Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

VI. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

5. Турското настѫпление въ Битолския окрѫгъ

 

Въ района на Главния щабъ  —  Крушово  —  Горна Прѣспа  —  Демиръ Хисарско

 

1. Въ района на Главния щабъ. — Десеть хилядна армия срещу Гявато — Смилево. — Гявато въ пламъци. — 17 августъ. — Възстаницитѣ въ отстѫпление. — Ужаси въ лагера „Голѣмъ гаръ”. — Смилево въ пламъци. — Дамянъ Груевъ предъ смилевскитѣ домочадия. — Сражение въ Боишката планина. — Последнитѣ жертви на Цапари

Къмъ срѣдата на августъ съсрѣдоточената армия на Назъръ паша се раздвижи.

10—12000 войска съ всички родове орѫжие се отправи въ четири колони срещу Смилево. На 12 юлий колоната отъ Битоля сломи отпора на възстанишкия отрядъ при Гявато, предвожданъ отъ Георги Сугаревъ, дякона Евстатий, Пере Жебчевъ и други селски войводи. Привечерь масивътъ на Пелистеръ се покри съ пушеци. Съ настѫпването на мрака гигантски пламъци раздраха булото на дима. Хубавото Гявато горѣше. Четитѣ се прехвърлиха въ Смилево. Гяватскитѣ домочадия съ ужаса на преживѣния день стигнаха сѫщо въ Смилево и увеличиха народонаселението на лагера при „Голѣмъ гаръ”. Пламъци се издигнаха и надъ съседното село Метимиръ. Тишина зацарува по цѣлото пространство, което презъ деня ехтѣше отъ хиляди гърмежи, яростни аскерски викове и писъци на жени и деца.

На 13 юлий четиритѣ главни ядра на турската войска продължиха движението си, стѣснявайки желѣзния крѫгъ около родното село на Дамянъ Груевъ. Войводитѣ пръснаха своитѣ 600 възстаници по околнитѣ височини и образуваха на свой редъ единъ желѣзенъ крѫгъ, по-тѣсенъ, по-тънъкъ, жалъкъ и безнадежденъ въ сравнение съ неприятелския. Готвейки се за една борба съ безпогрѣшно известенъ изходъ, Груевъ и другаритѣ му изглеждаха спокойни и строги, стараейки се да задушатъ въ сърдцата си една мѫка, която ги терзаеше повече, отколкото утрешната победа на турцитѣ: мѫката по участьта на тия невинни деца, майки, сестри, дъщери, които на никого вече не можеха да възлагатъ надежди,

366

освенъ на Бога и на Света Богородица, която идѣше съ своя свѣтълъ праздникъ.

Въ зловещо спокойствие мина тоя тревоженъ день. Презъ нощьта безброй нови огньове се запалиха по всички балкани около Смилево. Никога Бигла не е бивала така освѣтлявана. Огньове блѣстѣха до самия „Горановецъ”, най-високия върхъ на Бигла, по хребета на седловината „Гьоревъ гробъ”, доле по двата брѣга на Смилевската рѣка и по цѣлия хребеть отъ Слѣпчанския монастиръ въ Демиръ-Хисарско до монастира „Св. Спасъ” надъ Смилево. Утре отъ всички тия свѣтнали точки ще се раздвижи султанската сила за да удуши въ желѣзнитѣ си обятия Смилево и шепата събрани около него бойци.

Единъ единственъ изстрелъ отъ горско орѫдие, даденъ съ пукването на зората откъмъ „Горановецъ”, дигна на кракъ турцитѣ отъ безбройнитѣ точки, надъ които сега се виждаха пушеци. Подиръ 15 минути всички турски части настѫпваха въ вериги съ адска стрелба и всички въстанишки части бѣха ангажирани въ сражението, което започваше. Настѫпваха отвредъ войскитѣ на Назъръ паша съ ожесточение и съ вѣра въ победата. Артилерията закриляше стѫпкитѣ имъ, обсипвайки цѣлата околность съ шрапнели и гранати, които, стреляни безъ смѣтка, надхвърляха цельта си, затъваха въ гори или се пръскаха въ скали, но попадаха понѣкога и въ самитѣ окопи, рушеха каменнитѣ заслони и правѣха възстанишкитѣ позиции незащищаеми. Стѣсняваше се отъ всѣкѫде желѣзниять крѫгь, но стесняването вървѣше бавно. Всѣка заета чука се защищаваше до последна възможность: само нощьта можеше да донесе на бойцитѣ спасение, като улесни отстѫплението имъ къмъ Демиръ-Хисарско. По обѣдъ почнаха да падатъ една следъ друга възстанишкитѣ позиции. Четитѣ на Сугарева, дякона Евстатий и др., бидоха изтикани отъ позицията при монастира „Св. Петъръ”. Бойцитѣ трѣбваше да отстѫпватъ съ прибѣжки по платото „Гробътъ” и дадоха доста жертви. Падна и „Горановецъ”, който бѣше заетъ отъ четата на Павле Кръстевъ и войската се разгъна по самото било на Бигла като застраши позицията „Арамски каменъ”. Тази последна позиция, поверена на смилевския селски войвода Даме Мисковъ, се издигаше надъ лагера на домочадията въ „Голѣмъ гарѣ”. Даме Мисковъ сѫщо отстѫпи. Една аскерска верига се откѫсна следъ падането на „Арамски каменъ” и се насочи право къмъ лагера.

Женитѣ и децата зачуха шума на тѣхнитѣ стѫпки; видеха тъмно облечени хора крадишкомъ да се промъквать презъ гѫстата гора; забелязаха лъщението на пушки и ножове и изтръпнаха отъ ужасъ. Като пчелникъ застрашенъ отъ зла неволя, като пилци преследвани отъ ято ястреби, всичко се раздвижи и тръгна да търси последно прибѣжище за спасение въ гората. Но

367

напраздно: веригата изви се въ обрѫчъ и следъ нѣколко минути мирниять лагеръ биде обсаденъ и плененъ отъ турския аскеръ. Настѫпи последниятъ часъ — последенъ смъртенъ ударъ и за тѣхъ ! . . . Аскера почна да вилнѣе: що жива душа се изпрѣчи предъ погледа имъ да бѣга и да се спасява я стреляха и убиваха, а заловенитѣ биваха мѫчени, изнудвани, ограбвани, мушкани съ щикове, клани и сѣчени съ ножове. . . Цѣлата околность се оглушаваше отъ викове, молби, проклятия, писъци на обезумѣли майки, които гледаха какъ предъ очитѣ имъ вадятъ очитѣ на технитѣ мѫже, какъ ги колятъ и съсичатъ, какъ убиватъ малки деца, за да сломятъ тѣхната съпротива за срамни издевателства... Помрачената човѣшка съвесть отъ зло, невежество и дивъ фанатизъмъ, потърси мъсть и я намѣри — около 73 души умрѣха въ гората, убити отъ аскера. [1]

Между избититѣ имаше и челяди отъ опожаренитѣ села Гявато и Метимиръ, които бѣха потърсили сигурно убѣжище въ Смилевския лагеръ. . .

Презъ това време четири смилевски чети — на Дамянъ Наумовъ, Димче Кромидаревски и Пере Жебчевъ, се сражаваха, подъ началството на Дамянъ Груевъ, до самото Смилево. Атакувани на двата фланга, смилевци отстѫпиха въ селото, а по петитѣ имъ потегли и аскерътъ. За мигъ Дамянъ Груевъ, толкова ревностенъ пеститель на скромната възстанишка сила, се поддаде на мисъльта да се укрепятъ въ училището и тамъ да продадатъ колкото се може по-скѫпо живота си. Смилевскитѣ войводи го отклониха отъ тая ненуждна жертва. Въ тоя моментъ една граната откъмъ „Горановецъ” продупчи задната стена на училището и реши колебанията на вожда:

— Момчета, — извика Груевъ, — всички отстѫпвайте къмъ горната махала, а отъ тамъ надъ селото и бързайте да стигнете гората. . . Нищо не може вече да се спаси, но честьта спасихме — бихме се! ...

Малко следъ това пламна цѣлото село: Смилево горѣше за втори пѫть.

Турската колона, която окървави и опозори лагера при „Голѣмъ гаръ”, мина и замина, като остави подире си стонове, проклятия и безнадеждие. Слънцето въ пламъци се прости съ тоя кървавъ день и бавно се скри задъ „Яворецъ”. Неприятелската трѫба призова аскера на молитва за дългоденствието на падишаха. Тишина зацарува наново по всички позиции, кѫдето 35 възстаници и още повече турци бѣха намѣрили презъ деня смъртьта си. Смилевскитѣ чети се явиха между близкитѣ си на „Голѣмъ гаръ”. Заобиколиха ги жени, деца и старци, оцѣлѣли отъ днешната кървава вихрушка, очаквайки помощь и съветъ отъ тѣхъ — победенитѣ. Всички погледи се устремиха къмъ Даме. Ето какъ описва тоя покъртителенъ моментъ единъ отъ победенитѣ презъ

1. Козма Георгиевъ: „Подъ развѣто знаме” (Сб. „Илиндень” 1929, стр. 97).

368

тоя кървавъ день — единъ смиловецъ, който остави скѫпи мъртавци и оцѣлѣли свои близки на „Голѣмъ гаръ”. [1]

— Слушайте, майки и сестри! Ние тази вечерь ще ви напустнемъ. Утре никой отъ насъ, хора съ пушка въ рѫка, не трѣбва да се намѣри тукъ, за да не почнемъ пакъ да се давимъ съ турцитѣ — стига имъ на тѣхъ , стига и на насъ това, що стана днесъ. Новъ поводъ да разлютваме турцитѣ не трѣбва да даваме, защото пакъ вие най-зле ще си изпатите.

 

— Ами кому ни оставяте насъ море, добро, Даме? — се обади една стара жена.

 

— Вие ще си останете тая вечерь тукъ. Турцитѣ каквото направиха, направиха го днесъ. Искаха да ни отмъстятъ — отмъстиха ни, жаждата имъ се уталожи. Знайте, че утре нищо не ще ви правятъ. Отъ името на пашата тѣ ще ви поканять да се предадете — и вие ще се предадете. Ако ви питатъ где сѫ мѫжетѣ ви, кажете имъ, че лоши хора като менъ сѫ ги забрали съ себе си. А за да имъ е още по-драго, може да пожелаете дългата рѫка на падишаха да ни залови и накаже.

 

— Да се изсуши тая рѫка, — се обади сѫщата жена.

 

И тя, стара жена, си изпълни както можеше своя дългъ — прокълна турцитѣ!

 

— За сега останете си съ здраве, — се обади Даме.

— Съ здраве, златни юнаци, — тихо отговориха всички.

 

Даме заповяда четницитѣ да се приготвятъ за пѫть. Повика единъ опитенъ куриеръ, който добре познаваше мѣстото и му порѫча да ни провре „като презъ иглени уши” презъ турскить постове, които сѫ си наклали огньове на мѣстностьта „Яворецъ”.

 

— Слушамъ, господинъ Даме, — се обади куриера и тръгна. Следъ него тръгнахме всички. Вървехме известно време презъ лагера на населението. Поспирахме се, за да свалимъ шапки, когато минавахме покрай труповетѣ на убити жени, деца и мѫже — прострѣни върху тревата, обвити съ букови клони и папрать, обсипани съ горски цвѣтя и съ запалена свѣщь въ мъртвешки сключени рѫце. Женитѣ надвесени надъ труповетѣ на скѫпи покойници, тихо нареждаха тѫжни и печални думи, още по-тѫжно отекващи се въ този злокобенъ мракъ.

 

Отдалечихме се отъ района на лобното мѣсто и почнахме да се изкачваме по нагорнището, отгдето задъ насъ стоеше Смилево, запалено отъ всички страни. Грамадни пламъци се извиваха и хвърляха кърваво освѣтление на цѣлата околность. Най-после стигнахме „Яворецъ” близо до турскитѣ войски. Предпазливо и тихо минахме покрай тѣхнитѣ  накладени огньове и спрѣхме се на почивка надъ тѣхъ — вънъ отъ Смилевския районъ. Вървѣхме цѣла нощь. . . Призори се спрѣхме на „Нинова орница” въ Боишката планина.

 

Следъ това се заредиха нови премеждия, аскера вървеше по нашитѣ стѫпки и ни преследваше; ние прекосвахме неговитѣ редове, тѣ се провираха презъ нашитѣ редове, докато следъ една седмица, когато Смилево се очисти отъ ония, които нѣмаше какво да правятъ тамъ — се върнахме пакъ надъ Смилево. Населението бѣше се предало на аскера и не увредено пустнато на свобода.

 

До пепелищата на изгорѣли кѫщи, подъ които още тлѣеше неизгаснала жерава, всѣки си построи колиба, за да почне подъ тия колиби новъ животъ въ опожарено Смилево.

1. Козма Георгиевъ: „Подъ развѣто знаме”, стр. 99-101.

369

Три дена войската остана по сѫщитѣ висоти надъ Смилево. После една голѣма часть продължи пѫтя си по билото на Бигла и се прехвърли въ Демиръ-Хисарско. Въ влашкото село Гопеши остана гарнизонъ отъ 200 души.

Цѣлъ месецъ въ Смилевския районъ бѣ спокойно. Турски табури минаваха по пѫтищата и планинитѣ. Мѣстни и други чети често търсѣха прибѣжище въ смилевската часть на Бигла и го намираха. Приютилитѣ се до пепелищата си въ селото смилевски семейства бѣха въ услугитѣ имъ и следъ като изявиха покорность на падишаха. Смилевскиятъ балканъ остана до края главна резиденция на Груева. Следъ сражението отъ 17 септемврий надъ с. Слоещица (Бигла-планина) — най-голямото презъ възстанието — надъ Смилево се прибраха и тримата членове на Главния щабъ съ около 200 души. Войската ги откри и тѣ бързо се прехвърлиха въ Боишката планина и тамъ, заели здрави позиции, посрѣщнаха нападението на неприятеля. Следъ четиричасово сражение, четитѣ отстѫпиха съ 4 жертви. Презъ нощьта часть отъ четитѣ се прехвърлиха въ Горния Демиръ-Хисаръ, а Груевъ съ другата часть се прибра пакъ вѣ Смилевско.

Три дена по-късно, на 23 септемврий, надъ село Цапари мѣстнитѣ чети, командувани отъ Аце Коларъ, Янаки Магарещанецъ и други селски войводи, се сблъскаха съ нѣколко хилядна войска, бориха се отчаяно цѣлия день и дадоха 45 жертви — близу една четвърть отъ своя съставъ.

Това сражение бѣ последното въ района Цапари—Гявато—Смилево. Възстаницитѣ не го искаха. Получили отъ Щаба нареждане да сложатъ вече орѫжието си, четницитѣ отъ Цапари бѣха се прибрали надъ селото си и чакаха да дойде дяконъ Евстатйй, който бѣ натоваренъ да прибере и складира пушкитѣ имъ. Но на сѫдбата бѣ угодно да дадатъ нови 45 жертви.

2. Презъ последнитѣ дни на свободата въ Крушово. — Разногласия между възстанишкия щабъ и Временното правителство. — Приготовления за отбрана. — Войската на Бахтиаръ паша въ Прилепеното поле. — Желѣзниятъ обрѫчъ. — Турски парламентьоръ и отговорътъ на Гюрчинъ войвода. — „Боятъ настана. ...” — Героична отбрана. — Победительтъ отдава почести на падналитѣ герои при „Слива.” — Борба при „Мечкинъ каменъ” и смъртьта на Пито Гули. — Крушово подъ желѣзната пета на победителя. — Скѫпо платена свобода

Настаналото нѣколкодневно затишие около освободения градъ не предвещаваше добро. Възстаническото рѫководство и градскитѣ първенци — всички предусѣщаха, че врагътъ готви нѣщо страшно за Крушово. Въ съвмѣстнитѣ съвещания съ районното началство членоветѣ на правителството настояваха възстаницитѣ да се оттеглятъ своевременно и градътъ да се предаде безъ съпротива. Такива бѣха и наставленията на Главния щабъ. Въ щаба на възстаницитѣ, обаче, настроението бѣше войнствено. Тамъ преобладаваше решително мнението за отчаянъ отпоръ. Все пакъ се даде на временното правителство успокоително обещание, че и при съпротива възстанишкитѣ отряди ще опразднятъ отрано града. Щабътъ засили приготовленията си за отбрана — издълбаха се окопитѣ около Крушово и се изкопаха нови, раздадоха се на възстаницитѣ всички приготвени патрони и пр.

На 29 юлий изъ града се разнесе мълвата, че Прилепското поле е почернѣло отъ аскеръ. Бахтиаръ паша, единъ отъ генералитѣ на усмирителната армия на Омеръ Ружди паша въ Скопско, бѣше вече миналъ съ десеть дружини и една полска батарея Бабунския проходъ и бѣше настанилъ главната си квартира въ с. Кривогащени. „Новината за идването на турскитѣ табури се узна отъ всички граждани, които затвориха цѣлата чаршия и изплашени се лутаха изъ пуститѣ улици, — пише Н. Томалевски, [1] — прибираха и закопаваха по-скѫпата покѫщнина, търсѣха скривалища, задръстваха врати и прозорци съ камъни и се готвѣха да хванатъ гората”. Възстанишкитѣ сили, достигнали тогава къмъ 1200, бѣха вече на позициитѣ си: стариятъ Гюрчинъ войвода зае стръмнитѣ скали, подъ които минава шосето Битоля—Прилепъ; Иванъ Наумовъ Алябака — склона „Бушева чешма”, при „Дени-каменъ” и „Шестаръ”, надъ пѫтя за Кичево; Георги Стояновъ — прохода „Слива”; Атанасъ Каревъ — при „Коевъ-трънъ”, пѫтя за черкезкото село Кочища; Андрея Христовъ се настани до монастира „Св. Спасъ”; Пито Гули съ знамето се укрепи въ мѣстностьта „Мечкинъ каменъ”; селскиятъ войвода Мирче отъ

1. „Последниятъ день на републиката” (Сб. „Илиндень” 1921, стр. 87).

371

Сопотница зае пѫтя за помашкото село Норово. Възстанишкиятъ щабъ се настани на „Гуменя,” отдето се открива широкъ просторъ къмъ Прилепеното поле. Една колона отъ Бахтиаровата войска се запѫти къмъ Вранче и спрѣ при с. Норово, на северъ отъ Крушово; друга се запѫти къмъ югъ и се установи въ селата Върбовецъ и Тръстеникъ, трета завзе монастира „Св. Спасъ”. Полскитѣ орѫдия бидоха настанени на единъ хълмъ на мѣстото, гдето се отдѣля пѫтя за Битоля. Единъ 4 хиляденъ отрядъ, идещъ отъ Битоля, се раздѣли на две колони, едната отъ които се отправи къмъ селата Журче и Острилци, а другата — къмъ „Коевъ трънъ.” Другъ отрядъ се зададе откъмъ западъ — Кичево, съ горска артилерия и кавалерия. На 30 юлий цѣлата тази близо 20 хилядна войска бѣше вече стегнала възстаналия градъ въ желѣзния си обрѫчъ и започна настѫплението си.

При изгрѣвъ слънце единъ парламентьоръ на Бахтиаръ паша се яви при Гюрчина и подкани възстаницитѣ да се предадатъ срещу обещана султанска милость. „Възстанахме не за да се предаваме, а да се биемъ докато извоюваме свободата на Македония”, — отвърна писмено стариятъ войвода. Масата откъмъ полето се раздвижи. Четирма кавалеристи откъмъ Алданци, изпратени за разузнаване, приближиха преднитѣ възстанишки постове, но бѣха по-срѣщнати съ залповъ огънь и се оттеглиха съ единъ убитъ. Тая първа жертва разгнѣви турския генералъ. Започна се веднага артилерийска стрелба срещу града и възстанишкитѣ позиции. Настѫпи и пехотата подъ закрилата на артилерийския огънь. Хиляди пушки присъединиха пукота си къмъ тежкия грохотъ на полскитѣ орѫдия. Започваше неравната борба, която крушовскитѣ орли така дръзко приеха и която съставя единъ отъ най-славнитѣ моменти на Илинденската епопея. Рѣдката стрелба на възстаницитѣ, безсилна да възпре настѫпващитѣ орди, биде подкрепена отъ пѣсеньта, която се поде отъ Гюрчиновата позиция:

Боятъ настана, тупатъ сърдца ни —

Ето ги вече наштѣ душмани! . . .

„Урата” и пѣсеньта бѣха единственото разполагаемо срѣдство, съ което атакуванитѣ бойци можеха да манифестиратъ своето скрито вѫтрешно превъзходство надъ двадесетократно надминаващия ги по численость неприятель. Една граната се пръсна на „Гуменя”, стотина метра далече отъ щаба. Гранати се пръскаха въ скалитѣ на Гюрчиновата позиция и я направиха неудържима. Множество окопи по другитѣ позиции бѣха разрушени. Подиръ двучасово сражение източниятъ фронтъ, отгдето настѫпваше ядрото на неприятелската сила и северния бѣха разкѫсани. Настѫпващиятъ откъмъ Кичево отрядъ застраши съ пълно ограж-

372

дане възстанишкитѣ позиции. Турскитѣ отряди се хвърляха на „уджумъ” — на ножъ — по всички фронтове, надваряйки се кой пръвъ да влѣзе въ града. Възстанишкитѣ отряди отстѫпваха, сражавайки се, и успѣха съ малко жертви да се укриятъ въ гората. Ташко Каревъ — най-застрашениять, понеже неприятельть вече го биеше въ гърба — сѫщо можа да се измъкне, следъ половинъ часова борба, съ шестима убити. Въ прохода „Слива” само групата на десетника Лаки Горцу успѣ да се измъкне и да се присъедини къмъ отряда на Алябака. Останалитѣ, около 40 души, продължиха борбата „до последна капка кръвь” и малцина можаха да се отърватъ. Войската многократно ги канѣше да се предадать. Закачки и псувни се разменяха между нападатели и отбраняващи се. Окуражавани непрекѫснато отъ началницитѣ си Диме Смугревъ и Георги Стояновъ, шепата юнаци пречупиха на нѣколко пѫти съ залповетѣ си устрема на войницитѣ, налитащи на „уджумъ”. Намалѣ числото имъ. Орѣдѣ огъньтъ имъ. Последнитѣ отъ тѣхъ, когато вече врагътъ нахлу въ окопитѣ имъ, залапаха цевитѣ на револверитѣ си. „По заповѣдь на офицеритѣ си, — пише Ник. Кировъ Майски, — войската мина край труповетѣ  на нашитѣ борци и съ пушечна стрелба въ въздуха имъ отдаде почить; Бахтиаръ благоволи да разреши да бѫдатъ прибрани отъ домашнитѣ имъ и погребани по християнски обичай падналитѣ на „Слива” юначни „разбойници.” [1] Деветь души крушовчани и 22 отъ селата сложиха коститѣ си, отбранявайки „Слива”.

Последното и най-кръвопролитно действие на кървавата крушовска трагедия се разигра на „Мечкинъ каменъ”. Сутриньта Пито Гули напустна демонстративно войводското съвещание на „Руменя,” решенъ да се бие докрай, безъ огледъ на жертвитѣ и на опасностьта, която заплашваше града. „Отъ нѣколко месеца насамъ той страстно търсѣше смъртьта си”... пише за него Н. Томалевски. И съ това страстно желание да я посрѣщне непременно въ тоя сѫдбоносенъ за Крушово день, Пито Гули се яви на позицията си, държа речь предъ своитѣ 370 бойци, припомни имъ дадената клетва и ги разпредели на удобни позиции по стратегичното плато. Забитото знаме привлѣче башибузука — тоя башибузукъ, който преди нѣколко дена даваше дума и клетва, че ще стои на страна отъ борбата срещу режима и който сега предвождаше настѫпващия отъ три страни аскеръ — отъ Бирино, Журче и Острилци. Турцитѣ си послужиха съ възстанишкото „ура”, но хитрината имъ не хвана мѣсто. Тѣ бѣха оставени да се приближатъ. Три последо-

1. Бахтиаровата заповѣдь, обаче, не попрѣчи на помацитѣ отъ с. Пласница да ги съблѣкатъ съвсемъ голи и после да ги съсѣкатъ на части.

373

вателни залпа ги обърнаха въ бѣгство. Следващата подире имъ войска ги застигна и замина, но съ разколебанъ духъ. Нѣколко нейни атаки бидоха отблъснати съ залпове отъ куршуми, „ура” и пѣсни. Боятъ се разяри привечерь. Пито, сражавайки се правъ, остана безъ манлихера: единъ турски куршумъ отнесе магазина ѝ. Знаменосецътъ Димевъ и замѣстника му Смугревъ загинаха подъ знамето, продупчено отъ куршуми. [1] Другъ куршумъ прониза въ гърдитѣ началника на отряда. Пито Гули падна съ думитѣ: „Не бойте се, момчета!” Момчетата, вѣрни на тоя зовъ, продължиха още по-яростно борбата. Къмъ 7 часа възстаници и аскеръ, приближили се на нѣколко метра, спрѣха мигновено стрелбата. Завърза се рѫкопашенъ бой съ приклади, рѫце, камъни и. . . ругатни, при еднакво помрачение. Всрѣдъ настѫпилъ свирепъ блъсъкъ нѣколко отряда успѣха да се промъкнатъ въ гората. Подиръ часъ на „Мечкинъ каменъ” бѣше спокойно. Труповетѣ на четиридесеть възстаници — между тѣхъ и войводата Пито Гули — лежаха по платото, устояли на клетвата си къмъ Македония.

На „Мечкинъ каменъ” утихна боятъ, но артилерийската канонада срещу града не спираше. Стреляха съ топове и пушки по мъртвия градъ. Сегисъ-тогисъ по нѣкоя кѫща се събаряше съ трѣсъкъ. Избухнаха пожари. Съ трѣсъкъ като отъ динамитенъ взривъ падна и се разби на калдъръма камбанарията на гръцката църква Св. Никола — сѫщата, отгдето преди десеть дена бѣ се отронилъ първиятъ бунтовенъ звънъ всрѣдъ оная тържествена тишина на илинденската нощь. Тоя трѣсъкъ накара турцитѣ да засилятъ бомбардировката съ надежда, че ще подпалятъ и другитѣ складове съ „патрони” и „динамитъ”. Огъньтъ и гранатитѣ се надваряха презъ цѣлата нощь въ това стихийно опустошение, което за примрѣлитѣ отъ страхъ граждани се стори безкрайно.

Сутриньта на 31 юлий бѣли знамена въ знакъ на покорность се издигаха надъ неопожаренитѣ кѫщи. Първиятъ актъ на предаване бѣ  вече извършенъ отъ гъркоманскитѣ първенци, съ духовенството имъ начело. Но тая ревность не омилостиви ни пламъцитѣ, ни рѫката на жестокия победитель. Всички безъ разлика на народность и полъ трѣбваше да се събиратъ на групи и да се предаватъ. Презъ това време войници и башибозукъ, обираха и подпалваха дюкяни и кѫщи, претърсваха, отвличаха и изнасилваха жени, биеха и убиваха срѣщнати мѫже, откриваха скривалища и товарѣха по-скѫпи стоки. Мѫжетѣ бѣха отдѣлени отъ женитѣ.

1. Сѫщото това знаме, пленено отъ турцитѣ, се съхранява днесъ въ турския воененъ музей въ Цариградъ.

374

После разделиха мѫжетѣ на опасни и благонадеждни. Благонадежднитѣ бѣха пустнати на свобода, на семействата се позволи да се прибератъ по кѫщитѣ си. Чакъ на другия день, 1 августъ, турцитѣ се осмелиха, предвождани отъ първенцитѣ, да обискиратъ българската махала, все още мислейки, че има тамъ укрили се комити. На третия день, следъ като обискитѣ въ българската махала потвърдиха декларацията на българскитѣ първенци че нѣма комити, Бахтиаръ паша позволи да се дигнатъ и погребатъ труповетѣ на убититѣ. Повече отъ 120 души българи и власи бѣха изпратени на партиди въ Битоля, за да бѫдатъ сѫдени отъ учредения тамъ извънреденъ углавенъ сѫдъ като виновници за превзимането на Крушово. Надъ арестуванитѣ се вършеха непрекѫснато издевателства въ Крушово и изъ цѣлия пѫть до Битоля. Шесть души отъ тѣхъ бѣха застреляни изъ пѫтя край село Варошъ, край Прилепъ.

Крушово заплати скѫпо за дързостьта на своитѣ орли. 117 души — между тѣхъ 15 жени, 5 моми и 6 деца — загинаха подъ ударитѣ  на аскера и башибозука и въ пламъцитѣ на горящия градъ. 150 моми и жени бѣха изнасилени. 159 кѫщи и 210 дюкяна — по-голѣмата часть отъ чаршията — изгорѣха. На 80,000 златни лири се пресмѣта стойностьта на опожаренитѣ сгради, унищожената покѫщнина и стока, задигнатитѣ  ценности.

Няколко колони отъ армията на Бахтиаръ паша, движещи се въ верига, претърсиха всички планини, а съ особено старание — грамадната девствена гора на селата Зашле и Пуста-рѣка, опожариха Селце, извършиха грабежи и изтѫпления по други села, но възстаници не намѣриха. Четитѣ успѣваха да се прехвърлятъ въ претърсенитѣ части на планинитѣ. Само четата на Коста Христовъ и демиръ-хисарската на Матлиевъ бѣха застигнати на открито, въ време на движение и имаха кратка престрелка, въ която паднаха двамата поменати войводи и трима четници.

Въ Крушово Бахтиаръ паша остави единъ полкъ войска, разквартирувана по кѫщитѣ.

3. Край на свободнитѣ дни въ Горна Прѣспа. — Сражения въ Ехла. — Ниази бей, бѫдещиять герой на младотурската революция, въ с. Дърмени. — Нападения и палежи на села. — Възстанишкитѣ чети временно напущать района. — Смъртьта на Кочо Кочовски. — Мѫченическа смърть на единъ влахъ. — Въ тръстиката. — Гладъ, страдания и смърть. — Живота и спасението на избѣгалитѣ въ острова „Градъ “. — Въ Долна Прѣспа. — Кокаревъ и Пенчо убити. — Злодеяния на Коте. — Германската планина прибѣжище и гробница на възстаницитѣ. — Палежи и жестокости презъ м. септемврий

Макаръ и тревожено отъ изолирани нападения на войскови отделения и башибозукъ, Ресенско прекара сравнително спокойно, до къмъ 10 августъ. Тукъ селскитѣ чети бѣха натоварени да пазятъ лагеритѣ на семействата и да се грижатъ за доожънването на нивитѣ и за вършитбата. Въ полето това ставаше подъ закрилата на четнишки групи. Нападенията и опожаряванията, още презъ първитѣ дни следъ Илиндень, на Крушье, Леорѣка, Болно и Подмочани и откриването на часть отъ скривалищата въ тия села застави селянитѣ да пренесатъ цѣлата си покѫщнина и стока въ планинитѣ.

Въ такива занимания минаха „свободнитѣ дни” до къмъ 10 августъ.

На 7 августъ единъ аскерски отрядъ, идещъ отъ Охридско, опожари малкото село Петрино и изпрати до селянитѣ въ Ехла известие, че имъ дава единъ день срокъ да предадатъ орѫжието си, — инъкъ ще имъ изгори селото. Аскеръть пристигна на 9 августъ въ Ехла, посрѣщнатъ съ пушеченъ огънь отъ мѣстната чета подъ водителството на Спиро Олчевъ и отъ районната на Сл. Арсовъ — всичко около 220 души. Турското нападение биде отблъснато, но неприятельтъ получи подкрепления и се започна наново сражение, което продължи 4 часа и свърши съ оттеглянето на възстаницитѣ. Още преди това бѣха се изтеглили и домочадията. Войската слѣзе въ Ехла и опожари цѣлото село — и кѫщата на турчина Шефки. [1]

Следъ изгарянето на Ехла, една турска рота, командувана отъ милязимина Ниази бей, родомъ ресенецъ — сѫщиятъ, който петь години по-късно, майоръ Ниази бей вече, се разбунтува противъ султана и стана главенъ герой на мла-

1. „Изправенъ предъ горящата си кѫща, — разказва Спиро Олчевъ, — Шефки бей казваше :

— Гори, гори, куйкьо, русинъ кье те прави. . . .”

Шефки, както много други турци, вѣрваше, че възстанието е въ действителность дѣло на „московеца”. Уви, неговитѣ упования въ Русия не се сбѫднаха. Следъ възстанието той бѣ арестуванъ, осѫденъ като предатель и заточенъ въ Мала-Азия, кѫдето и умрѣ.

376

дотурската революция — отиде въ смѣсеното село Дърмени. Милязиминътъ се отправи къмъ кѫщата на войводата Спиро Олчевъ и се зае да я пали. Тогава се изпрѣчиха предъ него мѣстнитѣ турски първенци и му заявиха: — По-напредъ убий насъ и после пали тая кѫща. Отъ Спиро ние не сме видѣли никакво зло, а добро сме видѣли. Когато треперѣхме отъ възстаницитѣ, той ни върна едно стадо овци, които една чета бѣше задигнала.

Ниази се подчини на волята на мѣстнитѣ турци и нито една българска кѫща въ Дърмени не пострада.

На 11 августъ аскерски отрядъ отъ 1300 души нападна четитѣ на Покървеникъ и Перово, отблъсна ги, слѣзе въ Покървеникъ и опожари селото. Сѫщото направи съ чифлика Вълкодери, като подпали всички снопи наоколо. Сѫщата войска продължи до с. Перово, опожари го, опожари и съседното селце Лахци и съ заграбения добитъкъ на опожаренитѣ села се завърна вечерьта въ Ресенъ. На 16 августъ, когато войската, разбила вече възстаницитѣ надъ Смилево, бѣше наводнила Бигла планина, единъ турски отрядъ слѣзе въ Златари и го запали безъ да срѣщне съпротива. Сѫщото стори и съ селото Кривени. Съгласно разпоредбата на районното началство, селскитѣ чети избѣгваха вече отбраната на селата си, първо защото неприятельтъ действуваше съ много голѣми сили и второ, защото и тѣ и районното началство мислѣха, че безъ сражения изстѫпленията на войската ще бѫдатъ по-малки. Само на 18 августъ селскитѣ чети въ Покървеникъ не се сдържаха и нападнаха стотина души башибозукъ, дошелъ съ кола да задигне снопитѣ отъ нивитѣ имъ. Четата отъ Ехла имъ дойде на помощь. Нѣколцина башибозуци и единъ възстаникъ паднаха убити. Пристигна отъ Ресенъ войска, отблъсна четитѣ и отнесе въ града своитѣ убити и селскитѣ снопи.

Отъ 21 августъ нататъкъ наставатъ за Ресенско страшни дни. Войска придойде на маси откъмъ Галичица и Бигла, както и отъ Битоля. Несигурни станаха и най-недостѫпнитѣ планини, и най-гѫститѣ гори. Аскерътъ откриваше единъ следъ другъ лагеритѣ на семействата и се отдаваше на звѣрскитѣ си инстинкти. Въ лагеритѣ на Ехла, Перово и други села станаха масови изнасилвания на моми и жени. Обезчестени, ограбени отъ всичко, което бѣше имъ останало, оставили въ лагеритѣ труповетѣ на убити и изклани свои близки, семействата биваха заставяни отъ войската да се прибератъ въ неопожаренитѣ села и въ града. Така турската власть, отъ една страна, си даваше видъ предъ консулитѣ — сериозно заинтересувани вече — че се грижи за сѫдбата на населението, а отъ друга, отдѣляйки семействата, можеше, чрезъ тѣхъ, да упражнява мораленъ натискъ върху самитѣ възстаници, за да ускори капитулацията имъ.

377

И тукъ, както и по другитѣ райони, следъ 15 августъ движението на по-голѣми отряди стана невъзможно. И тукъ се наложи да се очисти, макаръ временно, района отъ четитѣ, докато попремине кървавата буря. П. Стрѣзовъ съ петдесетина четници се отправи къмъ планината Галичица, Сл. Арсовъ — къмъ Пелистеръ, Кочо Кочовски съ стотина души — сѫщо къмъ Пелистеръ, Спиро Олчевъ съ около 200 души — кьмъ Корчанско. На 2000 м. височина, върха „Въртушка”, Кочо и Арсовъ намѣриха члена на Щаба А. Лозанчевъ, сѫщо потърсилъ тамъ съ стотина души спасение отъ подгонилитѣ го потери. Но заедно съ четитѣ бѣха потеглили къмъ Пелистеръ и надъ 500 души безорѫжни селяни съ женитѣ и децата си. Стана нужда подиръ два дена да се смъкнатъ семействата долу и да се настаняватъ пакъ по старитѣ напустнати лагери, претърсени вече отъ аскера. При изпълнение на тая трудна задача единъ отъ войводитѣ, Кочо Кочовски, заплати съ живота си. На 27 августъ Кочо слѣзе въ с. Езерани, за да прибере отъ тамъ семействата отъ Подмочани и да ги прехвърли въ тѣхния лагеръ. Докато той правѣше последнитѣ си нареждания, женскиятъ лагеръ — въ единъ трапъ — бѣ отъ всѣкѫде заграденъ отъ войска. Стражата му, уплашена отъ многобройния неприятель, се дръпна въ гората безъ да гръмне. Излизайки отъ трапа, войводата самъ се натъкна на войската, едва успѣ да даде три изстрела и падна убитъ. Турцитѣ навлѣзоха въ трапа, обраха лагера, обезчестиха женитѣ, после подпалиха гората, като избиха и 7—8 прикрили се тамъ четници.

Сѫщия день аскерътъ обгради влашкото село Малоища, кѫдето се намираха часть отъ семействата на опожареното село Подмочани съ добитъка си. Много селяни бѣха малтретирани, цѣлата подмочанска стока задигната. Власитѣ въ Малоища бѣха организирани и помагаха на възстаницитѣ. Селото имъ бѣше пълно съ семейства отъ опожаренитѣ български села. Рѫководитель тукъ бѣше единъ много деятеленъ и преданъ влахъ, на име Стефанъ Барджикъ. Турцитѣ заловиха Барджика, откараха го въ планината, кѫдето го подложиха на страшни мѫчения: извадиха му очитѣ и го сѣкоха часть по часть.

Мѫчно се подаватъ на описание страданията на ония семейства, които потърсиха спасение въ тръстиката на северния брѣгъ на Голѣмото Прѣспанско езеро и въ острова, нареченъ „Градъ”, всрѣдъ самото езеро. Много семейства отъ Перово и други села прекараха известно време въ тръстиката. Върху тръстиката се нахвърлятъ голѣми сухи клони и се образуватъ микроскопични островчета. Настанени тамъ на постоянно мѣстожителство, хората сѫ невидими за турското око, наблюдаватъ пожарищата, слушатъ пукота на пушки и топове и не биха се чувствували твърде зле, ако

378

имаха храна. Но перовци скоро изчерпиха запаситѣ си и почнаха да се хранятъ само съ варена пшеница. Презъ втората половина на септемврий дойде войска и обсади тръстиката. Часть отъ семействата, пленени на брѣга, изпитаха неописуеми ужаси. Преди да ги разпратятъ изъ други села, турцитѣ имъ задигнаха всичко, убиха нѣкои отъ мѫжетѣ, а женитѣ обезчестиха предъ очитѣ на съпрузитѣ, родителитѣ и братята имъ. После се предадоха постепенно всички обсадени въ тръстиката. Тукъ падна убитъ и поручикъ Алекс. Панайотовъ. [1]

Не по-малко е покъртителна повестьта на семействата, които се бѣха настанили всрѣдъ самотѣ езеро въ острова „Градъ” — необитаемъ, скалистъ, пъленъ съ огромни пещери край брѣга и съ несметно количество водни змии.

На 18 августъ, като напуснахъ Германската планина, — разказва ми Спиро Олчевъ — научихъ въ с. Нивици, че въ островъ Градъ имало много семейства. Взехъ единъ чунъ и отидохъ въ острова. Тамъ намѣрихъ близо 2000 души, жени, деца, мѫже, изсъхнали, омаломощени, заприличали на приведения. Отъ 3—4 дена не бѣха нищо яли. Посрѣщнаха ме като спаситель. Разплакаха се отъ радость. Тукъ научихъ, че чифличари отъ Долна Горица, Зърновско и Глобочани отишли въ Корча при беговетѣ чифликчи и казали, че всички чети сѫ си заминали и поискали да се изпрати войска за да ги пази. Аскеръ вече дошелъ къмъ Звезда. Въ острова се разтревожиха да не бѫдатъ нападнати. Взехъ веднага лодка и съ една група четници отидохъ въ с. Зърновско, хванахъ попа и двама селяни, задържахъ свещеника като заложникъ, а на селянитѣ заявихъ: „Утре ще донесете въ острова десетина чувала брашно, жито — каквото имате; не направите ли това, ще ви изпратя главата на попа”. Отъ тамъ съ лодката отидохъ въ Глобочани, взехъ единъ заложникъ — отъ ония, които бѣха ходили при беговетѣ въ Корча — и зарѫчахъ сѫщото. Сѫщата порѫчка направихъ и въ селата Туминецъ и Долна Горица. На връщане къмъ острова изгърмяхме по нѣколко патрона, за да се убедятъ турцитѣ, че четитѣ не сѫ очистили околностьта на езерото и самия островъ, както имъ бѣха казали чифличаритѣ. Слѣзохъ съ цѣла лодка хлѣбъ, събранъ отъ посетенитѣ села. Свѣтнаха очитѣ на всички, когато имъ го раздадохме. Имаше въ острова единъ селянинъ онѣмълъ: отдавахъ го на страха и ужаситѣ, които е преживѣлъ. Но когато взе парчето хлѣбъ и вкуси отъ него, езикътъ му се развърза и ни каза:

 

— Не съмъ нѣмъ, бе хора, ами гладенъ съмъ — отъ гладъ не можехъ вече да си отворя устата.

 

На 18 августъ сутриньта шесть голѣми лодки разтовариха въ острова чували съ жито и брашно. Накарахъ ги да повторятъ и потретятъ. По тоя начинъ се сдобихме съ цѣлъ складъ хранителни припаси: 70—80 чувала жито и брашно, сирене, суха риба, пастърма и пр. Донесоха и педесетина кози и овци. Накарахъ да донесатъ единъ водениченъ камъкъ, счупихме го на четири и си

1. Сѫдбата на Панайотова е отъ най-трагичнитѣ. Той бѣ така поразенъ отъ безизходното положение, създадено презъ втората половина на августъ и отъ страданията на населението, че изпадна въ едно състояние близко до побъркване. Непрестанно натякваше на Арсова и Олчева, загдето сѫ дигнали масово възстание, не се довѣряваше никому и денонощно отиваше самъ на стража.

379

направихме два рѫчни камъка за мелене. Камънитѣ се въртѣха денонощно, други пускаха въ тѣхъ  жито, но пакъ нямаше достатъчно брашно. Женитѣ месѣха; врѣха казани съ месо. Всѣки получаваше по едно парче хлѣбъ, по малко варена пше ница и чорбица съ парче месо. Най-напредъ се изхранваха децата, около 350—400, после женитѣ, най-после сѣдахме ние мѫжетѣ. Така прекарахме до 13 септемврий.

 

На 14 септемврий дойдоха трима селяни, изпратени отъ турцитѣ да ни кажатъ да се предадемъ. Върнахъ ги съ порѫчение да обадятъ на аскера, че на острова има съ хиляди комити, снабдени съ достатъчно муниции и храна и че ги каня да ни нападнатъ, ако искатъ. На 15 септемврий дойдоха сѫщитѣ селяни, да ни кажатъ, че ни се дава 24 часа срокъ да се предадемъ. Пакъ ги върнахъ. На третия день почнаха да ни бомбардиратъ съ горски топове, поставени до монастира Св. Марена, въ политѣ на Галичица. Въ лагера настана паника. Но гранатитѣ не стигаха до острова и падаха въ езерото. Четницитѣ ми почнаха да викатъ: „Ура! Да живѣе Македония! Да живѣе България”! После запѣха възстанишки пѣсни. Народа се успокои. Продължихме си живота по установената програма. На четвъртия день научихъ, че турцитѣ очаквали полска артилерия и лодки отъ Солунъ (азъ бѣхъ прибралъ при острова всички голѣми и малки лодки, които имаше въ езерото) за да атакуватъ Града. Посъветвахъ се тогава съ д-ръ Борисъ Пройовски и съ учителя Дим. Павловъ отъ с. Сопотско. После събрахъ четницитѣ и имъ съобщихъ, че е време да експедираме женитѣ и децата отъ острова, па и сами да го напустнемъ. Презъ нощьта експедирахме всички бабички и нѣколцина старци. Лодкитѣ ги свалиха благополучно на западния брѣгъ, при село Койнско. Турцитѣ ги заловили и ги разпратили по опожаренитѣ имъ села. Другата нощь експедирахме една партида булки. Третата и четвъртата нощь изпратихме най-младитѣ булки, момитѣ и децата. Една мома не искаше по никой начинъ да влѣзе въ лодката.

 

— Господинъ Спиро, по-арно заколи ме или ме удави въ езерото, отколко да падна въ турски рѫце.

 

Никакви увещания не помогнаха. Най-после ѝ викнахъ:

 

— Добре, да те убия, щомъ искашъ! И насочихъ срещу нея пушката.

 

Тя се уплаши и почна да се катери въ лодката.

 

Тая последна партида зарѫчахъ да бѫде разтоварена въ мѣстностьта „Вичотъ”, при с. Перово и то не на самия брѣгъ, а десетина метра вѫтре въ езерото. Така и стана. Нищо лошо не се случи. Измокрени до шия всички сѫщата нощь, презъ ниви и ливади стигнали незабелязано въ моето село Дърмени и отъ тамъ после се пръснали по своитѣ села.

 

Дойде редъ и до мѫжетѣ. Раздѣлихъ всички въорѫжени и невъорѫжени селяни на групи отъ по десетина души, опредѣлихъ имъ по единъ началникъ и имъ дадохъ по една лодка, като имъ зарѫчахъ да скриятъ пушкитѣ си и да се прибератъ незабелязано всѣки при своитѣ. Повечето се прибраха въ селата си безъ да пострадатъ, но имаше и заловени и бити, имаше и нѣкои убити.

 

Отидохъ и азъ съ лодка подъ монастира Св. Марена да видя баща си, майка си и дветѣ си сестри, които се бѣха прибрали въ една пещера. Тѣхъ сѫщо посъветвахъ да напустнатъ скривалището си и да се прибератъ въ село. Върнахъ се при двамата си другари, д-ръ Пройовски и Д. Павловъ въ Града. Съ последната лодка напустнахме една нощь острова, минахме

380

въ Малкото Прѣспанско езеро, обиколихме островчето Ахилъ, кѫдето има стари крепостни стени отъ времето на Самуила, стѫпихме на брѣга и се отправихме къмъ Костурско. [1]

Долна Прѣспа презъ първата половина на августъ прекара по-спокойно и населението можа да се опази.

На 14 августъ единъ аскерски отрядъ отъ 1000 души отблъсна мѣстната чета на Любойно, ограби и опожари цѣлото село, уби 8 мѫже и обезчести надъ 30 жени и моми. Сѫщата войска тоя день обра и опожари Брайчино и извърши страшни жестокости надъ населението което срещна при бягството му къмъ Наколецъ. Всички жени и моми отъ тоя кортежъ бѣха обезчестени.

Н. Кокаревъ и В. Илиевъ (Пенчо), двамата началници на тоя районъ, отивайки къмъ дветѣ опожарени села за да събератъ разпръснатитѣ имъ чети, бѣха заобиколени отъ войска въ Дупенската планина и сражавайки се, паднаха убити. Районътъ остана безъ рѫководители.

По това време въ Германската планина бѣха припаднали стотина четници отъ Битолското поле, въ кожуси и съ чалми, предвождани отъ Иванъ Кафеджията и учителя Алекс. Евтимовъ. Все по това време и костурскитѣ отряди, наброяващи близо 1000 души, бѣха потърсили прибѣжище сѫщо въ Германската планина. Костурчани, като видѣха, че и Ресенско е наводнено отъ войски, се отказаха отъ намѣрението си да продължатъ пѫтя и се върнаха пакъ въ Костурско. Битолчани останаха, но Германската планина стана тѣхна гробница.

На 18 августъ единъ трихиляденъ отрядъ предвожданъ отъ Едхемъ паша, се яви въ Германската планина и на 21 ав-

1. Отъ Костурско Спиро Олчевъ се прехвърли въ Гърция, лежа по гръцкитѣ затвори и заедно съ Ив. Поповъ и други костурски четници можа най-после да стигне благополучно до българския черноморски брѣгъ. Отъ цѣлия му разказъ интересъ за тая книга представлява оная часть, която се отнася до Коте. Следъ като взе участие въ нападението на с. Пъпли, Коте се прибра въ своя районъ — селата край Рулската рѣка и остана тамъ, безъ да бѫде обезпокояванъ отъ турцитѣ. Четитѣ вече му се доверяваха, понеже въ навечерието на възстанието бѣше се помирилъ съ Организацията. Довери му се и Сп. Олчевъ и отиде при него съ двамата си другари. На втората нощь едно отдѣление Котеви четници ги изненада въ квартирата имъ и ги обезорѫжи. Двамата другари на Олчева успѣха да избѣгатъ и да се прибератъ въ селата си въ Ресенско. Лукавиятъ разбойникъ осѫди постѫпката на четницитѣ си, но това не му попречи да обере всичкитѣ пари на Олчева (9 лири) и да го пустне съ единъ четникъ влахъ, който ужъ да го изпроводи до гръцката граница, въ действителность за да го убие изъ пѫтя. Олчевъ се спаси благодарение на това, че селяни отъ Котевитѣ села го предупредиха, че му се крои убийство, та взе изъ пѫтя своитѣ предпазителни мѣрки.

Следъ Олчева, при Коте се прибра и ранениятъ Лазаръ попъ Трайковъ, смѣтайки да поотдъхне при своя „приятель” и да доизцѣри раната си. Коте бѣше вече цѣлъ въ услугитѣ на костурския владика Каравангелисъ, благодарение на чието застѫпничество бѣше менажиранъ отъ турцитѣ. За да се реабилитира окончателно, изпълни пъклената порѫчка на владиката: уби попъ Трайкова, отсѣче главата му и я изпрати въ Костуръ.

381

густъ завърза сражение съ битолскитѣ чети и съ мѣстната чета на Ангелъ Андреевъ — около 200 души — но всичкитѣ му усилия да изтика възстаницитѣ отъ непристѫпнитѣ имъ позиции останаха безрезултатни и той се оттегли. Нѣколко дена по-късно сѫщиятъ турски военоначалникъ се върна съ 6000 души пехота и артилерия и между селата Германъ и Рудари нападна битолскитѣ четници и селската германска чета. Тоя пѫть сражението се свърши съ страшни загуби за възстаницитѣ: паднаха 45 души отъ битолската чета и 10 отъ германската. Разбититѣ четници отъ битолската чета се оттеглиха надъ с. Рудари въ мѣстностьта „Бигала”, но на 27 августъ бидоха наново нападнати отъ нѣколко страни и дадоха нови 24 жертви: тукъ турцитѣ си послужиха и съ артилерия. На „Биала” загина и самиятъ войвода Иванъ Кафеджията. Тази е една отъ най-голѣмитѣ четнишки катастрофи презъ възстанието.

За остървението на турцитѣ говори това, че на четника Никола Топаловъ отъ германската чета, заловенъ въ гората подиръ сражението, извадиха очитѣ, одраха кожата на корема му и го оставиха въ това състояние да издъхне всрѣдъ страшни мѫки.

Очистили Германската планина отъ възстаницитѣ, турцитѣ заградиха Малкото Прѣспанско езеро, обстрелваха съ артилерията си островчето Ахилъ, но семействата, скрити въ тръстиката, останаха незасегнати. Едно отделение отъ тая войска слѣзе въ с. Нивици и изби и изкла 18 мѫже жени и деца.

Презъ първитѣ дни на септемврий Долна Прѣспа бѣ съвсемъ очистена отъ възстаници. Селскитѣ чети бѣха вече разпуснати. Едни отъ четницитѣ се предадоха, други незабелязано се прибраха при своитѣ. При все това до 18 септемврий турцитѣ не престанаха да плячкосватъ и да опожаряватъ покоренитѣ села и да изтрѣбватъ населението. На 6 септемврий нападнаха Рудари, родното село на войводата Ангелъ Андреевъ, обраха го, избиха 18 мѫже и 20 души откараха въ Битоля. На 8 септемврий опожариха Щърково; на 9 — Сливница, като ограбиха и оскверниха и монастира надъ селото; на 12 — Ръмби и на 18 — Граждино. Въ всички тия села има и избити мѫже и обезчестени жени.

4. Турското настѫпление въ Демиръ Хисарско. — 20 хилядна армия прѣкосва района. — Сражения и палежи. — Затишие. — Демиръ Хисарско прибѣжище на Главния щабъ. — Голѣмо сражение на 17 септемврий: 1000 борци, командувани оть Главния щабъ. — Лебедовата пѣсень на възстанието

Между 15 и 20 августъ цѣлиятъ Демиръ Хисаръ бѣ наводненъ отъ 20 хилядна войска. Решенъ да очисти окончателно тия планини отъ възстаници, аскерътъ потегли отъ четири страни, като си даде среща въ село Сълпъ.

Двехилядната колона, която потегли отъ Смилево, обходи цѣлата Стругова планина и южната часть на Демиръ Хисарско. При Слѣпче тя се натъкна на стотина възстаници, предвождани отъ селски войводи. Близо три часа възстаницитѣ се съпротивляваха отчаяно срещу бѣснитѣ турски атаки и очистиха полесражението, като оставиха една трета часть отъ хората си. Тоя аскеръ опожари часть отъ старинния Слѣпченски монастирь, ограби го, задигна добитъка му и изкла заваренитѣ вѫтре недѫгави хора, калугери и ратаи.

Друга колона, идеща откъмъ Гявато, обходи Бигла и нахлу въ Илиинската планина. Части отъ нея на 15 августъ се сблъскаха съ Сарафовата чета въ с. Бабино и съ Дечевата въ с. Базерникъ. Сарафовъ съ 15 възстаници едва успѣ да напустне селото и се оттегли безъ жертви. Дечевъ отстѫпи следъ двучасово сражение, като даде двама убити. И въ дветѣ села войската се отдаде на убийства, безчестия и грабежи.

Трета колона настѫпи откъмъ Битолското поле и четвърта — откъмъ Кичево.

Презъ тоя походъ бѣха опожарени изцѣло или отчасти и селата Сопотница, Ракитница и много други ограбени.

Съ спокойна съвесть, че е очистилъ планинския Демиръ Хисаръ отъ царски душмани, аскерътъ изпраздни района. Изъ Демиръ Хисарско настана пакъ относително спокойствие. Изъ непристѫпнитѣ му планини пакъ си даваха среща членоветѣ на Главния щабъ и намираха прибѣжище възстанишки отряди отъ съседнитѣ околии. Крушовско бѣше вече усмирено. Усмиренъ бѣ и почти цѣлиятъ Битолски районъ. Часть отъ възстаницитѣ бѣха се върнали при семействата си. Но по-голѣмата часть оставаха още въ отрядитѣ и отрядитѣ имаха за свое убѣжище Демиръ-хисарскитѣ планини. Така, мѣстни Крушовски и Битолски възстаници се набраха надъ 1000. Ориентирано върху това положение, турското командуване приготви нова военна експедиция срещу Демиръ Хисаръ, съ надежда, че тоя пѫть ще му се удаде да се справили съ самия възстанишки щабъ. Но раздвижването на турскитѣ табори, насочени срещу възстанишкитѣ бази въ Демиръ Хи-

383

саръ, биде своевремено забелязано и правилно преценено отъ Щаба, който реши да даде тукъ едно голѣмо сражение. Войската, раздѣлена на четири отряда и възлизаща на повече отъ 10000 души пехота и башибозукъ, съ 14 горски топа и 4 ескадрона кавалерия, настѫпи едновременно: откъмъ Смилево и се яви на Слѣпче; откъмъ Стругова планина и се настани срещу селата Лѣсково, Боища, Цѣрово и Вирово; откъмъ Ресенъ и се прикри въ горскитѣ разклонения при „Църни-връхъ”; откъмъ Охридско и се яви задъ „Голи връхъ,” при Плакье; табури се явиха и въ Бабино и се отправиха къмъ „Слоещишки преслапъ.” Възстаницитѣ, около 1000, раздѣлени на три отряда, образуваха единъ фронтъ отъ петнадесетина километра, между селата Боища и Слоещица. Центъра на възстанишката позиция зае щабътъ съ около 300 души. На 17 септемврий сутриньта сражението пламна по цѣлия фронтъ. Лѣвиятъ възстанишки флангъ, образуванъ главно отъ Демиръ хисарски чети, подиръ двучасовъ ожесточенъ отпоръ, се видѣ застрашенъ въ тила отъ таборитѣ, идещи откъмъ Лѣсково, напустна позициитѣ си и се пръсна въ верига изъ гората, пазейки тила на центъра. Дѣсниятъ флангъ продължаваше да се съпротивлява, но обсипванъ съ гранати и атакуванъ отъ три страни, отстѫпи постепенно и зае камънацитѣ въ Цѣровската гора. Отстѫпиха и останалитѣ части, едни къмъ Вирово, други къмъ Боишкитѣ гори. Турцитѣ съсрѣдоточиха адски огънь въ цѣровскитѣ камънаци, но безъ никакъвъ резултатъ. Вечерьта, по мръкнало, възстаницитѣ напустнаха непристѫпнитѣ си позиции и се прикриха въ гората.

Това сражение е забележително не само съ максималния брой на взелитѣ въ него участие бойци — близо хиляда. То бѣ издържано и отъ военно гледище. Борисъ Сарафовъ, който го командуваше, бѣше въ непрекѫсната връзка съ всички позиции и всички части изпълняваха неговитѣ нареждания. Процентно, жертвитѣ на възстаницитѣ не бѣха голѣми: 17 убити и 11 ранени. Турскиятъ планъ и тоя пѫтъ не постигна цельта си. Следъ оттеглянето на аскера, четитѣ пакъ се прибраха въ Демиръ-хисарскитѣ планини. Все пакъ, това сражение може да се нарече лебедовата пѣсень на възстанието въ Битолско.

[Previous] [Next]
[Back to Index]