Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

V. ПРЕДИЛИНДЕНСКИ ПЕРИОДЪ

4. Въ Смилево

Амнистираниятъ подрумски заточеникъ на пѫть за родното си село. — Предстоящето голѣмо събитие. — Изборъть на Смилево. — Конгресъть. — Охрана. — Делегати. — Бюро. — Доклади за състоянието на районитѣ. — За и противъ възстанието. — Намѣсата на Д. Груевъ. — Главенъ щабъ. — Масово или партизанско възстание. — Районни горски началства. — Възстанически дисциплинаренъ уставъ — Докато въ Смилево заседаваше конгресътъ . . .

Следъ раздѣлата си съ Гоце, Груевъ се отправи за Битоля.

Тоя градъ, кѫдето се съсрѣдоточаваха всичкитѣ нишки на конспирацията оттатъкъ Вардара, бѣше отстѫпилъ временно, своето първенство на едно село. И то бѣше родното село на Груева: Смилево. Войводи съ четитѣ си напускаха свойтѣ планини и съ усилени походи бързаха къмъ юго-източнитѣ склонове на Бигла, кѫдето е разположено живописното село на прочутитѣ дюлгери. Легални рѫководители отъ разни градове, учители повечето, зарѣзали ученицитѣ си, макаръ че великденската ваканция бѣше на привършване, сѫщо отиваха, по разни пѫтища, къмъ Смилево.

За Смилево пѫтуваше и Груевъ.

Сърдцето на амнистирания подрумски заточеникъ, отвикнало да се отдава на вълнения, сега бѣ обладано отъ страненъ трепетъ. Бѣлитѣ каменни сгради, засмѣнитѣ ливади надъ селото, китниятъ „Яворецъ”, се мѣрнаха предъ него и възкресиха въ душата му мили преживѣлици отъ детскитѣ дни. Все тъй мигновено се мѣрна предъ него образътъ на сестра му Доля и на други близки. Малко по-продължително прикова паметьта му селското училище: преди дванадесеть години той учеше малкитѣ смилевчета на четмо и писмо, а бащитѣ имъ увличаше съ беседи за единъ по-достоенъ човѣшки животъ и съ загадки за нѣкаква борба, на която фатално ще бѫдатъ призовани македонскитѣ роби, но която и за самия голобрадъ учитель бѣ още само примамлива мечта. . .

236

Мимолѣтнитѣ видения на миналото изчезнаха. Предстоящето голѣмо събитие, което го викаше сега въ Смилево, изпълни душата му съ доволство. Той обичаше родното си село, съ неговата прелестна планинска природа и съ неговитѣ жители — тия мияци, които трупаха благосъстояние съ трудолюбието и зидарското си изкуство и у които Бигла превъплоти нѣщо отъ своето могѫще и волно дихание. Но къмъ любовьта му сега за пръвъ пѫть се примѣси и самодоволна гордость.

Следъ попъ Ставревата афера, която връхлетѣ като ненадейна страшна напасть преди две години дѣлото и него самия, следъ горестьта на далечното заточение, сѫдбата сега му устройваше единъ праздникъ. И какъвъ праздникъ! Неговото Смилево бѣше избраното, предпочетеното мѣсто за да приюти първитѣ борци — силата и ума на революцията въ окрѫга, свикани да изработятъ плана на възстанишкитѣ действия!

Не бѣше ли това знамение на Провидението? Не бѣше ли изборътъ на Смилево многозначителенъ символъ на народния духъ, възмѫжалъ така бързо за най-голѣмия подвигъ?

Но Груевъ бѣше отвикналъ да мечтае. Изведнажъ той си представи живо работата, която го зовѣше тамъ. Въ Битоля бѣха му дали списъка на делегатитѣ. Имаше между тѣхъ негови стари другари, имаше негови кръщелници въ дѣлото, имаше и негови ученици отъ битолската гимназия, които той, докато лежа въ Подрумъ-кале, се издигнаха до рѫководители и войводи. При спомена за Кляшева — най-малкия отъ тѣхъ — тънката, едва уловима ирония, сгъната въ края на устнитѣ му, се разшири въ голѣма, истинска усмивка. После се изправи предъ него високата брадата фигура на прилепчанеца Петъръ. Груевъ добре познаваше неговата слабость къмъ словесния спортъ, а въ Битоля го бѣха предупредили, че Петъръ е най-разпалениятъ опозиционеръ противъ солунското решение. Сѣнка на досада премина по челото му. Колко ли скѫпоценно време ще погълнатъ напразднитѣ препирни, увещанията и убеждаванията? А кому другиму, ако не нему ще се падне тая неблагодарна роля — да убеждава несъгласнитѣ, че е безполезно да се спори върху нѣщо, което никаква сила вече не е въ състояние да отмѣни? Нима и той самиятъ не се е сърдилъ въ Подрумъ, когато стигна чакъ до малоазиятската крепость вестьта, че приятелитѣ отъ Света-гора [1] сѫ попретупали надве-натри сѫдбоносния въпросъ? И все пакъ, той сега трѣбваше да се разправя съ несъгласнитѣ и опозиционеритѣ. Вождоветѣ често изпадатъ въ такива положения . . .

1. Псевдонимъ на Солунъ.

237

Въ Битоля му изредиха и нѣколко съвършенно нови имена. Кои ли сѫ пъкъ тѣ? Съ голѣмъ възторгъ му говориха за нѣкой си Парашкевъ Цвѣтковъ отъ Плѣвенъ, хубавецъ и голѣмъ пѣснопоецъ. Свършилъ консерватория въ Русия, назначили го учитель по музика въ Битоля, кѫдето рускиятъ консулъ Ростковски го взелъ за възпитатель на децата си. Единъ день той зарѣзалъ и гимназията и консулскитѣ деца и тръгналъ съ чета. Случката направила голѣма сензация въ града и между консулското тѣло, на което Цвѣтковъ билъ добре познатъ. Сега Цвѣтковъ билъ районенъ войвода съ главна резиденция Смилевската планина, която той често огласявалъ съ мелодичнитѣ си пѣсни.

Слушайки разказитѣ за Цвѣткова, Груевъ, за когото всички хора представляваха интересенъ обектъ на психологическо наблюдение и въздействие, си спомни за другъ единъ синъ на майка България, съ възторжена душа и съ сладкопоенъ гласъ, чиято несдържана буйность той често трѣбваше да смирява: това бѣ Мишелъ Герджиковъ, който цѣла една учебна година мина предъ ученицитѣ си, предъ битолскитѣ българи и предъ властьта като „Тодоръ Лукановъ отъ Плѣвенъ”. Груевъ самодоволно се усмихна. Конспираторъ до мозъка на коститѣ си, той изпитваше истинска наслада, когато бдителностьта на турцитѣ или боязливостьта на Екзархията се надхитряваха чрезъ такива изкусни игри.

Неусѣтно Груевъ съ спѫтницитѣ си отъ Битоля доближи планинскитѣ гънки, които притулватъ родното му село. Още малко и Смилево се откри въ вечерната дрезгавина. Хилядна маса се движеше изъ главния пѫть. Странно зрелище. Червениятъ цвѣтъ, преобладаващъ въ носията на смилевки, се очертаваше въ видъ на изпъкнали петна върху виолетовия вечеренъ полумракъ, наредъ съ удълженитѣ цеви на четнишки пушки. Въорѫжени посрѣщачи се обадиха. Гръмовито „ура” разтърси простора и се поде отъ отзивчивитѣ висоти на хубавата майка Бигла-планина. Войводи, четници, старци и невѣсти пристѫпваха безъ редъ да стиснатъ рѫката на освободения апостолъ. Цѣло Смилево съ всичкитѣ си домочадия и съ всичкитѣ си гости — конгресисти бѣше тукъ.

Всѣки другъ би заплакалъ отъ вълнение. Лицето на Груева само прибледнѣ и езикътъ му, сякашъ онѣмѣлъ, мѫчно намираше думи за да отговори на шумнитѣ другарски приветствия и на разхълцанитѣ отъ радость старци и жени.

Макаръ и твърде рѣдко, сѫдбата се показва щедра къмъ мѫченицитѣ и самообреклитѣ се борци и ги награждава още приживе съ моменти на велика радость.

Такъвъ моментъ преживѣ и амнистираниятъ подрумски заточеникъ презъ тоя исторически день въ своето славно Смилево.

238

*

Изборътъ на Смилево за мѣсто на Окрѫжния битолски кoнгресъ съвсемъ не бѣ случаенъ. Смилево е преди всичко географически центъръ на отвѫдвардарска Македония, почти еднакво отдалеченъ отъ всички гранични райони на окрѫга. Прикѫтано въ гостоприемната Бигла и снабдено съ здрави каменни сгради, то имаше всички преимущества, отъ гледище на сигурность и на удобства. Но нѣщо по-сигурно отъ стратегичнитѣ позиции на селото представляваха самитѣ негови жители. Безъ преувеличение, смилевци спадатъ къмъ най-хубавия физически типъ и въплощаватъ ония расови добродетели на македонската българщина, безъ които би билъ немислимъ илинденския подвигъ.

Съселянитѣ на Груева съзнаваха, покрай честьта, която имъ се направи, и всичката тежка отговорность отъ пребиваването на такова множество революционни първенци въ тѣхното село. Затова мѣстното рѫководно тѣло, начело съ своя председатель Георги Чурановъ — единъ  л о к а л е н ъ  Г р у е в ъ  — мобилизира цѣлото село и възложи на всички, мѫже и жени съответни задачи. Часть отъ мѣстната въорѫжена сила вардѣше денонощно цѣлата околность на часъ, часъ и половина разстояние, а стотина души въорѫжени смилевци бѣха на кракъ вѫтре въ селото. Това бѣ така да се каже непосрѣдствената охрана на конгреса. Отдѣления отъ по 3—4 четници бѣха оставени по всички съседни на Смилево села. Невидими караули отъ всички села между Смилево и Битоля денонощно бдѣха, образувайки живъ телеграфъ за предаване на всѣко подозрително движение откъмъ вилаетския центъръ и по шосето. Всички рѫководни тѣла по тия села знаеха, че въ Смилево сѫ събрани най-голѣмитѣ войводи. Стотици и стотици работници бѣха на кракъ. И конгресътъ заработи при спокойствие и пълна сигурность.

Заседанията се откриха на 17 априлъ въ обширния салонъ на Чурановия домъ. Присѫтствуваха 32 делегати, но продължаваха все да пристигатъ нови и къмъ края на конгреса числото имъ надмина 45. Груевъ представляваше Централния комитетъ, а А. Лозанчевъ, Г. Пешковъ и Г. попъ Христовъ — Окрѫжния. Борисъ Сарафовъ участвуваше като ревизоръ на четитѣ; отъ неговитѣ хора заседаваха като делегати Дим. Дѣлчевъ, портупей-юнкеръ и поручикъ Стойковъ.

Районитѣ се представляваха:

Битолскиятъ — отъ Георги Сугаревъ отъ Битоля, Парашкевъ Цвѣтковъ отъ Плѣвенъ, Никола Петровъ отъ Малешевско.

Демиръ-Хисарскиятъ — отъ Йорданъ Пиперката и Дим. Матлиевъ, охридчанинъ.

Крушовскиятъ — отъ Ник. Каревъ и Иванчо (и двамата крушовчани).

239

Кичевскиятъ — отъ свещ. Тома Николовъ и отъ войводитѣ Арсо, Янаки и Ванчо Мицковъ.

Прилепскиятъ — отъ Петъръ Ацевъ, Йорданъ Тренковъ и Тале Христовъ.

Ресенскиятъ — отъ Сл. Арсовъ отъ Щипъ, подпоручикъ Ал. Панайотовъ отъ В. Търново и Велянъ Илиевъ (известенъ подъ псевдонима Пенчо) отъ с. Смилево.

Леринскиятъ — отъ Ал. Папанчевъ отъ Сливенъ и Мих. Чековъ отъ с. Екши-су, Леринско.

Костурскиятъ — отъ В. Чекаларовъ и П. Кляшевъ.

Охридскиятъ отъ Л. Групчевъ и Хр. Узуновъ (и двамата охридчани).

По предложение на Сарафова, за председатель се избра Д. Груевъ. За секретари се посочиха и приеха Г. попъ Христовъ и Пар. Цвѣтковъ.

Първата точка на дневния редъ бѣ: доклади по състоянието на районитѣ.

Оказа се, че цѣлиятъ окрѫгъ разполага съ 8—9000 пушки: Охридско 1500, Костурско надъ 1000, Ресенско 960, Кичевско 540 и пр. Най-неподготвенъ се оказа Прилепскиятъ районъ (съ твърде малко пушки и то не съвсемъ годни). После идѣха: Крушовскиятъ, (съ изключение на града и на нѣколко села: Пуста-рѣка, Горно и Долно-Дивяци и др.). Битолскиятъ (съ изключение на района: Смилево, Гявато, Цапари и пр.).

Делегатитѣ на неподготвенитѣ райони се обявиха противъ възстанието и разкритикуваха остро поведението на Лозанчева, загдето е ангажиралъ въ Солунския конгресъ цѣло Битолско, безъ да вземе предварително мнението на отдѣлнитѣ райони въ окрѫга. Делегатитѣ на най-подготвенитѣ околии — Костурско, Демиръ-Хисарско и Охридско настояха за възстание. Споредъ състоянието на даденъраионъ — и настроението. Най-войнственъ бѣше костурскиятъ делегатъ Чекаларовъ, а най-голѣмъ противникъ на възстанието — П. Ацевъ.

Лозанчевъ бѣ притиснатъ до стената за поведението си въ Солунъ. Той „не можа да даде прямъ и сѫщественъ отговоръ, — казва П. Кляшевъ. — Той главно се основаваше върху туй, че въ писмата на отдѣлни районни водители се изтъквала нетърпимостьта на положението”. [1]

Спорътъ се продължи доста. Войнственнитѣ настояваха. Неподготвенитѣ се противѣха.

Костурчанитѣ бѣха най-много за възстание, — казва Сл. Арсовъ, [2] — Тѣ си имаха наклонность за възстание, а пъкъ Сарафовъ, като бѣше миналъ отъ тамъ, още повече бѣше имъ повлиялъ. Причината бѣха главно многото чужденци (сирѣчь, дошлитѣ отъ Цариградъ и пр.), сетне честитѣ сблъсквания на

1. П. Кляшевъ: „Спомени”, стр. 113—114.

2. „Спомени”, стр. 82.

240

четитѣ и увличане на самото население, честитѣ афери, станали и по-рано въ Костурско. И Янковъ, като миналъ презъ Костурско, съ своята агитация тъй сѫщо възбудилъ духоветѣ за възстание. Така че костурчани бѣха войнствени, при всичко че откъмъ храна тѣ бѣха най-капнали. Чекаларовъ настояваше много, искаше още на май да се обяви възстанието. Едно заминаване назадъ и трѣбвало възстанието да се обяви. „Населението не търпи, населението ще възстане и пр.” — казваше. Истина е, че населението изобщо смѣташе, че леко ще се добие свободата, щомъ възстане и че вече нѣкакви чужди войски ще дойдатъ на помощь. Населението бѣше увлѣчено.

 

Азъ говорихъ, — казва Б. Сарафовъ, — че възстанието сега се налага на Организацията поради авантюрата на Цончева. Сега сѫ спрѣли гурбетчиитѣ и пр., та вече възстанието негласно е обявено въ Битолския вилаетъ. То е цѣло престѫпление, да се вдига възстание неприготвено, но следъ като сѫ увеличени четитъ, спрѣни хората, сега сами да курдисваме реакция не може, трѣбва да се иде напредъ. Изказаха се надежди, че България нямало да стои мирна, щѣла да се намѣси и пр. Азъ заявихъ, съ такива надежди да не се хранятъ, зная положението въ България, никаква война нѣма заради насъ да се отвори, ами да си направимъ смѣтка, щото тая работа да я почнемъ и изнесемъ на своитѣ плещи докато падне снѣгъ. Намѣса нѣкаква безсъмнено ще има отъ страна на Силитѣ, но не вѣрвамъ, че ще има въорѫжена намѣса. [1]

Намеси се най-после Груевъ и тури край на спороветѣ:

— Бе хора, — каза имъ той, [2] — не си губете времето да разрешавате въпроса, ще ли има възстание, защото той е решенъ — бит-тѝ давасѫ. [3] Сега говорете по възстанието, какъ да го направимъ и кога, не по день и по време. [4]

По-нататъшнитѣ спорове се сметнаха безполезни и се започна конкретна, дѣлова работа: какъ да се помогне на неподготвенитѣ райони; какво възстание да се направи; кога да се възстане; какъ да се използува времето за възстанието.

На прилепчани се обещаха известно количество пушки, гилзи и барутъ. На крушовчани гилзи отъ патрони „Гра” и пр. Надеждата бѣ въ Охридско, кѫдето редовно се доставяха вече пушки и други материали отъ Арнаутлъка, пренасяни по езерото.

1. „Спомени”, стр. 85—86.

Изглежда, че по намесата на България Сарафовъ въ частни разговори е давалъ надежди. Д. Груевъ въ „Споменитъ” си (стр. 24) казва : „Сарафовъ поверително казваше, че единъ министъръ се билъ изразилъ че ако бѫдемъ въ състояние да задържимъ 60000 турска войска, България щѣла да се намѣси. И азъ допускахъ най-сетне, че това може да стане.”

2. П. Кляшевъ: „Спомени”, стр. 114—115.

3. Турски изразъ, често употрѣбяванъ отъ Груева. Смисълътъ му е: свършено е!

4. Самъ Груевъ смѣташе солунското решение за прибързано. Затова свидетелствува Георги попъ Христовъ, членъ на Окр. комитетъ, който е говорилъ съ Груева преди заминаването му за Смилево. Г. п. Христовъ казва („Спомени”, стр. 40): „Въ частно съвещание съ насъ въ Битоля Дамянъ се изказа несъгласенъ съ взетото въ Солунъ решение за възстание; считаше го прибързано, та мѫчно му бѣше, ала като виждаше, че е вече всичко приготвено, нѣмаше какво да прави.”

241

Като върховна революционна власть се избра и Главенъ щабъ, натоваренъ да рѫководи приготовленията до възстанието и действията презъ самото възстание. Въ Щаба влѣзоха Д. Груевъ, Борисъ Сарафовъ и А. Лозанчевъ, съ евентуални замѣстници: Г. п. Христовъ, П. Ацевъ и Л. попъ Трайковъ. Членоветѣ на Щаба се избраха съ явно гласуване, а замѣстницитѣ имъ — съ тайно. Взе се и непротоколирано решение да бѫдатъ зачислени къмъ Главния щабъ, въ случай че дойдатъ за възстанието още: Хр. Матовъ, П. Тошевъ и Гьорче Петровъ.

Конгресътъ предостави на Щаба да определи, въ споразумение съ Централния комитетъ и съ другитѣ окрѫзи, датата на възстанието, но въ никой случай не по-рано отъ м. юлий. Имаше се предвидъ да се попълни, доколкото е възможно, липсата на бойни припаси, да се доставятъ санитарни материали, да се складира нуждното количество храни и да се мине набързо единъ курсъ на военно обучение. На Щаба се възлагаше още да влезе въ споразумение съ другитѣ окрѫзи и да действува по всекакъвъ начинъ за да възстанатъ и тѣ.

Отново спорове се завързаха около характера на възстанието: масово или партизанско. Преодолѣ и се усвои отъ всички делегати мнението за партизанско възстание. Отъ въорѫженитѣ хора въ всѣки районъ се съставятъ чети отъ по 30—50 човека. Четитѣ действуватъ по изработенъ планъ, безъ да ангажиратъ цѣлото население. При по-крупни нападения, изискващи по-големи сили, отрядътъ, веднага следъ извършената акция, се разделя на съставнитѣ си чети и последнитѣ се пръскатъ за по-лесно укриване и хранене.

Смѣтна се, че така селата ще могатъ да се позапазятъ и възстанието ще бѫде по-дълготрайно. Реши се сѫщо, да не се допущатъ жестокости надъ мирното турско население и да се щадятъ турскитѣ села, освенъ ако турцитѣ започнатъ да палятъ нашитѣ.

Властьта въ районитѣ се повери на горскитѣ началства. Градскитѣ бюра се поставяха въ услуга на горскитѣ началства и имъ се предоставяше да изпълняватъ информационна, посредническа и интендантска служба — изпълнение на разни порѫчки и доставки. На районнитѣ началства се възложи да разделятъ районитѣ си на центрове и да избератъ центрови войводи, които да прекаратъ по единъ курсъ на военно обучение подъ рѫководството на: Никола Дечевъ, портупей-юнкеръ — въ Демиръ-Хисарско, Кичевско и Битолско; Стойковъ, поручикъ — въ Охридско; Тод. Христовъ, подпоручикъ— въ Крушовско; Панайотовъ, подпоручикъ — въ Ресенско и Преспанско; Папанчевъ, подпоручикъ, — въ Леринско; Ив. Поповъ, фелдфебелъ — въ Костурско.

242

Сарафовъ и Ник. Дечевъ изработиха „Възстанически дисциплинаренъ уставъ” за правата, длъжноститѣ и наказанията на възстаницитѣ, десетницитѣ, центровитѣ и районнитѣ войводи. Тоя уставъ, приготвенъ споредъ военнитѣ устави, се прие съ малки измѣнения. Сарафовъ изработи и една инструкция за инструкторитѣ, натоварени да рѫководятъ курса на обучението.

По всички въпроси относно техническата страна на възстанието — материална подготовка, обучение, тактика и пр. Борисъ Сарафовъ, като най-компетентенъ, говори най-много и даде ценни наставления.

*

Докато заседаваше конгресътъ, въ Солунъ и Битоля станаха потресни събития. Солунскиятъ клонъ на Отоманската банка бѣ разрушенъ на 16 априлъ вечерьта въ навечерието на конгреса. Гоце Дѣлчевъ загина въ Баница. Заседанията бѣха на привършване, когато въ Битоля, като отгласъ на солунскитѣ атентати, се извърши на 23 априлъ клане надъ християнитѣ.

Сѫщия день, Гергьовдень, войска отиде да обезорѫжи Цапари — едно отъ селата, които бдѣха надъ сигурностьта на конгреса — но се натъкна на въорѫженъ отпоръ. Води се цѣлия день ожесточено сражение. Г. Сугаревъ и други войводи напустнаха заседанията на конгреса и тръгнаха къмъ Цапари на помощь.

[Previous] [Next]
[Back to Index]