августъ станаха 10 сражения: 4 въ Горна и Долна Копачка, 4 въ Рабетинъ-колъ и 2 въ Долно Кичево. Загинаха 64 възстаници.

Въ цѣлия Битолски вилаетъ  п р е з ъ  И л и н д е н с к о т о  в ъ з с т а н и е  с т а н а х а  1 5 0  с р а ж е н и я,  в ъ  к о и т о  з а г и н а х а  7 4 6  в ъ з с т а н и ц и. Най-много сражения станаха презъ юлий (20—31) — 72, презъ августъ — 56, презъ септемврий 18 и презъ октомврий 4.

Въ Одринския вилаетъ  о т ъ  6  а в г у с т ъ  д о  2 8  о к т о м в р и й  с т а н а х а  3 6  с р а ж е н и я,  в ъ  к о и т о  п а д н а х а  4 6  в ъ з с т а н и ц и. Повечето се дадоха въ първия районъ: Малко Търновско —Лозенградско — Бунаръ Хисарския. Разпределени по месеци се падатъ: презъ августъ 29, септемврий 5 и октомврий 2 сражения.

Въ Солунския вилаетъ  о т ъ  1 6  ю л и й  д о  2 6  о к  т о м в р и й  с т а н а х а  3 8  с р а ж е н и я,  в ъ  к о и т о  п а д н а х а  1 0 9  ч е т н и ц и.

Въ Скопския вилаетъ  о т ъ  1  а в г у с т ъ  д о  1  н о е м в р и й  с т а н а х а  1 5  с р а ж е н и я,  в ъ  к о и т о  п а д н а х а  9 3  ч е т н и ц и.

Динамитни атентати презъ цѣлото възстание, отъ 20 юлий до 10 октомврий, въ Европейска Турция станаха 14, [1] а презъ цѣлата 1903 г. — 21.

Презъ цѣлия Илинденски периодъ въ Македония и Одринско станаха 239 сражения, въ които паднаха 994 възстаници.

1. Числото на атентатитѣ въ действителность е по-голѣмо, Въ „Мемоара” не е споменатъ, напримѣръ, атентата на фара при Енияда и др. по-дребни.

[Previous] [Next]
[Back to Index]