Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

VI. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

 

 

4. Илинденското възстание и турската власть

Декларацията на Вѫтрешната организация. — Актъ на политически реализьмъ и на мѫдра умѣреность. — Старанията на Главния щабъ. — Предупреждение до директора на Източнитѣ желѣзници. — Манифестация на солидарность съ християнскитѣ народности въ Македония. — Търпимость спрямо мирното турско население. — Изненадата на турската власть. — Претълкувано „затишие предъ буря”. — Турски страхъ за градоветѣ. — Първитѣ турски действия. — Омеръ Ружди паша и походътъ противъ Крушово. — Ефектътъ отъ първитѣ възстанишки акции въ чужбина. — Ружди паша смѣненъ съ Назъръ паша. — Мечти и илюзии презъ днитѣ на свободата. — Планътъ и въорѫженитѣ сили на новия главнокомандуващъ. — Най-резултатната мѣрка противъ възстаницитѣ

 

Съ обявяването на възстанието Централниятъ комитетъ разпрати, чрезъ задграничнитѣ си представители, до правителствата на Великитѣ сили и публикува въ чуждестранни и българския печатъ следната

 

Декларация

 

Безнаказанитѣ насилия на мохамеданитѣ и систематическитѣ преследвания на администрацията докараха християнитѣ отъ Македония и Одринско до необходимостьта да прибѣгнатъ до една масова въоръжена отбрана. Тѣ прегърнаха тая крайность, следъ като изчерпаха всички мирни средства, за да докаратъ намѣсата на Европа въ духътъ на договорите, които уреждатъ положението на тия населения. Тая намѣса остава и до сега още като единствено средство, за да се отстрани злото и да се спре проливането на кръвь. Понеже безрезултатнитѣ постъпки, предприемани до сега отъ Европейския концертъ, за да се подобри съ палиативни мѣрки турския режимъ, доведоха само до едно усилване на мохамеданския фанатизъмъ и на държавния натискъ — то става очевидно, че тая намѣса

 

356

може да бѫде ефикасна само, ако би имала за предварителенъ и непосрѣдственъ резултатъ :

 

1. Назначението, съ съгласие на Великитѣ държави, на единъ главенъ управитель християнинъ, който не е принадлежалъ никога на турската администрация и независимъ отъ Високата порта при изпълнение на неговитѣ длъжности.

 

2. Установяването на единъ международенъ контролъ колективенъ, постояненъ и ползуващъ се съ широки права на санкция.

 

Като довежда до знание причинитѣ, които предизвикаха отчаяния актъ на възстаналитѣ населения, както и мѣркитѣ, които могатъ да спратъ последствията му, Вътрешната организация отхвърля отъ себе си всичката отговорность и заявява, че тя ще поддържа борбата до всецѣлото постигане на своята цель, като черпи енергия въ съзнанието на своя дългъ и въ симпатиитѣ на цивилизования свѣтъ.

Тая  Д е к л а р а ц и я  представлява единъ документъ образцовъ по форма и по съдържание. Всичко, което Вѫтрешната революционна организация имаше въ тоя исторически моментъ да каже на Силитѣ — вършителки на сѫдбинитѣ на поробеното македонско население, е казано въ тоя документъ съ дълбоко разбиране на македонската действителность и съ единъ тонъ, забележителенъ по своята сдържаность и достойнство. Декларацията сочи главната основа на започваната борба — договоритѣ. Заедно съ това се посочва и отговорностьта — съзнателно неподчертана — на Великитѣ сили. Декларацията изтъква дветѣ условия, при които европейската намѣса би могла да бѫде ефикасна и да задоволи християнитѣ  въ Македония и Одринско. Искане скромно и целесъобразно, усвоено отъ немалко видни представители на общественото мнение въ Европа. Декларацията не съдържа ни една нота, която би могла да уличи Организацията въ проява на български националенъ егоизъмъ и въ пренебрѣгване на съседски и други честолюбия. Дори името на отоманския суверенъ и на неговото правителство е пощадено отъ какъвто и да било оскърбителенъ епитетъ. Самото възстание е наречено „въорѫжена отбрана”, „крайность” и „отчаянъ актъ”, оправданъ отъ причинитѣ, които сѫ го предизвикали. Само въ тия рамки, каузата на възстаналитѣ можеше да разчита на симпатиитѣ на цивилизования свѣтъ.

 

Никога революционно рѫководство не е проявявало такъвъ реализъмъ въ разбирането на една обстановка, тъй комплицирана и трудна. Колкото отъ човѣколюбие, толкова и отъ съзнаване необходимостьта да се запази дѣлото чисто

 

357

 

и неатакуемо, Щабътъ се старае да бѫде избегнато всичко, което би могло да опетни борбата и да послужи въ рѫцетѣ на многобройнитѣ врагове като орѫжие противъ самата нея. Въ единъ позивъ на Главния щабъ къмъ възстаницитѣ се казва :

Ние дигнахме орѫжие противъ тиранията и безчеловѣчието, ние ратуваме въ името на свободата и человѣщината; прочее, нашето дѣло стои по-високо отъ всякакви народни и племенни различия. Поради това ние считаме свои братя всички страдащи въ мрачното царство на султана. Като насъ българитѣ страдатъ и власи, страдатъ и самитѣ турски селяни. Заради това заповядваме . . . 5) Бранене на християнското население, включая и чуждитѣ поданници и 6) Запрещава се да се напада мирното турско население и да се посѣга на турски жени, деца и старци”.

Знаейки добре отвръщането на чуждия свѣтъ отъ динамитнитѣ атентати, но принудена да си послужи и съ това орѫжие за да парализира функционирането на съобщителнитѣ срѣдства въ европейскитѣ вилаети, Главниятъ щабъ въ навечерието на Илиндень изпрати до директора на Източнитѣ желѣзници следното писмо:

Господине Директоре,

 

Главниятъ щабъ на Македоно-Одринския Революционенъ Комитетъ има честь да съобщи на Почитаемата Дирекция на източнитѣ желѣзници, че той реши да почне днесъ възстанието въ името на свободата на християнското население въ Македония и Одринско противъ турския режимъ, който отъ петь вѣка не само не признава най-елементарнитѣ човѣшки права, но не показва и не дава ни най-малка гаранция за живота, имота и честьта на християнското население, което вследствие на тоя режимъ дойде до последна крайность и се вижда принудено да прокламира борбата на кървавия си неприятель съ вика: „Свобода или смърть!”

 

Тъй като възстанието по абсолютна необходимость ще бѫде придружено отъ нѣкои атентати по желѣзнитѣ пѫтища казаниятъ Щабъ по човѣшки дългъ предупреждава почитаемата Дирекция да бѫде благоразумна и да не допустне презъ тия дни жителитѣ на страната да пѫтуватъ по източнитѣ желѣзници, за да не станатъ невинни жертви.

 

Благоволете да приемете, Господине Директоре, увѣрение въ дълбокото ни почитание.

 

Членове на Главния щабъ

        Д. Г р у е в ъ

        Б. С а р а ф о в ъ

        А. Л о з а н ч е в ѣ [1]

 

1. Веднага следъ като получи писмото на Главния щабъ. Дирекцията на Източнитѣ желѣзници издаде следното:

„Обявление. Дирекцията на Източнитѣ желѣзници предупреждава г. г. пѫтницитъ, че не гарантира сигурностьта на пѫтницитѣ по линията Солунъ—Битоля”.

 

358

 

Подобни писма се изпратиха и до нѣкои висши компански чиновници въ Битоля.

 

Тия прояви на разумъ и добра воля у рѫководнитѣ лица, които поведоха народната маса къмъ открито възстание, не останаха безрезултатни, въпрѣки недоволството на дипломацията, която се почувствува „провокирана” и въпрѣки истериката и клеветническия походъ, предприетъ отъ нѣкои заинтересовани балкански съседи на Македония. Различнитѣ преценки и начини на реализиране срещу възстанието отъ страна на външнитѣ фактори ще бѫдатъ предметъ на специално разглеждане въ следващата книга. Тукъ ни интересува главно самиятъ двубой между двата счепкали се врага — двубой, който, въпрѣки усилията на възстанишкия щабъ да спести доколкото зависи отъ него, проливането на невинна човѣшка кръвь, доби формата на най-жестоко и масово човѣшко унищожение.

 

*

 

Мѫчно може да се допустне, че Хилми паша и висшитѣ управляващи турски крѫгове не сѫ имали никакво предусѣщане за решеното възстание. Редица разкрития налагаха заключението, че се готви нѣщо. Следъ солунскитѣ атентати, презъ най-усилената инквизиционна кампания за обезорѫжаване на селата — месецитѣ май и юний — властьта успѣ да залови значително количество орѫжие: 1715 пушки, 88305 патрони, 391 кгр. динамитъ и 203 бомби. [1] Презъ юний между Битоля и Прилепъ бѣ заловенъ единъ кираджия, носещъ единъ санитаренъ правилникъ, написанъ върху платно и съ съдържание, което явно издаваше готвеното възстание: въ него се даваха наставления, какъ се лѣкуватъ рани и се задължаваха всички чети и села да се снабдятъ съ най-необходимитѣ лекарства и инструменти, като чистъ дезинфекциранъ памукъ, карболова киселина, чистъ спиртъ, гутапернова мушама, спринцовки, ножици, ножче, сребърна игла и пр.

 

По-наблюдателни отъ турцитѣ, европейскитѣ дипломати и кореспонденти имаха твърдата увѣреность, че това лѣто не ще мине безъ възстание. Голѣми европейски вестници говорѣха за него като за нѣщо сигурно и предстояще. Отзвуци отъ предилинденското брожение стигаха, безспорно, и до ушитѣ на турскитѣ управници. На 17 юлий солунскиятъ валия Хасанъ Фехми паша казва, че „на 19 или 21 юлий се

 

 

1. Споредъ единъ списъкъ, врѫченъ на консулитѣ въ Солунъ (рапортъ на А. Шоповъ, № 541 отъ 2 юлий) заловеното орѫжие се разпределя по месеци както следва. Май: пушки 1163 (967 кримки, 68 „Гра” и „Шаспо”, 65 манлихери и 63 мартини), револвери 76 и патрони 33369; юний: пушки 552 (кримки 449, „Гра” 52, маузерови 18, мартини 27, манлихери 6), револвери 151, патрони 54936. А всичко презъ двата месеца 1715 пушки, 88305 патрони, 227 револвери, 391 кгр. динамитъ и 203 бомби.

 

359

 

очаква нѣщо”. [1] На Илиндень, 20 юлий, въ Битоля се залавя едно младо момче съ памукъ и нѣкои лѣкарства. Като съобщава за това и за други приготовления, управляващиятъ Битолското агентство д-ръ Б. Бешковъ пише, че турцитѣ сѫщо знаятъ за тия приготовления и за това, че „тѣзи дни” ще се дигне възстание; валията даже казалъ, че „Комитета съ тия си действия ще стане причина да се унищожатъ съвсемъ всички български села”. [2] Комитетътъ вече не е способенъ за акции въ голѣмъ масщабъ, — разсѫждаватъ турцитѣ, — а ако се опита, ще го лишимъ отъ възможность да действува, като унищожимъ българскитѣ села. Така простовато, чисто по турски, бихме казали, властьта схваща положението и собствената си роля презъ месецъ юлий. Тя е хипнотизирана отъ успѣхитѣ си противъ отдѣлни чети. Тя преувеличава значението на удара си, стоваренъ върху цѣлия рѫководенъ елементъ — интелигенция, еснафъ, търговци, — но не цени достатъчно многозначителното явление, че въорѫжениятъ селски народъ се притича посрѣдъ бѣлъ день на помощь на сражаващитѣ се чети: при „Локвата” и „Виняритѣ” въ Костурско, при Ѫрбино въ Охридско. За турската самозаблуда допринесе много и привидното затишие, настѫпило въ всички вилаети презъ месецитѣ юний и юлий: отъ 86 сражения презъ първото полугодие на 1903 година, на месецъ юний се падатъ 18, а на юлий само 5 сражения. Турцитѣ изтълкуваха намалението на сраженията не като  з а т и ш и е   п р е д ъ  б у р я, а като доказателство, че сѫ омаломощили Организацията и сѫ я направили неспособна за масово възстание. Ето защо първитѣ нападателни действия, макаръ и неповсемѣстни, ги изненадаха. Едновременното скѫсване на телеграфнитѣ съобщения изолира административни центрове отъ вилаетския градъ. Видътъ на избухналитѣ пожарища и ехото на близки и далечни гърмежи говорѣха за нѣщо необикновено и първо по рода си. Възстанишкитѣ нападения, видени съ очитѣ на страха и разказани отъ пострадали и избѣгали въ градоветѣ заптии, войници и отделни турски семейства, предадоха уплахата на градското население и на органитѣ на властьта.

 

Изненадата и уплахата сѫ такива, че никѫде въ възстаналата область турцитѣ не помислюватъ да излѣзятъ веднага на решителна борба срещу възстаницитѣ. Войсковитѣ отделения, които излизатъ отъ градоветѣ и гарнизоннитѣ центрове иматъ за цель, да окажатъ бърза временна помощь на застрашени турски села и гарнизони и да направятъ обикновено разузнаване. Тѣ излизатъ, сблъскватъ се тукъ-тамъ съ възстаници, но независимо отъ резултата на сблъскването,

 

 

1. Рапортъ на А. Шоповъ, № 480 отъ 18 юлий.

2. Рапортъ № 322 отъ 20 юлий.

 

360

 

преди да се свечери, да се прибератъ въ града, като изгорятъ при сгода нѣкое българско село. Главната имъ грижа е да не оставятъ градоветѣ безъ достатъчно войска. Превземането на Крушово и въорѫженитѣ демонстрации въ Рѣсенъ и Кичево поддържатъ у турскитѣ администратори страха отъ нови нападения. Илиндень завари Битоля съ 5000 войници. Но валията „се опасява да не би и тукъ въ града да избухне възстание, или ако не остане доволно войска въ Битоля, четитѣ да се опитатъ да навлѣзятъ”. [1] Затова едвамъ на втория день, 22 юлий, се осмѣлиха да изпратятъ 500 души къмъ Крушово. При избухването на възстанието въ македонската часть на Битолския вилаетъ нѣма повече отъ 20000 войници, пръснати въ малки гарнизони на едно пространство отъ десетина хиляди квадратни километра. За по-решителни действия е необходима военна помощь отвънъ. Такава помощь можеше най-бързо да пристигне отъ Скопско, кѫдето бѣше концентрирана противъ албанцитѣ 60 хилядната армия на Омеръ Ружди паша. На тоя старъ и немощенъ генералъ, доверено лице на Илдъза, се възложи задачата да потуши възстанието въ Битолско. Той отдѣли най-напредъ десетина дружини, които, пренесени до Велесъ съ желѣзницата, потеглиха пешъ къмъ Крушово, чието отнемане отъ рѫцетѣ на възстаницитѣ бѣше въпросъ на честь за империята. На 28 юлий, когато главнокомандуващиятъ още стѣгаше обрѫча около Крушово, Хилми паша повика първенцитѣ на всички народности въ Битоля и имъ заяви, че „вѫтре въ 4—5 дни спокойствието въ вилаета и въ града Битоля ще бѫде възстановено и възстанието потушено”. [2] Скопската войска, заедно съ ядрото на Битолския гарнизонъ, съ повиканитѣ десетина дружини мѣстни редифи, съ кавалерия и артилерия — всичко 17 до 18,000 души — настѫпи отъ всички страни къмъ Крушово и на 31 августъ го завзе. Съ изпратенитѣ нови войски отъ Солунъ и други мѣста Омеръ Ружди паша разполагаше презъ първитѣ дни на августъ съ повече отъ 50,000 войника. Илдъзкиятъ довѣреникъ, обаче, не оправда очакванията на Цариградъ и опроверга думитѣ на главния инспекторъ. Вмѣстто да приложи единъ общъ планъ за потушване на възста-ниего, той се ограничаваше съ изпращане войскови отдѣления по разни посоки — тамъ, гдето се появятъ възстанишки отряди. По тоя начинъ инициативата оставаше въ рѫцетѣ на възстаницитѣ, които продължаваха да се чувствуватъ сигурни въ своитѣ бази — планинската область отъ Ботунския проходъ въ Охридско до Прилепското поле, отъ

 

 

1. Рапортъ на управляващия Битолското агентство д-ръ Б. Бешковъ, № 326 отъ 23 юлий 1903 г.

2. Рапортъ на д-ръ Бешковъ № 344 отъ 29 юлий 1903 г.

 

361

 

Лопушникъ въ Кичевско до Стружкото, Ресенското, Битолското и Леринското полета, южната часть на Леринската околия и северната половина на Костурската, т. е. планинитѣ Яма, Бистра, Турье, Чальоица, Протайска, Галичица, Круша, Бигла, Стругова, Баба, Суха-гора, Буфска, Нередска, Върбица, Вичъ, Нидже, Селечка и др.

 

Безрезултатностьта отъ действията на главнокомандуващия предизвика голѣмо раздразнение въ турскитѣ военни и политически крѫгове. Обидена се чувствуваше турската гордость отъ това, че въ продължение на 2—3 седмици султановитѣ поданници, европейскитѣ колонии въ Турция и външниятъ свѣтъ живѣятъ съ впечатлението, че властьта е безсилна да се справи съ брожението, несигурностьта и анархията, създадени отъ възстанието. Ето нѣколко цитати, които рисуватъ това впечатление вѫтре и вънъ отъ Турция:

„Турция, въпрѣки огромното натрупване на войски — 200,000 души, противъ нѣколко хиляди възстаници — не е въ състояние да въведе редъ въ страната, — пише виенскиятъ в. „Zeit” — две недели следъ избухването на възстанието. Желѣзницитѣ се заплашваха постоянно презъ последнитѣ дни. Ориенталската желѣзница е въ непрестанна опасность. До самия Солунъ македонскитѣ чети сполучиха да спратъ движението на голѣми разстояния. Днесъ даже е съвсемъ прекѫснато и движението къмъ северъ: отъ Солунъ, Скопие, Битоля не сѫ дошли пощитѣ, а това доказва, че възстанието се е разпространило още повече”.

 

„Работитѣ стоятъ зле, много зле Директоритѣ на Източнитѣ желѣзници сѫ въ отчаяние, — пише по сѫщото време Neue Freie Presse. — Въ единъ и сѫщъ день стана сериозно сражение при Екши су, на желѣзницата къмъ Битоля; между Кенали и Леринъ биде хвърленъ въ въздуха единъ мостъ 15 метра дълъгъ, а при Воденъ биде разваленъ телеграфътъ. Това е повече отколкото може да понесе въ единъ день едно желѣзопѫтно дружество. А работата върви все така напредъ, динамитътъ продължава своята роля. Бомбитѣ идатъ и експлодиратъ, мостове, конаци, караулни станции се хвърлятъ въ въздуха”. [1]

 

„800 мохамедани и около 60 гърци бежанци, които живеятъ отъ помощитѣ на султана въ бараки край Босфора, — пише „Базелеръ Нахрихтенъ” (13/27. VIII — 1903) — горчиво се оплакватъ, че когато сѫ напущали възстаналата область, турскитѣ власти не сѫ имъ оказали никаква подкрепа. Отъ Одринската околность турското население масово бега къмъ Одринъ.

*

 

Омеръ Ружди паша биде смѣненъ съ Назъръ паша.

 

Впечатлението презъ тоя първи периодъ у самитѣ възстанали населения не е еднакво. Свидетели на турското паническо бѣгство и на премахването на границата между Турция и Княжеството, нѣкои селяни въ Малко-Търновско мислѣха турската сила окончателно сломена и свободата

 

 

1. Тия два цитата отъ поменатитѣ виенски вестници сѫ взети отъ в. „Прѣпорецъ”, 9. VIII. 1903 г., бр. 29.

 

362

 

безвъзвратно спечелена. Въ Охридско, кѫдето затишието бѣ твърде кратковременно и борбата се водѣше при неимоверно напрежение и непрекъснати жертви въ кръвь и имотъ, радостьта отъ освобождението бѣше твърде рано отровена. Въ Кичевско, кѫдето възстаницитѣ иматъ по-голѣми успѣхи презъ първитѣ действия — сѫщо и въ Демиръ-Хисарско — надеждитѣ угасватъ по-късно. Все пакъ, вѣрата навсвкѫде крепи хората, които хвърлиха на карта всичко — живота и имота си. Бунтовнишки пѣсни огласявать планинитѣ въ едно пространство отъ десетина хиляди километри. Фантазията участвува повече или по-малко въ рисуванитѣ перспективи на очакваното ново управление въ Македония. Въ Костурско, напримѣръ, се чертаятъ планове за модерно планиране на опожаренитѣ села. Въ едни неиздадени свои бележки върху възстанието въ тоя край Л. Киселинчевъ, единъ отъ началницитѣ на Смърдешкия центъръ, разказва, че презъ днитѣ на свободата приготвилъ единъ восъченъ отпечатъкъ на македонски монети съ гербъ отъ едната страна и съ надписъ „Вѫтр. Мак.-Одр. Рев. Организация, 1903 г.”, отъ другата, показалъ го на районния началникъ попъ Трайковъ съ мнение да се порѫча при куюмджиитѣ въ Клисура изливането на сребърни и медни македонски монети. Попъ Трайковъ се почувствувалъ раздразненъ отъ това, че въ такова време го сезиратъ „съ дребни въпроси които иматъ значение само за историята” и унищожилъ модела ...

 

*

 

Резултатитѣ отъ промяната въ главното командуване не закъсняха да се поувствуватъ. Разполагащъ вече съ една армия отъ близо 80000 души, Назъръ паша пристѫпи веднага къмъ прилагането на единъ общъ планъ за потушване на възстанието. Отдѣлни военни кордони, тръгнали по разни посоки, трѣбваше да обградятъ планинскитѣ масиви въ възстаналата область, да настѫпятъ и стеснявайки обрѫчитѣ, да се срѣщнатъ въ опредѣлени пунктове. Приложенъ идеално, тоя планъ, опитанъ отъ английското командуване срещу буритѣ въ Трансвалъ, се очакваше да донесе, заедно съ преброждането на планините, и унищожението и пленяването на всички възстанишки отряди. Настъплението на войсковитѣ отряди се започна къмъ 12 августъ. Два-три дена по-късно захванаха ѝ новитѣ повсемѣстни сблъсквания, които съставятъ втората фаза на въстанишкитѣ действия.

 

Десеть дружини потеглиха въ 4 колони отъ Битоля, Ресенъ, Охридъ и Прибилци (Д.-Хисарско) къмъ Смилево.

 

Деветь дружини, въ две колони, отъ Битоля и Леринъ, кръстосаха планинитѣ Баба и Суха-гора — областьта между Битолското поле и Прѣспанското езеро.

 

363

 

Двадесеть дружини, въ три колони — отъ Корча, Кайляри и Суровичово (презъ Зелениче) — настѫпиха срещу възстаналата северна половина на Костурско.

 

Осемь дружини, въ три колони — отъ Дебъръ, Кичево и Охридъ — потеглиха къмъ Кичевско.

Осемнадесеть дружини, въ петь колони — отъ Охридъ, Ресенъ, Кичево, Прибилци и Дебъръ — нахълтаха въ Охридско.

 

Къмъ тая редовна войска отъ седемдесеть дружини съ съответната кавалерия и артилерия [1] трѣбва да прибавимъ и участието на башибозука. Централното правителство не само допустна участието на мѣстния башибозукъ, но и по единъ формаленъ начинъ организира два голѣми башибозушки отряди: единиятъ съставенъ изключително отъ арнаути, другиятъ — отъ турци, главно изъ кайлярската каза.

 

И все пакъ кордонитѣ на Назъръ паша не можаха да разрешатъ задачата. Балканитѣ бѣха пребродени, множество сражения станаха, но възстанишкитѣ отряди нито се унищожиха, нито се плениха. Две обстоятелства спомогнаха за това: пресѣчениятъ характеръ на възстаналата планинска область и отбранителната тактика на Главния щабъ. Възстанишкитѣ отряди все успѣваха да се измъкватъ презъ турскитѣ кордони и да се прехвърлятъ въ други, претърсени вече планини или дори да манифестиратъ чрезъ изкусни диверсии своето присѫтствие вънъ отъ възстаналата область. И стана нужда повторно да се обискирать планинитѣ и да се оставятъ войски по стратегическитѣ пунктове. „Тамъ гдето турскитѣ войски бѣха минали и пребродили и бѣха увѣреени, че нѣма вече възстанишки чети, пише на 5 септемврий А. Шоповъ [2] — тамъ именно тия последнитѣ изникватъ като гѫби и заставляватъ турскитѣ войски да се връщать надире”.

 

Безсъмнено е, че многобройностьта на аскера и стратегията на главнокомандуващия съ неговитѣ разперени желѣзни рѫце и метли, свършиха по-малко, отколкото друга една точка отъ плана му: заповѣдьта да се плячкосватъ и горятъ безразборно селата. Допълнена съ неписаната, но прилагана разпоредба да се изтрѣбва безорѫжното население — тая точка се оказа, както ще видимъ, най-резултатна.

 

 

1. Презъ втората половина на августъ съставътъ на третия корпусъ увеличенъ съ нови войски отъ Албания и М. Азия, достигна 264 пехотни дружини. (Рапортъ на А. Шоповъ, № 693 отъ 26 августъ 1903 г.).

2. Рапортъ № 715.

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]