Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

VI. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

3. Възстанишки действия въ другитѣ окрѫзи

1. Причини за слабото участие на другитѣ окрѫзи въ възстанието. — Върховниятъ комитетъ и Илинденското възстание. — Съвмѣстна борба между върховистки и вѫтрешни чети. — Държането на Яне Сандански. — Сѣрски окрѫженъ конгресъ. — Планъ за възстание на 14 септемврий. — Сражения въ Д. Хисарско. — Я. Сандански и Ю. Стояновъ въ Мелнишко. — Цончевъ и Янковъ въ Пирина. — Сражения при с. Пиринъ на върха „Куклитѣ”. — Възстанишки действия въ Неврокопско. — Нападение въ с. Обидимъ. — Сражения въ Драмско. — Сражения въ Г. Джумайско. — Възстание въ Разложко. — Бунтъ и сѣчь въ Мехомия. — Нападения въ Бачево и Бѣлица. — Бѣжанци. — Четитѣ прибрани въ България. — Сражението на в. „Св. Богородица” и смъртьта на Раданъ Тодевъ. — Сражение на Суходолъ

Приносътъ на Солунския вилаетъ къмъ Илинденското възстание е сравнително малъкъ, ако се взематъ предвидъ неговата голѣмина, стратегичнитѣ  му удобства и десеть годишнитѣ усилия положени за неговото организиране. [1]

Отъ материалнитѣ причини, на първо мѣсто трѣбва да поставимъ недостатъчното въорѫжение. Въпрѣки съседството на България и въпрѣки всички усилия на комитетитѣ и на Задграничното представителство въ София, тая область остана по-слабо въорѫжена, отколкото възстаналитѣ райони отъ Битолския окрѫгъ. [2]

Не, е обаче, само орѫжието, което липсваше. Разколничеството погълна колосална енергия и сили. То спъна нормалния

1. Солунскиятъ вилаетъ, най-голѣмиятъ въ Европейска Турция, се състоеше отъ три санджака: Солунски, Сѣрски и Драмски съ 24 кази и съ планинитѣ Пиринъ, Али-ботушъ, Шарлия, Бѣласица, Огражденъ, Кожухъ, Паякъ и пр. Откъмъ северъ, по едно голѣмо протежение, граничеше съ Княжеството.

2. Ето и нѣколко цифри. Въ началото на 1902 г., споредъ Я. Сандански („Спомени”, стр. 35), има: въ Неврокопско 200-300 пушки, въ Демиръ-Хисарско до 150, въ Сѣрско 150, въ Драмско 100; въ Тиквешко, споредъ тиквешкия войвода П. Юруковъ, 300; въ Струмишко, споредъ Чернопѣевъ, 300; Енидже-Вардарско, споредъ хр. Шалдевъ, около 200 и пр. Въ повечето отъ тия околии до възстанието отъ 1903 г. количеството на пушкитѣ незначително се увеличи.

338

революционенъ развой на областьта. Солунскитѣ атентати съ последицитѣ си допълниха, както видехме, разстройството на множество райони. Дойде и смъртьта на Дѣлчева, съ която сѣрскиятъ революционенъ окрѫгъ загуби своя авторитетенъ вождъ, човѣка, способенъ да ангажира наличнитѣ сили за максимално и най-целесъобразно използуване въ динамитни ѝ всѣкакви други нападателни акции. Извършването на тия акции легна върху хора като Сандански и други принципиални противници на всѣко възстание, които съзнателно се стараеха да държатъ на страна отъ борбата населението и не искаха да мобилизиратъ въорѫженитѣ хора въ районитѣ си. [1] (Изключение въ това отношение прави, както ще видимъ, Разложкиятъ районъ). Поради всички тѣзи причини, презъ дългия периодъ отъ 20 юлий до къмъ края на октомврий, само въ 13 кази на вилаета станаха всичко 38 акции — атентати, нападения и наложени сражения — отъ които 22 въ Сѣрския санджакъ, 16 — въ Солунския и 2 — въ Драмския.

До септемврий Сѣрскиятъ окрѫгъ бездействуваше. Централниятъ комитетъ и Задграничното представителство пазѣха неговитѣ сили като последенъ резервъ, за да дадатъ чрезъ тѣхъ новъ тласъкъ на движението и да се демонстрира предъ свѣта, че борбата още продължава. Презъ това време въ Княжеството ставатъ усилени приготовления: организиратъ се чети и се превозва орѫжие.

*

Илинденското възстание постави Върховния комитетъ въ едно особено положение. Той имаше всички основания да тържествува. Неговитѣ  разбирания и въжделения се наложиха: Македония възстана и зовѣше на помощь всички свои чада и онѣзи, които до тогава полагаха грижи за нейното освобождение. Хората, които миналата есень бѣха направили всичко за да разбунтуватъ Македония, не можеха да пасуватъ, макаръ че сега възстанието бѣ решено и прогласено отъ тѣхнитѣ противници. Веднажъ кардиналниятъ споръ за възстанието отстраненъ, естественото и необходимото — въ интереса на освободителната кауза — бѣ, дветѣ страни да си подадатъ искрено рѫка и да заработятъ съвмѣстно още при предварителнитѣ приготовления: само така можеше да се използува целесъобразно командниятъ кадъръ, съ който разполагаше Върховниятъ комитетъ и да се създаде по-голѣмъ ентусиазъмъ всрѣдъ емиграцията и българското общество.

1. Сандански разказва („Спомени” стр. 40): „Ние казвахме на селянитѣ да даватъ тия нѣща (жито, брашно, захарь, лимонтузу, сирене, сода, восъкъ и пр. и пр. — Б. А.) и че нищо повече не ще се иска отъ тѣхъ. Запрещавахме имъ да се дигатъ, като имъ казвахме, че само ние, четитѣ, ще действуваме колкото ще можемъ”.

339

Такива бѣха разбиранията и надеждитѣ и на Централния комитетъ. Въ познатото ни януарско съобщение Централниятъ комитетъ, рѫководенъ тогава отъ Ив. Гарвановъ, заявяваше, че следъ обявяването на възстанието „всички борци, готови да подкрепятъ роба въ неравната борба, ще бѫдатъ посрещнати съ отворени обятия”, но че е „ж е л а т е л н о  в с и ч к и  б о е в и  с и л и  д а  в л ѣ з я т ъ  в ъ  п р е д в а р и т е л н о  с ъ г л а с и е  с ъ  О р г а н и з а ц и я т а”. Съ това той хвърляше златенъ мостъ за помирение съ върховиститѣ. Сѫщо и задграничнитѣ представители Хр. Матовъ и д-ръ Хр. Татарчевъ, не виждайки смисълъ въ по-нататъшната разпра — щомъ е решено да се прави възстание — се, държеха примирително и проявяваха готовность къмъ споразумение. Примирително настроени елементи не липсваха и въ срѣдата на Върховния комитетъ. Тукъ тамъ въ вѫтрешностьта бидоха манифестирани примирителни тенденции и между отдѣлни войводи: на 1 априлъ, когато въ Малешевско бѣха нападнати четитѣ на Мазнейковъ и Дечевъ, върховисткиятъ войвода Лефтеровъ и вѫтрешниятъ Чернопѣевъ едновременно имъ се притекоха на помощь. Има вече известна търпимость между четитѣ: тѣ не се биятъ помежду си и дори си помагатъ взаимно въ случай на опасность. Недовѣрието и антагонизмътъ все пакъ продължаватъ да ги раздѣлятъ. Особено тъй наречената „лѣвица” около Сандански се отнасяше враждебно къмъ опортюнизма на Задграничното представителство, което всѣкакъ се стараеше да ангажира формално Върховния комитетъ въ предстоящето възстание. Между това, дойде Илиндень. Мѣсто за колебание вече нѣмаше: историческиятъ часъ задължаваше всички скарани братя да се притекатъ подъ развѣтото знаме на възстанието и да изпълнятъ своя дълъ къмъ Македония. Генералъ Цончевъ предложи услугитѣ си на Вѫтрешната организация и започна — съ съгласието и подкрепата вече на Задграничното представителство — да организира чети. Отъ негова страна това бѣ и патриотично и логично. Деятелитѣ отъ Сѣрския окрѫгъ, останали следъ смъртьта на Дѣлчева подъ фактическото рѫководство на Яне Сандански, сѫщо се примириха съ мисъльта, че трѣбва и тѣ  д а  н а п р а в я т ъ  н ѣ щ о  въ подкрепа на възстаналитѣ въ Битолско. Но за Върховния комитетъ нѣмаше вече ни време, ни възможность да действува съ чети другаде, освенъ въ собственитѣ си и въ съседнитѣ тѣмъ погранични райони. А това значеше съвмѣстна борба съ вчерашнитѣ най-върли противници — сжщитѣ, които съ орѫжие въ рѫка имъ оспорваха владението на Пирина. Генералъ Цончевъ се помири съ тая неумолима необходимость, решенъ да направи отъ своя страна нужднитѣ жертви, за да се постигне сътрудничеството съ Сандански и другаритѣ му. Неговитѣ хора трѣбваше да заду-

340

шатъ чувствата си къмъ довчерашнитѣ противници и да отидатъ при тѣхъ  съ лозунга: идемъ да помогнемъ на Македония.

Тия чувства, обаче, бѣха още тъй дълбоки, че неприязъньта, недоверието и дори опасението отъ небратски постѫпки не ги напущаха. Първитѣ заминали върховистки чети се опасяваха сериозно, както ни заявиха видни върховисти, отъ „коцкарски” засади. Имаме, обаче, и признанието на Ал. Радославовъ, че вѫтрешнитѣ сѫщо се опасяваха, че голѣмитѣ „генералски” отряди на Цончева и Янкова ще се опитатъ още при първа среща да ги обезорѫжатъ. Въ действителность генералътъ, изпращайки хората си вѫтре, даваше имъ строги инструкции да избѣгватъ конфликтитѣ при евентуални срещи съ вѫтрешнитѣ. [1] Сандански сѫщо не можеше, въпрѣки неугасимата си злоба къмъ върховиститѣ, да отблъсне рѫката, която тѣ въ такъвъ важенъ моментъ му протягаха. Но той пое тая рѫка отъ нѣмай-кѫде, посрещна върховисткитѣ чети като пришълци въ чужда область, не само безъ сърдечность и безъ топлота, но и безъ дължимото кавалерство. [2] Интелектуалниятъ водитель на окрѫга, Дим. Стефановъ отъ Бесарабия, бѣше идейникъ отъ най-чиста проба, вѣренъ последователь на Дѣлчева, но пасивенъ по природа. На неговата безупречна коректность се дължи твърде много, загдето се избегнаха сериозни конфликти. [3] Все пакъ, Сандански бѣше човѣкътъ, който даваше тонъ на отношението спрямо „пришълцитѣ”.

При тия отношения бойнитѣ сили на двата лагера останаха фактически разделени и действуваха по-скоро паралелно, отколкото задружно. Дветѣ страни бѣха сключили само временно примирие — докато трае възстанието.

*

Презъ първитѣ дни на септемврий въ Пирина, мѣстностьта „Белемето”, биде свиканъ конгресъ отъ делегати на районитѣ въ Сѣрския окрѫгъ, [4] за да изработи планъ на

1. Такива бѣха инструкциитѣ дадени на полковникъ С., лице, което заслужава пълно доверие.

2. Презъ втората половина на августъ замина съ 80 души вѫтре поручикъ Л. Стоенчевъ. „Ние му казахме, — разказва по тоя случай Сандански („Спомени”, стр. 41) — че ние си имаме вече планъ за действие, и ако Стоенчевъ и другаритѣ му желаятъ да се съобразяватъ съ нашия планъ, нека действуватъ, инъкъ да си идатъ. Тѣ се съгласиха. Бѣше турналъ на шапкитѣ на момчетата си български войнишки (тенекиени) гербове и еполети. Азъ предложихъ да свали еполетитѣ и гербоветѣ. Nѣкои свалиха гербоветѣ, други рекоха, че после ще ги свалятъ. Най-сетне се споразумяхме”.

3. Самъ полк. Янковъ въ „Зaпискитъ” си говори съ респектъ за него и не го титулува „коцкаръ”, а „г-нъ Стефановъ”. Веднажъ Стефановъ сгълчалъ и изгонилъ нѣколцина младежи, които се държали предизвикателно къмъ върховиститѣ.

4. На конгреса Мелнишко се представляваше отъ Яне Сандански, Драмско отъ Мирчо Кипревъ, Сѣрско отъ Николиевъ и Георги Баждаровъ, Д. Хисарско отъ дѣдо Илия Кърчовалията, Неврокопско отъ Дим. Пенковъ, Разложко отъ Дим. Лазаровъ, Мингю, Сим. Молеровъ и др. Дим. Стефановъ, бившъ задграниченъ представитель и Ал. Радославовъ участвуваха като делегати на четата.

341

възстанишкитѣ действия. Конгресътъ заседава три дена подъ председателството на Дим. Стефановъ и реши: възстанишкитѣ действия да се започнатъ на 14 септемврий, Кръстовдень, полунощь, 12 часа; да се прекѫснатъ навсѣкѫде телеграфнитѣ съобщения; да се действува най-напредъ въ южнитѣ райони — Д. Хисарско и Сѣрско, четитѣ постепенно да се оттеглятъ въ Разложко кѫдето, имайки задъ гърба си очистената граница, да се укрепятъ и задържатъ тамъ по-дълго време [1]. За рѫководно окрѫжно тѣло конгресътъ избра Дим. Стефановъ, Ал. Радославовъ и Сим. Витановъ.

Конгресътъ още не бѣше привършилъ заседанията си когато въ Пирина се явиха първитѣ две авангардни чети на Върховния комитетъ: Люб. Стоенчевъ и кап. Ю. Стояновъ съ по около 80 души всѣка. Стоенчевъ имаше отъ Цончева порѫчение да отиде въ Демиръ-Хисарско и да извърши разузнаване на Рупелския проходъ съ огледъ да се разруши и моста надъ р. Струма, а евентуално да се заеме и самиятъ проходъ. Аналогично порѫчение имаше и капитанъ Стояновъ по отношение на Креснеския проходъ въ Кресненско. Разрушението на моста надъ р. Струма и евентуалното нападение на Демиръ-Хисаръ влиза, както видѣхме и въ плана, изработенъ отъ Сѣрския конгресъ. Поради разни причини, но главно поради изложенитѣ вече отношения между дветѣ страни и поради липса на  о б щ ъ  планъ и на единно командуване въ цѣлия окрѫгъ, не се извърши нито една отъ тия замислени крупни акции. Вмѣсто това, станаха редъ сражения, нѣкои отъ които продължителни и много кръвопролитни.

Въ Демиръ-Хисарско четата на Л. Стоенчевъ, действуваща задружно съ мѣстния старъ войвода дѣдо Илия Кърчовалията, се надвеси надъ моста и извърши възложеното ѝ разузнаване, но на 9 септемврий, въ мѣстностьта „Ливадата”, тя се видѣ принудена да открие огънь на една дружина, която се натъкна на позициитѣ ѝ. Четата повали шестима войници и се прехвърли безъ жертви пакъ въ Кърчовско. Тамъ, при „Мали-пресѣкъ”, тя бѣ ангажирана на 12 септемврий въ ново сражение, което продължи цѣлия день. При „Мали-пресѣкъ”, паднаха 6 души възстаници и 16 ранени. Четата прибра раненитѣ и се отправи къмъ границата. Минавайки презъ Неврокопско, тя прибра избѣгалитѣ въ планината семейства отъ опожаренитѣ села Обидимъ и Кременъ и заедно съ тѣхъ  прехвърли границата следъ едно

1. Сандански разказва („Спомени”, стр. 41): „Два-три дена заседавахме въ Пиринско, при „Ливадката” и  р е ш и х м е  н и к о й  д а  н е  у в л и ч а  н а с е л е н и е т о  в ъ  б о р б а,  а  в с ѣ к и  д а  г л е д а  д а  н а п р а в и  н ѣ щ о,  к а к в о т о  м о ж е. (к. н.). И тогава решихме да дигнемъ демирхисарския мостъ, ако може да нападнемъ и града. Пратихме подпоручикъ Ангеловъ съ демирхисарската чета да изучатъ каквото може да стане, понеже аскерътъ пази отъ дветѣ страни”.

342

сражение надъ с. Доспатъ, въ което даде единъ убитъ. До края на възстанието въ Демиръ Хисарско не станаха никакви други акции.

Следъ Стоенчева въ Пирина се яви четата на кап. Стояновъ, П. Дървинговъ и Дим. Зографовъ, около 80 души и се срѣщна съ четитѣ на Сандански, Мих. Чаковъ и Стоянъ Мълчанковъ, сѫщо около 80 души. Него день, 30 августъ, при оброчището „Св. Троица”, Мелнишко, тѣзи чети бѣха нападнати отъ една дружина войска. Сражението продължи до вечерьта. За пръвъ пѫть Сандански и Юрданъ Стояновъ, които по-преди се дебнаха и си поставяха засади, се биха сега рамо до рамо противъ общия врагъ. Четитѣ отблъснаха множество неприятелски атаки, дадоха само три жертви отъ неврокопската чета и повалиха много повече турци.

Къмъ края на августъ се намиратъ вече въ Пирина и ген. Цончевъ и полк. Янковъ съ около 400 души, командувани отъ офицеритѣ Танушевъ, Ботушановъ, Дим. Атанасовъ, Парталевъ, Мановъ, Герджиковъ (сръбски офицеръ), Зографовъ, Лефтеровъ, Партениевъ и др. На другия день следъ сражението на Я. Сандански, и Ю. Стояновъ, 31 септемврий, четитѣ на генералъ Цончевъ имаха сражение съ войската при мѣстностьта „Гарваница”, а на 1 августъ се започна голѣмо сражение въ и около с. Пиринъ, въ което взеха участие всички чети на Цончева и Янкова. Това е една отъ най-продължителнитѣ и най-кръвопролитнитѣ сражения въ Сѣрския окрѫгъ. Турцитѣ бѣха атакувани вѫтре въ селото и принудени да се оттеглятъ. Възстаницитѣ дадоха 7 убити. [1] Сѫщата вечерь пристигнаха на помощь четитѣ на Ю. Стояновъ и Сандански. Въ тая среща първитѣ хора отъ двата лагера обявиха постигнатото помирение и го запечатиха съ размѣняване на цѣлувки. Върховиститѣ предлагаха да се даде на другия день ново сражение съ събранитѣ около 500 борци, но Дим. Стефановъ и Сандански настояваха да се отстѫпи, за да не се нарушава плана и да се дочака определения день на нападателнитѣ действия, 14 септемврий. Всички чети се прехвърлиха въ Неврокопско, надъ Брѣзница, при езерата. Тамъ се реши де се раздѣлятъ силитѣ на две: четитѣ на Сандански, Мълчанковъ, Копаранъ чаушъ, кап. Стояновъ, Дървинговъ и Дончо да действуватъ въ Мелнишко и Кресненско, а Цончевъ, Янковъ. Дим. Стефановъ, Сим. Витановъ и др. — въ Разложко. На 5 вечерьта дветѣ групи заминаха за мѣстоназначението си.

1. Солунскиятъ търговски агентъ А. Шоповъ въ рапорта си отъ 5 септемврий (№ 715) съобщава, че турскитѣ загуби въ това сражение, споредъ официални сведения, били 11 убити, между които единъ офицеръ и 11 ранени. Сѣрскиятъ агентъ Д. Юруковъ (рапортъ № 172 отъ 9 септемврий) пише: „Отъ войската донесоха тукъ 16 ранени, между които единъ милязиминъ. Споредъ мълвата, убити и ранени турци имало 80 души”.

343

На 4 септемврий въ Мелнишко стана още едно сражение. Четитѣ на поручикъ Настевъ и Спиро Петровъ, 26 души бѣха нападнати отъ войска на върха „Куклитѣ”. Следъ многочасова борба, войводата Спиро Петровъ и 6 четници загинаха, защищавайки геройски позицията си. Спиро Петровъ бѣ голѣмъ пѣснопоецъ. Пѣеше и презъ време на сражението, докато единъ вражески куршумъ не прекрати пѣсеньта и живота му.

Съ тоя цикълъ отъ наложени на четитѣ сражения при „Св. Троица”, с. Пиринъ и „Куклитѣ” се завършиха действията въ Мелнишко. [1]

Въ Неврокопско на 13 септемврий презъ нощьта, срещу Кръстовдень, Атанасъ Тешовалията и Стоянъ Филиповъ прекѫснаха телеграфнитѣ съобщения въ Неврокопското поле и между селата Куманичъ и Долно Броди. Сѫщата вечерь четитѣ на Мих. Чековъ, Иванъ Апостоловъ—Копаранъ чаушъ и Никола Пазарджиклията, около 150 души, нападнаха гарнизона въ с. Обидимъ. Възстаницитѣ се сражаваха и другия день и подпомогнаха жителитѣ на Обидимъ да се изтеглятъ на пиринскитѣ височини.

На 16 септемврий сѫщитѣ чети, подсилени съ Ст. Мълчанковата, нападнаха изъ засада въ мѣстностьта „Арами-бунаръ” едно войсково отдѣление, отиваще отъ Неврокопъ въ Разложко, избиха десетина войници и плениха 8 коня.

Въ Неврокопско станаха и две нападения на помашки села, въ отговоръ на опожаренитѣ Обидимъ и Кременъ. Георги Шоповъ нападна и опожари часть отъ с. Рибново, а Ст. Мълчанковъ — с. Горно Дрѣново, но бѣ посрѣщнатъ отъ помацитѣ на укрепени позиции и се оттегли.

Късно презъ есеньта, на 26 октомврий, Атанасъ Тешовалията даде едно последно сражение въ с. Зърново. Нападната отъ войска, четата се сражава цѣлия день; паднаха четирма възстаници и неколцина турци.

Въ Сѣрско около насрочената дата на възстанието не станаха никакви акции. Чакъ на 3 октомврий четитѣ на Николиевъ и Диката, открити отъ войската въ с. Горно Фращани, се сражаватъ въ продължение на 8 часа и успѣватъ да се изтеглятъ безъ загуби. Почти непосредствено следъ това, сѫщитѣ чети се сражаваха въ корията при с. Мертатово. Това сражение трая 10 часа. Паднаха двама възстаници и много повече турци. Горно Фращани бѣ отчасти опожарено и се извършиха въ него жестокости и обезчестявания.

Въ Драмско районнитѣ чети на Мирчо Кипревъ и на Ив. Анастасовъ Гърчето имаха по едно сражение (3 и 16

1. Сандански остана напълно вѣренъ на убеждението си; не направи възстание. Но той не остана вѣренъ и на взетото конгресно решение за нападателни акции на 14 септемврий: отъ Мелнишко, кѫдето замина, той наскоро следъ Кръстовдень се прибра въ България безъ да гръмне ни една пушка.

344

септемврий) при „Празалъка” (между селата Калапотъ и Горенци) и при с. Калапотъ. Въ дветѣ сражения, доста продължителни, четитѣ изгубиха 5 души.

Въ Г. Джумайско на 28 септемврий станаха две сражения. Четитѣ на подпоручикъ Настевъ и Сп. Костовъ се сражаваха 4 часа въ Бистришката долина и се оттеглиха безъ жертви. Сѫщия день отрядътъ на капитанъ Стояновъ, поручикъ Дървинговъ и поручикъ Зографовъ имаха десетчасово сражение при „Предала” и се оттеглиха сѫщо безъ жертви. Третото и последно сражение въ Джумайско се даде на 8 октомврий, въ мѣстностьта „Добро-поле” отъ четата на подполковникъ Николовъ и поручицитѣ Саракиновъ и Балтовъ. То трая 5 часа и костува на възстаницитѣ 1 убитъ. Отъ турцитѣ паднаха неколцина.

Въ Разложко на Кръстовдень се развиха по-широки действия, съ съучастието на въоръженото мѣстно население. Както видѣхме, тукъ бѣха оставени да действуватъ четитѣ на Цончева и Янкова. Отъ България пристигна, изпратена отъ Задграничното представителство, една чета отъ 300 души, предвождана отъ майоръ Шипковъ и съставена почти изключително отъ емигранти изъ Разложко. Пристигна сѫщо и една чета отъ 50 души, предвождана отъ поручикъ Владимиръ Каназиревъ. Едно събрание отъ представители на района състави плана на първитѣ действия и избра за районно рѫководно тѣло Дим. Лазаровъ Мингю, майоръ Шипковъ и Кочо Молеровъ. Планътъ предвиждаше да се нападне откъмъ Пиринъ и да се превземе градътъ Мехомия. Около тоя планъ се явиха спорове: възприе се да се действува съ главнитѣ сили откъмъ Рила. Тия спорове и многоначалието станаха причина за да не се използува въ достатъченъ размѣръ наличната въорѫжена сила на района — около 1000—1100 души, мѣстни и външни. Съобразно съ приетия планъ, щабътъ — генералъ Цончевъ, полковникъ Янковъ, Дим. Стефановъ, Мингю и др. — напустна Пиринъ и се премести на Рила, въ мѣстностьта „Св. Богородица”, надъ с. Годлево.

Владимиръ Каназиревъ, Владиславъ Каназиревъ, Петъръ Лачиновъ, Георги Кондевъ, Ив. Юруковъ съ група самоотвержени четници бѣха се промъкнали въ града. Поручикъ Зографовъ съ едно отдѣление бѣше опредѣленъ да нападне съ динамитъ казармата. Тоя взривъ трѣбваше да послужи за сигналъ на възстанието и да се започне: нападение отъ вѫтре и отвънъ въ Мехомия, нападение на турската рота въ с. Бачево, скѫсване на телеграфнитѣ съобщения и пр. Сигналниятъ взривъ стана въ 12 часа, само че не предъ казармата, а вънъ отъ града, при турскитѣ гробища. Надъ Бачево се издигнаха грамадни пламъци и освѣтиха цѣлата Разложка котловина.

345

Вѫтре въ Мехомия навлѣзлитѣ четници и мѣстни възстаници започнаха, съгласно плана, да действуватъ. Очакваното нападение отвънъ, обаче, не стана и борбата вѫтре въ града се превърна презъ деня въ грозна сѣчь.

Въ Крапата махала четницитѣ се сражаваха ожесточено.— пише Л. Томовъ. [1] — Войската и башибозукътъ горѣха и убиваха безпощадно. Тукъ геройски загинаха братя Исидорови. Същевременно започна боя и въ дългата махала, гдето паднаха геройски Иванъ Юруковъ, братя Ил. Кулини, а раненъ бѣ Георги Кондевъ. Турцитѣ удариха на сѣчь и опожариха 95 кѫщи и толкова плѣвни. Убити и изклани въ града бѣха около 45 души мѫже, жени и деца.

Все пакъ, навлѣзлитѣ четници начело съ пор. Владимиръ Каназиревъ успѣха следъ дълга борба да се измъкнатъ отъ града.

Докато вѫтрешниятъ бунтъ въ Мехомия се потушаваше въ кръвьта на възстанали и невъзстанали, главното ядро на възстанишкитѣ сили атакуваше помашкото село Бачево При устройването на динамитния взривъ въ джамията, динамитарътъ Коста Атанасовъ изгуби пръститѣ и на дветѣ си рѫце. Четата на поручикъ Мановъ се натъкна на ожесточена съпротива, даде единъ убитъ и нѣколцина ранени и отстѫпи. Презъ деня една група отъ 40 въорѫжени помаци, изтикана отъ позициитѣ си надъ селото, се укрепи въ джамията и околнитѣ кѫщи и оказа ожесточена съпротива. Презъ нощьта четитѣ, начело съ полк. Янковъ, се събраха на „Св. Богородица”, кѫдето бѣ щабътъ на ген. Цончевъ.

Турскитѣ жестокости и палежи не се ограничиха въ Мехомия и Бачево. Гонението се разпрострѣ и по другитѣ села. Изтезания за пушки започнаха и въ голѣмото смѣсено село Бѣлица (близо 700 кѫщи). Въ отговоръ на турското гонение рѫководното тѣло реши да се нападне и превземе Бѣлица.

На 18 септемврий четитѣ, командувани отъ полк. Янковъ, Дим. Стефановъ, Мингю, Ботушановъ, Сим. Молеровъ и др. настѫпиха срещу Бѣлица. Открити преждевременно, възстаницитѣ атакуваха неприятелскитѣ позиции. Аскерътъ отстѫпи въ селото и се укрепи за отбрана, като подпали и българската махала. Борбата се пренесе въ самото село. На свой редъ възстаницитѣ подпалиха помашката махала. Привечерь четитѣ оставени за заслонъ спрѣха идещитѣ на помощь войски отъ Мехомия и отъ Неврокопъ. До мръкване аскерътъ въ селото се защищаваше мѫжки, но атакуванъ съ бомби, той се възползува отъ падналия мракъ и напустна заетитѣ си квартири. Отблъснатъ бѣ и башибозукътъ, тръгналъ отъ Якоруда и Бабякъ. Тоя день възстаницитѣ дадоха

1. „Революционнитѣ действия въ Разложко презъ 1903 година” (Илюстрация Илиндень”, год. 5, юний-юлий 1933, кн. 7—8 (47—48), стр. 27—29).

346

двама убити и неколцина ранени. Въ това сражение взеха участие и двама руски доброволци, кореспондентитѣ Орловецъ и Пржевалски. Раненитѣ четници и селяни бѣха превързани отъ г-ца Бонева, която облечена въ мѫжки възстанишки дрехи, изпълняваше при четитѣ службата на фелдшерка.

Презъ нощьта четитѣ прибраха населението и заедно съ добитъка му го поведоха къмъ границата. При Семковския постъ сѫщата нощь се прехвърлиха въ България селянитѣ и по-голѣмата часть отъ четитѣ. На другия день, следъ продължителна престрелка, минаха и останалитѣ чети.

Два дена по-късно мѣстниятъ войвода Радонъ Тодевъ съ 70 души, бѣ нападнатъ и обграденъ отъ всички страни при „Св. Богородица”, въ Годлевския балканъ. Въ продължение на нѣколко часа възстаницитѣ оказаха отчаяна съпротива и скѫпо заплатиха даденитѣ 20 жертви. Тукъ сложи главата си и самиятъ войвода Радонъ, рѫководейки мѫжествено отбраната. Героичната смърть на 20 млади борци освети мѣстностьта „Св. Богородица” надъ Годлево и я въздигна въ лобно мѣсто за разложани. Едно отъ многото лобни мѣста на Македония и едно отъ твърде малкото, надъ които изгрѣ свободата.

Това бѣше предпоследното сражение въ Разлога презъ възстанието. Цѣлата околия бѣ вече наводнена отъ аскеръ, който измѫчваше неизбѣгалитѣ селяни и бродѣше изъ балканитѣ, дори и изъ девствения Пиринъ. На 24 септемврий войската откри въ мѣстностьта „Суходолъ”, надъ Банско, токущо пристигналата чета на Дим. Лазаровъ Мингю. Тоя пѫтъ неприятельтъ даде много жертви, а четата — ни една.

Благодарение на причинитѣ, които изтъкнахме, въ Сѣрския окрѫгъ не се извършиха замисленитѣ акции на двата извънредно стратегични пункта — Рупелъ и Кресна. Заемането на Кресненското дефиле презъ 1878 г. даде възможность на възстаницитѣ да се задържатъ повече отъ два месеца въ възстаналата область. Турцитѣ и сега се опасяваха за Кресненския проходъ.

Въпрѣки всичко това, станалитѣ стълкновения въ Сѣрския санджакъ произведоха своя ефектъ надъ турцитѣ. Тѣ ангажираха не по-малко отъ 20000 войска [1] и разтревожиха сериозно турското военно командуване. Затова свидетелствува рапортъ № 761 на А. Шоповъ отъ 20 септемврий. Солунскиятъ търговски агентъ пише:

1. Още къмъ срѣдата на августъ турцитѣ, споредъ рапорта отъ 29. VIII. (№ 164) на сѣрския търговски агентъ, имали въ Сѣрския санджакъ, заедно съ запаса, виканъ следъ обявяването на Илинденското възстание, една армия отъ 12 пехотни полка, 4 полка кавалерия и 4 артилерия — всичко 15000 души.

347

Вилаетскитѣ власти продължаватъ сериозно да се тревожатъ отъ революционни движения въ Сѣрския санджакъ. Самъ валията говори, че на войскитѣ предлежало да преследватъ не вече горски чети, а сравнително добре организирани военни отряди, съставени отъ многобройни чети, които презъ последнитѣ дни дошли отъ България и наводнили казитѣ: Разложка, Неврокопска, Мелнишка, Горно-Джумайска и пр. При преминаването границата турскитѣ постове имали нѣколко стълкновения съ тия чети около селата: Бѣлица, Бабякъ и Обидимъ.  Г л а в н о т о  о п а с е н и е  н а  в л а с т и т ѣ  е  д а  н е  б и  ч е т и т ѣ  д а  з а е м а т ъ  К р е с н е н с к и я  п р о х о д ъ. (к. н.) Забелязва се едно недоволство въ тукашнитѣ висши военни и граждански крѫгове за късното пристигане на военнитѣ разпоредби отъ Цариградъ.

Големи бѣха и турскитѣ загуби въ сраженията. На 13 октомврий Сѣрскиятъ търговски агентъ Д. Юруковъ (рапортъ № 189) съобщава:

„Презъ седмицата тукъ се доведоха отъ Разлога 200 души болни и ранени войници”.

[Previous] [Next]
[Back to Index]