Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

V. ПРЕДИЛИНДЕНСКИ ПЕРИОДЪ

6. Последици и отражения на солунскитѣ атентати

Арести и воененъ сѫдъ въ Солунъ. — Процесътъ на атентаторитѣ. — Отгласътъ въ провинцията. — Турска наеженость. — Страхътъ на Хамида. — Клане въ Битоля. — Арести въ Велесъ. — Системата на Хилми паша: тероръ и изгладняване. — Масови интернирания. — Стопански застой. — Ефектъть въ чужбина. — Турското правителство и „анархиститѣ”. — Турски постѫпки въ София. — Европа и „коренътъ на злото” въ Турция. — Удивление и почить предъ саможертвата на динамитаритѣ. — Атентатитѣ и реформената акция. — Гърцитѣ предлагатъ услугитѣ си на султана. — Викторъ Бераръ за гръцкото падение. — Засилване на четитѣ. — Страшниятъ месецъ май. — Унищожението на Смърдешъ. — Грандиозно сражение при „Локвата” и „Виняритѣ”. — Други сражения

Ареститѣ и обискитѣ въ Солунъ продължиха повече отъ месецъ. Въ една кореспонденция отъ главния македонски градъ до виенския в. „Die Information” (22. V) се казва:

Арестуването на християни, предимно отъ българска народность, продължава. Затворътъ Канлѫ-куле и стаитѣ на крепостьта Еди-куле сѫ препълнени съ затворници, държани подъ строга стража. На затворницитѣ сѫ вързани рѫцетъ и краката. Оковани сѫ по двама единъ за другъ. Българското правителство е направило постѫпки предъ Портата за това варварско отнасяне къмъ затворницитѣ.

Учреди се воененъ сѫдъ съ множество следствени комисии, предъ които набързо минаха задържанитѣ. Отъ арестуванитѣ  около 2.000 души, повечето бидоха освободени, а 353-ма души — подведени подъ сѫдъ.

Заловени бѣха и изправени предъ воененъ сѫдъ и четирма отъ атентаторитѣ: П. Шатевъ, Марко Бошнаковъ, Георги Богдановъ и Миланъ Арсовъ. Георги Богдановъ прояви признаци на побъркваме още въ самото начало. Поради тбва негово състояние, констатирано съ медицински актъ, той не бѣ изправенъ предъ сѫда. И презъ време на следствието

264

и въ сѫда нѣкои отъ атентаторитѣ се показаха прекалено словоохотливи. Разкри се цѣлиятъ заговоръ съ всичкитѣ му подробности. Жертва на тѣхната бъбривость станаха Ив. Гарвановъ, Дим. Мирчевъ, Йосифъ Кондовъ и други солунски граждани. Признанието, че сѫ получавали отъ Ив. Гарвановъ пари, бѣ достатъчно основание, за да бѫдатъ членоветѣ на Централния комитетъ следени и осѫдени. Миланъ Арсовъ издаде и рѫководителитѣ на организацията въ Велесъ и редъ други отдѣлни членове на Организацията. [1]

На 14 май, въ присѫтствието на отбрана публика — офицери, висши чиновници, европейски кореспонденти и видни мѣстни граждани—сѫдътъ произнесе присѫдата си. Отъ 353 обвиняеми 33 души бѣха осѫдени (четирма на смърть, а другитѣ на затворъ отъ 5 до 101 година) и 25 оправдани. Дѣлата на 29 души (въ това число на Гарванова) бѣха препратени въ обикновенитѣ сѫдилища, а по 266 дѣла сѫдътъ се обяви некомпетентенъ да се произнесе.

Смъртното наказание на четирмата атентатори бѣ замѣнено съ доживотенъ затворъ. Oсѫденитѣ на 10 и повече години бидоха къмъ края на юлий изпратени на заточение изъ разни мѣста на Азия и Африка: Подрумъ, Паясъ-куле, Родосъ и Фезанъ. Гарвановъ, Мирчевъ, Йосифъ Кондовъ и други българи бѣха заточени въ о. Родосъ. Четирмата атентатори бѣха изпратени въ гр. Мурзукъ, 950 километра навѫтре въ африканската провинция Фезанъ. [2]

Солунскитѣ атентати имаха дълбокъ отгласъ и въ провинцията. Турската власть смѣтна, че тѣ сѫ начало на редица подобни акции по другитѣ градове и прелюдия на повсемѣстно възстание. Тя използува широко дадения въ Солунъ поводъ и негодуванието на Европа отъ динамитарскитѣ методи, за да обезглави комитетитѣ и да парализира дейностьта имъ. Турското простолюдие се наежи до пароксизъмъ. „Турцитѣ събрани въ две джамии, сѫ решили да започнатъ клане надъ българи, ако пукне макаръ една бомба”, — пише Т. Недковъ отъ Скопие въ рапорта си отъ 22 априлъ. Сѫщата наеженость, примесена съ страхъ владее и въ Цариградъ. Първитѣ единъ-два дена цензурата запрети на цариградскитѣ вестници да пишатъ каквото и да било за солунскитѣ атентати. За-

1. Въ неговитѣ писменни показания, преписъ отъ които А. Шоповъ е изпратилъ въ Министерството на външнитѣ работи (рапортъ № 710 отъ 2 септемврий 1903 г ) накрая се казва; „Всички ученици отъ солунската гимназия отъ IV класъ нагоре, родомъ отъ Кукушъ, сѫ членове на Комитета”

2. Отъ тѣхъ  Бошнаковъ и Миланъ Арсовъ умрѣха на заточение. Другитѣ двама, Шатевъ и Г. Богдановъ, бѣха амнистирани и освободени следъ хуриета въ 1908 г. Тъ донесоха отъ Фезанъ главитѣ на двамата свои починали тамъ другари и ги предадоха на родителитѣ имъ, за да бѫдатъ погребани на родна земя. Животътъ и страданията на заточеници тѣ въ Фезанъ сѫ живо описани въ книгата на П. Шатевъ „Заточението въ Сахара — Фезанъ”. (София, 1910 г., 250 стр.).

265

говори се настойчиво за готвено клане надъ българитѣ, подобно на арменското. Страхъ обзе и обитателя на Илдъзъ-кьошкъ. „По-голѣмата часть отъ цариградската полиция е съсредоточена въ Илдъза, — пише въ рапорта си отъ 18 май дипломатическиятъ агентъ Ив. Ст. Гешовъ, — това сѫ охранителни мѣрки за личностьта на султана, вследствие на упорититѣ слухове за повторение на солунскитѣ приключения и тукъ”. Никѫде, обаче, турската наеженость не се разрази съ такава ярость както въ Битоля. Турцитѣ имаха всичкия интересъ да съсипятъ центъра на революционното брожение въ Западна Македония. За тая цель властьта сама, безъ каквото и да било предизвикателство отъ страна на Организацията, създаде кървавить събития отъ 23 априлъ— цѣла неделя подиръ солунскитѣ атентати.

Тоя день организирани банди отъ турски злодеи, подпомагани отъ чиновници и жандарми се явиха въ чаршията и започнаха да нападатъ безразборно хората. Чаршията моментално се затвори. Християнитѣ въ паническа уплаха се скриха по домоветѣ си. Повече отъ три часа бандитѣ господаруваха въ Битоля, изливайки яростьта си надъ всѣки сръшнатъ минувачъ. Далечниятъ екотъ на сражението, което презъ това време се водеше между селяни и войска въ село Цапари, [1] усилваше яростьта на шайкитѣ  и вълнението на гражданитѣ. Енергичната намеса на консулитѣ, свидетели на безпричинната хайка противъ християнското население, застави валията да си послужи съ войската и да разгони шайкитѣ. 14 души бѣха убити и изклани и нѣколко десетки ранени. Веднага следъ омиротворението на града полицията арестува, като предизвикатели на смутоветѣ, двадесетина българи, подозирани като комитаджии. Всички арестувани бѣха подложени на изтезания.

Отъ другить градове най-много си изпати родниятъ градъ на атентаторитѣ. Узнали вече имената на комитетскитѣ  рѫководители и подозирайки, че и Велесъ има терористическа група, турцитѣ делегираха Джамилъ бея, членъ на военния сѫдъ, да направи тамъ анкета. Въ Велесъ бѣха арестувани и подложени на мѫчения бащитѣ, братята и други близки и далечни роднини на атентаторитѣ. Двадесеть и трима велешани бидоха доведени въ Солунъ, изправени предъ военния сѫдъ и осѫдени по на 3 до 5 години затворъ. Между тѣхъ бѣше и стариятъ Гьошо попъ Йордановъ, виновенъ за това, че е родилъ такъвъ страшенъ динамитарь като Орцето.

1. Клането въ Битоля и сражението въ Цапари се извършиха докато въ Смилево заседаваше конгресътъ. Героичнитѣ цапарци се сражаваха цѣлия день и дадоха 11 жертви, но убиха два пѫти повече турци. Около 40 селяни, неуспѣли да избѣгатъ, бѣха арестувани и грозно мъчени. Двама отъ тѣхъ  умрѣха отъ изтезания. Другитѣ бѣха хвърлени вь затвора и 18 души осѫдени по-сетне на тежки наказания.

266

Безразборно арестуванитѣ въ разни градове българи възлизатъ на нѣколко хиляди. Въ Скопие, кѫдето преследванията се рѫководятъ отъ самия Хилми паша, сѫ арестувани нѣколко стотинъ души, отъ които 110 „силно подозрѣни”. „За тѣхъ, — казва Т. Недковъ въ рапорта си отъ 10 май — Хилми паша стереотипно се провиква: „Ah! Celul-là? C’est le plus dangereux!”. [1] Тъй възклицава Хилми паша при името на всѣки учитель и търговецъ, защото, споредъ него, учителите, по-интелегентнитѣ изобщо и търговцитѣ поддържатъ сѫществуването на революционнитѣ движения, — първитѣ като инспиратори и организатори, а вторитѣ — съ парични средства. И следователно, за да се тури край на тия движения, трѣбва да имъ се отнематъ средствата за сѫществуване — морални и материални.” Не сѫ пощадени голѣми търговци като А. Весовъ, Насте Стояновъ, Хр. Наумчевъ, Ачковъ, Д. Хлѣбаровъ, П. Матовъ, Петрушъ Сарафовъ, Саздо Весовъ, К. Бакаловъ въ Солунъ, тежки чорбаджии като Хаджи Нако и Баялцалията въ Гевгели, солидни граждани като адвоката Хр. Далчевъ, бившиятъ гимназиаленъ директоръ Ат. Ченгелевъ и много други. На едни отъ „подозрѣнитѣ” арестувани Хилми паша готви заточение въ Мала Азия, други въдворява на мѣстожителство въ роднитѣ имъ мѣста. Работници, еснафи, търговци отъ Цариградъ, Солунъ и други голѣми градове на партиди се изпращатъ въ провинцията. По тоя начинъ, изгладняването на българския елементъ се явява като допълнителна ефикасна мѣрка къмъ правителствения тероръ, засиленъ въ непознати до тогава размѣри.

Тукъ правителството е взело за начало, — пише М. Шоповъ въ рапорта си отъ 2 май 1903 г., № 350 — като ги освобождава (арестуваните, Б. А.) да ги праща въ отечеството имъ, а семействата и децата имъ гладни остаятъ въ Солунъ. Това е едно нещастие, защото всичкитѣ тия слуги и работници не ще има какво да ядатъ въ роднитѣ си мѣста, следователно, най-малкото, което ще направятъ, то е да увеличатъ числото на революционнитѣ чети; а отъ друга страна, семействата имъ въ Солунъ ще просятъ насѫщния си хлѣбъ.

Солунскитѣ атентати засегнаха сериозно и българскитѣ училища. Никѫде почти въ Македония не бѣше отпразднуванъ презъ тая година традиционния народенъ праздникъ на солунскитѣ равнопостоли Св. Кирилъ и Методий. Въ нѣкои училища — семинарията въ Цариградъ и др. — учителитѣ  и ученицитѣ бѣха разпуснати безъ изпити.

Стопанскиятъ животъ на цѣлата страна се скова въ мъртвило. Страдаха най-много българите, но не само те. Турското население по градоветѣ сѫщо се оплакваше отъ

1. Той е най-опасниятъ!

267

небивалъ  к е с а т л ъ к ъ : то бѣ  засегнато не само отъ общата несигурность и застой, но и отъ икономическия бойкотъ, който нѣкѫде спонтанно — поради създадената обтегнатость между двата елемента, другаде по заповѣдь на Организацията — му се обяви отъ страна на селската консуматорска маса. Оплакваха се и чужденцитѣ. Единъ месецъ подиръ солунскитѣ атентати, кореспондентътъ на „Die Information” отъ 22. V. пишеше отъ Солунъ:

Нашиятъ градъ се намира още подъ ужасното впечатление на недавнашнитѣ случки. Търговия и движение престанаха. Чужденцитѣ отбѣгватъ града, кѫдето убийствата и атентатитѣ съ бомби сѫ на дневенъ редъ. Чужденецътъ, който идва тукъ, рискува да бѫде арестуванъ безъ всѣкаква причина.

*

Въ чужбина ефектътъ бѣ потресаещъ. Колкото и подготвено отъ всѣкидневнитѣ кървави македонски произшествия и отъ предупрежденията на печата, общественото мнение не очакваше, че гнѣвътъ на македонскитѣ революционери ще се разрази въ подобни безогледни актове отъ анархистически характеръ, насочени прямо противъ европейскитѣ интереси. „Колкото за впечатлението, което тия известия причиниха на тукашнитѣ политически крѫгове, то е грозно, — пише Ив. Ст. Гешовъ отъ Цариградъ, [1] — всички почти чуждестранни представители осѫждатъ тия терористически действия и не се колебаятъ да ги квалифициратъ като анархистически. Турскитѣ же политически крѫгове сѫ силно възнегодували и военната партия охотно експлоатира възбуждението за да вземе връхъ въ желанието си да обяви война на България”. Туркофилската преса въ Германия, органитѣ на haute finance въ западнитѣ държави изсипаха огънь и жупель противъ „умопомраченитѣ” автори на взривоветѣ  въ банката и на „Гвадалкивиръ”. „Times” отправи обвинения и противъ българското правителство, загдето фаворизирало съ бездействието си приготовленията на „анархиститѣ”.

Турското правителство не пропустна случая да използува създаденото въ Европа настроение. Думата „анархисти” представляваше по-голѣмъ козъ въ неговата игра, отколкото „разбойници”, както до сега таксуваше предъ външния свътъ революционнитѣ чети. Чрезъ своитѣ посланници то обърна вниманието на силитѣ върху новия „анархистически” курсъ на комитетската дейность и наблегна на необходимостьта отъ пълно омиротворение на вилаетитѣ, за да може после да се пристѫпи къмъ прилагане на реформитѣ. То се опита сѫщо да застави и софийския кабинетъ къмъ по-енергично преследване на „комитаджиитѣ”. Императорскиятъ комисарь въ Со-

1. Рапортъ № 597 отъ 18 априлъ 1903 г.

268

фия Али Ферухъ бей се яви съ протестна нота предъ министъръ-председателя д-ръ Даневъ. „Но, слава Богу, — писа в. „Прѣпорецъ” (26. IV. 1903) — и г. Данева хвана достатъчно смѣлость да отхвърли едно нахално обвинение, като отказа да приеме нотата на турския комисарь. г. Ферухъ самъ изненаданъ отъ безтактностьта на своето правителство, сгъналъ хартията, а на другия день се получи официална депеша отъ Цариградъ, споредъ която се оттеглюватъ обвиненията противъ българското правителство, като се считатъ за безосновни”.

Все пакъ Абдулъ Хамидъ не получи желаната carte blanche, за която се домогваше, за да може безнаказано и безпрепятствено да унищожи, чрезъ Хилми паша, немирнитѣ българи въ Македония. Европейската преса взе да се опомва. Голѣми европейски органи — и Times въ това число — започнаха наново да търсятъ „корена на злото” въ турския режимъ. Виенскиятъ вестникъ „Die Information” писа:

Динамитниятъ атентатъ въ Солунъ ще се посрещне съ единодушно осѫждане въ цѣлия културенъ свѣтъ и повече ще повреди, отколкото да ползува освобождението на Македония. Обаче, колкото и да е необходимо да се осѫди това престѫпление, не бива все пакъ да се забравя, че имаме работа съ единъ народъ доведенъ до отчаяние отъ единъ непоносимъ гнетъ. Не бива, разбира се, да се хвърлятъ динамитни бомби — най-вече изъ улицитѣ на единъ многолюденъ градъ, който обаче е настѫпенъ, той се брани както може. Динамитаритѣ трѣбва да се осѫждатъ, не по-малко трѣбва да се осѫжда, обаче, турската власть.

Намѣриха се отъ друга страна достатъчно чувствителни и доблестни европейци, които не само не забравиха „корена на злото”, но се преклониха предъ героическата саможертва на загиналитѣ динамитари, като не забравяха отговорноститѣ и на самата европейска дипломация. Въ тоя духъ бѣха писани статиитѣ на Людовикъ Нодо въ Le Journal. Малко по-късно Викторъ Бераръ излѣзе съ знаменитата статия „La Macedoine”, [1] въ която защити блѣскаво борбата на Революционната организация, а специално за динамитаритѣ писа:

Въ Солунъ се извърши едно безразборно изтребление на хора, което никакви порицания и протести не могатъ да поправятъ. И азъ, който зная цената на кръвьта, оплаквамъ и проклинамъ станалото повече отъ всѣки другъ. Но азъ запазвамъ негодуванието си за ония почтени автори, които отъ 50 години насамъ тласкаха македонцитѣ къмъ тоя безизходенъ пѫть. Колкото се отнася до динамитаритѣ, азъ не мога да забравя, че тѣ, носейки бомбитѣ, знаеха, че отиватъ на смърть. Безъ стеснение тѣ проливаха кръвьта на другитѣ, но безъ колебание тѣ дадоха и своята. Тѣхното престѫпление е, може би, неизкупимо, но и тѣхниятъ куражъ бъ, безсъмнено, героиченъ.

1. „La Revue de Paris”, кн. 12. отъ 15.VI.1903 г.

269

Руското правителство, при всичката си органическа ненависть къмъ атентаторството, не се поддаде на турскитѣ рекриминации противъ „анархиститѣ”. Рускиятъ посланникъ Зиновиевъ, съобщавайки въ Високата порта, че рускиятъ царь е замѣнилъ смъртното наказание на убиеца на Щербина съ доживотенъ затворъ, наблегна, че, въпрѣки солунскитѣ атентати, дѣлото на реформитѣ и действията противъ албанцитѣ въ Стара Сърбия не могатъ да бѫдатъ преустановени.

Само една нация взе безъ всякакви резерви страната на султана и се покри съ срамъ: гърцитѣ. Въ унисонъ съ културния свѣтъ, гърцитѣ оплакаха невиннитѣ, загинали отъ бомбитѣ на солунскитѣ динамитари, но тѣ не намѣриха въ себе си чувство на човѣщина и за невиннитѣ, които гинѣха въ македонскитѣ градове подъ ударить на озвѣрената башибозушка сгань. Наопъки, помислили че за македонскитѣ българи е настѫпилъ страшенъ сѫдъ и прихванати отъ противобългарски бѣсъ, тѣ предложиха на турцитѣ  помощьта си противъ „общия врагъ”. На именния день на краль Георги (23 априлъ), атинскиятъ университетъ устрои банкетъ, на който музиката изсвири марша „Хамидие”, изслушанъ на крака отъ всички присѫтствуващи и изпроводенъ съ бурни акламации: „Зито о султаносъ!” (Да живѣе султана!). Нѣколко дена подиръ тази манифестация група гръцки офицери се явиха при турския посланникъ въ Атина и отъ името на 1000 души доброволци, между които и 150 офицери, го помолиха да предаде на Н. Величество Султана тѣхнитѣ съчувствия и тѣхното желание да постѫпятъ на турска служба, за да се биятъ противъ българскитѣ чети. Тази постѫпка,— само шесть години подиръ турскитѣ жестокости въ Тесалия, — погнуси европейското общество и изстуди елинофилския жарь на мнозина гръцки приятели въ Европа. Викторъ Бераръ нарече това съюзяване на гърцитѣ съ султана „истински мораленъ фалиментъ”. Констатирайки, че водителитѣ на елинизма сѫ го ангажирали въ единъ пѫть „който води само къмъ срамъ”, голѣмиятъ елинистъ питаше: „Даватъ ли си тѣ смѣтка предъ цивилизования свътъ, че отъ день на день защитата на тѣхната кауза става все по-трудна”? [1] „Die Information” (22.V.1903) писа, че при това падение на гърцитѣ „Лордъ Байронъ, Джорджъ Канингъ, Вилхелмъ Мюлеръ, баварскиятъ краль Лудвигъ I. и всички филелини сигурно сѫ се обърнали въ своитѣ гробове”. И заключаваше виенскиятъ вестникъ: „Но тѣ получиха своето наказание: Абдулъ Хамидъ изказа благодарностьта си на хората, които предложиха своето помагачество на неговата разбойническа сгань. Тежко, но заслужено е да носятъ тѣ на челата си позора на тая благодарность”!

1. „La Macedoine”. („La Revue de Paris”), кн. 12, отп 15.VI.1903.

270

Понеже четитѣ се явяватъ като най-осезателно олицетворение на злото, което Хилми паша е решилъ да изкорени, тѣхното унищожение се преследва сега съ незапомнена ярость и е почти винаги придружено съ масови пожарища и кланета. Но колкото по-съсипателно за селата става преследването на четитѣ, толкова повече се увеличава броятъ на забѣгналитѣ по горитѣ и на сблъскванията между войска и комити и толкова по-неудържимо става положението за организационното рѫководство и за мѣстнитѣ комитети. Затова неудържимо положение, създадено презъ първата половина на 1903 г. и особено въ тримесечния периодъ между солунскитѣ атентати и Илинденското възстание, най-красноречиво говори следната статистика: докато презъ цѣлия петгодишенъ периодъ, отъ 1898 до 1903 г. се наброяватъ всичко 63 сражения [1] само презъ първото полугодие на 1903 г. имаме 86 сражения: 4 презъ януарий, 9 — февруарий, 9 — мартъ, 17 — априлъ, 31 — май, 12 — юний, 4 — юлий. Месецъ май, непосредствено подиръ солунскитѣ атентати, държи рекордъ съ 31 сражения. Друго характерно обстоятелство е, че презъ второто тримесечие на 1903 година станаха три пѫти повече сражения — 60, отколкото презъ първото тримесечие.

Не сѫ, обаче, само цифритѣ, които характеризиратъ тъй наречения  п р е д и л и н д е н с к и  п е р и о д ъ  — отъ солунскитѣ атентати до Илиндень, като —  п о л у в ъ з с т а н и ч е с к и. Има две не по-малко характерни обстоятелства: първото е, че въ сраженията твърде често участвува самото население, което притежава вече своитѣ  ц е н т р о в и  и  с е л с к и  чети; второто е, че самата турска власть третира населението като явно неприятелска и воюваща страна и го унищожава, съ поводъ и безъ поводъ, чрезъ огънь и сѣчь.

Най-осезателно почувствува, презъ страшния месецъ май на 1903 година, тоя начинъ на третиране отъ страна на турцитѣ  — Костурско. На Смърдешъ, родното село на Чекаларовъ и Кляшевъ, се падна да изпита едновременно всички видове ужаси въ размѣри по-голѣми дори отколкото Балдево въ Неврокопско и Ениджия въ Лозенградско.

Изпратенъ да екзекутира селото, по простата причина, че минава за едно отъ най-комитаджийскитѣ въ казата, единъ отрядъ войска, презъ нощьта на 8 срещу 9 май завързва надъ Смърдешъ престрелка съ едно малко отдѣление на Дичо Андоновъ, войвода на смърдешката центрова чета. Докато въ планината аскерътъ се старае да обгради сра-

1. Тукъ влизатъ и сраженията презъ върховисткото възстание отъ 1902 г. По години тия 63 сражения се разпредѣлятъ така: 1898 — 1, 1900 — 1, 1901 — 8, 1902 — 53. Цифритѣ сѫ взети отъ „Мемоара”, (стр. 115—116).

271

жаващитъ се нѣколцина въоръжени селяни на Дичо, другъ аскеръ въ селото започва да обстрелва сь пушки и топове кѫщитѣ. Това неочаквано нападение, предприето късно подиръ полунощь, изненада селянитѣ: едни отъ тѣхъ спѣха по домоветѣ  си, други, по-заподозрѣнитѣ, бѣха се сврѣли въ скривалищата си. Щомъ се съмна, турцитѣ довършиха обграждането на селото и по даденъ знакъ отъ военна трѫба нападнаха отъ всички страни жилищата на хората. Не се мина много, отъ всички махали се издигнаха пламъци. Башибозукътъ отъ съседнитѣ арнаутски села на областьта Дѣволъ, пристигналъ презъ нощьта, разнасяше намѣрената въ разбититѣ дюкяни газь и подпалваше редомъ кѫщитѣ. Смаянитѣ домочадия, търсейки спасение въ бѣгсгво, се натъкваха на разярената сгань. При непрекѫсната стрелба, всрѣдъ писъци на жени и деца, башибозукъ и войници стреляха въ бѣгащитѣ, сѣчеха съ ножове, къртѣха врати, грабѣха, изтезаваха хората за пари и най-после подпалваха кѫщата. Съ най-голѣмъ бѣсъ налитаха на женитѣ, но навсѣкѫде срѣщаха отпоръ. Нападнатитѣ  невести и моми се защищаваха съ нокти и дървета, подпомагани отъ своитѣ близки и дори отъ стари баби. Голѣмиятъ брой на избититѣ  и изклани млади жени говори за тая отчаяна съпротива. Само едно семейство, Гульови, даде седемь жертви, отъ които шестѣ сѫ жени, паднали защищавайки честьта си.

Пожарътъ трая 7 часа и опепели 240 кѫщи (отъ 300) 85 души бѣха избити и изклани, 50 души ранени, мнозина отъ които останаха сакати. Пропаднаха въ пожара и около 80 пушки, 12 —13000 патрони и известно количество бомби. (Въ Смърдешъ имаше и лѣярница за бомби).

Така ненадейно и бързо се разрази тоя ударъ надъ Смърдешъ, че нито смърдешани свариха да се приготвятъ за отбрана, нито помощь можа да пристигне отъ околнитѣ села. Чакъ на другия день четитѣ прибраха разпръснатитѣ изъ планината домочадия и слѣзоха въ селото, обърнато въ пепелища, димящи още. Башибозушки отдѣления пристигнаха за да доограбятъ оцѣлѣлитѣ кѫщи, но бѣха посрѣщнати съ залпове и обърнати въ бѣгство.

Мъртвитѣ не бѣха погребани до три дена, вследствие на което се бѣше умирисало цѣлото село; нѣкои тѣла бѣха вече на разлагане. Четата не оставаше да се погребватъ, защото чакала комисия да дойде. Тя дойде, турска комисия отъ Битоля. Комисията прегледа и — нищо. Ужасна картина. Тукъ купчина оплакватъ умрѣлитъ, други ги закопаватъ, тукъ нѣкой копне заровени пари, тамъ нѣкои ни кълнатъ, че сме се родили въ тѣхното село, други не могатъ си обясни, отъ кѫде имъ дошло това нещастие, трети казватъ, че безъ това не може. [1]

1. „Спомени на П. Кляшевъ”, стр. 122.

272

Смърдешани се разпръснаха и легнаха въ тежесть на сьседнитѣ села. Тяхното преждевременно разорение понижи духа въ цѣлата околия. Действията на четитѣ  се затрудниха още повече.

Десетина дена по-късно една отъ четитѣ съ Чекаларова начело се притече въ помощь на Митре Влаха и А. попъ Трайковъ, предадени и нападнати надъ с. Руля, отблъсна войската и изби 10—12 турци, пехотинци и кавалеристи, като даде само единъ убитъ. Войската после се нахвърли на селата Статица, Поздивища, Кономлади, Черновища и Дрѣновени, отдаде се на изстѫпления и грабежи, преби отъ бой съ десетки хора и 25 души откара въ Битоля. Прибра и стотина пушки.

За да спасятъ положението, рѫководителитѣ на околията наредиха селскитѣ  чети да нощуватъ въ планината, но и тая мѣрка се оказа рискована, понеже войската обискираше вече и горитѣ. После се заеха да прибиратъ орѫжието и да го складиратъ изъ балканитѣ. На 30 май, току-що прибрали и скѫтали пушкитѣ на с. Косинецъ, Чекаларовъ и П. Кляшевъ съ 22 души виждатъ отъ планината, че многоброенъ аскеръ отъ разни страни се стича къмъ селото. Две селски чети отъ Дѫмбени отъ по 25 души своевременно ги застигна. Друга селска чета отъ 30 души презъ нощьта сѫщо се промъкна при тѣхъ. Видѣлъ се окрѫженъ съ такава сила — около 70 души, Чекаларовъ реши да не избѣгне сражението, за да се даде единъ урокъ на турцитѣ, твърде много одързостени подиръ унищожението на Смърдешъ. Тукъ четитѣ изчакаха атакитѣ на турцитѣ. Сражението трая цѣлия день, 31 май, съ необикновено ожесточение, при непрекъснато прииждане на нови неприятелски сили и съ отстѫпления и настъпления отъ дветѣ страни. На нѣколко пѫти четитѣ настѫпваха и изгонваха неприятеля отъ позициитѣ му. Пѣсни огласяваха върховетѣ  „Локвата” и „Виняритѣ”. Чекаларовиятъ братъ Георги, тежко раненъ, помоли да бѫде разстрелянъ. Войводата на смърдешката чета Дичо Антоновъ, сражавайки се на най-преднитѣ позиции и застрашенъ отъ пленяване, се самоуби. Три момчета последваха примѣра му. Въ това сражение загина и Лаки Поповски отъ Смърдешъ, лѣярьтъ на бомбитѣ, който не се умори да пѣе и да се заканва отъ позицията си на турцитѣ. Презъ нощьта четитѣ напустнаха въ порядъкъ мѣстосражението, като оставиха 14 мъртви. Турцитѣ се озадачиха твърде много отъ храбростьта и упорството на четницитѣ — селяни въ по-голѣмата си часть — и отъ многото жертви, които дадоха: надъ 100 души. Смърдешъ биде отчасти отмъстенъ. И следъ години децата отиваха на „Локвата” и „Виняритѣ” да събиратъ гилзи отъ сражението по тия върхове — едно отъ най-героичнитѣ и най-кръвопролитнитѣ презъ предилинденската епоха.

273

Като по чудо, турскитѣ  гонения въ Корещата поутихнаха следъ това сражение, но се прехвърлиха въ източната часть на Костурско — Пополето. Войводата Кършаковъ екзекутира коджабашията на Косинецъ, който бѣ предалъ четата на 30 мартъ. Той опожари и три кѫщи на други предатели. Въ Пополето турцитѣ притиснаха съ особена ярость Загоричани, най-голѣмото село въ околията. Отдѣлни селяни не издържаха мѫченията и предадоха пушкитѣ си. Мнозина забѣгнаха. За да спратъ заразата, Чекаларовъ и Манолъ Розовъ наказаха едно момче — обесиха го недалече отъ селото, като поставиха на гърба му бележка: „Това ще изпати всѣки, който предаде пушка на турцитѣ”. Съ такива свръхчовѣшки усилия революционното началство се мѫчеше да задържи положението до възстанието.

Ентусиазмътъ бѣше изчезналъ, — разказва Кляшевъ, [1] — у мнозина бѣше се изгубила вѣрата за възстание. Положението бѣше нетърпимо — гладуваха. Мнозина, които не можеха да плащатъ данъцитѣ, ако бѣга тъ, трѣбва да идатъ въ четитѣ, ако стоятъ въ селото — бой, та може вследствие на това да се откриятъ пушки, та да бѫдатъ наказани отъ комититѣ. Нетърпимо. Взеха чужденцитѣ, (гурбетчиитѣ Б. А.) да роптаятъ, да си се завърнатъ наново въ странство.

Между това една чета отъ 30 души гурбетчии, организирана и въорѫжена въ Гърция, мина благополучно гръцко-турската граница и пристигна въ Костурско за да вземе участие въ възстанието.

Къмъ края на юний Груевъ и Сарафовъ посетиха Костурско — най-изстрадалата околия на окрѫга — и се срѣ-наха на Въмбелската планина съ костурскитѣ водители.

Тъй или инъкъ, Костурско издържа.

Отъ другитѣ околии най-много сражения станаха презъ предилинденския периодъ въ Прилепско: шесть сражения въ три месеца.

Въ битолскиятъ районъ на 8 май четата на П. Цвѣтковъ бѣ обградена въ с. Могила, два часа отъ Битоля. Турцитѣ докараха артилерия и кавалерия и цѣлия день атакуваха четнишкитѣ квартири и палѣха безразборно кѫщитѣ. Пѣснопоецътъ Цвѣтковъ за последенъ пѫть пѣ, сражавайки се храбро съ врага. Презъ нощьта четата се опита да си пробие пѫть презъ пламъцитѣ на горящето село, гранатитѣ и куршумитѣ. Цвѣтковъ падна тежко раненъ, но успѣ да се самозастреля преди да приближатъ войницитѣ. Въ Могила бѣ избита по-голѣмата часть отъ четата: 12 души отъ 18. Парашкевъ Цвѣтковъ бѣ първата крупна жертва непосрѣдствено следъ Смилевския конгресъ.

1. „Спомени”, стр. 127.

274

Въ Леринско на 26 май бѣ предадена, обградена и нападната четата на Георги Папанчевъ. Загинаха 9 души, между които самъ Папанчевъ и хубавецътъ отъ Ст. Загора Василъ Поповъ.

Отъ многото сражения въ другитѣ окрѫзи най-продължително и най-кръвопролитно бѣ станалото на 14 и 15 априлъ съ четитѣ на Ал. Протогеровъ, Софр. Стояновъ, Балтовъ, Б. Стрѣзовъ и други офицери въ Джумайско. Започнатъ при с. Селище, боятъ на другия день то продължи на върха Габрово. Загинаха 50 четници, но много повече турски войници.

[Previous] [Next]
[Back to Index]