Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

VI. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

2. Преображенското възстание въ Одринско

Конгресьтъ на „Петрова нива”. — Преразпределение на VII революционенъ окрѫгъ. — Рѫководно боево тѣло. — Първиятъ районъ. — Смъртни дружинки. — М. Търновската комуна.—Съвещания подъ Мегалово.—Дата на възстанието. — Разногласия и решения. — Отгласъ отъ убийството на Ростковски. — Първата нощь. — Акции въ първия районъ: Василико, Потурнаково, Граматиково, Стоилово, Цикнихоръ, Паспалово, Сазара, Рѣзово, Маджура, Корфо-колиби, Индже-кьой, Урумбегли и пр. — Въ другитѣ райони. — Хаджи Талашманъ. — Динамитенъ атентатъ въ Кулели Бургасъ. — Гърцитѣ отъ Черноморското крайбрежие. — Ефектъ и значение на възстанието въ Странджа

Въ разгара на възстанието въ Битолския вилаетъ, когато Назъръ паша, съсрѣдоточилъ вече армията си, се готвѣше да предприеме генерално настѫпление, избухна възстание въ Странджа.

Ударътъ дойде най-неочаквано — отгдето цариградското правителство най-малко се надѣваше.

На 28 юний 1903 г. бѣ свиканъ въ Странджанския балканъ конгресъ, за да се произнесе по участието на VII революционенъ окрѫгъ въ възстанието. Една невиждана до тогава въ Одринско въорѫжена сила отъ около 250 души, съставена отъ районнитѣ чети на М. Търновско, Лозенградско и Бунаръ Хисарско и отъ наскоро пристигналата голѣма чета на Михаилъ Герджиковъ, се събра въ мѣстностьта „Петрова нива”, при с. Стоилово, М. Търновско. 47 души делегати на районитѣ  — нелегални и легални революционери, работили повече или по-малко въ Одринския вилаетъ — се занимаха и тукъ съ въпроса на въпроситѣ, констатираха единодушно, че окрѫгътъ, взетъ изцѣло, далечъ не е подготвенъ за възстание и все пакъ единодушно го разрешиха въ положителенъ смисълѣ [1]. Проблемата тукъ

1. Противъ всѣко възстание въ Одринско се изказа само мустафа-пашанскиятъ делегатъ Д. Катерински и биде поканенъ да напустне заседанията на конгреса.

Бюрото на конгреса се състоеше отъ: Василъ Пасковъ, председатель, Венко Думевъ, подпредседатель, Хр. Силяновъ и А. Разбойниковъ секретари (първитѣ трима македонци, последниятъ одринчанинъ).

324

съвсемъ не бѣ поставена така трагично както въ Битолско. Напращѣли и нетърпеливи райони нѣмаше. Само М. Търновско съ организацията и въорѫжението си напомняше подготвенитѣ райони отъ Битолския окрѫгъ. Лозенградско, поради преживѣнитѣ страшни афери, бѣше съсипано и можеше да се смѣта — съ изключение на десетина села въ подножието на Странджа — извадено отъ строя. Бунаръ Хисарско, макаръ и запазено, разполагаше съ твърде малко пушки. Въ всички останали райони можеха, въ най-добрия случай, да се очакватъ само отдѣлни четнишки или динамитни акции. Касаеше се, прочее, да се използува подготовката и въорѫжението на Малко Търновско и на запазенитѣ села отъ съседнитѣ Лозенградска и Бунаръ Хисарска околии и да не се пропустне удобния случай, какъвто македонското възстание представляваше, за да се чуе гласътъ и на тракийския робъ и въ сѫщото време да се манифестира дисциплинирания духъ и солидарностьта на революционна Тракия съ братята отъ Македония, решени да възстанатъ. Известни рѫководни личности — Михаилъ Герджиковъ на първо мѣсто — изиграха решителна роля, за да се направи тая колосална жертва.

Но възприемайки идеята за възстание, конгресътъ се изказа за неговото отлагане поне съ единъ месецъ, за да може да се привършатъ най-необходимитѣ приготовления. [1]

Веднажъ разрешилъ главния въпросъ, конгресътъ бързо и гладко уреди всички останали. Съ огледъ на географията и на подготовката на отдѣлнитѣ околии, окрѫгътъ биде преразпредѣленъ на 5 района: I Малко Търновски — Лозенградски — Бунаръ Хисарски; II Чокенски (Одрински); III Мустафапашански (Свиленградско); IV Дедеагачки — Гюмюрджински; V Ахѫ-Челебийски (Пашмаклийски) — Скеченски. Избра се Главно боево тѣло отъ трима души: Мих. Герджиковъ, Лазаръ Маджаровъ и капитанъ Стамо Икономовъ [2] — като върховна революционна власть въ окрѫга, съ задача да привърши приготовленията и да рѫководи възстанието. Нему се предостави да опредѣли и датата, като се изказа мнение възстанието да не се почне по-рано отъ 20 юлий и по-късно отъ 20 августъ. Възъ основа на „Общъ планъ и цель на възстанието”, съставенъ отъ Главния щабъ въ Битолско, капитанъ Икономовъ изработи „Специаленъ планъ на възстанишкитѣ действия въ VII революционенъ окрѫгъ”. Първиятъ районъ отъ около 50 села, който бѣ и единствено подготвениятъ, се раздѣли на 12 участъка отъ по 2—6 села всѣки. Назначиха се и войводи на въорѫженитѣ сили въ

1. Както видѣхме, Главниятъ щабъ отложи за последенъ пѫть възстанието за 20 юлий. Понеже това време не бѣше достатъчно за привършване на приготовленията въ Одринско, Боевото тѣло отсрочи Странджанското възстание съ още 15 дни — 6 августъ.

2. Първиятъ отъ Копривщица, вториятъ отъ с. Зарово, Солунско, третиятъ отъ Малко Търново.

325

всѣки участъкъ. Опитнитѣ стари четници, служилитѣ въ войската и новацитѣ отъ наскоро пристигналата чета на Герджикова (около 130 души), както и манлихеритѣ [1] и другитѣ  донесени материали, се разпределиха горе-долу по равно между участъковитѣ чети. Отдѣлиха се отъ тая чета само трйдесетина души, които образуваха специална техническа дружина, съ взривенъ материалъ и електрическа машина и се поставиха подъ водителството на Мих. Герджиковъ, съ помощници Хр. Силяновъ и Ив. Варналиевъ. Бомби — желѣзни, валчести, съ фитилъ, напълнени съ смѣсь отъ захарь и бертолетова соль — имаше въ изобилие.

Конгресътъ избра отдѣленъ представитель на Одринско при Задграничното представителство въ София — учителя Павелъ Ковачевъ, а Василъ Ласковъ, — за интендантъ на окрѫга съ седалище Бургасѣ. Герджиковъ бѣ натоваренъ да отскочи, заедно съ Мих. Даевъ (отъ Балчикъ) за кратко време въ България, за да нареди необходимото за нѣколко динамитни акции по желѣзницитѣ, въ Одринъ и другаде.

Създаде се и санитарно отдѣление, начело съ фелдшера Христакевъ и съ постоянно седалище въ планината надъ с. Мегалово.

Последниятъ день на конгреса се ознаменува и съ едно кратко сражение. Едно отделение войска, на пѫть на М. Търново, се натъкна на четнишкитѣ  застави и биде посрѣщнато съ огънь. Паднаха двама аскерлии. Вечерьта конгресътъ се закри и всѣка новообразувана чета потегли за своя участъкъ.

*

Отъ конгреса до възстанието — около петь седмици — населението въ тая часть на Странджа планина прекара особенъ животъ. По всички участъци ставаха трескави приготовления. Въорѫженитѣ млади хора, организирани въ селски чети, които тукъ носѣха името „смъртни дружинки”, прекарваха на лагеръ, въ удобни биваци по гористата и многоводна Странджа. Времето имъ минаваше въ упражнения подъ рѫководството на опитнитѣ момчета отъ участъковитѣ чети. Това бѣ едномесечна военна служба, която малкотърновскитѣ младежи понасяха охотно. Останалото население вършеше подъ команда общата работа: жънѣше, вършееше и складираше храната по планинитѣ. Отъ общото жито се отдѣляше за семействата и за смъртнитѣ дружинки. Отъ общия добитъкъ се колѣха говеда и овци за котлитѣ, които непрекѫснато врѣха по четнишкитѣ биваци. Пълна комуна.

1. По-голѣмата часть отъ манлихеритѣ на тая чета бѣха откраднати отъ гарнизонитѣ въ Ямболъ и Варна, при съдействието на офицеритѣ. Голѣма заслуга за кражбата на ямболскитѣ пушки имаше офицерътъ Н. Кямилевъ.

326

Добродушни и сърдечни, но като че ли по-малко жилави и бойки отколкото въ Битолско, м. търновскитѣ селяни, неизпитали въ сѫщата степень ужаситѣ на опустошителни афери отъ рода на преживѣнитѣ въ Лозенградско, Леринско или Костурско, се подчиняваха съ любопитство на тоя новъ режимъ и чакаха страшния день безъ видима тревога, но и безъ голѣмъ ентусиазъмъ.

Презъ последнитѣ дни на юлий боевото рѫководно тѣло се събра надъ с. Мегалово. Въ Битолско възстанието бѣше вече започнало. Отъ Централния комитетъ и отъ Задграничното представителство настояваха да се побърза и въ Странджа. Членоветѣ на боевото тѣло се събраха на съветъ подъ единъ клонестъ дѫбъ на върха „Циганка”. Лесно и бързо се установиха върху дата: на 5 срещу 6 августъ, праздника Преображение Господне.

По плана на възстанишкитѣ действия, разискванията се спънаха въ въпроса за Малко Търново. Какво да се прави съ града? Първиятъ районъ разполагаше всичко съ около 1100—1200 пушки, [1] отъ които не повече отъ 200 манлихери, а останалитѣ — кримки. Въ М. Търновско квартируваха нѣколко гарнизона; по крайнинитѣ на околията имаше множество турски и гръцки села; откъмъ Черно-море можеше да се очаква десантъ на войски; Лозенградската крепость бѣше съвсемъ близо; не бѣше много далече и Одринъ. Въпрѣки всичко това капитанъ Икономовъ настояваше да се нападне и превземе съ 6—700 души М. Търново, като се организиратъ нападения съ бомби и въ самия градъ. Двамата негови другари и пишещиятъ, който участвуваше въ разискванията като секретарь, намѣриха тоя планъ мѫчно изпълнимъ и рискуванъ. Тѣ противопоставяха другъ: да се изостави градътъ, а да се нападнатъ всички турски гарнизони, села и застави по границата. И надделяха.

Други два въпроса, които предизвикаха дълги обсѫждания и разногласия бѣха: какъ да се постѫпи съ турскитѣ села и какво да се направи съ нашитѣ домочадия. Отъ вестницитѣ, които редовно получаваше чрезъ Бургасъ, боевото тѣло знаеше, че турцитѣ, безъ да се сьобразяватъ съ декларацията на Главния щабъ, започнаха още презъ първия день да горятъ българскитѣ села въ Битолско. Главно подъ това впечатление, най-после, се реши: да се нападнатъ и изгорятъ още първата нощь всички турски села, но да се щади мирното население и изобщо всички турци, които не оказватъ съпротива.

Това решение предрешаваше, съ сигурность вече, сѫдбата на българскитѣ села. Ето защо Икономовъ предложи:

1. Цифрата 4000 посочена въ „Споменитъ” на М. Герджиковъ е печатна грѣшка. Това ми потвърди и самъ М. Герджиковъ.

327

съ започване на действията всички семейства, съ цѣлия имъ добитъкъ, покѫщнина и съ часть отъ храната да се е..  ди-ратъ задъ границата, а да останатъ вѫтре само вьзстаницитѣ и необходимото количество невъорѫжени мѫже; да се пази граничната линия чиста и следъ като се окаже последна съпротива, четитѣ да се прехвърлятъ въ България. По тоя начинъ ще причинимъ възможно най-голѣми загуби на неприятеля, безъ да дадемъ излишни жертви и като осигуримъ поне живота и движимия имотъ на населението. Тия разсѫждения на кап. Икономовъ, макаръ и диктувани отъ неумолимитѣ условия на предстоящата борба бѣха несмилаеми за другитѣ, които не можеха да се помирятъ съ мисъльта за народно възстание безъ народъ и смѣтаха, че предварителното експатриране на населението ще подчертае безнадеждностьта на саморазправата и ще обезкуражи възстаницитѣ. И тоя планъ на Икономова бѣ отхвърленъ, но безъ да се противопостави другъ, който да разреши така или инъкъ трагичната проблема.

Боевото тѣло изработи специални упѫтвания, които веднага бидоха преписани и разпратени по участъцитѣ. Въ упѫтванията се препорѫчваше на участъковитѣ войводи да започнатъ действията подиръ полунощь или призори, да унищожатъ всички турски въорѫжени сили въ участъцитѣ си, а при евентуално отстѫпление да се стараятъ да запазятъ преди всичко населението. Въ тия рамки предоставяше имъ се широка инициатива за действие.

*

Отъ нѣколко дена насамъ източната часть на Странджа планина добиваше всѣка нощь феериченъ изгледъ. Гигантски снопове лѫчи, насочвани нѣкѫде отъ Черно-море, играеха по нейнитѣ склонове и освѣтляваха мигновено тъмнитѣ ѝ гори и китнитѣ  селища, скрити въ нейнитѣ гънки. Съ тая необикновена илюминация, най-различно тълкувана отъ населението, една руска ескадра демонстрираше своето присѫтствие въ водитѣ на турското черноморско пристанище Енияда: два дена следъ избухването на илинденския пожарь куршумитѣ на единъ аскерлия бѣха прострѣли мъртавъ предъ битолскитѣ  казарми рускиятъ консулъ Ростковски.

Съвпаднало съ възстанието, това второ убийство на руски представитель има силенъ отгласъ навсѣкѫде. Македонскитѣ  българи видѣха въ него едвали не божие знамение: помислиха, че жертвата на турския фанатизъмъ — Ростковски — ще изкупи своето поведение, не винаги братско къмъ тѣхъ, като ускори гибельта на турския режимъ въ Македония. Възстаницитѣ въ Битолско дълго време живѣха съ тая илюзия. Единъ отъ ефектитѣ на пролѣтата въ Битоля руска кръвь, заплатена само съ обесването на убиеца, бѣ  и устро-

328

ената отъ руската ескадра илюминация на странджанскитѣ гори ...

Прожекторитѣ откъмъ Енияда заиграха и презъ нощьта на 5 срещу 6 августъ. Но тая нощь тѣхната свѣтлина озари множество дружини въ пълно въорѫжение които, наредени тукъ-тамъ по полянкитѣ изъ планината, слушаха вдъхновенитѣ бунтовни слова на своитѣ вождове и се готвеха за по-други демонстрации срещу Турция. Току що мина полунощь, Странджа пламна отъ множество пожари, избухнали въ самитѣ ѝ недра. Бѣлата мека свѣтлина на флотскитѣ прожектори се изгуби и сле въ кърваво-червения блесъкъ на тия ненадейни пожари, пламъцитѣ на които се издигаха високо-високо, виждани едновременно отъ рускитѣ моряци предъ Енияда, отъ турскитѣ властници въ Лозенградъ и Одринъ и отъ свободнитѣ българи въ Бургаско. Горѣха: Потурнаково, Василико, Корфо-колиби, Сазара... Гореха аскерски постове и застави край българската граница. И пожаритѣ се придружаваха отѣ трѣсъкъ отъ бомби и съ пукотъ на кримкови пушки, приличенъ на топовенъ гърмежъ.

На изтокъ руменѣеше вече зората, когато единъ необикновено силенъ гьрмежъ заглуши всички други пукоти. Гърмежътъ дойде откъмъ Енияда: фарътъ при това пристанище полетѣ въ въздуха отъ динамитенъ взривъ.

Това бе поздравъ къмъ борцитѣ въ Битолско отъ възстаналитѣ техни братя въ Странджа.

*

Още преди полунощь една чета отъ 130 възстаници, предвождана отъ Герджиковъ, напустна височината „Китка” и потегли за градчето Василико, край Черно-море. Тя състоеше отъ 25 редовни четници, въорѫжени съ манлихери и бердани и отъ стотина селяни-кримкари, повикани повечето отъ участъка на Кладара съ тѣхния войвода Халачевъ, щабъ-гарнистъ отъ българската армия. Придружаваха я и десетина души вѫглещари, [1] македонци отъ Битолско, въорѫжени съ брадви, ножове и кирки. Изъ пѫтя една команда, начело съ четника Георги Костандиевъ, се отдѣли отъ отряда и взе пѫтя къмъ съседното мохаджирско село Потурнаково. Отрядътъ спрѣ  вънъ отъ Василико и се раздѣли на нѣколко части, които се пръснаха по разни посоки. Една малка група зае позиция между Старо и Ново Василико. Друга група се отправи къмъ турската махала. Брадваритѣ останаха да ча-

1. Нѣколко дена до възстанието въ горитѣ надъ Василико, Герджиковата чета попадна на множество македонци отъ Битолско, производители на дървени вѫглища. Всички се оказаха членове на Организацията. Четата ги посъветва да се прибератъ въ България, като задържа само десетина по-млади хора за да ги използува при нападението на Василико като куриери, подпалвачи и разрушители на телеграфни стълбове. Само тѣ познаваха подробно гръцко-турското градче Василико и неговитѣ околности и принесоха при нападението неоценими услуги.

329

катъ сигнала, за да започнатъ действията си противъ телеграфнитѣ стълбове. Герджиковъ съ около 50 души и Силяновъ съ около 15 незабелязано се промъкнаха въ града и се приближиха — първиятъ къмъ казармата, вториятъ къмъ правителствения домъ. Не се мина много, една бомба гръмна предъ казармата, чу се „ура”, и трѫбата на Халачева засвири атака.

Групата предъ правителствения домъ отвърна сѫщо съ бомбенъ гръмъ и съ „ура”. Пушки запукаха и откъмъ турската махала. Уплахата на турцитѣ бѣ толкова голѣма, че стражаритѣ подиръ кратка престрелка избѣгаха презъ задната врата на хюкюмата и се залостиха въ камънитѣ край морето, вънъ отъ града. Единъ морски офицеръ, началникъ на пристанището, единъ жандармерийски подпоручикъ, началникътъ на карантинното отделение Халидъ и началникътъ на телеграфо-пощенската станция Халилъ се предадоха. Възстаницитѣ  завладѣха хюкюмата, унищожиха архивитѣ, нагласиха набързо динамитенъ взривъ подъ едната стена на зданието.

Предъ казармата, обаче, сражението продължаваше. Часть отъ войницитѣ избѣгаха къмъ канаритѣ край морето и започнаха да стрелятъ отъ тамъ, другитѣ се защищаваха отъ прозорцитѣ на каменната сграда. Турската махала вече горѣше. Пламъци се издигаха и надъ съседното село Потурнаково.

Първитѣ лѫчи на слънцето позлатяваха вече горитѣ  на Странджа, когато последната група възстаници, обстрелвана отъ турската махала и откъмъ крайморскитѣ канари, напустна градеца и се присъедини къмъ отряда, прибранъ задъ лозята извънъ града. Липсваха двама селяни кримкари : тѣ паднаха убити предъ казармата. Имаше и неколцина ранени: Николай Казаковъ, храбъръ руски бродяга, когото Герджиковъ бѣше взелъ съ себе си отъ Бургасъ, Колчевъ, учитель отъ Ст. Загора и други. Следъ като Казаковъ хвърли сигналната бомба предъ казармата, настана тамъ невъобразима суматоха между друго и поради това, че селянитѣ стреляха най-безразборно съ своитѣ кримки, застрашавайки повече другаритѣ си, отколкото скрититѣ въ казармата турци. Казаковъ бѣ раненъ отъ кримка. [1]

Гласътъ на трѫбата и виковетѣ „ура” съ които четата, въ верига, посрещна последната благополучно прибрала се отъ града група, бѣха изтълкувани отъ турцитѣ и отъ аскера въ Василико, като готвена нова атака отъ страна на неприятеля. Въ града настана невъобразима паника. Войници и други се хвърлиха въ намиращитѣ се на пристанището лодки

1. Макаръ и да криеха това отъ него, руснакътъ, останалъ съ една рѫка, узна после страшната истина.

330

и гемии и се отдалечиха въ морето. Бягството продължи и до вечерьта не остана нито единъ турчинъ въ Василико и Потурнаково. Едни по сухо, други по море избѣгаха къмъ Цариградъ. Още на 6 вечерьта четирмата пленници и раненитѣ четници бидоха изпратени съ кепе въ Бургасъ. [1]

Ето по-главнитѣ акции, извършени на 5 срещу 6 августъ, сполучливо или полусполучливо, по другитѣ участъци:

Въ  Г р а м а т и к о в с к и я т ъ  у ч а с т ъ к ъ  — Граматиково, Мързово и др., М. Търновска околия — войводата Пеню Шиваровъ съ стотина селяни нападна казармата, въ която квартирураше гарнизонъ отъ 300 души. Аскерътъ посрѣщна нападението съ залпове отъ своитѣ  окопи и отблъсна всички атаки на възстаницитъ. Призори четата се оттегли съ четири жертви и остана на засади около казармата. Въ сѫщия участъкъ петнадесетина селяни предвождани отъ единъ четникъ, нападнаха заставата Визица, на границата, но бѣха издадени отъ аскерскитѣ кучета. Посрещнати сѫщо съ залпове отъ турскитѣ окопи, тѣ се оттеглиха безъ жертви.

Въ  С т о и л о в с к и я т ъ  у ч а с т ъ к ъ  — селата Стоилово, Заберново, Калово и др., М. Търновска околия — войводата Дико Джелеповъ нѣма търпение и подкачи по-рано нападението срещу гарнизона (около 150 души) и стражари, 15 души, въ Стоилово. Войницитѣ  тукъ се защищаваха отъ своитѣ  окопи до сутриньта. Презъ деня възстаницитѣ се оттеглиха, а аскерътъ напустна селото и избѣга въ М. Търново. Възстаницитѣ запалиха казармата, изгориха турското село Бакъджикъ, напустнато отъ жителитъ, и нѣколко поста по границата.

Тая именно стрелба изкара граматиковския аскеръ въ окопитѣ и компрометира акцията на Шиварова, която можеше да разчита на успѣхъ само при изненада.

При все това, граматиковскиятъ гарнизонъ презъ деня, следъ като обезобрази тѣлата на четирмата паднали селяни, започна една бѣсна стрелба въ въздуха, напустна окопитѣ  си и избѣга къмъ М. Търново. Възстаницитѣ погребаха 19 турски трупа около казармата, която незабавно запалиха. Сѫщото направи и аскерътъ отъ Стоилово, отъ Визица и отъ всички нападнати и ненападнати застави и постове покрай границата съ България.

Въ  Ц и к н и х о р с к и я т ъ  у ч а с т ъ к ъ  на Стоянъ Камилски— селата Цикнихоръ, Камилитѣ, Керациново, Мегалово и др., колиби, М. Търновска околия — петдесетина души нападнаха гарнизона отъ 35 войника, разположенъ въ две кѫщи. Въ едната

1. Бургаскиягъ окрѫженъ управитель Селджобалиевъ съ телеграма отъ 8 августъ съобщи въ Министерството на вѫтрешнитѣ работи следното :

„Петь души отъ село Вургари докараха карантинния чиновникъ Халидъ Османъ, пристанищния началникъ Мехмедъ Али, жандармерийския милязиминъ Хайдаръ Мемишъ и телеграфопощенския началникъ Халилъ отъ Василико”.

331

милязиминътъ молѣше възстаницитѣ да не стрелятъ, увещаваше и войницитѣ си да не се съпротивляватъ, но никой го не слушаше. Въ другата кѫща аскерътъ, командуванъ отъ единъ башъ-чаушинъ, се защищаваше мѫжки. Още презъ нощьта загина войводата на мегаловската смъртна дружинка Янчевъ и то отъ кримката на едного отъ собственитѣ си хора. На другия день къмъ обѣдъ възстаницитѣ успѣха да подпалятъ и дветѣ кѫщи. Тогава войницитѣ излѣзоха и потърсиха спасение въ близкия долъ, кѫдето и намѣриха гроба си. Само двама ранени останаха живи. Привързани отъ фелдшера Христакевъ, тѣ заявиха, че предпочитатъ да бѫдатъ изпратени въ България, вмѣсто въ М. Търново. Желанието имъ се изпълни още сѫщата нощь.

Въ  П а с п а л о в с к и я т ъ  у ч а с т ъ к ъ  на войводата Георги Кондоловъ —селата Мокрушево, Паспалово, Кара-дере, Едига, М. Търновска околия — се извършиха три акции. Селянитѣ отъ Кара-дере унищожиха по едно протежение отъ по 5 километра телеграфа М. Търново — Дерекьой и Дерекьой — Лозенградъ. 74 други селяни нападнаха отъ три страни турското село Сазара, населено отъ мохаджири, ненавиждани отъ християнскитѣ села за непрекѫснатитѣ си нападения и золуми, но бѣха посрѣщнати съ залповъ огънь. Все пакъ тѣ успъха да подпалятъ 6—7 кѫщи и два хармана съ снопи. Сутриньта тѣ се оттеглиха на близката височина, отгдето по-късно започнаха да обстрелватъ излѣзлитѣ да гасятъ пожара сазарци и повалиха нѣколцина. Турцитѣ  впрегнаха набързо колята си и започнаха да бѣгатъ, но вечерьта пристигна аскеръ и ги спрѣ. Въ Сазара възстаницитѣ дадоха само единъ раненъ. 97 възстаници, предвождани отъ самия Кондоловъ, нападнаха гарнизона отъ 50 души въ Паспалово. И тукъ преждевременната стрелба на Дико Джелеповъ вкара турцитѣ въ тѣхнитѣ окопи. Сражението продължи и другия день съ голѣмо ожесточение и отъ дветѣ страни. Войводата Кондоловъ падна тежко раненъ въ корема и бѣ отнесенъ отъ момчетата си на могилата надъ Паспалово. До вечерьта той се мѫчеше отъ болкитѣ  си, всуе очаквайки фелдшера, за когото бѣ  изпратенъ специаленъ куриеръ. Загубилъ всѣка надежда стариять войвода събра около себе си часть отъ момчетата, каза имъ нѣколко ободрителни думи, посочи имъ Йосифа за свой замѣстникъ и ги помоли да го застрелятъ. Никой не се наемаше съ тая жестока задача, но молбитѣ му бѣха толкова настойчиви и страданията — така сърдцераздирателни, че единъ четникъ гръмна и тури край на мѫкитъ му, всрѣдъ плача на всички другари [1] ...

Между това, обсадата на паспаловския гарнизонъ продължаваше. Стотина аскерлии се явиха на помощь отъ

1. Следъ сражението Кондоловъ бѣ погребанъ тържествено отъ другаритѣ си на сѫщата Паспаловска могила.

332

Малко Търново, ангажираха часть отъ обсадителитѣ въ бой и бидоха обърнати въ бѣгство. Тъкмо тоя моментъ използуваха обсаденитѣ, за да напустнатъ селото и да се впуснатъ въ бѣгъ по дола на рѣката. Подгонени оть възстаницитѣ, тѣ оставиха въ тоя долъ много трупове, шинели, чанти и пр. и само нѣкои можаха да се измъкнатъ и да се спасятъ съ бѣгъ.

Няколко славни акции се извършиха въ двата съседни, близки до морето участъци на войводитѣ  подофицери Цено Куртевъ и Петъръ Ангеловъ — селата  Б л а ц а  и  Р ѣ з о в о,  П и р г о п у л о  и  М а д ж у р а  (Василикоска околия). Тукъ възстанието се започна още на 3 августъ. Тоя день Цено Куртевъ, за да предотврати възможни нещастия, нападна и уби единъ таксилдаринъ и двама стражари, които бѣха отишли въ Рѣзово и започнали да мѫчатъ хората — първиятъ за данъци, вторитѣ — за пушки. На 4 бѣ изпратена отъ Василико войска, която стигна въ Маджура и подложи селянитѣ на изтезания, за да изкажатъ кѫде се крие четата. Двамата войводи смѣтнаха, че не бива да допуснатъ разорението на селата, когато до възстанието оставаше само единъ день и нападнаха ненадейно съ бомби войската. Нѣколцина аскерлии паднаха още при първитѣ залпове. Другитѣ се затвориха въ две кѫщи и почнаха да се защищаватъ. Следъ 5 часова упорита борба и дветѣ кѫщи бха подпалени. Едни отъ аскерлиитѣ изгорѣха живи, други бѣха избити при бѣгството си. Само двама — единиятъ раненъ — паднаха въ пленъ. Войводитѣ разпоредиха да се превърже ранения и да се пустнатъ презъ нощьта свободни да заминатъ за Василико. Въ квартиритѣ на аскера четата намѣри 18 трупа.

На 5 срещу 6 бѣ обявено и официално възстанието въ двата участъка. Макаръ и изморени, възстаницитѣ бѣха поведени къмъ турското село Корфо-колиби. Турцитѣ  бѣха поканени чрезъ парламентьоръ да предадатъ орѫжието си. Но въ селото бѣ пристигнала неочаквано войска съ единъ юз-башия. Отрядътъ веднага обсади Корфо-колиби и подпали нѣколко отъ крайнитѣ кѫщи. Сражението продължи и на другия день. На нѣколко пѫти войницитѣ се опитаха да разкѫсатъ кордона на обсадата. Привечерь турцитѣ получиха откъмъ морето подкрепление, което застраши тила на отряда и го застави да отстѫпи. На 7 августъ войската избѣга. Турското население не закъснѣ да последва примѣра ѝ. На 8 августъ Цено Куртевъ слѣзе край морето и къмъ 3 часа следъ полунощь хвърли въ въздуха, съ 14 килограма динамитъ, фара при Енияда.

Въ  П е н е к с к и я т ъ  у ч а с т ъ к ъ  на К. Калканджиевъ — селата Пенека, Ятросъ, Сергенъ, Визенска околия — единъ отъ най-слабо въорѫженитѣ, възстаницитѣ скѫсаха телеграфнитѣ

333

съобщения между Мидия — Лозенградъ — Бунаръ-Хисаръ — Виза — Самоковъ и нападнаха и прогониха стражаритѣ въ с. Пенека.

Възстаницитѣ отъ  У р у м б е г л и й с к и я т ъ  у ч а с т ъ к ъ  на войводитѣ Стоянъ Петровъ и Д. Ташевъ—селата Урумбеглий, Велика, Маглаикъ и др., М. Търновска и Б. Хисарска околии — стотина възстаници се концентрираха подъ командата на капитанъ Икономовъ на високия върхъ „Махяда”. Отъ тамъ слѣзоха въ голѣмото гръцко село Инджекьой — извънъ организационната територия — и нападнаха гарнизона отъ стотина души. Чувствувайки се по-сигурна въ гръцко село, войската се съпротивляваше мъжествено. Призори тя получи подкрепление и възстаницитѣ отстѫпиха. Въ Куру-дере аскерътъ, макаръ и ненападнатъ, се прибра въ Лозенградъ.

Въ  Д е р е к ь о й с к и я т ъ  у ч а с т ъ к ъ  — Дере-кьой, Курията, Тасъ-тепе и др., Лозенградска околия — войводитѣ Л. Лазовъ и Янко Стояновъ, подъ командата на третия членъ на боевото тѣло Лазаръ Маджаровъ, нападнаха съ стотина души аскера и стражаритѣ въ Дере-кьой. На 6 августъ аскерътъ, макаръ и неразбитъ, напустна селото и се прибра въ Лозенградъ.

Въ  Г ь о к т е п е н с к и я т ъ  у ч а с т ъ к ъ  на войводата Киро Димитровъ Узуновъ — Сърмашикъ, Гьокъ-тепе, Конакъ, М.-Търновска околия — възстаницитѣ нападнаха и прогониха аскера отъ Гьокъ-тепе.

По Черноморското крайбрѣжие, Василикоско се очисти още на 6 августъ. Оставаше да се очисти и Ахтополско. На 11 августъ Цено Куртевъ и П. Ангеловъ потеглиха съ отрядитѣ си срещу крайбрѣжното турско село Енияда, но го намѣриха опразднено отъ жителитѣ му. Тѣ запалиха голѣмитѣ складове съ дървени вѫглища. Огъньтъ обхвана сѫседнитѣ кѫщи и унищожи цѣлото село. Отъ тамъ П. Ангеловъ отиде въ Корфо-колиби, кѫдето припадваха аскерски отдѣления, за да го доизгори, а Цено Куртевъ направи сѫщото съ селото Лиманъ. Въ града Ахтополъ, напустнатъ отъ турцитѣ, Ц. Куртевъ разби държавнитѣ солници и разпореди да се изнесе нуждното количество соль за населението отъ възстаналата область, както и за гърцитѣ отъ Ахтополъ и отъ околнитѣ села Бродилово, Кости, Каланджа и Стефаново.

Не стана нужда да се атакуватъ всички погранични постове и застави. Следъ нѣколко нападения, пограничнитѣ войници, чувайки гърмежитѣ и виждайки пожарищата отъ вѫтрешностьта, напустнаха постоветъ и избѣгаха къмъ Малко-Търново. Закъснълитѣ се лутаха изнемощѣли изъ горитѣ и биваха избивани или пленявани отъ въорѫжени и невъорѫжени селяни. 16 турски поста бѣха унищожени. За голѣма радость на българскитѣ погранични войници, по едно про-

334

тежение надъ 60 километра, границата съ Турция бе премахната и заменена съ тая на новата свободна М.-Търновска държавица.

*

Отделни акции се очакваха и въ другитѣ райони на окрѫга, кѫдето инициативата бѣ изцѣло предоставена на районнитѣ войводи. Извърши се, обаче, само една — въ село Хаджи Талашманъ, Чокенско, не далече отъ Одринъ.

Одринската власть и жителитѣ на това село — отъ около 200 кѫщи, седалище на мюдюринъ, съ 150 кавалеристи и едно отделение стражари — най-малко можеха да очакватъ възстанишко нападение. Затова и изненадата имъ бѣ най-голѣма. На 9 августъ презъ нощьта Кръстю Българията съ четата си отъ 40 души нападна ненадейно отъ три страни, съ бомби, заспалото село и предизвика невъобразима паника между жителитѣ и войската. Нито единъ турчинъ нѣма време да се хване за орѫжие. Група възстаници нахълтаха вѫтре и хвърлиха бомби между ужасенитѣ турци, предизвикаха множество пожари и атакуваха съ бомби казармата, правителствения домъ и телеграфо-пощенската станция. Зашеметени домочадия, кавалеристи безъ коне и коне загубили ездачитѣ си, бѣгаха въ панически страхъ къмъ Одринъ. Една бомба хвърлена въ джамията, накара скрилитѣ се тамъ турци да се разбѣгатъ на разни страни. Подиръ 4 часа цѣлото село горѣше и почти всичкитѣ му жители бѣхи пръснати на разни страни. Възстаницитѣ не дадоха нито една жертва.

Отъ многото динамитни атентати, които се гласѣха въ Одринско, само единъ излезе напълно сполучливъ. На 13 августъ, по линията Одринъ — Цариградъ, на станцията Кулели Бургасъ, стана динамитенъ взривъ въ самия тренъ. Два вагона бѣха разрушени, 6 души убити и 14 ранени. Между жертвитѣ имаше и европейци. [1]

И така, първиятъ възстанишки районъ бе още презъ първитѣ дни очистенъ не само отъ аскера, но и отъ турското население по периферията му. Само Малко Търново остана въ владение на турцитѣ. И това положение се продължи двадесеть дена.

1. Тоя атентатъ е единъ отъ нѣколкото нагласени по това време автоматични взривове, чрезъ „адски машини” — особени механизми съ часовници, които се поставятъ въ динамита и предизвикватъ експлозия въ опредѣленъ часъ. Единъ сандъкъ съ динамитъ и адска машина трѣбваше да се възпламени на голѣмия мостъ при Одринъ, а избухна на станцията Кулели Бургасъ. Друга такава пратка, която трѣбваше да избухне въ Скопие, избухна на 27 юлий въ Зибевче, на тогавашната сръбско-турска граница, въ самата митница. Трета пратка съ маджарския параходъ „Васкапу”, предназначена за цариградското пристанище, избухна още въ българскитѣ води при Бургасъ и унищожи парахода. Четвърта такава пратка, предназначена за столицата на султана, избухна на 27 августъ въ Пловдивъ, въ самия домъ на М. Герджиковъ, кѫдето се приготовляваха взривоветѣ и унищожи кѫщата въ двора. Загинаха двама работници-революцирнери и една госпожица, която случайно се е намирала тогава тамъ.

335

Въ Василико, Ахтополъ и по гръцкитѣ села управлението се повери на временни комисии, избрани отъ самото гръцко население и отговорни предъ революционната власть. Отъ начало гърцитѣ бѣха не малко уплашени, но паниката и бѣгството на турците, отъ една страна, и коректното отнасяне на възстаницитѣ къмъ тѣхъ, отъ друга, скоро ги успокоиха. Те станаха твърде любезни и устроиха помпозни посрещания на отрядитѣ, които отпосле слизаха въ Василико и Ахтополъ. Революционното рѫководство приемаше помощитѣ имъ и изпращанитѣ провизии, но не позволяваше на четитѣ да слизатъ безъ работа и съвсемъ имъ забраняваше да преспиватъ въ дветѣ завладени гръцки градчета. Членоветѣ на боевото тело нито помислиха да се възползуватъ отъ настойчивитѣ покани на василикосци и нито единъ отъ тѣхъ не слезе въ Василико. Тая сдържаность на революционеритѣ и свободата, която тѣ предоставиха на завладенитѣ гръцки селища да се управляватъ както искатъ, учудваха гръцкитѣ първенци въ Василико. Една делегация отъ това последно градче, дошла съ кошове грозде, коняци и пр. при Герджиковия отрядъ, запита веднажъ Герджикова, каква бандера да се дигне въ пристанището. Герджиковъ съвсемъ равнодушно имъ отговори: „Дигнете си каквато искате бандера”. При все това, достатъчно благоразумни въ усвоената спрямо възстаналитѣ българи опортюнистическа политика, василикосци, на мѣстото на сваленото турско знаме, не дигнаха никакво друго.

*

Въ едно сравнително малко пространство, на 5 срещу 6 августъ бѣха едновременна и повсемѣстно извършени толкова много нападения, колкото въ никой битолски районъ не бѣха извършени. Турскитѣ войски, дори и ония, които издържаха и отблъснаха първитѣ атаки, заразени отъ паниката, напустнаха постоветѣ си и избегаха къмъ Лозенградъ и Малко Търново. Вънъ отъ плана, който даде възможность да се използуватъ презъ първата нощь абсолютно всички въорѫжени сили и множество невъорѫжени селяни, спомогнаха още нѣколко специални обстоятелства за да се съкруши духътъ на неприятеля. На първо мѣсто трѣбва да споменемъ страха отъ България. На много места възстаницитѣ бѣха взети въ първия моментъ за българска войска. Горенето на турскитѣ села сѫщо допринесе много. Войска и население взаимно се заразяваха отъ паника и се деморализираха. Известно морално въздействие оказа и присѫтствието на руската ескадра въ турскитѣ води при Енияда.

Не подлежи на съмнение, че ако презъ първата нощь или даже презъ първитѣ дни, беше предприета една демонстративна макаръ акция срещу Малко Търново, бѣгащите

336

турски отряди не биха търсили прибѣжище въ града, а по-далеко. Възстанишкото рѫководство, обаче, имаше планъ само за първитѣ нападетедни действия. Отпосле то не предприе нищо сериозно.

Впечатлението отъ първитѣ успѣшни акции бѣ поразително. Тѣ Се почувствуваха не само въ Лозенградъ, но и въ Одринъ и дори въ Цариградъ. Следъ гръмоносното нападение на Кръстю Българията срещу Хаджи Талашманъ, турски бѣжански тълпи изпълниха старата турска столица, а въ европейския печатъ се заговори за вероятно нападение на Одринъ отъ страна на възстаницитѣ. Турското население отъ Потурнаково, Василико, Ахтополъ, Енияда и други крайбрежни селища потърси спасение съ гемии, които го снеха чакъ въ Цариградъ.

Масовото възстание въ Странджа разбърка до известна степень концентрационния планъ на турската армия въ Битолско и убеди външния свътъ, че силитѣ на бунта не сѫ изчерпани съ първитѣ възстанишки акции въ Битолския вилаетъ. Съ една речь, отъ гледище на целитѣ, които Илинденското възстание бѣше си поставило, самопожертвуването на българитѣ отъ Малко Търновско, Лозенградско и Бунаръ Хисарско, не бѣше безъ значение.

[Previous] [Next]
[Back to Index]