Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

VI. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

1. Първитѣ възстанишки действия въ Битолския окрѫгъ

7. Възстанието въ Охридско. — Съседството на Арнаутлука. — Безъ ни една бомба и безъ ни една манлихерка. — Илинденско възвание въ гр. Охридъ. — Нападнати кули.—  Избити кяи, таксилдари и поляци. — Сѫдбоносно привързване на малесийския войвода. — Сражение въ Ташъ Морунища. — Борба до последна капка кръвь въ селската църква. — Малесийски бѣжанци въ Горна Дебърца. — Нападения на Брѣжани, Издеглавье и Сирулския ридъ. — Тежки последици отъ две несполуки. — Пленени кервани съ припаси. — Разбитъ башибозукъ. — Опожарени села. — Непрекѫснати сражения. — Нѣколкодневно затишие

Между околиитѣ, които възстанаха, Охридско има най-трагична сѫдба. Тоя голѣмъ районъ остана докрай подъ прѣкото и пълно рѫководство на града, кѫдето организационното началство се представляваше отъ нѣколцина просвѣтени и твърде скрупульозни революционери. Колкото теренътъ и подготовката на населението благоприятствуваха за възстание, толкова съседството на Арнаутлука и малобройностьта на българитѣ въ нѣкои покрайнини на околията, смѣсени съ турци, арнаути и помаци, загрижваха членоветѣ на районното началство. Ето защо, дори и подиръ Смилевския конгресъ, охридскитѣ рѫководители продължаватъ да се колебаятъ. Тѣ изтъкватъ предъ Главния щабъ специалнитѣ условия на района и се застѫпватъ за едно по-малко рисковано използуване на мѣстнитѣ сили. Виждайки, обаче, че нищо не е вече отмѣнимо, тѣ се задоволяватъ съ даденото имъ обещание, че ще бѫдатъ своевременно снабдени съ офицери-инструктори, бомби и известно количество манлихери, каквито имъ липсватъ. И се залавятъ здраво за работа. Илиндень ги завари съ подробно изработенъ планъ на първитѣ действия и съ добре организирана интендантска служба — складове съ храни и други бойни припаси, тайни фурни, лѣярници на патрони и пр., но безъ ни една бомба, безъ ни една манлихерка. Организирана бѣ и санитарна служба съ нѣщо като болница въ „Чемерски долъ”, надъ с. Брѣжани — съ санитари, прислужнички и съ „докторъ” Хр. Ангеловъ. Рѫководството на службитѣ се разпредѣли между районнитѣ началници: Хр. Узуновъ, Антонъ Кецкаровъ, Наумъ Цвѣтиновъ Анастасовъ, Алекс. Чакъровъ и Наумъ Златаревъ. [1]

Околията бѣ раздѣлена на петь участъка, отговарящи на нейнитѣ географически особености: Дримколъ (Стружки и Дебърски Дримколъ съ войводи Лука Групчевъ и Марко

1. Къмъ районното началство презъ възстанието биде зачисленъ и Лазаръ Димитровъ, като представитель на Дебърско. Организационно Дебърско съставяше часть отъ охридския районъ.

311

Павлевъ) по западното крайбрѣжие на Дримъ; Малесия — източното крайбрѣжие на Дримъ, на северъ отъ Струга — съ войвода Тасе Христовъ; Дебърца (Горна и Долна) съ планинитѣ Кара-орманъ, Копарница и Плакенска планина — войводи Смиле Войдановъ и Деянъ Димитровъ; Орта-колъ, между града Охридъ, полето и Дебърцата, съ база склоноветѣ на Копарница, на Петрино и на Илийнска планини — войвода Аргиръ Мариновъ; Езерскиятъ край — източниятъ край на Охридското езеро — войвода Никола Митревъ. Решено бѣ възстание да се направи въ Горна и Долна Дебърца и Орта-колъ, а въ другитѣ райони да се произведатъ ограничени действия.

На Илиндень градътъ Охридъ осъмна съ разлепени по улицитѣ афиши на турски, въ които се предупреждаваше турското население да стои неутрално, понеже борбата не е насочена противъ него, а противъ тираническото управление. Впечатлението отъ тая дързость бѣ двояко. Турскиятъ комитетъ, единъ отъ най-дейнитѣ въ Македония, се разяри, масата бѣ обладана отъ страхъ, а отдѣлни по-просвѣтени турци се замислиха. Между последнитѣ бѣ и самъ каймакаминътъ Мехди-бей, албанецъ патриотъ, образованъ и либерално настроенъ. Мехди бей повика веднага митрополита Методия, показа му афишитѣ, заяви, че се вижда заставенъ да измѣни дотогавашното си мнение за българскитѣ „разбойници” и поиска съдействието на владиката за да се запазятъ, поне въ града, редътъ и сигурностьта. Каймакаминътъ направи потрѣбното за да обуздае и фанатизиранитѣ водители на турския комитетъ. Спокойствието въ града наистина бѣ запазено, но затова пъкъ възстаналата часть на околията стана арена на една борба, която по жестокость и безчовѣчие надмина и най-крайнитѣ очаквания . . .

Още презъ нощьта на 20 юлий бидоха скѫсани всички телеграфни съобщения между Охридъ и Битоля, Кичево, Дебъръ, Елбасанъ, Корча. Много мостове по шосетата, съединяващи Охридъ съ поменатитѣ градове, бидоха разрушени. Множество бейски кули — опожарени. Бегове, кехаи и заварени по селата таксилдари и турски чиновници бѣха избити.

Въорѫженитѣ сили на двата Дримкола трѣбваше да се ограничатъ само съ скѫсването на съобщенията, да минатъ отсамъ Дримъ и заедно съ селскитѣ чети отъ Малесията да се прехвърлятъ въ Г. Дебърца на опредѣлени пунктове. Тукъ, обаче, действията се развиха съвсемъ не споредъ плана. Малесийскиятъ войвода Тасе Христовъ разпореди да се пленятъ стадата на единъ арнаутинъ кръвникъ, намиращи се въ бачилата на с. Локово. Овчаритѣ, обаче, оказаха въорѫжена съпротива и бидоха избити. Пристигна башибозукъ и аскеръ и се завърза сражение съ четитѣ на селата Локово и Селце. Други селски чети нападнаха гарнизона въ

312

Весчани, но бидоха посрѣщнати съ огънь отъ аскера, излѣзълъ на позиция. Завързаха се редъ кръвопролитни сражения, които траяха до 23 вечерьта: при Ѫржанска рѣка, Умища, Църни-каменъ, с. Ташъ-Морунища и пр. При Църни-каменъ паднаха 9 възстаници, при Умища 11, въ Ташъ Морунища 13. Въ това последно сражение борбата се води презъ цѣлия день на 23 юлий съ страшно ожесточение и отъ дветѣ страни. Четиритѣ чети отъ селата Ташъ Морунища, Лъжани, Драслаица и Глобочица, наброяваха 130 души и се командуваха отъ Панталей, Цв. Христовъ, Ал. Климовъ и Хр. Чурковъ. Следъ обѣдъ неприятельть получи нови подкрепления отъ Охридъ и боятъ се сгорещи още повече. Тогава войводата Цв. Христовъ се хвърли въ атака и съ „ура” си проби пѫть всрѣдъ неприятелскитѣ редове, по течението на Дримъ. Тъй бѣха премалѣли отъ жажда, пекъ и гладъ четницитѣ, че щомъ се видѣха извънъ обсѣга на неприятелския огънь, хвърлиха се въ рѣката за да се разхладятъ. Още съ започването на боя населението се разбѣга и разпилѣ по Глобочанската планина. Турцитѣ ограбиха селото, изгориха го цѣло, освенъ една кѫща и изклаха 14 души неуспѣли да избѣгатъ. Трима въорѫжени селяни, затворени въ църквата, посрѣщнаха турцитѣ съ огънь, повалиха нѣколцина и бидоха избити. Тѣлата на убититѣ четници и селяни останаха непогребани. Повече отъ две седмици селскитѣ кучета разнасяха човѣшки кости и меса. Цѣлата околия бѣше вонясала. [1]

Прибързанитѣ действия на войводата Тасе Христовъ, противни на плана, затрудниха много преминаването на отвѫддримскитѣ чети отсамъ рѣката и забави, поради завързалитѣ се люти сражения, тѣхното своевременно прехвърляне въ Горна Дебърца, кѫдето тѣ трѣбваше да се явятъ въ подкрепа на нападенията противъ Издеглавье и пр.

На 24 юлий всички дримколски и малесийски чети бѣха прибрани презъ Кара-ормана въ Г. Дебърца. Въ Г. Дебърца се прибраха и всички домочадия отъ Малесията и легнаха, като бѣжанци, на гърба на революционното рѫководство. По-сетне четитѣ пакъ правѣха набѣги къмъ Дримъ, но изъ Малесията царѣше пустошь: всички села бѣха обърнати въ пепелища.

Въ другитѣ охридски райони се извършиха презъ първата нощь редица нападения повече или по-малко сполучливи.

Въ Г. Дебърца слатинската чета, водена отъ свещеника Георги, нападна кулата въ Сошани, а оздоленската чета — кулата въ Оздолени. Началницитѣ Кецкаровъ и Цвѣтиновъ съ четата отъ с. Брѣжани нападнаха аскера въ кулитѣ при с. Старо Велмей, но го завариха на позиции и го обсадиха. На другия день войската напустна кулитѣ и се отправи къмъ Издеглавье, но

1. Лазаръ Димитровъ: „Спомени”, 144.

313

попадна въ засадата на велмейската и брѣжанската чети и биде разпръсната съ десетина убити. Въ Д. Дебърца куратишката чета нападна таксилдарина въ Куратица и изби петнадесетина души отъ придружаващия го аскеръ.

Най-много сили бѣха отдѣлени за дветѣ най-важни акции въ околията: противъ гарнизонитѣ въ нахийския центъръ Издеглавье и на „Сирулския ридъ”. Подиръ Смилевския конгресъ турцитѣ настаниха гарнизони въ тия два стратегични пункта, които доминиратъ надъ Дебърцата и Орта-колъ. Това бѣ голѣма предвидливость отъ тѣхна страна. Макаръ и добре обмислени и подготвени, и дветѣ акции излѣзоха благодарение на фатални случайности, несполучливи.

Въ Издеглавье нападението се рѫководѣше отъ районния войвода на Г. Дебърца Смиле Войдановъ. Още вечерьта на 20 четитѣ на селата Сливово, Турье, Ѫрбино, Слатина, Оздолени, Мраморецъ, бѣха концентрирани въ мѣстностьта „Гойдароецъ”, а четитѣ отъ Лактинье и Годивье въ мѣстностьта „Васкорѣчище” — всичко надъ 250 възстаници. Нападението се започна призори на 21, но аскерътъ, стотина души, се оказа не въ чадъритѣ си, а зае позиция въ нахийското управление, помѣщавано въ една непристѫпна кула. Борбата продължи непрекѫснато два дена. Нѣколко войника успѣха да се промъкнатъ презъ възстанишкия кордонъ и да отидатъ за помощь въ разбойнишкото село Песочанъ. Подиръ нѣколко часа башибозукъ отъ това село нападна възстаницитѣ. На другия день се яви и една дружина редовна войска и застраши тила на Смилевия отрядъ. Възстаницитѣ отстѫпиха. Срещу близо две десетки неприятелски трупа възстаницитѣ не дадоха около Издеглавье ни една жертва, но несполуката на нападението бѣ неизкупима.

Нападението на „Сирулския ридъ” се рѫководѣше отъ районния началникъ Хр. Узуновъ и отъ Деянъ Димитровъ съ около 150 души. Гърмежитѣ откъмъ Брѣжанско и Велмейско предупредиха гарнизона, около 200 души, да се укрепи. Турскитѣ часови посрѣщнаха възстаницитѣ съ стрелба. Призори на обсаденитѣ пристигна помощь откъмъ Копарница и застраши тила на Деянъ Димитровъ, който командуваше своята районна чета и четитѣ отъ Лешани и Злести. Очакванитѣ чети отъ Куратица, Вапила и др. села не пристигнаха. Все пакъ гарнизонътъ бѣ на пѫть да капитулира, когато стигна отъ града войска. Аскерътъ подпали веднага Сируля и откри огънь противъ самитѣ селяни. Деянъ отстѫпи. Стана нужда да се осигури на населението пѫть къмъ Куратишката планина. Възстаници на „Рида” паднаха единъ убитъ и петима ранени.

Дветѣ несполуки се оказаха фатални за Охридско. Издеглавье и „Сирулскиятъ ридъ” станаха опорни точки на тур-

314

скитѣ подкрепления, идещи отъ разни страни и прибѣжище на всички застрашени войскови отдѣления. Отъ тия два пункта се предприемаха почти непрекѫснато набѣги противъ селата и по-сериозни нападателни акции. Въ връзка помежду си, тия два пункта служеха за връзка и съ града Охридъ.

Презъ първитѣ дни две успѣшни акции зарегистрира орта-колскиятъ районенъ войвода Аргиръ Мариновъ. На 23 юлий той нападна по шосето Охридъ—Битоля 65 товара съ брашно и други хранителни припаси, предназначени за гарнизона въ Охридъ, изби по-голѣмата часть отъ аскерския ескортъ и изпрати плененитѣ материали въ Куратишката планина, кѫдето бѣха възстанишкитѣ складове. Два дена по-късно, на 25, Аргиръ плени при Пренти-мостъ, недалеко отъ с. Опейнца, 10 товара съ хасета, сапуни и други стоки, които спомогнаха много за обзавеждане на болницата въ Брѣжанско.

Въ Езерцкиятъ край — източното крайбрѣжие на Охридското езеро, кѫдето по плана не се предвиждаха нападателни акции, на день Илиндень зараньта, четата на Ник. Митревъ, 12 души, бѣ предадена и попадна на аскерска засада между селата Койнско и Олшани. Четата остави 5 души на полесражението. Вечерьта четата пристигна въ Олшани, мобилизира въорѫженитѣ и обяви възстанието. „Не се случиха турци по селата, та не убихме мнозина”, — казва Н. Митревъ. На 26 юлий войската опожари с. Велгощи. На 27 юлий 40 души отъ отряда на Митревъ, образуванъ отъ четитѣ на селата Койнско, Олшани и Велгощи, отивайки на шосето подъ Койнско се натъкна на аскеръ и завърза сражение. На помощь пристигна и останалата часть на отряда. Възстаницитѣ запазиха позициитѣ си, като дадоха 4 убити. Аскерътъ се оттегли съ нѣколко убити войници и 1 юзбашия. Следъ това сражение възстаницитѣ отъ Езерцкия край се прибраха въ Дебърцата.

До края на месеца ставаха почти непрекѫснати сражения. Останало открито откъмъ Елбасанъ и Дебъръ, въ Охридско идваха постоянно аскеръ и потери и подпалваха безразборно селата, защищавани мѫжествено отъ мѣстнитѣ чети.

Професионалнитѣ разбойници се поставиха сѫщо въ услуга на властьта. Башибозушката банда на Таиръ Тола ограби и запали селата Лактинье, Годивье и Върбяни. Но на връщане тя бѣ нападната отъ върбянската чета и разпръсната, като изостави всичката задигната плячка и знамето си.

Сражения между 25 и 30 юлий станаха при Лешани, Слатина, Лактинье, Върбяни, Ботунъ. Само на 30 юлий станаха шесть сражения: при. Брѣжани, Лешани, Бѣлчища, Цървена-вода, а въ Орта-колъ — при селата Плакье и Куратица. Въ сражението при Брѣжани взе участие и Борисъ Сара-

315

фовъ съ около 80 души, дошелъ отъ Демиръ-Хисарско на помощь.

Все пакъ турцитѣ, макаръ и да владѣеха Издеглавье и „Сирулския ридъ” и да получаваха непрекѫснато подкрепления, не смѣеха да предприематъ по-решителни действия. Господари на планинитѣ оставаха възстаницитѣ. Първитѣ 5—6 дена на м. августъ минаха въ затишие. Това даде възможность на възстаницитѣ да се посъвзематъ и преустроятъ, както и да подобрятъ продоволствието на населението по планинитѣ.

[Previous] [Next]
[Back to Index]