Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

 

VI. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

 

 

1. Първитѣ възстанишки действия въ Битолския окрѫгъ

 

8. Възстанието въ Кичевско. — Демонстрация въ Кичево. — Паника всрѣдъ турцитѣ. — Нападение на гарнизона въ Изворъ. — Аскеръ и възстаници, сражавайки се, бързатъ къиъ Изворъ. — Възстаници по петитѣ на аскера. — Възстаницитѣ нападатъ Вранещица. — Рѫкопашенъ бой надъ Карбуница. — Цената на победата. — Горна и Долна Копачка свободни. — Въ Рабетинъ-колъ

 

Макаръ и извънредно пригодна за партизанска война, въ тази каза възстана само населението въ нейнитѣ планински части, наречени Горна и Долна Копачка и Рабетинъ-колъ. Отъ другитѣ ѝ части, Долно Кичево както и тъй нареченото Порѣчье, кѫдето сръбската пропаганда бѣше спечелила значителна почва, населението не възстана. Въ Копачка (Горна и Долна) за база на възстаницитѣ служеха планинитѣ: Бистра, Стогова, Бѣличка, Голякъ и Турьенската — откъмъ Охридско, а въ Рабетинъ-колъ — Чальойца и Разснѣгище съ високитѣ си върхове Песякъ, Кула, Кяфа, Разбоище и др.

 

Последнитѣ приготовления до възстанието станаха подъ рѫководството на Лука Джеровъ, единъ отъ първитѣ организатори на кичевския районъ, старъ другарь на Груева още отъ Битоля и София. Джеровъ, назначенъ отъ Смилевския конгресъ за кичевски районенъ началникъ, излѣзе отъ Битоля съ чета организирана тамъ и придружавана известно време отъ Пере Тошевъ. Той донесе съ себе си машинки за пълнене патрони, медикаменти и други материали. Районътъ вънъ отъ Порѣчьето, разполагаше съ около 700 пушки, повечето тетовки, по-малко „Гра” и само 15 манлихери. Главни боеви сили бѣха районнитѣ войводи Наке, Арсо Мицковъ и Ванчо Сърбаковъ. При последнитѣ доставки на барутъ, олово и пр. много допринесоха материалнитѣ помощи на дебърския кириархъ, патриотичния и самоотверженъ български митрополитъ дѣдо Козма и на йеромонаха Софроний игуменъ на народната светиня Пречистанския монастиръ — тая крепость на българския духъ въ кичевския край.

 

316

 

Макаръ и изложено на арнаутски нападения откъмъ Дебърско и Гостиварско, Кичевско съ своитѣ скромни сили и съ мѣстнитѣ си доморасли военоначалници, безъ никакви външни рѫководни сили, прояви великолепенъ устремъ и зарегистрира героични подвизи. Въ плана на районното началство влизаше на първо мѣсго нападението на града Кичево. Главниятъ щабъ, обаче, му предписа да се откаже отъ това намерение. Все пакъ, Джеровъ и сьтрудницитѣ му не искаха да оставятъ града необезпокоенъ и решиха (вънъ отъ обикновенитѣ разрушения на телеграфни жици и пр.) да направятъ поне една демонстрация въ Кичево.

 

На 20 презъ нощьта възстанишка сила отъ около 500 души, разпределена на три отряда — Джеровъ 200 души, Арсо Мицковъ 200 и Сърбака 100 — заобиколиха града отъ три страни. Въ 1 часа следъ полунощь гръмовито „ура” процепи въздуха и градъ отъ залпове се изсипа върху аскера, разположенъ на чадъри въ мѣстностьта „Юрия”, до самия градъ. Войската въ паническа уплаха се втурна къмъ града, за да заеме „Калето” — височина съ останки отъ стари укрепления, която се издига въ Кичево. Другъ отрядъ се приближи и откри огънь срещу аскера, около единъ таборъ, въ самото „Кале”. Неприятельтъ, зашеметенъ отъ адския пукотъ, оказваше слаба съпротива отъ „Калето”. Следъ половинъ часова стрелба възстаницитѣ  напустнаха настръхналия градъ и спокойно се отправиха къмъ опредѣленитѣ мѣста. Около чадъритѣ останаха 18 турски трупа. Въ „Калето” загинаха двама.

 

Докато ставаше нападението въ града, единъ възстанишки отрядъ, съставенъ отъ селскитѣ чети на селата Душегубица, Елховецъ, Иванчища, Попоецъ, Кленоецъ и Малкоецъ, всичко около 180 души, обсадиха гарнизона отъ 150 души при Изворъ, настаненъ въ тамошната кула и въ хана. Призори се започна престрелка, която продължи нѣколко часа.

 

На съвещанието, станало на 19 юлий въ с. Душегубица, Л. Джеровъ предложи на рѫководнитѣ тѣла на изброенитѣ шесть села да се постараятъ да обсадятъ и запалятъ непремѣнно кулата и хана, за да принудятъ аскера да се предаде. Рѫководителитѣ, обаче, отъ страхъ да не би да изгорятъ и се загубятъ маузеркитѣ на аскера, настояха да не се прибѣгва къмъ помощьта на огъня, а да държатъ кулата и ханътъ въ обсада, докато пристигне възстанишкиятъ отрядъ отъ Кичево. Толкова бѣше голѣмъ копнежътъ имъ за „мамзери” (маузерки) и толкова много вѣрваха въ успъха. Джеровъ отстѫпи. Рѫководството на акцията бѣ възложено на Климентъ Групчевъ, секретарь на Джеровата чета, на старшиятъ четникъ Стефанъ и на Йоше Ханджията.

 

Джеровиятъ отрядъ, предназначенъ да засили нападението на Изворъ, пристигна въ Лавчани и за голѣмо свое учудване завари селото пусто. Оказа се, че преди нападението

 

317

на Кичево едно войсково отдѣление отъ 150 души напустнало града, дошло въ срещното село Подвисъ и открило безъ всѣкакъвъ поводъ стрелба по кѫщитѣ. Уплашени отъ стрелбата, жителитѣ на Лавчани избѣгали въ планината. Аскерътъ, съгледалъ възстанишкото знаме забито на срещната височина, се впустна въ пѫтя и се отправи съ бръзъ ходъ къмъ Изворъ. Възстаницитѣ, макаръ и уморени, го подгониха, застигнаха го насрѣдъ пѫтя и завързаха сражение. Дветѣ страни се сражаваха и едновременно бързаха, кой по-рано да стигне въ Изворъ, отгдето идѣха гърмежи. Изъ пѫтя паднаха десетина души. Аскерътъ изпревари съ малко време възстаницитѣ  и атакува веднага на ножъ първата възстанишка позиция, защищавана отъ десетина селяни. Последнитѣ отстѫпиха съ една жертва. Джеровъ съ 80 души извести съ трѫба своето пристигане и нападна въ гръбъ неприятеля. Къмъ обѣдъ войницитѣ заеха окопитѣ предъ кулата и хана и сполучиха да отблъснатъ възстаницитѣ  отъ главнитѣ имъ позиции. Но докато последнитѣ заемаха нови позиции, цѣлиятъ аскеръ избѣга къмъ Кичево, като отнесе на коне убититѣ и раненитѣ си, около 50 души. Отъ възстаницитѣ тукъ паднаха 8 убити и 6 ранени.

Кулата и ханътъ бѣха заприличали на касапница, понеже зидоветъ на хана бѣха отъ плетъ, та куршумитѣ ги пробиваха и излизаха отъ другата страна, — разказва Л. Джеровъ. [1] — Вѫтре бѣше всичко омърсено отъ нечистотии и кръвь (трупове и ранени нямаше). Запалихме хана и кулата, разрушихме ги. Ние легнахме да си починемъ, — отъ умора не можахме да ядемъ.

Докато се водѣше борбата около Изворъ, аскерътъ отъ Ижища, останалъ ненападнатъ въпрѣки заповѣдьта на районното началство и засиленъ сега съ башибозукъ отъ помашкитѣ  села Пласница и Лисичани, нападна Вранещица, родното село на дългогодишния архиерейски намѣстникъ и революционеръ свещеникъТома Николовъ, но се натъкна на упоритата съпротива на мѣстната селска чета. Арсовиятъ отрядъ — въ Карбуница презъ това време — чува гърмежитѣ и потегля на помощь. Изъ пѫтя срѣща войска, отиваща отъ Кичево въ Вранещица, атакува я съ залпове и „ура”, обръща я въ бѣгъ, раздѣля после отряда си на две части — едната да преследва аскера, а другата да продължи пѫтя къмъ Вранещица. Самъ Арсо поема преследването на бѣгащия аскеръ и го гони непрекѫснато, минава презъ помашкото село Староецъ, кѫдето единъ помашки куршумъ го ранява въ крака, но войводата не престава гоненето и спира предъ самия градъ Кичево. Другата часть пристига въ Вранещица и заставя аскера и башибозука да преустановятъ нападението и да потърсятъ спасение въ бѣгсгво. Така се спаси Вранещица.

 

 

1. „Спомени”, стр. 15.

 

318

 

Сѫщиятъ день мѣстнитѣ чети отъ Рабетинъ-колъ следъ демонстрацията срещу Кичево, се прехвърлиха въ Порѣчье и нападнаха текето Хайдаръ-баба — гнездо на разбойници, при чифлика Девичъ, избиха 5—6 души отъ квартируващия тамъ гарнизонъ и запалиха една отъ кулитѣ.

 

Цѣло Кичевско презъ първия день на възстанието се тресѣше отъ пукотъ.

 

На 22 сутриньта единъ таборъ отъ Кичево и много башибозукъ нападнаха Карбуница, кѫдето бѣше се прибралъ отрядътъ на Арсо подиръ сражението при Изворъ. Следъ нѣколкочасово сражение, въ което паднаха двама възстаници, аскерътъ успѣ да навлезе въ селото и да го завладее. Единъ старецъ биде убитъ и две жени ранени. Една невеста, закъснѣла въ селото, си проби пѫть съ револверъ въ рѫка, повали единъ турчинъ и успѣ да избѣга въ планината при другить домочадия. Турцитѣ ограбиха селото. Възстаницитѣ заеха позиции надъ него. Между това, единъ отрядъ отъ Демиръ-Хисарско, около 150 души, чу гърмежитѣ и пристигна на помощь. Тогава възстаницитѣ решиха да минатъ въ настѫпление, безъ да обръщатъ внимание на това, че въ сѫщото време и неприятельтъ бѣ получилъ нови значителни подкрепления отъ Кичево и отъ арнаутското село Заясъ. Престрелката трая малко. Турцитѣ, главно башибозукътъ, предвожданъ отъ прочутия разбойникъ Сеферъ, се хвърли въ атака. Възстаницитѣ я дочакаха. Пушкить въ мигъ замлъкнаха. Освирепѣли хора се хвърлиха едни срещу други и си нанасяха удари съ приклади, забиваха ножоветѣ  си въ човѣшко месо. Ятагани се размахваха. Арнаутски псувни и викове „Аллахъ!” на повалени аскерлии се смесваха съ стоноветѣ на умиращи ранени възстаници, които зовѣха майкитѣ си. Тоя пръвъ презъ възстанието яростенъ рѫкопашенъ бой бѣ кратъкъ. Изнемощѣли, отстѫпиха и дветѣ страни: неприятельтъ пръвъ обърна гръбъ, но възстаницитѣ нѣмаха вече сили да го преследватъ. Победата имъ костува скѫпо: тридесеть трупа лежеха на полесражението въ най-страшни пози — смѣсени съ стенещи още ранени и съ тѣлата на мъртавци въ войнишки униформи и въ арнаутски бечви. Между убититѣ бѣ и самиятъ Сеферъ отъ с. Заясъ. Възстанишката дързость на Кадбуница имнржеството жертви — надь 100 души, между които и не малко башибозуци отъ Кичево — до такава степень сплашиха аскера и бабаититѣ отъ града, че тѣ не посмѣха вече да си опитатъ силитѣ съ възстаналитѣ гяури. Аскеръ и башибозуци се убедиха, че безъ войска отвънъ, безъ много войска и безъ топове, не е възможно да се продължи борбата. И не мръднаха вече отъ града.

 

До 19 августъ Копачка, Горна и Долна, бѣ свободна. Станаха нѣколко нахлувания откъмъ Дебърско, но за тѣхъ ще говоримъ на друго мѣсто.

 

319

Ние си почивахме, патрони се пълнѣха. Жетвата се почна общо — комунизъмъ, безъ да се пита твое, мое — всѣки стопанинъ сетне вече ще си вършее. [1]

Два дена следъ Карбуница, на 24, башибозушкиятъ отрядъ на Таиръ Тола, съ останки отъ охридската си плячка, минаха набързо край Кичевско и на пѫть за Дебърско запалиха селото Иванчища, което завариха праздно: мѫжетѣ работѣха по полето, женитѣ бѣха на лагеръ въ планината. Група въорѫжени селяни ги подгониха и успѣха да отнематъ часть отъ плячката. Съобщи се затова въ Охридско и мнозина охридчани дойдоха и си взеха ограбенитѣ стоки.

 

Въ Рабетинъ-колъ на 22 юлий петдесетина възстаници, командувани отъ К. Куршума, разпръснаха, следъ нѣколко часово сражение при мѣстностьта „Разбоище”, едно войсково отделение. Петь дена по-късно, на 27, четири турски табора нахлуха въ тая мѣстность и нападнаха единъ възстанишки отрядъ, командуванъ отъ Сърбака и разположенъ при Рабетинската рѣка. Следъ упорита съпротива, възстаницитѣ отстѫпиха въ планината, като дадоха 13 жертви. Турцитѣ опожариха село Рабетино, а селата Орланци, Рѣчани, Ижища и Миокази ограбиха.

 

Възстанишкото командуване въ Кичевско по духъ на инициатива и нападателенъ устремѣ наподобява действията въ Костурско. На действуването си съ голѣми отряди и на бързината си то дължи своитѣ успѣхи презъ първия периодъ на възстанието.

 

 

1. Л. Джеровъ: „Спомени”, стр. 17.

 

 

[Previous] [Next]
[Back to Index]